Елизабет Адлър
Наследнички (20)

Глава 20

Ханичил очакваше, че ще пътува в скромна каюта, но лорд Маунтджой беше човек, който винаги купуваше или наемаше най-доброто. Луксозният й апартамент беше на най-горната палуба. Стените му бяха облицовани с красива дървена ламперия. Банята беше облицована с мрамор, а месинговите покрития блестяха като златни. Ханичил се чувстваше така, сякаш се намираше в света на киното, във филм. Като че ли копнежите и мечтите, които хранеше, докато седеше на първия ред в киното в Китсвил, изведнъж се бяха сбъднали.

Киното и книгите бяха нейното средство да избяга от трудния и еднообразен живот в ранчото. Те я водеха към светове, толкова различни от света, който познаваше, че тя едва можеше да повярва, че и те съществуват някъде. Досега. Тя се гледаше втренчено в огледалото в банята и, разочарована, разбираше, че мястото й не е тук. Този елегантен апартамент беше предназначен за жени като Вива Молсън — блестящи, целите в сатен и диаманти.

На вратата се почука и влезе стюардът, който носеше ваза с жълти рози.

— Добър вечер, мис Маунтджой — каза той весело. — Аз съм вашият стюард, Бил. — Той й хвърли бърз преценяващ поглед. И веднага се изненада, защото тя не беше типът жена, който обикновено заемаше този апартамент. — Страхувах се, че вие ще бъдете единственият пътник на моята палуба, който няма да получи цветя на сбогуване, мис — каза той и си спомни екстравагантните и скъпи букети, които беше подредил в останалите каюти. Усмихна се, когато тя нетърпеливо зарови лице в тях. — Отгледани са в оранжерия, мис, и не носят аромата на градинските рози. — Подаде й визитната картичка, която придружаваше цветята, и й каза, че скоро ще дойде стюардесата, която ще разопакова нещата й.

— Ако имате нужда от нещо, мис Маунтджой, просто ме извикайте — добави той на излизане от стаята.

Ханичил преброи розите. Досега никой не беше й изпратил дори едно-единствено цвете. Изненадана, тя отвори малкия плик и прочете извинението на Александър Андреос Скот. Погали с пръсти цветята. Бяха меки като кадифе и жълти като истинските тексаски рози.

Стюардесата дойде да разопакова двата й малки куфара, въпреки уверенията на Ханичил, че би могла, без никакви затруднения, да се справи и сама. Тя гледаше, смутена, как камериерката сгъва синия й пуловер и синята й блуза, как закача на закачалка чисто новия й костюм от туид, купен също от каталога на „Сиърс“, както и всичко друго, което притежаваше. Знаеше, че стюардесата сигурно е свикнала да закача копринени и сатенени рокли, че е свикнала с луксозното бельо на дамите от първа класа и че дори не е виждала евтино памучно бельо като нейното. Ханичил имаше един-единствен чифт копринени чорапи.

Стюардесата окачи внимателно дългата й черна копринена вечерна рокля в специално отделение на гардероба и постави обувките с високи токчета под нея. Постави старото плюшено мече на Ханичил на леглото, усмихна се за довиждане и побърза да обслужи и другите пътници.

Ханичил се загледа във вечерната рокля. Беше един от специалните „холивудски“ модели на „Сиърс“. Подобен модел беше носила младата холивудска звезда Лорета Йънг. Така пишеше и на етикета и тя вярваше, че е истина. Роклята струваше безбожните девет долара и деветдесет и пет цента. Повече, отколкото всяка друга дреха, която беше имала. Беше очарована, когато я видя за първи път, но сега, като я гледаше да виси на специалната закачалка, която на раменете имаше подплънки от сатен, роклята изглеждаше ужасно евтина.

Никога досега Ханичил не беше обличала вечерна рокля. Не ходеше никъде, така че къде би могла да я облече? Всъщност досега тя въобще не беше обличала рокля — каквато и да било. Още като дете беше намразила рокличките с волани, които Роузи й купуваше. Но от филмите знаеше, че когато хората пътуват на презокеански лайнер, се преобличат за вечеря. И философски си повтаряше, че, с всички тези великолепно облечени и блестящи жени на борда, никой няма да я забележи. Спомни си какво й беше казала Ализа на тръгване:

— Все още не си красавица, момичето ми. Но у теб има нещо, не знам какво. Да ти кажа истината, все още те чакам да израснеш, да придобиеш окончателния си външен вид. Някой ден ще бъдеш истинска красавица.

— Как така? — беше попитала Ханичил.

— Мисля, че ще изглеждаш като татко си. А той изглеждаше наистина превъзходно, това мога да ти кажа. И имаше същото излъчване, което ти имаш дори сега. — Ализа беше стиснала твърдо устни, защото, изведнъж, беше разбрала какво е то.

— Какво, Ализа? Какво е притежавал баща ми?

— Нищо, което да е за твоите уши, Ханичил. Хайде, да приключваме вече с опаковането на багажа — беше побързала да каже Ализа и беше тръгнала веднага към кухнята.

 

 

Ханичил се къпа дълго, като с всяка минута се чувстваше все повече и повече като филмова звезда. После облече новото си памучно бельо — точно като онова, което носеше като дете. И много внимателно обу копринените чорапи и сребристите обувки. Облече черната вечерна рокля и завърза хлабаво дългите си руси коси с черна сатенена панделка, купена от магазина на Елиас в Сан Антонио — онзи същия, в който майка й беше работила някога. Внимателно напудри луничките по носа си, също така внимателно постави червило на устните си, после се усмихна, за да види как изглежда. Беше изцапала малко зъбите си, затова ги облиза с език. Май че всичко е наред, помисли си със съмнение. Струваше й се, че устните й са лепкави, но предположи, че ще свикне с усещането. После пръсна зад ушите си от безбожно скъпия парфюм с миризма на карамфили.

Огледа се във високото огледало и загрижено се запита дали дълбокото деколте не разкрива прекалено голяма част от гърдите й и дали полата, която стигаше едва до глезените й, не е прекалено къса. И дали роклята не прилепваше прекалено плътно по нея. Подръпна я, изпълнена със съмнения. А дали розовата тафта, която се подаваше изпод черната дантела, не я караше да изглежда гола, като че ли въобще нямаше бельо?

Въздъхна. Вече беше прекалено късно. Черната рокля беше единствената, която имаше. Пожела да си беше купила перли, но единственото й бижу беше златният пръстен с кръста на фамилията Маунтджой, който първоначално беше принадлежал на дядо Джорджи, а после — на баща й. Тя го носеше винаги. Като плюшеното й мече, и той й беше талисман, който, по мистериозен начин, я свързваше с татко.

Тръгна, малко нервна, към трапезарията. Люшкането на кораба и това, че не беше свикнала да носи обувки с високи токчета, я караха да залита и дори да се препъва понякога. Главният келнер, който стоеше в края на стълбището, я изгледа втренчено, изумен. Ханичил му се усмихна колебливо. Огледа набързо препълнената трапезария — бляскавите полилеи, саксиите с палмите, оркестъра който свиреше приятни мелодии. Облечените в черни фракове келнери щедро разливаха шампанско. Пътниците се поздравяваха весело, а жените дори се целуваха по бузите. Всичко беше като сбъднала се мечта. Тя се загледа по-внимателно в пътниците и изведнъж мечтата й се превърна в кошмар. Смути се, бузите й пламнаха. Филмите лъжеха. Нито една жена не беше облечена във вечерна рокля. Всичките до една бяха облечени в къси дневни рокли. Хората се обръщаха, за да я видят, усмихваха й се, а тя чувстваше как кожата й пламва чак от пръстите на краката до върха на главата. Огорчена, пожела подът да се разтвори под нея и да я погълне.

Алекс Скот я гледаше от входа. Тя изглеждаше така, като че ли искаше да избяга, но той знаеше, че не може да го направи. Беше замръзнала на място от объркване и смущение.

— Мога ли да ви помогна, мис? — питаше я главният келнер.

— Няма нужда, Марио. — Алекс я хвана за лакътя. — Мис Маунтджой е с мен. Маса за двама, Марио, ако обичаш, по-далеч от тълпата.

Ханичил го погледна отчаяно. Тя забеляза, че не е облечен във фрак и не носи бяла вратовръзка.

— Не съм облечена подходящо — каза му тя шепнешком. — Досега не знаех. Всички са се втренчили в мен. Не мога да вляза.

— Стюардът е трябвало да ви каже, че никой не се облича официално още първата вечер. Това е нещо като традиция. Както и да е, оставете ги да се втренчват във вас. Те сигурно мислят само за това, колко прекрасно изглеждате.

— Извинете, сър — прекъсна ги главният келнер, разтревожен, — но мис Молсън каза, че ви очаква на масата си, сър. Тя е с лорд и лейди Кинън и семейство Бидълс.

— Дяволите да вземат и мис Молтън, и семейство Бидълс! — Алекс погледна окуражително Ханичил. — Поемете си дълбоко дъх — каза й шепнешком — и се дръжте за мен.

И той я поведе надолу по грандиозното стълбище, покрай втренчените в нея келнери, покрай разярената Вива, която беше ококорила очи, покрай любопитните Бидълс, до една маса в ъгъла.

— Съжалявам — каза Ханичил, като се отпусна с благодарност на стола. — Изглежда, ви създавам много проблеми. — Когато го погледна, на миглите й блестяха сълзи.

Той се усмихна.

— Ни най-малко. Всъщност не ми създавате никакви проблеми.

— Много съжалявам — каза тя, а бузите й все още горяха от срам. — Сигурно ме мислите за глупачка от провинцията. И сте прав. Всичко, което знам, съм го научила от филмите, а те не казват, че хората на кораба не се обличат официално първата вечер. Предполагам, че просто не знам правилата.

Алекс я погледна замислено.

— Странно — каза след дълга пауза, — но когато ви срещнах за първи път, вие ми направихте впечатление на жена, която не би се огънала при нещастно стечение на обстоятелствата. Не се разплакахте, дори не изохкахте, когато онзи идиот, фотографът, ви събори на земята, макар да видях, че се ударихте. „Ах, каква силна жена — помислих си. — Жена, която може сама да се грижи за себе си, макар да е млада.“

Ханичил вдигна глава и го погледна изненадана.

— Наистина ли си помислихте така? Или просто се опитвате да ме накарате да се почувствам по-добре?

— Никога не казвам нещо, което не мисля наистина.

Тя отново се изчерви, този път от удоволствие.

— Опитвам се да бъда силна. Налагаше се да работя упорито, просто за да съществува ранчото, след като Роузи изхарчи всичките ни пари. После дойде сушата, после Депресията…

— Защо не започнете от самото начало — предложи той, когато келнерът им наля шампанското. — Но първо ми кажете какво бихте искали за вечеря.

Тя погледна безпомощно дългото меню. Закусвалнята в Китсвил беше единственото място, където беше ходила да вечеря, а тяхното меню представляваше картон, изцапан с кетчуп, и включваше само руло „Стефани“, пиле и топъл пай. Както и да е, дори там тя рядко си позволяваше да ходи. Той разбра затруднението й и побърза да каже:

— Да поръчам ли и за двама ни?

Тя с облекчение се съгласи.

— Между другото, благодаря ви за розите, мистър Скот. — Лицето й грейна от удоволствие. — Никой досега не ми е изпращал рози. Толкова са красиви.

— Защото бяха предназначени за красиво момиче — излъга галантно Алекс. И си помисли, че макар да е лошо облечена и странна, в нея има нещо, което го привлича. — Признавам, че съм любопитен — каза той. — Коя сте вие? С какво се занимавате? Защо пътувате сама?

Ханичил му разказа за писмото на лорд Маунтджой и че отива в Лондон, защото е сигурна, че баща й би искал да се срещне със семейството му.

— И защото наистина имам нужда от парите — добави тя, искрена, както винаги. — Искам ранчото да стане същото, каквото беше по времето на татко. Като във времето, когато бях малко момиче и тревата беше зелена, а говедата ни бяха най-добрите в цял Тексас.

И тогава му разказа цялата история или поне по-голямата част от нея. Пропусна онази част, когато живееше в нает апартамент в Сан Антонио с Роузи, и за онова, което се случи после и което засягаше Джак Дилейни. Алекс я гледаше, докато тя си изливаше душата пред него, и си мислеше за това колко различна е тя от всички изискани жени, които познаваше — толкова млада и невинна. Със съжаление си каза, че той самият никога не беше притежавал такава невинност. Никога, дори когато беше млад, не беше правил стъпка, която да не е обмислена и да води към следващото стъпало и още по-нагоре. Необходимостта и гневът бяха движещите му сили, но очевидно не такива бяха причините, които караха Ханичил да работи упорито. Беше готов да се обзаложи, че тя не би могла да излъже и че дори не умее да флиртува. Разбра, че за първи път му е приятно и наистина се забавлява. Ханичил Маунтджой беше като тоник в неговия преситен свят.

Ханичил погледна в спокойните му сиви очи и почувства, че може да му се довери. И изведнъж откри, че му разказва неща, които не беше казвала на никого досега.

— Бях на петнайсет години — каза тя, — когато видях колата на шерифа Уилкс да идва по алеята. Реших, че кучето отново създава проблеми, като тича след колите по магистралата. Но шерифът беше много сериозен и някак си странен. И тогава разбрах, че е нещо наистина лошо. „Трябва да говоря с Ализа, каза шерифът. Насаме.“ Влезе в къщата и след малко чух Ализа да пищи. Влязох тичешката в кухнята. Тя седеше на стола и се люлееше напред-назад. Беше покрила лицето си с престилката. Знаех, че се крие, защото плаче. „Всъщност Роузи не беше лош човек, казваше Ализа на шерифа. Беше просто глупава и заблудена. Коленичеше пред олтара на езическия Бог, вместо пред олтара на нашия. Мислеше, че всичко, което блести, е злато. Искаше да има всичко. Толкова отчаяно го искаше, че не беше доволни от живота си тук, нито от детето си. Съмнявам се, че Ханичил е виждала майка си за повече от две седмици през последните няколко години. Всъщност, откакто умря Дейвид и Роузи наследи парите. Бедната жена, щеше да е много по-добре за нея, ако не беше ги наследила. Ето, вижте какво стана.“ Шериф Уилкс ме погледна така, както си стоях на прага. „Ще ви оставя, защото трябва да съобщите тъжната новини и на Ханичил“, каза той. Нямаше нужда да ми казва каквото и да било. Вече се бях досетила, че Роузи е мъртва. — Ханичил погледна Алекс право в очите и добави шепнешком: — Била застреляна. Пред бара „Сребърният долар“.

Алекс я погледна шокиран.

— Искате да кажете, че е била убита.

Тя кимна.

— Така и не откриха кой го е направил — каза тя едва чуто. — Ализа беше права. Роузи не заслужаваше такава смърт. Сега мога да я разбера по-добре. Тя просто беше различна, беше неспокойна, самотна… о, не знам. Знам само, че я обичах, по свой начин. Понякога изпитвах вина, мислех, че ако бях такава дъщеря, каквато тя искаше да има, може би тя щеше да си стои у дома, в ранчото. И тогава нямаше да я застрелят.

Той каза:

— Единственият виновен е човекът, който я е застрелял. Не се ли опитаха да го заловят?

Тя поклати глава.

— Струва ми се, че никой не се зае с това както трябва. Все едно че Роузи не си заслужаваше усилията. На никого не му пукаше. Ализа каза, че е така, защото собствениците на заведението, в което се сервираше контрабанден алкохол, са гангстери. Те искали убийството да се потули, за да не се плашат клиентите. Но аз знам — каза тя мрачно. — Винаги съм знаела кой го е направил. Джак Дилейни я уби.

— Вторият й съпруг?

Тя кимна.

— Хората говореха, че Джак е красив, истински Кларк Гейбъл. Но в него имаше нещо низко, безмилостно. Ализа също мисли, че той е убиецът. „Джак Дилейни го е извършил, каза ми тя. Сигурна съм, той е застрелял Роузи.“ Но Джак имаше перфектно алиби. Онази нощ дори не бил в Сан Антонио. Бил в хотел в Хюстън. Жената, която била с него, го доказвала. И чиновникът от хотела и… не знам… други хора. Но аз знам, че Джак го е извършил. Той винаги е искал ранчото. Чул е, че копаят, че търсят нефт в нашата земя. Казал на полицията, че Роузи е курва, че го ядосвала, че винаги тичала след други мъже и затова я напуснал. Казал, че има много „момчета“, които биха искали да я видят мъртва. Тя била такъв тип жена. Както и да е, той се върна в ранчото. Караше голям черен кадилак. Влезе в къщата така, сякаш беше негова. Защото мислел, че е истинският собственик. „Бях законен съпруг на Роузи, каза той на Ализа. Онова, което е вило нейно, сега е мое. Такъв е законът.“ „Не и този път, мистър“, отговори Ализа. — Ханичил се усмихна, като си спомни триумфа, който светеше в черните очи на Ализа. — „Това ранчо принадлежи на мис Ханичил Маунтджой Хенеси. Завещано й е от прадядо й. Под попечителство. Роузи никога не е била собственичка на ранчото. Няма да бъдете и вие.“ Помислих си, че ще убие и Ализа. Вдигна ръка да я удари, а аз извиках на кучето да се хвърли отгоре му. То впи дълбоко зъби в ръката на Джак, чак до костта. Но на мен ми се искаше да ги беше впило в гърлото му. Исках да постъпи с него така, както той беше постъпил с майка ми. Исках кучето да го убие. — Ханичил, разтреперана, си пое дълбоко дъх. Погледна Алекс така, като че ли искаше да се извини. — Предполагам, че дамите не бива да говорят така. Те разговарят за времето, за музика и други такива неща. — Тя се изчерви. — Сигурно ви обърквам. Ализа винаги ми повтаряше, че говоря прекалено много.

— Не, не е така. И не ме обърквате. Какво се случи с Дилейни?

— Предполагам, реши, че не иска кучето да го захапе втори път. Бързо изтича до вратата, спря се на прага и ме погледна. Каза: „Някои ден ще се върна, Ханичил. И ще взема онова, което по прави ми принадлежи. Бъди сигурна, ще се върна.“ Ализа ми каза, че според закона Джак е законен мой втори баща. „Да се надяваме, че няма да предяви права и над теб, момичето ми, каза ми тя. Защото, ако го направи, този път ще загубим. Може да те изведе от тук за нула време, ако иска, и ние никога вече да не те видим. Точно както няма да видим вече и Роузи.“ — Ханичил потрепери. — Както и да е, не построиха петролни кладенци и той сигурно загуби интерес към ранчото. Но поне откриха подпочвен извор. Можете ли да си представите колко развълнувани бяхме? Направо полудяхме, скачахме и крещяхме. — При този спомен тя се засмя. — О, Алекс Скот, вие не можете да си представите такова щастие. Но после дойде упоритата работа. Трябваше на всяка цена да изправим ранчото отново на крака.

Алекс се наведе напред през масата и взе загрубялата й длан в своята. Погледна я с възхищение — знаеше много добре за какво говори тя. Знаеше какво е да нямаш пари, познаваше борбата и тежкия труд. И амбицията.

— Надявам се, че ще спечелите, Ханичил — каза той, за да я окуражи.

Тя сви рамене.

— Едва ли. Но с помощта на лорд Маунтджой мисля, че ще мога да направя ранчото отново проспериращо. Искам да стане точно същото, каквото беше по времето на татко.

Алекс я гледаше. Беше като омагьосан. Никога не беше срещал някой като нея. Тя беше като златно, невинно малко кученце, което се е навряло в краката му. Притежаваше способността да те накара да се отпуснеш, установяваше лесно контакт, караше те веднага да се почувстваш интимен с нея, да бъдеш неин приятел. Притежаваше някакъв необясним чар. Той се запита, с болка и съжаление, какво ли ще направи с нея Лондон. Какво ли ще стане още в мига, когато я засипят с пари, бижута и внимание. Надяваше се, че това няма да я развали, защото я харесваше точно такава, каквато беше в момента. Като полъх свеж вятър в неговия застинал, преситен свят.

Хората гледаха с любопитство Алекс Скот, който държеше ръцете на странната млада жена в евтините дрехи. „Тя не е обичайният тип на Алекс — шушукаха, прикрили устата си с длани. — Не е от класа. Поне за Алекс, не мислите ли?“ И се смееха, развеселени, но Алекс дори не забелязваше.

След вечеря отидоха да се разходят по променадата. Стояха, облегнати на перилата, и гледаха дълбоките тъмни вълни, които се удряха в корпуса на кораба, пенестата диря след него. Той й каза тихо:

— Обичам океана. Ако зависеше от мен, бих прекарал целия си живот в пътуване по света, съвсем сам на кораб, търсейки неизвестни острови и скрити пристанища.

— Тогава защо не го направите?

Той самият много пъти си беше задавал същия въпрос. Думите й караха нещата да изглеждат толкова лесни — все едно че наистина можеше да прави каквото пожелае.

— Това е само мечтата на едно малко момче — каза той с горчивина. — Но предполагам, че по душа наистина съм моряк.

И той й разказа за флотилията си от кораби, за новия, които се строи в Шотландия, и за истинската си любов — яхтата „Атланта“. Лицето му изглеждаше странно на лунната светлина и тя си помисли, че, изведнъж, той придоби вид на много самотен човек. Импулсивно протегна ръка и проследи профила му с пръста си. Той обърна лице към нея и й се усмихна, после хвана дланта й и я притисна към устните си. Тя го погледна, останала без дъх. Той каза:

— Ние имаме много общи неща, вие и аз, Ханичил. Аз също трябваше да се боря за всичко, което притежавам. И когато бях момче и живеех в Рим, трябваше да се боря с другите момчета, които ме наричаха „bastardo“, копеле. Но те бяха прави. Аз нямах баща, така че, независимо колко упорито се биех с тях, не можех да променя истината.

— Аз също трябваше да се боря в училище — каза Ханичил, изпълнена със съчувствие. — Роузи винаги скандализираше обществото. Обещавам, че ще запазя тайната ви, ако и вие запазите моята — каза тя.

Той обгърна леко раменете й с ръка, докато вървяха към нейната каюта. На вратата я обърна с лице към себе си и каза тихо:

— Благодаря, че ми доверихте тайните си.

— Надявам се, че вече сме приятели — каза тя задъхано. Изведнъж й се прииска, и то много силно, почти отчаяно, той да я целуне. Краката й омекнаха, като да беше изгубила цялата си воля.

— Приятели — съгласи се Алекс. Устните му докоснаха нейните за един неимоверно кратък миг. И той си отиде.

— Приятни сънища, Елоиз Ханичил — каза той тихо през рамо, докато се отдалечаваше.

 

 

Ханичил не видя повече Алекс по време на пътуването. Когато попита стюарда къде е той, казаха й, че мистър Скот е много зает човек. Той бил чест пътник на презокеанските параходи и прекарвал времето си в апартамента си, в работа.

Когато „Куин Елизабет“ влезе в пристанището на Саутхемптън, Алекс Скот слезе на брега още с изгрева на зората. Взе директния влак за Лондон, където имаше важна среща. Не се сбогува с Ханичил и тя не знаеше дали да бъде тъжна, или доволна, когато пристигна огромна кошница с виолетки, все още мокри от росата и с божествен аромат. „Виолетките ми напомнят за ватите очи, казваше картичката, която ги придружаваше. Желая ви щастие и късмет в Лондон. В приятел, Алекс Скот.“

Ханичил зарови лице в ароматните цветове и си спомни докосването на устните му. Всяка нощ сънуваше тази целувка и се радваше, че и той не я беше забравил.

Пътниците се скупчиха около перилата, замахаха с ръце и започнаха да крещят приветствия към приятелите си, които стояха на дока. Оркестърът свиреше оглушително. Един от носачите качи евтиния куфар на Ханичил в купе първа класа на влака за Лондон и скоро тя също пътуваше към столицата, където я чакаха луксозният синьо-зелен ролс-ройс и Бриджис, шофьорът, с шапка и униформа също в синьо-зелено, със златни копчета и еполети. За нея започваше нов живот.