Джудит Макуилямс
Това е моето бебе! (2)

Втора глава

— Добре ли си, мила? — Пълничка жена на средна възраст погледна разтревожено Люси, когато тя най-накрая излезе от тоалетната.

— Да, благодаря — отвърна Люси с безжизнена усмивка и вдигна поглед към голямото огледало над мивките. Трепна при вида на лицето срещу себе си. Нищо чудно, че жената е загрижена, помисли си ужасена Люси. Устните й бяха останали без кръв, а очите й наподобяваха угаснали въглени върху тебеширенобялото й лице. Изглеждаше толкова зле, колкото и се чувстваше. Наплиска се с вода. Студената вода я освежи и тя успя да отговори с почти нормален глас: — Благодаря ви, добре съм. Само съм бременна. — Въпреки тревогите си, почувства задоволство, когато съобщи за предстоящото си майчинство.

— Не се тревожи, мила. — Очите на жената светнаха. — Ако е само това, след няколко месеца всичко ще свърши. Освен ако нямаш късмет и се окаже, че си от онези жени, на които им се повдига през цялата бременност. Спомням си втората си бременност — повръщах, дори когато тръгвах към болницата, за да раждам. С първия ми съпруг тъкмо бяхме в процес на развод, а хората казват, че стресът предизвиква още по-силно гадене.

— Това обяснява нещата — отвърна мрачно Люси. Надали можеше да има по-голям стрес от това един непознат да заяви, че собственото ти бебе е негово и че той си го иска. Тя потрепери при спомена за студения блясък в очите му. Андрю Килиън без съмнение щеше да й създаде проблеми. Тя си пое дълбоко въздух, за да се успокои, и отметна коса назад. — Не знаех това. Ще трябва да си взема някоя книга за бременни.

— По-добре недей. Само ще откриеш цял куп неприятни неща… Например ужаса да натрупаш твърде много килограми. Всъщност ти… — Жената огледа тревистозеления костюм на Люси, който подчертаваше крехката й фигура. — Ти ще можеш да ядеш всичко, без да ти се отрази — въздъхна тя с неприкрита завист. — Ако си сигурна, че си добре…

— Бихте могли да направите нещо за мен — проговори бавно Люси. Не мислеше, че Андрю я е последвал, но трябваше да провери. В сегашното си състояние нямаше желание да разговаря с него. — Имате ли нещо против да погледнете дали няма един мъж в коридора? Около метър и осемдесет, черна коса, сини очи, широки рамене, със сив костюм и вероятно с неприятно изражение на лицето.

— Аха, източникът на стреса — засмя се жената. — Почакайте тук. — Тя отвори вратата, подаде глава навън и се прибра обратно. — В безопасност сте — прошепна конспиративно тя. — Не се вижда жива душа наоколо.

— Благодаря. — Люси грабна чантичката си и бързо си тръгна.

Извика асансьора. Загледа се невиждащо в надписите пред себе си, когато внезапно осъзна, че това е списък на учрежденията в сградата. Очите й се спряха на името на адвокатска кантора, специализирана в семейни дела.

Точно от това имаше нужда. Да говори с някой, който познаваше тънкостите на закона при ситуацията, в която тя така неочаквано се беше озовала. Нейният адвокат от Лонг Айлънд не беше наясно с тези въпроси, защото беше специалист в данъчната област.

Люси влезе в асансьора и натисна бутона. Щеше да се опита да си уреди среща още сега или поне да си определи час за друг ден, реши тя и се почувства по-добре при мисълта, че вече е предприела нещо.

Намери кантората лесно, въпреки че от оживената дейност в приемната човек придобиваше впечатление, че половината Ню Йорк беше или в развод, или се канеше да подписва предбрачни договори.

— С какво мога да ви помогна? — посрещна я секретарката с приветлива професионална усмивка.

— Нямам уговорен час, но бих искала да разговарям с адвокат.

— В нашата практика специалистите обикновено първо се запознават със случая, но… — Тя се спря, като видя разочарованото лице на Люси. — За какво искате консултация?

— За попечителството над моето дете. Ще ви бъда благодарна, ако намерите някаква възможност. — Люси проследи с поглед отдалечаващата се жена и си пое дълбоко въздух, като се надяваше, че стомахът й няма да създава проблеми. Ако стресът действително действаше неблагоприятно, на нея й предстояха седем дълги месеца.

— Имате късмет. Господин Мартън ще ви отдели петнадесетте минути, които има до следващата си среща.

Люси влезе бързо при адвоката, преди той да е променил решението си.

— Моля, седнете. — Той посочи кожения стол пред бюрото си. — Разбрах, че става въпрос за попечителство. На колко години е детето?

— На четиридесет и три дни — отговори веднага Люси.

— Момче или момиче?

— Това няма да ми е известно, поне докато не се роди, нали?

— Но вие току-що казахте…

— О, да. — Люси се изчерви. — Помислих, че питате от колко дни е бременността ми. Бебето още не е родено.

— Защо не ми разкажете по-подробно?

Люси му разказа накратко цялата история.

— Имате всички основания да заведете дело срещу клиниката. Те са проявили явна небрежност — отсече веднага адвокатът.

— Не искам да ги съдя — раздразнено избухна тя. — Аз нямам нужда от пари, а още по-малко от публичен скандал. Представете си какъв шум ще се вдигне! Искам само детето си!

— Но то не е само ваше дете — каза бавно адвокатът. — То е и на баща му. И тъй като и той е жертва на станалата грешка…

— Да не искате да кажете, че той има права над моето бебе?

— Все пак бебето е и на двама ви. Законите по въпросите на попечителството са доста общи. Всъщност на практика те почти липсват, а във вашия случай дори не става въпрос за истинско попечителство. Това е дяволска каша. — Адвокатът разтри замислено края на ухото си. — Опитът ми подсказва, че съдът най-вероятно ще нареди равностойно настойничество. Освен ако не докажете, че бащата не е в състояние да се грижи за детето. Знаете ли името на мъжа?

— Андрю Килиън.

— Архитектът Килиън? — повдигна изненадано вежди адвокатът. — Четиридесетгодишен, черна коса, сини очи и арогантно изражение?

— Да, той е — кимна утвърдително Люси.

— Ще имате проблеми. Той е богат, уважаван е в своята област, участва в няколко благотворителни дружества. Нямаме ни най-малък шанс да убедим някого, че той не е подходящ баща.

— Чудесно! — Люси преглътна с мъка, когато почувства, че стомахът й се разбунтува. — И какво предлагате да направя?

— Преговаряйте! — посъветва я кратко той. — Ще спечелите време и винаги съществува възможност, след като премине първоначалният шок, той да оттегли иска си.

— Смятате ли, че може да се откаже?

— Не! — Мартън разби надеждите й. — Той очевидно много иска това дете, така че не очаквам внезапно да промени решението си. Но това все пак е една евентуална възможност. Моят съвет, госпожице Хартфорд, е да се срещнете с Килиън и разумно да обсъдите всичко. Опитайте се да уговорите условия, които ще бъдат удобни за вас. След това елате пак и ние ще ги оформим във вид на договор, защото ако още на този етап се намесят и адвокати, ударението ще падне върху самите преговори, а не върху действителните нужди на вашето бебе.

— Вероятно сте прав. — Люси се изправи, без да е съвсем сигурна дали разговорът й с него й е помогнал, или не. Не това искаше да чуе. Но поне сега беше наясно с истинското състояние и колкото и да бе странно, това й донесе облекчение.

— Помнете, че трябва да се разберете с Килиън.

 

 

Единствено съветът на адвоката спря Люси да не постави слушалката обратно, когато на следващия ден, без да подозира, вдигна телефонната слушалка и разбра, че разговаря с Андрю Килиън.

— … на вечеря довечера? — Дълбокият му кадифен глас достигна до съзнанието й. Колкото и да й се искаше да откаже, трябваше да приеме.

— Защо не дойдете да ме вземете от моя магазин? — предложи му тя. — Той се намира на…

— Знам къде е — прекъсна я мъжът, като я остави в недоумение откъде може да е получил тази информация и още по-важно, какво друго бе научил за нея. Това я накара да се почувства уязвима, особено след като не знаеше нищо друго за него, освен чутото от адвоката.

— Затваряме в пет и тридесет. Да кажем в пет и четиридесет?

— Добре — каза той и затвори веднага, сякаш се страхуваше, че тя може да промени решението си.

Люси се намръщи. Дали и той беше нервен и разтревожен като нея? В крайна сметка тя беше тази, която сега притежаваше бебето, а казваха, че притежанието е девет десети от закона?

— Какво има? — изгледа я любопитно Ани.

— Разговарях с мъжа, който направи моята бременност реалност.

— Какво представлява той? — нетърпеливо я попита Ани.

— Труден човек! — въздъхна Люси.

— Аз питах за външния му вид?

— Представителен… Делови мъж с власт. Защо?

— Бебето би могло да прилича на него, разбира се.

— Да прилича на него ли? — Люси се втренчи с празен поглед в нея, докато въображението й рисуваше лицето на малко момиче със сини очи и черна коса. Тя премигна бързо и образът изчезна, оставяйки я в странно възбудено състояние.

— Извинете! Бихте ли ми помогнали? — Към нея се приближи клиентка и Люси се зарадва, че някой прекъсва мислите й.

Въпреки че беше непрекъснато заета, следобедът й се стори безкрайно дълъг и приближаващата среща с Андрю Килиън не излизаше от главата й, и когато той дойде да я вземе в уречения час, тя силно се изкуши да отложи вечерята и да се прибере, за да си легне. Единствено фактът, че рано или късно трябва да се изправи лице в лице с него, я накара да се усмихне учтиво и да го последва.

Когато той я хвана за лакътя и почувства натиска на леко загрубелите му пръсти, се вцепени. Ръката му беше гореща и топлината й сякаш попи в нея. Това я накара да усети съвсем осезателно присъствието му.

Люси беше така погълната от необичайното усещане, че му позволи да я настани в колата и чак тогава се сети, че възнамеряваше да тръгне със своя автомобил.

— Какво има? — попита той, видял смръщването на веждите й.

— Нищо. Сетих се за моята кола. Паркирана е зад магазина.

— След вечерята ще ви докарам тук. С мен сте в безопасност.

— Ще се опитам да запомня — каза нервно Люси. Отпусна се върху кожените облегалки на поршето и се опита да се успокои, но разбра, че е невъзможно. Беше толкова неловка ситуация. Не знаеше дори как този мъж пие кафето си, а беше бременна с неговото дете.

Да я вземат мътните тази Дей, помисли си раздразнено Люси. Можеше поне от учтивост да съобщи, че е променила решението си… Люси го погледна крадешком. Очите й се спряха върху волевата извивка на брадичката му. А може би не беше толкова чудно, че Дей бе избрала по-лесния начин, за да избяга. Андрю Килиън бе труден противник. Но тя имаше намерение да го надвие. Не беше на двадесет години като Дей. Беше не само с петнадесет години по-възрастна от нея, но беше и делова жена, свикнала да се справя с различни проблеми. А този мъж със сигурност щеше да бъде проблем. Тя го изгледа преценяващо.

— Аз не хапя. Освен ако не ме предизвикат. — Той й се усмихна предразполагащо.

— Защо госпожица Дей не спази уговорката ви?

— Каза, че е размислила — отвърна с готовност Андрю и това я окуражи да продължи да го разпитва.

— Защо, за бога, просто не се ожените, щом искате дете?

— А вие? — контрира въпроса й той.

— Броят на неженените мъже на моята възраст става все по-малко с всяка измината година. А като се прибави и фактът, че работя в магазин за конци и прежди, с почти изключително женска клиентела… — Тя сви рамене. — Шансовете ми да срещна подходящ мъж са доста ограничени. Но вие вероятно сте имали повече възможности.

— Опитах и брак, но не се получи. — Навлязоха с колата в един паркинг. — Не познавам твърде добре ресторантите в Нортпорт, но секретарката ми ме увери, че този е достатъчно тих, за да поговорим спокойно.

Значи е бил женен. Това я изненада. Дали е било наскоро? Затова ли търсеше майка-заместител вместо съпруга? Защото страда от развода? Дали все още е влюбен в бившата си съпруга? Нямаше вид на страдащ. Но от друга страна, изглеждаше твърде малко вероятно бившата му съпруга да го е напуснала по собствено желание. Той като че ли притежаваше всичко — представителен вид, пари, известност в своя бранш и ако се вярваше на господин Мартън, престиж.

— Ако не ви харесва, да отидем на друго място. — Андрю прекъсна обърканите й мисли.

Люси се загледа в ясните му сини очи, хипнотизирана от пламъчетата в тях. Ако поетите са прави и очите са огледало на душата, то тогава той изгаряше от нетърпение. Не можеше да го вини. Той излезе с нея, за да обсъдят важен въпрос, а нейните мисли непрекъснато отлитаха някъде другаде.

— Извинете. — Люси направи усилие да възстанови нормалното си равновесие на жена със самочувствие. — Малко съм разсеяна.

— Просто ви се спи. — Усмивката завоалира остротата на думите му. — Казвах, че ако не ви допада моя избор, може да отидем в друг ресторант.

Люси погледна към жълтата тухлена сграда. Беше идвала тук много пъти. Памучната й блузка и полата на цветя бяха твърде делнични за това място, но в този все още ранен час — в шест след обяд, това нямаше да има никакво значение.

— Да останем — отговори тя, като се надяваше, че елегантната атмосфера на ресторанта ще спомогне разговорът им да не премине в открита борба.

Усети, че никак няма да е лесно, още когато сервитьорката ги попита дали ще вземат аперитив преди вечерята. Андрю отказа веднага и за двамата. Люси не реагира, само защото възнамеряваше да си поръча чаша вино с основното ядене и не смяташе да пие повече от едно питие.

Тя задържа менюто при себе си повече, отколкото й беше необходимо, тъй като мразеше да пренебрегва храната. Най-накрая се обърна към сервитьорката:

— Ще взема салата със сос от рокфор, печена яребица, картофи на фурна и чаша бяло вино.

— Бира — намеси се Андрю. — Тя не бива да пие вино. Ще вземе бира. — Той се усмихна мило и за най-голямо възмущение на Люси, сервитьорката промени поръчката без коментар.

Люси стисна зъби, за да се овладее и заби поглед в червената покривка на масата. Как смееше този шовинистичен мъжкар да променя нейната поръчка! При това с бира! Та тя дори не я обичаше. Вътрешно кипеше от гняв, но изчака сервитьорката да се отдалечи и тогава избухна.

— Ако още веднъж си позволите такова безочие, ще си тръгна.

— Но, Люси, вие изобщо не разсъждавате — защити се той.

— Напротив, точно защото разсъждавам, искам аз да поръчвам за себе си. Познавате ли моя вкус? Не знаете нищо за мен.

— Знам, че носите моето дете, а също така и за влиянието на алкохола върху развиващия се ембрион — отвърна сериозно той.

— Вреден е прекаленият алкохол — поправи го тя. — Една чаша вино не заплашва никого.

— В книгата за бременни, която ми препоръча моят лекар, се казва, че майката не трябва да консумира никакъв алкохол, просто за да е по-спокоен човек.

— Вие сте чел книга за бременни? — Вниманието на Люси се насочи към неочакваната информация.

— Разбира се! — Той изглеждаше изненадан от въпроса. — Аз винаги правя предварително проучване за своите проекти.

— Аз не съм ваш проект!

— Да, вие не бяхте предвидена да участвате — недоволно каза той. — Ако бяхте погледнала името си върху картона…

— А ако вие си бяхте избрал по-зряла жена, тя нямаше да избяга през задната врата — засече го тя.

— Да, беше твърде млада — съгласи се неохотно Андрю. — Но в книгата се казва, че колкото е по-млада жената, толкова по-добре.

— Книгата ли?

— Тази за бременните. В нея пише, че статистически погледнато, най-здрави деца раждат жените, които не са навършили двадесет. Поколението от по-възрастните жени е по-предразположено към изявяване на различни вродени дефекти. Не знаехте ли, че на тридесет и пет вероятността бебето да се роди със синдрома на Даун е значително по-висока от тази на двадесет?

— Е, в такъв случай е истинско щастие, че не трябва да носите отговорност за моето дете, защото аз вече съм достигнала тази немощна възраст.

— Извинявайте, не знаех, че сте на тридесет и пет.

— Не е чак толкова зле, бъдете сигурен. При това се обзалагам, че вие отдавна сте преминали тази цифра.

— Да, но според книгата, възрастта на бащата, статистически погледнато, не оказва сериозно влияние върху физическото състояние на бебето.

— Това не ме изненадва — усмихна му се лъчезарно Люси. — Винаги съм знаела, че жената е от по-голямо значение.

— Затова ли не сте се омъжвала досега? — Той присви очи. — Защото не обичате мъжете?

— Вече отговорих на този въпрос — отвърна тя, като нямаше намерение да обявява, че чака идеалния мъж. — И за ваша информация, аз харесвам мъжете… Повечето от мъжете. — Тя го погледна многозначително. — Но човек не се жени, защото харесва, а защото обича.

— Да, така е. — Очите му трепнаха, сякаш си спомни нещо болезнено, но преди да успее да го накара да й разкаже по-подробно, сервитьорката пристигна със салатите.

След първите няколко хапки стана ясно, че сосът е раздразнил придирчивия й стомах. Преглътна с усилие и остави вилицата, преди да отпие от леденостудената вода. Вдигна поглед и като видя, че Андрю я наблюдава намръщено, започна разговор, за да отвлече вниманието му.

— Ще трябва да пристъпим към работа — започна тя.

— Ние вече положихме началото. — Очите му проблеснаха весело. — Затова и сме изпаднали в затруднено положение.

Люси почувства как страните й пламнаха и това я вбеси.

— Сега не му е нито времето, нито мястото за сексуални инсинуации — отвърна грубо тя.

— Съжалявам. — Той не успя да прикрие усмивката си, но тя се направи, че не я забеляза. Единственото й желание беше да се отърве от него.

— Що се отнася до деловата част — Андрю продължи с внезапно сериозен тон, — както казах и преди, аз щях да платя на госпожица Дей двадесет хиляди…

— А аз щях да платя на донора на сперма двеста и петдесет долара, което би трябвало да ви подскаже относителното ви място в общата ситуация. — Тя му се усмихна невинно.

Андрю пренебрегна провокацията й и продължи:

— В момента за майка-заместител се дават по десет хиляди долара, но Дей се съгласи да се премести да живее в моя апартамент за периода на бременността и да следва съветите от книгата по въпросите на здравето и диетите.

— От чутото за съдържанието на тази книга, повярвайте ми, щяхте да сключите добра сделка, ако Дей се беше съгласила да премине през изпитанието само за двадесет хиляди.

— Добре, петдесет хиляди — отговори Андрю със спокойствие, което беше опровергано от нервното потрепване на ъгълчетата на устните му.

— Бихте могли да опитате, но ми се струва, че вашата безценна млада госпожица Дей не си заслужава риска.

— Не тя, а вие — нетърпеливо каза той. — Ще вземете ли петдесет хиляди, за да се преместите в моето жилище, да следвате препоръките от книгата и да ми оставите бебето, след като то се роди?

— Не! Категорично и недвусмислено „не“! При никакви обстоятелства няма да продам моя кръв и плът — отвърна разгорещено тя.

— То е и моя кръв — изрече през зъби Андрю. — А вие можете да си родите и друго.

— Ха! Според вашите думи аз отдавна съм прехвърлила възрастта да имам деца. А догодина ще съм затънала още по-дълбоко в блатото на моята генетична деградация.

— Мисля, че май разумът ви пръв ще деградира. Говорите безсмислици.

— Разсъждавам изключително разумно. На мен ми трябват девет месеца, за да родя детето. А вашето участие се свежда до девет секунди. По-уместно е вие да започнете отново. Можете да имате дете само шест седмици, след като се роди моето.

— Шест седмици! — Той се втренчи невярващо в нея. — Имате ли представа колко време ми беше необходимо да открия Дей?

— Ако съдя по вида й, бих казала, че сте я взели от ъгъла на улицата предната седмица.

— Трябваха ми осем месеца от първата обява до заключението на психиатъра, че тя осъзнава какво върши.

— Вашият психиатър е шарлатанин.

— Неговата квалификация няма връзка с нашия въпрос. Доста се отдалечихме от темата.

— Така е, защото отказвате да приемете простия факт, че аз няма да продам детето си — заяви яростно тя. Ако някога успееха да стигнат до споразумение, на Андрю ще му се наложи да разбере, че няма да получи самостоятелно попечителство.

— Вие… — започна той, но бе прекъснат от появата на сервитьорката с вечерята.

Люси не обърна внимание на гневно стиснатите му устни, вдигна вилицата и колебливо набоде рибата. Миризмата, достигнала до ноздрите й, накара стомахът й да се свие конвулсивно. Обикновено тя ядеше риба, но сега обстоятелствата не бяха обичайни. Преглътна с усилие и отпи от леденостудената вода.

Спорът й с Андрю оказа опустошителен ефект върху стомаха й, но тя реши да не го показва. Само щеше да предизвика забележка за възрастта си. Съвсем непривично за характера й, на нея й се приплака. Отхапа решително от рибата и започна да дъвче, като си повтаряше непрекъснато, че духът трябва да победи материята.

Теорията й не беше издържана докрай. Колкото по-дълго седеше пред гневния поглед на Андрю, толкова повече се бунтуваше стомахът й, докато най-накрая Люси остави вилицата на масата и мобилизира цялата си воля, за да не повърне.

Почти успя да овладее положението, докато сервитьорката не донесе кафето. Ароматните изпарения й подействаха като удар и лицето й стана тебеширенобяло.

— Люси, какво има? — Андрю посегна към нея, но тя се отдръпна. Скочи и се втурна тичешком към тоалетната, без да я е грижа за погледите на околните. Щяха да я наблюдават още по-заинтригувано, ако изхвърлеше вечерята си на пода.

За нейно огромно облекчение дамската тоалетна беше празна и тя можа да повърне необезпокоявана от никого. Изми лицето си със студена вода и се опита да превъзмогне желанието си да седне на пода и да се разреве. „Какво става, за бога?“ — ужасена си помисли тя. Лекарят я предупреди, че може да се почувства малко по-темпераментна от обикновено, но тази емоционална нестабилност беше почти смешна. А непрекъснатите забележки на Андрю в никакъв случай не й бяха от полза.

Миглите й трепнаха, докато изучаваше отражението си в огледалото. Изглеждаше точно така, както се чувстваше — бледа и болна. Ако можеше да се прибере вкъщи, без стомахът й да се преобърне отново… Съсредоточи се върху събитията, които ще дойдат — каза си тя. Само след малко повече от седем месеца щеше да бъде с бебе. Топла усмивка разцъфна върху устните й, но бързо угасна при мисълта, че Андрю я чака отвън. Тя можеше и да има бебе, но и той щеше непрекъснато да е около нея.