Чарлз Бомонт
Мери не иска да стане красива

Мери не помръдна, когато пред очите й взривът откъсна краката на красивия мъж и когато в пламтящото зарево на нощта огромният космолет започна да се деформира и разпада на части. Като видя как в ужасно безмълвие, бавно, сякаш в сън, заплуваха размесените с разкъсани човешки тела отломки, тя се размърда неспокойно. Но когато върху хората връхлетя метеоритен дъжд, който разкъсваше телата и изгаряше костите, Мери затвори очи.

— Мамо!

Мисиз Кюбърли вдигна очи от списанието.

— Дълго ли още ще чакаме?

— Едва ли. Ти, какво?…

Мери мълчаливо кимна към стената-екран.

— Такава ли била работата? — Мисиз Кюбърли се засмя и поклати глава: — Това е стар, отдавна омръзнал филм. По-добре погледай списанието, искаш ли?

— Мамо, а този екран непременно ли трябва да е включен?

— Май никой не го гледа. Мисля, че докторът няма да се разсърди, ако го изключа.

Мисиз Кюбърли стана от дивана и доближи стената. Натисна малко копче; изображението избеля и изчезна.

Мери отвори очи.

— Откровено казано — рече мисиз Кюбърли на седящата до нея жена, — мислех, че ще ни покажат нещо друго. Биха могли например да ни покажат от музея първото кацане на Марс.

Без да откъсва очи от страниците на списанието, другата жена произнесе:

— Това е идея на доктора. Психологическа подготовка.

Мисиз Кюбърли кимна разбиращо.

— Трябваше да се сетя, че не е току така… Но кой би гледал подобен филм?

— Децата. Заставя ги да се замислят, пробужда в тях чувство на благодарност и разни други подобни емоции.

— Е да, разбира се.

Мери пое списанието и го разгърна. Все същите снимки: мъже и жени. Жени, подобни на майка й и на всички тези, които седяха край нея в приемната. И мъже с великолепно развита мускулатура и блестящи гъсти коси. Жени и мъже — еднакво съвършени физически и до един красиви.

— Мамо!

— Какво пак? Не можеш ли да поседиш една минута спокойно?

— Вече седим три часа. Толкова ли е нужно?

— Не ставай глупава, Мери! След всички ужаси, които ми наговори, не можем да минем без това.

В приемната влезе жена с маслинов цвят на кожата, облечена в прозрачна бяла униформа:

— Кюбърли. Мисиз Зена Кюбърли!

— Аз съм.

— Докторът ви очаква.

Мисиз Кюбърли хвана Мери за ръка и двете тръгнаха след сестрата по дългия коридор.

Мъжът, който изглеждаше двадесет и пет — двадесет и седем годишен, вдигна поглед от бюрото. Той се усмихна и с жест показа на стоящите пред него два стола:

— Слушам ви!

— Доктор Хортел, аз…

Докторът щракна с пръсти.

— Да, да, зная. Дъщеря ви. Зная, че ви безпокои. Толкова много ги има сега, че губя с тях маса време.

Той обърна красивото си лице към Мери:

— На колко години си, девойче?

— Осемнадесет, сър.

— Охо, какво нетърпение! Е, ясно, вече ти е време. А как те казват?

— Мери.

— Очарователно име! И тъй необикновено! Аз, Мери, се осмелявам да ти кажа, че разбирам причината на безпокойството ти, разбирам го цялостно и пълно.

Мисиз Кюбърли се усмихна и поглади металната шевица върху жакетчето си.

— Госпожо, вие не знаете колко много ги има като вашата дъщеря. Помня една девойка, беше толкова разстроена, че изостави всичко друго и по цели дни се отдаваше на горчиви размисли.

— Точно тъй стана и с Мери. Когато накрая ми призна всичко, помислих, че е изгубила… разбирате, нали?

— Толкова зле ли са нещата? Боя се, че ще трябва да въведем нова образователна програма, и то по-бързо, иначе всички ще станат такива.

— Не ви разбирам, докторе…

— Децата, мисиз Кюбърли, трябва да бъдат просветени както следва. Както следва. За нас възрастните много неща са очевидни, но детският ум отказва да възприема редица явления без точно обяснение.

— Разбира се, но какво общо има това с…

— Подобно на половината от своите връстнички, които са на шестнадесет, седемнадесет и осемнадесет години, Мери е станала болезнено чувствителна. Струва й се, че тялото й е достатъчно развито и готово за Трансформацията, а всъщност не е така. Мери вижда вас, вижда околните жени, снимките, после се гледа в огледалото и изпада в ужас. Задава си въпроса: „Защо трябва да бъда безобразна, грозна, непропорционално сложена?“

— Но… — започна мисиз Кюбърли.

— Мери, твоят протест е насочен против това, че не даваме на теб и на връстниците ти убедителни, логически обосновани обяснения защо трябва да се чакат деветнадесет години.

— Не, не, докторе! — извика мисиз Кюбърли. — При нас всичко е обратно.

— Какво казахте, любезна госпожо?

— Вие не ме разбрахте правилно. Мери, кажи на доктора какво ми призна?

Мери се размърда на стола.

— Знаете ли, докторе, аз… аз не го искам!

Долната челюст на лекаря увисна.

— Какво каза? Повтори, моля те!

— Казах, че не искам да се подлагам на Трасформация.

— Невероятно! За пръв път чувам подобно нещо. Шегуваш ли се, девойче?

Мери поклати отрицателно глава.

— Уверихте ли се, докторе? Какво може да бъде това?

Докторът цъкна с език и извади от едно шкафче черна кутийка, омотана с проводници и дискове. Той я закрепи върху главата на девойката.

— О не, не може да бъде това, нали?

— Сега ще видим.

Докторът завъртя няколко диска и погледна лампичката в центъра на горния капак. Тя не светна. Той сне закопчалките.

— Отлично! Вашата дъщеря, мисиз Кюбърли, е съвършено здрава.

— Тогава какво й има?

— Може би лъже.

Още няколко теста. Още няколко бог знае какви апарата. И още няколко отрицателни резултата.

— Момиченце, ти наистина ли искаш да ни убедиш, че предпочиташ да си в това тяло? — попита красивият мъж.

— Харесва ми. То… трудно ми е да ви обясня, но това съм аз и за мен то е много важно. Харесва ми не външността, а туй, което съм.

— Мисиз Кюбърли — произнесе докторът, — нека Мери поговори сериозно с баща си.

— Мъжът ми загина. Катастрофа на Ганимет.

— О, каква героична смърт! Значи е бил космонавт! — Докторът се почеса по бузата. — Кога ви заговори за това?

— Доста отдавна. Тогава го отдадох на туй, че е още дете. Но по-късно, когато наближи времето, реших все пак да се обърна към вас.

— Да, да, разбира се, много разумно. М-м… а държи ли се тя странно?

— Една нощ я намерих на втория етаж. Лежеше на пода и когато я попитах какво прави, отговори, че се опитва да заспи.

Мери потръпна. Тя съжали, че майка й знаеше за това.

— Вие казахте „да заспи“?

— Съвсем вярно.

— Но кой би могъл да й подхвърли тази идея?

— Нямам понятие.

— Мери, нали знаеш, че в днешно време никой не спи. Че сега, когато е победено това безполезно безсъзнателно състояние, имаме на разположение значително по-дълъг период за активен живот, отколкото е било у нашите бедни прадеди? Дете, ти наистина ли спа? Никой човек не знае как да го стори.

— Не, сър. Но почти бях заспала.

Докторът въздъхна:

— Защо се мъчиш да правиш неща, които хората отдавна са забравили?

— Беше тъй хубаво описано в една книга, че сънят ми се стори приятно занимание. Това е всичко.

— Къде? В книга ли? Нима във вашия блок има и книги, уважаема госпожо?

— Възможно е. Отдавна не се занимавам с почистване.

— Удивително! Вече много години не съм виждал нито една книга.

В погледа на Мери се появи тревога.

— Защо ти е трябвало да четеш, когато има видеоленти? Откъде си доставяш книги?

— Те са от баща ми. Дал му ги е неговият баща, а на дядо — прадядо. Татко казваше, че са по-добри от видеолентите и беше прав.

Мисиз Кюбърли се изчерви.

— Мъжът ми беше малко странен, доктор Хортел. Той пазеше книгите, независимо от моите възражения.

Атлетически сложеният доктор приближи до друг шкаф и взе една от стоящите там стъкленици. Той изсипа върху дланта си две големи таблетки и ги погълна.

— Сън… книги… не желае да се подложи на Трансформация… Мисиз Кюбърли, драга моя, това е много сериозно. Ще ви бъда много признателен, ако смените психиатъра. Знаете, аз съм много зает, а вашият проблем е специфичен. Съветвам ви да се обърнете към Централния Купол. Там има чудесни лекари. Довиждане.

 

 

Мери разглеждаше образа си в огледалото на стената. Седнала на пода, тя приемаше различни пози и се оглеждаше в профил, анфас, в целия си ръст, съблечена, в дрехи. След това взе списание, погледна го и въздъхна.

— Огледалце, огледалце на стената! Кажи ми…

Думите й проникнаха в съзнанието някак неуверено и се отрониха машинално от устните й. Тя си спомни, че не ги знае от книгите. Тези думи ги казваше баща й, „цитираше ги“, както сам се изразяваше. Но това все пак бяха редове от книга… „… коя е най-прекрасна на Земята?“

Върху тоалетната масичка стоеше портретът на майка й и Мери се вгледа в него. Тя дълго разглежда изящната шия с безукорна форма. Златиста кожа, гладка, без нито едно петънце, без бръчица и без възраст. Тъмнокестеняви очи и тънки вити вежди, дълги черни ресници. Абсолютно симетрични черти на лицето. Равнодушна уста — виолетова върху сребристия фон, бели, низани като маргарит, зъби. Мама — красивата трансформирана мама. И назад към огледалото:

— „… коя е най-прекрасна на Земята?“

Млада, доста пълна девойка: нито грация, нито ритъм на линията. Пореста кожа, подпухнали клепачи, червени петна по бузите. Безформени кичури коса, спускаща се по безформени рамене и безформено тяло.

Мери се замисли, като се стараеше да си спомни какво точно й бяха казвали баща й и дядо й. Защо те смятаха Трансформацията за вредна и защо тя, Мери, тогава им повярва и се съгласи напълно с тях? Макар да не бе разбрала всичко, те бяха прави. Прави! Когато и да е, тя ще разбере всичко докрай.

Мисиз Кюбърли хлопна силно вратата и Мери скочи на крака.

— Защо не си включила прозорците? Икономия ли правиш? Не е толкова скъпо! Или не искаш да виждаш хора?

— Не искам. Пречат ми да мисля!

— Мери, време е да приключим с това. Ти така огорчи доктор Хортел! Той вече няма да иска да ме приеме. А ти ежедневно ме травматизираш!

Мисиз Кюбърли седна на дивана и внимателно кръстоса крака:

— Защо си лежала на пода?

— Опитвах се да заспя.

— Не искам повече да слушам такива работи! Откъде се взе в главата ти тази глупост?

— Книгите…

— Не трябва да четеш тези отвратителни книги!

— Мамо…

— В блока има толкова видеоленти, пълно е!

Мери издаде напред долната си устна:

— Но аз не искам да ги гледам!

Мисиз Кюбърли скочи от дивана, вдигна книгите, които лежаха в ъгъла, събра и поставените върху полицата на стенния шкаф. Изнесе ги от стаята и ги хвърли в асансьора. Подчинявайки се на копчето, вратата на асансьора се затвори.

— Знаех, че ще го направиш — бавно произнесе Мери, — затова скрих най-хубавите. Там, където никога няма да ги намериш!

Тя дишаше тежко, сърцето й биеше до пръсване.

Мисиз Кюбърли допря до очите си копринена кърпичка.

— Не зная с какво съм заслужила всичко това…

— Какво си заслужила, мамо? Нима правя нещо нередно?

— Какво? — извика през сълзи мисиз Кюбърли. — Какво каза? Мислиш ли, че ми се иска хората да те сочат с пръст?

Внезапно гласът и омекна, в него прозвуча молба:

— А ти не премисли ли, скъпа?

— Не!

— Съвсем безболезнено е. Ще ти снемат само малко кожа, ще я заменят с друга, ще ти дадат таблетки, ще ти направят електронни процедури и още нещо, пак такова…

— Не!

— Ако те плаши обработката на костите, то също не боли. Ще ти направят упойка. Когато човек се събуди от нея, на костите е придадена нужната форма, вземайки предвид индивидуалността му.

— Безразлично ми е.

— Защо?

— Харесвам се такава, каквато съм.

— Ти си толкова грозна, скъпа! Даже доктор Хортел го забеляза. А мистър Уилмз от завода каза, че по негово мнение ти си най-некрасивата девойка, която е виждал някога.

— Татко казваше, че съм красива!

— Не се сърди, миличка! Наистина, очите ти са хубави, но…

— Татко казваше, че истинската красота не е във външността на човека, а в душата му. Казваше ми и други неща и, когато ги прочетох в книгите, разбрах, че е бил прав…

Върху стената блесна и изгасна лампичка. С нетвърда походка мисиз Кюбърли се отправи към шкафа и извади малка картонена кутийка:

— Време е за закуска.

Мери кимна. Ето още нещо, за което пише в книгите, но във видеолентите го няма. Някога, в незапомнени времена, закуската, съдейки по всичко, била някак особена, във всеки случай не както сега… В книгите пишеше как хората пълнели устата си с различни вещества, дъвчели ги и получавали удоволствие от това. Удивително!…

— Приготви се за работа!

— Да, мамо.

 

 

В проектантското бюро беше тихо, без нито една сянка. Стените светеха и всички писмени маси и чертожни дъски се осветяваха равномерно отвсякъде. Беше нито топло, нито студено.

Мери държеше здраво линийката, перото пълзеше послушно по металния ръб. Нанесените черни линии бяха тънки и точни. Тя наклони глава през рамо и сравни начертаното с лежащите край нея скици.

От другия край на помещението се надигна от бюрото си висок мъж и се отправи по пътеката към Мери. Започна да разглежда работата й, след това премести поглед от чертежа към лицето й.

Мери също го погледна.

— Добре си го направила! — произнесе мъжът.

— Благодаря, мистър Уилмз.

— Как мислиш, дете, ще можеш ли да ми отделиш малко свободно време?

— Да, сър.

— Да идем в кабинета на Мелинсън.

Представителният красив мъж я заведе до уютна стаичка, посочи й стол, а сам седна на края на бюрото.

— Мило дете, не съм от тези, които ще почнат издалеко. Скоро тук намина един човек и започна да бръщолеви глупости, че не си искала да се подложиш на Трансформация.

Мери отмести погледа си, но отново го върна върху лицето на мъжа.

— Не са глупости, господин Уилмз! — произнесе тя. — Истина е! Искам да остана такава, каквато съм!

Мъжът се втренчи в нея и объркано се закашля:

— Кой дявол… прости ми, дете, но… не мога да те разбера. Ти нали не си…

— Да съм полудяла? Не, не съм. Доктор Хортел може да потвърди.

Мъжът се засмя нервно.

— Тъй… Слушай, ти си още момиченце, а как хубаво работиш! Вярно е, работата си е работа, но на мистър Пул това няма да хареса!

— Зная. Разбирам за какво намеквате, мистър Уилмз, но нищо не би могло да ме накара да променя решението си.

— Ще се състариш, преди да си изживяла половината живот!

Да, тя ще бъде стара. Стара, набръчкана и слаба, неспособна да се движи бързо и леко. Стара!

— Трудно ми е да ви обясня защо го реших. И не разбирам какво значение има то, след като съм в състояние да си върша работата.

— Разбери ме правилно, дете. Тук не става дума за мен. Знаеш, че не оглавявам аз Интерплана. В задълженията ми влиза да следя за реда. Когато всички разберат за решението ти, редът ще бъде нарушен. И ще стане дявол знае какво.

— Мистър Уилмз, ще приемете ли молбата ми за напускане?

— Все пак, няма ли да си помислиш?

— Не, сър!

— Много съжалявам. Мери. С оглед на добрата ти работа бихме могли да те изпратим за двайсет години на някой от астероидите.

Мери се върна на работното си място. Край нея в правилни редици зад бюра и чертожни маси работеха мъже и жени.

Красиви мъже и красиви жени, безукорни, еднакви. Съвсем еднакви…

Тя седна и пое линията и перото.

 

 

Влезе в асансьора и се спусна до втория етаж.

На пода пред телевизора седеше с убит вид мисиз Кюбърли. Очите й бяха зачервени, прическата развалена, светли кичури падаха без ред върху челото й.

— Можеш да не ми разказваш нищо. Сега вече няма кой да те вземе на работа.

Мери седна до майка си.

Телевизорът гърмеше. Мисиз Кюбърли смени няколко пъти канала, след това го изключи.

— Какво прави днес, мамо?

— Какво бих могла да правя? Вече никой няма да стъпи у нас!

— Мамо!

Мери влезе в другата стая. Кършейки ръце, мисиз Кюбърли я последва.

— Как ще живеем сега? — хълцаше тя. — Откъде ще взимаме пари? Ще уволнят и мен!

— Няма да го направят.

— Нито един човек досега не е отказвал да се подложи на Трансформация. А ти, която имаш всичко, я отхвърляш! Искаш да останеш урод!

Мери прегърна майка си през рамо.

Мисиз Кюбърли извади от джоба на дрехата си виолетово хапче и го погълна.

От процепа падна писмо, тя го пое, прочете го и се усмихна:

— Боях се, че няма да ми отговорят. Сега ще видим!

Тя подаде писмото на Мери и девойката прочете:

„Мисиз Зена Кюбърли

Блок 451-Д, II и III етаж

Градът

Уважаема госпожо,

Отговаряме на писмото Ви от 3 декември 36 година. Отнесохме се към молбата Ви с нужното внимание и смятаме, че е необходимо да се вземат строги мерки. Но тъй като досега не сме имали подобен случай, в момента нашият отдел не е в състояние да Ви даде определени инструкции.

Като се има предвид необикновения характер на случая, ние уредихме да Ви приемат в Централния Купол (VIII етаж, 16-и блок) на 3 януари 37 година в 23.00. Поканихме също доктор Хортел. От своя страна Вие трябва да доведете лицето, за което става дума.“

Мери разтвори пръсти и хартията с трепкане падна върху пода. Без да бърза тя се отправи към асансьора и натисна копчето за трети етаж. Когато асансьорът спря, тя се хвърли с плач в стаята си.

Чете, докато я заболяха очите, докато я заболяха до такава степен, че вече не можеше да прочете нито ред. И Мери заспа, без сама да забележи, без да разбере какво става с нея.

Но сънят й не беше спокоен и безгрижен.

 

 

— Дами и господа! — произнесе младоликият красив мъж в престилка. — Да се реши този проблем, не е лесно. Както свидетелствува присъствуващият тук психиатър доктор Хортел, Мери Кюбърли не е душевно болна. Освен това, ако се съди по заключенията на квалифицирани специалисти, съвсем очевидно е, че в организма на Мери Кюбърли няма никакви отклонения, които биха могли да затруднят Трансформацията. Наред с това… — мъжът въздъхна, — ние се сблъскваме с категоричен отказ. Осмелявам се да попитам, какво бихме могли да предприемем при тази обстановка?

Мери гледаше упорито металната повърхност на бюрото.

Сред редиците на седналите красиви мъже разговорът стана оживен. Мисиз Кюбърли потрепваше с крак и често-често прекарваше гребена по косите си.

— Мери Кюбърли — продължи мъжът, — ти знаеш, че имаше безброй много възможности да преразгледаш решението си.

— Да, зная. Но не искам!

Красивите мъже я гледаха и се смееха. Някои клатеха неодобрително глава.

Мъжът в престилката вдигна ръце:

— Момиче, знаеш ли до какво ще доведе твоето упорство? Хората са разтревожени, губят от ценното си време. Кажи, нищо ли не значи за тебе щастието на твоята добра майка? Или дългът ти пред Земята? Пред цялата Слънчева система?

От последния ред се надигна стройна гъвкава жена и се провикна към залата:

— Вземете най-после някакви мерки!

Мъжът от катедрата вдигна ръка:

— Спокойно! Независимо от необикновеността на положението, трябва да действуваме съгласувано.

Жената седна неохотно, мъжът отново се обърна към Мери:

— Те настояват, в случай на твой окончателен отказ, да те заставим да се подложиш на Трансформация по съдебен ред. И в бъдеще това да стане закон.

Мери разтвори широко очи и замръзна.

— Защо? — едва доловимо попита тя.

Мъжът в престилката поглади косите си.

Още един глас от публиката:

— Сенаторе, подпишете петицията ни!

Всички в хор:

— Подпишете! Подпишете!

— Но защо? Защо? — заплака Мери.

Ропотът в тълпата се смени с див вой.

— Няма да стане така! — извика мъжът в престилката. — Трябва да се действува съгласувано!

Красивите хора започнаха да скандират гръмко „Да!“ и скандираха до тогава, докато мъжът не взе перото и не подписа лежащия пред него на бюрото къс хартия.

 

 

Трансформационното Ателие заемаше цял етаж. Там винаги имаше хора.

Но сега всичко беше някак по-особено. За тълпата, която се трупаше повече от всеки друг път, бяха поставили телевизионна апаратура, на всяка крачка имаше звукозаписващи устройства. Нямаше я само обичайната за това място суматоха.

В Трансформационното Ателие цареше подтискащо спокойствие.

Мери вървеше сред тълпата, след нея майка й и неколцина мъже. Тя гледаше хората, както ги беше наблюдавала всеки ден, когато прозорците бяха включени. Наистина нямаше никаква разлика — хората бяха красиви, без нито един недостатък.

Тези красиви хора, тези безобразни хора сега я разглеждаха от чуждите си тела. Ходеха върху направени крака, смееха се с изкуствени гласове, жестикулираха красиво със скроени ръце.

Мери вървеше бавно, макар да я побутваха. Очите й таеха смут и недоумение.

Погледна надолу тялото си, след това отмести поглед към стените, където се виждаше образът й. И плът, и кости — всичко си беше нейно, никой не ги бе подменил. Дебелата, безформена, несистематизирана Мери. Но затова пък Мери!

Ето какво бе имал предвид баща й, когато й говореше, това й беше разказвал и дядо й, това пишеше в книгите! И хората отсреща биха го разбрали, ако бяха чели книги!

„Къде са сега те? — питаше се Мери. — Какво е станало с тях? Нима не тъгуват за себе си, тези изфабрикувани същества?“

Внезапно спря.

Да, те са забравили за себе си!

Отнякъде изскочи изящна жена. Тя хвана Мери за ръката. Кожата й беше оцветена тъмно. Стройни ритмични линии на одяланите кости, фигурата — резултат от електропроцедури, всичко добре разкрасено…

— Отлично, девойче! Можем да започнем…

Заведоха я до извито кожено кресло.

От върха на дълъг сребрист прът се спусна някакъв апарат. Засветкаха лампички, затракаха елементи. Върху екрана на апарата бавно започна да се появява образ. Лампичките се обърнаха към Мери, след това се върнаха в изходното положение. Завъртяха се дискове, защракаха копчета.

Еталонното изображение беше готово.

— Не искаш ли да го видиш?

Мери затвори очи — силно, още по-силно.

— Колко добре ще изглеждаш! — Жената се обърна към тълпата: — Ще успеем да запазим доста от нея. Например няма да променяме формата на носа, а май че не ще засегнем и лактите.

Мисиз Кюбърли погледна Мери усмихнато.

— Виждаш ли, че няма нищо страшно?

— А сега ви моля да ме извините! — рече жената. — Ще останат само механизмите!

Разговарящи полугласно, хората се отправиха с недоволен вид към изхода.

Мери погледна модела си.

От екрана я гледаше жена със среден ръст. Жена с тънка фигура и стройни крака, с пухкави сребристи коси, подстригани късо, с пълни чувствени устни, с малка гръд, с плосък корем, с безукорна кожа.

Непозната жена, която не беше виждала никога по-рано.

Сестрата започна да й сваля дрехите.

— Джоф! — каза тя. — Ела да видиш! От много години не сме имали такова скверно тяло. Поразително е, че все пак ще успеем да запазим нещичко от нея.

— Вярно, по-грозно не може да се измисли!

— Успокой се дете, престани най-после да плачеш! Отлично знаеш, че е безболезнено.

— Искам себе си, а не тази! — крещеше Мери.

Заедно със стола я отведоха в полутъмно помещение. Сега вече беше облечена. Мъже я повдигнаха и поставиха върху маса. Повърхността напомняше на стъкло, покрито с черен филм. В сянката над масата висеше голям апарат.

Щракат щипци, разтягат крайниците й. Внасят и екрана с модела. Наоколо мъже, жени, май че повече жени. В ъгъла седи доктор Хортел и клати глава.

Мери заплака силно, с цял глас, заглушавайки механизмите.

— Ш-ш-ш! Господи, защо е този шум? Нали неприятното вече мина?

От мрака с вой се спусна големият апарат.

— Къде ще намеря отново себе си! — викаше Мери. — Какво ще стане с мен?

В неподатливата плът се впи дълга игла. Красиви хора от всички страни заобиколиха масата.

И включиха големия апарат.