Джоан Рос
Съдбовна връзка (8)

Глава осма

— Заповядайте, госпожице Райън! — Дан стана от бюрото си и се устреми към вратата.

— О, благодаря ви, треньор Кинкейд. Ще се възползвам от поканата ви. — Усмивката на Джони можеше да разпръсне всички облаци, които се носеха над града.

— Мога ли да направя нещо за вас? — Дан заключи вратата на кабинета си и се обърна към нея с многозначителна усмивка.

— Да, разбира се, треньор Кинкейд. — Тя разпери ръце. — Можеш да ме целунеш за сбогом, преди да се качиш на този твой ужасен самолет, който ще те отнеме от мен.

— Само за пет дни.

Дан я обгърна със силните си ръце и нежно я притисна до себе си. Целият предишен ден и ранните часове на тази сутрин те бяха прекарали заедно, любеха се, смееха се и се наслаждаваха на удоволствието, което намираха във взаимната си компания. Въпреки че изобщо не го бяха обсъждали, Дан осъзнаваше, че по взаимно съгласие и двамата избягваха всякакви разговори за работата й в колежа. Тя очевидно бе изтласкала проблема от съзнанието си, тъй като вече не изпитваше никакви притеснения. А Дан съвсем съзнателно избягваше подобни мисли. Защото те само можеха да отровят, колкото и да бе странно, първото искрено удоволствие, което изпитваше от нечия компания още от годините, когато бе живял в онзи пълен с любов приют, който семейство Райън наричаха свой дом. С петима вече зрели мъже и една млада жена, която можеше да съперничи на всеки Райън по енергичност и вместимост на белите дробове, шумът по коридорите на триетажната къща сигурно отдавна бе надхвърлил оптималното за здравето равнище на наситеност. Там винаги някой ядеше, друг крещеше на останалите да пазят тишина, докато се опитва да говори по телефона, и винаги двама или трима Райън се състезаваха за нещо. Те бяха весела и буйна компания, в която неизменно присъстваше състезателен дух, и въпреки че в началото той се чувстваше доста потиснат, с времето се научи да ги обича.

По някое време призори Дан изведнъж реши, че изпитва потребност да поговори с Том Райън. Том щеше да го разбере и въпреки че може би нямаше да разполага с готови отговори, поне щеше да го посъветва как да обясни своя проблем на дъщеря му. Тази връзка, обречена от самото начало, сега изглеждаше още по-безнадеждна, след кратката реч на Джони за честността. Не само че щеше да предизвика негодуванието й чисто професионално, той щеше да я отблъсне и като човек. Досега Дан никога не се бе интересувал какво изпитва към него някоя жена. Винаги се бе старал да бъде колкото се може по-очарователен, деликатен и безупречен любовник, но неговият типично номадски стил на живот не насърчаваше продължителни връзки. Ако Джони решеше, че той не заслужава любовта й, това щеше да му причини невероятна болка, чувстваше го интуитивно.

— Неприятно ми е, че ще летиш със самолет, Дан. Не искам да те загубя. — Тънкият й глас прозвуча приглушено, защото бе заровила лице в рамото му.

Тази сутрин, в кратките часове, които им бяха останали за сън, Джони отново бе изживяла своя кошмар. Не я беше спохождал отдавна. Тя беше само на година и половина, когато техният самолет, приближавайки се към пистата, се бе сгромолясал на земята след сблъсък с някакъв частен самолет. Тя не си спомняше как са я измъкнали от останките след катастрофата, отнела живота на майка й. Така и не можа да си спомни никакви подробности. Но невръстното й съзнание бе съхранило образи, картини, звуци и миризми и те допринасяха за кошмарите, които често я връхлитаха в детските й години.

— Забравих.

Дан знаеше тази трагична история от миналото на Джони. Навремето дори я бе успокоявал след някои от тези кошмари. Гласът му прозвуча дълбок и сериозен, докато галеше косите й.

— Джони, даваш ли си сметка колко хора в тази страна летят със самолет всяка година?

— Всичко това ми е ясно. — Глухият й отговор потъна в дебелия вълнен плат на зимното му яке. — Зная, че е по-опасно да отидеш с колата до бакалията, да се качиш на стълба, за да смениш крушка или да си вземеш вана. Но, за бога, не знам как ще издържа, само като си помисля, че си там на онзи самолет.

Той въздъхна дълбоко и дъхът му раздвижи няколко кичура от кестенявата й коса.

— Помниш ли първата Коледа, която прекарах във вашето семейство? Ти беше едва десетгодишна.

— Разбира се — прошепна тя, заровила лице в гърдите му. — Отидохме на ски в Маунт Худ. — Вдигна глава и при този спомен очите й леко се проясниха. — Ти беше ужасен скиор.

— Бях отраснал във Флорида — припомни й Дан. — Не бях стъпвал на писта. Нямаш представа колко ми беше унизително. Смятах се за мъж, а там някакво си детенце… при това момиче… кръжеше на ските си около мен.

Както седеше в коженото кресло, Дан я привлече към себе си и Джони му позволи да я вземе в скута си. При спомена за това каква картинка представляваше — бълващ син облак проклятия, проснат по гръб в пухкавия сняг — устните й се разтеглиха в лека усмивка.

— Никак не ми беше трудно, защото през повечето време ти седеше на едно място.

— Ама че си хлапе. — Той бързо я целуна по меките устни. — Помниш, когато на втория ден Джейсън нарочно ме предизвика, да се изкачим на хълма?

— Да. Когато татко разбра, страхотно му се ядоса. Каза, че си можел да си счупиш крака и да си провалиш цялата кариера.

Дан се засмя — дълбок гърлен звук, който й подейства успокояващо.

— Когато се добрах до върха и погледнах онзи склон със съзнанието, че единственият път надолу е върху проклетите ски, ме обзе такъв страх, какъвто не бях изпитвал през живота си. Само ти ме възпря да не се смъкна до долу на четири крака.

— Аз? Но аз изобщо не бях с вас.

— Да, само че аз непрекъснато си мислех за теб, представях си как се носиш по тези писти с развети дълги коси, като ален флаг на безстрашието. Изглеждаше ми смела като лъв и ми беше ясно, че никога не бих допуснал да бъда победен от едно дете. След като ти можеше да го направиш, значи и аз можех.

— Това е глупаво. Татко ме беше качил на ски още преди да съм навършила три годинки. А ти беше новак, Дан. Никой не е очаквал да бъдеш идеален.

— Аз обаче го исках. Държах да бъда съвършен във всичко.

Завладяна от напрежението, изписано на лицето му, Джони забрави страха си от предстоящия полет.

— А сега? — попита тя тихо. — Все още ли искаш да бъдеш идеален, Дан?

— Опитвам се, скъпа. Бог ми е свидетел, че се опитвам.

Джони имаше смътното усещане, че Дан й казва нещо, което беше много повече от спомените за тази отдавна отминала ски екскурзия. Тя се пресегна и погали с длан страната му.

— Ти си добър човек, Дан Кинкейд. И много ще ми липсваш.

— Само пет дена, Джони. Можеш да ги прекараш в планове как да отпразнуваме новата си среща.

Пет дена. До пет дена работата й тук трябваше да приключи и тя щеше да си замине. Но не и беше съвсем ясно как да спомене за това точно сега. След като му бе заявила, че не тя е източникът на сведения за материала във вчерашния вестник, той не изглеждаше особено склонен да разисква нейното проучване. Това означаваше ли, че й вярва? Или бе приел ролята й в комисията, доволен от една краткотрайна връзка, която се изчерпваше с мимолетен секс, докато приключеше с ангажиментите си?

Взаимоотношенията им бяха толкова сложни. Джони се чувстваше така, сякаш се придвижваше без карта по минно поле.

Дан беше невъзможен. Човекът зад внимателно изградения имидж се разкриваше само за кратко, да не говорим, че дори това ставаше само от време на време.

Отгоре на всичко тя се държеше толкова необичайно, че сама не можеше да се познае. Джони бе като останалите от своя род — открита и непринудена в чувствата си. Райънови смъкваха картите си на масата и разполагаха пуловете, където се случи. Но от известно време тя бе станала потайна като Дан. Двамата танцуваха с въображаем партньор, въртяха се в кръг и не стигаха доникъде.

— Пет дни — измърмори тя и една дълга страстна целувка изтри тревожните й мисли. — Пази се, Дан.

— Разбира се. Не се тревожи, Райън. Ще се върна, преди да си усетила, че съм заминал.

Съмнявам се, помисли си тя, докато го наблюдаваше как се отдалечава по дългия коридор, наклонил глава на една страна, заслушан в онова, което му казваше помощник-треньор до него. Защото ти вече ми липсваш, Дан. И аз съм толкова объркана, че не зная какво да правя.

Джони реши, че щом свърши проучването в колежа, ще си освободи един уикенд и ще отиде до Маунт Шаста да посети баща си. Той познаваше Дан по-добре от всички. Може би щеше да бъде в състояние да й обясни що за загадка бе нейният любим.

 

 

Джони прекара следващите пет дена, преглеждайки пътническите ваучери, документацията, свързана с наемане на нови играчи, и разплащателни за разходи, направени от Дан и двамата му помощник-треньори. Непрестанно мислеше за Дан Кинкейд. Часовете й се струваха месеци, дните — години, но най-накрая настъпи вечерта, в която той се връщаше.

Джони не се чувстваше особено добре, но не си позволи да се отпуска на работното си място. Зимните настинки бяха нещо обичайно в живота на тихоокеанското северозападно крайбрежие, тя отдавна бе свикнала с тях, също като с плесента, която непрекъснато търкаше от плочките на банята си.

Въпреки че възнамеряваше да си вземе една отпускаща вана преди пристигането на Дан, работата в колежа я задържа необичайно дълго и тя закъсня. Почти веднага, след като успя да се прибере в хотела си, той почука на вратата.

— Съсипваш ми работата — заяви Дан безцеремонно, когато Джони му отвори вратата.

Тя направи лек реверанс.

— О, благодаря, старши треньор Кинкейд. Както виждам, отсъствието наистина разгаря чувствата.

Устните на Дан се впиха в нейните, а ръката му обхвана главата й и я задържа за продължителна целувка.

— Какво искаш да ти кажа — промълви той, докосвайки с устни слепоочието й, — че ме влудяваш? Че съм толкова разсеян, че изобщо не съм в състояние да мисля? Че ми е невъзможно да те изтласкам от съзнанието си, дори по време на турне, толкова важно за мен, като това, което току-що приключи? — Сините му очи, пълни с отчаяние, потърсиха нейните и срещнаха искрящия й от любов поглед.

— С мен е същото, Дан. Сякаш гледам живота през обектив на камера с недостатъчна дълбочина на рязкост. Всичко отзад е с размазани очертания. Единственото, което искам, е да се любим. Да потъна в прегръдките ти, отново да те почувствам в себе си.

Езикът му се плъзна в устата й, а ръцете му оставиха пламтящи дири по гърба й и по нежните заоблености на ханша й. Пръстите му пропълзяха под дебелата вълнена пола и стенанието му на доволство прозвуча като ехо на нейното собствено. Джони усети как тялото му се стяга, докато той галеше обутите й в найлон бедра и тя се притискаше в обятията му.

После внезапно усети как Дан отдръпна ръце и побърза да оправи тоалета си.

— Господи, Джони, така усложняваш живота ми!

Погледите им се сляха в кратък миг на безмълвие и Джони видя как маската се плъзна обратно върху лицето на Дан, успешно скривайки отчаянието му.

— Нямам никакво намерение да ти създавам проблеми, Дан. Просто искам…

— Зная какво искаш, Джони — прекъсна я той почти рязко, — но не съм сигурен, че си даваш сметка какво означава твоето желание. Мисля, че полагаш всички усилия да бъдеш една съвременна еманципирана жена. Жена, която знае накъде е тръгнала и няма да позволи нещо да застане на пътя й. Но дълбоко в себе си ти продължаваш да бъдеш малкото момиче на Том Райън, което смята, че идеалният живот се върти около любовта, смеха и дома, пълен е шумни деца. Да ти кажа честно, тази част от теб ме плаши дори повече от другата.

Джони знаеше, че навлиза в опасна територия със своя въпрос, но все пак го зададе.

— Дан, ако не беше комисията, щеше ли да имаш същото отношение към връзката ни? Пак ли щеше да смяташ, че е грешка от самото начало?

— Да.

— Защо?

— Вече ти казах, Джони — отвърна Дан припряно, почти механично. — Част от мен все още изпитва вина за цялата тази история. Все чакам в един момент Том да разбие вратата и да ме премаже от бой, задето съм компрометирал дъщеря му.

— Иска ми се да беше прекарал по-малко време в тревоги относно татковите чувства и повече в мисъл за мен, Дан.

Той въздъхна.

— Зная, скъпа, зная. Старая се, доколкото мога. Просто се опитай да бъдеш малко по-търпелива, става ли? — Дълбокият му кадифен глас разтопи мимолетното й раздразнение. Джони кимна. — Какво ще кажеш да вечеряме някъде? — попита той след продължително мълчание. — Яла ли си нещо? — После спря подозрителен поглед върху носа й. — Приличаш на Рудолф от анимационното филмче. Настинала ли си?

— Много си любезен тази вечер, Дан Кинкейд — измърмори Джони, като се питаше какво се бе случило с романтичната им среща, за която бе копняла през мъчителната петдневна раздяла. Представяше си искрящ огън, бутилка шампанско и себе си, потънала в обятията му, докато си шепнеха любовни признания. Даже си беше купила абсурдно скъп фин халат. Бледото синьо-зелено великолепно се съчетаваше със светлия цвят на кожата й, очите и медните й коси. Материята бе толкова ефирна, сякаш бе от паяжина, истинска феерия. А ето че сега продължаваше да бъде облечена с полата и пуловера, които бе носила през работния ден, а той вече бе успял да й каже колко зле изглежда.

— Нищо подобно. — Тонът му веднага стана помирителен. — Просто се тревожа за теб.

Е, това все пак е нещо, помисли си тя. Не се тревожиш за човек, който не те вълнува, нали?

— Ще си взема палтото — реши тя незабавно.

Дан сложи ръце на раменете й и я спря.

— Навън вали като из ведро. Може би ще бъде по-добре да вечеряме тук.

Джони прие с охота. Изобщо не държеше да излиза в тази буря. Но пък и не искаше да пропусне възможността да бъде с Дан.

— Тогава долу в ресторанта?

— Бихме могли да отидем. Или пък да поръчаме на обслужване по стаите.

Обичам те, Дан Кинкейд, помисли си тя. И ненавиждам този проблем между нас. Не мога повече да живея така.

— Имаш ли нещо против да поговорим за комисията?

— Добре, ще опитам — отвърна Дан бавно. — Но не ти обещавам, че това ще бъде най-лекият разговор между нас, Джони.

— Зная — отвърна тя сериозно. — И ти благодаря. Бих искала да остана тук. Всъщност, ако нямаш нищо против, ще се преоблека в нещо по-удобно.

Прозвуча като клише, но Джони бе твърдо решена да изживее пълноценно тази вечер. Очите й таяха обещание за новата им среща, която бе замисляла в тези безкрайни пет дни на самота.

— Добра идея — съгласи се той веднага, прочел посланието в искрящия й от любов поглед. — Аз ще поръчам вечеря.

Косите й се навиха от парата в банята и се превърнаха в пухкав огнен облак, който се носеше над раменете на дългата до пода смарагдова роба. За да не кихне в неподходящ момент, тя си глътна едно хапче против настинка. Замисли се за момент и глътна още едно.

Когато Джони се появи откъм банята, сервитьорът точно си тръгваше. Тя повдигна лъскавите капаци и без изненада установи, че Дан си е поръчал обичайната пържола, богато гарнирана с гъби. Този човек не ядеше ли нещо друго, освен полусурово месо? Изкушена, тя повдигна капака на собственото си блюдо и намери купа с гореща възбуждаща апетита ароматна супа.

— Вегетарианска, със зеленчуци — отвърна той на въпросителния й поглед. — Не ти се налага да се откажеш от любимия си силаж.

— Не помня да е фигурирала в менюто.

— Нямаше я, факт. Главният готвач я приготви специално, когато обясних, че тук горе при мен има една възхитителна жена, която вероятно е настинала и категорично отказва да яде нещо полезно за нея.

— Полезно за мен? — Джони посочи с лъжицата си към неговото блюдо. — Трябва да ти е ясно, Дан Кинкейд, че моята диета е много по-здравословна от всичкия този холестерин и мазнини, които ти непрекъснато поглъщаш.

— Тогава защо ти си с червен нос? — усмихна се Дан и отпи голяма глътка от наливната бира, която си беше поръчал заедно със сочната пържола.

Започнаха да се хранят в непринудено мълчание, но Джони знаеше, че и двамата избягват онова, което си бяха обещали, че ще обсъждат — въпроса за комисията. Темата витаеше около тях като малък буреносен облак. Джони се разкъсваше. Част от нея искаше да говори за това открито, да разпръсне очевидните съмнения, които продължаваха да измъчват Дан. Но другата копнееше да изживее този миг, без да намесва грубата реалност. Нима Дан беше прав? Толкова ли непостижимо бе желанието й? Невъзможно ли бе да се стреми едновременно към кариера и изпълнено с любов семейство? Нима надеждата да постигне и двете я обричаше на разочарование? На провал? Тя поклати глава, без всякакво желание да разсъждава повече по този въпрос. Зеленчуковата супа бе великолепна, а освен това тя установи, че виното, което Дан поръчал заедно с нея, успешно уталожи лекото главоболие, което бе имала цял ден.

— Ако си беше взела апартамент, това разнасяне щеше да бъде много по-лесно.

Джони вдигна поглед, когато Дан се върна, след като бе изнесъл малката масичка отвън в коридора. Бе потънала в мисли и дори не забеляза кога е излязъл. Внезапно й се зави свят. Виното и хапчетата против настинка бяха обединили въздействието си, в резултат на което тя изведнъж се почувства замаяна и с усилие задържа поглед върху лицето му.

— Апартамент? Имаш ли представа какво ще се случи, ако данъкоплатците открият, че пълномощникът на комисията, който извършва проучването, си взема хотелски апартамента за тяхна сметка? И без друго сигурно е достатъчно неприятно, че не пътувам всеки ден.

— Винаги бих могъл да платя.

— А твоята репутация тук, треньор Кинкейд? Мислех, че ти си всепризнатият мистър Чист на Юджийн.

Той направи гримаса.

— Звучи ми като препарат за миене на баня. Очевидно трябва да осъвременя имиджа си. Винаги съм смятал, че ако си имаш любовница, това те прави светски мъж.

Джони вдигна пръст и го размаха към него. Направи опит да съсредоточи погледа си върху маникюра си с цвят на праскова.

Един пръст ли виждаше или два?

— Ако ми платиш разходите — предупреди го тя — ще трябва, да напиша обстоен доклад и да разкрия всичко.

— И би го направила, тъй ли?

Тя кимна сериозно.

— Безспорно.

— Ами ако аз обясня на комисията, че съм взел апартамента, за да можем да работим на спокойствие? За да не компрометирам дамата, извършваща проучването, като се разположим на единствената удобна мебел в стаята?

— Със сигурност няма да й бъде за пръв път.

Джони се изкиска гърлено и залитна към долния край на леглото. Дан пое чашата от ръцете й точно навреме, преди да се е строполила по очи на големия матрак.

— Мисля, че се напи, госпожице прокурор — отбеляза той с дълбокия си глас, в който прозвуча снизходително-шеговита нотка.

Джони се обърна по гръб, протегна към него ръце и се усмихна мило и приканващо.

— От две чаши вино? Не ставай смешен! Сигурно е от хапчетата против настинка. — Трескавите й очи го стрелнаха. — Не се страхуваш, че ще те заразя, нали?

Дан не й отвърна, а заплашително остави чашата на нощното шкафче, събу обувките си и се изпъна до нея на леглото. Подпря глава и лакътят му потъна във възглавницата. Отправи сериозен поглед към Джони, без да отвръща на усмивката й.

— Знам, че е опасно и за двама ни, но не мога да стоя далеч от теб — призна той тихо, а гласът му бе като надиплено кадифе. — Ти изтласкваш всичко останало от съзнанието ми. Даваш ли си сметка за това?

Джони полагаше отчаяни усилия да задържи поглед върху това сериозно, красиво лице, което се намираше само на сантиметри от нейното. Прокара длан по линията на челюстта му. Обичаше усещането от допира и тревистото ухание, което се носеше от него след бръснене. Но не възразяваше и срещу приятната болка, която й причиняваше еднодневната му брада. Плъзна пръсти надолу, изследвайки дълбоката трапчинка на брадичката му, а после и очертанията на устните му. В този миг Дан жадно засмука пръста й, при което дълбоко между бедрата й се надигна топла вълна. Джони беше сигурна, че в този момент той я желае така силно, както и тя него. Той беше прав — независимо от проблемите, които имаха, физическото привличане между тях бе неудържимо.

Ръцете му се плъзнаха по тялото й, при което, щом развързаха колана на копринения халат, Джони усети, че кръвта й забушува. Беше се облякла именно с тази цел и когато смарагдовата материя се свлече назад, очите на Дан се впериха ликуващо във възбуждащата плът, която се разкриваше от прозрачната нощница.

— Прекрасно! — възкликна той с дълбока въздишка. — Атлаз с цвят на слонова кост. — Сведе тъмна глава, а устните му започнаха да изследват нежната голота. — Специално за мен ли я купи? — попита той одобрително.

Когато Джони не му отговори, Дан се надигна и с любопитство впери поглед в лицето й. Клепачите й бяха затворени, златистите й мигли бяха сплетени и не трепваха, а от леко раздалечените й устни се носеше равномерно дишане. Беше заспала.

Дан я зави внимателно, за последен път задържа поглед върху нея и излезе от стаята.