Агата Кристи
Мъжът с кафявия костюм (24)

Глава двадесет и трета

Продължава разказът на Ан

Пътуването към Родезия ми доставяше огромно удоволствие. Всеки ден ни предлагаше нови и все по-вълнуващи гледки. Първо чудесната природа в долината на река Хекс, след това мрачното великолепие на Кару и най-накрая тази чудесна права отсечка от линията в Бечуаналанд и очарователните играчки, които местните жители предлагаха за продан. Почти на всяка гара — ако те изобщо можеха да се нарекат гари, — ние със Сюзън закъснявахме за тръгването на влака. Струваше ми се, че той спира, когато си иска и веднага след това от околната пустош изникваше тълпа местни жители, които държаха в ръцете си плетени панери от царевична шума, захарна тръстика, кожени наметала и очарователни, издялани от дърво фигурки на животни. Сюзън веднага започна да си прави колекция от тях. Аз последвах нейния пример — повечето струваха по едно „тики“ (три пенса) и всяка беше различна. Имаше жирафи, тигри, змии, една антилопа е умърлушен вид и смешни малки войничета. Всичко това ни доставяше огромна радост.

Сър Юстас се опита да обуздае ентусиазма ни, но напразно. Според мен беше цяло чудо, че не изпуснахме влака и не останахме в някой от оазисите по линията. Южноафриканските влакове не свирят и около тях не настава суматоха преди тръгване, а те тихо и неусетно потеглят, докато се пазарите и когато се огледате, хуквате през глава да ги догонвате.

Можете да си представите какво беше учудването на Сюзън, когато ме видя да се качвам на влака в Кейп Таун. Още първата вечер направихме изчерпателен преглед на ситуацията. Половината нощ мина в разговори.

Беше ми ясно, че се налага да използваме както отбранителни, така и нападателни методи. Тъй като пътувах със сър Юстас и неговата компания, аз бях в пълна безопасност. И той, и полковник Рейс бяха влиятелни защитници и аз прецених, че моите врагове не биха желали да си създават неприятности заради мен. Освен това, докато се намирах близо до сър Юстас, в известна степен можех да следя действията на Гай Паджет — а тъкмо Гай Паджет стоеше в дъното на цялата загадка. Попитах Сюзън дали не мисли, че е възможно тайнственият „Полковник“ да е самият Паджет. Положението му на подчинен, разбира се, не говореше в подкрепа на това предположение, но на няколко пъти ми беше направило впечатление, че въпреки навиците си да се разпорежда, сър Юстас всъщност доста се влияеше от своя секретар. Той беше сговорчив човек и за един ловък секретар нямаше да бъде трудно да го върти около малкия си пръст. Относителната неизвестност, която неговата длъжност му осигуряваше, можеше в действителност да му бъде от полза, тъй като той не би изгарял от желание да привлича внимание върху себе си.

Сюзън обаче категорично отхвърли това предположение. Тя не желаеше да повярва, че Гай Паджет е човекът, който дърпа конците. Според нея истинският „мозък“ — „Полковникът“ — се спотайва в сянка и вероятно вече се е намирал в Южна Африка, когато пристигнахме.

Съгласих се, че съществуват много доводи в подкрепа на нейното мнение, но не бях съвсем убедена. Защото във всеки съмнителен случай изглеждаше така, като че ли Паджет ръководи всичко. Вярно, на пръв поглед на него му липсваше онази самоувереност и решителност, присъщи на един отявлен престъпник, но в края на краищата, според полковник Рейс този тайнствен главатар се занимавал само с мисловната дейност, а гениите често пъти се свързват със стеснителност и слаба физика.

— У вас заговори професорската дъщеря — прекъсна ме Сюзън, когато стигнах до този момент в моите разсъждения.

— И все пак това е вярно. От друга страна може би Паджет е най-приближеният, така да се каже, от всички посветени. — Помълчах една-две минути, а след това замислено продължих: — Да можех да разбера как сър Юстас е натрупал състоянието си!

— Все още ли го подозирате?

— Сюзън, достигнала съм до такова състояние, в което подозирам всички! Не го подозирам сериозно — но, все пак, той е работодател на Паджет и Мил Хаус е негова собственост.

— Чувала съм, че спечелил богатството си по някакъв начин, за който не желае да говори — каза Сюзън замислено. — Но това не означава, че непременно има нещо нередно — може да е от продажба на кабарчета или лекарство против оплешивяване!

Трябваше с прискърбие да се съглася с нея.

— Ще ми се да вярвам — заяви Сюзън не съвсем убедено, — че не вървим в грешна посока. Искам да кажа — не грешим, като допускаме, че Паджет е съучастник. Ами ако, в края на краищата, се окаже, че той е един напълно почтен човек?

Замислих се над тази възможност минута-две, а след това поклатих глава.

— Не вярвам.

— Все пак той има обяснения за всичко.

— Д-да, но не са съвсем убедителни. Например за онази нощ, когато се опита да ме хвърли през борда на Килморден Касъл, той разправя, че последвал Рейбърн на палубата и че Рейбърн се обърнал и го повалил с един удар. А това не е вярно!

— Така е — отвърна Сюзън неохотно. — Но ние чухме тази история от втора ръка — от сър Юстас. Може би, ако я бяхме чули от Паджет, щеше да звучи по-различно. Нали знаете — хората винаги объркват по нещо, когато предават чужди думи.

Обмислих казаното от всички страни.

— Не — казах най-накрая аз. — Не виждам как бихме могли да го оправдаем. Паджет е виновен. Не можете да отречете факта, че той се опита да ме хвърли зад борда, а и всичко останало съвпада. Защо толкова упорито защищавате тази нова идея?

— Може би заради лицето му?

— Лицето му? Но…

— Да, знам какво ще кажете — то е зловещо. Точно така. Нито един човек с такова лице не може да бъде наистина зъл. Това сигурно е някаква прищявка на природата.

Не повярвах твърде на довода на Сюзън. Знам доста неща за Природата през отминалите векове. Ако има чувство за хумор, то тя не го показва често. Сюзън е точно такъв човек, който би приписал на природата собствените си качества.

Продължихме с обсъждане на непосредствените си планове. Беше ми ясно, че трябва по някакъв начин да обясня присъствието си. Не можех вечно да увъртам. Решението на всички мои затруднения беше съвсем просто, при все че не можах да се сетя веднага за него. Дейли Бъджет! Дали щях да проговоря или да мълча, вече нямаше никакво значение за Хари Рейбърн. Това, че беше обявен за „мъжа с кафявия костюм“, не беше по моя вина. Най-добре можех да му помогна, като привидно действах против него. „Полковникът“ и неговата банда не биваше нито за миг да се усъмнят, че между мен и човека, когото бяха избрали като изкупителна жертва за убийството в Марлоу, съществуват някакви приятелски отношения. Доколкото знаех, убитата жена все още не беше идентифицирана. Щях да изпратя телеграма на лорд Нейсби, изказвайки предположение, че тя е не някоя друга, а прочутата руска танцьорка Надина, която дълго време беше очаровала Париж. Струваше ми се невероятно, че все още никой не бе успял да я разпознае — но когато след време научих повече за случая, разбрах, че това всъщност е било съвсем естествено.

По време на успешната си кариера в Париж Надина никога не беше посещавала Англия. Тя беше непозната на лондонската публика. Вестникарските снимки на жертвата в Марлоу бяха толкова размазани и неясни, та никак не е чудно, че никой не бе успял да я разпознае по тях. Надина беше запазила посещението си в Англия в дълбока тайна от всички. В деня след убийството нейният импресарио получил писмо, по неговите думи от танцьорката, в което тя пишела, че се връща в Русия поради неотложни лични дела и че той следва да уреди прекъсването на договора й както намери за добре.

Всичко това, разбира се, научих по-късно. С изричното съгласие на Сюзън аз изпратих дълга телеграма от Де Аар. Тя пристигнала във важен от психологическа точка момент (и това, разбира се, научих после). Дейли Бъджет изпитвал остра нужда от някаква сензация. Моето предположение било проверено и се оказало, че е вярно. Дейли Бъджет разполагал с най-голямата сензация от основаването си до този момент. „Жертвата от Мил Хаус идентифицирана от нашия специален репортер“. И тъй нататък. „Нашият репортер пътува с убиеца. Мъжът с кафевия костюм. Кой всъщност е той?“

По-важните факти, разбира се, били предоставени на южноафриканските вестници, но аз прочетох собствените си пространни репортажи едва след това! Получих похвала и подробни указания с телеграма в Булавайо. Бях назначена в екипа на Дейли Бъджет. Самият лорд Нейсби ми изпрати личните си поздравления. Бях изрично упълномощена да открия убиеца, а аз, и единствено аз знаех, че убиецът не е Хари Рейбърн! Но нека светът си мисли, че е той — така беше най-добре засега.