Агата Кристи
Часовниците (20)

Деветнайсета глава

В гласа на професор Парди се долавяше раздразнение, когато прекъсна диктуването си и вдигна телефона.

— Кой? Какво? Искате да кажете, че вече е тук? Моля ви, попитайте го дали не може да дойде утре… Е, добре, добре, нека се качи.

— Вечно възниква нещо! — каза той ядосано. — Как може човек да свърши някаква сериозна работа, след като непрекъснато му пречат? — Професорът погледна намръщено Шийла Уеб и попита: — Докъде бяхме стигнали, мила моя?

Тя тъкмо щеше да отговори, когато на вратата се почука. С известно усилие професор Парди се освободи от хронологическите проблеми отпреди приблизително три хилядолетия и се върна към настоящето.

— Да! — извика той ядосано. — Влезте, какво има? Струва ми се, че специално настоях днес да не ме безпокоят.

— Съжалявам, сър, но трябваше да го направя. Добър вечер, госпожице Уеб.

Шийла Уеб се изправи и остави настрани бележника си. Инспектор Хардкасъл се зачуди дали не си е въобразил смущението, което се появи в погледа й.

— Кажете какво има? — рязко попита професорът.

— Аз съм инспектор Хардкасъл от местната полиция. Госпожица Уеб може да го потвърди.

— Не се и съмнявам — отговори професорът. — Не се и съмнявам.

— Исках да поговоря с госпожица Уеб.

— Не можехте ли да почакате? Наистина, избрахте най-неудобното време. Най-неудобното! Бяхме стигна ли до много важен момент. Госпожица Уеб ще е свободна след четвърт час, може би половин… О, Боже! Нима е станало шест?

— Много съжалявам, професор Парди — твърдо изрече Хардкасъл.

— Добре, добре. За какво става дума? За неправилно паркиране, предполагам. Колко претенциозни са тези пътни контрольори! Онзи ден един от тях твърдеше, че съм оставил колата си за четири часа и половина на забранено място. Сигурен съм, че беше много по-малко!

— Става дума за нещо много по-сериозно, сър.

— О, да, о, да! Ти, мила моя, нямаш кола, нали? — Той разсеяно погледна Шийла Уеб. — Да, спомних си, че идваш тук с автобус. Е, инспекторе, за какво става дума?

— За едно момиче на име Една Брент. — Той се обърна към Шийла Уеб: — Познавате я, нали?

Тя се втренчи в него. Красиви очи. Очи, сини като метличина. Очи, които му напомняха за някого.

— Една Брент ли казахте? — Тя повдигна вежди. — О, да, познавам я, разбира се. Какво е станало с нея?

— Както разбирам, новината все още не е стигнала до вас. Къде обядвахте, госпожице Уеб?

Тя се изчерви.

— Обядвах с един приятел в ресторант „Хо Тунг“… ако… ако това има значение за вас.

— След това не се ли върнахте в службата си?

— В бюрото ли? Обадих се по телефона и ми казаха да дойда направо тук при професора в два и половина.

— Точно така — потвърди професорът, кимайки. — Два и половина. И оттогава не сме спирали да работим… Боже мой! Трябваше да поръчам чай! Много съжалявам, госпожице Уеб, сигурно много ви се е пиело чай! Трябваше да ми напомните.

— Не, професор Парди, няма значение.

— Колко съм разсеян! Но не трябва да преча, щом инспекторът желае да ви пита нещо.

— Значи не знаете какво се е случило с Една Брент?

— Случило? Какво искате да кажете? Да не би да е претърпяла злополука или нещо подобно? Да не би да я е блъснала кола?

— Много е опасно — намеси се професорът. — При скоростите, с които шофират…

— Да — отговори Хардкасъл. — Нещо й се случи. — Той замълча и след това добави с колкото се може повече жестокост в гласа: — Около дванайсет и половина е била удушена в една телефонна кабина.

— В телефонна кабина? — попита професорът, който реши да прояви известен интерес.

Шийла Уеб не каза нищо. Тя само се вторачи в инспектора. Устата й леко се отвори, очите й се разшириха.

„Или наистина чуваш за пръв път за това, или си дяволски добра актриса“ — помисли си Хардкасъл.

— Боже мой, Боже мой! — каза професорът. — Удушена в телефонна кабина! Това ми се струва много странно. Много странно. Аз самият не бих избрал такова място… ако трябваше да направя подобно нещо, искам да кажа. В никакъв случай. Горкото момиче! Какво нещастие!

— Една е била удушена?! Но защо?

— Госпожице Уеб, знаехте ли, че завчера тя много е искала да ви види и че е ходила у вас, където ви е чакала известно време?

— Пак заради мен — гузно се обади професорът. — Онази вечер задържах госпожица Уеб до много късно, спомням си. До много късно. Все още съжалявам за това. Винаги трябва да ми напомняте колко е часът, мила моя, винаги.

— Леля ми каза, че е идвала — отговори Шийла, — но нямах представа, че ме е търсила за нещо важно. Важно ли е било наистина? Да не би да е имала някакви неприятности?

— Не знаем — отговори инспекторът. — И вероятно никога няма да научим. Освен ако вие не можете да ни кажете.

— Аз да ви кажа? Откъде да знам?

— Може би се досещате защо Една е искала да ви види?

Тя поклати глава.

— Не. Нямам никаква представа.

— Не е ли намеквала нещо? Не сте ли разговаряли в бюрото?

— Нищо не ми е казвала… Вчера изобщо не ходих там. Цял ден бях в Ландис Бей при един от писателите.

— Не ви ли се струваше притеснена или разтревожена напоследък?

— Една винаги изглеждаше притеснена и разтревожена. Тя непрекъснато се чувстваше объркана… Искам да кажа, че никога не беше сигурна дали това, което смята да направи, е правилно или не. Веднъж пропусна цели две страници от ръкописа на Арманд Левайн и ужасно се разтревожи, защото не знаеше какво да направи. Беше му изпратила текста, преди да разбере какво е станало.

— Аха. И поиска от вас съвет как да постъпи?

— Да. Казах й да му съобщи за станалото веднага, тъй като той едва ли щеше да започне да чете ръкописа толкова бързо. Посъветвах я да го помоли да не се оплаква на госпожица Мартиндейл, но това не й хареса особено.

— Когато възникваха подобни проблеми, тя обикновено търсеше съвет, така ли?

— О, да. Винаги. Бедата е, че невинаги бяхме съгласни помежду си как е най-правилно да постъпи. Това още повече я объркваше.

— Значи за нея е било съвсем обичайно да дойде при някоя от вас, ако е възникнел проблем?

— Да.

— Мислите ли, че този път може да е ставало дума за нещо по-сериозно?

— Не мисля. Какво би могло да е то?

Дали Шийла Уеб, чудеше се инспекторът, наистина беше толкова спокойна, колкото се мъчеше да изглежда?

— Не знам за какво е искала да говори с мен — продължи тя бързо и задъхано. — Освен това не мога да си представя защо е искала да ме види у дома.

— Може би е било нещо, за което не би искала да говори в бюрото пред останалите момичета. Нещо, което е искала да остане между вас двете. Възможно ли е това?

— Едва ли. Сигурна съм, че не е било така. — Дишаше учестено.

— Значи не можете да ми помогнете, госпожице Уеб?

— Не. Съжалявам. Съжалявам и за Една, но не знам нищо, което да ви е от полза.

— Нищо, което би могло да се свърже със случилото се на девети септември?

— Искате да кажете… с онзи човек… в „Уилбрахъм Кресънт“?

— Да, точно така.

— Как би могло? Откъде можеше да знае Една?

— Може би нещо незначително — каза инспекторът, — но все пак нещо. Всичко би могло да е от полза. — Той замълча за миг. — Телефонната кабина е в „Уилбрахъм Кресънт“. Това говори ли ви нещо, госпожице Уеб?

— Не, нищо.

— Вие ходихте ли в „Уилбрахъм Кресънт“ днес?

— Не, не съм — отговори тя рязко. — Не съм се и приближавала до онова място. За мен то е ужасно! Ще ми се да не бях стъпвала там! Защо онзи ден поискаха да отида точно аз? Защо Една е трябвало да бъде убита там? Трябва да разберете, инспекторе! Трябва!

— Ще разберем, госпожице Уеб — отговори Хардкасъл и добави със заплашителна нотка в гласа: — Мога да ви уверя в това.

— Но вие треперите, мила — каза професор Парди. — Мисля, че на всяка цена трябва да изпиете чаша шери.