Януш Зайдел
Минаване през огледалото

— Погледни! — каза Рей и посочи с движение на главата пред себе си.

Седяхме на високи столове в бара. Над тясната полица по дължината на цялата стена, където бяха и нашите чашки с кафе, лъщеше замазаната повърхност на огледалото. Мислех, че Рей ми показва в огледалото някого, който току-що е влязъл в кафенето, и се обърнах през рамо, ала в заведението не ставаше нищо особено. Погледнах въпросително приятеля си. Той поклати отрицателно глава и отново показа огледалото.

— Никога ли не си имал желание да се озовеш там? — попита ме и чукна с пръст стъклото.

Не разбрах.

— Къде „там“?

— Там, от другата страна. В света на обратните надписи, винтовете с резба наляво и часовниците, които вървят на другата страна…

Едва сега разбрах, че говори за онзи „свят“, симетричен на нашия, от който ни разделя огледалната повърхност.

— Струва ми се, не — отговорих, — макар да си спомням, че като дете понякога се опитвах да надникна зад голямото тоалетно огледало. Но се разочаровах: там имаше само един изцапан лист шперплат, малко прах и паяжини… Веднъж намерих стара топка за тенис.

— И все пак… — Рей се вглеждаше в своето отражение в огледалото. — Мене още от дете огледалата винаги са ме удивлявали. Открих например, че във всяко огледалце, дори най-малкото, може да се види целият свят. Не това, което се намира точно пред огледалото, не само малък отрязък, а всичко, ако се погледне от подходящ ъгъл, може да се види даже това, което е извън рамката му. Тогава, разбира се, не познавах законите за отражението на светлината и затова явлението ми изглеждаше необяснимо. Огледалният свят започна наистина да съществува за мен! Съществуваше независимо от „истинския“, въпреки че го възпроизвеждаше вярно — поне когато го гледах.

Помня, че си създадох собствена теория за огледалния свят. Тя се състоеше в следното: този свят може да се види във всеки, даже най-малкия къс огледално стъкло. Човек, разбира се, може да се прехвърли там само през голямо стенно огледало. Ала мишката, да речем, ще премине през джобно, а майският бръмбар — даже през малко, зъболекарско огледалце… Според моята детска теория светът зад огледалото прилича на нашия свят само когато някой го наблюдава. Но понеже хората имат много огледала, практически във всеки миг някой наблюдава „онази страна“, като я заставя непрекъснато и точно да ни подражава. Колко часове съм прекарал пред огледалото и съм наблюдавал изпод око своя огледален двойник с надеждата, че изведнъж, макар за миг, той ще се зазяпа и няма да успее да повтори някой мой жест… Затварях очи и внезапно ги отварях с мисълта, че онзи няма да предвиди секундата, за да направи същото. Моите неуспехи в експериментите с огледалата все пак не ме разколебаха да изследвам света от нашата страна на огледалото: станах физик.

Рей замижа, а след малко отвори очи и се усмихна на своето огледално отражение.

— Усеща, дяволът! — каза той.

— Не се тревожи, някога може би ще го изненадаш — утеших шеговито Рей и слязох от високия стол. — Да си вървим, а?

— Добре, да си вървим — съгласи се той, но не престана да се взира в огледалото. — Когато на лекциите по теоретична физика се сблъсках с въпросите на огледалната симетрия и принципите на двойнствеността в света на елементарните частици, открих, че в мен още дреме детската огледална мания. Сега вече знам, че пътят към обратния свят не води направо през огледалото… И въпреки това къде е?

Погледна ме, сякаш не ставаше дума за шега, а за истински физичен проблем. Вдигнах рамене.

— Не съм се замислял над това — казах, като се приспособих към неговия сериозен тон. — Затънал съм до гуша във въпросите на антисиметрията…

— Ето! — подхвърли. — Та това е съвсем близо…

— Не съм майски бръмбар! — отвърнах. — Моето огледалце е прекалено малко, просто прашинка. Засега сме получили само единични антиатоми.

— Грешка в метода… — промърмори Рей. — Антисветът не се получава. Той съществува независимо от това, дали… гледаме в огледалото или не…

— … и възпроизвежда нашия свят? — добавих иронично.

Рей се замисли. Тръгнахме с бавна крачка към неговия дом. Изведнъж се спря и каза:

— Слушай! Сигурно познаваш простия нагледен модел на затворената вселена във формата на надут балон? Двуизмерният свят е безкрайно тънката му обвивка. Непрекъснато нарастващият радиус на кълбото-балон изобразява третото измерение, а след това идва изтичането на времето във вселената. Двуизмерните същества и предмети седят на нея като панички на жълъди и плътно прилягат към кривата й. Материята — със своята собствена крива — очертава вселената, като по този начин я заставя да съществува. Кривата, или по-точно „изпъкналостта“ на материята определя радиуса на изкривяване на вселената! Това означава, че степента на изкривяване на материалния предмет определя принадлежността му към даден миг от времето! Еднакво изкривените предмети съществуват едновременно и лежат на една и съща сферична повърхност.

— Разбирам. За да се придвижиш във времето, трябва да промениш радиуса на кривата!

— Да. Ако намалиш изкривяването, ще се прехвърлиш в бъдещето и обратно… Ала не за пътувания във времето исках да говорим. Между другото, по този начин няма да успеем да пътуваме… Да се върнем към нашите огледала. Как мислиш, къде в модела, за който споменах, има място за огледалния свят?

— Ами… сигурно… — замислих се аз — сигурно ще бъде някакво кълбо, което се допира до балона?

— Браво! Допряно кълбо — зарадва се Рей. — Отлично схвана нещата. Следователно, като жител на балона, ти си един малък отрязък от кълбо, Ако сега допра до произволна точка от тебе огледална повърхност, ще видиш жителя на огледалния свят, който се допира до тебе. Какво ще направиш, жълъдова паничке, за да станеш самият той? Ще изпълзиш и ще се завъртиш на сто и осемдесет градуса! Но завъртането трябва да направиш в третото измерение, което нито познаваш, нито чувствуваш, защото в сравнение с огромните размери на твоята кълбовидна вселена ти си почти напълно, макар и не съвсем, плоско кръгче! Сега прибави още едно пространствено измерение и ще станеш това, което наистина си — триизмерно същество — и повтори цялото разсъждение! За да минеш през огледалото, трябва да извършиш завъртане в четвъртото измерение — времето. Затова е достатъчно „да се обърнеш във времето“… и край!

— Е, тогава, какво още чакаме?! — казах, за да завършим играта на въображението, започната от моя приятел.

— Момент! — Рей не променяше сериозния тон. — Не забеляза едно нещо! Твоят двойник от огледалото е левак! А при завъртане в четвъртото измерение ти няма да промениш своята структура! Ще си останеш десничар. Значи в света зад огледалото ще бъдеш чудак!

Докато разговаряхме, стигнахме до дома, където живееше Рей. Поисках да се сбогувам, но той ме задържа.

— Ела — каза, като ме задърпа към стълбите. — Ще направим опит.

— Какъв опит? — учудих се.

— Обръщане във времето — отсече той, отключи вратата и ме въведе в жилището си.

В средата на стаята върху голяма кръгла подложка стоеше нещо като прозрачна бъчва от зеленикава стъкловидна маса. Наоколо бяха поставени живачни лампи с рефлектори, насочени към чудноватия предмет.

— Този кристал — каза Рей — е от рода на лазерите. Разбира се, в преносен смисъл. Той акумулира вълновата енергия и освобождава целия натрупан запас от нея под влияние на вътрешен импулс, за да го предаде на обекта, който се намира вътре в кристала. Щом вляза в него, натисни това копче.

Рей ми подаде малка кутийка, свързана с кабел за основата на кристала. Гледах го и очаквах да ми поясни. Беше сериозен и тържествен, но мълчеше.

— Скъпи мой — казах и пристъпих към вратата, — аз вече наистина нямам време. Чакат ме за вечеря.

Препречи ми пътя към изхода. Превъртя ключа в ключалката и го скри в джоба си.

— Никъде няма да вървиш — каза решително. — Необходим ми е помощник. Няма да продължи дълго.

— Чудесно! — измърморих, като вдигнах рамене. — Ако се забавляваме, да се забавляваме. Но наистина, побързай!

Рей раздели кристала на две — преди това не бях забелязал, че е разрязан. Влезе в празната му вътрешност и отново съедини двете половини. Кимна ми с глава да започвам.

Стените на кристала силно флуоресцираха. Натиснах копчето. Кристалът изведнъж избледня, угасна и като че ли стана съвсем безцветен, досущ стъкло. След миг, навярно под влияние на светлината от лампите, започна отново да се оцветява бавно.

Рей раздалечи половината на кристала и скочи на пода.

— Забавно ли беше? — попитах.

— Хм… знам ли? В същност какво стана?

— Нищо. Само кристалът угасна. Колко е часът?

Рей погледна китката на дясната си ръка.

— Наближава осем — каза той.

— Тогава дай ми ключа, трябва да си вървя.

Рей машинално бръкна в левия джоб на панталона си и ми подаде ключа.

— Почакай малко — помоли ме той. — Да опитаме още веднъж!

Съгласих се при условие, че това ще бъде последният опит. Всичко се повтори точно по същия начин. Рей излезе от своята „машина“ и седна на канапето. Мълчеше унило и гледаше пода. Започнах да се отегчавам.

— Е, тръгвай вече! — избоботи той и повдигна левия си маншет. — Осем и десет! Ще успееш за своята вечеря!

Имаше такова мрачно изражение, че ми дожаля за него. Дали той, физикът, наистина вярваше, че този идиотски експеримент, който по-скоро приличаше на магия, може да бъде успешен? За да разсея лошото му настроение, поседнах до него и казах весело, сякаш продължавах предишните разсъждения:

— Слушай, старче! Ако според твоята детинска теория светът зад огледалото точно повтаря нашия свят, то едновременно с твоето преминаване там твоят огледален близнак трябва да направи същото, тоест да дойде тук, в нашия свят. Според твоите изводи, сърцето му ще бъде отдясно, а черният дроб — отляво…

Рей решително стана от канапето и отиде при своята идиотска инсталация.

— Говориш глупости! — измърмори, взе една тежка табуретка и я запрати в кристала.

Едната от стъкловидните половини се разклати, падна на пода и се пръсна на десетина парчета.

— По дяволите! — изруга Рей. — Прави са тези, които казват, че физикът-теоретик е физик, на когото не се удават опитите!

— Тръгвам си — казах. — Все още ще успея.

Махнах му с ръка и излязох в антрето. Дълго не можах да вкарам ключа в ключалката.

— Рей — извиках го. — Ела и отвори вратата, нещо не мога.

Той дойде, взе ключа от ръката ми и на свой ред дълго се мъчи с него. После внимателно разгледа ключа и ключалката. Изправи се и ме погледна някак много особено.

Наведох се и аз…

— Дявол да го вземе! — казах. — Ами че те са…

Ключалката вътре представляваше точно огледално копие на нарезите на ключа. Нищо чудно, че не пасваха…