Айзък Азимов
Стоманените пещери (1)

I. Разговор с голямото началство

Лайдж Бейли едва беше стигнал до работната си маса, когато забеляза, че Р Сами го наблюдава.

— Какво искаш? — полита той робота с каменно лице.

— Шефът те търси, Лайдж!

— Добре.

Р Сами продължаваше да стои. Бейли изръмжа:

— Казах ти — добре! Отивай си!

Р Сами се отдалечи, за да си гледа другата работа. Бейли се чудеше защо да не може и човек да я върши. Той излезе от будката (още преди две години бе добил правото да работи зад преграда) и премина през канцеларията.

Симпсън от регистрацията му кимна:

— Шефът те търси, Лайдж!

— Зная. Р Сами ми каза.

— Проклет робот! — рече Симпсън. — Онзи ден видях Винс Барет.

— Аха!

— Иска да се върне на старата си работа. Или на каквато да е друга. Но какво бих могъл аз да му кажа? Че Р Сами върши сега работата му и толкова. Хванал се във фермата за дрожди. Чудесно момче беше. Всички го обичаха!

С по-мрачен глас, отколкото имаше намерение, Бейли каза:

— На всички ни ще дойде до главата!

Голямото началство обитаваше отделен кабинет. На вратата пишеше:

ДЖУЛИЪС ЕНДЕРБАЙ

Висш полицейски чиновник

град Ню Йорк

Бейли влезе и каза:

— Търсил сте ме, шефе!

Ендербай вдигна глава. Той носеше очила, очите му бяха чувствителни и не можеха да понасят обикновени контактни лещи. Но Бейли подозираше, че началството се харесва с очила, защото го правеха по-интересен и че очите му съвсем не са толкова чувствителни.

Голямото началство изглеждаше нервен. Той се облегна и каза дружелюбно:

— Сядай, Лайдж, сядай!

Бейли седна рязко и зачака.

— Как е Джеси? А синът ти?

— Добре са, екстра са. А вашите?

— Добре са — рече Ендербай. — Всичко е наред.

Фалшиво начало. Бейли си мислеше: „Не ми харесва лицето му“. И каза гласно:

— Шефе, бих искал да не пращате подире ми Р Сами!

— Не се сърди, ти знаеш какво е мнението ми по този въпрос, Лайдж. Но все пак трябва да го използувам по някакъв начин!

— Неудобно е, шефе. Каза ми, че ме търсите и след това се изтъпани насреща ми като паметник.

— Моя е грешката, Лайдж. Аз му предадох поръчение за тебе, но забравих да му кажа веднага след това да си отиде по работата.

Бейли въздъхна. Тънките гънчици около светлокафявите му очи станаха по-дълбоки:

— Все пак, искате да ме видите…

— Да, Лайдж — каза началството. Стана и доближи до стената зад бюрото. Натисна едно копче и когато една част от стената стана прозрачна, се усмихна. — Направих това миналата година, Лайдж. Едно време всички стаи имали подобни неща. Наричали ги „прозорци“. Знаеше ли го?

Бейли знаеше. Беше виждал на филм много исторически романи.

— Чувал съм — рече той.

— Ела!

Бейли се почувствува неудобно, но се подчини. Висшият служител на полицията често изразяваше своето увлечение по Стародавното твърде непредпазливо. Като тези очила, например, помисли си той… Те са! Те са причина видът му да е такъв.

Бейли каза:

— Извинявайте, шефе, май че очилата ви са нови, нали?

— Да. Старите се счупиха преди три дни. Успях да ги подменя едва тази сутрин, Лайдж. Цял ад бяха тези три дни, ако знаеш…

— Само заради очилата?

— И заради още нещо. Сега ще го научиш!

Той се обърна към прозореца, същото стори и Бейли. Валеше. За минута дъхът на Бейли спря, докато гледаше как от небето падат водни капки. Началството се надуваше от гордост, сякаш дъждът беше негово изобретение.

— За трети път през този месец гледам как вали. Красива гледка, а?

Против волята си Бейли се съгласи. През четиридесет и двегодишния си живот той рядко бе виждал не само дъжд, но и въобще природно явление.

— Какво пилеене на водата!

— Лайдж — каза началството, — ти си прекалено модерен. В Стародавни времена хората живеели на открито, не само на полето, но и в градовете. Дори в Ню Йорк. Те живеели в контакт с природата. Бедите на модерния начин на живот дойдоха след откъсването от природата.

Бейли беше чувал това и преди. Той Каза сериозно:

— Виж какво, Джулиъс! (Обикновено той не се държеше интимно с Висшия служител по време на работа, дори когато той го наричаше Лайдж. Но моментът като че ли изискваше смяна на тона.) Виж какво, Джулиъс, ти ми говориш за всичко, но не и за това, заради което ме повика. Какво има?

— Остави ме да ти го разкажа по свой начин. Става дума за… за една беля!

— Сигурно! И каква е тя? Нещо с Р-овете?

— В известен смисъл, Лайдж! Седя сега тук и си мисля колко ли още бели очакват този добър свят. Когато включих прозореца, аз не пуснах при нас просто небето. Аз пуснах Града. Сега го гледам и се чудя какво ще стане с него след един век… Все-таки съжалявам, че вали. Не можем да видим Космоград.

— Зная го как изглежда! — каза Бейли.

— Искам да го видя оттук. Ниски куполи, разпръснати наоколо. Това е разликата между нас и Космическите. Ние сме нагъчкани. А те — едно семейство в една къща. И земя помежду им! Ние и те. Различен начин на живот!

Накъде клони началството, чудеше се Бейли. Той рече:

— Така е. Какво чудно има? Не можем да разположим осем милиарда души на Земята в малки куполи. Ония разполагат с огромни пространства, Остави ги да си живеят, както им харесва!

Висшият служител седна отново. Очите му, ситни зад стъклата, гледаха към Бейли.

— Няма по-толерантен от мен по отношение на начина на живот. Нито между нас, нито между Космическите.

— Чудесно! Тогава какво?

— Такова! Преди три дни един Космически умря!

— Жалко. От какво е умрял?

— Някой насочил лъчевия си пистолет към него. И го изпразнил. Убиец!

— Убиец, но Космически. Защо го е сторил? Как?

— Космическите казват, че е Земен.

— Не може да бъде!

— Защо не? — отвърна началството. — Ти не обичаш Космическите. Аз — също. Кой на Земята ги обича? Някой ги е ненавиждал малко повече. Ето, това е истината!

— Добре, но…

— Имаше пожар в заводите за роботи в Лос Анжелос, разбити роботи в Берлин, вълнения в Шангхай. Всичко това говори за растящо недоволство. Може би съществува някакъв вид организация!

Бей ли каза:

— Шефе, нещо не ми е ясно. Преди три дни един Космически е убит и Космическите мислят, че убиецът е Земен. Досега — пръстът му почука върху бюрото, — никой не е чул за това. Много ми е трудно да го повярвам. Ако се случи подобно нещо, то би изтрило Ню Йорк от лицето на Земята.

Шефът поклати глава.

— Не е толкова просто, както го мислиш, Лайдж. Аз отсъствувах три дни. Бях в Космоград. Бях във Вашингтон, за да разговарям с властите.

— И какво казаха?

— Казаха, че това си е наша работа. Космоград е в границите на Ню Йорк.

— Но има специални права!

— Зная. Ще дойда и до това. — Очите на шефа отбягнаха острия поглед на Бейли. Опитвам се да разговарям с тебе като приятел с приятел. Искам да знаеш моето мнение. Бях там, когато се пръсна новината. Имах среща с него… с Рой Неменну Сартън.

— Жертвата?

— Жертвата. — Шефът въздъхна. — Още пет минути и аз щях да открия тялото. Беше ужасно, ужасно! Те ме пресрещнаха и ми казаха. С това започнаха тридневните кошмари, Лайдж. С това и със счупването на очилата. Такова нещо не би могло да се случи втори път. Поръчах си три чифта.

Бейли се помъчи да си представи високите фигури на Космическите, посрещащи висшия полицейски чиновник с новината. Той видя как шефът си сваля очилата, как ги изпуска и как гледа втренчено начупените парчета. Бейли беше сигурен, че поне пет минути началството е било много повече разтревожено от строшаването на очилата, отколкото от убийството.

— Ужасно положение — каза шефът. — Както каза, Космическите имат специални права. Новите Светове могат да използуват това и да искат обезщетение. Единственият начин е да се открие убиецът и да бъде предаден на Космическите. Наша работа е това. И хич не е на хубаво, Лайдж. Те могат да подменят всеки от нас.

— Да ни подменят? Те нямат подготвени хора!

— Роботи! — каза шефът. — Има роботи!

— Какво?

— Р Сами е едва началото. Той пренася поръчки. Други могат да поддържат градското движение. Лайдж, познавам Космическите по-добре от теб. Те имат Р-ове, които могат да вършат и твоята, и моята работа. Ние можем да бъдем декласирани, да останем без работа на тази възраст…

— Ясно! — каза мрачно Бейли.

— Съжалявам, Лайдж!

Бейли кимна и се помъчи да не мисли за баща си. Началството, разбира се, знаеше тази история.

— Кога започна подмяната?

— Тя се извършва непрекъснато, Лайдж. Непрекъснато, откакто дойдоха Космическите. Сега тя е по-осезателна, това е всичко. Но ако се заемем здраво, можем да я отложим. И това ще бъде особено добре за тебе.

— За мен?

— Ти ще си един от главните действуващи лица.

— Но аз не съм подготвен, шефе. Аз съм само С–5.

— Не искаш ли да бъдеш С–6?

Дали иска?! Квалификацията С–6 носеше привилегии: седящо място в експреса по всяко време, по-голям избор в Секционната кухия, може би и по-добро жилище!

— Искам! — каза той. — Но какво ще стане, ако не успя?

— Ще успееш, Лайдж. Ти си един от най-добрите ми хора.

— Има други, с по-висока квалификация от моята. Защо избираш мен?

Високото началство скръсти ръце.

— По две причини. За мене ти не си само детектив, Лайдж. Ние сме приятели. Не мога да забравя, че бяхме в едно и също училище. Случай като този е шанс за всеки човек. Искам да ти го дам.

— Това едната причина — каза Бейли сухо.

— Втората е, че ще ти искам услуга.

— Каква?

— Искам да ти дам като партньор в мисията един Космически. Космическите се съгласиха да оставят разследванията на нас, но в замяна на това искат да участвува и един от техните агенти.

— Мислиш, че не ни вярват?

— Ако работите тръгнат зле, ще имат затруднения със собствените си правителства… Ще приемеш ли един Космически за партньор, Лайдж?

— Ти искаш това?

— Да, Лайдж!

— Тогава приемам за партньор един Космически!

— Благодаря ти, Лайдж. Той ще трябва да живее у тебе.

— Така ли? Чакай една минута…

— Разбирам те, но ти имаш голям апартамент, Лайдж. Три стаи. И само едно дете. Няма да ти бъде в тежест. Освен това е необходимо!

— Джеси няма да се съгласи.

— Кажи на Джеси — шефът го погледна сериозно, — че ако сториш това за мен, ще направя всичко възможно да получиш С–7. С–7, Лайдж!

— Приемам, шефе! — Бейли стана наполовина, но като видя лицето на Ендербай, отново седна.

— Има още нещо! — рече началството.

— Какво е то?

— Името на твоя партньор.

— Какво значение има името?

— Космическите — каза шефът, — си служат с особен маниер на работа. Партньорът, който ти изпращат, не е… не е…

Очите на Бейли се отвориха широко.

— Чакай!

— Трябва, Лайдж. Нямаме друг изход!

— Да влезе в моето жилище? Такова нещо?

— Като приятел те моля…

— Не. Не!

— Лайдж, на никой друг не мога да се доверя! Трябва да работим с Космическите, трябва да успеем, ако искаме да запазим корабите им далеч от нас. Ти трябва да имаш за партньор робот. Ако той намери отговора, а не ние, ще бъдем унищожени като служба. Разбираш това, нали? Ти трябва да работиш с него и задачата ще решиш ти, а не той! Ясно ли ти е?

— Не зная какво ще каже Джеси!

— Аз бих говорил с нея, ако ми разрешиш!

— Не, шефе! — Той пое дълбоко дъх. — Как се казва партньорът ми?

— Р Данийл Оливо.

Бейли каза тъжно:

— Шефе, приемам работата, тъй че нека да го назовем с пълното му име. Робот Данийл Оливо!