Джоан Рос
Съдбовна връзка (11)

Глава единадесета

— Дан, какво става, за бога?

Джони се озърна в недоумение из хотелската стая, когато Дан я положи на леглото. Той вече бе съблякъл палтото й и бе започнал да разкопчава жилетката.

Тя хвана ръцете му, а в очите й се четеше искрена боязън.

— О, Дан, не съм убедена, че ме бива точно сега.

Дан се засмя ласкаво, а в думите му прозвуча съжаление.

— Не смятам да те обладавам, скъпа. Колкото и да си прекрасна, аз все пак съм се запасил с известно самообладание и мога да го проявя при крайна нужда. Ти си болна, Джони и аз ще се погрижа за теб.

Тя отпусна рамене и въздъхна с облекчение и благодарност.

— Толкова съм ти признателна, Дан. Чувствам се ужасно. — После отново се озърна недоумяващо из безупречно обзаведената хотелска стая. — Къде сме?

— Наех стая.

— Но как? Чух хората на летището да си говорят, че всички хотели в града са претъпкани с чакащи пътни.

Той се изкиска.

— Не забравяй, мила, че още докато играех активно, живях две години в Денвър. И досега мога да изнамеря някоя и друга връзка, ако се наложи.

Той приключи с блузата й, хвърли я на един стол и после разкопча дантеления й сутиен. Сочните й гърди се озоваха на свобода и в един дълъг миг Дан трябваше усилено да си напомня, че тя е болна. Не можеше ли поне малко да се контролира, когато беше край нея? Почувства как горещата вълна се надига в него и си позволи само да докосне с устни нежните розови пъпки, които увенчаваха меката заоблена плът. Тихото стенание от гърлото на Джони го върна рязко към действителността.

Неохотно, преди да е направил нещо, за което после да съжалява, Дан дръпна ципа на вълнената й пола, плъзна я надолу по бедрата й и после я остави на един стол заедно със сутиена и блузата. Следваше чорапогащникът. Дан пипаше много внимателно, докато събличаше изгарящото от температура тяло.

Сега тя беше само по тесни найлонови бикини, а тъмната сянка го привличаше почти неудържимо. Никога не се бе чувствал по този начин с друга жена. Джони Райън бе като проникнал в кръвта му наркотик, който вече бе плъзнал по вените му. Дан си позволи един дълъг, жаден поглед към изкусителното тяло, отпуснато на тясното легло. После въздъхна тихо, зави я грижливо и вдигна телефона, за да набере централа.

— Какво, по дяволите, искате да кажете с това „няма лекар“? Ами ако беше спешен случай? Ако беше получила инфаркт?

Дан въздъхна ядно, докато слушаше търпеливото изчерпателно обяснение за затворени шосета, за пътни произшествия и за това как единствената амбулатория в Денвър се намирала в градската болница. Явно в този момент медицинската помощ за жена с тежка настинка изобщо не бе от първостепенна важност.

— Казвам ви, че това не е просто настинка. Жената е зле! — Той изскърца със зъби. — Разбира се, че не мога да я докарам в болницата. Трябваше буквално да отвлека един снегорин от дежурство, за да я сложа на легло. Нямам намерение отново да я извеждам навън в тази буря.

Той слуша мълчаливо няколко минути и после тръшна слушалката.

— Дан? — Ръката й се плъзна немощно към мястото, където бе седнал на ръба на леглото, ядно стиснал юмруци отстрани до тялото си.

— Заспивай, Джони, всичко ще бъде наред.

Надигна се, но в този момент тя хвана ръката му.

— Дан? Ще останеш ли?

— Разбира се, Райън — отвърна той с привидно безгрижен тон, потискайки тревогата си. — Сега престани да пилееш сили в приказки и заспивай!

Дан полегна до нея и я прегърна. Зашепна успокоителни думи в ухото й, изоставил ядния тон, а устните му сякаш изгаряха от горещината на сухата кожа.

Джони се сгуши в силните му гърди.

— Обичам те — прошепна тя, убедена, че думите са прозвучали единствено в трескавото й съзнание.

Дан сведе поглед към нея, на лицето му се изписа мрачно недоумение, а в очите му проблесна явна изненада. Изтощена от болестта Джони потъна в дълбок сън, лишена от възможността да проследи изпитателния поглед, с който Дан проучваше изгарящите й от треска черти.

Бурята не стихваше часове наред. Джони спеше неспокойно в прегръдките на Дан Кинкейд. Дишането й беше повърхностно и пресекливо. Дан я наблюдаваше и за първи път в живота си се чувстваше напълно безпомощен. Изпитваше почти натрапчива потребност да облекчи състоянието й, да се грижи за нея. Беше искрен онази нощ, когато й каза, че тя бе събудила в него желание да я покровителства. В началото си помисли, че това се дължеше на по-раншните им взаимоотношения — защото той я възприемаше като симпатичното хлапе, което го следваше навсякъде като приветливо и вярно кученце.

Но сега нещата бяха съвсем различни. Онова, което изпитваше към нея, нямаше нищо общо с чувствата му към някогашното малко момиченце.

 

 

Джони бе загубила всякакво чувство за ориентация, когато се събуди и установи, че се намира в силните обятия на Дан. Обгърна с поглед непознатата стая и бавно започна да си припомня къде се намира. Дан бе останал с нея на летището и после й бе намерил тази стая. Не се ли бяха качили дори на някакъв снегорин? Халюцинации ли имаше или онзи огромен мъж с разноцветното лице наистина ги беше докарал дотук? Каквото и да се беше случило, Дан се беше погрижил за нея, беше се държал като влюбен. Или най-малкото, поведението му издаваше, че тя твърде много го вълнува.

Като се измъкна предпазливо от прегръдката му, тя за момент притаи дъх, защото той измърмори нещо в просъница. Когато дишането му отново стана по-равномерно, тя смъкна белия колосан чаршаф до кръста му, наслаждавайки се на удоволствието да съзерцава изпънатото му тяло. Той лежеше по гръб и видът на мускулестите му гърди събудиха спомена за облака абаносови коси върху голата й плът, докато я обсипваше с ласките си, а бурята навън бушуваше неудържимо.

Джони не беше виждала човек да спи толкова дълбоко. Тя продължи да смъква чаршафа, сантиметър по сантиметър, докато накрая го махна окончателно.

Хармоничното му атлетично тяло беше така великолепно оформено! Влюбеният й поглед се плъзна по мускулестите бедра и надолу по здравите прасци, а страните и пламнаха при спомена за това как тези покрити с косми дълги крака се бяха вплели с нейните. Погледът й бавно се върна отново към лицето му, което в покой според Джони изглеждаше удивително момчешко. Хрумна й за миг, че през последните две седмици на това сурово красиво лице твърде често бе изписано напрежение, а в прекрасни сини очи лягаше сянката на преднамерена предпазливост. Може би сега, след като тя вече не беше член на комисията, той щеше да престане да действа така, сякаш Джони бе натоварена с мисията да бъде негов екзекутор.

Как обичаше този мъж! Джони не можеше да лежи повече до него, без да го докосва. Пресегна се и отмахна една непокорна къдрица от челото му.

— Дан? — прошепна тя.

Отказал се да анализира повече техните взаимоотношения, Дан най-накрая бе потънал в сън. В първия миг не можа да си спомни къде се намират, но тези океанскозелени очи само на сантиметри от неговите го върнаха шеметно към реалността.

Погледът му се плъзна по лицето на Джони и установи, че след съня цветът й изглеждаше малко по-естествен. Косите й, гъсти и пищни, падаха на вълни върху раменете й и се разпиляваха върху гърдите му. Смътно си спомняше как по някое време през нощта се бе разсъблякъл по къси гащета установявайки, че костюмът е твърде неудобно облекло за спане. Когато дойде на себе си, Дан усети дългите й атлазени нозе до своите. Както обикновено, той не можеше да се побере в стандартното хотелско легло, но този път нямаше нищо против.

За първи път през живота си бе спал чудесно далече от дома. Джони Райън така великолепно прилягаше в прегръдките му. Смееше ли да се надява, че по същия начин ще се впише в живота му? Дан осъзна с кристална яснота, че е влюбен в нея. Но какъв шанс можеха да имат заедно? Въпреки че тя почтено бе напуснала комисията, проучването нямаше да бъде преустановено. Мърдок щеше да прати нов човек, който да слухти наоколо, после друг и така, докато изнамери съзнателно търсения скандал. И тогава Джони Райън щеше да установи, че още един мъж, комуто бе имала неблагоразумието да повярва, е измамил доверието й.

Цялата тази връзка го караше да се чувства така, сякаш му е подхвърлена граната, чиито предпазител вече е дръпнат. Въпросът не беше дали проклетото нещо ще избухне, а просто кога ще стане.

— Как се чувстваш? — попита той накрая.

— Мисля, че съм по-добре — отвърна Джони. — Благодаря ти за всичко, Дан.

— Не съм направил нищо особено — възрази й той. — Във всеки случай, далеч не онова, което ми се иска.

Джони положи глава на гърдите му, изпълнена с непознато до този момент доволство.

— Трябваше да кажеш нещо — измърмори тя, докосвайки кожата му с устни. Дан Кинкейд й действаше като наркотик — вкусът му, усещането за близостта му, едва доловимото мъжко ухание — всичко в него я упойваше до забрава.

— Боже господи, момиче, ти беше толкова зле! Що за звяр смяташ, че съм?

Джони вдигна поглед към лицето му и се пресегна, за да проследи с пръст очертанията на сочните му устни.

— Невероятно див — определи тя след кратък размисъл. — С неистови усилия някоя жена може да те привърже към себе си, но никога няма да успее да те опитоми.

— Странно — измърмори той, — точно така бих описал теб. Естествено, укротителят трябва да бъде мъж.

— Без съмнение. — Тя отправи към него прелъстителна усмивка, после сведе глава и започна да чертае с език влажни окръжности около малката издатина, наслаждавайки се на незабавната й реакция.

— Палавница — изстена той. — Би ли се опитала поне да си спомниш, че си болна?

— Чувствам се много, много по-добре — увери го тя. Зъбите й се сключиха около тъмното зърно, а ръцете й се плъзнаха по тялото му и широките му гърди. Прокара пръсти с лениво удоволствие по къдравите косми.

— Джони — предупреди я той, когато тя спусна длан по плоската повърхност на корема му. — Мисля, че това не е много добра идея.

— Шшшт… — Тя нежно притисна устни в неговите, възпирайки възраженията му. — Защо за известно време не прекратиш с оценките, Дан? — Пръстите й се спуснаха по сгряващата плът на бедрата му и накрая се сключиха около него.

— Господи, Джони — изстена той тихо, — имаш нужда от укротител!

Зелените като океан очи се впериха в неговите й накрая тя промълви:

— Имам нужда от теб! — И отново го засипа медни коси.

Самообладанието на Дан заплашваше всеки момент да избухне в пламъци. Той зарови ръце в огнения облак и преди устните на Джони да стигнат до целта си, успя да я извърти и да я прикове по гръб. Прехвърли крак върху бедрата й и за момент я задържа неподвижна.

— Доведох те тук, за да се грижа за теб, Джони Райън. И Бог ми е свидетел, точно това смятам да направя. — Усети напрежението в дрезгавия му глас и очите й се замъглиха от съзнанието, че той се тревожи за нея, но въпреки това не скри усмивката си.

— Имам няколко предложения в тази насока — изрече тя изкусително.

Дан се претърколи към своята страна на леглото и се подпря на лакът. С пръстите на свободната си ръка отмахна няколко огнени, заплели се в съня й кичури.

— Повече от всичко бих желал цял ден да остана тук с теб, скъпа моя. — Той въздъхна и поклати глава в мълчалива безпомощност.

Прокара пръсти по бузата й, оттам надолу по шията, където почувства как пулсът й бие в див ритъм. Погали основата на гърдите й и видя как очите й се навлажниха от желание. Великолепно си даваше сметка, че само удължава агонията и на двамата. Защото въпреки че тя действително изглеждаше малко по-добре след дълбокия сън през нощта, той знаеше, че Джони е сериозно болна.

— Искам да останеш в леглото — заяви той, докато неохотно се надигаше. — Ще сляза долу да видя дали мога да намеря нещо за ядене.

— Добре — съгласи се Джони с необичайна смиреност, осъзнавайки, че всичко, което той прави, е за нейно добро. Само че й се искаше поне този път да не се вълнува чак толкова за здравето й.

След като Дан излезе да търси някаква закуска, тя се отправи към банята и изстена, когато видя отражението си в огледалото. Прокара пръсти през разрошената си от съня коса, опитвайки се да приглади непокорните вълни. По някое време в неспокойния си сън бе усетила, че температурата й спада и сега няколко кичура бяха прилепнали по челото. По какъв начин щеше да го впечатли така, че да го накара да осъзнае как тя е идеалната партия за него?

В желанието си да изглежда по-привлекателна, Джони пренебрегна здравия разум и взе душ, но усилието се оказа по-изтощително, отколкото бе предполагала. Успя да се увие с една хавлиена кърпа, но усети, че й се завива свят и се отпусна на стола до бюрото. Предната вечер Дан бе изпразнил съдържанието на джобовете си и когато тя се вкопчи с мокри ръце в ръба на малкото бюро, няколко капки вода паднаха върху някакви документи, които той бе оставил насред царящия отгоре безпорядък.

— По дяволите!

Тя започна да ги попива трескаво с надеждата, че ще ги изсуши, преди мастилото да се е размазало. Ето билетът му. И остатъка от пропуска му за спортната зала снощи. Господи, мачът! Беше забравила за разгрома. Ницо чудно, че тази сутрин беше унил. Баща й беше известен с това, че поне няколко дена след срещата не можеше да прогони демоните на подобна загуба. Докато изтриваше чековата му книжка с ъгълчето на хавлиената кърпа, Джони неволно забеляза няколко от нанесените цифри. Твърде много време губи да се храни навън, помисли си тя, забелязвайки остатъците от откъснатите в ресторантите листчета. Това не е полезно за него. Особено ако живее на диета от пържоли алангле и черно кафе, на което тя бе свидетел до този момент. Когато се оженят, тя ще се грижи за него.

Джони знаеше, че Дан никога няма да се съгласи да стане вегетарианец дори и при нейната обогатена диета, която позволяваше консумация на млечни продукти и яйца. И все пак, ако му се въздейства предпазливо, може би ще усвои някои по-здравословни навици. Малко пиле и риба, сготвени апетитно, могат да удължат с двайсет години живота му. Техният живот заедно.

Така бе потънала в приятните си домашни фантазии, че в началото не обърна внимание на името, което няколко пъти се срещаше в списъка на разходите. После като гръм от ясно небе, то я порази и спука балона на доволството й.

— Станала си от леглото.

Джони рязко се обърна в посоката, откъдето идваше гласът му, и лицето й посивя, когато видя Дан, застанал на прага, стиснал бяла хартиена кесия от хлебарницата и кутийка с две чаши кафе. Стоманените сини очи бяха насочени към чековата книжка, която тя продължаваше да държи в ръка. Студеният обвинителен поглед я прониза и сякаш разгърна бялата хавлиена кърпа, увита около тялото й, след което се върна към треперещите ръце и изобличаващата чекова книжка.

— Когато те обвиних, че с действията си съсипваш мен и колежа, говорех от безсилие. Но сега виждам, че не съм бил далеч от истината.

Джони поклати глава.

— Нищо подобно, Дан. Аз не…

— Престани с тази игра, Джони. Както се казва, хваната си на местопрестъплението.

Джони усещаше как главата й пулсира, а зад очните ябълки я прорязваше остра болка.

— Същото мога да кажа и за теб, Дан — отвърна тя тихо, пробвайки почвата в очакване на някакво обяснение за тайнствените разходи.

Всичко, което получи в отговор, бе рязък кикот, когато Дан се приближи до нея с потъмняло лице. Захвърли на бюрото нещата, които носеше, и тя проследи с поглед как тъмното кафе се разля и покапа по зеления мокет.

— Знаеш ли, че ме влудяваш, откакто си пристигнала в колежа?

— Съжалявам. — Джони стана от стола и отстъпи назад, забравила за чековата книжка, която се бе изплъзнала от пръстите й. Леденото подобие на усмивка не достигна очите на Дан.

— Разбираш ли, Джони — обясни той, а гласът му представляваше стоманен кинжал, обвит в коприна. — Аз се измъчвах от чувство за вина. В началото смятах да използвам отношението ти към мен, за да се оправя с тази абсурдна комисия. После ти се появи тук с тази трогателна история, че ще напускаш. Но това беше лъжа, нали? — Резкият му глас бе пълен е горчивина и тя наблюдаваше как в безмълвно отчаяние той зарови дълги пръсти в гъстите си черни коси. — Никога не съм пил особено. По малко бира и от време на време — скоч. Но откакто се появи на прага на кабинета ми, установих, че това е необходим порок. През изминалите няколко седмици изпих достатъчно да удавя мислите, за която и да е нормална жена. Но не и за теб, Джони. Не и за теб. — Той поклати глава и тъмносините му очи я пронизаха. — Защото ти си различна, нали? Твърде различна — повтори той, а гласът му прозвуча плътен и странно далечен.

— Дан, моля те…

— Моля те… Колко пъти си ме молила по този начин, Джони? Моля те, Дан, окажи ми съдействие. Имай ми доверие, Дан. Моля те, остани. — Подигравателният му тон през изкривените устни бе като плесница. — Същинска гореща линия на жалбите, нали, скъпа?

Самообладанието на Джони бе толкова крехко, че тя просто усещаше как всеки момент може да се разпадне на безброй късчета.

— Дан, нека поговорим за това. Ти не би направил нещо непочтено. Познавам те.

— Тъй ли, Джони? За кой Дан Кинкейд говориш? За героя от момичешките си фантазии? Или за мъжа, който стои пред теб сега? Онзи, който нарушава безукорните ти правила и после те мами. А ние знаем какво е отношението ти към лъжата. Това искаше, нали? Намери си повода, който толкова ти трябваше. — Джони безмълвно наблюдаваше как в очите му лумнаха присмех и желание, примесени в искрящи пламъци. — Тази хавлиена кърпа наистина е много изкусителна, скъпа. Какво има у теб, че дори и в този момент толкова те желая?

— Което просто доказва, че и ти си човешко същество с нормални емоции. Никога не съм очаквала от теб да бъдеш идеален. — Гласът й трепна. — Във всеки случай не и след като пораснах.

Дан прокара пръсти през косата си, вперил празен поглед в тавана. Джони отчаяно копнееше да преодолее пропастта между тях, която с всеки миг зейваше все по-огромна.

— И аз те желая, Дан. Това не ти ли говори нещо?

Искаше да му разкаже за любовта си. Да го увери, че каквото и да е направил, те двамата можеха да намерят изход от положението. Джони се опитваше да намери подходящите думи, когато безпощадният му анализ я прониза като с нож.

— Говори ми само, че ние двамата твърде много си приличаме. Аз лъжа по достатъчно основателна според мен причина, както и ти очевидно имаш своите основания за шпиониране. А в същото време и двамата сме склонни да загърбим тези доста съмнителни идеали за няколко мига плътска наслада.

Джони стисна здраво очи, за да възпре заплашващите да бликнат горещи сълзи. Не желаеше Дан да я види разплакана. Той я беше предупредил открито, че не е способен на истинска връзка. Но тя не беше повярвала. Зад спуснатите й клепачи на фона на вихрещо се черно кадифе, тя си представи събитията от изминалите десет дена. Знаеше, че Дан изпитва някакви чувства към нея. Той ги бе показал нееднократно. Как можеше да не си дава сметка за това?

Тя отвори очи и го погледна, леко стъписана от ледената синева, която срещна погледът й. С нищо не ме поощрява, осъзна тя. Пое дълбоко въздух, отказвайки да се предаде толкова лесно.

— Не ти вярвам, Дан. Мисля, че не съм ти безразлична — възрази тя смело. — Точно както и ти не си ми безразличен.

Любовта, реши Джони в последния момент, твърде много усложнява нещата точно сега. Опитваше се да приближи Дан до себе си, а не да го отблъсне.

— Аз те харесвах. А в леглото беше великолепно. Но дори и да се надявах на нещо повече, какво очакваш да се получи, когато ти полагаш всички усилия да ме унищожиш? Нима ме смяташ за глупак?

И той я прониза с гневен поглед, но Джони упорито поклати глава, отказвайки да приеме тежкото обвинение.

— Не се опитвам да те унищожа, Дан. Това бе чиста случайност. Просто намокрих чековата ти книжка и се опитвах да я попия, когато…

Тя видя как един мускул заподскача на бузата му, издавайки вълнението му миг преди лицето му да стане непроницаемо.

— Какво ще кажеш, ако се съглася на такава връзка, и то, до когато ти искаш, при положение, че забравиш, че си видяла документ за тези разходи?

При този едва чуто изречен въпрос лицето на Джони пребледня още повече.

— Имаш предвид да излъжа? Под клетва?

Дан сви рамене.

— Ако е необходимо, защо не. Ти си тази, която прекрасно знае как можем да се измъкнем, Джони.

Да се измъкнем, бе казал той, замесвайки и двамата във всичко това. Но, мили боже, не по този начин!

Искаше да му помогне. Но това…

— Аз съм се клела да съблюдавам закона, Дан… не да го нарушавам.

Той приключи въпроса с унила въздишка.

— Е, мисля, че това е всичко.

Косите му се бяха разрошили от това, че непрестанно прокарваше през тях дългите си пръсти, а отстрани на челюстта му нервно потръпваше един мускул. Но вниманието й бе привлечено най-вече от очите му — тъмни и студени, приковали в нея неразгадаемия си поглед.

— По-добре се обличай, Джони. Пистата вече е изчистена. До един час ще излетим. Значи ще се прибереш навреме, за да си купиш един от онези сиви делови костюми, тъй като трябва да имаш подходящ тоалет за екзекуцията ми.

Джони протегна ръка към него в желанието си нещата да не свършват по този начин.

— Дан, не можем ли да поговорим за това? Няма ли да ми обясниш?

Той издаде кратък звук, докато вървеше към вратата.

— Ти си онази със страхотната реч за честта, почтеността и правилата, госпожице прокурор. Доколкото си спомням, ти спомена нещо за това, че били непоклатими. Признавам, че наруших свещените ти принципи. Тъй че какво те интересуват причините?

Джони прекоси стаята с несигурни стъпки.

— Дан, моля те. Бих искала да зная. — Очите й бяха мътни зелени вирове на отчаянието.

— Джони, обличай се — помоли Дан, а гласът му издаваше тягостното чувство, предизвикано от цялата ситуация. — Не влошавай още повече нещата с молбите си да ти давам обяснение. Безсмислено е.

Тя се отказа и пръстите й сякаш по собствено усмотрение се протегнаха, за да докоснат за последен път дълбоката трапчинка на брадичката му.

— Трябва да знам едно нещо.

Гласът й бе почерпил от някаква скрита сила и за момент Джони изглеждаше като деловата, способната жена, която преди време се бе появила в кабинета на Дан Кинкейд.

— Не ти обещавам нищо. — Ръката му вече бе на дръжката на вратата и Джони си даде сметка, че той неистово желае да избяга от тази стая, от този разговор… и от нея.

— Ако се бях съгласила да излъжа, да скрия тези чекове от комисията…

— Щях да те намразя, че си се оказала измамница — заяви Дан със сериозен и студен глас. — Обличай се, Джони. Ще те чакам във фоайето.

С тези думи той излезе и я остави сама в малката хотелска стая, която в този момент приличаше на живота й. Пълен хаос.