Джоан Рос
Съдбовна връзка (5)

Глава пета

През седмицата, която последва, Джони се опита да държи това блуждаещо подозрение в най-отдалечените кътчета на съзнанието си. Полагаше отчаяни усилия да се съсредоточи върху работата си. Установи, че студентите спортисти приемаха присъствието й без вътрешна съпротива, но в същото време никой от тях не беше ентусиазиран от възможността чужд човек да се рови в личния му живот. Поправката Бъкли, осигуряваща правото им на неприкосновеност на личната информация, изискваше, преди да бъде разрешен достъп до оценките им, всеки студент да даде съгласието си. Това не създаде никакви трудности, но те продължаваха да гледат на нея като на представител на испанската инквизиция, а на самите себе си като на заподозрени в престъпна ерес.

Един студент, обаче, пожела да разкаже своята история. Джони прие с радост и покани Дан да присъства на записа на интервюто.

— Много лоялно от твоя страна, Райън — пошегува се той, докато вървяха надолу по коридора към кабинета, който бе успял да й осигури за престоя й в колежа. — Смятах, че ще си криеш картите до края и ще ме оставиш да науча констатациите ти от пресата.

— Това е просто едно интервю, Дан, а не заключителна реч в съда. — За момент се замисли за предстоящото събитие и някак се напрегна. — Всъщност и аз нямам представа какво ще каже Калвин Дън. Снощи дойде при мен точно преди да си тръгна и ме помоли да запиша историята му. Трябваше да съм пълна глупачка, за да откажа нещо подобно. Повечето момчета сякаш са получили парализа на челюстта.

— Ти ги плашиш, Джони. Трябва да разбереш това. Те са млади, опитват се да направят всичко, което е по силите им, за да обяздят два свята — академичния и спортния — а ти влетяваш тук, понесла на това прекрасно рамо своята кауза като открито предизвикателство. Какво очакваш да направят — да ти ръкопляскат?

— Опитвам се да им помогна.

— Може би те не смятат, че се нуждаят от помощ — каза той тихо.

— Може и така да е — призна тя, замислена за архивите, които бе прочела през изминалите няколко дни. — Но едва ли ще отречеш, че има стотици други, които действително имат нужда от помощ. Това е позор за нацията, Дан.

Той спря пред затворената врата на временния й кабинет, леко положи ръце на раменете й, и я обърна към себе си. В гласа му прозвуча нещо подобно на меко предупреждение.

— Зная за скандалите, Райън. Аз съм един от спортистите, които могат да четат, забрави ли? Но тук си сбъркала адреса. Защо просто не си го признаеш, а после да си вземеш чантичката и да се върнеш обратно в Салем, където ти е мястото?

— Още не съм свършила, Дан. — Джони посрещна погледа му с невъзмутимо изражение.

— О, свършила си, скъпа. Просто още не си го разбрала — измърмори той. Смъкна ръце от раменете й и кимна към вратата.

— Е, мадам паяк, влизаме ли в бърлогата ти? Сигурно жертвата ти те очаква.

Когато ги видя, Калвин Дън стана от стола си и се изправи в цял ръст с всичките си двеста и тринайсет сантиметра. Изглеждаше стъписан, че Дан се появи заедно с Джони и тя се запита дали не бе допуснала тактическа грешка. Може би в желанието си да бъде коректна към Дан Кинкейд, бе отишла твърде далеч. Ако Калвин наистина имаше да каже нещо, което би послужило като обвинение срещу неговия треньор или програмата в колежа, той с положителност не би искал да изложи становището си пред човека, който би могъл да създаде или да унищожи шансовете му за кариера в професионалния баскетбол.

— Разбирам, че не си очаквал старши треньор Кинкейд да присъства — каза тя припряно. — Ако желаеш, Калвин, събеседването може да бъде напълно поверително.

Младежът бавно отмести поглед от лицето на Джони към това на Дан и после обратно.

— Не, няма нужда, всичко е наред.

— Добре. Щом така смяташ. — В гласа й все още звучеше въпрос.

— Защо просто не си включиш магнетофона и не го оставиш да свърши? — процеди Дан през зъби. Погледна красноречиво часовника си. — Аз все още възнамерявам днес след обяд да проведа една тренировка стига да не сме прекалено заети с това да спасяваме спорта от корупция.

Джони не обърна внимание на сарказма му и включи малкия касетофон с вграден микрофон. Беше съвсем дискретен, но тя забеляза капчиците пот по челото на младежа, който го гледаше така, сякаш беше най-малко отровна гърмяща змия, която всеки миг ще се хвърли отгоре му.

— Как предпочиташ, да ти задавам въпроси или просто да разкажеш своята история както я чувстваш? — попита Джони тихо, а тонът й явно целеше да го успокои.

Тя много добре знаеше, че касетофонът може да бъде изнервяща трета страна в едно събеседване, затова бе избрала този размер с големината на цигарена кутия. Би предпочела изобщо да избегне този вид натрапване, но записът я предпазваше от евентуални обвинения в неправилно цитиране и в същото време й даваше възможност да насочи цялото си внимание към основната тема.

— Бих искал да ви кажа как аз виждам нещата — измърмори той, свел поглед към огромните си ръце, които нервно помръдваха в скута му. — Как е според повечето момчета… — Вдигна поглед и потърси очите й. — Знаем, че го правите за добро, госпожице Райън. Знаем, освен това, че баща ви е бил страхотен треньор. Но не е възможно да промените каквото и да било. Защото причината е в системата… а не в треньори като старши треньор Кинкейд…

Джони кимна окуражително.

— Продължавай, Калвин.

Тя наблюдаваше как младежът престана да стиска ръце и неловко избърса длани в дългите си, стегнати в дънки бедра.

— Отраснах в Хъф, Кливланд. Там нямате избор дали да се присъедините към някоя банда, или не, госпожице Райън. Въпрос на оцеляване, разбирате ли?

Джони кимна.

— Аз бях един от щастливците, защото можех да играя баскетбол. На дванайсет години вече умеех да забивам добре. Нито една от деветте гимназии, които ме включваха в отборите си, не си направиха труда да поставят въпроса за следването ми. Нито една.

— А ти някога изявявал ли си желание?

Калвин погледна Джони така, сякаш беше откачила, после отмести поглед към Дан, все едно че искаше да попита: „Ей, това маце наред ли е?“.

— Не, защото не мислех за образование, госпожице, мислех как по-скоро да стана професионален баскетболист. — Той се приведе напред, за да наблегне на онова, което казваше. Беше опрял лакти в бедрата си. — Става ти като мания. Ако не влезеш в професионалната, край с теб.

— Надявам се, че вече не мислиш така.

— Вече не. Но тогава смятах, че друг изход нямам.

Джони кимна.

— Защо не ми разкажеш какво промени всичко това?

— В гимназията бях най-резултатният играч. Всяка вечер правех по трийсет, трийсет и пет точки. Ако не успеех, не можех да погледна другите в лицето. Аз бях Силата. Всички разчитаха на мен. Аз бях човекът, с когото трябваше да се съобразяват…

При спомена за онези дни, чертите му за миг станаха сурови.

— Имах приятели — тринайсет-четиринайсетгодишни момчета, които вече извършваха въоръжени грабежи. Но аз бях мъжкар, разбирате ли? Защото можех да играя.

— Разбирам, Калвин.

— Никой не ме е карал да работя усърдно за оценки. Беше като заплащане. „Ей, момче, ти изведи отбора до щатските финали и петицата по алгебра ти е сигурна!“ За мен това беше нормално. Знаех, че звездите в баскетбола правят страхотни пари. Изглеждаше ми съвсем правилно заплащането да почне от по-рано.

Джони не можеше да оспорва разсъжденията му, въпреки неодобрението й към системата, която ги бе формирала.

— После учителят ми по икономика почина и до края на годината ни пратиха заместник. Той се канеше да ме скъса, защото не съм му влизал в часовете.

— И какво стана?

— Другите учители… отидоха и разговаряха с него. Казаха му „Калвин е спортист, разбираш ли? Той няма да се занимава с науки“. Обясниха му, че трудно можеш да изкараш един младеж некадърен, когато ти пълни салона. Получих си оценката и всичко си беше точно.

— Разбирам.

— Не. Не разбирате. Един студент спортист става съвсем различен, когато започне да участва в мачове. Не е нужно да иска нещо. Просто си го получава. Негов съветник е треньорът му, той никога не става част от студентската общност. По едно време мислех да ставам компютърен инженер, да измислям разни такива видеоигри, нали се сещате?

Джони кимна, за да не прекъсва Калвин Дън, който все повече се увличаше в разказа си.

— Е, не нацелих таблото на изпитите, но аз бях Силата, трябва да го разберете. Можете ли да си представите как заявявам на треньора: „Слушай, тренер, ще трябва да изпусна тренировката, защото работя извънредно в лабораторията“. — Той прихна. — Какво мислите, че би казал който и да е училищен треньор?

— По-скоро мога да ти кажа какво бих искала да ти отговори — отвърна Джони.

— Вие не сте добре, госпожице Райън! Е, и какво смятате, че ще каже? — Думите му се изплъзнаха преди младежът да успее да ги спре и тъмните му очи се разшириха в безмълвно угризение за неволната грубост. Джони видя как потърси с поглед Дан, сякаш разчиташе на помощ, за да се измъкне от трапа, който току-що си бе изкопал.

— Няма нищо, Калвин. Убеден съм, че госпожица Райън не го е възприела като лична обида. — В дълбокия глас на Дан звучеше стаен смях, но лицето му представляваше непроницаема маска.

— Разбира се, че не, Калвин — потвърди тя. — Освен това, за съжаление си прав за отговора на треньора. Но това не го прави морално приемлив.

— Точно това се опитвам да ви кажа. Вижте, докато бях надежден играч, можех да получавам всичко. Безплатни дрехи, обеди. Даже имах кола.

— Кола? В гимназията? — Тя недоверчиво повдигна вежди.

— Естествено. Условието бе всяка сутрин да мия колите на паркинг. Но всички знаеха, че нямам време за подобни неща. Рано сутринта имах тренировка. Изглеждаше така, все едно че купувах колата от заплатата си на хартия. Но не съм сапунисал нито една кола и не съм платил нито цент. — Когато се убеди, че тя му вярва, Калвин продължи: — Искаха ме във всички водещи университети в страната. Имаше хора, които слагаха на масата десет, дванайсет хиляди долара само за да подпиша. По дяволите, в един момент по време на обиколката ми из района на един от колежите, даже ми предложиха мацка.

— Всички колежи ли ти предлагаха пари? — попита тя тихо, усещайки как Дан до нея се напряга.

Внезапният му смях я изненада.

— Не, не всички. Няколко решиха, че не пасвам на програмата им. Предпочитаха състезателите им да посещават часовете, а не вярваха, че ще изкарам и един семестър. Не искаха да хвърлят стипендията на халос за един потенциален неудачник… И после дойдоха от колежа „Каскейдс“. — Той се усмихна към Дан. — Старши треньор Кинкейд ме избра лично. Той дори не говори с мен за играта. Просто ми подаде една книга и каза „чети!“. А после ме обвини, че съм имал характеристика, дето можела да ми спечели наградата „Пулицър“ за литература.

— Фалшифицирана ли беше?

— Не точно. Но… — каза той и усмивката му стана още по-широка — може би оценките бяха малко надути. Треньор Кинкейд ми заяви, че ако искам да постъпя тук, трябва да се съглася да посещавам летни курсове, а през останалата част на годината да уча сериозно. Бях готов да си ходя. Аз бях Силата, а той се държеше с мен като че ли съм някакъв сополив некадърник.

— И после?

— После ми каза нещо, което цял живот няма да забравя. Стана, стисна ми ръката и ми пожела успех, където и да се установя. След което добави: „Не забравяй, Калвин, от това, което си, ще зависи цялото ти бъдеще“.

Седнах обратно и подписах проклетия му договор.

Лентата продължаваше да се върти с лек шум във внезапно настъпилата тишина. Джони се приведе напред и изключи касетофона.

— Благодаря ти, Калвин. — Тя стана и подаде ръка на младия човек. — Зная, че каквото и да се случи с твоята баскетболна кариера, те очаква смислен живот.

След като младежът си тръгна, тя се обърна към Дан:

— Истина е, нали? Не е някаква измислица, която цели да те изкара непримирим бунтар и герой.

— Ти си бунтовничката, Райън, не аз, забрави ли?

Джони впери замислен поглед в ироничното му изражение.

— Мисля, че не си искрен, Дан Кинкейд. Настояваш, че комисията, към която работя, е некоректна, а в същото време изцяло споделяш чувствата ми по отношение на злоупотребите в студентския спорт.

В този миг Джони осъзна, че страховете й относно Дан, спотаени някъде, бяха неоснователни. Изпита такова облекчение, че й се прииска да го изкрещи така, че всички да я чуят. Скоро щеше да приключи с проучването, сетне вече можеше да се заеме да убеди Дан, че те двамата имат какво да споделят и извън общия интерес към спорта. От тази мисъл настроението й се повиши значително.

Резките думи на Дан я стовариха обратно на земята.

— Ако говориш за факта, че системата тика захарчета под носа на момчетата във вид на спортни стипендии и сочи към професионалната лига като гърнето със злато в края на дъгата, това наистина е престъпление. Ако имаш предвид, че в гимназиите по принцип преобладава тенденцията да дават дипломи на спортистите, а не да ги образоват, съгласен съм, че трябва да се направи нещо. Ако изтъкваш факта, че ги прогонваме в един свят, където имат твърде малко шансове извън професионалния баскетбол, с готовност ще се оставя да ме обесят с главата надолу, ако има и един такъв случай с мое участие. — Погледът му стана суров, а очите — кристалносини. — Но ние никога няма да се съгласим, че твоята комисия е отговорът, Джони. Защото ти не търсиш отговори, а само поводи за обвинения.

Джони вдигна очи към тавана в отчаяно усилие да запази спокойствие.

— Какво трябва да направя, за да те убедя, че грешиш?

— Вечеряй с мен.

Това я накара да го изгледа стреснато и в пълно недоумение.

Работеха заедно вече цяла седмица и Дан й предоставяше всичко, което тя искаше. Поддържаше отношенията им изцяло на делова основа и беше ясно, че докато тя извършва своите проучвания в колежа, той бе твърдо решен да се отнася към нея единствено като към Джони Райън — прокурор. Държеше се учтиво, но хладно.

— Това ще промени ли мнението ти за моята работа? — попита тя с надежда, въпреки че предварително знаеше какъв ще бъде отговорът.

— По дяволите, не! Но с положителност ще разведри иначе самотната ми вечер. Никак не е лесно, Райън, да зная, че си толкова близо и в същото време така далеч. Всеки път, когато влетяваш в кабинета ми, така официална и авторитетна, нямам друг избор, освен да се съсредоточа върху работата. Искам да заключа тази проклета врата, да кажа на Джанет и Кимбърли, че изчезвам за една седмица и да ти се насладя по всевъзможен начин. И по невъзможен също.

— Добре си успял да скриеш тези свои пориви, Дан. Вече започвах да си мисля, че много успешно съм се сляла с мебелировката наоколо.

— Не и докато мебелировката не се пропие с този възбуждаш парфюм, с който си в момента.

Той се беше изправил и стоеше на не повече от петнайсет сантиметра от вдигнатото й лице. Очите му бяха тъмно индиго и Джони знаеше, че собственото й желание се отразява в тези сини кладенци.

— Не съм си сложила никакъв парфюм — прошепна тя, внезапно осъзнала как се усещат плаващите пясъци, притегляна неудържимо и потъваща все по-дълбоко и по-дълбоко във влажния му поглед.

— Разбираш ли какво искам да кажа? Почваш твърде много да ме изнервяш, Джони. Защото не мога да изхвърля от мислите си този сладък аромат.

— Дан… — Топлите й очи зовяха целувката, за която копнееше цяла седмица.

— Трябва да отивам на тренировка, Райън — каза той рязко и се отдалечи, горчиво поклащайки глава. На прага се обърна с ръце в джобовете на панталона си. — Не забравяй вечерята — напомни й той. — Ще ти изнамеря дори местенце с ръжен хляб и бобено пюре.

Джони нямаше нужда от примамка, за да остане насаме с Дан Кинкейд извън спортния комплекс, който само подчертаваше различията между тях. Думите му незабавно отекнаха в мислите й.

— Няма нужда, ако ти се яде пържола — предложи тя щедро с мисълта, че винаги може да си поръча салата. — Можем да отидем в едно заведение, където разбрах, че имало хубаво говеждо филе.

Дан се засмя.

— Не бих ти причинил това зло, Джони. Освен това аз съм изостаналият. Знаеш какво казват за жителите на Юджийн.

Джони се усмихна.

— Че спирали кроса си, само за да си изядат кълновете и да проверят чистотата на въздуха.

— Точно така — потвърди той весело. — Честно казано, мисля, че просто трябва да се преместиш тук завинаги. Ще попаднеш точно на мястото си, скъпа.

Джони усети как сърцето й прескочи. Наистина ли го мислеше? Нима й намекваше да се премести тук, за да бъде заедно с него или просто така си приказваше? Той си тръгна, за да отиде на тренировка и тя въздъхна. Сигурно е второто. Ако Дан проявяваше какъвто и да било интерес към по-дълготрайна връзка, той определено го правеше по доста странен начин. Беше късно, когато Джони свърши работата си и тръгна да намери Дан. Знаеше, че ако е в график, тренировката му трябваше да свърши скоро. Наближи салона, но не чу обичайното тупкане на баскетболната топка по паркета, нито пронизителната свирка или отривистите напътствия на Дан. Прекрачи прага на залата и замръзна на мястото си, а поздравът заседна в гърлото й.

Момчетата от отбора очевидно вече бяха в съблекалните.

Можеше само да предполага, че Дан е отпратил помощник-треньорите и инструктора. Човекът очевидно имаше нужда от уединение. Гледаше го как целува жената така ласкаво и нежно, както бе целувал и самата нея, а сърцето й биеше до пръсване. Непознатата беше с гръб към Джони, но дори и от тази задна позиция никак не й бе трудно да прецени, че дребната й фигура е съвършена. Беше се изправила на пръсти, ръцете й обвиваха врата на Дан, а дългата кестенява коса се спускаше до раменете като искряща завеса. Джони се обърна рязко и избяга от салона. В този миг отвътре се разнесе смях — единият глас — звънка сребриста мелодия, другият — плътен, дрезгав и одобрителен.

Събра си нещата по възможно най-бързия начин, твърдо решена незабавно да напусне спортния комплекс, за да не й се налага да среща Дан отново. Онова, което със сигурност не желаеше, бе да остане с него насаме, особено при положение, че мисълта му бе ангажирана с друга жена.

Когато стигна до паркинга, изведнъж съобрази две неща. Първо, ако си заминеше така внезапно, после щеше да й се наложи да обяснява поведението си. Можеше да му каже, че е забравила за срещата им, но прекрасно знаеше, че Дан никога няма да повярва на нещо подобно. Второ, тя вече го бе уверила, че е зряла жена, която не се поддава на момичешки фантазии. Сега можеше да избяга, но с такава реакция щеше да издаде чувствата си. И той щеше да се отдръпне още повече, отколкото през тази последна седмица, което Джони в никакъв случай не искаше да допусне. Явно трябваше да се престори, че нищо не се е случило. Докато вървеше обратно към кабинета му, тя мислено си вдъхваше кураж.

— Здравей. Готова ли си?

Джони се удиви на сърдечността в гласа му, имайки предвид, че само преди няколко минути той се бе прегръщал с друга жена.

— Да, струва ми се. Къде отиваме? — Тя сведе поглед към роклята си, като че ли за да попита дали е в подходящо облекло.

— Вкъщи. Днес прескочих до домакинската катедра и Шерил Брукс ми изработи едно вегетарианско меню. Кълне се, че било вкусно. Възнамерявах като се прибирам, да напазарувам и да ти сготвя вечеря, която ще помниш цял живот.

Усмивката му беше толкова самодоволна, че Джони не знаеше дали да избухне в сълзи или да го цапардоса с преспапието, оставено на голямото бюро. Как може такова нещо — да кара една от жените, с които е близък, да му изготвя меню за прелъстяване на друга. Нима бе толкова изостанала? Шерил Брукс със сигурност не се е притеснила особено, когато му е давала менюто.

— Няма нужда — отвърна тя рязко.

Дан присви очи и я погледна внимателно.

— Ясно. Само че днес ти почти не си напускала тази стая. Мислех да ти създам удобства и да те оставя да си починеш, докато аз ти демонстрирам скритите си таланти.

Вече знаеше за няколко от тях. Този мъж беше такъв фокусник, че ако някога се откажеше от баскетбола, спокойно можеше да започне нова кариера в „Ринглинг Брадърс“.

— Убедена съм, че си пълен с изненади — каза Джони припряно, минавайки покрай него. — Тогава ще се видим у вас.

— Разбира се. — Той бръкна в джоба си и извади връзка ключове. Откачи този за къщата си и й го подаде. — Чувствай се като у дома си — изрече любезно той. — Няма да се бавя. Шерил дори ми написа магазините, откъдето мога да купя продуктите.

— Шерил явно е абсолютно съкровище — измърмори тя, докато поемаше ключа от протегнатата му ръка, след което го пусна в чантата си.

Докато се отдалечаваше, тя усети смущението му и изпитателния поглед, с който я изпрати. Съзнателно положи усилия да върви с вдигната глава, изпънати рамене, с решителна и енергична крачка. Можеше да прояви не по-малко безразличие от онова олицетворение на съвършенството Шерил Брукс.

 

 

— Много беше вкусно — призна тя неохотно, без всякакво желание да отчита каквито и да било заслуги на Дан Кинкейд. Но блюдото маникоти, салатата и хлябът с подправки наистина бяха великолепни. Ако не знаеше кой бе съставил проклетото меню, вечерята щеше да й достави искрена наслада.

— Не беше лошо, нали? — съгласи се той с леко озадачен вид. — Шерил обеща, че месото изобщо няма да ми липсва. Даде ми една рецепта за соеви кюфтета, които ще опитаме в някой от следващите дни, когато бъда обзет от по-авантюристичен дух.

— Не виждам защо трябва да се съобразяваш с мен.

— Приятно ми е да правя разни неща за теб, Джони.

Тонът му бе толкова искрен, че тя просто не можеше да го изтърпи нито минута повече. През цялото време докато вечеряха, водеха лек, непринуден разговор, все едно че в ситуацията нямаше нищо необичайно. Дан беше в по-добро настроение, отколкото през изминалата седмица, но тя нямаше никакво желание да установява дали причината за това бе в целувката с Шерил или в перспективата да прекара вечерта със самата нея.

Неговото малко фалшиво свирукане до такава степен я изнерви, че тя реши да се разходи в гората зад къщата му, като се опитваше да измисли някакво извинение защо не се появява в кухнята. Остана навън колкото можа и се върна едва когато започна да ръми.

— Разкажи ми за приятелката си Шерил — не издържа тя, тласкана от отчаяната нужда да научи всичко за своята съперница.

Съперница? Безспорно Джони нямаше право на никакви претенции по отношение на Дан Кинкейд. Но й се искаше. О, господи, как само копнееше да се превърне в част от живота му! Все повече и повече, докато наблюдаваше близките отношения между него и момчетата от отбора, Джони се убеждаваше, че качествата му далеч не се изчерпват с красивата външност и страхотната усмивка. Той беше от хората, които наистина болееха за своите играчи. Освен това, въпреки че Дан никога нямаше да го признае, тя твърде много го вълнуваше. И независимо, че менюто бе изготвено от друга жена, нали инициативата за тази вечеря бе негова. Беше си направил труда да напазарува, без да има някаква предварителна представа от необходимите продукти и после бе сготвил специално за нея, само защото смяташе, че тя бе работила твърде много.

Добър човек, реши тя и леко въздъхна. Внимателен. И точно затова бавно и неизбежно се влюбваше в него.

Дан сякаш не забелязваше потиснатото й настроение. Сви неангажирано широките си рамене.

— Няма много за разправяне. Симпатична жена, която по една или друга причина реши, че от нея зависи да не гладувам. Повечето от продуктите във фризера ми са по препоръки, включени в срочните разработки за нейните часове по пълноценно хранене. Впрочем, тя одобрява това, че си решила да промениш диетата си и да включиш млечни продукти и яйца.

Страхотно. Дамата не само си бе извоювала привилегията на негова приятелка, а се бе погрижила да напълни и килера.

— Сигурно е много приятно, когато някой проявява такава загриженост към теб — каза тя в израз на престорено мило отношение.

— Мисля, че е самотна. Съпругът й почина и вече няма на кого да готви. И тъй като аз съм единственият ерген във факултета, изборът й падна върху мен.

— Как така? Не е ли малко млада за вдовица? — Джони не успя да сдържи любопитството си. Стори й се странно, че едно младо момиче, очевидно на не повече от двайсет години, се бе озовало в такова положение.

— Млада? — Дан отново наля вино в чашите им. — Не съм мислил за това. Тя преподава тук от двайсет и пет години, тъй че трябва да е около петдесетте. Може би е малко по-млада, отколкото човек би предположил.

— Но… — Изненадата на Джони се изписа на лицето й, докато самата тя недоумяваше как бе допуснала подобно недоразумение.

Дан съобрази преди нея.

— Аха. Когато се появих в кабинета, ти вече си беше облякла палтото. Случайно да си ме търсила преди това? — При вида на напрегнатото й изражение, той кимна. Нямаше нужда от отговор. — И си минала покрай салона точно когато Ан Бишъп ме удостои с този скромен израз на нейната признателност.

— Ан Бишъп? — Името й прозвуча познато и тя сбърчи гладкото си чело в опит да си спомни. Когато успя, прозрението бе твърде неприятно.

Дан разбра, че се е сетила.

— Правилно. Съпругата на Брайън Бишъп. Защитникът със страхотните оценки.

— Ясно.

— Не е онова, което си мислиш. — Гласът му беше спокоен и невъзмутим.

— Не, разбира се.

— Направих на Ан една услуга. Тя е емоционално момиче и това беше нейният начин да ми благодари. Нищо повече.

— Вероятно не би искал да споделиш с мен точно каква услуга е провокирала подобна благодарност?

Дан стана, за да прибере масата.

— Не. Но ми е приятно да установя, че си изпитала ревност. — Усмивката, която отправи към нея, бе толкова самоуверена, че Джони изпита желание да запрати остатъка от маникоти в главата му.

— Изобщо не съм ревнувала.

— Разбира се, че си — възрази той, привеждайки се, за да я целуне отривисто. — Точно както аз бих реагирал, ако те видя в прегръдките на някой друг мъж. Но ти се справи чудесно, Джони. Има жени, които щяха да влетят в салона, да се разкрещят и разблъскат. — Очите му блестяха от възхищение. — Жестока мацка си, Райън.

Безспорно Джони се измъчваше, защото нямаше представа дали трябва да се чувства по-добре или по-зле. Не й харесваше той да смята, че тя може да бъде толкова небрежна по отношение на една връзка. Можеше да се преструва, че има опит, който всъщност не притежаваше, но действително да живее по този начин бе нещо съвсем различно. Как би могъл Дан в един момент да започне да възприема отношенията им като нещо сериозно, ако не е сигурен, че и тя мисли така? Каква заплетена паяжина, помисли си Джони, вперила поглед в рубиненото бургундско, сякаш се надяваше да намери отговора в искрящите му дълбини.

— Ще ми липсваш. — В гласа на Дан прозвуча съжаление, докато я изпращаше до колата. — Сигурно наистина трябва да тръгваш?

— Да, така е. Но само за събота и неделя — добави тя тихо, облягайки се на вратата на колата, докато обвиваше с ръце тънкия му кръст. — Връщам се в понеделник — поясни тя с надежда.

— Нали знаеш, че в понеделник тръгваме на турне — припомни й той със съжаление, а пръстите му очертаха първо слабото й лице, а после и устните.

Джони целуна леко връхчетата на пръстите му.

— Мислиш ли, че извънредно заетият старши треньор Кинкейд ще намери време за едно интервю в понеделник сутринта?

— На разположение съм — обеща той и неохотно й отвори вратата на колата. — Освен това, Джони…

— Да? — Както си закопчаваше предпазния колан, тя застина в очакване и вдигна поглед към сините очи.

— Бъди внимателна. Тревожа се, когато шофираш по тези хлъзгави пътища.

Джони потисна пристъпа на разочарование. Беше се надявала на някакво интимно признание. Е, всъщност го получи, но то продължаваше да звучи като нещо, което един мъж може да каже на малката си сестричка. Тя въздъхна.

— Ще внимавам — измърмори в отговор с ясното съзнание, че е излишно да подчертава факта, че отдавна е пораснала. Просто трябваше да му го докаже с поведението си.

Дан се усмихна удовлетворен чисто по мъжки.

— Добре, момичето ми.

Затвори вратата на колата й и застана там с ръце, мушнати дълбоко в джобовете. Гледаше я как се отдалечава, а лицето му ставаше все по-сурово. Още утре, сигурен беше в това, тя щеше да докладва на Уилям Мърдок какво е свършила и после щеше да открие, че не е толкова лесно, колкото си го е мислела. Дан започваше да осъзнава, че я е подценил. Но той знаеше, че Мърдок е решен да се издигне до славата от пепелта на погребалната клада на Дан Кинкейд. А за политика нямаше да има особено значение, ако междувременно съсипеше и цялостната спортна програма на колежа.