Айзък Азимов
Стоманените пещери (5)

5. Шепот в спалнята и пътуване до Космоград

Илайджъ Бейли не спеше. Джеси лежеше до него. От другата страна на стената седеше, стоеше, лежеше (Бейли не знаеше точно) Р Данийл Оливо.

Бейли прошепна:

— Джеси!

— Какво искаш?

— Джеси не ми влошавай положението!

— Трябваше да ми кажеш.

— Как бик могъл, Джеси…

— Ш-ш-т!

Гласът на Бейли се превърна в шепот.

— Как откри?

Джеси се обърна към него и очите й го загледаха през тъмнината.

— Лайдж, мислиш ли, че онова нещо може да ни чува?

— Ако шепнем — не!

— Откъде знаеш? Може да има специални уши. Роботите на Космическите могат да вършат всичко!

— Не и Данийл. Те са го направили хуманоид. Искат той да бъде приет като човешко същество, затова би трябвало да има само човешки сетива.

— Откъде знаеш?

— Ако той притежава свръхоргани, би могъл да издаде че не е човек.

— Добре.

Отново настъпи тишина. След една минута Бейли опита отново:

— Джеси, скъпа, не се сърди!

— Да се сърдя? О, Лайдж, не се сърдя. Аз съм само изплашена — изплашена до смърт.

Той я притисна до себе си.

— Не можеш ли да се отървеш от него?

— Работата е служебна. Как бих могъл!

Той потърси в тъмнината бузата й и я погали. Беше мокра. Внимателно избърса очите й.

— Цяло дете си! — рече той.

— Кажи на твоите от службата да вземат някой друг за тая работа!

— Джеси, ти си достатъчно дълго време жена на полицай, за да знаеш, че задачата си е задача.

— Защо точно ти?

— Джулиъс Ендербай…

— Кажи на Джулиъс Ендербай да вземе някой друг за тази негова мръсна работа!

— Добре, добре! — каза той нежно. И си помисли: „Тя никога няма да разбере“.

Ендербай беше два класа пред Бейли в колежа. Бяха приятели. Когато Бейли взе изпитите и попадна на работа в полицията, завари там Ендербай вече като детектив. Бейли следваше Ендербай, но на увеличаващо се разстояние. Беше способен и сръчен, но му липсваше нещо, което Ендербай притежаваше. Висшият служител не беше голям ум, Бейли знаеше това. Но умееше да борави с хората: той поемаше добре заповедите и добре ги издаваше сам. Погаждаше се дори с Космическите. Те му имаха доверие, което беше изключително полезно за Града. Затова Ендербай израсна бързо и стана Комисар, докато Бейли стана само С–5. Обаче Ендербай не забрави приятелството и по свой начин правеше каквото можеше за Бейли. Задачата с Р Данийл беше пример за това. Трудна задача, но тя откриваше възможност за значително напредване.

Джеси никога не видя нещата в тази светлина. Тя винаги казваше: „Омръзна ми да чувам как всеки казва колко предан си. Помисли един път и за себе си! Забелязала съм, че ония горе не се хвалят с техните преданост и чувство за дълг.“

Бейли лежеше буден. Трябваше да мисли. Трябваше да е сигурен в подозренията. Детайлите се подреждаха в мозъка му и бавно образуваха фигура.

Джеси се размърда.

— Лайдж! — Устните й бяха до ухото му.

— Какво има?

— Защо не напуснеш?

— Не ставай смешна!

— Защо не? Ще се отървеш по този начин от робота. Просто иди при Ендербай и му кажи — край!

Бейли рече студено:

— Не мога да напусна по средата на важна задача. Това би означавало декласифициране.

— Можеш да започнеш всичко отново, Лайдж!

— Не, не мога. Освен това и Бентли ще загуби привилегиите си. За бога, Джеси, ти не знаеш какво означава това.

— Чела съм. Не се страхувам!

— Ти си луда! — Бейли си представи своя баща.

Джеси въздъхна тежко.

Бейли попита:

— Джеси, кажи ми! Как откри, че Данийл е робот?

— Просто се досетих, Лайдж.

— Но ти не мислеше, че е робот, когато излезе, нали?

— Не-е! Но започнах да мисля…

— После, Джеси? Какво стана?

— Ами… пълзеше слух. Момичетата говореха в Женския Сервиз. Разказваха за някакъв робот на Космическите, който бил на свобода в Града. Предполага се, че приличал на човек и че работел заедно с полицията — дори попитаха мен дали зная, аз се засмях и им казах: „Не ставайте глупави!“ След това отидохме на кино и започнах да мисля за твоя нов колега и си рекох: „О, господи, той така много прилича на онези фотографии на Космически… някой може да го е познал в магазина за обувки.“ Казах ти, че ме болеше глава и изтичах…

— Добре, Джеси! Стига! Защо те е страх? Ти не се страхуваш от самия Данийл, нали?

Неочаквано той стана от леглото.

— Къде отиваш, Лайдж? Не ме оставяй!

— Няма нищо. Отивам само до вратата.

Той отиде до вратата на дневната стая и почака малко. Нищо не се случи. Ръката му плъзна по дръжката. Пръстите напипаха електрическия ключ и той включи светлината. Видя, че входната врата е затворена и че дневната стая е празна. Отново изключи светлината и се върна.

Това беше всичко, което искаше. Парчетата от мозайката се наместваха в ума му. Фигурата беше пълна.

— Какво има Лайдж? — попита Джеси.

— Нищо, Джеси. Няма го в стаята.

— Роботът? Мислиш ли, че си е отишъл завинаги?

— Не, не. Ще се върне. И преди да се е върнал, отговори ми на въпроса: от какво се страхуваш?

Думите й се отрониха бавно:

— Ако някой разбере, че е робот, може да има бунт.

— Но те не знаят къде е роботът?

— Могат да открият.

— Виж какво… Ш-ш-т! — Той Притисна Джеси към възглавницата. — Върнал се е. Сега слушай! Всичко е наред. Той ще си отиде сутринта и вече няма да се върне. Няма да има и бунт, нищо няма да има.

„Сега мога да поспя! — помисли си той. — Никакъв бунт. Никаква декласификация.“ И точно преди да заспи, си помисли: „Нито дори убийство за разкриване! Загадката е разрешена!“… И заспа.

* * *

Ендербай триеше стъклата на очилата си с голямо внимание, сетне ги постави на очите си. Бейли си мислеше: „Стар трик. Прави се на зает, когато обмисля какво да каже, при това безплатен трик, а не както например лулата!“ И понеже мисълта стигна до собствения му мозък, той извади лулата и я запали.

— Как е? — попита Ендербай.

— Не е лесно.

— Съжалявам, Лайдж!

Бейли каза със стисната в уста лула:

— Р Данийл ми уреди посещение в Космоград.

— В Космоград?

— Да. Това е следващата логична стъпка.

Ендербай поклати глава.

— Не мисля, че идеята е добра, Лайдж. Нищо ново няма да научиш там. Те са странни хора. Нямаш опит с тях Мразя ги!

— По дяволите! — каза Бейли с изкуствен гняв. — Роботът дойде тук, аз пък ще ида там. Разбира се, ако мислите че не съм подготвен да водя разследването…

— Не е заради това, Лайдж. А заради Космическите. Не знаеш какво представляват.

— Добре, тогава ела и ти с нас!

— Не, не, Лайдж. Не ме карай да отивам там! — С пресилена усмивка той добави: — Много работа имам, нали знаеш.

Бейли го погледна замислено.

— Защо не се присъединиш към нас по-късно по видеовизора? Само за малко, в случай, че се нуждая от помощ.

— Мисля, че бих могъл!

Не изглеждаше много ентусиазиран.

Бейли се извърна назад, докато напускаше кабинета. Той видя Комисаря с наведена напред към бюрото глава и до него достигна слаб стон.

Бейли седна и запуши лулата. Той очакваше, че Ендербай ще е против отиването му в Космоград. Но не беше очаквал да се предаде толкова лесно. Бейли беше получил каквото искаше — отиване в Космоград и присъствието на шефа си по видеовизора, та да може да наблюдава от безопасна позиция какво става — свидетел, който не може лесно да бъде отстранен. И Комисарят се беше съгласил. Бейли си спомни дочутия стон и помисли: „И неговата не е лесна!“

Празен, но учтив глас се обади зад него.

— Какво искаш? — изръмжа сърдито Бейли.

На лицето на Р Сами беше окачена усмивка:

— Данийл е готов, Лайдж!

— Добре. А сега изчезвай!

Роботът го ядосваше, винаги се обръщаше към него по малко име. „Той просто разговаря приятелски“ — беше казал Ендербай, когато Бейли за пръв път му се оплака. „Той те назовава с най-дружелюбното име, което знае“.

Въздъхна и се изправи. И си помисли: „Следваща спирка — Космоград. А може би и последна!“

* * *

Бейли беше пътувал по мотопътя няколко пъти и винаги пустотата му бе действувала тягостно. Чувствуваше се на милиони мили от топлия оживен град. Мотопътят беше добре осветен, но светлината не можеше да замени тишината и празнотата. Р Данийл не правеше нищо, за да наруши тишината или да запълни пустотата, а просто гледаше пред себе си.

След това се прехвърлиха от платното на градския коридор. Уличните платна все още съществуваха, но сега нямаше движение, с изключение на служебни и пожарни коли, затова пешеходците използуваха платното свободно, като се движеха встрани от колата на Бейли.

Скоро свиха по по-малко оживени улици, които водеха до Входа на Космоград. Пазачите явно ги очакваха.

— Пропускът, моля! — рече единия от тях. Бейли забеляза че той носеше ръкавици с телесен цвят и предпазен филтър на ноздрите си.

— Тук има малко Сервизно Помещение за мъже, ако желаете да вземете един душ! — каза пазачът.

— Обикновено — допълни Данийл, — хората от Града вземат душ, преди да влязат в Космоград. Добре е да посетите всички сервизи, тъй като в Космоград не ще намерите подобни съоръжения.

— Не е възможно!

— Искам да кажа такива които, могат да бъдат използувани от жител на Града! — рече Р Данийл.

Бейли влезе в Сервиза. По-скоро почувствува, отколкото видя, че Р Данийл също влезе, „за да провери — помисли той, — дали ще измия от себе си праха от Града?“ Сервизът беше малко, но изключително чисто помещение. На стената светеше надпис: „Умолява се посетителят да стъпи в дупките на пода“.

Щом постави краката си в двете дупки надписът изчезна и мощна струя топла вода го заудря от тавана от пода и от четирите стени. Това трая цяла минута. Следваше втора минута с хладка, по-приятна вода и накрая — една минута топъл въздух, който го изсуши и ободри. Той опипа бластера и калъфа и се увери, че са сухи. Излезе от душа тъкмо когато Р Данийл излизаше от другия. Разбира се! Върху Р Данийл също имаше прах от Града.

Бейли намери дрехите си сгънати, топли и чисти. Един надпис гласеше: „Умолява се посетителят да се облече и да постави ръката си в дупката!“ Бейли го направи и почувствува слабо убождане в средния си пръст. Дръпна се и видя малка капка кръв. Кръвна проба!

Надписът светна отново: „Посетителят може да продължи“. Бейли мина през една арка. Два метални пръта му препречиха пътя и един надпис светна: „Посетителят не може да продължи“.

Р Данийл обясни:

— Открили са у вас оръжие. Носите бластера си, Илайджъ?

Лицето на Бейли почервеня. Той се подвоуми, след това процеди:

— Един полицейски офицер носи бластера със себе си по всяко време.

За пръв път от десетгодишната си възраст той говореше в Сервиз.

— Никой посетител не може да носи оръжие! — рече Р Данийл. — Дори Комисарят оставя бластера си.

„Ето, значи — помисли си Бейли, — какъв бил техният медицински преглед!“ Той разбра кое бе довело хората до Бариерните Вълнения. Позеленял от ярост, откачи колана с бластера. Р Данийл го взе и го пъхна в една дупка в стената. Тънка метална пластина го покри.

— Ако поставите палеца си тук — каза Данийл, — само вашият палец ще може го отвори по-късно.

Бейли направи това, после излезе от Сервиза. Отново беше в коридор, но малко по-различен. И светлината беше друга. Почувствува в лицето си вятър, като че ли край него профучаваше кола.

— Сега сте под открито небе, Илайджъ — каза Р Данийл.

Стори му се, че му призлява. Как могат Космическите така много да се грижат за тялото си, а след това да дишат мръсния открит полски въздух?

Данийл каза:

— Както виждате, откритият въздух не е вреден за човешкото здраве.

Дойде и по-лошо. Коридорите-улици се откриха и в тях нахлу синьото небе и бялата светлина. Бейли беше виждал дневна светлина, но само със защитни очила. Сега всичко беше открито. Очите му се овлажняваха. Беше прекалено светло, прекалено незащитено.

Един Космически приближаваше към тях и Р Данийл пристъпи, за да го поздрави. Космическият се обърна към Бейли:

— Бихте ли дошъл с мен, господине? Аз съм доктор Хан Фастолф.

Нещата малко се пооправиха, когато влязоха в едно от зданията. Фастолф се държеше приятелски. По челото му имаше фини бръчки и косата му бе пооредяла, но още не се беше прошарила. Големите му уши стояха отделени от главата, придавайки му малко смешен вид.

Неотдавна Бейли беше разглеждал снимки с Космически при Ендербай. На фотографии те бяха като ония в книгите-филми: високи, червенокоси, сериозни и студено любезни. Като Р Данийл Оливо, например. Веднъж Бейли му показа една снимка с Космически и го попита: „Вие ли сте това?“ Р Данийл отвърна „Не, Илайджъ, това е доктор Сартън, който ме е направил“. Р Данийл беше създаден по образ и подобие на своя творец.

Сега Бейли гледаше Хан Фастолф, човек, който никак не приличаше на Космическите от снимките.

Фастолф каза:

— Натоварен съм с разследването на убийството на доктор Сартън от страна на Космоград, както Комисаря Ендербай е от страна на Града. Ако мога да ви помогна с нещо, готов съм.

— Благодаря ви, доктор Фастолф — каза Бейли. — Вашето отношение може само да се приветствува. — И добави: — Бих искал разрешението ви да се свържем с Комисаря Ендербай по време на нашия разговор по видеовизора.

— Разбира се, стига да желаете. Данийл, моля ви, разпоредете се.

Комисарят Джулиъс Ендербай се появи пред тях. На Бейли стана приятно, че го вижда. Сега имаше свидетел. Той каза:

— Мисля, че разкрих мистерията около смъртта на доктор Сартън.

С ъгъла на окото си той видя във видеовизора как Ендербай скочи на крака, как хвана падащите си очила, как отново сяда.

Макар и по-спокойно, доктор Фастолф също беше изненадан. Само Р Данийл стоеше невъзмутим.

— Искате да кажете, че знаете кой е убиецът?

— Не! — каза Бейли. — Искам да кажа, че няма убийство.

— Какво? — изкрещя Ендербай.

— Един момент. Комисарят Ендербай — каза Фастолф, като вдигна ръка Той каза на Бейли: — Да не искате да кажете, че доктор Сартън е жив?

— Да, господине! И зная къде е.

— Къде?

— Ето го! — каза Бейли и посочи Р Данийл Оливо.