Агата Кристи
Мъжът с кафявия костюм (4)

Глава трета

Следващите няколко седмици бяха доста отегчителни за мен. Мисис Флеминг и нейните приятелки ми се сториха крайно безинтересни. Часове наред те говореха за себе си и за своите деца и колко трудно било да се намери хубаво мляко за децата и какво казвали на хората от млекарницата, когато млякото не било наред. След това започваха да говорят за прислугата и колко трудно било да се намери добра прислуга и какво били казали на жената от Бюрото за наемане на прислуга и какво им била отговорила жената от Бюрото за наемане на прислуга. Те изглежда никога не четяха вестници и изобщо не се интересуваха какво става по света. Не обичаха да пътуват — навсякъде било толкова по-различно, отколкото в Англия. Ривиерата, разбира се, била друго нещо, защото човек срещал там всичките си приятели.

Слушах ги и едва се сдържах. Повечето от тези жени бяха богати. Можеха да скитат по широкия и прекрасен свят, но съзнателно стояха в мръсния и сив Лондон и си говореха за млекари и прислуга! Сега, като поглеждам назад, си мисля, че може би не е трябвало да ги съдя толкова строго. Но те бяха глупави — не можеха да се справят дори и с това, което сами бяха избрали да вършат, сметките за домакинството, които повечето от тях водеха, бяха изключително неточни и объркани.

Моите дела вървяха бавно. Къщата и мебелите бяха продадени, но сумата едва стигна да покрие дълговете ни. До този момент все още не бях успяла да си намеря работа. Не че кой знае колко ми се искаше. Бях твърдо убедена, че ако съзнателно търся приключения, приключенията сами ще ме намерят. Имам си теория, че човек винаги намира това, което търси.

Скоро тази моя теория щеше да бъде доказана на практика.

Беше в началото на януари — на осми, ако трябва да бъда точна. Връщах се от безрезултатна беседа с една дама, която твърдеше, че търси секретарка — компаньон, но всъщност изглежда искаше да си намери приходяща чистачка, която да работи по дванадесет часа на ден срещу 25 лири годишно. След като се разделихме със зле прикрита взаимна неприязън, поех надолу по Еджуеър Роуд (беседата се беше състояла в една къща в Сейнт Джоунс Ууд) и пресякох Хайд Парк по посока на болницата Сейнт Джордж. Там влязох в станцията на метрото при Хайд Парк Корнър и си взех билет за Глостър Роуд.

Щом слязох на перона, тръгнах към самия му край. Моят непрестанно търсещ ум искаше да се увери, че на края на спирката, по посока на Даун Стрийт, наистина има железопътни стрелки и отвор между двата тунела. Изпитах глупаво задоволство, когато очакванията ми се потвърдиха. По перона нямаше много хора, а в самия му край бяхме само аз и един мъж. Когато минах край него, сбърчих нос от отвращение. Ако има миризма, която не мога да понасям, това е миризмата на нафталин! Тежкият балтон на мъжа прост беше пропит с нея. Все пак повечето мъже започваха да носят зимните си палта, преди да е настъпил януари и следователно до това време миризмата би трябвало да е изчезнала. Мъжът беше застанал зад мен и стоеше до самия тунел. Той изглеждаше дълбоко замислен и аз успях добре да го разгледам, без да проявявам неучтивост. Беше дребен, слаб мъж, със силно загоряло лице, светлосини очи и малка черна брадичка.

„Сигурно скоро е пристигнал от чужбина — реших аз. — Ето защо балтонът му мирише толкова силно. Дошъл е от Индия. Не е офицер, иначе не би имал брада. Може би е собственик на чайна плантация.“

В този момент мъжът се обърна, готов отново да закрачи по перона. Той ме погледна, а след това погледът му се спря на нещо зад мен и изражението на лицето му се промени. То изкриви от страх — почти паника. Той отстъпи крачка назад, като че ли неволно се отдръпваше от някаква опасност, но явно беше забравил, че се намира на самия ръб на перона и като се претърколи, падна долу. Откъм релсите избухна ослепителен пламък и се чу пращене. Аз изпищях. Насреща ми се завтекоха хора. Изневиделица се появиха двама служители от метрото, които поеха нещата в свои ръце.

Не можех да помръдна от мястото си, прикована от някакво страховито очарование. Една част от мен беше ужасена от неочакваното нещастие, а другата хладнокръвно и безстрастно наблюдаваше как вдигнаха мъжа от релсите, по които течеше ток, и го положиха на перона.

— Моля ви, направете ми път. Аз съм лекар.

Край мен мина висок мъж с кестенява брада и се наведе над неподвижното тяло.

Докато той го преглеждаше, бях обзета от странно чувство за нереалност. Случилото се не беше истинско — не можеше да бъде. Най-после лекарят се изправи и поклати глава.

— Мъртъв е. Нищо не може да се направи.

Всички се бяхме скупчили наоколо и някакъв носач възнегодува:

— Хайде, я се дръпнете настрана. Какво сте се струпали всички!

Изведнъж ми прилоша. Обърнах се и без да гледам, се втурнах нагоре по стълбите към асансьора. Чувствах, че се е случило нещо ужасно. Имах нужда от чист въздух. Лекарят, който беше прегледал тялото, беше на крачка пред мен. В това време пристигна единият асансьор, а другият всеки момент щеше да тръгне. Лекарят се затича към него и изпусна някакво листче.

Аз се спрях, вдигнах го и хукнах да го догоня. Вратата на асансьора обаче се затвори под носа ми и аз останах с листчето в ръка. Когато вторият асансьор се изкачи, от лекаря нямаше и следа. Надявах се, че това, което е загубил, не е нещо важно и за пръв път погледнах какво е то.

Беше най-обикновена половинка от лист от бележник. На него с молив бяха надраскани няколко цифри и думи. Ето неговото факсимиле:

17.1 22 Kilmorden Castle

На пръв поглед не изглеждаше да е нещо важно. Все пак се поколебах да го хвърля. Както си стоях и го държах, неволно сбръчках нос от отвращение. Пак нафталин! Предпазливо приближих листчето до носа си. Да, миришеше силно на нафталин. Но тогава…

Сгънах внимателно листчето и го сложих в чантата си. Тръгнах бавно и се прибрах вкъщи, като по пътя не преставах да мисля.

Обясних на мисис Флеминг, че съм станала свидетел на ужасна злополука в метрото и тъй като съм доста разстроена, ще се прибера в стаята си да полегна. Милата женица настоя да изпия чаша чай. След това ме остави сама и аз започнах да изпълнявам плана, който си бях съставила по пътя към къщи. Исках да разбера какво беше предизвикало това странно чувство за нещо нереално, докато наблюдавах как лекарят преглеждаше тялото. Първо легнах на пода в позата, в която беше трупът, след това сложих на мястото си една дълга възглавница и продължих да повтарям, доколкото можех да си спомня, всяко движение и жест на лекаря. Когато свърших, вече бях разбрала това, което ме интересуваше. Седнах на колене и втренчих замислен поглед в отсрещната стена.

Във вечерните вестници се появи кратко съобщение, че в метрото е загинал човек, като все още не било установено дали това е станало случайно или е било самоубийство. Почувствах се длъжна да изпълня дълга си и когато мистър Флеминг изслуша разказа ми, напълно се съгласи с мен.

— Без съмнение, при разследването за установяване на причините за смъртта ще има нужда от теб. Сигурна си, че наблизо е нямало нито един човек, който е видял какво се е случило?

— Имах чувството, че зад гърба ми приближава някой, но не съм сигурна. А освен това той не е бил толкова близо като мен.

Проведено беше разследване. Мистър Флеминг уреди всичко необходимо и ме взе със себе си. Изглежда той се страхуваше, че за мен това ще бъде голямо изпитание и трябваше да крия от него факта, че съм напълно спокойна. Покойният бил идентифициран като Л. Б. Картън. В джобовете му не било открито нищо, освен разпореждане от агент по продажба на недвижимо имущество за оглед на някаква къща край реката, близо до Марлоу. То беше на името на Л. Б. Картън, хотел Ръсел. Служителят от рецепцията на хотела разпознал мъжа и заявил, че той бил пристигнал в хотела предния ден и наел стая под това име. Регистрирал се като Л. Б. Картън от Кимбърли, Южна Африка. Без съмнение идвал направо от парахода.

Аз бях единственият човек, видял какво точно се е случило.

— Смятате ли, че това е било нещастен случай? — попита ме съдия-следователят.

— Сигурна съм. Нещо го изплаши и той отстъпи крачка назад, без да се огледа и без да мисли какво прави.

— Но какво би могло да го изплаши?

— Това не знам. Но имаше нещо. Изглеждаше обзет от паника.

Някакъв флегматичен съдебен заседател заяви, че някои хора се плашели до смърт от котки. Човекът може би е видял котка. Не мислех, че неговото предположение е кой знае колко умно, но, изглежда, то се понрави на останалите съдебни заседатели, които явно горяха от нетърпение да се приберат по домовете си и със задоволство постановиха, че станалото е нещастен случай, а не самоубийство.

— Струва ми се твърде странно — заяви съдия-следователят, — че лекарят, който пръв е прегледал тялото, не се яви изобщо. Би трябвало да вземат името и адреса му на място. Не е редно да се постъпва така.

Скрито се усмихнах. Имах си своя собствена теория по отношение на лекаря. И за да я изложа, реших в най-скоро време да отида в Скотланд Ярд.

Но следващото утро донесе изненада. Семейство Флеминг получаваха Дейли Бъджет и хората от вестника явно бяха попаднали на нещо съвсем по техен вкус:

НЕОБИКНОВЕНО ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА НЕЩАСТНИЯ СЛУЧАЙ В МЕТРОТО. ЖЕНА НАМЕРЕНА УДУШЕНА В САМОТНА КЪЩА

Зачетох нетърпеливо.

Вчера в Мил Хаус, Марлоу, бе направено сензационно разкритие. Мил Хаус, собственост на сър Юстас Педлър, се дава под наем необзаведена, а разпореждане за оглед на къщата е било открито в джоба на мъжа, за когото първоначално се смяташе, че се е самоубил, като се хвърлил върху релсите под напрежение в станцията на метрото при Хайд Парк Корнър. В една от стаите на втория етаж в Мил Хаус вчера бе открито тялото на удушена красива млада жена. Предполага се, че е чужденка, но до този момент самоличността й не е установена. Разполагаме със сведения, че полицията е попаднала на следа. Сър Юстас Педлър, собственикът на Мил Хаус, прекарва зимните месеци на Ривиерата.