Агата Кристи
Мъжът с кафявия костюм (18)

Глава седемнадесета

Извадки от дневника на сър Юстас Педлър

Хотел Маунт Нелсън, Кейп Таун

Наистина огромно облекчение е да се слезе от Килморден Касъл. През цялото време, докато бях на борда, имах чувството, че съм попаднал в плетеница от интриги. Като капак на всичко последната нощ Гай Паджет да вземе да се забърка в някаква пиянска свада. Може да се дадат всякакви задоволителни обяснения, но в края на краищата всичко се свежда именно до това. Какво друго бихте си помислили, ако някой се яви пред вас с цицина на слепоочието, голяма колкото яйце и с око, преливащо във всички цветове на дъгата?

Разбира се, Паджет упорито държи да придаде нещо загадъчно на цялата работа. Ако слушате него, бихте си помислили, че насиненото му око е пряк резултат от неговата преданост към моите интереси. Разказът му беше твърде объркан и несвързан и ми трябваше доста време, преди да разбера за какво става дума.

Първо, той забелязал някакъв мъж, който се държал подозрително. Това са думите на Паджет. Взел ги е направо от страниците на някой разказ за немски шпиони. Какво точно разбира под човек, който се държи подозрително, и той самият не знае. Точно това му и казах.

„Той се промъкваше крадешком, а беше и посред нощ, сър Юстас.“

„Добре, а ти самият какво си правил? Защо не си бил в леглото и защо не си спял като добър християнин?“ — попитах аз раздразнено.

„Шифровах вашите телеграми, сър Юстас и печатах последните страници от дневника ви.“

Няма начин Паджет да не е винаги прав. И на всичко отгоре се изкарва и мъченик!

„Е?“

„Просто си мислех да хвърля един поглед наоколо, преди да си легна, сър Юстас. Човекът идваше по коридора откъм вашата каюта. Още щом го видях как се оглежда, веднага си помислих, че има нещо нередно. Той се промъкна по стълбите край салона. Аз го последвах.“

„Скъпи ми Паджет — казах аз, — защо бедният човечец да не може да се качи на палубата, без някой да го следва по петите? Доста хора даже спят на палубата — винаги съм си мислел, че е страшно неудобно. Моряците те заливат с вода в пет сутринта, когато започнат да я мият. — При тази мисъл просто настръхнах. — Както и да е — продължих аз, — ако си тръгнал да притесняваш някой беден нещастник, който страда от безсъние, не се учудвам, че ти е стоварил един.“

Паджет изчака търпеливо да завърша.

„Ако бъдете така добър да ме изслушате, сър Юстас. Бях убеден, че човекът се е навъртал около вашата каюта, където няма никаква работа. Единствените две каюти в дъното на коридора са вашата и тази на полковник Рейс.“

„Рейс — казах аз, като съсредоточено си запалих пура — може сам да се грижи за себе си и без твоята помощ, Паджет след малко добавих: — Както и аз!“

Паджет приближи към мен и задиша тежко, както прави винаги, преди да съобщи някаква тайна.

„Разбирате ли, сър Юстас, стори ми се — а сега съм съвсем сигурен — че това беше Рейбърн.“

„Рейбърн?“

„Да, сър Юстас.“

Поклатих глава.

„Рейбърн има достатъчно разум, за да не ме буди посред нощ.“

„Точно така, сър Юстас. Мисля, че той е ходил да се срещне с полковник Рейс. Тайна среща — за да получи разпореждания.“

„Престани да съскаш срещу ми, Паджет — казах аз, като се отдръпнах леко назад — и се опитай да си контролираш дишането. Твоята идея е нелепа. Защо им е да си уреждат тайна среща посред нощ? Ако са имали да си казват нещо един на друг, бих могли да си поговорят на чаша говежди бульон съвсем непринудено и естествено.“

Виждах, че Паджет никак не е убеден в това.

„Снощи ставаше нещо, сър Юстас — настоя той. — Иначе защо Рейбърн ще се нахвърля върху ми с такава жестокост?“

„Съвсем сигурен ли си, че беше Рейбърн?“

Паджет изглеждаше абсолютно убеден и това беше единствената ясна част от разказа му.

„Има нещо много странно във всичко това — каза той. — Преди всичко, къде е Рейбърн?“

Съвсем вярно е, че не бяхме виждали този човек, откакто слязохме на брега. Той не дойде с нас в хотела. Въпреки това отказвам да приема, че се страхува от Паджет.

Общо взето всичко това е много досадно. Единият от секретарите ми изчезва яко дим, а другият изглежда като долнопробен професионален боксьор. Не мога никъде да го взема със себе си в този му вид. Ще стана за смях пред целия Кейп Таун. Имам по-късно среща, за да предам документите на стария Милрей, но няма да взема Паджет с мен. Дявол да го вземе и него, и неговото дебнене.

Общо взето определено не съм в настроение. Закуската беше отвратителна, в компанията на отвратителни хора. Холандски сервитьорки с дебели глезени, на които им необходим половин час, за да ми донесат парче вмирисана риба. И този фарс със ставането в пет часа сутринта, когато стигнахме пристанището, за да ни огледа някакъв гаден лекар, пред когото трябваше да вдигаме ръце над главите си, просто ме умори.

 

 

По-късно.

Случи се нещо много сериозно. Отидох на срещата с министър-председателя, като взех със себе си запечатаното писмо на Милрей. Нямаше признаци, че някой се е опитвал да го отваря, но в плика имаше само един празен лист!

Предполагам, че се забърках в дяволска каша. Така и не мога да си обясня защо изобщо позволих на онзи хленчещ стар глупак Милрей да ме въвлече в тази история.

Паджет е известен е това, че може да вбеси човек, който има нужда от утеха. Той демонстрира някакво мрачно задоволство, което ме вбесява. Освен това се е възползвал от моята обърканост и ми е пробутал куфара с канцеларските материали. Ако не внимава, следващото погребение, на което ще присъства, ще бъде неговото собствено.

В края на краищата обаче трябваше да го послушам.

„Да предположим, сър Юстас, че Рейбърн е подочул някоя и друга дума от вашия разговор с мистър Милрей на улицата? Спомнете си, че вие не сте получавали писмено пълномощно от мистър Милрей. Приехте Рейбърн според собствените му думи.“

„Значи според теб Рейбърн е мошеник?“ — бавно казах аз.

Паджет потвърди. Не знам доколко неговото мнение беше повлияно от яда му заради насиненото око, но той представи доста убедителни аргументи срещу Рейбърн. Освен това изчезването му също говореше срещу него. Моята идея беше да не предприемам нищо по този въпрос. Човек, който е позволил да го направят на пълен глупак, не гори от желание да разгласява този факт.

Но Паджет, чиято енергия ни най-малко не беше намаляла от сполетелите го напоследък нещастия, твърдо държеше за енергични действия. Той, разбира се, постигна своето. Хукна към полицейския участък, изпрати безброй телеграми и доведе цяла тълпа английски и холандски чиновници, които се наливаха с уиски и сода за моя сметка.

Получихме отговор от Милрей същата вечер. Той не знаеше нищо за моя доскорошен секретар! Едно-единствено нещо беше утешително в цялата ситуация.

„Във всеки случай — казах аз на Паджет — не си бил отровен. Получил си една от обичайните си жлъчни кризи.“

Видях как потръпна. Това беше единствената точка в моя полза.

 

 

По-късно.

Паджет е в стихията си. Неговият мозък гъмжи от умни идеи. Сега пък твърди, че Рейбърн не е никой друг, освен прочутия „мъж с кафяв костюм“. Смея да кажа, че той е прав. Винаги е така. Но всичко това започва да става неприятно. Колкото по-скоро тръгна за Родезия, толкова по-добре. Обясних на Паджет, че той няма да ме придружава.

„Виждаш ли, скъпи ми друже — казах аз, — ти трябва да останеш тук. Всеки момент може да се наложи да идентифицираш Рейбърн. А освен това, трябва да помисля и за достойнството си на член на Английския парламент. Не мога да замина в чужбина със секретар, който очевидно съвсем наскоро е участвал в някаква долна улична свада.“

Паджет потрепна. Той е толкова почтен човечец, че неговият вид му причинява мъка и страдания.

„Но какво ще правите е кореспонденцията си и с бележките за вашите речи, сър Юстас?“

„Ще се справя“ — безгрижно казах аз.

„Вашият частен вагон ще бъде прикачен към влака, който тръгва утре сутрин, вторник, в единадесет часа — продължи Паджет. — Уредил съм всичко. Мисис Блеър ще води ли със себе си прислужница?“

„Мисис Блеър ли?“ — ахнах аз.

„Тя ми каза, че сте й предложили място.“

Сетих се, че наистина й бях предложил. Вечерта на бала е маски. Даже настоях да дойде. Но никога не съм си мислил, че ще го направи. Колкото и да е очарователна, не съм сигурен, че ще мога да понеса компанията й през целия път до Родезия и обратно. Жените изискват толкова много внимание. И понякога ужасно пречат.

„Поканил ли съм някой друг?“ — нервно попитах — аз. Човек прави такива неща, когато се отпусне.

„Според мисис Блеър поканили сте и полковник Рейс.“

Аз изпъшках.

„Трябва да съм бил много пиян, ако съм поканил Рейс. Наистина много пиян. Послушай съвета ми, Паджет, и нека насиненото ти око бъде предупреждение към теб — никога повече не се запивай.“

„Както знаете, аз съм въздържател, сър Юстас.“

„Доста разумно да поемеш такъв обет, щом ти е слаб ангелът. Не съм поканил никой друг, нали Паджет?“

„Аз поне не знам, сър Юстас.“

Въздъхнах облекчено.

„Остава мис Бедингфийлд — казах замислено аз. — Струва ми се, че тя иска да отиде в Родезия, за да копае кости. Смятам да й предложа временна работа като секретарка. Тя може да пише на машина, знам това, защото сама ми го каза.“

За моя изненада Паджет енергично се възпротиви на тази идея. Ан Бедингфийлд не му е симпатична. От онази нощ, в която му насиниха окото, той не може да се владее при споменаването на нейното име. Напоследък Паджет е пълен със загадки.

Ще поканя момичето само за да го подразня. Както казах и преди, тя има изключително красиви крака.