Джоан Рос
Съдбовна връзка (2)

Глава втора

Щом влязоха в ресторанта, Джони забеляза, че появата на Дан предизвика леко оживление. Докато наблюдаваше сервитьора, който се втурна да им осигури маса в един закътан ъгъл, тя се запита колко ли пъти Дан бе сядал на същото място с други жени. Поклати глава, разтревожена от подобна мисъл, и побърза да се успокои, че това чувство се е появило само защото една девойка никога не забравя своята първа любов. Мъжът до нея я засягаше така дълбоко, единствено защото сега тя изживяваше отново своите момичешки мечти. Джони си напомни, че е пристигнала като представител на комисията Мърдок със задача да разследва евентуални злоупотреби в спортната дейност на колежите, а не да ласкае един мъж, който вероятно и без друго е засипван с хвалебствия от женския пол.

— Все още не мога да преодолея изненадата, че нашата малка Джони е изтъкнат юрист — измърмори Дан, а синият му поглед се плъзна по лицето й, сякаш за да опознае отново този нов образ. — Ти успя да си създадеш страхотно име, ако може да се вярва на специализираното списание за юристи „Ло Ривю“, най-младият прокурор в историята на окръга, назначение в състава на Бюрото за углавни престъпления, директно подчинено на областния прокурор. И сега главен пълномощник на комисията Мърдок. Твърде много пера на такава хубава шапка.

— Удивена съм, че си така подробно запознат с кариерата ми — рече тихо тя, докато разстилаше бялата си салфетка и я поставяше на скута си. Опита се да прикрие тръпката на удоволствие, предизвикана от мисълта, че през всичките тези години Дан Кинкейд продължава да проявява интерес към нея.

— Трудно бих могъл да живея на сто километра от столицата на щата и да не съм в течение на онова, което пишат за теб по вестниците. Човек остава с впечатлението, че си някаква комбинация от жената чудо, Елинор Рузвелт и Морган Феърчайлд.

Джони имаше чувството, че усети лек присмех в тона му, неодобрение, което дори се засили със следващата му реплика.

— Доста по-различна от малкия знаменит защитник, на когото Том Райън възлагаше надежди, да открие нови хоризонти в женския баскетбол. — Той поклати глава. — До мен дори достигна неприятният слух, че изобщо не си играла в колежа. Баща ти сигурно е получил инфаркт от този трогателен номер.

— Не беше номер. Просто нямах желание да играя, Дан. Спортът в колежа отнема твърде много време. Бях решила да постигна доста по-важни неща.

— Да, четох — отвърна провлечено той, а в очите му просветна лукав намек.

Джони настръхна. Отдавна бе приела, че е твърде забележима и привлича повече внимание, отколкото някои нейни не по-малко компетентни колеги. Отчасти славата й се дължеше на факта, че е дъщеря на Том Райън в един щат, където биха го канонизирали за светец. Освен това бе неизбежно пресата да насочи вниманието си към всички, които се изявяваха в политиката, обвързани професионално чрез благоприятни назначения. Но тя знаеше, че Дан няма предвид тази слава. Той явно намекваше за онези завоалирани клюки, публикувани в светските колони на опозиционните вестници, които полагаха усилия да подронят нейния авторитет и популярност.

— Ти самият не си особено опечален от славата, Дан. И ако не си го забелязал досега, време е да ти обърна внимание върху факта, че една жена няма на какво особено да се надява в професионалния баскетбол. — Тонът на Джони бе станал кисело-заядлив.

— Истина е. — Той я учуди с това, че се съгласи така лесно. — Но винаги има нужда от треньори в гимназията или в колежа.

Джони сложи лакти на масата, подпря брадичка с длани и отправи поглед през масата.

— Ах! — възкликна тя с престорено ласкав тон. — Само колко си щедър. Предлагаш ми да тренирам други жени, които няма да имат никакъв шанс да осигурят дори прехраната си с онова, за което вие мъжете получавате доста солидни суми.

За момент лицето на Дан помръкна.

— Толкова ли си ми ядосана? Само защото съм мъж? — попита той сериозно. — Знаеш ли, Джони, ако бяхме в обратното положение, аз нямаше да се мъча да проваля кариерата ти заради ревността си.

Тя пое отривисто дъх, слисана, че той изобщо може да си помисли нещо подобно. Не беше целяла да прозвучи надуто, като говореше за представителките на своя пол, които бяха лишени от равни възможности, не защото им липсваше на желание или талант, а единствено поради факта, че са жени.

Когато келнерът се върна, Джони все още мълчеше. Той посвети безкрайно много време на ритуала по наливането на виното. Когато Дан обяви, че златистото шабли е приемливо и чашите им бяха пълни, Джони най-накрая получи своя шанс да изглади недоразумението.

— Ще предложиш ли тост? — попита тя и с усмивка вдигна чашата си.

Той сви рамене и видът му говореше, че единственото, което желае да предложи на Джони Райън в този момент, е вратата.

— Ти си еманципирана жена, Джони. Хайде, давай!

Тя вдигна чаша, усмихна се дяволито и промълви:

— За старите приятели.

Устните му трепнаха леко, сякаш бе решил да се предаде. Вдигна собствената си чаша и когато докосна нейната, финият кристал звънна като камбанка.

— За старите приятели — съгласи се той. — И за новото начало.

Джони кимна и отпи. После се пресегна и положи ръка върху неговата, отпусната на бялата колосана покривка.

— Моля те, не мисли, че съм язвителна — каза тя и гласът й прозвуча напрегнат заради усилието да го убеди, че не е имала предвид нищо лично. — Никога не съм искала да ставам треньор. Аз съм от хората, които вярват, че ако Господ е възнамерявал да ни надари с умението да летим, нямаше да измисли застраховането на полетите. Не можех да понеса да прекарам толкова време в чартърни полети и обиколки из страната.

Тя потръпна, а ужасът, който изпитваше от летене, бе толкова неподправен, че по гърба й полазиха ледени тръпки. Първият й спомен от самолет бе от бебешка възраст, когато бе оцеляла след тежката катастрофа, отнела живота на майка й. За момент Джони затвори очи, събирайки сили да прогони ужаса, който не бе успяла да превъзмогне изцяло. Лекото успокоително стискане на пръстите му я върна към настоящето.

Тя направи усилие и се усмихна неуверено.

— Освен това знаеш какво казват за треньорската работа в колежите. Остани там достатъчно дълго, стискай зъби и сметките ти за ортодонта непременно ще нараснат. Нямам намерение на моята възраст отново да нося шини.

Дан отстъпи, суровият му поглед се смекчи, той обърна ръката й с дланта нагоре и вплете пръсти в нейните.

— Като си спомня какви планове имаше баща ти за теб?

— Татко е голям мечтател — засмя се непринудено Джони. — Човек би си помислил, че ще се задоволи с това единият от синовете му да е треньор в колеж, другият — асистент в Калифорнийския университет, а останалите двама да играят в професионалната лига, нали? И без да лепва номер на гърба на малката си дъщеричка, да я праща да играе с момчетата.

Дан я погледна над ръба на чашата си.

— Доколкото си спомням, ти го правеше и сама, Райън.

Джони се усмихна и изражението й стана топло и някак носталгично. Върнала се обратно в онези дни, тя не забеляза нежния поглед в очите му, прикован в нея.

— Така си събирахме допълнителни пари за кино. — Тя поклати глава при спомена за номерата, които заедно с братята й бяха правили в детските си години.

Дан примигна, когато облакът червеникавокестеняви коси отново се спусна върху раменете й. Свещта, запалена в кристалната чаша между тях, ги посипваше с искрящи отблясъци. Той стисна по-здраво столчето на чашата си, за да не посегне да докосне тези пламтящи вълни и да види дали са толкова топли, колкото изглеждат.

— Дан?

При тихия звук на гласа й, той откъсна очи от блестящата коса и проследи погледа й към сплетените им ръце. Пръстите му бяха стиснали нейните така силно, че той с мъка ги отпусна и освободи ръката й. Видя смущението, което се мярна в очите на младата жена, докато енергично разтриваше пръстите си, за да възстанови кръвообращението им.

— Съжалявам. — Гласът бе неестествено рязък. — Спомена за някакви пари за кино? Какво имаше предвид?

Самата Джони, вече бе загубила интерес към тази история, тъй като погледите им се срещнаха и всеки настоятелно търсеше някакво скрито послание в очите на другия.

— Нищо особено. Просто отивахме в някой квартал, където не ни познаваха, и се обзалагахме на пари. Тъй като момчетата не очакваха едно момиче да играе добре, обикновено събирахме толкова пари, че ни стигаха да отидем на кино.

Пламенният погледна Дан беше като осезаема ласка, когато се откъсна от очите й, в които се таеше неясна тревога, и се плъзна по лицето, изпивайки чертите й, сякаш я намираше за много по-привлекателна от всичко, включено в поднесеното меню.

— Представям си — отвърна той.

Въпреки че все още успяваха да водят непринуден разговор, всъщност посланията, които си разменяха, бяха много по-възбуждащи.

Джони не разбра как успя да го направи, но отвърна с игрив смях:

— Проблемът беше, че понякога пробвах номера и когато бях без братята си. Само че никой дори и не мислеше да плати на някакво си там момиче, особено след като току-що е дръзнало да унизи местното величие пред съкварталците му. Обикновено Джейсън събираше парите вместо мен.

— Ясно. Това е бил един сериозен стимул плащанията да се извършват незабавно — съгласи се Дан, отчитайки, че застрашителното присъствие на по-големия й брат с неговите двеста и три сантиметра би могло да представлява достатъчна мотивация, човек да се съгласи на какво ли не.

Потъмнелите му очи се спряха върху устните й и за свой ужас Джони установи, че вече не е в състояние да мисли за нищо друго, освен за онова, което ставаше в момента. Сякаш и двамата бяха всмукани от някакъв чувствен вакуум, монотонният разговор, тракането на сребърни прибори и случайно доловените звуци от кухнята останаха някъде далеч. Водено от своя собствена воля, тялото й се наклони напред и в блестящите сини очи просветна искрата на желанието. Ръката на Дан се повдигна, движена от непозната вътрешна сила и се насочи към устните й, които леко се разтвориха в очакване.

Джони се разкъсваше между облекчението и съжалението, когато сервитьорът се появи отново с поръчката им и наруши чувствения транс. Дан остана безмълвен, развълнуван не по-малко от нея. После, в опит да намери по-сигурна почва, той отправи неодобрителен поглед към чинията й.

— Как може да се постъпи така с швейцарското сирене? Нали преди го предпочиташе на сандвич с шунка, намазана с горчица?

— Сега пък е в тези превъзходни пълнени тиквички — отвърна Джони, доволна, че отново се върнаха към стария заядлив тон. Така беше много по-безопасно.

— Да не говорим, че… — и тя посочи с вилицата си към огромното парче говеждо филе в чинията му — аз никога не захапвам нещо, което може да ме захапе в отговор.

— О, господи, само не ми казвай, че освен това си и вегетарианка!

— Освен какво? — Тя повдигна въпросително вежди и зелените й очи проблеснаха предупредително.

— Освен прокурор — каза той, като че й напомняше за нещо, което тя бе забравила. — Искам да кажа, че едното вече е достатъчно лошо. Особено след като си изкарваш прехраната, греейки се на отразената светлина от политическата сцена. На Том сигурно му е прилошало, когато си преминала на боб и леща. За мен той е човек, твърдо убеден, че на Тайната вечеря са сервирали барбекю.

Въпреки раздразнението от начина, по който Дан омаловажаваше избраната от нея професия, знаейки слабостта на баща си към сочните късове говеждо, препечени на дървени въглища, Джони неволно се усмихна на точната характеристика на Дан.

— Трябваше му известно време да проумее, че това не беше просто бунт от моя страна — призна тя. — Ни най-малко. Аз съм прагматикът на семейството. Отидох в колеж, за да взема диплома по право, а не да го използвам като трамплин към спортна кариера. Обичам работата си. Ужасно се гордея с нея.

Предупреждението в очите й се втвърди като гранит. Той отново предпочете да го отмине.

— Този път грешиш, Джони.

— А ти откъде знаеш? Дори нямаш представа какво точно върша — възрази тя. — Просто приемаш, че съм тръгнала да съсипя всички треньори в Орегон. Като се почне от теб.

— А не си ли?

— Не! — възкликна разгорещено тя и изненадващо за самата нея отговорът й прозвуча твърде високо. Веща в дискретното поведение, така ценно за политическата сцена, Джони веднага сниши глас, като в същото време бързо се озърна, за да види дали от околните маси са я чули. — Нищо подобно — продължи гневно тя. — Член съм на една изключително уважавана комисия, която се опитва да осигури честно и почтено отношение към университетските спортисти… изцяло по правилата.

— Ами ако това невинаги е едно и също нещо? Честността и правилата имам предвид — уточни Дан и присвил очи я прониза с не по-малко гневен поглед.

— Правилата са си правила — отсече Джони твърдо. — Те са създадени с определена цел — да поддържат ред. От всички нас зависи да съблюдаваме тяхното спазване за благото на обществото.

— Най-стриктно при това. — Тонът му бе мрачен.

— Точно така.

Дан бутна чинията си, внезапно загубил всякакъв интерес към безупречно приготвеното ястие.

— Може и да съм сбъркал в тренировъчната зала. Точно сега ти далеч не звучиш като дъщерята на Том Райън, госпожице!

— Това е защото все пак съм Джони Райън, самостоятелна личност, а не женски клонинг на някогашния обект на твоето възхищение.

— И досегашен — поправи я Дан бързо. — Доколкото си спомням, ти беше тази, която едно време искрено му се възхищаваше.

Това вече беше прекалено. Само защото Дан се дразнеше от онова, с което се бе захванала, той нямаше право да я обвинява, че не уважава баща си.

— И не съм престанала да му се възхищавам! Именно моралните принципи, в които ме е възпитал, са причина да се вбесявам, когато чета за твърде бързо забравените жертви на системата на университетските спортове. Използват младежите, докато изстискат от тях всичко, на което са способни, след което ги захвърлят като вчерашен вестник без договор в професионалната лига, без образование или някаква възможност почтено да си изкарват прехраната. Да се предотврати това, ето какъв е смисълът на тази комисия, Дан.

— Глупостта! — Той поклати тъмнокоса глава, а възклицанието му беше остро и подигравателно. — Твоята комисия представлява просто един добре режисиран план, чиято крайна цел е Уилям Мърдок да бъде избран за главен прокурор. Взел те е да му вършиш мръсната работа, да разбуташ какъвто боклук откриеш, за да му спечелиш няколко шумни вестникарски заглавия.

Същите очи, които галеха лицето й с такава топлота, сега я гледаха, сякаш току-що бе изпълзяла изпод някоя скала.

— Говориш за използването на спортистите, Джони. Ти просто държиш да спечелиш гласове за онова копеле за сметка на колежа, баскетболната програма, целостта и репутацията на спорта като цяло.

Вилицата на Джони изтрака по чинията й.

— Не е вярно! Според теб комисията е просто един евтин политически трик.

— Няма никакво съмнение в това. Бас държа, че няма да ти бъде позволено да затвориш своята малка шпионска работилница с празни ръце, Джони. И ако не си замесена в осъдителния номер на Мърдок, тогава той просто те използва, скъпа. Тъй че няма измъкване, скъпа.

Джони категорично поклати плава. Медната й коса улови светлината от свещта, запалена между двамата. Но този път мислите на Дан Кинкейд бяха някъде другаде.

— Не вярвам на нито една твоя дума, Дан. Работила съм с Уилям и зная, че е искрено загрижен за проблемите на университетския спорт. Признавам… — тя сниши глас, опитвайки се да се успокои, преди да е успяла да направи сцена — че репутацията му в правните и политически кръгове може да е малко противоречива. Човекът обича да побеждава. — Тя отправи към Дан продължителен красноречив поглед. — Като всеки от нас. — Джони забеляза как гърдите на Дан се повдигнаха в тежка въздишка на безсилие. — Ако не си извършил нищо непочтено двамата с теб просто нямаме проблем — заяви тя.

Той остави измачканата салфетка на масата и поклати тъмнокосата си глава.

— Сигурно е хубаво да виждаш нещата в такъв простичък черно-бял десен, Джони. По странен начин се улавям, че ти завиждам за твоя спретнат свят, в който цари безупречен ред.

 

 

Тишината кръжеше около тях, когато се върнаха в опразнената спортна зала. Този път Джони отказа да вземе сакото на Дан, в резултат на което в очите му проблесна раздразнение, но той не настоя.

Тя крачеше енергично до него, без да изостава и звукът от високите й токчета отекваше в празния коридор.

— Искаш ли да изразходиш малко от тези пълнени тиквички? — Дан спря пред вратата на спортната зала.

— Чака ни работа — отвърна Джони, продължавайки към неговия кабинет, този път, без да му позволява да я отклони. Направи още няколко крачки и после изведнъж усети, че го е загубила. Върна се обратно и го намери в салона. Светнал бе само една група лампи, които не бяха достатъчно силни да прогонят мрака съвсем и хвърляха наоколо причудливи сенки.

— Би ли се върнал в кабинета си, ако обичаш?

— Вече е твърде късно за работа — отхвърли Дан нейната настоятелна молба, — но винаги има време за малка игричка. Един срещу един, какво ще кажеш? Искаш ли да видиш дали все още те бива, Джони?

Тя се взря в него, без да знае дали й се иска да се разкрещи, да се засмее или да избухне в сълзи. През целия ден този мъж съвсем успешно бе успял да я задържи далеч от своя ценен архив. А сега имаше нахалството да й предложи да поиграят на баскет.

— Дори и да исках, което не е така — отвърна тя твърдо, — облеклото ми не е най-подходящото за целта. В случай, че не си забелязал.

Дан бавно плъзна очи по впечатляващите извивки на тялото й, подчертани от изумрудения тоалет.

— О, забелязах и още как. — Блуждаещият му поглед изглежда й подейства сгряващо, докато продължаваше своя бавен и преценяващ ход. — Но ако разкопчееш още няколко копчета в долния край на роклята, ще имаш достатъчна свобода на движение. Можеш да свалиш тези обувки и да останеш по чорапи. — Дан се усмихна по момчешки и продължи да я предизвиква. — Обещавам ти да играя съвсем леко. Няма да те натоваря чак толкова, че да се изпотиш, Райън.

— Нарисува такава привлекателна картина — отвърна Джони сухо. — Мислех, че сме се разбрали поне за едно, не съм онова луничаво момиченце, което ти е напомняло за малката ти сестричка.

Внезапно настроението се промени. Дан прикова поглед в лицето й и застина непоносимо дълго време, а кобалтовите му очи сякаш я поглъщаха. Джони не беше способна да помръдне, когато той се пресегна и очерта с пръст широката й чувствена уста. Мълчаливото оценяване сякаш продължи цяла вечност, а между черните му вежди се бе врязала дълбока бръчка, която му придаваше мрачно и озадачено изражение.

Джони не би имала сили да направи някакво движение дори и животът й да зависеше от това. Един безкраен красноречив миг тя не бе в състояние да откъсне невярващ поглед от устните му. После продължи бавно нагоре и изведнъж сякаш бе ударена от ток, когато топлите й зелени очи се сблъскаха със синята безбрежност на неговите.

Пръстите, които се движеха по лицето й с такава нежност, проследиха линията на челюстта, плъзнаха се надолу по брадичката и леко я повдигнаха. Джони видя мрачната искра на първичното мъжко желание, което внезапно припламна от кобалтовите дълбини, когато собствените й очи отвърнаха на още неизречения въпрос.

— Сигурно си даваш сметка, че имаме проблем, Райън. — Гласът на Дан бе рязък и дрезгав, когато сведе поглед към леко озадаченото й лице.

— Проблем ли? — повтори тя машинално.

— Потенциален барутен погреб — потвърди той сериозно. — И ако някой от нас притежава поне капка здрав разум, трябва незабавно да побегнем.

— Винаги съм имала собствена теория за опасността.

Въпреки най-добрите му намерения, дългите пръсти на Дан се плъзнаха по талията й, като леко я масажираха.

— Изобщо не съм изненадан. — Той се засмя дрезгаво. — След като имаш мнение за всичко останало.

— Нищо не се решава с бягство, Дан. Том Райън ме е научил на това много отдавна. Сигурна съм, че го е казвал и на теб.

— Само че не си спомням да ме е съветвал съзнателно да си търся белята.

Тя се усмихна и в дръзките й зелени очи проблесна златиста подкана.

— Само глупците се втурват през глава… — изрече полугласно тя.

Инстинктът подсказа на Джони да си затвори очите, но тя се възпротиви и наблюдаваше като омагьосана как главата на Дан се навежда към нея. Беше убедена, че всеки момент ще почувства отдавна желаната целувка. Онази целувка, за която бе мечтала така отчаяно като девойка, но която не бе вкусила. Несъзнателно езикът й пробяга по устните, за да ги навлажни, сякаш се подготвяше за докосването му.

При вида на този възбуждащ жест от гърлото на Дан се изтръгна стенание и Джони долови как той отривисто си пое дъх, щом устните му докоснаха влагата по извивката на нейните. Заля я топла сладостна вълна. Тя се наведе, за да удължи този миг и трепкащите й клепачи се затвориха. Повдигна се на пръсти и се наслади на изкусителната магия. Ръцете й се сключиха около врата му и пръстите й се вплетоха в меките къдри, които леко закриваха яката му.

Целувката не изискваше нищо от Джони и това беше истинско доказателство за способността му да се владее. В същото време устните му трескаво изследваха онова, което тя му поднесе с такава готовност. Възбуждащият му език се плъзгаше по зъбите й, дразнеше я с връхчето си, но нито за момент не направи опит да проникне в тайнствените дълбини на устата й.

В следващия миг силна тръпка разтърси стегнатото му тяло и бе последвана от лумване на най-първично желание, което прониза Джони като светкавица. Тихият й бездиханен вик накара Дан да вдигне глава и леко да се отдръпна. В очите му пламтяха огньове.

— Динамит — измърмори той, далеч без да изпитва доволство от желанието, което, тя не се съмняваше в това, се отразяваше в собствените й очи. — Чист тротил!

За момент изостави устните й и обсипа вдигнатото й лице с нежни наелектризиращи целувки. Силните му ръце се плъзнаха от бедрата към гърдите й и отново надолу, възпламенявайки нежната кожа под блестящата зелена коприна.

Джони Райън не беше без опит, но изгарящият плам на чистото физическо желание, което я пронизваше, за нея бе непознато терзание. Заслепяващият инстинкт внезапно й разкри какво означава да желаеш един мъж. Искаше да притисне Дан до себе си, копнееше да почувства жизнената му сила, проникваща дълбоко в нейната тръпнеща от желание плът и да ги слее в най-върховно еротично изживяване. Тя обгърна лицето му с длани и впи устни в неговите в целувка, която изкрещя посланието на нейната дива, отчаяна страст.

Дан изстена дълбоко и сочните му устни внезапно станаха яростни в потребността си. Моделираха устата й със сила, от която дъхът й секна. Главата й се завъртя в сладостна омая, а зад затворените й клепачи на фона на черно кадифе проблясваха шеметно ослепителни звезди. Пръстите й се заровиха в гъстите черни къдри на Дан и с наслада потънаха в копринената им мекота. Джони се олюля под опияняващото послание на силните му ръце, които ваеха бедрата й, плъзгаха се нагоре, галеха я, а когато я притисна към себе си така, че тя усети твърдата интимност на допира, я побиха тръпки на сладостно очакване.

Тялото й крещеше за още, възпламенено от умелото му докосване и Джони ясно си даваше сметка, че това, което става в момента е доста далеч от едновремешната момичешка мечта. Гъвкавото й тяло се притискаше до неговото, движеше се в чувствени кръгове с цялата предизвикателност на една приканваща женственост. Единственият звук в полутъмния салон бе пресекливото им дишане и шумоленето на копринената й рокля. Платът се оказа немощна преграда за дланите на Дан, когато зърната й откликнаха на допира му и се втвърдиха в стегнати малки пъпки. Техният чувствен отговор подейства като по-нататъшен еротичен стимул за желания, които вече набъбваха в слабините на Дан.

Той внезапно осъзна, че ако продължава да пие от невероятно сладките й устни, а тя, притискайки се в него, да се движи все така болезнено подканващо, той ще се изкуши да я обладае направо тук в салона на паркета под новото електронно табло. Безвкусицата на тази идея, заедно с нежните чувства, които някога бе изпитвал към нея, докато тя бе още малко момиче, се обединиха със здравия разум. Той бавно постави ръце на раменете на Джони, въздъхна тежко и я отдели от себе си.

Настъпи кратка многозначителна тишина, докато Дан и Джони се съзерцаваха сериозни, а в очите им продължаваха да се мяркат тъмните сенки на неосъществени желания. Нещо току-що безвъзвратно бе променило техните взаимоотношения и очевидно нито един от двамата не знаеше как точно да реагира на промяната.

— Това не беше — промълви Джони с пресеклив и леко трескав смях — съвсем братска целувка.

Последва ново кратко мълчание, тъй като Дан изглеждаше по-притеснен и от нея. Сините му очи гледаха някак особено, докато се местеха неспокойно по пламналото й лице.

— Не беше, нали? — В дълбокия му глас прозвуча едва доловима нотка на разкаяние.

— Ей — възпротиви се Джони с неловка усмивка, — само смей да се извиниш и ще се вбеся. На мен ми хареса, Дан. Даже много.

— На мен също. — Макар току-що да бе изживял взаимността на една невероятна целувка, Дан по-скоро звучеше като човек, когото са повели към бесилото. Джони внезапно си даде сметка, че докато тя винаги го е възприемала като зрял мъж, за него тя бе просто едно дете и нищо повече. Беше съвсем обяснимо, той сега да се чувства виновен.

Осемте години разлика във възрастта, непреодолима пропаст между тях навремето, вече бяха без значение. Очите на Дан потвърждаваха безспорния факт, че Джони Райън е зряла жена, но съзнанието му не бе приело напълно тази истина. Той все още я съзерцаваше омаян и тя леко докосна ръката му.

— Време е да се прибирам.

Дан тръсна леко глава, сякаш за да разпръсне окончателно магията.

— Да, разбира се. Къде си отседнала?

— У дома — отвърна тя и когато видя все още озадаченото му изражение, реши да му обясни. — Просто една от онези малки бели къщи с широка веранда, няколко розови храсти отпред и китайски бряст в задния двор. Стара и малка, но си е моя.

Той сбърчи чело недоверчиво.

— Смяташ да пътуваш всеки ден?

— До там са само стотина километра — припомни му тя. — И то по междущатската магистрала.

Дан се намръщи.

— Твърде късно стана да караш обратно до Салем тази вечер. Боже господи, Джони, за една уж интелигентна жена напоследък вземаш доста глупави решения.

Джони внезапно се почувства изтощена. Потискаше я фактът, че днес не бе свършила никаква работа. Нервите й бяха изопнати заради емоционалното напрежение, с което ги бе натоварила тази среща. Онова, от което тя категорично нямаше нужда, бе високомерният и назидателен тон на мъжко превъзходство.

— Не допусках, че след като дори портиерите си отидат, ние ще продължим да обикаляме из празните коридори — отвърна тя рязко, защото умората я правеше раздразнителна.

— Рядко спазвам стандартното работно време, Райън. Точно ти, повече от всички други, би трябвало да знаеш, че треньорството е дяволски тежка работа.

Тя вдигна поглед към него.

— Нямам нищо против тежката работа, Дан. Колкото и да ти се струва невероятно, на мен самата ми се е случвало да я върша. Но това тук не беше работа, а една непрекъсната игра на котка и мишка, още от мига, в който се появих. Пропилях цял ден, просто защото ти държеше да ми покажеш кой командва парада. Преимуществото на домакините, нали?

Дан разтри врата си, а широките му рамене увиснаха под сакото от каша. Той беше не по-малко изморен от Джони и чувстваше смътно съжаление за онова, което беше направил, макар че поведението му в съответния момент изглеждаше съвсем подходящо.

— Може би имаш основание — призна той неохотно. — И когато поставяш въпроса по този начин, започвам да се чувствам като истински негодник.

Джони остана невъзмутима, въпреки че той сведе поглед към нея в очакване на някакъв коментар. Проклета да е, ако отрече последното му изречение.

Той вдигна ръка като за клетва.

— Обещавам ти, че утре можеш да видиш всичко, което пожелаеш. По всяко време на деня, когато решиш.

Джони го погледна унило, а проницателните й очи затърсиха капана. Това бе твърде внезапна промяна, за да може нейната, тренирана в правна логика, мисъл да я приеме лесно.

— Честно?

— Честна скаутска! — Дан кимна утвърдително. — Само кажи по кое време и ще ти подготвя всичко.

— Девет сутринта — изстреля Джони с искреното желание да приключи колкото може по-рано задачата си. За да избегне дългото шофиране до дома през нощта, каза си тя. За да избегнеш интимността на нова вечеря с него, провикна се непокорен глас от най-отдалечените кътчета на съзнанието й.

— Не е разумно — възрази Дан. — Не можеш да пристигнеш толкова рано и да се наспиш тази вечер. Хайде да е по-късно.

Джони скръцна с безупречно изправените си зъби, като мислено се извини на баща си и на зъболекаря си за пораженията, които им нанасяше откакто бе пристигнала в района на колежа днес следобед.

— Дан, би ли могъл да ми направиш една услуга?

— Каква?

Той нямаше никакво намерение да прибързва, това беше сигурно. Джони си помисли колко хора незабавно и автоматично биха отговорили на този въпрос утвърдително. Но не и Дан Кинкейд. На никого ли нямаше доверие този човек?

— Би ли могъл веднъж завинаги да забравиш, че си познавал едно момиче, подобно на плашило, с гъсти непокорни рижи коси? Не ми трябва още един по-голям брат, Дан. Опитай да се държиш така, все едно че съм просто жена и толкова.

Беше скочила направо, с широко отворени очи. Джони Райън, „Ло Ривю“, първенец в групата си в университета „Уиламет“, току-що бе направила глупостта да му остави врата, широка цял километър.

— Мисля, че именно това правех, когато нещата започнаха да се изплъзват от контрол — заяви той, с дяволита усмивка.

— А не — реши да се поправи тя. — Тогава нека опитаме отново. Какво ще кажеш поведението ти към мен да е като към всеки друг прокурор, дошъл тук да направи проверка на програмата ти.

Той разроши косата й с непринудена сърдечност.

— Решавай, Джони. Какво искаш — да потупам това твърдо малко задниче или да го ритна?

— Едно компромисно положение би ме задоволило — отвърна тя предизвикателно с лек смях.

Дан също се засмя и я прегърна през рамо. Когато стигнаха паркинга, той отново съблече сакото си и я наметна с него.

— Дан, не е необходимо, наистина.

— Достави ми това удоволствие — настоя той тихо не за първи път.

Боже мой, помисли си Джони, не правеше ли точно това цял ден?

— Двустранно ли е?

— Искаш да знаеш дали утре аз ще задоволявам твоите желания?

— Искам да разбера — поясни тя — дали ще се съгласиш да не правиш прибързани преценки за работата ми, преди да си видял какво върша.

Джони усети, че отново я залива топла вълна, което нямаше нищо общо с тежкото сако, тъй като Дан се пресегна и разтърка леко бръчките върху челото й, които тутакси изчезнаха под чувствените му пръсти.

— Ще се опитам, Райън. Но искаш твърде много. Мисля, че бяхме по-добре, когато пожела да мисля за теб просто като за жена.

Джони се гмурна в ясносините дълбини на очите му, а когато откъсна поглед от тях, имаше чувството, че е минала цяла вечност. Бе прочела там послание, от което я полазиха тръпки. То бе всичко друго, освен бащинско.

— По-добре да те изпращам. Време е да тръгваш — каза Дан и очите му внезапно станаха непроницаеми. — И освен това, Джони…

— Да?

— Когато и да дойдеш утре, ще се съобразя с твоя план за деня и с времето ти. — Ъгълчето на устата му леко потрепна и Джони разбра, че той имаше предвид предното си избухване.

— Благодаря ти — изрече тихо тя, извади ключовете от чантата си и отвори вратата на колата. Понечи да съблече сакото, но Дан улови реверите и я накара да го задържи.

— Ще ми го донесеш утре.

Дъждът беше спрял, но нощният въздух бе наситен с влага. Тя видя как в смолистите му къдри капчиците блестят като малки диаманти.

— Ще настинеш — възпротиви се тя.

— Няма. Ще си мисля за теб. — В плътния му баритон прозвуча дрезгава интимност, която без съмнение успя да сгрее Джони.

— Сега аз съм алтернативен енергиен източник. — Тя се засмя, но се възпря от възобновяване на това тръпчиво-сладостно желание, което изглежда така лесно припламваше между тях.

Този път Дан не се присъедини към смеха й, а ръцете му продължаваха да стискат реверите.

— Наистина не ми харесва да шофираш в такава нощ.

— Нищо ми няма.

— Ще ми се обадиш ли, когато се прибереш?

Очите на Джони се разшириха. Тя беше възпитава в независимост. Том Райън никога не я чакаше след срещи и се отнасяше към нея, както и към четиримата й братя. Имаше й доверие и смяташе, че единствената му дъщеря е достатъчно разумна, за да се пази от положения, които можеха да се окажат опасни. А сега, вече двайсет и осем годишна я молеха да се обади след едно най-обикновено едночасово шофиране и то по магистрала, която до този момент сигурно вече бе съвсем пуста.

— Това е глупаво! — възпротиви се тя.

— Джони…

Тя въздъхна примирено.

— Зная. Да ти направя това удоволствие, нали?

Думите й го накараха да се усмихне леко.

— Правилно — отвърна той. — Няма да мога да мигна, ако се притеснявам за теб. А вече имаш представа колко несговорчив мога да бъда, когато съм изморен.

— Мислех си, че е само когато си гладен.

Нещо проблесна между тях и изпрати към Джони хиляди послания, всяко от тях безкрайно предизвикателно.

— Тогава също. Мъжете действително имат някои основни потребности, Джони.

Тя беше изморена, но успя да не се хване за думите му.

— Ще ти се обадя — обеща тя, отваряйки вратата на колата.

— Джони?

Тя се обърна, докато се настаняваше на седалката зад волана и затова й се наложи да го погледне отдолу.

— Да?

— Защо не уредиш да останеш в града, докато работиш тук в колежа? Пътят е твърде дълъг, за да го изминаваш два пъти на ден. Особено в този дъжд.

— В долината Уиламет винаги вали, Дан. Неслучайно всичко тук е толкова прекрасно и зелено. Добре познавам хлъзгавите шосета.

Погледът, който й отправи, бе полуядосан, полуозадачен.

— Винаги ли си толкова упорита?

Джони се усмихна мило.

— Така са ми казвали.

Дан се наведе, мушна глава през отворената врата и нежно докосна устните й. После я погали по бузата.

— Помисли за това, става ли? Ще се чувствам много по-добре. Моля те за нещо толкова по-малко от онова, което ти искаш от мен.

Джони дръпна глава назад и прекъсна кадифения допир.

— Сега за какво говориш?

— Просто искам за няколко дни да приемеш една незначителна промяна в стереотипа си. Ти настояваш да направя обществено достояние собствения си живот и този на играчите си. Бих казал, че си длъжна да дадеш пример за всичко това, Джони.

Тя погледна напред през стъклото, отказвайки да срещне назидателния му поглед.

— Ще помисля. — Завъртя ключа и запали мотора.

— Добро момиче — измърмори Дан по-скоро на себе си и затвори вратата.

Започваше да ръми и Джони проследи с поглед как Дан сви рамене срещу студените капки, обърна се и тръгна обратно към тъмния силует на спортния комплекс, пъхнал ръце дълбоко в джобовете.

Може би лошото време бе причина за мрачното му изражение, но Джони бе готова да се обзаложи, че не е така. Тя чувстваше, че потиснатостта му по някакъв начин бе свързана с нея и с работата й в комисията.

Когато прие назначението си, тя бе въодушевена, защото знаеше, че преимуществата, благодарение на които бе спечелила този пост, бяха спортната й биография и произход и безупречната й професионална характеристика. Впусна се в работа с целия плам на кръстоносец в търсене на свещения граал. Честно казано, подсъзнателно изпитваше известно безпокойство, че ако попадне на евентуални противозаконни или неетични действия, могат да възникнат неприятности.

Но нито за миг не бе обмисляла последствията, ако се докаже, че Дан Кинкейд е извършвал подобни нарушения. Сега, хвърляйки бегъл поглед в огледалото за обратно виждане, Джони си даде сметка, че не е изключено да дойде ден, когато ще й се наложи да се сблъска с подобна възможност. Дан Кинкейд бе силно притеснен от нещо… Тя знаеше със сигурност, че това далеч не е носталгията му по нейните лунички.