Делиа Фиало
Лус Мария (20)

Епилог

След пет години страх, напрежение и надежди започна нов живот за Густаво и Лусесита. Нямаше по-голямо щастие за него от това да наблюдава как Лусесита играе с дъщеря си. Всеки път, когато ги наблюдаваше, пред очите му изплуваха картини от миналото. Докато седеше на терасата, тя показваше картинки на детето:

— Какво е това, миличка? — нежно и търпеливо я питаше.

— Кой, мамо.

— Ами това?

— Папагал.

— А това?

— Това е куче.

— Чудесно. Сега ще дадем име на кучето. Нека да помислим. Муцунката му е като на Чуспи. Така се казваше моето куче — обясни й Лусесита. — Още живее в планината и ме очаква. Да, прилича на Чуспи.

— Чуспи! — извика Лусесита. — Така ще го наречем!

„Чуспи, Чуспи! — отекна в главата на Густаво. Чуспи!“ Питаше се откъде му е познато това име. Като през мъгла си припомни прекрасно езеро, красива девойка, която тича към езерото, кучето, което я следва. Същата девойка, която влиза в стаята му и му поднася кафе, тяхната сватба, раждането на Мария Роса… Парчетата на мозайката се подреждаха в съзнанието му.

Мислите му бяха прекъснати от гласа на Модеста:

— Господин Густаво, някой иска да ви види.

Беше Емилио. Усмихнат се приближи до брат си. Известно време. Густаво го наблюдава и изведнъж си припомни.

— Емилио, братко — промълви тихо той и го прегърна. — Емилио, спомних си всичко. Сега знам кой съм и кой си ти. Познах те. Колко ми липсваше… — Остави брат си и изтича до Лусесита. — Лусесита, скъпа, възвърнах си паметта! — извика.

Тя се притисна към него, прокара пръсти през косата му и покри лицето му с целувки. Едва когато Мария Роса я задърпа за роклята, те се разделиха.

— Защо целуваш татко ми?

— Скъпа, изслушай ме, искаш ли Лусесита да ти бъде майка?

— Да, разбира се.

— Тогава ще те зарадваме. Лусесита е твоята майка.

 

 

Лус Мария и Густаво нямаха добри спомени от Лима. Затова веднага след сватбата на доктор Гутиерес и Модеста заминаха за Сан Себастиан.

В Лима се върнаха за Нова година. Отпразнуваха я заедно с верните си приятели Модеста, доктор Гутиерес, Серхио и съпругата му, която му бе родила две деца, Фефа, Амадор, Мартин…

След това отидоха в имението, с което ги свързваха прекрасни спомени. Там се наслаждаваха на любовта си. Щастието постоянно огряваше лицата им и нищо не можеше да помрачи чувствата, които изпитваха един към друг. С радост показваха на Мария Роса местата, които обичаха и които сега се бяха превърнали в част от нейното щастливо детство.