Агата Кристи
Часовниците (1)

Пролог

Следобедът на девети септември с нищо не се отличаваше от всеки друг следобед. Никой от участниците в събитията, разиграли се през този ден, не можеше да твърди, че е имал предчувствие за някакво нещастие. (С изключение на госпожа Пакър от „Уилбрахъм Кресънт“^[1] номер 47, която бе специалист по предчувствията и която винаги описваше с най-големи подробности специфичните предзнаменования и вълнения, които са я обезпокоили. Но тя беше толкова далеч от номер 19 и толкова малко се интересуваше от събитията там, че й се струваше напълно безпредметно да има каквито и да било предчувствия.)

За госпожица К. Мартиндейл — директорка на бюрото за машинописни и стенографски услуги „Кавендиш“, девети септември бе скучен ден. Телефонът звънеше, пишещите машини тракаха, работата не беше нито повече, нито по-малко от обикновено. И нямаше нищо интересно. До 2 часа и 35 минути следобед девети септември бе като всеки друг ден.

В 2.35 госпожица Мартиндейл позвъни и Една Брент от приемната отговори с обичайния си задъхан и леко носов глас, докато преместваше бонбона до зъбите си.

— Да, госпожице Мартиндейл.

— Една! Казах ти да не говориш така, когато се обаждаш по телефона. Произнасяй думите ясно и се старай да не дишаш толкова шумно.

— Съжалявам, госпожице Мартиндейл.

— Така е по-добре. Можеш, ако се стараеш. Изпрати Шийла Уеб при мен.

— Още не се е върнала от обяд, госпожице Мартиндейл.

— А! — Погледът на директорката се спря върху часовника на бюрото. Беше 2.36. Точно шест минути закъснение. Напоследък Шийла Уеб ставаше небрежна. — Добре, изпрати я, когато дойде.

— Да, госпожице Мартиндейл.

Една върна бонбона в средата на езика си и като го засмука с удоволствие, продължи да преписва „Гола любов“ на Арманд Левайн. Измъчената му еротика я оставяше безразлична — както и повечето от читателите му, въпреки всичките му усилия. Той беше забележителна илюстрация на факта, че не може да има нищо по-тъпо от тъпата порнография. Въпреки лъскавите корици и интригуващите заглавия продажбите спадаха с всяка изминала година и последната си сметка за машинопис той бе платил на три пъти.

Вратата се отвори и влезе Шийла Уеб; беше леко задъхана.

— Пясъчната котка те търсеше — каза й Една.

Шийла Уеб направи гримаса.

— Такъв ми е късметът! Единственият път, когато се връщам малко по-късно!

Тя приглади косата си, взе бележник и молив и почука на вратата на шефката.

Госпожица Мартиндейл вдигна очи от бюрото си. Беше прехвърлила четирийсетте, делова и енергична. Прякорът „Пясъчната котка“ дължеше на червеникавата си коса и на студения си поглед.

— Връщате се късно, госпожице Уеб.

— Съжалявам, госпожице Мартиндейл. Автобусът ужасно се забави. Имаше задръстване.

— По това време на деня винаги има задръстване. — Тя погледна в бележника си. — Госпожица Пебмарш се обади. Трябва й стенографка до три часа. Изрично настоя за вас. Работили ли сте за нея преди?

— Не си спомням, госпожице Мартиндейл. Поне в последно време.

— Адресът е „Уилбрахъм Кресънт“ 19.

— Не помня да съм ходила там.

Госпожица Мартиндейл погледна часовника си.

— Три часът. Ще успеете да стигнете навреме. Има те ли други уговорки за днес следобед? А, да… — Погледът й се плъзна по дневника край лакътя й. — Професор Парди в пет. Трябва да свършите дотогава. Ако не, мога да изпратя Джанет.

Тя й кимна, че е свободна, и Шийла излезе.

— Нещо интересно, Шийла? — попита Една.

— Нищо. Още един тъп ден. Някаква старица на „Уилбрахъм Кресънт“, а в пет — професор Парди. Тези ужасни археологически термини! Как ми се иска понякога да се случва нещо интересно!

Директорката отвори вратата на кабинета си.

— Видях, че съм записала още нещо, Шийла. Ако госпожица Пебмарш не е у дома, когато отидете, трябва да влезете. Вратата няма да е заключена. Ще я чакате в стаята вдясно на вестибюла. Ще запомните ли или да ви го запиша?

— Ще запомня, госпожице Мартиндейл.

Мартиндейл се прибра в обителта си. Една Брент пъхна ръка под стола си и извади оттам една доста лъскава обувка с висок ток, който беше счупен.

— Как ще се прибера вкъщи? — простена тя.

— О, стига си опявала! Все ще измислим нещо! — скара й се едно от другите момичета и продължи да работи.

Една въздъхна и постави нов лист във валяка. „Желанието го бе обладало. С трескави пръсти той разкъса тънката материя върху гърдите й и я принуди да легне върху канапето.“

— По дяволите! — изруга Една и посегна към коректора.

Шийла взе чантата си и излезе.

„Уилбрахъм Кресънт“ бе фантазия, изпълнена от викториански строител някъде през осемдесетте години на миналия век. Комплексът имаше форма на полумесец от двойни къщи и градини. Това разположение беше източник на големи трудности за хората, които не познаваха района. Тези, които идваха откъм външната страна, не знаеха къде да търсят малките номера, а тези, които попадаха откъм вътрешната, се чудеха къде са големите. Къщите бяха чисти и спретнати, с артистични балкони и подчертано достолепие.

Съвременността почти не ги бе докоснала, поне отвън. Кухните и баните най-напред бяха почувствали вятъра на промяната.

На номер деветнайсет нямаше нищо необикновено. Виждаха се хубави пердета и добре излъскана медна дръжка на вратата. От двете страни на пътеката към нея бяха засадени обикновени розови храсти.

Шийла Уеб отвори портата, отиде до входната врата и натисна звънеца. Никой не отговори и след като почака малко, направи както й бе казано — натисна дръжката. Вратата се отвори и тя влезе. Вратата вдясно беше открехната. Шийла почука и на нея, почака и влезе. Озова се в обикновена, доста приятна всекидневна, малко претрупана за съвременните вкусове. Единственото забележително нещо в стаята бяха часовниците — огромен стенен часовник тиктакаше в единия ъгъл, на рафта над камината имаше часовник от дрезденски порцелан, сребърен часовник колесница стоеше на бюрото, малък часовник от френско злато с причудлива форма на поставка край камината, а на масата до прозореца — часовник за пътуване, обвит с избеляла кожа. В единия му ъгъл с изтрити златни букви бе написано РОЗМАРИ.

Шийла Уеб погледна часовника на бюрото леко изненадана. Показваше малко след четири и десет. Погледът й се плъзна към камината. Часовникът там показваше същото.

Изведнъж над главата й се чу свистене и тракане, които я стреснаха. От малката вратичка на стар часовник с дърворезби изскочи кукувица и обяви звучно и категорично: Ку-ку, ку-ку, ку-ку! Тонът беше толкова пронизителен, че звучеше почти заплашително. Кукувицата се скри отново и вратичката изтрака.

Шийла Уеб леко се усмихна и заобиколи канапето. Тогава изведнъж спря като закована.

На пода бе проснато тялото на мъж. Очите му бяха полуотворени и невиждащи. На гърдите на тъмносивия му костюм личеше тъмно влажно петно. Шийла приклекна почти машинално. Докосна бузата — беше студена, ръката — също… Докосна мокрото петно, отдръпна рязко ръката си и с ужас се вгледа в нея.

В този момент чу изтракването на външната порта, обърна глава към прозореца и видя жената, която вървеше по пътеката. Шийла преглътна инстинктивно — гърлото й бе пресъхнало. Остана закована на мястото си, неспособна да помръдне, да извика… гледаше пред себе си.

Вратата се отвори и влезе висока възрастна дама с чанта за покупки. Вълнистата й сива коса беше прибрана назад, очите й бяха сини, големи и красиви. Погледът й се плъзна покрай Шийла, сякаш не я забеляза.

Шийла успя да произнесе слаб звук. Големите сини очи се насочиха към нея и жената попита:

— Има ли някой тук?

— Аз… аз… — Момичето млъкна, защото жената бързо тръгна към гърба на канапето.

И тогава изпищя:

— Недейте! Недейте! Ще го настъпите! Той… той е мъртъв!