Агата Кристи
Часовниците (21)

Двайсета глава

Колин Лам разказва:

Обадих се на Бек още с пристигането си в Лондон. Той размаха пурата си към мен:

— В края на краищата в идиотската ти идея за полумесеците може и да има нещо.

— Значи най-накрая има резултат, така ли?

— Не мога да кажа чак това, но е възможно. Господин Рамзи, строителният инженер от „Уилбрахъм Кресънт“, номер шейсет и две, изглежда, не е само този, за когото се представя. Напоследък се е заел с някои доста странни задачи, фирмите, за които работи, са истински, но са новосъздадени и, общо взето, имат странна история. Рамзи е заминал внезапно преди пет седмици. За Румъния.

— На жена си е казал друго.

— Възможно е, но е отишъл там. Там е и в момента. Искаме да научим повече за него. Така че ще трябва да се размърдаш. Подготвил съм ти нов паспорт и всички необходими визи. Този път ще си Найджъл Тренч и ще трябва да си припомниш редките растения на Балканите. Ще бъдеш ботаник.

— Някакви специални инструкции?

— Не. Когато получиш документите си, ще ти дадем сведения за контактите. Научи колкото можеш повече факти за господин Рамзи. — Той ме погледна изпитателно: — Не изглеждаш много ентусиазиран.

— Винаги е приятно, когато предчувствието ти се окаже вярно — отговорих уклончиво.

— Изглежда си попаднал на нужния полумесец, но не и на нужния номер. На шейсет и едно живее напълно невинен строител. Невинен от наша гледна точка, разбира се. Горкият Ханбъри изглежда, е записал номера погрешно, но не е бил далеч от истината.

— Проверихте ли останалите? Или само Рамзи?

— Обитателката на „Диана Лодж“ изглежда чиста като богинята Диана. Биография, изпълнена с котки и отдадена на котки. Макнотън е интересен донякъде. Пенсиониран професор, математик, при това много добър. Най-неочаквано изоставя поста си поради влошено здраве. Това може и да е вярно, но ми се струва съвсем здрав. Прекъснал е връзките си с всичките си стари приятели, което ми изглежда доста странно.

— Бедата е — казах, — че започваме да смятаме за подозрително всичко, което правят хората.

— Може би си прав. Понякога подозирам дори теб, Колин, че си започнал да работиш за другата страна.

— Понякога подозирам и себе си, че работя за другата страна. След това, че пак съм се върнал при нашите.

— Страхотна бъркотия!

Самолетът ми излиташе в десет часа вечерта, така че отидох да видя Поаро. Този път пиеше сироп от касис.

Предложи ми. Отказах. Джордж ми донесе уиски. Всичко беше както обикновено.

— Изглеждаш потиснат — отбеляза Поаро.

— Ни най-малко. Заминавам за чужбина.

Той ме погледна, а аз кимнах.

— Значи така?

— Да, така.

— Желая ти успех.

— Благодаря. А вие, Поаро, как се справяте с домашното си?

— Pardon?

— Имам предвид убийството в Кроудийн. Облегнахте ли се на стола си със затворени очи, за да откриете убиеца?

— Прочетох записките с интерес — отговори той.

— Нищо интересно, нали? Както казах, тези съседи не са от голяма полза.

— Напротив. Поне двама от тях правят много показателни забележки.

— Кои? И какви са тези забележки?

Поаро ми обясни, че трябва да чета собствените си записки по-внимателно.

— Тогава ще забележиш и сам. Просто ще ти избоде очите. Сега трябва да се разговаря с още съседи.

— Няма други.

— Трябва да има. Някой винаги забелязва нещо — това е аксиома.

— Може и да е аксиома, но не и в този случай. Има и друго. Беше извършено ново убийство.

— Така ли? Толкова скоро? Интересно. Разкажи ми за него.

Разказах му. След това започна да ми задава въпроси, докато не измъкна от мен и най-малката подробност.

Казах му и за пощенската картичка, която бях дал на Хардкасъл.

— „Помни“… четири, едно, три… или четири и тринайсет — повтори той. — Да, същия почерк.

— Какво искате да кажете?

Поаро затвори очи.

— Само едно нещо липсва на тази пощенска картичка. Кървав отпечатък от пръст.

Изгледах го със съмнение.

— Какво ще кажете за всичко това?

— Става все по-ясно. Както обикновено убиецът няма да се спре, когато трябва.

— Но кой е убиецът?

Поаро ловко избегна отговора.

— Позволяваш ли, докато те няма, да проуча някои неща?

— Какви например?

— Утре ще помоля госпожица Лемън да пише на един стар мой приятел адвокат — господин Ендърби, и да го помоли да прегледа брачните регистри в Съмърсет Хаус. Освен това ще я помоля да изпрати няколко телеграми отвъд океана.

— Мисля, че това не отговаря напълно на условието да седите на стола си и да мислите.

— Но аз правя точно това! Госпожица Лемън просто трябва да потвърди заключенията, до които вече съм стигнал. Не искам информация, а потвърждение.

— Не мисля, че знаете каквото и да било, Поаро! Блъфирате. Та още дори не се знае кой е убитият!

— Аз знам.

— Как се казва?

— Нямам представа. Името му не е важно. Важното е, ако можеш да ме разбереш, не кой, а какъв е той.

— Шантажист?

Поаро затвори очи.

— Частен детектив?

Поаро отвори очи.

— Ще ти кажа един цитат, както направих миналия път. И след това ще замълча.

Той изрецитира с тържествен тон:

— „Дили, дили, дили, ела да те убием!“