Агата Кристи
Мъжът с кафявия костюм (22)

Глава двадесет и първа

Не срещнах повече трудности при осъществяването на плановете си. Намерих хотел в една тиха уличка, наех стая и след като предплатих, тъй като не носех багаж със себе си, спокойно легнах да спя.

На следващата сутрин станах рано и излязох из града да си купя малко дрехи. Моята идея беше да не предприемам нищо до заминаването на влака за Родезия в единадесет часа, с който щеше да пътува по-голямата част от компанията. Не очаквах Паджет да предприеме някакви престъпни действия преди тяхното отпътуване. Ето защо се качих на един извънградски трамвай, а след това се отправих на разходка из околностите. Беше сравнително хладно и аз се радвах на възможността да се разтъпча след дългото пътуване и времето, което прекарах затворена в Муйзенберг.

Доста работи зависят от съвсем дребни наглед неща. Връзката на обувката ми се развърза и аз спрях, за да я вържа.

Току-що бях подминала един завой на пътя и когато се наведох да оправя проклетата обувка, от завоя се зададе един мъж, който едва не се блъсна в мен. Той повдигна шапката си, промърмори някакво извинение и продължи. За миг ми се стори, че лицето му ми е смътно познато, но веднага забравих за това. Погледнах часовника си. Времето напредваше. Тръгнах обратно към Кейп Таун.

Един трамвай тъкмо щеше да потегли и трябваше да тичам, за да се кача на него. Чух как зад мен някой също бяга. Метнах се на трамвая. Някакъв човек тичаше след мен. Познах го веднага. Беше мъжът, който ме подмина на пътя, когато обувката ми се развърза. Моментално се сетих защо лицето му ми бе познато. Това беше дребният мъж с огромния нос, в когото се бях блъснала предишната вечер.

Съвпадението беше доста смущаващо. Възможно ли беше този човек нарочно да ме следи? Реших да проверя това колкото се може по скоро. Натиснах звънеца и слязох на следващата спирка. Мъжът остана в трамвая. Аз се притаих в сянката на входа на един магазин и започнах да наблюдавам. Той слезе на другата спирка и се запъти обратно в моята посока.

Работата беше съвсем ясна — следяха ме. Радостта ми е била прибързана. Победата ми над Гай Паджет се оказа илюзия. Махнах с ръка на следващия трамвай да спре и, както очаквах, моят преследвач също се качи. Замислих се сериозно.

Беше ми пределно ясно, че съм се натъкнала на нещо много по-голямо, отколкото предполагах. Убийството в къщата в Марлоу не беше случайно престъпление, извършено от един-единствен човек. Бях изправена срещу банда и благодарение на откровенията на полковник Рейс пред Сюзън и разговора, който бях подслушала в къщата в Муйзенберг, започнах да проумявам известна част от нейната многообразна дейност. Системно извършвани престъпления, организирани от човека, известен на подчинените си като „Полковника“! Спомних си някои от нещата, които бях чула на борда на кораба, за стачката в Ранд и причините, които лежаха в основата й — и предположението, че вълненията се подклаждат от някаква тайна организация. Това беше дело на „Полковника“, неговите пратеници действаха според плана му. Той самият не вземал пряко участие в изпълнението, често бях чувала това, защото се ограничавал само да организира и ръководи. Умствената дейност, а не опасната работа, била неговата стихия. Все пак беше твърде възможно той самият да е тук, на място, и да ръководи нещата под привидно безупречно прикритие.

Значи това обясняваше присъствието на полковник Рейс на борда на Килморден Касъл. Той беше тръгнал да преследва главния престъпник. Всичко говореше в полза на това предположение. Задачата на този високопоставен човек от разузнаването беше да арестува „Полковника“.

Кимнах замислено на себе си — нещата започваха да се изясняват. А какво беше моето участие в тази афера. Каква роля играех аз? Поклатих глава. Колкото и голяма да беше стойността на диамантите, те едва ли бяха единствената причина за отчаяните усилия да бъда отстранена. Не, моята роля беше много по-важна. По някаква причина, неизвестна и на самата мен, аз представлявах определена заплаха. Нещо, което знаех или което си мислеха, че знам, караше престъпниците да горят от желание да ме отстранят на всяка цена — и това, което знаех, беше свързано по някакъв начин с диамантите. Имаше един човек, бях сигурна в това, който би могъл да ми обясни всичко — ако пожелаеше! Мъжът с кафевия костюм — Хари Рейбърн. Той знаеше останалата част от историята, но той се беше стопил в мрака, той беше преследвано същество, което се опитваше да избяга от преследвачите си. По всяка вероятност двамата с него никога вече нямаше да се срещнем…

Тръснах рязко глава, за да се върна в настоящето. Нямаше смисъл да мисля с такава сантименталност за Хари Рейбърн. От самото начало той беше проявил към мен твърде голяма антипатия. Или поне… Ето че започвах отново да мечтая! Истинският проблем беше какво да правя в този момент!

Аз, която се гордеех с ролята си на преследвач, се бях превърнала в преследвана жертва. Обзе ме страх. За първи път почувствах, че губя самообладание. Аз бях една малка песъчинка, която пречи на безотказната работа на голяма машина — а бях убедена, че машината няма дълго да търпи малките песъчинки. Веднъж ме беше спасил Хари Рейбърн, веднъж сама се бях спасила, но изведнъж почувствах, че шансовете не са на моя страна. Накъдето и да се обърнех, бях заобиколена от врагове, които затягаха обръча около мен. Ако продължавах да действам сама, бях обречена.

С усилие успях да се мобилизирам. В края на краищата какво биха могли да сторят? Намирах се в цивилизован град — с полицаи на всеки няколко крачки. Трябваше да внимавам занапред. Нямаше да допусна да ме вкарат в клопката си, както бяха направили в Муйзенберг.

Тъкмо си мислех това, когато трамваят пристигна на Адърли Стрийт. Слязох. Тръгнах безцелно по лявата страна на улицата. Не си направих труда да погледна дали човекът, който ме следеше, е зад мен. Знаех, че е там. Влязох в сладкарница Картрайт и си поръчах две соди с какаов сладолед — за да успокоя нервите си. Един мъж, предполагам, би предпочел чаша алкохол, но момичетата намират утеха в содата със сладолед. С огромно удоволствие лапнах края на сламката. Изпитах невероятно усещане, когато студената струйка започна да се стича в гърлото ми. Отместих празната чаша настрана. Бях седнала на едно от високите малки столчета пред бара. С крайчеца на окото си видях как моят преследвач влезе и седна, без да привлича внимание, на една масичка близо до вратата. Изпих втората сода с какао и си поръчах сода с кленов сладолед. На практика аз съм в състояние да изпия неограничено количество сода със сладолед.

Внезапно мъжът до вратата стана и излезе навън. Това ме изненада. Ако той се канеше да чака отвън, защо тогава беше влязъл? Станах от столчето и предпазливо приближих до вратата, но бързо се дръпнах навътре. Мъжът разговаряше с Гай Паджет.

Ако досега имах някакви съмнения, това окончателно ги разсея. Паджет беше извадил часовника си и го гледаше. Те размениха няколко думи и след това секретарят тръгна надолу по улицата към гарата. Очевидно той беше дал своите разпореждания. Но какви бяха те?

Изведнъж сърцето ми подскочи. Мъжът, който ме беше проследил, се запъти към средата на улицата и заговори един полицай. Той говори известно време, като сочеше с ръка към сладкарницата и явно обясняваше нещо. Веднага отгатнах какво беше намислил. Аз трябваше да бъда арестувана по някакво обвинение — може би в джебчийство. За бандата щеше да бъде съвсем лесно да инсценира такова дребно нещо. И какъв смисъл да протестирам, че съм невинна? Преди доста време те бяха обвинили Хари Рейбърн, че е ограбил Де Беерс и той не бе успял да опровергае това, въпреки че изобщо не се съмнявах в неговата невинност. Какво можех да сторя срещу такова невярно обвинение, измислено от „Полковника“?

Погледнах почти механично към часовника и веднага се сетих за другата цел на плана. Разбрах защо Гай Паджет гледаше часовника си. Наближаваше единадесет часа, а в единадесет щеше да потегли пощенският влак за Родезия, отнасяйки със себе си влиятелните приятели, които иначе щяха да ми се притекат на помощ. Това беше причината, поради която не ми бяха сторили нищо досега. От снощи до единадесет часа тази сутрин аз бях в безопасност, но обръчът около мен вече се затягаше.

Бързо отворих чантата си, за да платя за напитките и в този момент сърцето ми като че ли спря да бие, защото вътре видях мъжки портфейл, пълен с банкноти! Сигурно е бил ловко пуснат в чантата ми докато слизах от трамвая.

Загубих ума и дума. Излязох бързо от сладкарницата. Дребният мъж с огромния нос и полицаят тъкмо пресичаха улицата. Те ме видяха и дребният мъж възбудено ме посочи на полицая. Втурнах се да бягам. Прецених, че полицаят не може да бяга бързо. Трябваше да спечеля преднина. Но дори и сега нямах план за действие. Просто хукнах с всички сили по Адърли Стрийт. Хората започнаха да се заглеждат. Имах чувството, че всеки момент някой ще ме спре.

Внезапно ми хрумна една идея.

— Гарата? — попитах аз, останала без дъх.

— Право надолу, вдясно.

Продължих да тичам. Няма нищо странно в това човек да бяга, за да не изпусне влака. Влязох в гарата и в този момент чух съвсем близо зад себе си стъпки. Дребният мъж с огромния нос беше отличен бегач. Разбрах, че ще бъда спряна, преди да стигна до перона, който търсех. Погледнах към часовника — до единадесет оставаше една минута. Може би щях да се измъкна, ако планът ми успееше.

Бях влязла в гарата през главния вход откъм Адърли Стрийт. Втурнах се отново, този път през страничния изход. Право пред мен се намираше страничният вход на пощата, а главният й вход беше откъм Адърли Стрийт.

Както и очаквах, моят преследвач, вместо да се спусне след мен, хукна надолу по улицата, за да ми пресече пътя, когато се появях на главния вход или да предупреди полицая да стори това.

Моментално притичах през улицата и влязох обратно в гарата. Бягах като обезумяла. Беше точно единадесет часа. Когато стигнах до перона, дългият влак вече потегляше. Някакъв носач се опита да ме спре, но аз успях да се изплъзна от ръцете му и скочих върху стъпалото. Изкачих още две, стъпала и отворих вратата. Бях в безопасност. Влакът набираше скорост.

Подминахме някакъв мъж, който стоеше в края на перона. Махнах му с ръка.

— Сбогом, мистър Паджет — извиках аз.

Никога не бях виждала по-изненадан човек. Той изглеждаше така, като че ли беше видял призрак.

След няколко минути вече се карах с кондуктора. Изгледах го надменно.

— Аз съм секретарката на сър Юстас Педлър — заявих високомерно. — Моля, заведете ме в частния му вагон.

Сюзън и полковник Рейс стояха на задната открита площадка. И двамата възкликнаха, безкрайно учудени, че ме виждат.

— Здравей те, мис Ан — извика полковник Рейс. — Откъде изникнахте? Мислех, че сте заминали за Дърбан. Вие сте толкова непредсказуема.

Сюзън не каза нищо, но в очите й се четяха стотици въпроси.

— Трябва да се представя на шефа си — с престорена скромност заявих аз. — Къде е той?

— Той е в канцеларията — средното купе — и диктува с невероятно темпо на нещастната мис Петигрю.

— Това силно желание за работа е нещо ново отбелязах аз.

— Хм! — каза полковник Рейс. — Мисля, че неговата идея е да й създаде достатъчно работа, която да я прикове към пишещата машина в купето й през останалата част от деня.

Аз се засмях. После, следвана от тях двамата, тръгнах да търся сър Юстас. Той крачеше напред-назад из тясното пространство на купето и заливаше с порой от думи нещастната си секретарка, която виждах за първи път. Висока, кокалеста жена, облечена безвкусно, с пенсне и делови вид. Разбрах, че й е трудно да насмогва на сър Юстас, тъй като моливът й летеше по хартията, а тя беше ужасно смръщена.

Влязох в купето.

— Добре заварили, сър — закачливо казах аз.

Сър Юстас рязко спря по средата на едно сложно изречение за положението на работниците и се вторачи в мен. Мис Петигрю, въпреки деловия си вид, сигурно беше страшно нервно създание, защото подскочи, сякаш някой беше стрелял по нея.

— Я виж ти! — възкликна сър Юстас. — А какво стана с младежа в Дърбан?

— Предпочетох вас — промълвих аз.

— Скъпа моя — каза сър Юстас. — Можете веднага да хванете ръката ми.

Мис Петигрю покашля и сър Юстас побърза да измъкне ръката си.

— Хм, да — рече той. — Та докъде бяхме стигнали? Да. Тилман Рууз, в своята реч в… Какво има? Защо не пишете?

— Струва ми се — тихо каза полковник Рейс, — че моливът на мис Петигрю се със счупил.

Той го взе от нея и го подостри. Сър Юстас втренчено го изгледа. Същото направих и аз. Гласът на полковник Рейс бе прозвучал много странно.