Агата Кристи
Часовниците (6)

Пета глава

— Мамо! — извика Ърни Къртин от прозореца, като за малко престана да движи металната играчка нагоре-надолу и да свисти и бръмчи като космически кораб, полетял към Венера. — Мамо! К’во ще кажеш, а?

Госпожа Къртин — жена с навъсено лице, която миеше чинии на мивката в кухнята, не си направи труда да отговори.

— Мамо, пред къщи има полицейска кола.

— Стига си лъгал, Ърни! — сгълча го тя и продължи да подрънква с чашите и чиниите, които подреждаше на скарата за сушене. — Колко пъти да ти повтарям!

— Ама аз не лъжа! — обиди се момчето. — Това си е полицейска кола и от нея слизат двама души.

Майката реши да се заеме с отрочето си.

— Ще ми кажеш ли какво си направил този път! — Попита настоятелно. — Сигурно пак си ни опозорил, к’во друго?

— Не съм! — отговори Ърни. — Не съм направил нищо!

— Защото ходиш с този Алф и шайката му! Ами шайка е! Колко пъти да ти казваме с баща ти, че няма да видиш добро с тях. Накрая ще си изпатиш! Най-напред ще идеш в съда за малолетни, а после в поправителен дом, помни ми думата! А това няма да стане, ясно ли е?

— Идват към нас — обяви Ърни.

Жената изостави мивката и застана на прозореца до сина си.

— Ами! — промърмори.

В този момент се почука на вратата. Тя бързо избърса ръцете си в кърпата, отиде в антрето и отвори вперила враждебен, въпросителен поглед в двамата мъже на прага.

— Госпожа Къртин?

— Аз съм — отвърна.

— Може ли да влезем за малко? — Попита инспектор Хардкасъл.

Тя направи неохотно крачка назад, отвори някаква врата и покани инспектора с жест да влезе. Стаичката беше малка и подредена и създаваше впечатлението, че се използва рядко, което беше и самата истина. Ърни излезе от кухнята, влезе и застана безмълвно край вратата.

— Това синът ви ли е? — Попита инспектор Хардкасъл.

— Да — отговори жената враждебно. — Той е добро момче, каквото и да кажете.

— Сигурен съм в това — заяви инспектор Хардкасъл учтиво.

Враждебността на госпожа Къртин понамаля.

— Дойдох, за да ви задам няколко въпроса във връзка с „Уилбрахъм Кресънт“, номер деветнайсет. Работите там, нали?

— Не съм казала, че не работя. — Жената все още не можеше да се отърси от предишното си настроение.

— При госпожица Милисънт Пебмарш?

— Да. Много мила жена.

— Сляпа — добави инспектор Хардкасъл.

— Да, горката. Но ако не ти кажат, няма да разбереш. Като я гледаш как може да намери всичко и да се ориентира… Ходи и навън по улиците, пресича кръстовищата… Не е от тези, дето вдигат много шум около себе си, като някои други.

— Сутрин ли ходите там?

— Сутрин. Отивам към девет и половина десет и си тръгвам към дванайсет или когато свърша. — Изведнъж гласът й стана пронизителен: — Само не ми казвайте, че нещо е откраднато!

— Точно обратното — отговори инспекторът, който имаше предвид четирите часовника.

Тя го погледна с недоумение.

— Какво е станало? — попита.

— Във всекидневната днес следобед е бил намерен труп.

Жената се вторачи в него. Ърни Къртин отвори уста, за да извика „Уха!“, но реши, че няма да е разумно да привлича вниманието върху себе си, и я затвори.

— Труп?! — повтори госпожа Къртин изумено и добави още по-изумено: — Във всекидневната?!

— Да. Намушкан с нож.

— Значи убит?

— Да, убит.

— Кой го е убил? — попита тя настоятелно.

— Боя се, че все още не сме стигнали толкова далеч — отговори инспектор Хардкасъл. — Реших, че може би ще ни помогнете.

— Не съм видяла никакъв труп — отсече жената.

— Да, но има едно-две други неща, които трябва да изясним. Например дали тази сутрин някой е идвал в къщата на госпожица Пебмарш?

— Никой. Днес не. Що за човек е бил този?

— Възрастен мъж, около шейсетте, облечен с хубав тъмен костюм. Може да се е представил за застрахователен агент.

— Нямаше да го пусна — отсече госпожа Къртин. — Никакви застрахователни агенти, никакви прахосмукачки или Енциклопедия Британика. Госпожица Пебмарш не обича продавачите, дето ходят по къщите, аз също.

— Според визитната картичка, която намерихме у него, името на този човек е било Къри. Познато ли ви е?

— Къри? Къри? — Тя поклати глава и добави подозрително: — Звучи ми като индийско.

— О, не. Не е индиец.

— Кой го намери? Госпожица Пебмарш?

— Една млада дама, стенографка. Поради някакво недоразумение са я изпратили при госпожица Пебмарш. Тя е открила трупа. Самата госпожица Пебмарш се е върнала почти веднага след това.

Жената въздъхна дълбоко.

— Какво нещо! — промърмори. — Какво нещо!

— Може би ще поискаме от вас да видите покойния и да ни кажете дали някога се е отбивал в къщата на госпожица Пебмарш. Тя е сигурна, че не е. Има и някои други подробности. Например можете ли да си спомните колко часовници имаше във всекидневната? Жената дори не се замисли:

— Има един голям стенен часовник в ъгъла и един с кукувица на стената. Тя се показва и вика „Ку-ку“. Понякога може да ти изкара акъла. Изобщо не съм ги пипала — побърза да добави. — Госпожица Пебмарш обича да ги навива сама.

— Нищо не се е случило с тях — успокои я инспекторът. — Сигурна ли сте, че в стаята бяха само тези двата?

— Разбира се! Какви други да има?

— Нямаше ли един сребърен часовник с форма на колесница? Или малък от френско злато? Или порцеланов с цветя, на рафта над камината? Или един с кожен калъф, на който пише „Розмари“?

— Нямаше нищо такова.

— Ако са били там, щяхте да ги забележите, нали?

— Естествено, че щях да ги забележа.

— Всички тези часовници бяха около един час по-напред от големия стенен часовник и онзи с кукувицата.

— Може да са били от чужбина — поясни свидетелката. — Веднъж с мъжа ми ходихме до Италия и Швейцария с автобус и там времето беше цял час напред. Сигурно има нещо общо с Общия пазар. Не искам и да знам за този Общ пазар, мъжът ми — също. Англия си е достатъчно добра и без това.

Инспектор Хардкасъл реши да не навлиза в политиката.

— Можете ли да си спомните кога точно напуснахте къщата на госпожица Пебмарш тази сутрин?

— В дванайсет и четвърт май — отговори тя.

— Госпожица Пебмарш беше ли си у дома по това време?

— Не, не беше се върнала още. Обикновено си идва някъде между дванайсет и дванайсет и половина. Различно.

— А кога излезе от къщи?

— Преди аз да отида. В десет часа.

— Е, благодаря ви, госпожо Къртин.

— Странна е тая работа с часовниците — отбеляза тя. — Може госпожица Пебмарш да е ходила на някоя разпродажба. Антики са нали? Както ги описахте, на такива ми приличат.

— Госпожица Пебмарш ходи ли по разпродажби?

— Преди четири месеца от една такава си купи китеник. В много добро състояние и много евтино, както ми каза. И пердета. Трябваше да се скъсят, но бяха като нови.

— Но обикновено не купува разни старинни неща — картини, порцелан и така нататък?

Жената поклати глава.

— Не съм виждала такова нещо, но кой знае… Като отидеш на разпродажба… Искам да кажа, че можеш да си изгубиш ума. Като се прибереш после вкъщи, си казваш: „А това за какво ми беше изтрябвало?“ Веднъж си купих шест буркана конфитюр. После като помислих и си казах, че можех да мина и по-евтино, но… Чашите и чинийките също. На пазара в сряда можех да ги взема по-евтино.

Тя мрачно поклати глава. Инспекторът разбра, че няма какво повече да научи от нея, и си тръгна. Едва тогава Ърни даде своя принос към обсъжданата тема:

— Убийство! О-хо-о!

Веднага космическото пътешествие отстъпи мястото си на нещо по-вълнуващо и реално.

— Дали не му е видяла сметката госпожица Пебмарш, а? — попита той с надежда.

— Не говори глупости — скара му се майка му Къртин. Хрумна й нещо. — Чудя се дали не трябваше да му кажа…

— К’во да му кажеш, мамо?

— Не е твоя работа — отвърна тя.