Елизабет Адлър
Наследнички (22)

Глава 22

Лаура Лавиния Суинбърн не искаше да стане Лаура Маунтджой. Мразеше дори идеята за това. Смешната представа, как неочаквано ще се превърне в дебютантка, облечена така, че да прави смъртоносно впечатление на хората, я изпълваше с ужас.

— Промених решението си. Няма да замина — каза тя на Джини, макар да знаеше, че трябва да го направи, защото имаха нужда от парите. — Мразя всичко това, мразя и лорд Маунтджой, и онези две момичета също.

— Как е възможно да ги мразиш, когато никога не си ги срещала? — попита я съвсем разумно, Джини.

Стояха на перона на Централната гара в Лийдс. Лондонският експрес изпускаше пара и бял облак ги обви от всички страни, което беше почти толкова лошо, колкото и гъстата мъгла, която беше забавила пътуването на Лаура с един ден.

— Мъглата ми беше изпратена от небето — каза Лаура на Джини. — Това беше съдба. Съдба, която ми казваше да не заминавам.

— Забрави за съдбата. Баща ти би искал да отидеш. Също и аз. И само това е, което има значение.

Джини не добави, че според нея за Лаура ще бъде по-добре да се отдалечи за известно време от семейство Суинбърн и да влезе в обществото. Да опознае света, реалността. Малкото село и усамотената къща не бяха място за млада жена. Лаура трябваше да забрави преживяната трагедия с Хадън Фокс и да се позабавлява.

Момичето оброни глава и загледа белите плочи под краката си. Отлагаше сбогуването до последната минута, като че ли се надяваше на чудо.

— Ти ставаш смешна, Лаура — каза Джини, вече ядосана. — Та това е златна възможност. Другите момичета ще позеленеят от завист, а ти се държиш така, като че ли отиваш в затвора, а не в прекрасна къща, на балове, на партита. Ще се срещнеш с твоя роднина. Престани да се държиш глупаво и се качвай на влака.

Кондукторът охрана вървеше по перона и затваряше вратите, когато Били Сакстън, в ръце с куп вестници, мина бързо покрай тях и се качи в първа класа. Почти щеше да изпусне влака заради гъстата мъгла. Погледна през прозореца към крехката възрастна дама в нейните старомодни дрехи и към намръщеното момиче в плисираната пола и зеления пуловер. Старата дама май й се караше, а по наведената глава на момичето можеше да се съди, че то е навикнало на това.

Кондукторът извика: „Всички да се качват!“ и старицата побутна момичето към отворената врата.

— Не искам да те изоставям — проплака изведнъж Лаура и я прегърна здраво. — Не искам да изоставям и Суинбърн. О, как ми се иска да не се налагаше да заминавам.

Джини също я прегърна здраво.

— Не плачи, Лаура. За добро е, ще видиш. Ще прекараш добре, сигурна съм. А когато всичко това свърши, аз все още ще съм в Суинбърн, ще те чакам. И ти ще ми разкажеш всичко. — Тя отдалечи Лаура на една ръка разстояние и се загледа с нежност в лицето й. Избърса сълзите, които се стичаха по бузите й, после звучно я целуна. — Хайде, качвай се. Й помни: баща ти би очаквал от теб да се държиш като дама. А също и аз.

Кондукторът вече размахваше зеления си фенер. Наду свирката, влакът беше вече готов да потегли, а Лаура все още стоеше неохотно на долното стъпало на вратата, която водеше към купетата на първа класа. Тя хвърли последен умолителен поглед през рамо, но Джини се усмихна решително.

— Побързай, Лаура! — извика тя. — Задържаш влака.

Лаура неохотно се качи, кондукторът затвори вратата след нея и влакът потегли, като постепенно набираше скорост и излизаше от перона.

Били гледаше бабата, която продължаваше да маха с ръка и да се усмихва, но беше готов да се закълне, че вижда сълзи в очите й. Вратата на купето му се отвори. В коридора стоеше момичето и го гледаше.

— О, по дяволите! — каза тя натъртено. — Не очаквах, че ще има някой тук. — Провери билета си и видя, че мястото й е срещу неговото. После вдигна поглед нагоре и видя, че кондукторът вече е подредил багажа й над мястото. Да, това беше мястото й. — Е, ще ви се наложи да се примирите с мен — каза тя и се отпусна на меката кожена седалка. И веднага избухна в сълзи.

Били въздъхна. От раздразнение. Мислеше да почете вестник на спокойствие, после да си изяде обяда. Въобще, надяваше се пътуването да е спокойно и приятно. Наблюдаваше я, но не казваше нищо. Знаеше, че е по-добре да я остави да се наплаче. Господи, каква досада беше тази и какъв шум вдигаше! Имаше много неща, за които да мисли. Определено можеше да преживее и без някой да прекъсва мислите му.

Били Сакстън беше един от най-крупните собственици на коне за конни надбягвания в Европа. Но напоследък прекарваше повече време в Америка, където трябваше да наглежда бизнеса, завещан му от богатата му майка, отколкото във великолепното си имение в Уилтшир.

Прекрасната къща на Били, Сакстън Моубрей, и хилядите акри земя, които я заобикаляха, включително и селото Моубрей, се наследяваха в семейството вече от три поколения. Дядо му я беше купил от обеднял богаташ, когато късметът му беше заработил с пълна пара — благодарение откриването на нов прах за пране, който наистина беше първокачествен и направи голям удар. Така дядо Сакстън се беше превърнал в един от индустриалните магнати на деветнайсети век. После бащата на Били беше наследил всичко и се беше оженил за богата наследница американка, Джиана Ломбарди. Нейното семейство беше забогатяло благодарение на готовите тестени закуски. Бащата на Били беше наследил и двата бизнеса, беше слял двете богатства.

Били беше на трийсет и шест години. Беше получил образованието си в Хароу и Кеймбридж. Имаше магистърска степен по бизнес науки от университета Харвард. Беше научил много за отглеждането на конете и надбягванията, които се бяха превърнали в негова страст за цял живот. Беше тих и спокоен, прекалено скромен човек. Но когато беше развълнуван, говореше доста високо и дори леко заекваше. А това се случваше всеки път, когато негов кон спечелеше някое надбягване. Били мразеше публичността и единственият път, когато се беше появила негова снимка в печата, беше, когато един от конете му беше спечелил извънредно важно състезание. За него конете бяха звездите от пистата и всичките му похвали бяха запазени за треньорите. „Аз само купувам конете, казваше той. Треньорите са хората, които правят от тях победители.“

Погледна момичето, седнало срещу него. Тя продължаваше да плаче шумно и той се питаше какво да прави. Отново въздъхна раздразнено. Трябваше да вземе някои важни решения и се беше надявал, че ще остане насаме, за да обмисли нещата на спокойствие. Последните два дни беше прекарал в наблюдения над Фокстън Ярд, защото мислеше да прехвърли два от конете си да бъдат тренирани там. Всичко му се беше видяло прилично — имаше няколко великолепни коня, мястото светеше от чистота. Но имаше нещо, което не можеше веднага да се определи, но което го безпокоеше. Може би мястото беше прекалено прилично. Конярите вървяха безшумно и избягваха погледите си, вместо да крещят високо, докато хранят конете, и да слагат шумно ведрата вода на земята, както правеха навсякъде другаде. Дори конете изглеждаха странно спокойни. Били подозираше, че Хадън Фокс е причината за това.

След малко момичето се поизправи. Извади носна кърпичка от чантата си, избърса сълзите си и издуха носа си. И му хвърли гневен поглед. Очите й бяха зачервени и подути под правите тъмни вежди, но той забеляза, че са красиви, лешникови на цвят. Косата й беше лъскава, с цвета на кехлибара, а на дългите й мигли блестяха сълзи. Кожата й беше леко маслинена или, може би, с цвета на гъст крем. Носът й беше прав, скулите — широки, устата — решителна. Всъщност тя никак не приличаше на англичанка. По-скоро му напомняше майка му, която беше италианка. Той каза студено:

— Ще ми кажете ли какво не е наред? Може би ще мога да ви помогна.

— Не можете. — Тя беше категорична. — Никой не може да ми помогне. Съдбата ми е по-лоша и от смъртта, и дори от нищото. — Очите й мятаха мълнии.

— Смъртта и нищото?

— Знаете какво искам да кажа. — Тя го дари с още един сърдит поглед. — Както и да е, не виждам защо да сте загрижен. Вие дори не ме познавате.

— Вярно е. Аз съм само един непознат, чието спокойствие беше нарушено, когато вие влязохте. Мисля, че е нормално да проявя загриженост.

Тя прояви достатъчно добро възпитание да се направи на засрамена.

— О, Господи, как би ми се карала баба, ако знаеше! Тя не може да понася грубостта. Съжалявам. — Беше готова отново да заплаче. — Извинявам се. Наистина.

Той кимна, готов да прояви разбиране.

— Приемам извинението ви така по начина, по който беше дадено.

Тя се усмихна, неочаквано придобила закачливост.

— Ох! Пуф — каза тя, — никак не приличате на задръстен скапаняк, така че, защо се изразявате като такъв?

— Откъде знаете, че не съм такъв?

Тя го изгледа преценяващо. Беше висок, със здраво телосложение, с гъста, пясъчноруса коса, намазана щедро с брилянтин, за да не се къдри, каквато склонност имаше. Лицето му беше дълго и донякъде приличаше на конска муцуна. Очите му бяха сини, брадичката — силно изразена, устата — неочаквано твърда.

— Устата ви ми го подсказва — каза тя. — Онази лека сардонична извивка. Може би тя означава, че сте жесток. А това може да бъде много вълнуващо. Като мистър Рочестър. Нали знаете, от романа „Джейн Еър“.

— Познавам творчеството на сестрите Бронте — каза той изумен. — Въпреки че не съм жител на Йоркшир.

— А какъв сте тогава? — Лаура се втренчи любопитно в него, моментално забравила мъката си и съдбата, която беше по-лоша от смъртта.

Той сви рамене.

— Шотландец, италианец, американец. Може би дори англичанин. Но определено не йоркширец.

— Е, разбира се, всеки може да види това — отговори тя разгорещено. — Мъжете на Йоркшир са най-добрите мъже в света. — Очите й придобиха замечтан израз, което му подсказа, че тя мисли за точно определен човек. — Не е възможно да имате толкова интернационална кръв. Трябва да изберете само две националности.

— Щом такива са правилата на играта, ще трябва да избера само две.

Тя се засмя и лицето й грейна. Беше заинтересувана.

— Продължавайте — каза тя. — Вие сте първи. После ще дойде и моят ред.

— Нека да видим. — Той замислено поглади брадичката си. — Мисля, че ще се спра на американец от италиански произход.

— Ха! — възкликна тя триумфално. — Знаех си, че сте чужденец! Аз също не съм англичанка, но не съм чак толкова екстравагантна смесица. Едната ми половина е италианска, другата — английска. — Тя срещна очите му с нещо като нетърпение. — Познавате ли Флоренция? Майка ми е оттам, а аз никога не съм имала възможността да я видя. И двамата ми родители са загинали, когато съм била само на годинка. Удавили са се, когато фериботът се преобърнал. Отивали да се видят с дядо ми. Дядо Фиоралди от Тоскания, но не стигнали до там. — Тя въздъхна дълбоко. Много пъти разказваната история все още й причиняваше болка. — Не познавам родителите си, не съм виждала никога Италия. Всъщност не съм ходила почти никъде, като се изключи училището пансион в Хароугейт, а то не е много далеч от Суинбърн. Баба ми Джини ме е отгледала. Не бих и могла да мечтая за нещо по-прекрасно. Тя е всичко за мен. Дори майка ми не би могла да ме обича повече. — На миглите й отново затрепкаха сълзи. Били извади бяла ленена носна кърпичка от джоба на сакото си и мълчаливо й я подаде. — А тя вече е много възрастна — каза Лаура. — Не искам да я оставям сама в Суинбърн. Тя, разбира се, не е съвсем сама. Но е без мен. О, ако онзи дърт Маунтджой не беше написал онова писмо, в което предлагаше щедрия си подкуп, все още щях да съм си в Суинбърн, където ми е мястото. И нямаше да ми се налага да минавам през онази глупост, която наричат debutante.

— Лорд Маунтджой? — повтори Били, силно учуден. Маунтджой му беше съсед в провинцията, в Уилтшир. — Отивате в Лондон, за да се срещнете с лорд Маунтджой?!

Тя кимна.

— За нещастие, изглежда, такава е съдбата ми.

— Едва ли е „по-лоша от смъртта“. Аз поне така мисля.

— Ако сравните това с живота ми в Суинбърн, с баба и Хадън Фокс, наистина ме очаква нещо по-лошо и от смъртта. Въпреки че Хадън Фокс се оказа изменник. Мразя Лондон и обществото и всичкото онова глупаво преобличане.

— Хадън Фокс? — попита той изненадан. Изведнъж се превърна в силно заинтригуван човек. Можеше да задоволи любопитството, което изпитваше към това момиче, като в същото време получи и информация за Хадън Фокс. — Знаете ли какво, мисля, че сигурно сте гладна, след като плакахте толкова много. Защо да не отидем да обядваме и да ми разкажете всичко за Хадън Фокс и лорд Маунтджой и за вашата баба. И за Суинбърн, разбира се.

— Не забравяйте и любимите ми коне за конни надбягвания! — извика тя и скочи на крака. После скромно приглади полата си от туид.

Той си помисли, че тя самата е пъргава като жребче, че краката й са дълги и стройни като краката на кон за надбягвания. Но чорапите й имаха бримка, а стъпалата й изглеждаха огромни в неугледните обувки с копринени връзки. А костюмът й от туид изглеждаше така, като че ли беше купен на разпродажба на дрехи втора употреба. Както и беше, макар той да не го знаеше.

— Нямам търпение да чуя и за тях — отговори той и я хвана за ръката, след което тръгнаха по коридора към вагон-ресторанта.

— И така — каза той, когато седнаха и поръчаха, — започнете от самото начало.

Лаура го погледна спокойно.

— Мислите ли, че баба ми би одобрила? Вие все пак сте напълно непознат за мен човек.

Той се поколеба. Очевидно тя не знаеше кой е той, а той не искаше да й каже, защото искаше да чуе непредубеденото й мнение за Хадън Фокс.

— Вие сте абсолютно права. Може би така е по-добре. Двама непознати във влака, които си разказват един на друг историите на живота си. Точно както се случва във филмите.

— Но вие не сте ми разказали нищо за себе си — каза тя, изпълнена със съмнения.

— Само защото вие говорите непрекъснато. А и загубихте много време в плач — отбеляза той. — Малкото ми име е Били.

— Лаура. — Стиснаха си ръцете.

— Добре тогава, започнете първа. И от самото начало. Например, с лорд Маунтджой.

Когато тя разказа цялата история, той отбеляза:

— Значи сте на път да се превърнете в дебютантка? — Повдигна скептично едната си вежда. — Това ли е съдбата, по-лоша и от смъртта? — Лаура смръщи нещастно вежди, а той се засмя и промени темата: — Разкажете ми сега за Хадън Фокс.

— Хадън беше, искам да кажа, е, малко по-възрастен от мен. Ще стане на двайсет и шест следващия август, ако искаме да бъдем точни. Висок е. Има руса коса, която винаги пада над очите му. Те са сини. Морскосини, казва той с гордост, защото баща му бил адмирал. Всички от фамилията Фокс били хора на морето. Още от времето на Нелсън. Като се изключи Хадън. Живеят в огромна къща, Фокстън Хол, а Хадън се занимава с тренирането на коне за конни надбягвания. Помагах две лета във Фокстън Ярд, когато бях още ученичка. Така се срещнахме. И се влюбихме — добави тя мрачно.

— Ето защо значи не искате да отидете в Лондон. Искате да останете в Суинбърн и да се омъжите за него?

Тя прехапа устни и погледна, без настроение, супата, която се разплиска леко, когато влакът направи завой. Каза:

— Семейството на Хадън е аристократично. Те мислят, че не съм достатъчно добра, за да се омъжа за сина им. Искат жена, която да му донесе титла, а още и пари, и недвижима собственост. Искат съюз, а не брак по любов.

— А какво казва самият Хадън?

Тя сви рамене, с което като че ли признаваше поражението си.

— Сгоди се за лейди Даяна Гилмор. Ей така, без дори първо да ми каже. — Очите й отново се напълниха със сълзи.

— Споменахте, че имате кон? — побърза да каже той, докато стюардът отнасяше празните чинии от супата и сервираше печено говеждо и йоркширски пудинг. — Другата причина, поради която искате да останете в Суинбърн.

— А, моята прекрасна Саша! — каза тя и лицето й моментално засия. — Тя е червеникавокафява кобила. Беше кон на Хадън. Той мислеше, че единият й преден крак е слаб, и искаше да се отърве от нея, но никой не искаше да я купи. Той каза, че от нея няма никаква полза, но тя беше само на две години, а конете започват да показват истинските си способности, когато станат на три. Не можех да понеса отношението му, тя имаше толкова благородна глава. Кълна се, че когато Хадън каза, че е по-добре да я „премахнем“, кобилата ме погледна ей така. — И Лаура изгледа сърцераздирателно Бил. А той си помисли, че очите й са с цвета на малцовото уиски. — Кълна се, Саша разбра, че ще умре. Така че, разбира се, казах на Хадън, че ще я купя, макар да нямах пари. „Колко?“, попитах го, като си мислех, че просто ще каже: „Вземи я, от нея и без това няма полза.“ „Двайсет лири и е твоя“, каза той, като я удари по врата, за да подчертае всичките й добри качества — потеклото й, младостта й. „Кой знае, тя може и да стане победител някои ден“, добави той. — Лаура смръщи вежди, изведнъж придобила нещастен вид. — Не мислех, че е честно да иска толкова пари, след като знае, че въобще нямам. А ако я убиеше, нямаше да спечели и толкова. Но телефонирах на баба и й казах какъв проблем имам, как Саша ме е погледнала, колко е красива и че ако тя умре, аз също ще умра.

Били се усмихна. За Лаура половинчати неща просто не съществуваха. Всичко беше или черно, или бяло. Или живот, или смърт. Той каза:

— И така, разбира се, баба плати.

— Да. Каза, че това е подаръкът ми за рождения ден. Но тъй като вече бях получила един подарък онази година, този ще бъде за следващата. — Лаура въздъхна щастливо при този спомен. — Грижех се за коня като за бебе. И знаете ли какво? Хадън беше сбъркал. Масажирах я, разхождах я и я тренирах и се оказа, че й няма нищо на предния крак. Било е само временно. — Засмя се весело. — Не мисля, че Хадън въобще ми прости за това, че му измъкнах коня само за двайсет лири. Миналия сезон я пуснах на три състезания за начинаещи коне — спечели двете, а в третото завърши трета. Храня силни надежди по отношение на нея. Мисля, че тя ще спечели цяло състояние за мен. Така ще мога да отворя собствена конюшня в Суинбърн и да се занимавам с тренирането на коне. И така, разбирате ли — добави тя напълно искрено — защо ми се налага да отида до Лондон и да се занимавам с тамошното глупаво общество. За да спечеля парите на Маунтджой и да отворя собствена конюшня. Ще тренирам само победители и ще спечеля много пари. Така ще мога да се грижа за баба Джини — така, както тя винаги се е грижила за мен.

— И да победите Хадън Фокс на собствения му терен — отбеляза проницателно Били.

Лаура се усмихна дяволито. Предчувстваше отмъщението.

— Кълна се, ще му разкажа играта. Когато получа парите на Маунтджой, ще бъда по-богата от Хадън. А това ще бъде отлично за моята конюшня. Ще примамя клиентите му с успехите си и ще ги накарам да водят конете си при мен, не при него.

— Значи мислите, че сте също толкова добра треньорка, колкото и Хадън Фокс?

— Дори по-добра — отговори тя сприхаво. — Хадън е мързелив и кара другите да му вършат работата. И дори още по-лошо — той оставя другите и да мислят заради него. — Смръщи вежди, замисли се над онова, което току-що каза. — Хадън не е особено умен — каза тя. Беше искрена. — Макар че нямаше да го призная, ако ме бяхте попитали преди няколко седмици. Да, аз съм добра треньорка. През целия си живот съм имала коне. Работя с коне от тринайсетгодишна. Поне през ваканциите. Но мисля, че това е преди всичко инстинкт, способност да се почувстват нещата — нали знаете: кога един кон е добър и така нататък. А останалото е просто упорита работа. Освен това обожавам конете и обичам тази работа. Не искам да се занимавам с нищо друго.

— Дори да се омъжите? Да имате деца? — каза той усмихнат.

— Разбира се, че не. Не и след Хадън. Никога вече няма да имам доверие на който и да било мъж.

— Но Хадън не е причината, поради която искате парите на Маунтджой? — Предположението беше умно, защото въпреки привидната й веселост и смелост, той виждаше, че има нещо повече в тази история.

Очите на Лаура срещнаха неговите.

— Вие сте много умен, Били Еди-кой си. Откъде знаете толкова много за мен? Прав сте, разбира се. Парите все не ни достигат в Суинбърн, а баба е вече много уморена И много се тревожи. Опитва се да го скрие, но аз го знам много добре. — Лаура отметна нетърпеливо косата, паднала над очите й, и каза: — Виждате ли. Били, бях планирала всичко. Щях да се омъжа за Хадън. Щяхме заедно да ръководим Фокстън Ярд. Щяхме да тренираме много победители и така щях да мога да се грижа за баба. Бях планирала живота си. И… Е, останалото го знаете. Отчаяно се опитвах да измисля начин за спечелване на пари. Дори мислех да стана жокей. Добра съм в прескачането на препятствия, а и лесно губя тегло, но, по дяволите, прекалено съм висока. И тогава пристигна писмото на лорд Маунтджой. И разбрах, че ми се дава втори шанс. Но не съм се молила за това — добави тя разгорещено. — По право, дядо е трябвало да наследи състоянието. После баща ми, после — аз. Но вместо нас го е получил старият лорд Маунтджой. А сега го размахва над главите ни като примамка. А аз ще трябва да отида и да подскачам, за да го стигна. Преди другите.

— И това е причината, поради която и баба ви иска да отидете.

Лаура го изгледа гневно.

— Разбира се, че не. Баба е най-некористолюбивият човек, когото познавам. Тя иска да отида просто за да се забавлявам. Да бъда представена в обществото, да се срещам с други млади хора. Всъщност предполагам, че тя има предвид да срещна някой млад мъж. Мисли, че така ще забравя Хадън и проблемите си.

— Предполагам, че баба ви е права — каза Били. Ставаше му все по-интересно и по-интересно.

Лаура не прие ябълковия пай и крема, предложени й от стюарда.

— Мразя Лондон — каза тя сприхаво. — Мразя дебютантките въобще, мразя и онези други две момичета, при това, преди да съм ги срещнала. Обзалагам се, че са снобки и че единствената им грижа е да пипнат милионите на Маунтджой. Защо иначе ще пристигат на бегом? Чак от Америка и от Франция.

— Може би те също имат нужда от парите?

Тя обмисли тази възможност, после поклати глава.

— Не толкова, колкото аз имам. Но аз искам само толкова, колкото ще е достатъчно за баба и за конюшнята ми. Що се отнася до мен, могат да вземат останалото. Маунтджой не е предлагал досега помощта си. Едва сега, когато не му е останал никой друг, се е заинтересувал от нас. — Тя отметна глава назад. Очите й хвърляха мълнии. Тя като че ли малко преиграваше. — Но аз не съм готова да играя тази игра. Ще спъвам плана му при всяка възможност.

— Да, сигурен съм — съгласи се Били впечатлен.

— Чувствам се доста изтощена — каза тя, когато се върнаха в купето. — Всичкото това говорене. И плачът. — Тя се прозина, като учтиво закри уста с длан. — Баба би се срамувала много от мен. Та през цялото време аз говорих само за себе си! Нито веднъж не попитах каквото и да било за вас. А имам толкова много въпроси.

Лаура заспа само след няколко минути и все още спеше, когато влакът спря на гара Кингс крос. Той я гледаше и си мислеше затова колко наивна и непресторена е тя. Беше най-доброто момиче, с което беше говорил през целия си живот. А тя дори не знаеше за състезателните му коне и парите му.

Били се наведе и взе ръката й в своята. Тя беше груба, а ноктите й бяха изгризани.

— Събудете се, Лаура — каза той. — Пристигнахме.

— О, не! — проплака тя, като моментално се събуди. — Това е то. Моята съдба, по-лоша и от смъртта. — Но прояви добро възпитание и се усмихна.

Той й извика носач и загледа как той сваля износената стара ученическа чанта с инициалите „Л. Суинбърн“ до нея и двете кафяви торбички от рафта над седалката. Погледна Лаура и се усмихна.

— Предполагам, че трябва да си кажем „довиждане“, Лаура.

— Бяхте прав — каза тя. — За нашата игра, искам да кажа. Във вас има повече от две националности. Произнесохте името ми с италиански акцент, но изречението започнахте с американското „предполагам“. Като се добави английската ви вежливост, стават поне три.

Той се засмя.

— А може би дори повече. Аз наистина говоря само истината.

Тя го изгледа спокойно.

— Аз все още не знам нищо за вас. Може би не трябваше да ви доверявам всичките си тайни.

— Поверени на мен, те са в безопасност — обеща той. — Сигурни като смъртта.

При тази дума тя потръпна, после неочаквано го целуна по бузата.

— Благодаря ви за прекрасния обяд. Благодаря и за проявеното разбиране. — Тя се поколеба. Гледаше го право в красивите сини очи. — Надявам се, че някой ден пак ще се видим — добави.

 

 

А в следващия миг вече крачеше зад носача по перона. Не погледна назад, когато шофьорът на морскозелената лимузина я поздрави. Двамата тръгнаха към изхода, където ги чакаше ролс-ройса на Маунтджой.

Били стоеше, с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на тъмносиньото си палто, и гледаше след тях, докато изчезнаха от погледа му. Беше сигурен, че старият лорд наистина ще си получи заслуженото с Лаура. Никога вече животът му нямаше да е същият. Но му се струваше, че и неговият собствен също щеше да се промени, макар да не му беше ясно нито защо, нито как. Реши, че ще се обади на лорд Маунтджой и ще си изпроси покана за онзи бал. Усмихна се, когато си помисли за изненадата, която щеше да се изпише по лицето на Лаура, когато го види. Ще трябва да си признае кой е всъщност. И тогава ще могат да си поговорят на воля за коне и конни надбягвания. Може би той ще успее да й помогне. Всъщност вече й беше помогнал — беше решил да не ползва услугите на Фокстън Ярд. Лаура вече беше поставила основите на отмъщението си.

Били се усмихваше, когато махна на едно такси, и по-късно, докато пътуваше към „Кларидж“, където наемаше огромен апартамент всеки път, когато биваше в Лондон.