Елизабет Адлър
Наследнички (17)

Глава 17

Роузи започна да празнува. Не се върна у дома тази вечер, нито на следващата. Никога преди не беше отсъствала толкова дълго и Ханичил се тревожеше. Тогава, неочаквано, тя се зададе по прашната пътека, облечена в нова яркочервена рокля и с елегантна малка шапчица на главата. Приличаше на пищна райска птица в гетото на сивите гълъби. Носеше поне половин дузина чанти и кутии, всичките с елегантни етикети.

— Ходих на покупки — извика тя и триумфално захвърли пакетите на леглото. Седна до тях, вдигна крака във въздуха и изу сандалите си. Въздъхна с облекчение. Свали шапката си и размърда пръстите на краката си. — Господи, колко съм уморена! Когато някой ти каже, че пазаруването е лесна работа, не му вярвай, Ханичил.

— Откъде взе пари, Роузи? — Ханичил съжали, че е задала въпроса, защото много се страхуваше от отговора.

Роузи се усмихна и запали цигара.

— Има и начини, и средства — каза тя скромно. — Начини и средства. — Засмя се и добави: — О, добре, щом искаш да знаеш, отидох при Виктор, в „Сребърният долар“. Казах му, че ще копаем за нефт в ранчото. Казах му, че ако не ми вярва, може да попита мистър Андерсън. Той така и направи.

Трябваше да видиш как се промени отношението му. Каза: „Разбира се, мога да ти дам пари в аванс, Роузи.“ Подписах някакъв формуляр, с който му дадох десет процента от дела си, и той ми даде много пари. Сега мога да имам каквото си пожелая.

— Ами ако не намерят нефт? Как ще му изплатиш парите?

Роузи вдигна рамене.

— Разбира се, че ще намерят нефт. Виж, пише го дори във вестника. — Тя хвърли един вестник към Ханичил. — Виждаш ли, ей там, на първа страница. Пише за нас и за ранчото Маунтджой и за това, колко богати ще бъдем. — Тя отметна глава назад и се засмя весело. — Най-после съм известна. Роузи Маунтджой, най-богатата вдовица в Тексас.

— Не забравяш ли нещо? — поправи я Ханичил. — Джак Дилейни. Мъжът, за когото се омъжи? Не си се развела с него, така че си все още Роузи Дилейни.

Роузи я изгледа, после започна да разопакова пакетите.

— Да, но никой друг не знае за това. Така че да не будим заспалите кучета, нали? Аз и Виктор ще дадем парти в „Сребърният долар“, за да отпразнуваме случая. И аз ще бъда от дясната страна на бара като всички други посетители. Никакви бакшиши вече — добави тя триумфално. — Отсега нататък аз ще давам бакшиши.

Ханичил въздъхна. Вече виждаше закономерностите в поведението на Роузи. И сега беше същото като преди. А дори нямаше гаранция, че ще намерят нефт.

— Донесох ти подарък — каза Роузи и пъхна ръка под купа нови рокли. — Исках да си купя истинско боброво палто, но, предполагам, че ще трябва да почакам, докато отидем в Хюстън. — Намери пакета, който търсеше, и го подаде на Ханичил. — Ето. Сега не можеш да кажеш, че майка ти никога не мисли за теб.

Ханичил извади роклята. Светлосиня, от шифон, с ниско V-образно деколте и къса пола. Беше крещяща и предназначена за момиче поне десет години по-възрастно от нея.

— Е? — попита раздразнено Роузи. — Не ти ли харесва? Реших, че ще засили синьото на очите ти.

— Благодаря ти, Роузи — отговори Ханичил изненадана, че Роузи е помислила дори за цвета на очите й. — Много е хубава — побърза да добави тя, — но няма къде да я облека.

— Точно в това е работата — каза Роузи весело. — Можеш да я облечеш довечера. На моето парти. Мисля, че е време да започнеш да излизаш, да се появиш в обществото. — Тя се засмя. — Можеш да се наречеш дебютантка. Сега ще бъдеш богата наследница на нефтено поле.

— Не, благодаря. — Ханичил върна роклята отново в пакета.

Роузи погледна раздразнено дъщеря си, чието лице беше бледо, крайниците — дълги и слаби.

— Време е да излизаш, да се запознаеш и с други хора. Сега ще бъдеш богато момиче, Ханичил. Трябва да те въведем в обществото. Както се полага, искам да кажа. Не само тази вечер. — Тя въздъхна, като все още я гледаше. — Ще се погрижим малко за външността ти и ще изглеждаш окей. Кой знае, може дори да предизвикаш всеобщо възхищение. — Като не откъсваше поглед от нея, тя се смя, и се смя докато почти се задуши от смях. После запали цигара и каза: — А утре се махаме оттук. Наех апартамент на гранд авеню. Един от най-хубавите на тази улица. — Спусна роклята на пода и излезе от нея. — Единственият проблем е в това — каза, като стисна цигарата с устни, а с двете си ръце завърза робата си, — че не разрешават достъп на животни в сградата. Ще трябва да се отървеш от Фишър.

Ханичил прегърна кучето. То размаха опашка и я близна по лицето с надеждата, че ще поиграят.

— Как можа да го кажеш! — извика тя. — Сигурно си си загубила ума!

Роузи вдигна рамене.

— Не обвинявай мен. Такива са правилата там, това е всичко.

— Е, но това не са моите правила и няма да отида да живея някъде, където Фишър не може да дойде с мен. Предпочитам да остана тук.

— О, тогава остани тук, но сама, глупаво момиче! — изръмжа Роузи, изведнъж изгубила търпение. — Правя всичко възможно за теб, а ти така ми се отблагодаряваш!

Роузи отиде в стаята си. Скоро Ханичил я чу да си тананика последната модна песничка с дрезгавия си, секси глас, докато се обличаше за партито. Нищо не можеше да обезпокои Роузи за дълго време. Не и когато имаше пари за харчене.

Ханичил изведе Фишър на разходка и се върна късно, за да е сигурна, че майка й е излязла. Отвори предпазливо вратата и надникна вътре. Стаята миришеше на скъп парижки парфюм, на турски цигари и на първокачествен бърбън. Тя надникна и в стаята на Роузи и видя разпръснати дрехи по леглото и по пода. Роузи никога не си правеше труд да ги прибира. А върху тоалетката цареше истински хаос от гердани, червила, пудри, ружове и яркочервени лакове. Почувства се виновна, задето не беше благодарила както трябва за новата си рокля. Роузи толкова упорито се опитваше да й достави удоволствие. Каза си, че ще се извини, когато Роузи се прибере. После реши, че и тя може да положи известни усилия, за да бъде майка й доволна. Реши да отиде да я намери в бара. Ще й каже, че съжалява, и ще й благодари за подаръка.

Силна джаз музика и гръмогласен смях долитаха от отворените врати на „Сребърният долар“. Ханичил стисна силно каишката на Фишър и закрачи неуверено отвън. Най-после се осмели да влезе в антрето и надникна над двукрилата летяща врата точно когато музиката смени ритъма си. Тази мелодия тя познаваше добре. Чу гласа на Роузи, която каза:

— Това е любимата ми мелодия.

После видя майка си, която дузина мъжки ръце повдигаха, за да я качат върху бара. Роузи застана там с ръце на хълбоци и се усмихна на публиката си. Червената рокля прилепваше към красивите извивки на тялото й. Млечнобелите й гърди се показваха почти целите от деколтето. Тя вдигна полите си още по-високо, залюля предизвикателно бедра и извика:

— Е, кой все още е най-сексапилната стриптийзьорка, момчета?

— Ти, Роузи — извикаха всички в отговор. Засмяха се и започнаха да я аплодират, а тя започна да се разхожда по бара, като от време на време се спираше, за да им се усмихне и да им намигне.

Ханичил затича надолу по улицата и задърпа бясно Фишър след себе си. Не го остави дори да се изпишка.

— Как можа да го направиш, Роузи — каза тя през стиснати зъби. — Как можа? Как, как? — Не спря да тича, докато не стигна до Рентъл парк.

На следващата сутрин, рано, тя взе автобуса за града. Отиде да говори с мистър Андерсън. Напомни му, че ранчото Маунтджой е завещано под попечителство, и го попита дали тя не може да получи част от двете хиляди долара, които петролната компания беше платила, за да й разрешат да копае в земите им. Той не възрази. И така, Ханичил отиде с него до Тексаската банка и изтегли петстотин долара от сметката на ранчото. После се сбогува с мистър Андерсън и взе автобуса за Китсвил. А после двамата с Фишър извървяха пеш десетте мили, които деляха Китсвил от ранчото Маунтджой. Ханичил изпрати Том да доведе обратно Ализа и написа писмо на Роузи, в което казваше, че няма да се върне. Най-после си беше у дома.

Два месеца по-късно тялото на Роузи беше намерено в локва кръв, нейната собствена кръв, на тротоара пред „Сребърният долар“. А след още две седмици Джак Дилейни се върна, за да предяви правата си над ранчото Маунтджой.

 

 

Ханичил винаги преставаше да си спомня, когато стигнеше дотук, защото не можеше спокойно да мисли за онова, което се беше случило после. То живееше някъде в тъмните дебри на подсъзнанието й, като бомба с часовников механизъм, готова да експлодира всеки момент.

Тя никога не говореше за Роузи и за Джак Дилейни. Ако Едгар Смолбоун не беше дошъл онзи ден да й каже, че чичо й я търси, тя, най-вероятно, нямаше никога да го стори. Но споменаването на лорд Маунтджой отключи спомените й.

Докато яздеше обратно към ранчото, тя се питаше какво ли точно ще извади от ръкава си старият лорд. Какво е искал да каже с това — „може и да бъдат облагодетелствани“. Надяваше се, че ще е нещо добро, защото точно сега те наистина се нуждаеха от късмет. Замисли се с тъга за татко и за това, какво би казал той и погледна с усмивка към синьото небе.

— Моли се за мен, татко, там горе, в небето — каза. — И помни, че аз още те обичам.