Метаданни
Данни
- Серия
- Еркюл Поаро (34)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Clocks, 1963 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Германов, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 26гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Агата Кристи. Часовниците
Художник и оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо
ИК „Ера“, София, 2007
История
- —Добавяне
Двайсета глава
Колин Лам разказва:
Обадих се на Бек още с пристигането си в Лондон. Той размаха пурата си към мен:
— В края на краищата в идиотската ти идея за полумесеците може и да има нещо.
— Значи най-накрая има резултат, така ли?
— Не мога да кажа чак това, но е възможно. Господин Рамзи, строителният инженер от „Уилбрахъм Кресънт“, номер шейсет и две, изглежда, не е само този, за когото се представя. Напоследък се е заел с някои доста странни задачи, фирмите, за които работи, са истински, но са новосъздадени и, общо взето, имат странна история. Рамзи е заминал внезапно преди пет седмици. За Румъния.
— На жена си е казал друго.
— Възможно е, но е отишъл там. Там е и в момента. Искаме да научим повече за него. Така че ще трябва да се размърдаш. Подготвил съм ти нов паспорт и всички необходими визи. Този път ще си Найджъл Тренч и ще трябва да си припомниш редките растения на Балканите. Ще бъдеш ботаник.
— Някакви специални инструкции?
— Не. Когато получиш документите си, ще ти дадем сведения за контактите. Научи колкото можеш повече факти за господин Рамзи. — Той ме погледна изпитателно: — Не изглеждаш много ентусиазиран.
— Винаги е приятно, когато предчувствието ти се окаже вярно — отговорих уклончиво.
— Изглежда си попаднал на нужния полумесец, но не и на нужния номер. На шейсет и едно живее напълно невинен строител. Невинен от наша гледна точка, разбира се. Горкият Ханбъри изглежда, е записал номера погрешно, но не е бил далеч от истината.
— Проверихте ли останалите? Или само Рамзи?
— Обитателката на „Диана Лодж“ изглежда чиста като богинята Диана. Биография, изпълнена с котки и отдадена на котки. Макнотън е интересен донякъде. Пенсиониран професор, математик, при това много добър. Най-неочаквано изоставя поста си поради влошено здраве. Това може и да е вярно, но ми се струва съвсем здрав. Прекъснал е връзките си с всичките си стари приятели, което ми изглежда доста странно.
— Бедата е — казах, — че започваме да смятаме за подозрително всичко, което правят хората.
— Може би си прав. Понякога подозирам дори теб, Колин, че си започнал да работиш за другата страна.
— Понякога подозирам и себе си, че работя за другата страна. След това, че пак съм се върнал при нашите.
— Страхотна бъркотия!
Самолетът ми излиташе в десет часа вечерта, така че отидох да видя Поаро. Този път пиеше сироп от касис.
Предложи ми. Отказах. Джордж ми донесе уиски. Всичко беше както обикновено.
— Изглеждаш потиснат — отбеляза Поаро.
— Ни най-малко. Заминавам за чужбина.
Той ме погледна, а аз кимнах.
— Значи така?
— Да, така.
— Желая ти успех.
— Благодаря. А вие, Поаро, как се справяте с домашното си?
— Pardon?
— Имам предвид убийството в Кроудийн. Облегнахте ли се на стола си със затворени очи, за да откриете убиеца?
— Прочетох записките с интерес — отговори той.
— Нищо интересно, нали? Както казах, тези съседи не са от голяма полза.
— Напротив. Поне двама от тях правят много показателни забележки.
— Кои? И какви са тези забележки?
Поаро ми обясни, че трябва да чета собствените си записки по-внимателно.
— Тогава ще забележиш и сам. Просто ще ти избоде очите. Сега трябва да се разговаря с още съседи.
— Няма други.
— Трябва да има. Някой винаги забелязва нещо — това е аксиома.
— Може и да е аксиома, но не и в този случай. Има и друго. Беше извършено ново убийство.
— Така ли? Толкова скоро? Интересно. Разкажи ми за него.
Разказах му. След това започна да ми задава въпроси, докато не измъкна от мен и най-малката подробност.
Казах му и за пощенската картичка, която бях дал на Хардкасъл.
— „Помни“… четири, едно, три… или четири и тринайсет — повтори той. — Да, същия почерк.
— Какво искате да кажете?
Поаро затвори очи.
— Само едно нещо липсва на тази пощенска картичка. Кървав отпечатък от пръст.
Изгледах го със съмнение.
— Какво ще кажете за всичко това?
— Става все по-ясно. Както обикновено убиецът няма да се спре, когато трябва.
— Но кой е убиецът?
Поаро ловко избегна отговора.
— Позволяваш ли, докато те няма, да проуча някои неща?
— Какви например?
— Утре ще помоля госпожица Лемън да пише на един стар мой приятел адвокат — господин Ендърби, и да го помоли да прегледа брачните регистри в Съмърсет Хаус. Освен това ще я помоля да изпрати няколко телеграми отвъд океана.
— Мисля, че това не отговаря напълно на условието да седите на стола си и да мислите.
— Но аз правя точно това! Госпожица Лемън просто трябва да потвърди заключенията, до които вече съм стигнал. Не искам информация, а потвърждение.
— Не мисля, че знаете каквото и да било, Поаро! Блъфирате. Та още дори не се знае кой е убитият!
— Аз знам.
— Как се казва?
— Нямам представа. Името му не е важно. Важното е, ако можеш да ме разбереш, не кой, а какъв е той.
— Шантажист?
Поаро затвори очи.
— Частен детектив?
Поаро отвори очи.
— Ще ти кажа един цитат, както направих миналия път. И след това ще замълча.
Той изрецитира с тържествен тон:
— „Дили, дили, дили, ела да те убием!“