Агата Кристи
Часовниците (7)

Шеста глава

Колин Лам разказва:

Когато приключихме с двете сочни пържоли и ги поляхме с наливна бира, Дик Хардкасъл въздъхна доволно, заяви, че се чувства по-добре, и каза:

— По дяволите, мъртвите застрахователни агенти, чудати часовници и пищящите момичета. Да чуем какво става с теб, Колин. Мислех, че вече си приключил делата си в тази част на света, а ето че пак се шляеш по задните улички на Кроудийн. Уверявам те, че наоколо няма работа за морски биолог.

— Не се подигравай с тази наука, Дик. Тя е много полезна. Само споменаването й така отегчава хората и ги обзема такъв страх, да не би да започнеш да им разказваш за нея, че не се налага да даваш никакви други обяснения.

— Значи няма опасност да се издадеш, а?

— Забравяш — казах хладно, — че наистина съм морски биолог. Защитил съм степен в Кеймбридж. Не е много висока, но все пак е степен. Много интересна наука и един ден ще се върна към нея.

— Знам с какво си се занимавал, разбира се, и трябва да те поздравя. Делото на Ларкин ще е след месец, нали?

— Да.

— Изумително е как е успял толкова дълго време да предава информацията. Струва ми се, че все някой би трябвало да заподозре нещо.

— Но никой не е. Когато си създадеш добро мнение за някого, после е много трудно да го промениш.

— Трябва да е бил много умен — забеляза Дик.

Поклатих глава…

— Не, не мисля. Правил е това, което са му нареждали. Имал е достъп до много важни документи. Изнасял ги е фотографирали са ги и ги е връщал още същия ден. Добра организация. Всеки ден е обядвал на различни места. Смятаме, че ги е предавал с палтото си. На закачалката винаги е имало същото като неговото, макар и да са го носели различни хора. След това са си ги разменяли, без да си кажат и дума. Ще трябва да научим доста повече за точния механизъм. Всичко е било отлично планирано и прецизно изпълнено. Някой превъзходно е изпипал всичко.

— И затова ли все още се навърташ около военноморската база в Портълбъри?

— Да. Известни са ни двата края на операцията — в Лондон и в базата. Знаем къде и кога Ларкин е получавал парите си. Но между двата края действа една много добра организация. За нея трябва да научим повече, защото именно там е същината на всичко. Някъде съществува център, който планира нещата до съвършенство. Следите, които остават, са объркани и неясни.

— А защо Ларкин е правел това? — Попита Хардкасъл с любопитство. — Да не би да е бил някакъв политически идеалист? Егоист? Или само за пари?

— Не, не е идеалист. По-скоро за пари.

— Ако е така, не можахте ли да го пипнете по-рано? Нали е харчел тези пари? Не ги е мариновал в буркани предполагам?

— О не. Пилееше доста. Всъщност пипнахме го по-рано, отколкото беше официално обявено.

Хардкасъл кимна с разбиране:

— Решили сте да го използвате още малко, нали?

— Да. Преди да го заловим, успя да предаде доста ценни сведения. След това му подхвърлихме други, също ценни на пръв поглед, и го оставихме да предаде и тях. В нашите служби сме свикнали да се примиряваме с мисълта, че от време на време ни смятат за глупаци.

— Не мисля, че бих се занимавал с работата ти, Колин — изрече Хардкасъл замислено.

— Не е толкова страшна, колкото си мислят хората. — Отвърнах аз.

— Истината е, че през повечето време е удивително скучна. Но има нещо отвъд това. В наши дни човек мисли, че нищо не е достатъчно секретно. Ние знаем техните тайни, те знаят нашите. Много често нашите агенти са техни агенти, а техните агенти са наши агенти. В крайна сметка е истински кошмар да разбереш кой кого мами. Понякога си мисля, че всички знаят тайните на всички останали и по някакво негласно споразумение се правят, че не ги знаят.

— Мисля, че разбирам какво искаш да кажеш — кимна замислено Хардкасъл и ме изгледа с любопитство.

— Мога да разбера какво правиш в Портълбъри, но все пак Кроудийн е на осемнайсет километра от там.

— Търся полумесеци — отговорих аз.

— Полумесеци? — Хардкасъл изглеждаше озадачен.

— Да. Или луни. Нови луни, изгряващи луни… Започнах издирването в Портълбъри. Там има кръчма, наречена „Пълнолуние“. Доста време загубих около нея. В началото ми звучеше добре. Освен нея има още „Изгряваща луна“, „Луна и звезди“, „Веселият сърп“, „Кръст и полумесец“ — това беше в едно селце на име Сиймийд. Не се добрах до нищо. След това преминах изцяло на полумесеците. В Портълбъри има няколко и от тях.

Видях обърканото изражение на Дик и се разсмях:

— Не ме гледай, сякаш съм полудял, Дик. Търся нещо съвсем реално.

Извадих портфейла си и му показах парчето хартия. Това беше обикновена хотелска бланка за писма, на която беше надраскано нещо.

— Намерихме това в портфейла на един човек на име Ханбъри. Той свърши много работа при залавянето на Ларкин. Беше добър, много добър. Блъсна го кола. Никой не е успял да види номера. Не знам какво означава тази рисунка, но Ханбъри я е направил или прекопирал отнякъде. Смятал, че е нещо важно. Може да му е дошла някоя идея. Може да е видял или чул нещо, свързано с луна или полумесец, числото шейсет и едно и буквата „М“. След смъртта му с всичко това се заех аз. Все още не знам какво търся, но съм дяволски сигурен, че има нещо важно. Не знам какво означава тази цифра, нито какво означава буквата. Търсих в кръг от Портълбъри навън. Три седмици безплодно търсене. Кроудийн е следващото място. Това е всичко. Честно казано, Дик, не очаквам да открия тук това, което търся. Има само едно нещо, което напомня полумесец. „Уилбрахъм Кресънт“. Смятах да се разходя до номер шейсет и едно, за да го огледам и след това да ти се обадя, за да проверя дали можеш да ми кажеш нещо интересно. Ето затова бях отишъл там, но не успях да открия номера!

— Както ти казах, на шейсет и едно живее местен строител.

— Но не такъв търся аз. Възможно ли е при него да има работници чужденци?

— Не е изключено. Доста хора наемат чужденци напоследък. Ако е така, трябва да са регистрирани. Утре ще погледна и ще ти кажа.

— Благодаря ти, Дик.

— Сутринта ще намина през двете съседни къщи, за да задам дежурните въпроси. Дали са виждали някого и така нататък. Смятам да се отбия и в онази на номер деветнайсет. Ако искаш, мога да те взема с мен.

Съгласих се с готовност.

— Аз ще съм сержант Лам и ще водя стенографски протокол.

 

 

На следващата сутрин отидох в полицията в девет и половина и заварих приятеля си побеснял. Когато най-накрая освободи нещастния подчинен, на когото се караше, попитах какво се е случило. За миг ми се стори, че Хардкасъл изръмжа:

— Проклетите часовници!

— Часовниците? Какво е станало с тях?

— Един от тях липсва.

— Липсва? Кой?

— Този с кожения калъф, на който пишеше „Розмари“.

Подсвирнах.

— Това е доста странно. Как е станало?

— Проклетите глупаци! И аз съм сред тях, предполагам (Дик беше много честен човек). Трябва вечно да им ходиш по петите, иначе непременно ще объркат нещо! Всички часовници вчера бяха във всекидневната, нали? Накарах госпожица Пебмарш да ги опипа, за да ги разпознае, но тя не успя. След това дойдоха санитарите да вдигнат трупа.

— Да?

— Аз излязох навън за малко, после се върнах в кухнята и поговорих с госпожица Пебмарш. Казах й, че ще трябва да взема часовниците и че ще й дам разписка за тях.

— Помня. Чух този разговор.

— След това казах на момичето, че ще го изпратя до дома му със служебна кола, и те помолих да го заведеш до нея.

— Да.

— Дадох разписката на госпожица Пебмарш, въпреки че тя не я искаше, защото часовниците не били нейни. После дойдох при теб. Наредих на Едуардс да ги опакова внимателно и да ги донесе тук. Разбира се, без стенния часовник и другия — с кукувицата. И, изглежда, това ми е била грешката. Трябваше изрично да му кажа да вземе четири часовника. Той твърди, че отишъл веднага и направил точно както съм му наредил. Само че имало само три!

— При това положение нямаме много време. Изглежда…

— Може да го е направила Пебмарш. Може да е взела часовника, след като излязох от всекидневната, и да го е занесла в кухнята.

— Да. Но защо?

— Трябва да научим още много неща. Кой още би могъл да го вземе? Момичето?

Замислих се.

— Не, струва ми се, че… — спомних си нещо.

— Значи е тя — отсече Хардкасъл. — Хайде. Кога стана?

— Тъкмо отивахме към полицейската кола — заговорих аз смутено. — Сети се, че е забравила ръкавиците си вътре. Предложих й да отида да ги взема, но тя отказа под предлог, че знае точно къде ги е оставила и ще ги намери по-лесно. Нямала нищо против да влезе вътре, след като бил махнат трупът. След това се върна в къщата. Не се бави повече от минута…

— Когато се върна, видя ли тези ръкавици? На ръцете й ли бяха, или ги държеше?

Поколебах се.

— Мисля, че да.

— Очевидно не е било така — каза Хардкасъл. — Иначе нямаше да се колебаеш.

— Може да ги е сложила в чантата си.

— Лошото е — продължи Хардкасъл с укор, — че харесваш това момиче.

— Не дрънкай глупости! — защитих се аз енергично. — Вчера следобед я видях за пръв път и това запознанство не може да се нарече романтично.

— Не съм много сигурен — поклати глава Хардкасъл.

— Не всеки ден млади момичета се хвърлят в ръцете на мъжете с писъци за помощ по утвърдения викториански образец. Карат те да се чувстваш герой и мъжествен закрилник. Само че трябва да престанеш да я защитаваш. Толкова. Изобщо не можеш да си сигурен дали това момиче не е извършило престъпление.

— Да не би да искаш да кажеш, че такова крехко същество е в състояние да забие нож в гърдите на здрав мъж, да го скрие така внимателно, че никой от копоите ти да не може да го открие, и след това да изтича навън, за да разиграе толкова съвършено сцената с писъците пред мен?

— Не би се изненадал, ако беше виждал нещата, които съм виждал аз — каза Хардкасъл мрачно.

— А ти не си ли даваш сметка, че в професията си съм се срещал с твърде много красиви жени от почти всички националности? При това с физически данни, които биха накарали всеки американски частен детектив направо да забрави за ръженото уиски в барчето си! Неуязвим съм за женските прелести, Дик!

— Всеки рано или късно намира своето Ватерло — каза Хардкасъл. — Въпросът е да попаднеш на свой тип. Струва ми се, че Шийла Уеб е точно твоят тип.

— Дори и така да е, не виждам защо толкова сериозно си се заел да обвиниш нея.

Хардкасъл въздъхна:

— Не я обвинявам… Но все пак трябва да започна от нещо. Трупът беше намерен в къщата на Пебмарш. Намери го Шийла Уеб… Няма нужда да ти казвам колко често този, който открие трупа, е и последният, който го е виждал жив. Докато не съберем още факти, тя ще бъде в центъра на вниманието ми.

— Когато влязох в стаята вчера, човекът беше умрял най-малко половин час преди това. Какво ще кажеш?

— Шийла Уеб е била в обедна почивка от един и половина до два и половина.

Погледнах го уморено:

— Какво научи за Къри?

— Нищо — отговори Хардкасъл с неочаквана горчивина.

— Как така нищо?

— Ами просто, че не съществува. Няма такъв човек.

— А какво ти казаха в застрахователната компания?

— Нищо, защото и тя не съществува. Няма „Метрополис & Провиншъл“. А що се отнася до господин Къри от Денвърс Стрийт, няма никакъв господин, няма Денвърс Стрийт, няма номер седем и какъвто и да било друг номер.

— Интересно — казах аз. — Значи онова е било фалшива визитна картичка, с фалшиво име, адрес и застрахователна компания.

— Така изглежда.

— Какво ли се крие зад всичко това?

Хардкасъл сви рамене.

— В момента мога само да гадая. Може би е събирал фалшиви застрахователни вноски. Може би това е било начин да влиза в къщите на хората и да върши измами или да краде. Не е изключено да е бил и частен детектив, кой знае?

— Но вие ще разберете.

— О, да. В края на краищата ще разберем. Вече изпратихме отпечатъците му, за да проверят дали няма заведено досие за нещо друго. Ако има, това ще е голяма стъпка напред. Ако няма, ще ни бъде значително по-трудно.

— Частно ченге — казах аз замислено. — Това ми харесва. Открива нови възможности.

— Засега пред нас има само възможности.

— Кога ще е предварителното следствие?

— Вдругиден бъде съвсем формално и ще го отложат.

— Каква е медицинската експертиза?

— Рана от острие, най-вероятно кухненски нож.

— Значи госпожица Пебмарш би трябвало да падне. Една сляпа жена едва ли би могла да убие век с нож. Ако наистина е сляпа, разбира се.

— Да, сляпа е. Проверихме. И е точно това, което, казва, че е. Била е учителка по математика в едно училище в Северна Англия, загубила е зрението си преди шестнайсет години, след това се е заела да изучава Брайлово писмо и така нататък. Най-накрая е постъпила като преподавателка в института „Ааронберг“.

— Може ли да е душевноболна?

— С мания за часовници и застрахователни агенти!

— Наистина звучи прекалено невероятно, за да се опише с думи. — Не можех да не говоря с известен ентусиазъм. — Като у Ариадна Оливър в най-лошите й моменти или покойния Гари Грегсън в най-добрата му форма…

— Продължавай, забавлявай се. Ти не си нещастният инспектор, на когото е поверен този случай. Не ти се налага да отговаряш пред шефа на полицията за него.

— Е, добре. Може би ще научим нещо полезно от съседите.

— Съмнявам се — мрачно изрече Хардкасъл. — Дори и да беше наръган в предния двор и двама маскирани мъже да го бяха внесли в къщата, пак никой нямаше да забележи. „Уилбрахъм Кресънт“ не е село, което е още по-лошо. Това е един сравнително заможен жилищен квартал. Към един часа приходящите прислужнички, който биха могли да забележат нещо, най-често вече са си тръгнали. Дори и бебешките колички са прибрани по това време.

— Няма ли някой възрастен инвалид, който по цял ден седи край прозореца?

— Ще ми се да имаше, но няма.

— Кой живее в двете съседни къщи?

— На номер осемнайсет живее господин Уотърхаус той управлява адвокатската кантора „Гейнсфърд и Суетънхам“, и сестра му, която през свободното си време управлява него. За номер двайсет знам само, че жената, която живее там, има поне двайсет котки. Не обичам котките.

Отбелязах, че животът на полицая е тежък, и тръгнах.