Агата Кристи
Мъжът с кафявия костюм (10)

Глава девета

Продължава разказът на Ан

Изключително недостойно е за една героиня да страда от морска болест. В книгите колкото по-бурно е морето и колкото по-силно подмята кораба, толкова по-добре се чувства тя. Докато всички останали страдат, единствено тя се клатушка по палубата, предизвиквайки и наслаждавайки се на природните стихии. Със съжаление трябва да кажа, че още при първото поклащане на Килморден Касъл аз пребледнях и се завтекох долу. Там ме очакваше състрадателна стюардеса, която ми предложи да хапна сухар и да пийна джинджифилова лимонада.

Охках и пъшках в каютата си цели три дни и въобще забравих за моето разследване. Вече не проявявах никакъв интерес към разплитането на загадки. Бях напълно различно същество в сравнение с онази Ан, която тържествуваща бързаше да се прибере от кантората на корабната компания в къщата на Кенсингтън. Сега с усмивка си спомням как влетях в дневната. Там заварих мисис Флеминг. Тя обърна глава към мен, когато влязох.

— Вие ли сте, Ан, скъпа? Искам да обсъдя нещо с вас.

— Да? — казах аз, като се опитвах да обуздая нетърпението си.

— Мис Емъри напуска. — Мис Емъри беше гувернантката. — Тъй като все още нищо не сте успели да си намерите, мислех си дали не бих те… Ще бъде толкова хубаво, ако останете при нас за постоянно.

Бях трогната. Знаех, че тя няма нужда от мен. Предложението й беше продиктувано от безкористно християнско милосърдие. Изпитах угризение, че тайно в себе си толкова я критикувах. Станах, поривисто прекосих стаята и я прегърнах.

— Вие сте истинско съкровище — извиках аз. — Съкровище, истинско съкровище! Страшно ви благодаря, но няма нужда. В събота заминавам са Южна Африка.

Моят внезапен изблик стресна добрата жена. Тя не беше свикнала на такива внезапни прояви на привързаност. Думите ми я изненадаха още повече.

— За Южна Африка? Божичко, Ан! Всяко подобно начинание трябва да бъде внимателно обсъдено.

Това беше последното нещо, което исках. Обясних, че вече съм си купила билет и смятам щом пристигна, да започна работа, като прислужница — само това ми дойде на ум в момента. В Южна Африка, казах аз, много се търсят прислужници. Уверих я, че мога сама да се грижа за себе си и най-накрая, с въздишка на облекчение, че ще се избави от мен, тя прие идеята ми без повече въпроси. На тръгване пъхна в ръката ми един плик. Вътре намерих пет съвсем нови банкноти от по пет лири и бележка: „Надявам се, че няма да се почувствате оскърбена и ще приемете това заедно с любовта ми.“ Тя беше една много добра, мила жена. Не бих могла да продължа да живея под един покрив с нея, но това не ми попречи да оценя присъщата й доброта. И така, с двадесет и пет лири в джоба, бях готова, да тръгна по света в търсене на своето приключение.

Едва на четвъртия ден стюардесата успя да ме придума да изляза на палубата. Тъй като си мислех, че в каютата си ще умра по-бързо, упорито отказвах да стана от койката. Тя успя да ме примами с приближаването на Мадейра. В гърди те ми се надигна надежда. Бих могла да напусна кораба, да сляза на сушата и там да стана прислужница. Какво ли не бих дала, за да усетя под краката си твърда земя!

Загърната в палта и одеяла, с треперещи от слабост нозе, бях пренесена като чувал на палубата и положена в един шезлонг. Лежах със затворени очи и целият свят ми оста крив. Домакинът, светлокос млад мъж с кръгло момчешко лице, дойде и седна до мен.

— Здравей те. Сигурно ви е жал за самата вас, а?

— Да — отвърнах почти яростно аз.

— Е, след един-два дни няма да се познаете. Доста ни поразлюля в Бискайския залив, но нататък времето ще е хубаво. Утре ще можете да играете на въжени обръчи на палубата.

Нищо не казах.

— Мислите, че никога няма да се оправите, а? Виждал съм хора и по-зле от вас, а пък след ден-два вече са душата на кораба. И с вас ще е така.

Не се чувствах достатъчно войнствено настроена, за да му кажа направо, че е лъжец. Опитах се да изразя това с поглед. Той побъбри любезно още няколко минути и след това милостиво си тръгна. Край мен минаваха хора, енергично крачещи двойки, които се „разтъпкваха“, подскачаха деца, смееха се младежи. Още няколко страдалци, също като мен, лежаха в шезлонги.

Въздухът беше приятен, свеж, не много хладен, а слънце грееше ярко. Постепенно започнах да се съвземам. Заразглеждах хората наоколо. Вниманието ми бе привлечено от една жена. Тя беше около тридесетгодишна, средна на ръст със светлоруса коса, трапчинки и яркосини очи. Дрехите й, макар и обикновени наглед, излъчваха онова недоловимо съвършенство, което издаваше Париж. Освен това по някакъв приятен, но ненатрапчив начин, тя като че ли беше обсебила кораба. Стюардите, които обслужваха палубата, тичаха насам-натам в отговор на нейните разпореждания. Беше й отделен специален шезлонг и явно неизчерпаем запас от възглавнички. Три пъти променя решението си къде да бъде поставен той. И през цялото време си оставаше все така привлекателна и чаровна. По всичко личеше, че тя е един от малкото хора на този свят, които знаят какво искат, правят всичко възможно, за да го получат и успяват да го сторят, без да подразнят околните. Помислих си, че ако някога се оправя — но, разбира се, това никога нямаше да стане — ще ми бъде забавно да поговоря с нея.

В Мадейра пристигнахме по обяд. Все още бях твърде слаба да се движа, но с удоволствие наблюдавах амбулантните търговци, които се качиха на борда и наредиха стоката си по всички палуби. Имаше и цветя. Зарових лице в огромен букет свежи и уханни теменужки и се почувствах доста по-добре. Когато стюардесата спомена колко добре ще ми се отрази малко пилешки бульон, протестите ми се оказаха твърде слаби и всъщност го приех с удоволствие, когато ми го донесоха.

Привлекателната непозната беше слязла на брега. Тя се върна придружена от висок мъж с военна осанка, тъмнокос и със загоряло лице, когото бях забелязала да крачи надолу-нагоре по палубата по-рано през деня. Веднага го причислих към силните, мълчаливи родезийци. Той беше около четиридесетгодишен, с леко сребрееща по слепоочията коса и спокойно можеше да мине за най-хубавия мъж на борда.

Когато стюардесата ми донесе още едно одеяло, аз я попитах дали знае коя е привлекателната непозната.

— Тя е добре известна в обществото дама, многоуважаемата мисис Кларънс Блеър. Сигурно сте чели за нея във вестниците.

Кимнах и продължих да я наблюдавам с нараснал интерес. Мисис Блеър действително беше много известна като, една от най-елегантните жени на деня. Стана ми забавно, като забелязах с колко голямо внимание е обградена. Няколко души опитаха да завържат познанство с нея с онази приятна непринуденост, която цари на борда на всеки кораб. Възхитих се от учтивия начин, по който мисис Блеър ги постави на мястото им. Изглежда тя бе отредила ролята на свой специален кавалер на силния и мълчалив мъж, който оценяваше както подобава оказаната му привилегия.

На другата сутрин, за моя изненада, след като направи няколко обиколки на палубата със своя учтив придружител, мисис Блеър спря до моя шезлонг.

— По-добре ли се чувствате тази сутрин?

Благодарих й и отговорих, че започвам да се съвземам.

— Вчера изглеждахте доста зле. Ние с полковник Рейс решихме, че ще можем да преживеем вълнуващо морско погребение — но вие ни разочаровахте.

Аз се засмях.

— Свежият въздух ми подейства добре.

— Нищо не може да се сравни със свежия въздух — усмихнато каза полковник Рейс.

— За всекиго е убийствено да стои затворен в тези задушни каюти — заяви мисис Блеър, като седна до мен и кимна на придружителя си, за да му покаже, че може да ни остави. — Вашата е външна, надявам се?

Поклатих глава.

— Скъпо момиче! Защо не я смените? Има толкова свободни. Доста хора слязоха в Мадейра и корабът е почти празен. Обадете се на домакина. Той е добро момче — помогна ми да получа хубава каюта, защото моята не ми харесваше. Поговорете с него, когато слезете долу за обяд.

Аз потръпнах.

— Не бих могла да се помръдна.

— Не бъдете глупава. Хайде сега, станете да се поразходим заедно.

Тя ми се усмихна окуражително и по бузите й се появиха трапчинки. Отначало едва се крепях на крака, но като се поразходихме енергично надолу-нагоре, определено се почувствах по-добре.

След няколко обиколки към нас се присъедини и полковник Рейс.

— От другата страна се вижда Тенерифе и Гранд Пийк.

— Така ли? Как мислиш, ще мога ли да го заснема?

— Не, но това няма да те възпре да опиташ.

Мисис Блеър се засмя.

— Не си справедлив. Някои от снимките ми са много добри.

— Приблизително три процента от всичките, бих казал.

Тримата отидохме от другата страна на палубата. Насреща ни, обвит в нежнорозова мъгла, блестеше заснеженият планински връх. Аз възкликнах очарована. Мисис Блеър изтича за своя фотоапарат. Без да обръща внимание на хапливите забележки на полковник Рейс, тя правеше снимка след снимка.

— Лентата свърши! — Гласът й прозвуча огорчено. — О, и фотоапаратът през цялото време е бил нагласен за снимане на светкавица.

— Винаги ми е било интересно да наблюдавам дете, което е получило нова играчка — промърмори полковникът.

— Ужасен си — но аз имам още един филм.

Тя с тържествуващ вид го извади от джоба на пуловера си. Корабът внезапно се разклати, тя загуби равновесие, посегна да се подпре на перилото и изпусна филма.

— О! — извика мисис Блеър с комична изненада и се наведе. — Мислиш ли, че е паднал зад борда?

— Не, може би си имала късмет и само си пукнала главата на някой нещастен стюард на долната палуба.

Едно момченце, което се бе промъкнало незабелязано зад нас, наду оглушително тръба.

— Обяд — заяви мисис Блеър възторжено. — От закуска не съм хапвала нищо, като се изключат две чаши говежди бульон. Ще обядвате ли, мис Бедингфийлд?

— Ами… — поколебах се аз. — Да, наистина се чувствам доста гладна.

— Чудесно. Знам, че се храните на масата на домакина. Поговорете с него за каютата.

Слязох в салона, започнах предпазливо да се храня и до края на обяда погълнах значително количество храна. Моят вчерашен приятел ме поздрави с оздравяването ми. Днес всички сменяли каютите си, каза ми той и обеща, че багажът ми незабавно ще бъде пренесен във външна каюта.

На нашата маса бяхме само четирима — аз, две възрастни дами и един мисионер, който постоянно говореше за нашите „бедни черни братя“.

Огледах другите маси. Мисис Блеър седеше на капитанската маса, до нея — полковник Рейс. От другата страна на капитана се намираше изискан сивокос мъж. Голяма част от хората вече бях виждала на палубата, но имаше един мъж, който до сега не се беше появявал. Ако се беше появил, трудно би убягнал от вниманието ми. Той беше висок и черноок, а изразът на лицето му беше толкова зловещ, че се сепнах. Попитах с известно любопитство домакина кой е той.

— Онзи мъж? О, това е секретарят на сър Юстас Педлър. Страдаше от остър пристъп на морска болест, затова досега не се е появявал. Сър Юстас води със себе си двама секретари. И на двамата морето подейства твърде зле. Другият още не се е показал. Този се нарича Паджет.

Така значи — сър Юстас Педлър, собственикът на Мил Хаус се намира, се намираше на борда. По всяка вероятност просто съвпадение, и все пак…

— Онзи, който седи до капитана — продължи моят осведомител, — е сър Юстас. Надут стар глупак.

Колкото повече изучавах лицето на секретаря, толкова по-малко ми се нравеше той. Бледата кожа, очи, скрити под тежки клепачи, странно сплеснатата му глава — всичко това ме караше да изпитвам мрачно чувство на неприязън и страх.

Тъй като напуснахме салона по едно и също време, аз се оказах съвсем близо до него, когато се качи на палубата. Той говореше на сър Юстас и аз успях да дочуя част от думите му.

— Ще се погрижа веднага за каютата, нали така? Невъзможно е да се работи във вашата, с всички тези куфари.

— Скъпи ми друже — отговори сър Юстас. — Каютата ми е предназначена първо — да спя в нея, и второ — да се обличам в нея. Никога не съм имал намерение да те оставя да се шириш в нея и да вдигаш адски шум с тази твоя пишеща машина.

— Точно така, сър Юстас, трябва някъде да работим…

На това място ги оставих и слязох долу да проверя как върви моето преместване. Намерих стюарда зает да изпълнява тази задача.

— Много хубава каюта, госпожице. На палуба „D“. Номер тринадесет.

— О, не! — извиках аз. — Не тринадесет!

Тринадесет е едно от нещата, по отношение, на които съм суеверна. Каютата наистина беше хубава. Огледах я и се поколебах дали да не приема, но глупавото суеверие се оказа по-силно. Почти просълзена, помолих стюарда:

— Няма ли някоя друга каюта, в която да се настаня?

Стюардът се замисли.

— Ами… седемнадесета. Тя е откъм десния борд. Беше празна тази сутрин, но мисля, че я пазеха за някого. Все пак, тъй като вещите на господина все още не са пренесени и тъй като господата не са в никакъв случай толкова суеверни като дамите, смея да кажа, че той не би имал нищо против да се размените. С благодарност приветствах това предложение и стюардът тръгна да търси домакина, за да получи разрешение от него. Върна се усмихнат.

— Всичко е наред, госпожице. Можем да вървим.

Той ме поведе към седемнадесета каюта. Тя бе по-малка от тринадесета, но много ми хареса.

— Веднага ще донеса нещата ви, госпожице.

В този момент обаче на вратата застана мъжът със зловещото лице (както го бях кръстила).

— Извинете — каза той, — но тази каюта е запазена за сър Юстас Педлър.

— Всичко е наред, сър — обясни стюардът. — Подреждаме тринадесети номер вместо тази.

— Не, трябваше да получа номер 17.

— Тринадесета каюта е по-хубава, сър. По-голяма е.

— Специално избрах номер 17 и домакинът каза, че ще ми я даде.

— Съжалявам — казах аз хладно. — Но номер 17 е определена за мен.

— Не мога да се съглася с това.

Стюардът се намеси.

— Другата каюта е съвсем същата — просто е по-хубава.

— Искам номер 17.

— Какво става тук? — попита нов глас. — Стюард, донесете нещата ми тук. Тази каюта е моя.

Беше съседът ми по маса от обяд, преподобният Едуард Чичестър.

— Моля за извинение — казах аз. — Каютата е моя.

— Запазена е за сър Юстас Педлър — каза мистър Паджет.

Всички бяхме започнали да се разгорещяваме.

— Съжалявам, но не мога да се съглася с това — каза Чичестър със смирена усмивка, която не успя да прикрие решимостта му да постигне своето. Забелязала съм, че смирените хора са винаги упорити.

— За вас е определена номер 28, откъм левия борд — каза стюардът. — Много хубава каюта сър.

— Боя се, че няма да престана да настоявам. Беше ми обещана каюта номер 17.

Бях ме стигнали да задънена улица. Никой нямаше намерение да отстъпва. Честно казано, аз поне бих могла да се оттегля от спора и да улесня нещата, като предложа да се настаня в двадесет и осма каюта. При положение, че не съм в тринадесета, за мен беше все едно в коя каюта ще бъда. Но бях разгневена. Нямах никакво намерение първа да отстъпя. Освен това Чичестър не ми харесваше. Той имаше изкуствени зъби, които тракаха, когато се хранеше. Доста хора са били намразвани и за по-незначителни неща.

Всички повтаряхме безспир едни и същи доводи. Стюардът ни уверяваше, при това още по-разгорещено, че другите две каюти са по-хубави, но никой не му обръщаше внимание, Паджет започна да губи самообладание. Чичестър запазваше спокойствие. С доста усилия аз също успявах да се сдържам. И отново никой не отстъпваше ни на йота.

С намигване и една прошепната дума стюардът ми подсказа какво да правя. Измъкнах се незабелязано от сцената. За щастие, почти веднага срещнах домакина.

— О, моля ви — рекох аз, — нали казахте, че мога да се настаня в седемнадесета каюта? Но другите не искат да отстъпят. Мистър Чичестър и мистър Паджет. Ще ми позволите да се нанеса в нея, нали?

Винаги съм казвала, че никой не може да се сравнява с моряците по отношение на любезността им към дамите. Моят малък домакин напълно оправда това. Той тръгна към спорещите, заяви, че номер 17 е предназначена за мен и че те могат да заемат съответно номера 13 и 28 или да останат в старите си каюти — което предпочетат.

Позволих си с очи да му кажа какъв герой е и след това се настаних в новото си владение. Спорът ми се отрази много добре, морето беше спокойно. С всеки изминал ден времето ставаше по-топло. Морската болест беше вече зад гърба ми!

Качих се на палубата и бях посветена в тайните на играта на въжени обръчи. Записах се за участие в най-различни спортни игри. На палубата сервираха чай и аз си хапнах с апетит. След чая играх карти с няколко приятни млади мъже. Те бяха изключително любезни с мен. Почувствах, че животът е чудесен.

Сигналът за преобличане дойде като изненада за мен и аз забързано се отправих към каютата си. Стюардесата ме очакваше с притеснен вид.

— Във вашата каюта има някаква силна миризма, госпожице. Не мога да разбера какво е, но се съмнявам дали ще можете да спите тук. Мисля, че има една свободна първокласна каюта на палуба „С“. Може да се преместите в нея — просто само за тази вечер.

Миризмата наистина беше много лоша — от нея ми се повдигаше. Казах на стюардесата, че ще помисля по въпроса за преместването, докато се обличам. Справих се набързо с тоалета си, като през цялото време бърчех нос от отвращение.

Каква беше тази миризма? Умрял плъх? Не, още по-лоша — и съвсем различна — тежка миризма на чесън. И все пак ми беше позната. Бях я срещала и преди. Нещо… Аха! Точно така. Асафетида! През войната бях работила известно време в амбулаторията на една болница и бях опознала различните упойващи лекарства.

Асафетида, точно така. Но как…

Седнах на дивана. Изведнъж всичко ми стана ясно. Някой беше сложил щипка асафетида в моята каюта. Защо? За да я освободя ли? Защо толкова силно желаеха да ме отстранят от пътя си? Погледнах на днешния спор по съвсем различен начин. Какво беше това, което караше толкова много хора да горят от желание да се настанят в седемнадесета каюта? Щом като другите две каюти бяха по-хубави, защо и двамата мъже настояваха да останат в седемнадесета каюта?

Седемнадесет. Колко често се повтаряше тази цифра. На седемнадесети бях отплавала от Саутхамптън. Седемнадесет беше — изведнъж ахнах от изненада. Бързо отключих куфара си и извадих скъпоценното листче от скривалището му — чифт навити чорапи.

17122. Бях помислила, че това е дата, датата на отплаване на Килморден Касъл. Ами ако грешах? Защо някой, който пише дата, ще сметне за необходимо да напише годината, както и месеца? Да предположим, че 17 означава каюта седемнадесет. А 1? Времето — един часа. Тогава 22 сигурно е датата. Погледнах календарчето си.

Утре беше двадесет и втори!