Агата Кристи
Мъжът с кафявия костюм (7)

Глава шеста

Цялото ми същество ликуваше на път към къщи. Моят план се бе увенчал с много по-голям успех, отколкото се бях надявала. Лорд Нейсби ме бе посрещнал наистина много приветливо. Сега оставаше само „да се представя добре“, както той се изрази. Щом се заключих в стаята си, извадих скъпоценното листче и внимателно го разгледах. В него се криеше ключът към загадката.

На първо място какво означаваха цифрите? Имаше пет, а след първите две — точка.

„Седемнадесет — сто двадесет и две“ — промърморих аз.

Това не означаваше нищо.

След това ги събрах. В романите често се прави така и се постигат смайващи резултати.

„Едно и седем прави осем, и едно — девет, и две — единадесет, и две — тринадесет.“

Тринадесет! Фатално число. Може би това беше предупреждение към мен да зарежа всичко? Твърде вероятно. Но освен като предупреждение, това ми се стори съвсем безполезно. Не можех да повярвам, че някой съзаклятник би написал по такъв начин тринадесет в действителност. Ако е имал наум тринадесет, щеше да напише тринадесет. „13“ — и толкоз.

Между едно и две имаше известно разстояние. Затова извадих двадесет и две от сто седемдесет и едно. Получи се сто четиридесет и девет. Извършването на тези аритметични действия несъмнено представляваше отлично упражнение, но що се отнася до решаване на загадката, то беше напълно безполезно. Оставих аритметиката на мира, без да предприемам някакво „измислено“ умножение или деление, и преминах към думите.

Килморден Касъл. Това беше нещо определено. Замък. Сигурно люлка на някой аристократичен род. (Изчезнал наследник? Претендент за титлата?). Твърде вероятно бе да е някаква живописна руина. (Заровено съкровище?).

Да, общо взето бях склонна да приема теорията за заровено съкровище. Цифрите обикновено се отнасят до някое заровено съкровище. Една крачка надясно, седем крачки наляво, копай половин метър, слез двадесет и две стъпала надолу. Бих могла да помисля за това после. Най-важното нещо беше да се добера до Килморден Касъл колкото се може по-скоро.

Направих стратегически набег от стаята си и се завърнах натоварена със справочници. „Кой, кой е“, „Уитакър“, „Газетиър“, „История на Шотландските родове и Британските острови“ от не знам кого си.

Времето минаваше. Аз търсех прилежно, но с нарастващо раздразнение. Накрая затръшнах последната книга. По всичко личеше, че няма никакъв Килморден Касъл.

Това беше неочаквана спънка. Трябваше да има такъв замък. Защо някой ще вземе да измисля такова име и да го пише върху къс хартия? Безсмислено! Осени ме друга идея. Това сигурно представляваше някакво отвратително подобие на замък в предградията, с гръмко име, измислено от самия собственик. В такъв случай обаче щеше да бъде изключително трудно да го открия. Обезсърчена, седнах на колене (винаги, когато ми предстои да извърша нещо важно, сядам на пода) и се замислих как, за Бога, да постъпя.

Можех ли да тръгна по друга следа? Замислих се дълбоко, а след това радостно скочих на крака. Разбира се! Трябваше да отида на „местопрестъплението“. Така правеха винаги най-прочутите детективи. Нямаше значение колко време беше изминало от престъплението, те винаги откриваха нещо, което бе убягнало от вниманието на полицията. Беше ми ясно какво трябва да направя — трябваше да отида в Марлоу.

Но как щях да вляза в къщата? Отхвърлих няколко авантюристични метода и избрах най-простия. Къщата е била обявена за даване под наем — вероятно все още беше свободна. Щях да се престоря на бъдещ наемател.

Реших да започна от местните агенти на недвижимо имущество, като си мислех, че не разполагат с много къщи.

По този въпрос обаче си бях направила сметките без кръчмаря. Един приятен на вид служител ми представи подробни данни за около половин дузина подходящи имения. Трябваше да се възползвам от цялата си изобретателност, за да открия в тях недостатъци. Най-накрая започнах да се страхувам, че съм ударила на камък.

— Наистина ли нямате нищо друго? — попитах аз, вперила умолителен поглед в очите на служителя. — Нещо край реката, с прилична градина и къщичка за портиера — добавих аз, обобщавайки най-характерните за Мил Хаус неща, за които бях чела във вестниците.

— Е, разбира се, мога да ви предложа къщата на сър Юстас Педлър — колебливо рече човекът. — Мил Хаус.

— Да не би… Нали там… — неуверено започнах аз. (Всъщност неувереността започва да се превръща в моята силна страна.)

— Точно така! Там, където бе извършено убийството. Но може би няма да искате…

— О, не мисля, че бих имала нещо против — заявих аз, като си дадох вид, че възвръщам самообладанието си. Чувствах, че не съм съвсем убедителна. — И може би ще мога да я наема по-евтино — предвид обстоятелствата.

„Добре казано!“ — помислих си аз.

— Е, не е изключено. Няма смисъл да се преструвам, че ще ни бъде лесно да намерим наемател при това положение — прислуга и всичко останало, нали разбирате. Ако къщата ви хареса, след като я огледате, бих ви посъветвал да направите предложение. Да ви напиша ли разпореждане?

— Ако обичате.

Четвърт час по-късно бях пред къщичката на портиера на Мил Хаус. В отговор на почукването ми вратата се отвори и от нея буквално изхвърча висока жена на средна възраст.

— Никой не може да влиза в къщата, чувате ли? До гуша ми дойде от репортери. Сър Юстас заповяда…

— Доколкото разбирам, къщата се дава под наем — заявих аз с леден тон, като подадох разпореждането си. — Разбира се, ако вече е наета…

— О, ще прощавате госпожице, ще прощавате. Додееха ми тези хора от вестниците. Не ме оставят на мира. Не, къщата не е дадена под наем — пък и кой ли вече ще я вземе.

— Да не би канализацията да не е в ред? — притеснено попитах аз шепнешком.

— О, Божичко, госпожице, канализацията си е съвсем наред! Ама вие сигурно сте чули за онази чужденка, дето я убиха тук?

— Май наистина четох нещо такова във вестниците — отвърнах аз нехайно.

Моето безразличие развърза езика на добрата жена. Ако бях проявила любопитство, тя сигурно щеше да се затвори като мида в черупката си, а сега с готовност продължи.

— Че няма как да не сте чели, госпожице. По всичките вестници го писаха. От Дейли Бъджет още не са се отказали да хванат убиеца. Тях ако слушаш, нашата полиция за нищо я не бива. Е, дано го хванат — а пък хубав младеж беше, няма да си кривя душата. На военен приличаше — мен ако питат, през войната трябва да са го ранили, пък после всички малко се смахват — нали го гледам на сестра ми момчето. Сигурно само го е използвала — лоша работа са тези чужденки. Ама хубавка беше. Ей там стоеше, дето сте вие.

— Руса ли беше или черноока? — позволих си да се обадя аз. — Човек нищо не може да разбере от вестниците.

— Тъмнокоса, а пък лицето й едно бяло — та чак белосано, тъй си помислих, и устните й страшно начервени. Не ми харесват такива неща. По малко пудра от дъжд на вятър — туй по може.

Вече разговаряхме като стари приятелки. Зададох друг въпрос.

— Изглеждаше ли притеснена или поне разтревожена?

— Никак. Усмихваше се на себе си, някак си тихичко, сякаш се смееше на нещо. Затуй на другия ден следобед сякаш гръм ме тресна, като видях онези хора да бягат и да викат за полиция, щото имало убийство. Цял живот няма да го забравя, пък да стъпя в къщата по мръкнало — никога. Аз и тук, в къщичката, хич нямаше да остана, ами сър Юстас на колене ме моли.

— Мислех, че сър Юстас Педлър е в Кан?

— Там беше, госпожице. Върна се в Англия, като научи новината. А пък онзи подмазвач — секретарят му де, мистър Паджет, ни предложи два пъти повече пари да останем и дето вика моят Джон — парите са си пари в днешно време.

С готовност се съгласих с иначе оригиналните забележки на Джон.

— Сега се сещам за младежа — каза мисис Джеймс, връщайки се към началото на разговора, — че беше доста разтревожен. Очите му, светли бяха, туй добре си го спомням, блестяха. Беше нещо развълнуван, тъй си помислих. Пък и през ум не ми мина, че нещо не е в ред. Даже и като излезе изглеждаше един такъв уплашен.

— Колко време стоя в къщата?

— А, малко, има-няма четири-пет минути.

— Колко висок беше, как мислите? Около метър и осемдесет?

— Сигурно имаше толкоз.

— Казвате, че е бил гладко избръснат.

— Да, госпожице. Даже мустачки нямаше — от тия тънките.

— А брадичката му не лъщеше ли? — попитах аз, осенена от внезапна мисъл.

Мисис Джеймс ме загледа със страхопочитание.

— Ами да, като ме питате сега, госпожице, май лъщеше? Откъде знаете?

— Звучи странно, но често брадичките на убийците лъщят — обясних аз първото нещо, което ми хрумна.

Мисис Джеймс прие казаното от мен без капчица съмнение.

— Тъй ли, госпожице? Не бях го чувала досега.

— Да сте забелязали каква точно беше главата му?

— Съвсем обикновена, госпожице. Да ви донеса ключа — а?

Поех ги и се запътих към Мил Хаус. Бях доволна от това, което успях да възстановя до момента. През цялото време си мислех, че разликите между човека, когото мисис Джеймс бе описала и моя „лекар“ от метрото, са несъществени.

Като, брадичка, очила със златни рамки. „Докторът“ изглеждаше на средна възраст, но аз си спомних начина, по който се беше навел над тялото — като сравнително млад мъж. Движенията му бяха пъргави, което говореше за млади стави.

Жертвата на злополуката (Нафталиненият мъж, както с кръстила за себе си) и чужденката, мисис де Кастина, както там й беше истинското име, са имали тайна уговорка за среща в Мил Хаус. Така се получаваше според възобновените от мен събития. Дали защото са се страхували, ги следят, или пък поради някаква друга причина, те избрали доста находчиво метода, при който и двамата да получат разпореждане за оглед на една и съща къща. По този начин срещата им там би изглеждала като чиста случайност. Друг факт, за който бях до голяма степен уверена, бе, че нафталиненият мъж случайно беше видял „лекаря“ и че срещата е била напълно неочаквана и го е изплашила. Какво беше случило след това? „Лекарят“ беше свалил дегизировката си и проследил жената до Марлоу. Но беше твърде възможно, ако е бързал при свалянето на брадичката, по лицето му да са останали следи от разтворено в спирт лепило. Ето защо бях задала този въпрос на мисис Джеймс. Заета с мислите си, бях стигнала до ниската старинна врата на Мил Хаус. Отключих я с ключа и влязох вътре, преддверието беше ниско и сумрачно, къщата миришеше на плесен и забвение. Потръпнах неволно. Нима жената, дошла тук преди няколко дни, която се е усмихвала на себе си не е била обзета от смразяващо предчувствие, когато е прекрачила прага на къщата? Нима усмивката не е слязла от устните й, а сърцето й не е било обхванато от необясним страх? Или може би е тръгнала по стълбите към втория етаж все още с усмивка на уста, без да предусеща злата участ, която ще я сполети? Сърцето ми заби по-бързо. Дали къщата наистина беше празна? Дали злата участ не дебнеше и мен някъде наоколо? За пръв път разбрах значението на толкова използваната дума „атмосфера“. В тази къща имаше атмосфера, атмосфера на жестокост, на заплаха, на нещо зло.