Агата Кристи
Часовниците (22)

Двайсет и първа глава

Инспектор Хардкасъл погледна календара на бюрото си. Двайсети септември. Единайсет дни. Не бяха успели да напреднат колкото му се искаше, защото ги спираше старият проблем — идентифицирането на трупа. Това бе отнело повече време, отколкото си бе представял. Бяха пуснати в действие всички възможни средства, но още нямаше резултати. Лабораторните изследвания на дрехите бяха безплодни. Самите дрехи също не насочваха в определена посока. Бяха от добро качество, не нови, но запазени. Не бяха помогнали и зъболекарите, обществените перални и фирмите за химическо чистене. Мъртвият оставаше загадка. И все пак на Хардкасъл му се струваше, че това не е съвсем така. У този човек нямаше нищо свръхестествено или неземно. Той просто беше мъж, когото засега никой не можеше да разпознае. Според него това беше всичко. Хардкасъл въздъхна и се замисли за множеството писма и телефонни обаждания, които бяха последвали публикуването на снимката в пресата. Броят на хората, които си мислеха, че са го виждали, беше изумителен. Дъщери, които смятаха, че това са отдавна изчезналите им бащи. Една старица беше сигурна, че е синът й, напуснал дома си преди двайсет години. Няколко жени бяха убедени, че е изоставилият ги съпруг. Сестри подозираха, че е брат им.

Разбира се, имаше много хора, които са го виждали в Линкълншир, Нюкасъл, Девън, Лондон, в метрото, в автобуса, да се спотайва на пристанището, да гледа свирепо на някой ъгъл, да излиза от киното. Десетки обаждания, които не водеха до никъде.

Днес обаче инспекторът бе обнадежден. Погледна още веднъж писмото на бюрото си. Мерлина Райвъл.

Това малко име не му харесваше особено. Никой човек, който е с всичкия си, не би кръстил дъщеря си Мерлина. Не се съмняваше, че то е псевдоним, приет от самата дама. Но писмото му харесваше. Съдържанието му не стигаше до крайности и не беше прекалено категорично. Авторката му просто обясняваше, че е възможно човекът от снимката да е мъжът й, с когото се била разделила преди няколко години. Очакваше я тази сутрин. Натисна звънеца и влезе сержант Крей.

— Госпожа Райвъл още ли я няма?

— Току-що дойде, сър. Тъкмо щях да ви съобщя.

— Как изглежда?

— Малко театрално — отговори Крей, след като размисли. — С много грим, при това лош. Все пак мисля, че може да се разчита на нея.

— Разтревожена ли е?

— Не. Няма такова нещо.

— Добре — каза Хардкасъл. — Доведи я.

Крей излезе и след малко се върна с жената.

— Госпожа Райвъл, сър.

Инспекторът стана и се ръкува с нея. Прецени, че е на около петдесет, но от далеч, от доста далеч, би могла да мине за трийсетгодишна. Погледната отблизо, неумело сложеният грим я правеше да изглежда дори по-възрастна от петдесетте, така че той реши да закръгли на петдесет. Беше с боядисана коса, не носеше шапка. Беше средна на ръст, не пълна, с тъмно сако и пола, бяла блуза. Носеше голяма чанта на квадратчета, гривна, няколко пръстена. Като цяло, съдейки от опита си, можеше да заключи, че е свястна.

Вероятно не беше прекалено придирчива и не би било трудно да се живее с нея — щедра природа, може би добра душа. Дали можеше да се разчита на нея? Това беше главният въпрос. Не би се обзаложил, но по принцип и дума не можеше да става да се обзалага за такова нещо.

— Радвам се, че дойдохте, госпожо Райвъл — каза той. — Надявам се да ни помогнете.

— Виждате ли — отговори тя, — не съм напълно сигурна, но ми заприлича на Хари. Много прилича на него. Разбира се, може да се окаже, че греша, но се надявам, че няма да ви изгубя много време.

Сякаш се извиняваше.

— Не бива да съжалявате, че дойдохте, госпожо Райвъл. Имаме голяма нужда от помощта ви.

— Да, разбирам. Дано го разпозная. Отдавна не съм го виждала.

— Може ли да уточним някои факти, които ще ни бъдат от полза? Кога за последен път видяхте съпруга си?

— Във влака се помъчих да си припомня съвсем точно. С времето човешката памет отслабва ужасно. Струва ми се ви писах, че е било преди десет години, но са повече. Мисля, че са близо петнайсет. Как лети времето! Предполагам — добави тя, — че човек несъзнателно намалява годините, защото не му се иска да е остарял толкова. Не мислите ли така?

— Има нещо такова — съгласи се инспекторът. — Както и да е. Значи смятате, че са минали горе-долу петнайсет години откакто го видяхте за последен път? Кога се оженихте?

— Три години преди това.

— И къде живеехте тогава?

— В Съфолк. Шиптън Бойз. Приятно градче. Пазарно. Но много малко.

— С какво се занимаваше мъжът ви?

— Беше застрахователен агент. Поне… — замълча за миг… — поне така казваше.

Инспекторът я изгледа.

— Успяхте ли да се убедите, че не е било така?

— Не, не напълно… Не и по онова време. След това започнах да мисля, че ме е лъгал. Удобна професия за един мъж, нали?

— Може би. При някои обстоятелства…

— Искам да кажа, че това му дава възможност често да не се прибира вкъщи.

— Мъжът ви често ли отсъстваше от къщи, госпожице Райвъл?

— Да. Но тогава не ми правеше особено впечатление.

— А по-късно?

Тя не отговори веднага.

— Не може ли да свършваме с тази работа, инспекторе. В края на краищата, ако не е Хари…

Хардкасъл се зачуди какво ли си мисли тази жена. Гласът й беше напрегнат, може би се вълнуваше? Не беше сигурен.

— Разбирам защо искате да свършим по-бързо — отговори той. — Тръгваме веднага.

Инспекторът стана и я заведе при чакащата кола. Предстоящото посещение в моргата не я притесняваше повече, отколкото други хора на нейно място. Хардкасъл реши да я успокои колкото може:

— Няма нищо страшно. Всичко ще свърши за по-малко от минута.

Извадиха количката и санитарят вдигна чаршафа. Тя се вгледа в убития, леко се задъха, след това изхлипа и извърна лице.

— Хари е. Да. Много по-стар, изглежда различен… Но е той.

Инспекторът кимна на санитаря, улови я за лакътя и я изведе навън при колата, с която се върнаха в участъка. Не й каза нищо. Остави я да се съвземе. Когато се качиха в кабинета му, един полицай почти веднага донесе поднос с чай.

— Заповядайте, госпожо Райвъл. Изпийте чаша чай. Ще ви помогне да се съвземете. След това ще поговорим.

— Благодаря ви.

Тя сложи захар в чая си, доста при това, и го изпи на един дъх.

— Сега е по-добре. Не че ме интересува чак толкова. Все пак човек се разстройва, нали?

— Значи сте сигурна, че мъртвият е съпругът ви?

— Да, сигурна съм. Естествено, сега е по-стар, но не се е променил много. Винаги е изглеждал… чист и спретнат. Приятен… от добра класа.

„Да — помисли си Хардкасъл, — сполучливо описание. От добра класа.“ По всяка вероятност видът на Хари беше много по-добър от него самия. Някои хора бяха такива и това се отразяваше благотворно на делата им.

— Винаги особено е държал на дрехите си. Предполагам, че заради това си падаха по него толкова лесно. Не са могли да заподозрат каквото и да било.

— Кой си падаше, но него, госпожо Райвъл? — попита Хардкасъл внимателно, със съчувствие.

— Жените — отговори тя. — Заради това отсъстваше през повечето време.

— Разбирам. И вие научихте за това?

— Ами… Подозирах. При такива дълги отсъствия… Разбира се, аз знаех какви са мъжете. Мислех си, че ходи при някоя от време на време, но нямаше смисъл да го питам. Естествено, щеше да отрече. Все пак не си давах сметка, че с това си вади прехраната.

— Прехраната?

Тя кимна.

— Предполагам.

— Как разбрахте?

Тя сви рамене.

— Един ден се върна след поредното пътуване. До Нюкасъл, така ми каза. Както и да е, върна се и заяви, че трябва да се махне веднага. Играта била свършила. Докарал неприятности на някаква жена. Била учителка и можело да избухне скандал. Тогава започнах да му задавам въпроси. Нямаше нищо против да ми отговаря. Може би си мислеше, че знам повече, отколкото знаех в действителност. Жените лесно се лепяха за него… Точно като мен. Сгодявал се е за тях и след време им е предлагал да инвестира парите им. Обикновено са ги давали.

— Опита ли да направи това и с вас?

— Да, опита, но не му дадох нищо.

— Защо? Нямахте му доверие още от самото начало ли?

— Ами… Аз не се доверявам на никого. Имах опит с мъжете в това отношение и преди това. Както и да е, не исках той да влага парите ми в каквото и да било. Можех и сама да се грижа за спестяванията си. Ако държиш парите със собствените си ръце, винаги ще знаеш, че са твои! Виждала съм прекалено много измамени глупачки.

— А кога поиска да вложи парите ви? Преди да се ожените или след това?

— Струва ми се, че намекна нещо такова, преди да се оженим, но аз не реагирах и той веднага заговори за друго. След като се оженихме, ми спомена за някаква много добра възможност, която му се била отворила.

Казах му: „Не става“. Не само защото му нямах доверие, но и защото знам, че много често, когато мъжете си мислят, че са намерили някаква „много добра възможност“, се оказват измамени.

— Съпругът ви имал ли е неприятности с полицията?

— Не се безпокоеше за това. Жените обикновено не желаят да се разбере, че са били измамени. Само че последния път, изглежда, нещата не стояха точно така. Онази беше образована и нямаше да може да я преметне толкова лесно.

— И тя забременя, така ли?

— Да.

— Случвало ли се е и друг път?

— Мисля, че да. Честно казано, не знам какво го е накарало да заживее така. Дали само заради парите, или защото е бил от онези, които, освен че не могат без жени, нямат нищо против и някой друг да плаща за удоволствията им.

В гласа й нямаше горчивина.

— Обичахте ли го, госпожо Райвъл? — Попита Хардкасъл.

— Не знам. Наистина не знам. Сигурно… След като съм се омъжила за него…

— Извинете ме… Вие имахте ли истински брак?

— Честно казано, не знам. Да, бяхме сключили брак. И църковен, но не съм сигурна дали не се е женил и друг път, под различно име може би. Когато се омъжих за него, се казваше Хари Касълтън. Мисля, че това не беше истинското му име.

— Хари Касълтън, така ли?

— Да.

— И живяхте в онова градче… Шиптън Бойз… Колко време?

— Около две години. Преди това бяхме в Донкатър. Не мога да кажа, че се изненадах, когато се върна при мен и ми сервира онова. Тогава вече знаех, че не е стока. Просто не можех да повярвам, защото изглеждаше толкова почтен! Истински джентълмен.

— И какво се случи след това?

— Каза ми, че трябва да се махне веднага. Аз му отговорих, че не го спирам, че може да върви, където иска, и че не мога да търпя всичко това. Дадох му десет лири — добави замислено. — Само това имах. Нямал пари… Оттогава не съм го виждала, нито чувала. До днес. Или докато видях снимката във вестника.

— Имаше ли някакви особени белези? От операция или нещо такова?

Тя поклати глава.

— Струва ми се, че не.

— Някога използвал ли е името Къри?

— Къри? Не, не мисля. Поне аз не знам.

Хардкасъл й подаде визитната картичка.

— Намерихме това в джоба му.

— Значи продължава да твърди, че е застрахователен агент — отбеляза тя. — Предполагам, че използва… че е използвал най-различни имена.

— Казахте, че не сте го виждали от петнайсет години?

— И картичка за Коледа не ми е изпращал — каза госпожа Райвъл с насмешка. — Предполагам, че дори не е знаел къде съм. След като се разделихме, се върнах на сцената за известно време. Участвах в турнета предимно. Не живеех кой знае колко добре и махнах името Касълтън. Станах отново Мерлина Райвъл.

— Мерлина… това не е истинското ви име, предполагам?

Тя поклати глава и се усмихна весело.

— Аз го измислих. Необикновено е. Истинското ми име е Флоси Гап. Кръстили са ме Флорънс, но всички ме наричат Флоси или Фло. Флоси Гап — не звучи много романтично, нали?

— С какво се занимавате сега? Все още ли играете, госпожо Райвъл?

— Рядко — отговори тя.

Хардкасъл прояви такт.

— Разбирам.

— Понякога се занимавам с дребни работи на хонорар… Помагам при тържества и други подобни. Не е лошо. Поне се срещам с хора. Понякога ножът опира до кокала.

— Значи не сте чували нищо за Хари Касълтън, след като се разделихте?

— Нито дума. Помислих си, че е заминал в чужбина… Или че е умрял.

— Единственото, което остава да ви попитам, госпожо Райвъл, е дали имате представа защо Хари Касълтън е дошъл в този район?

— Не, разбира се, че нямам представа. Изобщо не знам какво е правил през цялото това време.

— Възможно ли е да е продавал фалшиви застраховки или нещо подобно?

— Не знам. Не ми се струва кой знае колко вероятно. Хари винаги е бил много внимателен и не би се захванал с нещо, за което ще се наложи да отговаря. По-скоро пак е било някаква история с жени.

— А смятате ли, че може да става дума за шантаж?

— Не знам… Но не е изключено. Ако някоя жена не желае да се разчуе за миналото й… Това не би го изложило на риск. Вижте, не твърдя, че го е правил, а само, че е възможно. Освен това не мисля, че би искал големи суми, за да докара някого до отчаяние. Би вземал по малко — кимна тя убедено.

— Жените са го харесвали, така ли?

— Да. Тръгваха след него много лесно. Предполагам, че това се дължеше на почтения му вид и добрия произход. Гордееха се, че са завладели мъж като него, и си представяха едно приятно, безоблачно съвместно бъдеще. Не бих могла да се изразя по друг начин. Аз самата се чувствах така — добави тя искрено.

— И една последна подробност. — Хардкасъл се обърна към подчинения си и му нареди да донесе часовниците.

Той се върна след малко. Носеше ги на поднос, завити с парче плат. Инспекторът го вдигна и ги показа на госпожа Райвъл. Тя ги огледа с неприкрит интерес и одобрение.

— Наистина са хубави. Този ми харесва — каза и докосна часовника от френско злато.

— Не сте ли виждали някой от тях и преди? Не ви ли говорят нещо?

— Не. Трябва ли да ми говорят?

— Можете ли да направите някаква връзка между съпруга си и името Розмари?

— Розмари? Момент, да помисля… Имаше една червенокоса… Но тя се казваше Розали. Не, не мога да си спомня. Няма и как. Хари криеше от мен какво прави.

— Ако видите часовник, който показва четири часа и тринайсет минути… — Хардкасъл замълча.

Тя се засмя:

— Ще си помисля, че е станало време за чай.

Инспекторът въздъхна:

— Е, госпожо Райвъл, много съм ви благодарен. Отложеното предварително следствие ще се състои вдругиден. Ще имате ли нещо против да дойдете и да потвърдите самоличността на убития?

— Не, нямам нищо против. Ще трябва само да кажа кой е бил той, нали? Няма да се налага да навлизам в подробности, надявам се? Няма да искат от мен да разказвам как е живял?

— Засега това не е необходимо. Ще трябва само да потвърдите, че той е мъжът ви Хари Касълтън. Точната дата вероятно е отбелязана в архивите в Съмърсет Хаус. Къде се оженихте?

— В Донбрук… Църквата май се казваше „Сейнт Майкъл“. Надявам се да не е било преди повече от двайсет години. Ще се почувствам с единия крак в гроба.

Госпожа Райвъл стана и протегна ръка. Хардкасъл се сбогува с нея и седна замислен зад бюрото си, почуквайки по плота с молив. След малко влезе сержант Крей.

— Добре ли мина?

— Така изглежда — отговори инспекторът. — Казвал се е Хари Касълтън, но това може да не е истинското му име. Ще трябва да проучим всичко възможно за този човек. Струва ми се, че доста жени биха имали причина да желаят да му отмъстят.

— Такъв почтен вид… — каза Крей.

— Това е бил най-големият му коз в занаята.

Хардкасъл се замисли отново за часовника, на който пишеше „Розмари“. Спомени?