Джоан Рос
Съдбовна връзка (13)

Глава тринадесета

С положителност не за първи път в своя живот Джони изпита искрена радост, че е член на голямо семейство, докато наблюдаваше как баща й и братята й бъркат по джобовете и портфейлите си, за да съберат сумата за таксито. Нощта дотук се бе оказала доста скъпа, а истинската работа едва сега започваше.

— Не зная дали да те целуна или да те убия — каза Том Райън, когато се настаниха около кухненската маса. — Заради теб всички ще откачим. Джейсън дори отиде с колата до Юджийн, за да провери дали не си се появявала у Дан.

— Зная, той ми каза. Впрочем, ти си прав, татко. Дан изглежда ужасно. А окото му, само да видиш какво си е направил…

Както ги бе обгърнала, тишината внезапно сякаш оживя. Джони вдигна очи към баща си, после погледът й обиколи кръга от лица, които я заобикаляха, и накрая се спря върху най-големия й брат, който бе скрил юмруци под масата.

— Джейсън, не трябваше… — Внезапно очите й се разшириха и тя поклати глава, без да може да повярва, че е способна да си помисли подобно нещо. Но той се изчерви от неудобство, вследствие на което подозренията й се засилиха. Тя се пресегна и го дръпна за ръката. — Не е възможно! — Прокара пръсти по ожулените кокалчета на лявата му ръка и очите й се вдигнаха към огорченото му лице. — Джейсън Райън, ти не си ударил Дан наистина, нали?

Единственият отговор, който получи, бе неловко пръхтене и Джони се запита защо внезапно целият сценарий й се видя толкова глупав. Разсмя се и това разсея част от гнетящото напрежение.

— Джейсън трябваше да цапардоса теб — обади се Грег с подла усмивка. — Защо не ми позволиш да поправя грешката, тате? Джони винаги е имала нужда да й поотупат дънцето.

— Само се пробвай, Грег Райън, и ще направя на кайма красивата ти мутра, в която вечно се пулиш пред огледалото.

Грег беше най-красивият от мъжете в семейството и суетата никак не му беше чужда. Джони разбра, че подигравката й е била на място, когато той я изгледа с братско презрение.

— Аз съм съгласен с Грег.

Джони извърна глава към двамата най-мълчаливи от братята си — Патрик и Тайлър — които се бяха обадили в един глас. Вярно че близнаците никога не се бяха проявявали като нейни защитници, за разлика от Джейсън, но в интерес на истината те не я бяха тормозили така, както си го позволяваше Грег. Обикновено се усмихваха на онова, което тя казваше или правеше, привидно одобрявайки от сърце и най-възмутителното поведение, демонстрирано от тяхната сестра. Сега тя не можеше да повярва, че двамата бяха против нея.

— Ами, по дяволите, Джони, ти направо ни побърка от притеснение! — възропта Патрик.

— И друг път не е било лесно да одобряваме поведението ти, но последният ти номер ни дойде твърде много — добави Тайлър, за да внесе своя принос в разговора.

Като гледаше строгите лица на петимата мъже, не й оставаше нищо друго, освен да се съгласи с тях. Ако тя беше на тяхно място, сигурно щеше да откачи. Но целта оправдава средствата, каза си тя мислено и заяви с непривична смиреност:

— Извинявам се на всички. Единственото ми оправдание е, че се опитвах да помогна на човек, когото всички ние обичаме. — Очите й обиколиха безмълвния кръг, молейки за опрощение и разбиране. — Защото ние всички обичаме Дан, нали?

Джейсън потърка мрачно ръката си, но приглушеният хор бе единодушен в съгласието си.

— Добре. — Пред очите им тя се преобрази в енергичния компетентен прокурор, измъквайки счетоводните книги, с които се бе сдобила при последното си спиране в Юджийн. — Имам за вас някои цифри, които трябва да прегледате. Искам да сравним всички тези квитанции с данните от чековата книжка на Дан.

— Но това ще ни отнеме цяла нощ — изстена Грег.

— Точно така — отвърна тя. — Ще сложа кафе и започваме. — Тя се замисли за момент. — Тате, ти защо не си легнеш? Ние можем да се справим сами.

— Как ли не, Джони Райън. Ти не си единствената, която се тревожи за този твърдоглавец. Абсурдна история! От цялото това тичане по дъжда вчера пак си вдигнала температура. И всичките тези часове на крак снощи… Какво трябва да направя — да те вържа ли?

Том Райън изтръска термометъра и погледна Джони с бащинска тревога. Приличаше на човек твърдо решен да приложи закона… само ако можеше да прецени как да предизвика подчинение.

— Съжалявам, татко. Ще имам достатъчно време да се възстановя. Млада съм и организмът ми е силен. Някаква си настинка не може да ме убие.

— Имаш пневмония — напомни й той мрачно. — А тя със сигурност може, млада госпожице.

— Ами, само старите хора умират от пневмония, а аз съм издържлива.

— Хич не ти личи — възрази Грег, който влезе в стаята и се отправи към кафеника. Кафявите му очи пробягаха по източената й твърде слаба фигура. — Приличаш на крачеща смърт.

— Няма такова нещо — обади се Патрик с автоматичното одобрение, което винаги бе проявявал към сестра си. Е, почти винаги, доуточни мислено Джони, спомняйки си необичайната му проява на съпротива предишната вечер. — Добре изглежда, нали, Джейсън?

— Горе-долу — отвърна сериозно най-големият й брат, а погледът му я сгря, изминавайки същия път като този на Патрик, само че по-откровено. — Не изглеждаш като едноседмичен мъртвец, но едва ли си в най-добрата си форма, скъпа.

Тя му се усмихна с благодарност. Винаги можеше да разчита на честността и подкрепата му. От всички живи същества на света, след Дан тя като че ли най-много обичаше Джейсън Райън.

— Малко руж ще свърши чудеса. Не се притеснявайте — успокои ги Джони и се задави с кафето си, което изгълта твърде припряно, за да се приготви за изслушването на показанията.

— Пневмония — измърмори баща й, клатейки глава.

— Изгорен език — възрази му тя, целуна го по темето и стана от масата. — Имай малко вяра в дъщеря си, татко.

Том Райън си даде сметка защо бе започнал да побелява, откакто Джони бе поотраснала. Вероятно всеки неин аргумент му бе докарал по един бял косъм на главата. Той се усмихна на себе си въпреки тревогата, с мисълта, че Дан Кинкейд няма никакъв шанс.

 

 

Вярно беше, че никога не би го признала пред баща си, нито пред братята си, но Джони се чувстваше много по-отпаднала от предния ден сякаш беше изразходила твърде много от запасната си енергия.

— Само още няколко часа — каза си тя, докато нанасяше малко светъл руж върху скулите си. — После ще можеш да се върнеш в леглото, да се завиеш през глава и да спиш, докато това тъпо нещо напусне тялото ти.

Щом приключи с окуражителните реплики, тя си окачи бодрата усмивка, върна се при баща си, хвана го под ръка и двамата се отправиха към съда.

Скоро след като бяха пристигнали, тя чу как един познат глас възкликна:

— Джони Райън, ти си истински балсам за закопнели очи!

Джони стоеше в коридора и чакаше Джейсън, който бе останал навън да паркира колата. Благодарение на положението си в комисията, тя бе успяла да издейства разрешение Том и братята й да бъдат допуснати в специално помещение с монитори откъдето щяха да наблюдават разискванията, следени по вътрешния канал. Онова, което най-малко очакваше, бе да види отново Майкъл Кънингам, и то точно днес.

— Добре изглеждаш, Майкъл — каза тя тихо, хладно оценявайки високия красив мъж. Гъстите му руси коси бяха сресани в прическа, която подчертаваше по момчешки привлекателното му лице и великолепно контрастираха с аризонския му тен. Сините му очи срещнаха открито нейния океанскозелен поглед.

— А ти изглеждаш повече от добре, Джони, скъпа. Просто възхитително! Никога не си била толкова красива!

— Какво правиш тук?

— Търся най-прекрасната жена в Орегон.

— Престани, Майкъл. Наистина, какво правиш тук?

Джони нямаше нито сили, нито желание да флиртува с този безотговорен тип.

— Върнах се към журналистическото разследване — правя репортажи за списанието „Обзорни новини“. Тази история ангажира все повече вниманието на пресата из цялата страна и тъй като отразих няколко пикантни скандала от спортния свят в Аризона, си помислих, че бих могъл да изкарам нещо и от този.

Джони си помисли дали да не зашлеви плесница на красивото му лице точно докато се хилеше:

— Няма нищо, което хората да обичат повече, от това да наблюдават как един светец се срутва от своя пиедестал, Джони. — И той й намигна арогантно. — Но тези неща вероятно са ти ясни, след като именно ти го блъскаш в бездната.

— Майкъл, ще трябва да си преразгледаш фактите. Схванал си тази история съвсем погрешно.

— В такъв случай може би ти ще ми разясниш някои неща — каза той невъзмутимо, напомняйки още веднъж на Джони, че независимо от това какви бяха личните й чувства към Майкъл Кънингам, той все още представлява пресата и тя трябва да внимава как се държи.

Джони тръгна към вратата, която водеше към залата за изслушване, решавайки, че Джейсън просто може да попита някой от охраната къде да намери останалите от семейството. Каква трудност можеше да представлява да се установи местонахождението на четирима мъже, всички с височина над метър и деветдесет и пет?

— Липсваше ми, Джони! — Той се пресегна, хвана ръката й над лакътя и я спря.

— Може би ако прекарваш повече време с жена си, няма да имаш такава възможност да мислиш за мен — отвърна тя рязко.

— Даниел вече не е моя съпруга.

Джони не беше изненадана. Ако Майкъл всеки път се държеше по този начин извън собствения си град, жената до него би имала две възможности — да го върже или да се разведе с него.

— Така ли? — попита тя с безразличие, докато поглеждаше през рамото му, тъй като бе забелязала Джейсън, който вървеше към тях.

— Е, не съвсем — призна той с глуповата усмивка, която по едно време Джони смяташе за неустоима. — Ще получим развод веднага щом намерим време да уредим споразумението.

Естествено, помисли си Джони. Той никога нямаше да се промени. И което бе по-важно, това вече изобщо не я засягаше.

— Е, Майкъл, приятно ми беше, че си поговорихме, но трябва да влизам.

Мургавите пръсти се сключиха около китката й.

— Виж, Джони, не се дръж по този начин. Сега ти казах истината, нали? Не съм забравил колко важно е това за теб. Е, женен съм, но какво от това. Ние двамата сме зрели хора. Все пак можем да се виждаме и да си говорим за миналото, нали? Да разгорим отново искрите на някогашния пламък?

— И да видим каква сензация можеш да изкараш от тази история? Честно казано, Майкъл, непоносим си. Нищо не ти казах последния път, но проклета да съм, ако се хвана да обсъждам един такъв страхотен мъж като Дан Кинкейд с теб и подобните ти. — Очите й се превърнаха в зелени ахати, когато погледна многозначително към пръстите му, които все още стискаха китката й. — Сега, ако обичаш, ме пусни, защото наистина имам работа.

— Тоя приятел притеснява ли те, Джони?

Тя изпита желание да прихне при вида на неподправения страх, който се изписа на лицето на Майкъл, когато последният се обърна и отметна глава назад, за да погледне лъчезарната физиономия на Джейсън Райън. Дан беше прав. Джейсън имаше заплашително присъствие.

— Точно обяснявах на този господин, че съм заета — поясни тя. — Всичко е наред, Джейсън.

— Сигурна ли си?

Джони помълча по-дълго от необходимото, докато гледате изпитателно Майкъл, наслаждавайки се на неудобството му.

— Да — реши тя в крайна сметка. Кимна на Майкъл. — Всичко хубаво. Беше ми… забавно.

— Кой е този? — попита Джейсън, докато наблюдаваха как Майкъл се отдалечава. Джони си помисли, че й напомня рак, който бърза да се завре в пясъка.

— Един призрак на глупостта — измърмори тя, като мислено недоумяваше какво я бе накарало да си мисли, че изобщо има чувства към този човек.

— Той ти причини болка. — Това не беше въпрос и Джони предпочете да не лъже брат си.

— Така е, но това беше отдавна.

— Трябваше да го поотупам.

Джони се засмя сърдечно и се повдигна на пръсти, за да прогони с целувка гримасата на раздразнение върху лицето на брат си.

— Продължавай да ме защитаваш по този начин, скъпи братко, й сам ще направиш така, че да изхвърчиш от Ен Би Ей. Вие, опитните момчета, можете да понесете такова оскърбление. Пазете си силите за битките под коша.

 

 

— Казаха ми, че няма да те има поне още една седмица. — Уилям Мърдок поздрави Джони на масата си не особено сърдечно. — Предположих, че се криеш заради Кинкейд. — Тъмните му очи я изгледаха изпитателно. — Но ти изглеждаш ужасно. Доколкото разбирам, наистина си била болна?

— Бях — съгласи се Джони сухо. — Освен това, много ти благодаря за окуражителните думи. На една жена винаги й е приятно да знае, че изглежда превъзходно.

— Ти ни напусна точно докато се движехме срещу течението, Джони. Започнахме цялото това разследване, без да имаме и най-малка представа къде, по дяволите, Кинкейд крие тези суми.

— Ти беше този, който захвърли греблото, Уилям, с решението си, че методите на Скот са по-резултатни от моите. А всичко, което той успя да направи, бе да измъкне няколко намека от човек, който никога не се е славел с железен гръбнак.

— Грешка — призна той. — Но пресата ни беше подгонила, да не говорим за губернатора, и аз трябваше да изляза с нещо. Тъй че реших да привикам Кинкейд на банката за свидетелски показания и да го оставя да излъже. По този начин, откриехме ли тези суми, можехме да докажем, че е лъжец и корумпиран треньор.

— Но се оказа, че не е лъжец, нали? — Джони извърна глава, за да погледне Дан, който точно влизаше в залата.

— Може и да не е — измърмори под нос Уилям Мърдок, проследявайки погледа й, докато срещна стоманеносините очи, които ги фиксираха, сякаш те двамата бяха добре подбрана двойка гърмящи змии. — Но е мошеник, сигурен съм в това. Само трябва да оставя повече време на Скот, за да надуши доказателството.

Както седеше на стола си, Джони се облегна назад и сключи пръсти зад врата си. Започна бавно да върти глава, опитвайки се да прогони болката, която от късните часове на предишната вечер все по-силно пулсираше в слепоочията й.

Бяха им необходими часове, докато съпоставят квитанциите, които й бяха дали Бишъп, със сметките от чековата книжка на Дан. Но накрая, призори, всички суми бяха отчетени до последния цент.

— Аз мога да отида по-далеч от Джеф Скот — предложи тя, отправяйки ироничен поглед към своя шеф и политически наставник. Дори от това леко движение пулсът й заби учестено. — Тази сутрин от твое име ще представя на съдебните заседатели необходимото доказателство.

Не бяха много случаите, в които Джони Райън бе виждала как Уилям губи контрол над приветливата си изисканост, която носеше като своя втора кожа. Тъмните му очи се разшириха, челюстта му увисна и за един миг неотразимият политик имаше обаянието на риба на сухо.

— Не си прави шеги с това, Райън — предупреди я той.

— Няма такова нещо. — Той протегна добре поддържана ръка с безупречен маникюр.

— Нека да го видя.

Джони нямаше никакво намерение да отстъпи и поклати глава.

— Ааа, не. Това е мое.

Той присви очи подозрително и Джони искрено се надяваше, че няма да усети как е притаила дъх.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Трябва ли да ти напомням, че работиш за мен?

— Ако не греша, съвсем скоро бях принудена да си взема неплатен отпуск.

— Заради здравето ти — напомни й той, като лъжеше най-нагло. Но го прави толкова добре, удиви се тя, почти възхитена от способностите му. — Страхувах се, че ако продължиш да се напрягаш по този начин, ще се наложи да влезеш в болница, както и стана. Тревожех се единствено за теб.

— Да, безспорно — измърмори тя, свела поглед, за да не може той да види вълнението, с което го примамваше към капана, заложен не без личната му помощ. — Но искам Даниел Кинкейд на подсъдимата скамейка, веднага щом разбера къде са отишли парите. — Тя съвсем преднамерено го заблуди, сплитайки пръсти на тила си. — Постигнала съм го, Уилям, повярвай ми.

Лукава усмивка пробяга по красивите му черти.

— Значи, вярна е приказката за отблъснатата жена. — Джони наблюдаваше с добре прикрито напрежение как гладкото му чело се сбърчи. — Но това е моята комисия, Райън, и моята предстояща кампания. Всички доказателства ми принадлежат.

Тя бе готова за подобно възражение.

— Разбира се, така е. Но ние вече сме прочели твърде много твърдения, че си ме назначил в тази комисия само заради личните ни отношения. — Джони се усмихна, насърчавайки отзивчивост. — Само си помисли как твоите опоненти ще бъдат принудени да изоставят тази тактика, ако докажа, че съм един компетентен и интелигентен професионалист.

Джони наблюдаваше как постепенно везните се наклониха в нейна полза, докато Уилям преценяваше различните сценарии, включително и този, който току-що му беше предложила. Трябва да получа тази възможност, въздъхна тя в безмълвна молитва. Защото беше сигурна, че разбере ли фактите, той никога няма да се обади на Ан Бишъп.

— Добре — реши Мърдок накрая.

Джони благодари с усмивка и се отправи към полицая, който чакаше до затворената врата. Униформеният служител пристъпи напред и й подаде папката.

— Напомни ми никога да не се обвързвам с теб, Райън — прошепна й Уилям, докато тя призоваваше Дан Кинкейд на банката за свидетелски показания. — Невярна си като кукувица.

— Просто съм добра твоя ученичка, Уилям — отвърна му тя лъчезарно и после придоби сериозно изражение, когато служителят напомни на Дан, че той все още се намира под клетва.

— Господин Кинкейд — започна разпита енергично Джони с хладен професионален тон, — вие заявихте пред тази комисия, че съзнателно сте давали средства на някои студенти спортисти, без да имате пълномощията за това. Истина ли е?

Ъгълчетата на плътните му устни трепнаха в едва доловима подигравателна усмивка.

— Ако възнамерявах да лъжа, госпожице Райън, с положителност щях да заявя, че не съм давал назаем тези средства. Едва ли бих имал полза да твърдя обратното, при положение, че не е истина.

Откъм уж безпристрастните съдебни заседатели долетя шепот и Джони с удоволствие констатира, че както изглежда, поне те като начало са на тяхна страна. Това несъмнено бе най-странната ситуация, в която се бе озовавала. Сякаш, въпреки годините практика като заместник-прокурор, тя бе минала от другата страна и бе започнала да пледира в защита на обвиняемия.

Джони чудесно си даваше сметка, че когато всичко това приключи, по всяка вероятност с нейната политическа кариера ще бъде свършено. Партията не беше петимна за подобни ренегати, особено когато са способни да изиграят такъв номер. Но Дан беше прав от самото начало. Тя бе организирана от шепа обслужващи собствените си интереси личности единствено като политическа наказателна партия. А извънредните обстоятелства изискваха и извънредни мерки.

— Треньор Кинкейд — продължи тя, — бихте ли могли да ни предоставите името или имената на играчите, получили пари от вас?

— Не — отсече той категорично, след което стисна устни и я погледна в очите със спокойна невъзмутимост. — Не бих могъл.

— Ясно. Давате ли си сметка, че можете да бъдете обвинен в незачитане на тази комисия?

Погледът му недвусмислено говореше, че той вече изпитва достатъчно голямо презрение към прехвалената й комисия.

— Да.

Джони сведе глава за миг, прелиствайки някакви документи в папката си. Отлично познаваше съдържанието й. Както и Дан. Но театралниченето бе част от правната система така често, както и юриспруденцията, и тя го прилагаше успешно.

— Бихте ли си спомнили някое име, ако го чуете? — попита тя търпеливо с благ поглед.

— Не е изключено.

— Как бихте реагирали, треньор Кинкейд, ако аз изкажа предположението, че сте дали тези заеми на един абсолвент защитник от отбора. Брайън Бишъп, струва ми се.

Дан рязко изостави позата си на студено високомерие.

— Бих казал, че всички вие трябва да се срамувате от себе си. Причинявате доста лична болка зад тези затворени врати, като предавате на онези струпани пиявици отвън онова, което според вас може да ви извлече политически дивиденти.

Джони за миг си помисли как ли би се харесало на Майкъл да го смятат за пиявица. С усилие задържа усмивката си.

Дан сви ръце в юмруци и гневният му стоманен поглед обиколи помещението, отбелязвайки присъствието на онези, които той очевидно смяташе за враже обкръжение. После се изправи и се взря в нея като разгневен титан.

— Писна ми от вашата комисия, от вашите обвинения и от самата теб, госпожице Райън!

Джони си наложи да запази самообладание, когато Дан напусна помещението, оставяйки зад гърба си озадачено мълчание. Постепенно напрегнатата тишина бе нарушено от възмутени реплики.

— Следващият свидетел, който бих искала да призова, е госпожа Ан Бишъп — обяви Джони, извисявайки глас над нарастващата глъчка в залата.