Агата Кристи
Часовниците (26)

Двайсет и пета глава

Колин Лам разказва:

Наложи се да изчакам минута-две, след което вратата се отвори. Пред мен застана едра руса скандинавка със зачервено лице и шарени дрехи и ме погледна въпросително. Очевидно бе избърсала ръцете си набързо, защото по тях, както и на носа й имаше следи от брашно, поради което никак не беше трудно да се досетя какво правеше.

— Извинете ме — казах, — но ми се струва, че тук живее едно момиченце, което изпусна нещо през прозореца.

Скандинавката ми се усмихна окуражаващо. Явно беше, че поне засега силата й не е в английския език.

— Извинява се. Какво казва?

— Едно дете, момиченце…

— Да, да. — Тя кимна.

— Изпусна нещо от прозореца. — Тук си помогнах с жестове. — Взех го и го донесох.

Протегнах ръка. В нея имаше малък сребърен нож за плодове. Тя го погледна, но не го позна.

— Не мисли… Не виждала…

— Готвите, както виждам — казах със съчувствие.

— Да, да — закима тя енергично. — Готви.

— Не искам да ви преча. Заведете ме при детето и ще му го дам, без да ви безпокоя повече.

— Извинете?

Но изглежда осъзна какво искам да й кажа, защото ме преведе през вестибюла и отвори някаква врата.

Оказах се в приятно обзаведена всекидневна. Една кушетка беше придърпана под прозореца и на нея стоеше момиченцето. Беше девет-десетгодишно и единият му крак беше гипсиран.

— Господин този казва, изпуснала…

За щастие в този момент откъм кухнята лъхна силна миризма на изгоряло. Скандинавката възкликна отчаяно:

— Моля извини, моля…

— Вървете — казах доволно. — Ще се справя с положението.

Тя хукна към кухнята. Затворих вратата на стаята и отидох до прозореца.

— Здравей — поздравих детето.

— Здравей — отговори то и ми хвърли продължителен преценяващ поглед, който за малко да ме извади от равновесие. Беше съвсем обикновено момиченце с права русолява коса, сплетена на две плитки. Имаше високо чело и интелигентни сиви очи.

— Аз съм Колин Лам. А ти как се казваш?

Отговори ми веднага:

— Джералдин — Мари — Александра Браун.

— Боже мой! — възкликнах аз. — Какво дълго име. А как ти викат?

— Джералдин. Понякога Джери, но на мен не ми харесва. Татко също не одобрява съкращенията.

Едно от големите преимущества на това да си имаш работа с деца е, че те притежават своя собствена логика.

Всеки възрастен човек на нейно място досега щеше да ме е попитал какво искам и за какво съм дошъл, но Джералдин беше напълно готова да поведе разговор, без да навлиза в глупави подробности. Тя беше сама и очевидно скучаеше, така че всеки посетител беше добре дошъл. Беше готова да разговаря с мен дотогава, докато не се покажех скучен и досаден събеседник.

— Татко ти го няма, предполагам?

Тя отговори също толкова бързо и подробно, колкото и първия път:

— Машиностроителен завод „Картинг хейвън“.

— Ами майка ти?

— Мама е умряла — отговори Джералдин, без това да се отрази на доброто й настроение. — Умряла е, когато съм била бебе на два месеца. Идвала е от Франция със самолет, който се е разбил. Всички други също са умрели.

Каза ми това с известно задоволство и си помислих, че за децата смъртта на родителите може да придобие особено значение, ако е настъпила вследствие на някаква катастрофа.

— Разбирам — отговорих аз и погледнах към вратата. — И значи затова имаш…

— Това е Ингрид. Тя е от Норвегия и е тук само от две седмици. Още не знае английски и аз я уча.

— А тя те учи на норвежки, така ли?

— Не много — отговори Джералдин.

— Харесваш ли я?

— Да. Тя е добра. Понякога готви много странни неща. Знаеш ли, че обича да яде сурова риба?

— И аз съм ял сурова риба в Норвегия. Не е лошо.

Момиченцето ме изгледа с недоверие.

— Днес се опитва да направи торта.

— Това е добре.

— Да. Обичам торти — каза тя и добави учтиво: — За обяд ли дойдохте?

— Не съвсем. Всъщност минавах отдолу и ми се, стори, че ти изпусна нещо през прозореца.

— Аз?

— Да. — Подадох й сребърния нож за плодове.

Джералдин го погледна най-напред подозрително, после с одобрение.

— Много е хубав. За какво служи?

— За рязане на плодове.

Отворих го.

— А, сега разбрах. С него можеш да белиш ябълки.

— Да.

Джералдин въздъхна:

— Но не е мой. Не съм го изпуснала аз. Защо си помисли, че съм аз?

— Ами ти беше на прозореца и…

— Аз гледам през прозореца почти непрекъснато. Защото паднах и си счупих крака, виждаш ли?

— Лош късмет.

— Да, лош. Слизах от автобуса и се спънах неочаквано. Първо много болеше, после по-малко, а сега никак.

— Сигурно ти е много скучно.

— Да, скучно ми е. Татко ми носи разни неща… пластилин, книжки, пастели и други такива работи, но на човек му омръзва все да прави нещо, така че през повечето време седя на прозореца и гледам с бинокъла.

Тя ми показа с гордост театралния си бинокъл.

— Може ли да погледна? — Попитах аз.

Взех го, сложих го пред очите си и погледнах през прозореца.

— Страшно е хубав! — казах с възхищение.

Бинокълът наистина беше чудесен. Изглежда, бащата на Джералдин, ако той го беше купил, бе дал доста пари за него. Къщата на „Уилбрахъм Кресънт“ 19 се виждаше удивително ясно. Върнах й бинокъла.

— Много е добър. Първокласен.

— Истински е — каза тя. — Не е детска играчка за бебета.

— Не е. Личи му — съгласих се аз.

— Имам една тетрадка — добави Джералдин. Показа ми я. — Ако стане нещо интересно, си го записвам. Също и кога е станало. То е като да следиш в колко часа минават влаковете — добави. — Имам един братовчед Дик, който ме научи. И на още една игра… С номерата на колите. Започваш от едно и гледаш докъде ще стигнеш…

— Интересно занимание — отбелязах аз.

— Само че по тази улица няма много коли, така че трябваше да се откажа.

— Предполагам, че вече знаеш кой живее в онези къщи ей там?

Казах го колкото се може по-непринудено, но Джералдин щеше да ми отговори и без това:

— О, да, разбира се. Е, не им знам истинските имена, но съм им измислила други.

— Трябва да е много интересно.

— Ей там живее маркиза Карабас… В къщата с храсталаците. Тя е господарка на много, много котки.

— Току-що си поговорих с една от тях. Оранжева.

— Видях ви — заяви детето.

— Сигурно си много наблюдателна и виждаш всичко, нали?

Тя се усмихна доволно. Точно в този момент Ингрид отвори вратата и влезе задъхано.

— Вие добре? — попита.

— Ние сме съвсем добре, Ингрид — отговори Джералдин твърдо. — Няма защо да се безпокоиш.

Норвежката закима енергично и започна да жестикулира.

— Върви да готвиш.

— Добре. Отива. Хубаво нещо, имаш гост.

— Когато готви, става нервна — обясни момиченцето. — Искам да кажа, когато се опитва да направи нещо ново. Понякога се храним много късно заради това. Радвам се, че дойдохте. Хубаво е да има с кого да си поговориш и да не мислиш, че си гладен.

— Разкажи ми за онези хора там. Какво виждаш оттук? Кой живее в съседната къща? Спретнатата?

— О, там има една сляпа жена. Съвсем сляпа е, а ходи като че ли вижда. Портиерът Хари ми каза. Той е добър. Разказва ми много неща. И за убийството ми каза той.

— Убийство?! — постарах се да го изрека с нужната изненада в гласа.

Джералдин кимна и си придаде важен вид заради това, което щеше да ми каже.

— В онази къща стана убийство. Може да се каже, че го видях!

— Колко интересно!

— Ами да, нали? Никога досега не бях виждала убийство. Е, не самото убийство, а мястото, където е станало.

— И какво видя?

— Ами точно тогава нямаше нищо интересно. По това време няма никого по улиците. Точно тогава от къщата изскочи една жена и се разпищя. Веднага разбрах, че нещо се е случило.

— Каква беше тази жена?

— Ами най-обикновена жена. Беше млада и доста хубава. Изскочи през вратата и не спря да пищи. По улицата минаваше някакъв мъж. Тя изскочи през портата и се вкопчи в него — ей така. — Джералдин показа с ръце и внезапно ме погледна. — Приличаше на вас.

— Сигурно имам двойник — подхвърлих небрежно. — И какво стана след това? Много е интересно.

— Ами той я сложи на земята, направо на тротоара и се върна в къщата, а в това време Императорът — това е оранжевият котарак, така го наричам, защото винаги е толкова горд — престана да се мие и много се изненада, а в това време госпожица Точилка излезе навън… Тя живее на номер осемнайсет… Излезе на стъпалата и започна да гледа…

— Госпожица Точилка?

— Така я наричам, защото е много груба. Има брат и непрекъснато го тормози.

— Продължавай — подканих я аз заинтригуван.

— И тогава се случиха много неща. Мъжът отново излезе от къщата… Сигурен ли сте, че не бяхте вие?

— Видът ми е много обикновен — отвърнах скромно. Има много също като мен.

— Така е — съгласи се Джералдин някак си неучтиво. — Както и да е. Та, този човек тръгна по улицата и се обади от телефонната кабина ей там. След това започна да идва полицията. — Очите й заблестяха. — Много полицаи. И откараха умрелия с нещо като линейка. По това време се бяха насъбрали много хора да гледат. И Хари беше там, нашият портиер. После разказа всичко.

— Каза ли ти, кой е убитият?

— Само, че бил някакъв мъж и никой не знаел как се казва.

— Много интересно.

Започнах да се моля Ингрид да не избере точно този момент, за да донесе ужасната си торта или каквото там правеше.

— Ами спомняш ли си преди това… Видя ли кога убитият е дошъл в къщата?

— Не, не видях. Предполагам, че е бил там през цялото време.

— Искаш да кажеш, че е живеел там, така ли?

— О, не. Там живее само госпожица Пебмарш.

— Значи знаеш истинското й име?

— Ами да. Писаха го във вестниците. Писаха всичко за това убийство. А жената, която пищеше, се казва Шийла Уеб. Хари ми каза, че името на убития било господин Къри. Нали е смешно? Като подправката. И след това имаше още едно убийство. Не на същия ден, ами по-късно. В телефонната будка в края на улицата. От тук се вижда, но трябва да се покажа от прозореца и да погледна настрани. Не, не го видях, защото не знаех, че ще се случи. Ако знаех, щях да се покажа и да гледам. Онази сутрин на улицата имаше много хора и зяпаха къщата отсреща. Струва ми се, че това е много глупаво, нали?

— Много — съгласих се аз.

В този момент се появи Ингрид.

— Идва скоро — обяви тя. — Много скоро идва.

Излезе отново. Джералдин каза:

— Не я искаме много. Притеснява се за готвенето. Освен закуската трябва да прави само обяд. Вечер татко поръчва храна от ресторанта. Риба или нещо такова. Не истинска вечеря. — Гласът й прозвуча тъжно.

— А в колко часа обядваш обикновено, Джералдин?

— Искате да кажете в колко часа вечерям. За мен това е вечерята. Вечер само закусвам. Ами… когато Ингрид успее да сготви. Тя има доста странни представи за времето. Закуската трябва да е готова навреме, защото иначе татко се сърди. Понякога ям обедната вечеря в дванайсет, а понякога и в два, когато се случи. Ингрид казва, че дали ще ядеш, не зависело от това колко е часът, а от това дали храната е сготвена.

— Така е по-лесно, предполагам — казах аз. — А кога обядва… вечеря в деня на убийството?

— Тогава беше в дванайсет. В този ден от седмицата Ингрид излиза. Ходи на кино или на фризьор, а при мен идва госпожа Пери. Тя е ужасна. Потупва.

— Потупва? — Попитах аз леко озадачен.

— Ами да. По главата например и казва: „Ах, какво хубаво момиченце.“ С нея изобщо не можеш да си поговориш както трябва — добави Джералдин.

— На колко си години?

— На десет. И три месеца.

— Според мен много те бива да водиш интелигентен разговор.

— Това е защото трябва да говоря много с татко — обясни тя сериозно.

— Значи в деня на убийството си „вечеряла“ рано.

— Да. За да може Ингрид да измие и да излезе малко след един.

— И онази сутрин пак си седяла край прозореца и си гледала хората по улицата?

— Да. През част от времето. По-рано, към десет, решавах кръстословица.

— Чудех се дали е възможно да не си видяла как господин Къри пристига в къщата.

Джералдин поклати глава.

— Не, не съм. Наистина е странно.

— Може би е дошъл много рано?

— Не е звънял на входната врата. Щях да го видя.

— Може да е минал през градината. От другата страна на къщата.

— О, не. Там има други къщи и хората не обичат някой да се разхожда из дворовете им.

— Предполагам, че си права.

— Поне да знаех как изглежда — каза тя.

— Беше доста възрастен. На около шейсет години. Гладко избръснат и с тъмносив костюм.

Джералдин поклати глава.

— Изглежда, е бил ужасно обикновен — отбеляза неодобрително.

— Както и да е. А ще ти е трудно ли да си спомняш кое в кой ден се е случило?

— Никак — прие тя предизвикателството. — Помня всичко, което стана онази сутрин. Знам кога дойде госпожа Рак и кога си отиде.

— Това е прислужничката, нали?

— Да, тя си влачи краката като рак. Има малко момче. Понякога го води със себе си, но онзи ден беше сама. Госпожица Пебмарш излиза към десет. Ходи да учи децата в училището за слепи. Госпожа Рак си отива към дванайсет. Понякога изнася пакет, който не е внесла. Предполагам, че си взема сирене, масло и такива неща, защото госпожица Пебмарш не вижда. Знам много добре какво се случи онзи ден, защото с Ингрид се бяхме скарали и тя не ми говореше. Уча я английски думички и тя искаше да знае какво се казва на сбогуване. Каза ми го на немски. Auf Wiedersehen.

Знам го, защото веднъж ходих в Швейцария и хората там го казваха. Казваха и Gruss Got. Ако това се каже на английски, ще звучи грубо.

— А ти какво каза на Ингрид?

Джералдин започна да се смее. Опита се да отговори, но смехът й пречеше. Най-накрая се успокои достатъчно.

— Казах й: „Я се пръждосвай оттук!“ Тя го казала на госпожица Булстроуд от съседния апартамент и съседката беше побесняла! Ингрид разбра какво съм направила и ми се разсърди. Одобрихме се чак следобед на следващия ден.

Аз обмислих тази информация.

— Значи през повечето време стоя тук с бинокъла?

Тя кимна.

— Така че съм сигурна, че господин Къри не е влязъл през предната врата. Може да е влязъл през нощта и да се е скрил на тавана. Може ли да е направил така?

— Всичко е възможно — отговорих аз, — но точно това не ми се струва вероятно.

— И аз мисля така — съгласи се Джералдин. — Нали е щял да огладнее? Как би могъл да помоли госпожица Пебмарш да му даде закуска, ако се е криел от нея?

— Значи никой не е идвал до къщата? Някой с кола — търговец, който и да било?

— Бакалинът идва в понеделник и четвъртък — каза Джералдин, — а млякото носят в осем и половина сутринта.

Това дете беше цяла енциклопедия.

— Другите неща госпожица Пебмарш си купува сама. Никой не е ходил при нея, освен пикапа на пералнята. Беше някаква друга пералня.

— Друга?

— Да. Обикновено идва „Садърн Даунс“. Повечето хора си перат при тях. Тази беше „Сноуфлейк“. Не я бях виждала преди. Сигурно е съвсем нова.

Положих големи усилия, за да не издам интереса си. Не исках да я накарам да започне да съчинява.

— Ами донесоха ли пране или взеха ново? — Попитах.

— Донесоха. При това в много голям пакет, а не както обикновено.

— Госпожица Пебмарш ли го получи?

— Не, разбира се. Тя беше излязла.

— В колко часа стана това, Джералдин?

— Точно в един и трийсет и пет — отговори тя и добави с гордост: — Записала съм си. Отвори малката тетрадка и посочи с не особено чистия си нокът. „1.35 ч. пристига пикапът на пералнята.“

— Трябва да отидеш да работиш в Скотланд Ярд — казах аз.

— Има ли жени детективи? Искам да стана детектив. Не жена полицай, те са глупави.

— Не ми разказа точно какво се случи, когато докараха прането.

— Нищо. Шофьорът слезе, отвори задната врата на пикапа, извади пакета и се заклатушка към задния двор. Предполагам, че там е било заключено и не е успял да влезе. Сигурно е оставил пакета отвън. След това се върна.

— Как изглеждаше?

— Най-обикновен човек.

— Като мен?

— О, не. Доста по-възрастен, макар че не можах да го видя както трябва, защото дойде до къщата от тази страна. — Тя посочи вдясно. — Спря пред къщата, нищо, че беше в насрещното платно. На малка уличка като тази това няма значение. След това влезе в двора, приведен под тежестта на пакета. Виждах само гърба му.

Когато излезе, бършеше лицето си. Май му беше станало горещо.

— И след това си отиде?

— Да, разбира се. Какво толкова интересно има в това?

— Не знам — отговорих аз. — Може би той е видял нещо интересно.

Вратата се отвори и влезе Ингрид, бутайки количка за сервиране.

— Сега вечеряме — каза тя весело и кимна.

— Браво! — възкликна Джералдин. — Умрях от глад.

Станах.

— Е, време е да тръгвам. Довиждане, Джералдин.

— Довиждане. Ами това? — посочи ножа за плодове. — Не е мой. — И добави тъжно: — Ще ми се да беше.

— Струва ми се, че не е на никого.

— Значи е нещо като късмет, така ли?

— Нещо такова — отговорих аз. — Мисля, че е по-добре да го задържиш. Поне докато някой не си го потърси. Но не мисля — казах убедено, — че някой ще го направи.

— Дай ми една ябълка, Ингрид.

— Ябълка?

— Pomme! Apfel!

Оставих я да проявява езиковите си способности.