Джоан Рос
Съдбовна връзка (9)

Глава девета

— Как се чувстваш? — Дан стоеше на прага на временния кабинет на Джони в колежа и наблюдаваше как се рови в купищата папки.

— Ужасно. — Когато вдигна поглед изпод отекли клепачи, изражението й бе мрачно и измъчено. Едва забележими червени нишки опасваха бялото на склерите й като цветна дантела. — Все едно че съм препила… от две жалки чаши вино. — Тя разтърка слепоочия с връхчетата на пръстите си. — Ти кога си тръгна?

— Веднага след като ти изключи от смесването на хапчета против настинка и вино. Никога нямаше да ти позволя да пиеш, ако знаех, че преди вечеря си взела хапчета. Не беше много умен ход, госпожице прокурор.

— Не бях способна да разсъждавам — отвърна тя разсеяно, като се опитваше да съсредоточи мислите си върху един друг въпрос, който я терзаеше. — Изобщо говорихме ли за моята работа?

— Не.

По отривистия едносричен отговор ставаше ясно, че и тази сутрин Дан не е склонен на сериозен разговор. Колко време можеха да продължават по този начин? Полагаха отчаяни усилия да се преструват, че комисията й не съществува. Нямаха право да обсъждат чувства като любов или доверие, изборът им се изчерпваше със задоволяване на най-елементарна сексуална потребност. Цялата им връзка се основаваше на неискреност. Никога нямаше да издържи проверката на времето.

— Дан, за това…

— Видя ли вестника тази сутрин? — прекъсна я той.

Джони поклати глава и в следващия миг дълбоко съжали за жеста си, защото там вътре се затъркаляха тежки камъни.

— А може би трябва. — Дан й го подаде, след което премести встрани куп папки и се настани върху бюрото. Изчака мълчаливо, докато тя прочете последната от „дочутите“ истории, които продължаваха да намекват за злоупотреби в „Каскейдс“. Когато свърши със старателно изфабрикуваните материали, тя опря лакти върху бюрото и зарови лице в шепите си. Остана така дълго време, а когато отново вдигна глава, в очите й се четеше молба.

— Нямам нищо общо с всичко това… вече не съм в състояние да ти покажа предварителния си доклад, тъй че ще се наложи да ми повярваш. Но в него няма нищо, което дори бегло да напомня тези обвинения.

— Зная. — Устните му се изкривиха в мрачна полуусмивка и той хвана ръцете й в своите. Джони усети как кръвта й незабавно реагира, когато палците му започнаха леко да разтриват нежната кожа на дланите й.

— Ти ми вярваш?

— Да. Много мислих по въпроса, докато пътувах, и стигнах до заключението, че ти наистина не си знаела какво става. И държа да ти се извиня, че бях на друго мнение. Трябваше да бъда сигурен, че дъщерята на Том Райън не би използвала подобна тактика. Тя би се впуснала в открита атака от самото начало.

— Обяснимо е, че си бил настроен против мен — съгласи се Джони с готовност. — Уилям и сега се мъчи да използва комисията като трамплин за по-нататъшната си политическа кариера. Ти го предвиди, но аз твърде пламенно се бях вживяла в ролята си на Джони Райън — реформаторката.

Дан поднесе ръцете й към устните си, а очите му, вперени в поруменялото й лице, бяха топли и ласкави.

— Ти може и да си добър прокурор, Райън, но стигне ли се до юмручен бой, ставаш абсолютно безпомощна. — Той се усмихна, а изражението му бе по-открито от всякога. — Сега, след като се оттеглиш от комисията, вече няма да имаме проблеми в това отношение.

Джони го погледна с широко отворени очи.

— Да се оттегля? Дан, аз нямам такова намерение. Откъде ти хрумна тази идея?

Озадачен той сбърчи чело, а абаносовите му вежди надвиснаха над леко деформирания от разбиване нос. В момента изглеждаше невероятно заплашителен и Джони изпита неистово желание да е някъде другаде, където и да е, само не там.

Когато сведе поглед към нея, Дан изпита съжаление, че не може да я разбере изцяло. От друга страна тя бе най-прекрасната жена, която познаваше. През тези дни на раздяла, докато траеше турнето, той си даде сметка, че би могъл да се влюби в нея. Но амбицията й го караше да се чувства все по-неловко. Ако дойдеше ден, в който Джони трябваше да избере между него и кариерата си — а той знаеше, че това е неизбежно — какво, по дяволите, щеше да направи?

Когато й отговори, тонът му бе рязък, а думите — остри като бръснач.

— Предположих, че след като веднъж си осъзнала в какъв змиярник работиш, ще поискаш да напуснеш. Вероятно съм надценил онова, което става между нас.

Той пусна ръцете й и Джони усети, че я обзема раздразнение.

Той никога не й бе обещавал сигурност, не й бе казал, че я обича — а какво ли не би дала, за да чуе подобно признание. Как смееше сега да я кара да се откаже от работата си!

— Може би, Дан. В края на краищата ти определяш правилата. Предполагам, че си искал просто една краткотрайна връзка без ангажименти, за да докажа, че вече съм достатъчно голяма и мога да се справям сама — също като останалите ти жени.

— Добра памет имаш, Джони! — Той се смъкна от бюрото и с гневни крачки напусна кабинета.

 

 

Джони не знаеше дали да се чувства облекчена или потисната, когато не го видя до края на деня. Полагаше максимални усилия да се съсредоточи върху колоните от цифри, но със същия успех би могла да се захване да чете текст на санскрит. На всеки лист, с който се захващаше, изпъкваше образът на Дан.

— Съжалявам. — Тя вдигна поглед и го видя застанал на прага, изпълнил цялата рамка на вратата с явно желание за помирение, изписано на лицето му. — Не беше моя работа да ти казвам какво да правиш. Особено, след като ти ме улови в несправедливост. Аз наложих тези глупави правила в нашите взаимоотношения. И аз съм този, който бяга заради чувствата си към онази невероятна, своенравна, червенокоса „огнехвъргачка“, която познавах едно време.

Думите му запалиха искрица надежда, която за момент проблесна в студената пепел, в която бе превърнал сърцето й. Тя тръгна към него и двамата се срещнаха в средата на малката стая. Пръстите на Дан се сключиха над лакътя й.

— Ти си най-амбициозната и очарователна жена, която познавам, Джони Райън. Заради теб кръвта ми кипи, независимо от това дали искам да те обладая или да те просна на коляното си. Не зная колко време ще продължаваме по този начин, с проклетата ти комисия, която непрекъснато се изпречва на пътя ни.

— Скоро няма да е така, Дан.

Той наклони глава и сведе поглед към нея. Джони го разбираше — той не искаше да допусне искрицата на надеждата да проблесне в дълбоките му сини очи.

— Какво имаш предвид?

— Това, че приключих. Утре пиша окончателния си доклад и го предавам. Каквито и проблеми да имаш оттук нататък с нашите взаимоотношения, Дан, няма да можеш да ги приписваш на комисията Мърдок.

Погледът му се плъзна по лицето й и се спря на очите й, сякаш търсеше нещо.

— Мога ли да попитам за характера на този доклад?

— Можеш, само че аз нямам право да ти отговоря. — Пръстите му се плъзнаха по меката кожа на ръцете й и тя усети напрежението му. — Не се тревожи, Дан. Вътре няма нищо отрицателно, като се изключи фактът, че този сезон на двама от играчите ти са зачислени осем екипа. Което не е обосновано рентабилно, но не е и достатъчно, за да те подведа под отговорност. — Тя се усмихна.

— Брадшо и Граймс. Най-големите мърльовци в отбора. Вечно ги захвърлят под легла и по пода на съблекалнята. Веднъж си забравиха чантите на летището в Хюстън. Все пак ние разрешихме този проблем.

— Забелязах, че загубите спират в началото на декември — съгласи се Джони, демонстрирайки око за подробностите, което обезкуражи Дан.

— Това е защото направихме размествания в разпределението по стаи. Сега живеят заедно с най-изрядните в отбора. Все едно, че сме им намерили майки.

Тя се засмя.

— Знаех си, че си блестящ стратег.

— И теб си те бива, Райън. Дори и с това очарователно червено носле. — И той леко я целуна по връхчето на носа. — Ако не друго, след снощното пиянство цветът на очите ти страхотно му пасва.

Джони му позволи да й държи палтото. Когато се обърна, за да го погледне, в очите му искряха дяволити пламъчета, които не се забелязваха досега. Тя просто изпиваше с поглед омекотените черти на този мъж, като започна от смолисточерните му коси и се плъзна надолу по силното мъжествено тяло.

— По-добре внимавай, Кинкейд — подразни го тя, сложи пръст на устните си и после докосна неговите. — Ако продължиш с тези рицарски комплименти, някое момиче може да си помисли, че си влюбен в него или нещо подобно.

Тя го удостои със секваща дъха усмивка, взе чадъра си, прати му въздушна целувка и напусна кабинета.

 

 

Уилям Мърдок изчете окончателния доклад на Джони в абсолютно мълчание и с непроницаемо изражение. Накрая се облегна назад в креслото си, запали цигара, дръпна силно и изпусна спирала сив дим.

— Работиш в политиката достатъчно отдавна, за да си наясно с важността на политическите маневри и в най-безобидните дейности, Джони.

— Така е — съгласи се тя бавно. — Идеята невинаги ми е допадала, но…

— Но ние не можем да сторим никому добро, ако не ни изберат — изтъкна той. — Понякога, стига да не нарушаваш закона, целта наистина оправдава средствата.

Джони кимна в очакване той отново да се впусне в теорията, която често бе чувала и по-рано.

— Аз имам големи планове. За собствената си кариера и за щата — продължи той. — Възнамерявам твърдо да бъда следващият главен прокурор и тази комисия ще ми прокара пътя към целта. Но само ако действаме правилно.

Уилям махна назидателно с цигарата към нея, очевидно решавайки, че е крайно време да свали кадифените ръкавици.

— Опитвах се да те предупредя, че ако видя пак сведения, написани сякаш от ревностен почитател, ще те заменя с някой по-вещ в изпълнението на подобни задачи.

Лов на вещици, поправи го тя мислено, чувствайки как над нея надвисва черен облак на ужас. Дан през цялото време е бил прав. Уилям никога не е възнамерявал да й позволи да отчете, че всичко в катедрата по физкултура към колежа е безупречно. Той се е канел да премаже Дан, за да бъде издигнат за кандидат на собствената си партия и след това да спечели изборите. А най-унизителен бе фактът, че очаква от нея да му помогне да построи дяволската си стълба.

За миг Джони си помисли да си подаде оставката, да се върне при Дан с гордо вдигната глава и да му съобщи какво е направила. Щеше да се принесе в жертва, но тя би сторила всичко за Дан Кинкейд — мъжът, когото обичаше.

Предупредителният гонг на здравия разум обаче прозвуча в съзнанието й. Ако решеше да се оттегли, Уилям просто щеше да я замени с човек, който директно щеше да се прицели в най-уязвимото място. И въпреки че до този момент архивите бяха безупречни, Джони отлично знаеше как цифрите могат да се изкривят така, че да удовлетворят нечия цел. Каква беше старата поговорка? „Сметките лъжат, когато лъжците смятат.“

— Добре, Уилям — каза тя тихо. — Ще се постарая повече. — Тя стана от стола и тръгна към вратата с невъзмутимост, която нито за момент не намекваше за вътрешното й напрежение.

— Райън?

Джони се извърна и го погледна през рамо.

— Да?

— Не си прави труда. Очаквам всички тук да полагат максимални усилия, а ти подведе отбора. Тъй че за останалата част от сезона си пратена в резервите.

Лицето й пребледня като платно.

— Отстраняваш ме от комисията, така ли?

— Да речем, че засега излизаш в неплатен отпуск — предложи той сговорчиво — по здравословни причини. Между другото, наистина имаш вид на човек, който здравата е настинал.

— Благодаря ти, Уилям. Ти си истински приятел — измърмори Джони и си достави това малко удоволствие на излизане да затръшне вратата с всички сили.