Метаданни
Данни
- Серия
- Полковник Рейс (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Man in the Brown Suit, 1924 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Тодор Кенов, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 32гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Агата Кристи. Мъжът с кафявия костюм
ИК „Селекта“, София, 1994
История
- —Добавяне
Глава четиринадесета
Продължава разказът на Ан
В нощта на бала с маски реших, че е дошло време да се доверя някому. До този момент бях действала сама и това много ми допадаше, но сега изведнъж всичко се промени. Вече се съмнявах в собствените си преценки и за пръв път ме обзе чувство на самота и отчаяние.
Седнах на края на койката си, все още с циганския костюм и започнах да обмислям положението. Първо се спрях на полковник Рейс. Струваше ми се, че той ме харесва. Сигурна бях, че ще прояви разбиране. А и не беше глупав. Все пак като размислих, започнах да се колебая. Той беше човек властен. Щеше да изземе целия случай от ръцете ми. А това беше моята загадка! Имаше също и други причини, които трудно бил признала и пред себе си, но които ме възпираха да се доверя на полковник Рейс.
След това си помислих за мисис Блеър. Тя също беше добра с мен. Не се заблуждавах, че това означава кой знае какво. Най-вероятно обикновена моментна прищявка. Все едно, аз бях в състояние да я заинтригувам. Тя беше жена, които е изпитала повечето от обикновените усещания от живота. Аз и предлагах нещо необикновено. Освен това я харесвах, харесвах нейното естествено държание, това, че не е сантиментална и изобщо не се превзема.
Решено. Трябваше да я потърся веднага. Едва ли щеше си е легнала по това време.
След това се сетих, че не знам номера на нейната каюта. Моята приятелка, нощната стюардеса, сигурно го знаеше. Натиснах звънеца. Измина известно време, преди в отговор да се появи един мъж. Той ми даде информацията, от която имах нужда. Каютата на мисис Блеър беше номер седемдесет и едно. Извини се, че не е успял да се отзове по-рано на позвъняването, но обясни, че трябвало да обслужва всички каюти.
— А къде е стюардесата? — попитах аз.
— Тяхното дежурство приключва в десет часа.
— Не — имам предвид нощната стюардеса.
— Нощем няма дежурни стюардеси, госпожице.
— Но… но онази нощ дойде стюардеса. Беше към един часа.
— Сигурно сте сънували, госпожице. След десет часа няма дежурни стюардеси.
Той се оттегли и аз останах да разсъждавам върху това, което току-що бях научил. Коя беше тази жена, която дойде в каютата ми през нощта на двадесет и втори? Лицето ми помръкна, когато осъзнах колко хитри и дръзки са моите неизвестни противници. След това, като се стегнах, излязох и тръгнах да търся каютата на мисис Блеър. Почуках на вратата.
— Кой е? — чу се нейният глас отвътре.
— Аз съм — Ан Бедингфийлд.
— О, влезте, циганко.
Влязох. Наоколо лежаха пръснати множество дрехи, а самата мисис Блеър беше загърната с едно от най-прекрасните кимона, които някога съм виждала. То беше цялото в оранжево, златисто и черно и видът му събуди у мен завист.
— Мисис Блеър — бързо казах аз. — Искам да ви разкажа историята на моя живот — тоест, ако не ви се струва твърде късно и ако няма да ви отегча.
— Ни най-малко. Винаги съм мразела да си лягам — каза мисис Блеър и цялото й лице грейна от очарователната й усмивка. — Ще ми бъде много приятно да чуя историята на живота ви. Вие сте много странно същество, циганко. Кому би хрумнало да нахълта при мен в един часа сутринта, за да разкаже историята на живота си? Особено след като седмици наред е отказвал да задоволи вроденото ми любопитство! Не съм свикнала да се държат резервирано с мен, но го възприех като доста приятно ново преживяване. Седнете на дивана и ми разкажете всичко от игла до конец.
Разказах й цялата история. Това отне известно време, тъй като съвестно изложих всички подробности. Когато свърших, тя въздъхна дълбоко, но изобщо не каза това, което очаквах да чуя от нея. Само ме погледна, позасмя се и рече:
— Знаете ли, че вие сте необикновено момиче, Ан? Изпитвали ли сте някога колебание?
— Колебание? — попитах аз озадачена.
— Да, колебание, колебание, колебание! Да тръгнете сама и на практика без пари. Какво ще правите, когато се озовете в чужда страна, а парите ви са свършили?
— Няма смисъл да се притеснявам за това, докато не стане. Все още имам доста пари. Двадесет и петте лири, които мисис Флеминг ми даде са практически непокътнати, а освен това, вчера спечелих от лотарията. Ето още петнадесет лири. Ами да, имам много пари. Четиридесет лири!
— Много пари! Господи! — промърмори мисис Блеър. — Аз не бих могла да сторя това, Ан, въпреки че смелост не ми липсва. Не бих могла да тръгна безгрижно с няколко лири в джоба, без да знам какво правя и къде отивам.
— Точно затова е интересно — извиках аз, безкрайно развълнувана. — Човек изпитва толкова прекрасно чувство за приключение!
Тя ме погледна, поклати един или два пъти глава, а след това се усмихна.
— Щастливка! На света едва ли има много хора, които да чувстват нещата като вас.
— Е — казах аз нетърпеливо, — какво мислите за всичко това, мисис Блеър?
— Мисля, че е най-вълнуващото нещо, което някога съм чувала! А сега, като начало, ще престанете да ме наричате мисис Блеър. Сюзън е много по-добре. Разбрахме ли се?
— С най-голямо удоволствие, Сюзън.
— Браво. Хайде сега да се захващаме за работа. Казвате, че в секретаря на сър Юстас — не онзи мрачен Паджет, а другия — сте разпознали мъжа, който е бил ранен и е потърсил подслон във вашата каюта?
Аз кимнах.
— Ето две брънки, които свързват сър Юстас с тази заплетена история. Жената, която е била убита в неговата къща и неговият секретар, който е бил ранен в един посред нощ. Не подозирам самия сър Юстас, но не може всичко да бъде случайно стечение на обстоятелствата. Сигурно съществува някаква връзка, дори ако той самият не знае каква е тя. Освен това тази странна работа със стюардесата — продължи тя замислено. — Как изглеждаше?
— Не й обърнах внимание. Бях толкова развълнувана и напрегната — и толкова се разочаровах от появата на стюардесата. Но да — мисля, че лицето й ми се стори познато. Разбира се, че ще ми е познато, ако съм я виждала на кораба.
— Лицето й ви се е сторило познато — каза Сюзън. — Сигурна ли сте, че не е бил мъж?
— Наистина беше доста висока — признах аз.
— Хм. Едва ли е бил сър Юстас, така си мисля, нито пък мистър Паджет… Почакайте!
Тя грабна някакъв лист и започна трескаво да рисува. Погледна резултата с наклонена на една страна глава.
— Доста добра прилика с преподобния Едуард Чичестър. А сега детайлите. — Тя ми подаде листа. — Това ли е вашата стюардеса?
— Ами да — извиках аз. — Колко сте съобразителна, Сюзън!
Тя отхвърли комплимента с пренебрежителен жест.
— През цялото време имах някакви съмнения спрямо този Чичестър. Помните ли как изпусна чашата си е кафе, когато говорехме за Крипън онзи ден?
— И се опита да получи каюта седемнадесет!
— Да, дотук всичко съвпада. Но какво означава това? Какво наистина е трябвало да се случи в един часа в седемнадесета каюта? Не може да е било раняването на секретаря. Не би имало никакъв смисъл то да бъде организирано в точно определен час, на точно определен ден и на точно определено място. Не, трябва да е била някаква среща, за която той е бързал и по пътя е бил ранен с нож, но с кого е трябвало да се срещне? Със сигурност не с вас. Може би с Чичестър. Или пък с Паджет.
— Това е малко вероятно — възразих аз. — Те могат да се срещнат по всяко време.
И двете помълчахме минута-две, след което Сюзън опита да подходи по нов начин.
— Може би в каютата е имало нещо скрито?
— Това ми изглежда по-вероятно — съгласих се аз. — И би дало обяснение на въпроса защо нещата ми са били претърсвани на следващата сутрин. Но там нямаше нищо скрито, сигурна съм.
— Не би ли могъл младежът да пусне нещо в някое чекмедже предната вечер?
Аз поклатих глава.
— Щях да го видя.
— А дали не са търсили вашето скъпоценно листче?
— Може би, но ми се струва съвсем безсмислено. На него имаше само време и дата — и двете вече минали.
Сюзън кимна.
— Така е, разбира се. Не, не е било листчето. Между впрочем, то у вас ли е? Много бих искала да го видя.
Бях донесла листчето със себе си като веществено доказателство номер едно и й го подадох. Тя го разгледа внимателно с присвити очи.
— След седемнадесет има точка. А защо няма точка и след едно?
— Има известно разстояние — посочих аз.
— Да, има разстояние, но…
Изведнъж тя стана и се втренчи в листчето, като го държеше колкото се може по-близо до лампата. Долавях в поведението й едва сдържано вълнение…
— Ан, това не е точка. Това е дефект в хартията. Дефект в хартията, виждате ли? Тъй че той няма значение и трябва да се вземат предвид само разстоянията — разстоянията!
Застанах до нея. Прочетох цифрите така, както сега ги виждах.
— Едно, седемдесет и едно, двадесет и две.
— Виждате ли — каза Сюзън, — едно и също, но не съвсем. Часът пак е един, а датата двадесет и втори — каютата е седемдесет и първа! Моята каюта, Ан!
Стояхме и се гледахме една друга, толкова доволни от нашето ново откритие и така прехласнати от вълнение, че човек би могъл да си помисли, че сме решили цялата загадка. След това действителността осезателно ми напомни за себе си.
— Но, Сюзън, нали тук нищо не се е случило в един часа на двадесет и втори?
Нейното лице също помръкна.
— Не… Нищо.
Хрумна ми нещо друго.
— Това не е вашата каюта, нали, Сюзън? Искам да кажа, не е тази, която първоначално беше ангажирана за вас?
— Не, домакинът ми помогна да я сменя.
— Питам се дали не е била запазена за някой друг, преди да отплаваме — някой, който не е дошъл. Мисля, че можем да разберем.
— Не е необходимо да правим това, циганко — извика Сюзън. — Аз знам. Домакинът ми каза, че била запазена за някоя си мисис Грей, но изглежда това име е било просто псевдоним на известната Мадам Надина. Нали знаете, тя е прочута руска танцьорка. Никога не е играла в Лондон, но парижани са полудели по нея. Тя имаше огромен успех там през цялата война. Мисля, че е абсолютна негодница, но е изключително привлекателна. Домакинът изрази искреното си съжаление, че тя не е на борда, когато ми даваше каютата, а полковник Рейс ми разказа много неща за нея. Изглежда в Париж се носели доста странни слухове по неин адрес. Подозирали я в шпионаж, но не могли нищо да докажат. Мисля си, че полковник Рейс е бил там точно по този повод. Той ми разказа някои доста любопитни неща. Имало някаква професионално организирана банда, при това съвсем не германска. Всъщност я оглавявал мъж, когото наричали „Полковника“ и за когото се смята, че бил англичанин, но не могли по никакъв начин да установят неговата самоличност. Няма обаче никакво съмнение, че контролирал голяма организация от международни мошеници. Кражби, шпионаж, грабежи — занимавал се с всичко — и обикновено намирал някоя невинна изкупителна жертва, която да отговаря за престъпленията. Трябва да е бил дяволски умен! Предполагало се, че тази жена е един от неговите агенти, но не могли да попаднат на нищо, което да я уличи. Да, Ан, на прав път сме. Надина е точно такава жена, която би могла да бъде замесена в подобна история. Но къде е тя? Защо не е отплавала?
Озари ме внезапно прозрение.
— Тя е искала да отплава — казах аз бавно.
— Тогава защо не го е сторила?
— Защото е била мъртва, Сюзън. Надина с била жената, убита в Марлоу!
Мислено се върнах в голата стая в празната къща и отново ме обзе онова трудно определимо усещане за нещо опасно и зловещо. С него дойде и споменът за падащия молив и намерената ролка с филм. Ролка с филма — това ми напомни за нещо скорошно. Къде бях чула да се споменава за ролка с филм? И защо свързвах тази мисъл с мисис Блеър?
Внезапно се спуснах към нея и във вълнението си едва не я разтърсих.
— Вашият филм! Онзи, който са ви върнали през отдушника. Не беше ли това на двадесет и втори?
— Онзи, който загубих?
— Откъде знаете, че е същият? Кому е притрябвало да ви го връща по този начин — посред нощ? Това е безумно. Не — това е било съобщение! Филмът е бил изваден от жълтата метална ролка и на негово място са сложили нещо друго. У вас ли е все още?
— Може и да съм го използвала. Не, ето го. Спомням си, че го хвърлих на лавицата до койката.
Тя ми го подаде.
Беше най-обикновена метална ролка, такава, в която се поставят филми, предназначени за тропиците. Поех я с трепереща ръка, но още докато правех това, сърцето ми щеше да се пръсне. Тя беше забележимо по-тежка от обикновено.
С треперещи пръсти разлепих лейкопласта, който осигуряваше нейната херметичност. Свалих капачето и на леглото се изсипа поток от матови стъклени камъчета.
— Камъчета — казах аз, искрено разочарована.
— Камъчета? — извика Сюзън.
Нейният тон ме наелектризира.
— Камъчета? Не, Ан, не камъчета! Диаманти!