Състоянието на Мигел постепенно се подобряваше. Изпитваше само леко затруднение при дишане, но докато спазваше съветите на лекаря, щеше да се почувства добре. Трябваше му само един ден, за да свърши онова, което искаше. Затова помоли Мирта да предаде на Грасиела, че желае да се види с нея.

Когато изслуша Мирта, Грасиела се разтревожи. Страхуваше се, че Мигел няма да й прости, нито ще прояви милост към нея. Разкайваше се, че не му бе казала истината, защото тогава все още можеше да се надява, че ще приеме Анхелина, въпреки че не е негово дете. Преди да отиде при Мигел, трябваше да се посъветва дъщеря си.

— Снощи слезе по стълбите, премина през дневната и се отправи към помещенията на прислугата — обърна се към нея Анхелина. — Бях близо до прозореца, но не ме забеляза, нито ме чу, когато те повиках.

— Исках да остана сама за известно време — отвърна Грасиела.

— Майко, това ли беше най-подходящото място? Дотам ли стигна? Да се криеш в кухнята?

— Анхелина, смятам, че Мигел се чувства добре. Разбираш ли какво означава това? Отърва се, няма да умре. Какво ще правим? Кажи ми!

— Няма да се предаваме! Ще се молим, ще се унижаваме. Ще пълзим, ако се наложи! Но няма да напуснем тази къща! Няма да си тръгнем оттук.

— Ами ако ни изхвърли?

— Моли го, убеждавай го, мамо.

— Нямам сили да се изправя пред него!

— Само това ни липсваше…

— Страх ме е, Анхелина! Треперя само при мисълта, че може… — прошепна Грасиела, излизайки от стаята на дъщеря си. Бързо се отправи към стаята на Мигел. Коленете й се подкосиха, когато влезе при него.

— Приближи се — заповяда й той, защото бе ядосан от забавянето й. — Ела тук! Трябва да си оправим сметките! Дойде мигът да се изправим един срещу друг. Защо извръщаш глава? Срамуваш се да ме погледнеш? Госпожа Грасиела, непогрешимата, уважаваната госпожа Грасиела, която сега не смее да вдигне поглед към мен. Точно така — подиграваше й се той. — Твърде дълго я държа нависоко, а не си имала право. Сега е времето да я сведеш. Няма да ти позволя да си тръгнеш! Двайсет и пет години, да се преструваш на почтена. Доставяше ти удоволствие да се подиграваш със слабостите на другите. Как си могла да съдиш чуждите грешки, когато ти си направила една от най-големите? Накара ме да повярвам, че Анхелина е моя дъщеря.

— Не знаех, когато се върнах. По-късно разбрах, но нямах смелост да го призная — опита се да се оправдае Грасиела.

— Изневерила си ми с най-добрия ми приятел.

— Ти непрекъснато ми изневеряваше! Не знаех какво върша!

— Лъжеш! Почтените жени не показват отчаянието си по такъв начин! Премълчала си последствията, останала си при мен само от интерес. Винаги си била амбициозна.

— Не ме обвинявай! Заклевам се, че не знаех!

— Защо не остана при Алваро? Ако в момент на слабост си сторила грешка, защо не понесе и последствията? Беше твърде беден и незначителен за теб, така ли? — продължи Мигел. — Искала си да продължиш да живееш с моите пари. Не си изпитвала угризения да поддържаш в мен убеждението, че детето е мое! Остави ме да се грижа за него, да се науча да го обичам, сякаш е от моята кръв. Това е непростимо, Грасиела. Никой не прави така!

— Престани! Не искам да слушам повече! — извика тя.

— Грешиш! Ще изслушаш всичко, което имам да ти кажа!

— Няма да слушам обидите ти — прекъсна го тя. — Ти си болен, не се напрягай — опита се да покаже загриженост към него.

— Дори и да умра, това ще е последното нещо, което трябва да свърша. Поне ще изпитам удоволствието да те поставя на истинското ти място. Няма да има милост, ти не я заслужаваш! Не знаеш какво е това разкаяние, нито скромност. Ти си жестока и себична, също като Анхелина. Двете сте еднакви! Каквато майката, такава и дъщерята! Колко бяхте жестоки към Лусесита. Какво я накарахте да преживее! Грешката ти би трябвало да те направи по-състрадателна. Постоянно говореше за уважение и семейна чест. Ти, която изобщо не си я ценяла. Всичко свърши! Театърът, който разигравахте с дъщеря ти, свърши. Махнете се от тази къща! Не искам да ви виждам!

— Изхвърляш ли ни? Моля те! Прости ми, умолявам те! Смили се над нас!

— Престани! Не очаквай милост от мен! Ти никога не си проявявала милост към никого.

— Не ме съди толкова строго, Мигел. На тази възраст не мога да започна всичко отначало. Не мога да изгубя всичко. Какво ще стане с мен, ако ме изхвърлиш? Ще съсипеш живота ми! Не бъди жесток. Анхелина не е виновна. Тя не знаеше нищо. Обича те като истински баща.

— Лъжа! Тя не може да обича!

— Не изпитваш ли съжаление, Мигел? Горката, Густаво я напусна! Болна е, не може да ходи… Ти не си лош човек, Мигел — опитваше се да го умилостиви Грасиела. — Моля за съчувствието ти. Смили се поне над нея.

— Това е твоето наказание. Страдай заради онова, което си ми причинила, за това, че напуснах Роса. Тя беше скромна и далеч по-добра от теб. Оставих я заради теб. Лиших Лусесита от всичко, за да го дам на Анхелина. А когато доведох дъщеря си у дома, ти отказа да я приемеш. Искаше да я изхвърлиш на улицата! Истинската ми дъщеря! Единствената! Искаше да се отнасям към нея като към прислужница, а тя беше господарката. Няма прошка, Грасиела. Веднага се махайте от тук!

— Ще има скандал! — опита се да го умилостиви Грасиела, напомняйки, му за честта на семейство Мендоса.

— Не ме интересува. Заслужаваш този срам!

— Ако нямаш милост към мен, направи го заради Анхелина, Мигел — още веднъж се унижи Грасиела.

— Заведи я при Алваро. Той й е баща — посъветва я Мигел равнодушно. Единственото, което го интересуваше сега, бе да открие Лусесита. Олекна му, когато майка му му каза, че са намерили момичето.

Същата сутрин Анхелина се събуди в лошо настроение. Трябваше да си признае, че е победена. Сега, когато Лусесита бе открита, осъзна, че завинаги е загубила Густаво. Беше готова да продаде душата си на дявола, за да я унищожи. След закуска помоли майка си да я откара до градината, за да размисли.

Когато остана сама, към нея се доближи Серхио.

— Реших, че ще ви заинтересува това, че Лусесита е намерена. Може да не са ви го казали.

— Да, знам — без желание отвърна тя, ядосана, че хората от прислугата вече не се съобразяват с нея.

— За мен това не е от значение. Не ме интересува — отбеляза Серхио.

— Може да се интересуваш от някого по различни причини. Майка ти е много доволна. Веднага отиде да я види.

— Да, така е — потвърди той.

— А ти? Втурна ли се към нея? — запита го тя.

— Нямам намерение — разубеди я Серхио.

— Защо?

— Поради много причини. Една от тях е… да не се сблъскам там с господин Густаво…

— Искаш да кажеш, че са заедно? — прекъсна го Анхелина.

— Не, още не, но той я посещава понякога. И без това явно се чувства свободен — добави, подсещайки я за развода. — Освен това тя ще му роди дете. Накрай ще победят и ще бъдат щастливи. Не желая да ставам свидетел на това щастие!

— Говориш странни неща.

— Защо да са странни? Както знаете, имам причини да съм ядосан и огорчен. Като си помисля само как Лусесита се отнесе с мен! Каква лицемерка! Няма нито срам, нито съвест!

— Защо майка ми не я изхвърли! — въздъхна Анхелина. — Проклетница! Постепенно ми отне всичко! Любовта на татко, на съпруга ми! Мразя я! Дай Боже да мога да си отмъстя за всичко, което ми причини! Дано да успея да й отмъстя! — непредпазливо възкликна Анхелина.

— Обърнете внимание на онова, което ще ви кажа — заговорнически изрече Серхио. — Може да ви бъде полезно. С вас се стремим към едно и също нещо. Ако вие мразите Лусесита, то аз я ненавиждам. Искам да си отмъстя!

— Нима мразиш Лусесита? Искаш да й отмъстиш? — учуди се Анхелина. — Не ти вярвам.

— Има причини. Беше неблагодарна. Научих я да чете и да пише, направих й безброй услуги. И какво се случи? Отиде при господин Густаво, защото има пари и е по-привлекателен.

— Смяташ ли, че е с него заради парите?

— Още по-зле. Харесва го като мъж много повече, отколкото мен. Нарани гордостта ми.

— Много съм изненадана от словата ти — все още не можеше да повярва Анхелина.

— Всички си мислят, че тя може да ме презира, а аз ще въздишам по нея като идиот. Всичко си има граници. Може да е надхитрила мнозина, но не и мен. В началото бях сляп, но когато, ми изневери в деня на сватбата, прогледнах. Никога няма да й простя. Знаете ли какво? Изпитвам желание да я убия! — сподели с нея Серхио. — Но нямам смелост.

— Аз притежавам такава. Но Лусесита е далеч от мен — сподели Анхелина.

— Ако успея да я подмамя да дойде, госпожице Анхелина? — провокира я той.

— Наистина ли? Как ще го сториш?

— Оставете това на мен. Само ми кажете дали сте готова на тази стъпка.

— Много е опасно — замисли се тя.

— Няма да е, ако го обмислим добре — увери я Серхио. — Най-трудно ще е да я, убедим да дойде на уреченото място, без да се усъмни, но ще се погрижа за това. Останалото ще свършите вие — предложи той. — Ще изглежда като нещастен случай. Какво мислите?

— Трябва да помисля.

— Да, помислете си. Отново ще поговорим. С ваше разрешение.

„Възможно ли е това? По какъв начин? — запита се Анхелина. — Какъв ли ще бъде планът на Серхио? И най-вече, мога ли да му се доверя?“ — съмняваше се тя. Мислеше за онова, което предстои. Беше ясно, че Мигел няма да умре скоро. Възнамеряваше да промени завещанието си, което означаваше, че ще ги изгони от къщата. Всички ще им се присмиват. Не й оставаше нищо друго, освен да се унижи и да се опита да умилостиви Мигел.

— Обичният ми баща! — възкликна тя превзето, щом влезе в библиотеката.

— Не ме наричай така, Анхелина! — напомни й той. — Знаеш много добре, че не съм ти баща. Не се дръж като невинна жертва. Дълго бях лъган в тази къща. Повече няма да търпя хитростите и двуличието ви.

— Несправедлив си към нас. Не съм виновна за чуждите грешки. Особено за нейните! — презрително напомни тя за майка си. Беше готова да я жертва, за да запази положението си в дома на Мендоса.

— Нима си готова да предадеш и майка си. Това е долно! Вярно е, че Грасиела трябва да плати за грешката си, но ти се държиш отвратително.

— Не знаех какво се е случило — прошепна тя.

— След като си узнала, продължила си да се преструваш, че си моя дъщеря.

— А какво бих могла да направя? Щеше да е жестоко да предам мама.

— Не си го направила заради нея. Мълчала си заради парите, за да не се лишиш от разкоша, от приемите. Всичко онова, което ти дават парите и на което си свикнала.

— Как ти дойде наум? Заклевам се, че…

— Не се кълни! — уморено я прекъсна Мигел. — Познавам клетвите ти. Познавам те, Анхелина. Ти си жестока и егоистична. Приличаш на майка си. Не плачи — предупреди я той. — Сълзите ти вече няма да ме трогнат.

— Станал си много жесток.

— Не ти се сърдя, дори ми е жал за теб. Не съм забравил, че си болна.

— Много съм нещастна, никой не ме обича — продължи тя. — Всички се опитват да ме наранят.

— Не е вярно — изправи се Мигел. — Това, че дадох време на Грасиела да приготви багажа ви и да се избегне скандалът, се дължи единствено на теб.

— Ще остана сама! Густаво ме изостави, ти ме отхвърляш.

— Майка ти и Алваро ще се грижат за теб. Много те обичахме, но ти не цениш любовта на хората. Затова лесно ще те залича от сърцето си. Обичах те като своя дъщеря. Но ти си неблагодарна. И като разбрах истината, дори се зарадвах, че не съм длъжен да те обичам.

— Замълчи, моля те! Това, което казваш, е жестоко.

— Съжалявам, но това е твое дело. Унищожаваш всичко, до което се докоснеш.

— Разкайвам се, татко. Разкайвам се!

— Късно е, Анхелина. Твърде много зло причини.

— Заклевам се, че съжалявам. Прости ми!

— Върви си!

— Не ме отхвърляй, татко. Не ме гони, моля те. Позволи ми да бъда близо до теб, като родна дъщеря.

— Имам само една дъщеря — Лусесита.

— Тя е добра, затова бог й помага, а мен ме е изоставил. Горката, жертва се заради мен. Отрече се от любовта си към Густаво. Колко лоша съм била! Едва сега го осъзнавам. — Прости ми! Искрено се разкайвам! Заклевам се! — повтаряше непрекъснато тя.

— Радвам се да го чуя — великодушно отвърна Мигел.

— Ако наистина се разкайваш, съвестта ти ще е чиста добави студено, давайки й да разбере, че разговорът е приключил.

Тя бързо подкара количката си към вратата на библиотеката. Проклинаше деня, в който селянката влезе в техния дом. После се сети за разговора си със Серхио.

„Серхио ще ми помогне да се отърва от нея. Трябва да стане бързо. Преди да се роди детето й. И двамата трябва да умрат!“ — размишляваше тя.

Тя не беше единствената, която искаше Густаво за себе си. Мирта беше харесала нещастния младеж. Анхелина вече не беше пречка за осъществяването на плановете й. Оставаше само Лусесита. Трябваше да действа внимателно с нея. Когато, узна къде живее, отиде да я посети. Искаше да я разпита за всичко, което я интересуваше, и да обмисли как да й отнеме Густаво.

— Най-после те открих! — възкликна тя, когато намери пансиона, в който живееше Лусесита. — Значи живееш тук — презрително огледа тя стаята. — Не разбирам защо си се свряла в тази дупка, когато всички богатства на Мигел Мендоса са твои.

— Какво искаш? — гневно я попита Лусесита, когато се съвзе от изненадата. — Да не се е случило нещо с баща ми?

— Не, скъпа. Той е добре. Исках само да видя къде живеете с Густаво. Трябва да му е доста неудобно да идва чак дотук само за да се позабавлява.

— Не желая да те слушам. Затова би ли ми направила услугата да си тръгнеш — рязко изрече Лусесита.

— Не ми се прави на наивна, Лусесита. Оказа се, че си далеч по-хитра от Анхелина.

— Между нас с Густаво няма нищо! Моля те да си вървиш. Нямаш работа тук. Защо си дошла? Госпожица. Анхелина ли те изпрати? Ако е така, кажи й, че между мен и съпруга й няма нищо. Нищо! Не живея тук с него. Нямам нищо общо с него. Бях с него само веднъж, онзи път, когато… — засрамено промълви тя. — Кажи й, че никога няма да си го простя. Ще се разкайвам цял живот. Предай й го.

— Глупаво е да се разкайваш, че си била с него — отбеляза Мирта. — Мъж като Густаво е божи дар. Всяка би се почувствала щастлива в обятията му.

— Не те разбирам. Какво искаш да кажеш?

— Анхелининият Густаво, твоят Густаво… чудесният Густаво и аз сме любовници — излъга Мирта. — Онемя ли, скъпа? Как е възможно да не си се усъмнила досега? Нима си мислила, че човек като него може да живее без жена, към която да не изпитва дива страст? Анхелина, не можеше да му предложи онова, за което си мечтае всеки мъж. Ти се изпречи на пътя ни, но той само се позабавлява с теб. Но с мен… — Тя страстно облиза устни. Лусесита се отврати от безсрамието й. — Горката Анхелина, прикована в стаята си с инвалидната количка. Ти се оттегляше в слугинска стаичка. Къде мислиш, че е спал Густаво през всичките тези нощи? — лукаво я попита тя. — При мен, скъпа. С мен! Но ти усложни нещата с това дете, което чакаш. Още едно копеле в семейството!

— Няма да ти позволя да ме обиждаш. Особено детето ми! — възнегодува Лусесита.

— Това проклето дете…

— Чуй ме! Ако не престанеш да ме обиждаш, ще те оскубя и ще помета пода с теб.

— Не бъди глупава! Родена си да търкаш подове. От детето ти ще излезе добър прислужник.

— Ти си зъл човек! Махай се, не искам да те виждам никога повече!

Знам, че те заболя, като разбра за връзката ми с Густаво. Затова се държиш така, като див звяр.

— Ако толкова го желаеш, защо не отидеш при него? Не ме интересува! Ако наистина си негова любовница, защо си дошла тук?

— Разбира се, че съм. Не можеш да си представиш какви мигове на щастие сме преживели.

— Връзката ви не ме интересува.

— Тогава го освободи! Остави го да се върне при мен! Въпреки че той сигурно говори други неща, това е единственото, което наистина желае. Ти не си жена за него. Необразована, проста селянка. Къде би могъл да те заведе, нали ще го е срам от теб. Единственото, което ви свързва, е това дете.

— Нищо не съм искала от Густаво. Не съм настоявала да изпълни, дълга си към мен. Нищо! Точно обратното, казах му да си върви и да не се връща — наивно се защитаваше Лусесита.

— Браво! Искам да знаеш, че никога няма да го дам на друга.

— Що се отнася до детето ми, то е само мое! Мое! — възбудено извика нещастната жена. — Ще съм много щастлива, ако забрави, че е баща на детето ми! Предай му го! — викаше на Мирта, която доволна напусна скромния пансион. Беше успяла да хвърли съмнение в душата на Лусесита и беше сигурна, че сега тя твърдо ще откаже да се вижда с мъжа, който е имал връзка с още една жена. Това бе първият етап от плана й: да събуди в невинната Лусесита чувства, да я убеди, че не бива да се среща с Густаво. Подобно на Анхелина тя не изпитваше угризения. Имаше същите цели като нея: да попречи на Лусесита да бъде щастлива.

Анхелина отново повика Серхио.

— Обмислих въпроса, Серхио. Готова съм на всичко. Разкажи ми твоя план как да се справим с Лусесита.

— Изготвил съм подробен план — постепенно я оплиташе в мрежите си той.

— Говори. Разкажи ми — нетърпеливо го подтикна тя.

— Мога да доведа Лусесита тук под предлог, че искате да разговаряте с нея.

— Да я доведеш, тук? — усъмни се Анхелина.

— Разбрахме се да не се спираме пред нищо, нали?

— Но…

— Ще я заведа в предишната й стая. Ще влезем през нощта при нея, така че никой да не ни види.

— Така няма да постигнем нищо. Тя няма да иска да дойде.

— Защо? Няма причини да се съмнява в нещо. Тя ми има голямо доверие.

— Не вярвам да дойде.

— Знам как да я убедя, госпожице. Ще й кажа, че става дума за господин Гонсалвес. Тя е глупава, вярва на всичко.

— Но, слугите… Фефа е в слугинската стая наблизо.

— Когато Фефа заспи, нищо не може да я събуди. Дори земетресение! Няма да чуе нищо. Другите слуги вечер се прибират в помещенията зад къщата. Нищо няма да чуят и видят. Всичко съм предвидил. Няма никакъв риск — увери я той.

— Ако ни открият, ще има ужасни последствия — каза Анхелина.

— Няма да ни разкрият. Ще намеря начин Лусесита да бъде в стаята и да ви очаква.

— Изглежда си пропуснал една дреболия, Серхио. Как ще стигна до стаята? Не мога да ходя.

— Можете, Анхелина — настоя той, гледайки я право в очите. — Не сте инвалид! Не е нужно да се преструвате пред мен, госпожице Анхелина. Знам, че не сте инвалид.

— Откъде знаеш? — злобно изсъска тя.

— Една вечер ви видях на алеята заедно с Мирта.

— Ти ли беше! Чух стъпки и се усъмних. Каза ли на някого?

— Не.

— Защо си премълчал?

— Още тогава обмислях тази идея — излъга Серхио. — Искам да кажа, тази за Лусесита. Помислих си, че може би ще сте ми от полза. Така че запазих тайната ви.

— Искаш да ме използваш? Да прецениш с какво бих могла да ти помогна?

— Не, госпожо. Не искам да разкривам лъжливата ви инвалидност. Затова ли сте толкова подозрителна? Мразите я също колкото и аз. Изпитвам гняв и презрение, за разлика от вас…

— Не си прав, аз изпитвам същото. Мъжът ми ме напусна заради нея! — прекъсна го Анхелина. — Няма да й позволя да бъде щастлива! Не бих понесла мисълта да е щастлива с нея и да роди дете, да се върне в тази къща като господарка. Искам да умре! Трябва да умре!

— Тогава какво чакаме, госпожице? Вече ви изложих моя план. Оставя само да го изпълним.

— Защо не го направиш ти? Ще е много по-лесно.

— Вече ви казах, че ми липсва смелост. Липсва ми решителност, признавам. Ако се опитам да го извърша аз, има опасност да ме открият. Ако го направите вие, ще се измъкнем безнаказано. Ще се погрижа да съм далеч оттук и да има свидетели. А вие… Кой би се усъмнил в един инвалид?

— Кога ще го направим, Серхио? — попита Анхелина.

— Скоро, надявам се. Ще ви съобщя — неопределено отвърна той, опитвайки се да спечели време.

Тя също се нуждаеше от време. Денят, в който трябваше да си тръгнат от къщата, наближаваше, а разговорът между Грасиела и Алваро не даде резултат. Въпреки че майка й беше много разтревожена, Анхелина се държеше необичайно кротко, защото бе сигурна в успеха на плана си. Благославяше Серхио за досетливостта му. Той беше прав: никой няма да се усъмни в прикована към инвалидна количка жена. Никой нямаше да предположи дори, че Анхелина е извършител на престъпление.

За пръв път Мирта не участваше в плана й. Наблюдаваше господарката си от дни, смяташе, че смиреността й няма да доведе до нищо добро.

Но когато Густаво я повика, тя бързо забрави за Анхелина.

— Добър ден, господин Густаво. Много мило, че ме повикахте — любезно изрече Мирта, макар да бе сигурна, че я очакват неприятности.

— Не съм те поканил да си разменяме любезности. Искам да те помоля за нещо. Повиках те, защото не желая да ходя в онази къща.

— Можете да разчитате за всичко на мен, скъпи. Липсвате ни. Най-вече на мен — отбеляза Мирта. — Макар че е доста рано, струваше си усилието да дойда дотук, нали?

— Това не е среща, Мирта!

— Колко сте груб! — измърка тя.

— Много добре знаеш защо съм те повикал. Ти си…

— Жена, която желае целувка повече от всичко на света — прекъсна го, доближавайки се до него.

— Твоята игра не ми харесва! Това колие не е ли на Анхелина?

— Да — потвърди Мирта. — Двете със съпругата ви станахме много близки приятелки. Тя ми дава да нося всичко, което поискам. Споделяме толкова много неща… Дори любовта към вас…

— И омразата, която изпитвате към Лусесита, нали? — презрително добави той. — Казала си й, че сме любовници.

— Всеки се бори за онова, което желае. Освен това знам, че никога нямаше да бъдете щастлив с Анхелина. А с онази беднячка, която не може да ви даде…

— Тя е жената, която обичам и която ще ми роди дете — ядоса се Густаво.

— Само заради бебето ли сте с нея?

— Не! И да не беше бременна, пак щях да я обичам.

— Не се заблуждавайте, Густаво.

— Не е нужно да ти обяснявам, нито да те убеждавам, Мирта. Искам да стоиш настрана от Лусесита. Разбра ли?

— Няма ли да ми дадете малка надежда?

— Нямам представа защо още не са те изхвърлили от къщата — тихо изрече Густаво. — Ти си подла! Опита се да ме разделиш с Лусесита, но няма да успееш. Тя никак не е глупава.

— Трябваше да осъзнае, че сте били и с други жени и че…

— Замълчи, Мирта! Предупредих те. Разбра ли? Не се доближавай повече до Лусесита!

— Да, горката. Не я защитавайте толкова! Само й казах…

— Че детето й е копеле! — завърши Густаво вместо нея.

— Смятам, че повече я заболя, когато й казах, че сме любовници.

— Престани, Мирта! Не желая да слушам тези лъжи! Искам да ме чуеш добре! Един ден Лусесита ще бъде моя съпруга! Бебето ще се роди като мое законно дете и ще носи моята фамилия. Надявам се да си ме разбрала. А сега довиждане — подхвърли той презрително, без да направи опит да я изпрати до вратата.

Мирта бе убедена, че един ден Густаво ще бъде неин. Не беше разочарована от срещата им. Целта беше ясна, оставаше само да намери начин да я осъществи. Когато се върна в къщата, там цареше пълна тишина. Потърси Анхелина, но тя се бе заключила в стаята си и не желаеше да вижда никого. Внимателно разпита прислугата за Грасиела и научи, че тя е при Мигел. Усмихна се доволно. Беше сигурна, че дните на Грасиела и Анхелина в този дом са преброени.

Бе права. Мигел бе решил твърдо да ги изхвърли.

— Защо бързаш толкова. Не мога да се изнеса още утре — казваше Грасиела.

— Дадох ви достатъчно време. Съжалявам, че не го използвахте. Сега ще трябва да се примириш.

— Искаш да ми вземеш всичко? Да ме изхвърлиш на улицата, да ме унижиш?

— Това те интересува най-много. Не съжаляваш, че ще се разделиш с мен, а за имотите, за положението в обществото и за приятелите.

— Не е истина. Правя го заради теб.

— Съжалявам, Грасиела, но не мога да повярвам. Вече знам, че двете с Анхелина сте царици на лъжата.

— Не бъди жесток, Мигел — умоляваше го Грасиела.

— Справедлив съм. Или поне не съм така жесток, както ти се отнесе с моята дъщеря.

— Само това повтаряш. Не можеш ли да ми простиш?

— Може би съм засегнат от болката и самотата на Лусесита и онова, което ми причинихте. Чувствам се виновен, че я доведох в тази къща като прислужница и я оставих на твое разположение. Трябваше да настоявам да я уважавате като моя родна дъщеря.

— Мигел, всичко това е минало. Моля те, прости ми — продължаваше Грасиела. — Позволи ми да остана тук. Няма къде да отида.

— Не можеш да останеш тук! Защото ако останеш, Анхелина също ще е тук. Няма причина дъщерята на друг човек да живее под моя покрив. Още повече, че имам намерение да доведа Лусесита тук. Ако не се омъжи за Густаво, бих искал да живее с мен.

— Ще се омъжи! Скоро ще бъдат заедно — увери го тя, готова на всичко, само за да остане в къщата на Мендоса. — Затова Густаво се разведе с Анхелина.

— Така е, той иска да се съберат, но тя досега го отхвърля. Решила е да се жертва заради Анхелина, макар, да знае, че не й е сестра. Това е доказателство за добротата й. Смятам, че няма за какво повече да говорим. Утре ще получиш парите. Давам ти само още един ден. След това трябва да напуснете къщата.

Някога изпълнен с разбиране, сега той бе като непристъпна крепост за молбите на Грасиела. Победена, тя се отправи към стаята на Анхелина, която я очакваше с нетърпение.

— Защо не умря? — въздъхна тъжно тя. — Само като си помисля, че го съжалявах. Беше права, че за нас ще е по-добре, ако не се оправи — погали дъщеря си Грасиела. — Сега нямаше да сме в това положение.

— Какво стана, мамо? Успокой се и ми разкажи подробно.

— Каза ми, че повече няма да чака. Трябва да си вървим.

— Днес не е възможно — възрази Анхелина. — Колко време ни отпусна?

— Само два дни. Представи си, трябва да излезем вдругиден от къщата.

— Толкова скоро! Времето е недостатъчно.

— Смятам, че ще ни стигне — реши Грасиела. — В края на краищата единственото, което можем да вземем, са бижутата и дрехите. Ще кажа на Фефа да извади сандъците. Още днес ще започна да подреждам нещата си. Ти също би трябвало да помолиш Мирта да ти помогне.

— Няма да тръгна оттук вдругиден! Ще си отида, когато поискам! — нахално отвърна тя.

— Трябва да разбереш, той едва ли ще ти позволи! Мен може и да остави, но ми даде ясно да разбера, че не е склонен да понася в къщата си дъщерята на друг човек.

— Замълчи! Ще полудея!

— Уморих се от изискванията ти, от упоритостта и нахалството ти — не се стърпя Грасиела. — Повтарям ти. Трябва да си тръгнем след два дни и ще го направим!

— Не, мамо, моля те!

— Каквото и да правиш, нищо няма да се промени.

— Моля те, мамо, помоли го за отсрочка. Поне един или два дни.

— Мигел няма да ни отпусне още един ден. Иска да доведе Лус Мария в тази къща, за да е близо до него.

— Един ден! Само един! — упорито настояваше Анхелина.

— Каква е разликата, какво ще постигнеш с още един ден? Какво си намислила?

— Необходим ми е! Трябва ми само още един ден.

— Слушай, Анхелина, по-добре си приготви нещата. След два дни трябва да напуснем къщата! — извика Грасиела и излезе от стаята. Трябваше да приготви багажа си бързо и като последна беднячка да напусне дома си.

Анхелина се молеше в стаята си Серхио да я посети. Разполагаше само с една нощ. Трябваше да извърши убийството, иначе щеше да полудее от чакане.

Серхио й каза, че е успял да убеди Лусесита да дойде в дома на баща си.

— Сигурен ли си, че ще дойде? — нетърпеливо го разпитваше Анхелина.

— Абсолютно. Отначало беше непреклонна, но накрая се съгласи — лъжеше той. — Зададе ми стотици въпроси. Защо искате да говорите с нея, защо всичко е толкова тайнствено? Опитах се да й обясня и накрая ми повярва.

— Кога ще дойде? Утре през нощта ли?

— Ще я доведа към дванайсет и половина. Ще я оставя в нейната стая. Нали знаете какво трябва да направите?

— Необходимо ми е оръжие — подсети го Анхелина. — Не мога да го намеря сама.

— Помислил съм.

— Как ще го направим?

— Ще прилича на нещастен случай. От полицията ще я видят, че влиза в дома. Причината, поради която е дошла, ще остане в тайна. Ще знаем само ние двамата и тя. Никой няма да проговори, нали? Нали няма да се откажете в последния момент?

— Не, решила съм. Густаво ме изостави заради нея. Сигурно е много доволна.

— Щастието й няма да трае дълго. Ще й се случи нещо, което най-малко очаква. Глупачката си мислеше, че може да се подиграва с нас и че това ще й се размине безнаказано. Ще плати с живота си за онова, което ни причини. Ще я убием и никой няма да ни заподозре.

— Единствената, която може да ме разкрие, е Мирта — каза Анхелина. — Купила съм мълчанието й. Тя също знае, че мога да ходя. Готова съм да й подаря всичките си бижута, за да мълчи.

— Това е цяло състояние, — изненада се Серхио. — Готова сте да го изгубите?

— Няма значение. Бих дала всичко на света само за да се отърва от Лусесита. Желанието ми е непреодолимо, като огън, който ме изгаря отвътре. Ще приключа с нея. Само като си помисля… Не можеш да си представиш какво изпитвам. Това е моята награда. Цената не е от значение. — Анхелина беше щастлива. Утре вечерта Лусесита щеше да й падне в ръцете. — Какво каза тя, когато й обясни, че ще трябва да чака в стаята? — настойчиво попита Анхелина, за да запомни всички подробности.

— Казах й, че ще ме повикате да я доведа тук. Само че няма да отида аз, ами вие.

— Трябва да направиш всичко възможно никой да не ме види.

— Ще отида около един часа. По това време всички в къщата спят. За половин час мога да се отдалеча и да си подготвя алибито. Планът е съвършен, госпожо. Нищо не може да се докаже.

— Когато всичко свърши, ще се върна в стаята си и ще си легна — каза Анхелина. — Никой няма да повярва, че съм станала, че съм изминала коридора и съм отишла в стаята й. Да, Серхио. Много добре си го измислил — възбудено възкликна тя. — Браво на теб! — Забравила за високомерието си, тя му подаде ръка. — Ще бъде потресена, като ме види. Ръката ми няма да трепне. Сега си върви, Серхио. — Никой не трябваше да ги види заедно.

— Уговорихме подробностите и няма да се виждаме повече.

— Успех, госпожо Анхелина — пожела й той на тръгване.

Анхелина се опитваше да изглежда отчаяна, като човек, примирил се с нещастието си. Държеше се така, сякаш бе настъпило време за равносметка. Остави Мирта да се занимава с прибирането на вещите й, а тя се стараеше да не излиза от стаята си, за да не се среща с хората, които бяха на страната на Лусесита. Много скоро щеше да си отмъсти за болката, която й бяха причинили.

През целия ден си почиваше, защото не трябваше да допусне грешка. Беше спокойна, че е купила мълчанието на Мирта. Алваро никога не би допуснал с обичната му дъщеря да се случи нещо. Грасиела, Мигел и Густаво не знаеха, че може да ходи.

Късно вечерта, стискайки силно ножа за плодове, който мистериозно бе изчезнал от кухнята, тя тръгна към някогашната стая на Лусесита. Движеше се безшумно по тъмните коридори, сигурна в плана на Серхио, докато в стаята на Лусесита не я обля ярка светлина. Застана като вкаменена. Мигел, Грасиела и доня Мария я гледаха като вцепенени. Едва сега им стана ясно, защо Серхио ги бе поканил да дойдат в стаята: трябваше да станат свидетели на голямата измама на Анхелина.

Заслепена от светлината, тя побягна от стаята. Изскочи от къщата и се втурна към пансиона на Лусесита.

— Не очакваше това посещение, нали? — яростно се нахвърли тя върху полузаспалата жена.

— Не. Нали не можехте да ходите? Не можехте да се изправите. Как стоите на краката си? — объркано попита Лусесита. — Как се излекувахте?

— Изненадана си, нали? Мислеше си, че можеш да правиш каквото си искаш, докато аз съм в инвалидната количка. Мога да ходя, виждаш ли? Не съм инвалид! Никога не съм била!

— Как така никога? Лъгали сте ни? Не ми казвайте, че нарочно сте се правили на неподвижна и сте накарали семейството ви да страда заради нещастието ви. Лъгали сте през цялото време?

— Много бързо оневини Густаво. Това те интересува най-много, нали? Да не се чувства задължен към мен.

— Не разбирам. Нищо не мога да разбера! — повтаряше Лусесита. — Защо сте се престрували?

— Не е важно. Нямам намерение да ти обяснявам. Не съм дошла тук, за да отговарям на въпросите ти.

— Тогава защо дойдохте? Махнах се от къщата и от вашия живот, смятах, че никога повече няма да ви видя. А сега идвате тук, в моя дом, и ми разкривате тайната си. Защо? Защо сте дошли?

— Нима не можеш да се сетиш, Лусесита? — презрително я запита Анхелина, криейки ножа.

Лусесита удивено се взираше в нея. Не можеше да повярва, че Анхелина не е инвалид. Знаеше, че е странна, понякога дори зла. Но такава лъжа можеше да измисли само човек с болна психика.

— Беше спокойна, нали? — питаше Анхелина. — Мислела си, че безнаказано ще можеш да ми отнемеш всичко. Баща ми, парите ми, съпруга ми. Няма да успееш! Няма да можеш!

— Нямате право да идвате тук и да ми говорите подобни неща. Бъдете откровена. Ако искате да говорим, нека да сме искрени. Знаете, че моят баща не е ваш баща, Анхелина. Вие не сте негова дъщеря. И двете го знаем.

— Той не ме интересува — призна Анхелина. — Но моята къща, положението ми… наследството, което щеше да ми остави, когато умре…

— Всичко това по право принадлежи на мен — напомни й Лусесита, — но не го пожелах. Тръгнах си от къщата, която, ако помислите, по-скоро принадлежи на мен. Тръгнах си без никакви пари. Излязох от там с празни ръце. Оставих ви всичко, така че да живеете като господарка, Анхелина.

— Моля?! — извика ядосано тя. — Значи излиза, че трябва да съм ти благодарна! Аз те мразя! Дойдох да си платиш за всичко, което ми причини. — Какво съм ви сторила? Нима не мислех повече за вас, отколкото за себе си или за Густаво? Дори повече, отколкото за детето, което очаквам. Идвате тук, за да излеете върху мен омразата си. Идвате да ми кажете, че съм ви отнела всичко. Родена съм в имението в планините. Отраснала съм в глад и мизерия, никак не ми беше леко. Никога не съм имала хубави дрехи, не съм получавала подаръци. Никога не съм имала играчки. Не съм имала нищо! Знам, че парите не са всичко, но че могат да помогнат на човек да изпита малко щастие. Когато всичко свърши, отново се замислих за вас. Знаех, че сте живели в разкош и че ще сте нещастна, ако го загубите. Направих го, защото ми беше жал за вас, смятах, че сте инвалид.

— Съжаление! — извика Анхелина. — От съжаление ли ми отне мъжа? Той беше мой! Само мой!

— Не, той не ви обича. Не разбирате ли, че обича мен? Загубихте го! Какво направихте, за да го заслужите? Ако бяхте добър човек, ако бяхте мила с него… Или ако му бяхте родили детето, което той толкова желае. Ако му бяхте добра спътница в живота, никога нямаше да дойде при мен. И знаете ли защо? Густаво винаги е бил честен и искрен в чувствата си.

— Замълчи! Не ми говори глупости!

— Любовта се печели с любов. Това е единственият, начин. Не сте разбрали, че любовта е като цвете, което може да увехне, ако не се грижите за него. Не можете да задържите любовта на човек със себичност и лъжи — продължи Лусесита.

— Казах ти да замълчиш! — изкрещя другата жена. Думите й причиняваха болка.

— Напусна ви. Заради вашите лукавства и хитрини го загубихте. Когато се запознахме, той вече не ви обичаше.

— Лъжеш! Това е лъжа! Опитваш се да се оправдаеш. Той беше с мен.

— От съжаление — повтори Лусесита това, което най-много ядосваше Анхелина. — Знаете, че беше от съжаление. От същото това съжаление бях готова да жертвам щастието си заради вас. Но вие не сте достойна за нашето съжаление. Никога не сте били болна. Всичко е било лъжа!

— Сега, когато ме разкрихте, смяташ ли, че всичко е наред?

— Защо сте се престрували? Какво постигнахте с това?

— Глупачка! Не разбираш ли, че по този начин въртях всички на малкия си пръст? Удовлетворяваха моите желания, обожаваха ме. Можех да ги манипулирам като истински глупаци — продължаваше да се доближава Анхелина. — Дори Густаво бе като кукла в ръцете ми. Колко време го задържах вързан за мен, без да събере смелост да разчупи оковите си. Но ти се появи и ми го отне!

— Съчувствам ви. Винаги сте били нещастна и което е още по-лошо, винаги ще бъдете.

— Не ме съжалявай! Нямам нужда от твоето съжаление!

— Не би трябвало, но ви разбирам. Знам, че обичате Густаво, борехте се за него по свой начин. Смятам, че любовта, която изпитвахте, е била искрена.

— Затова още повече се радваш на победата си, нали?

— Чуйте ме добре! Не го обичам.

— Не ме гледай с този израз на глупава селянка — ядоса се още повече Анхелина. — Нямаш представа какво е добро държание и суетност. Ако съм се борила да задържа Густаво, то е било от яд, че се е разочаровал от мен, и за това, че друга ми го отне. Не исках другите да разберат, че ме е напуснал. Не исках да се унижавам, да ме одумват и да ми се присмиват. Само заради това го направих. Разбра ли? — викаше Анхелина. — Той стои много по-ниско от мен. Струвам хиляда пъти повече от вас двамата заедно.

— Благодаря. Знаете ли, това което чух, много ме радва. Сега няма да ме измъчва съвестта, ако приема любовта на Густаво и бъда щастлива с него благодарение на вас — хладно изрече Лусесита.

Яростта заслепи Анхелина. Скочи и се опита да повали Лусесита на пода. Но тя се съпротивляваше. Беше израснала на село и бе по-силна от Анхелина. Успя да я изтика от стаята. Съперничката й се съпротивляваше, но за миг загуби равновесие и полетя надолу по стълбите. Лусесита се втурна след нея. Занемя от ужас, когато я видя неподвижна на площадката. Не пророни нито дума, докато Густаво не се появи. Едва тогава в прегръдките му се успокои. Чувстваше се като птица, открила гнездото си.

Така прегърнати, те отидоха в полицията.

Когато лекарят се погрижи за Анхелина, полицаите започнаха разпита. Главният заподозрян бе Лусесита.

— Как падна по стълбите? Подхлъзна ли се или… Какво точно се случи?

— Не знам — искрено отвърна тя. — Не видях как падна.

— Кога се случи това?

— Малко след два часа.

— Какво правехте на стълбите по това време?

— Тя дойде да ме види…

— Кажи истината. Няма причини да криеш нищо — подкани я Густаво.

— Разкажете какво се случи. Така е най-добре. Има нещо съмнително. Дали е било нещастен случай, както твърдяхте в началото.

— Да, така беше. Вече ви казах. Подхлъзна се, загуби равновесие и падна по стълбите. Това е всичко, господине.

— Не се ли карахте? Не е ли това причината? Струва ми се странно голям човек да падне така по стълбите. Да не сте я блъснали? — попита инспекторът.

— Вижте, не можете да повдигнете обвинение — намеси се Густаво.

— Само я разпитвам — започна да се ядосва инспекторът. — Питах я дали не е блъснала жертвата.

— Не! Не съм. Как можете да си помислите, че ще сторя подобно нещо!

— Слушайте, господине. Тя е невинна. Можете да бъдете сигурен.

— Извинете, но трябва да разгледам всички възможности — рязко се извърна инспекторът към Густаво, който бе започнал да го дразни. — Мой дълг е да я разпитам.

— Разбирам, господине. Напълно ви разбирам. Но в този случай не би трябвало да имате съмнения. Тя няма никаква връзка с това — защитаваше я Густаво.

Беше ядосан, че тя крие истината и все още защитава Анхелина, която не го заслужаваше. Страхуваше се, че цялата вина падаше върху Лусесита.

— Кажете ми какви са отношенията ви с госпожица Камехо? — обърна се инспекторът към Густаво.

— Ще се оженя за нея.

— А с жертвата?

— Разведох се с нея. Тя беше моя съпруга. Не мислете, че личните ни отношения имат връзка със случилото се. Е, може би до известна степен. Но повтарям, че Лусесита е невинна и няма връзка…

— Успокойте се, господине! — прекъсна го инспекторът. — Мразеше благовъзпитаните, богати господа. Имаха обичая да се намесват в работата му. — Според мен случаят е доста сложен. Съдейки от това, което чух, между двете жени е имало съперничество. Това ме кара да се съмнявам, че става дума за саморазправа. Може би не е нещастен случай. Фактите говорят достатъчно добре.

— Как можете да се съмнявате в нея, когато Анхелина искаше да…

— Случаят се усложнява от многото мотиви. Трябва да ви предупредя, че инцидентът много прилича на престъпление, извършено от страст. Престъпление, в което главната заподозряна е госпожица Камехо! — студено отбеляза инспекторът.

Лусесита го наблюдаваше уплашено, в очите и се появиха сълзи.

— За бога, Лусесита, не плачи! — молеше я Густаво. — Ще поговоря с инспектора — обеща й той. — Ела с мен — хвана я той за ръката.

— Не можете да ми помогнете — възрази инспекторът, — защото не сте присъствали. Не сте видели какво се е случило.

В същото време в другия край на полицейското управление адвокатът Алваро даваше показания.

— Как се казвате? — попита го инспекторът.

— Алваро Реворедо. Адвокат съм на семейство Мендоса от дълго време.

— Добре, само минутка. Лопес, това е същият случай. Господин Реворедо, дайте показания.

— Тя е невинна. Жената, която е била тази нощ в къщата й, е отишла там с намерение да я убие.

— Уверени ли сте? Как можете да го потвърдите?

— Анхелина си призна. Каза го, когато я вдигнахме от стълбището. Повтори го още няколко пъти на път към болницата.

— В роднински връзки ли сте?

— Аз съм баща й.

— В такъв случай думите ви са от голямо значение за нас. Имайки предвид роднинската връзка между вас, невинността на госпожицата се доказва. Моля подпишете тук. Това е чиста формалност, но трябва да почакате, за да я освободим. Не сте присъствали на случилото се.

— Не, но имам свидетел — добави той и отвори вратата. В коридора чакаше непознат човек. — Ето свидетелят, който ви обещах.

— Как се казвате?

— Минго. Минго Пара. Всъщност Доминго, но всички ме наричат Минго.

— Присъствахте ли, когато се случи нещастието? Видяхте ли всичко?

— Да, господин полицай. Спя много леко, чух гласове. Излязох да видя какво става, защото съм единственият мъж в къщата. Видях някаква жена да гони Лусесита. Стигна до стълбите. Господине, беше ужасно. Опитах се да се намеся. Направих всичко възможно…

Показанията на двамата мъже бяха достатъчни, за да освободят Лусесита. Трябваше да се извършат още някои формалности, но след преживяното това не бе от значение.

Лусесита и Густаво излязоха прегърнати от полицията. Най-после останаха сами. Въпреки че той искаше да отидат в неговия апартамент, младата жена настоя да се прибере в пансиона. За пръв път не изпитваше срам от прегръдките му. Всяка нейна дума действаше като мехлем за душата му. Лусесита твърде дълго бе потискала чувствата си и сега се наслаждаваше на това, че може свободно да ги покаже.

— Обичам те! — не спираше да повтаря тя.

— Кажи ми го отново — молеше я Густаво.

— Обичам те!

— Повтори го!

— Обичам те! Обичам те…

— Ще се умориш да го повтаряш.

— Няма, мога да го кажа милион пъти.

— Знаеш ли колко пъти съм сънувал този миг? Когато губех надежда, си давах кураж, че този ден ще настъпи. Заслужаваше си да чакам. Много по-хубаво е, отколкото си го представях.

— Не разбирам — казваше Лусесита. — Как можеш да ме обичаш, като съм толкова малка?

— Не, за мен ти си нещо голямо. Не мога да го опиша.

— Какви хубави неща говориш любов моя.

— Благодарен съм на бога, че ми върна любовта ти — призна й Густаво.

— Сега трябва да си по-силен отвсякога.

— Преживя много. Трябва да си починеш. Да поспиш. — Напомни той.

— Не — възрази нежно тя.

— Да — настоя Густаво, опитвайки се гласът му да прозвучи строго. — Не само заради себе си, а и заради нашето дете.

Лусесита се подчини. Беше забравила за неприятностите, които преживяха. Заспивайки, мислеше само за хубавите неща, които ги очакваха.

Щастието му беше безкрайно, когато от Ватикана пристигна писмо, че бракът му е разтрогнат.

— Госпожице, бихте ли се омъжили за мен? — Густаво коленичи пред нея.

— Да.

— Ще се оженим в имението. Някоя неделя. Там се запознахме. Там е нашето щастие. Там ще пораснат децата ни.

— Знаеш ли, понякога си мисля… че това е само сън. Страхувам се, че ще те загубя, че няма да постигнем пълното щастие — каза Лусесита.

— Защо мислиш такива неща?

— Защото всичко е прекалено хубаво.

— Не… нашите чувства са толкова силни, че нищо не може да ги унищожи. Не желая да мислиш лоши неща. Искам да си щастлива. Ще се оженим в неделя. Ще носиш бяла рокля и много цветя. Как ти се струва? — питаше я Густаво и я целуваше. — Малката ми лудетина. Защо си толкова срамежлива? Какво ще правиш, когато се оженим? — шегуваше се той. Забавляваше го нейната невинност. — Добре, ще се опитаме да спазим обичаите. Започни да събираш багажа си.

— Ще ми отнеме само няколко минути. Нямам много неща. Само моите дрехи и тези на бебето.

— Трябва да купим дрехи за теб и за бебето. Ще изберем най-красивите неща.

— Не започвай да…

— Не се дърпай. Отсега нататък ти си моята кралица…

— Добре, но нали ще ми позволиш да ходя боса и да се къпя в реката?

— Разбира се, ще се къпем заедно. Знаеш ли, мисля, че се влюбих в теб, когато те видях за пръв път да се къпеш в реката. Да, косата ти беше мокра, а ризата прилепнала до тялото ти. Когато станеш моя жена, ще посветя цялото си време на теб. Ще те целувам…

Лусесита не повдигна обвинение срещу Анхелина, дори беше благосклонна към Мирта, болногледачката. Но Мигел вече не искаше да търпи никого. Дълго време се беше примирявал. Беше решил да разговаря с Мирта, но беше зает с решаване на проблемите. Всъщност се надяваше, че като разумна жена тя ще събере нещата си и ще си тръгне. Мирта обаче беше упорита и се наложи да се отнесе грубо с нея.

— Можеше да си тръгнеш сама, без да се налага да ти го казвам — посрещна я той, когато тя влезе в кабинета.

— Освобождавате ли ме?

— Затова те повиках.

— Не си тръгнах по няколко причини. Когато взех кутията с бижутата на Анхелина, ме обвинихте, че съм крадла. Ако си бях тръгнала, щяхте да си помислите, че бягам. Искам отново да повторя, че Анхелина ми подари бижута в замяна на моето съучастничество.

— За мълчанието — допълни Мигел.

— Споразумението ми с Анхелина бе да пазя тайните й. Каквото и да станеше, нямаше да кажа, че не е инвалид, но нямах представа, че възнамерява да убие Лусесита. Това е единствената ми грешка. Когато открих, продължих да мълча. Каза ми, че само така може да задържи Густаво до себе си. Направих го от съжаление, без никакви користни цели. И без това всички я съжалявахте и й угаждахте.

— Позволи ми да се усъмня в това — отбеляза Мигел. — Ти никога не би направила нещо, ако нямаш полза. Няма какво повече да ти кажа. Искам само да знаеш, че си свободна да си вървиш. Това е всичко.

— Мислех, че поне малко ме уважавате — възрази Мирта. — Добре се грижех за вас, когато бяхте болен.

— Така е — съгласи се той. — Точно затова не те предадох на полицията, както ме посъветва Густаво.

— Това ли е наградата за грижите ми. Много е малка, имайки предвид, че попречих на Анхелина, когато се опитваше да ви отрови.

— Какво каза? — изненада се Мигел.

— Хванах я, когато ви даваше смъртоносна доза от лекарството, което ви бе предписал докторът. Нямаше да преживеете и десет минути. Изхвърлих я от стаята и й забраних да се доближава до вас. Длъжник сте ми. Спасих ви живота.

— Как очакваш да ти се издължа?

— Не бих искала да работя в клиника или в болница. Условията са тежки. Предпочитам да остана тук. Ще се грижа за вас.

— Съжалявам, невъзможно е. Ще ти дам пари и си върви.

— Болестта ви е опасна и нещо може да се случи всеки миг — напомни му тя.

— Знам, Мирта. Болестта вече не ме интересува. Мога да се оправя и без твоята помощ.

— Добре, щом сте толкова упорит, няма за какво друго да говорим. Ще си прибера багажа.

— Преди да тръгнеш, ела да ти дам чек — студено заяви Мигел.

Надяваше се, че когато и Мирта си отиде, вече нищо няма да му напомня за неприятностите, преживени в този дом, че оттук нататък ги очакват само хубави неща. Беше се научил да цени в хората доброто им сърце, а не лъжата и притворството. Случилото се му бе отворило очите и му помогна да разбере, че Модеста и Серхио са му по-добри приятели от съпругата му и разглезената й дъщеря. Затова помоли доктор Гутиерес да помогне на Серхио да следва медицина. По този начин искаше да се отблагодари на момчето и на майка му за онова, което бяха направили за него. Сега единственото му желание бе да омъжи дъщеря си и тя да бъде щастлива.

Венчавката в имението беше като в приказките. Щастливият Густаво се бе погрижил за всичко. С тъга си припомни за деня, в който бе застанал пред олтара с Анхелина. Тогава имаше много гости, блясък и лукс. Осъзна, че всичко е било повърхностно, студено и фалшиво. Сега всичко бе различно. Хората на церемонията не бяха много, но обичаха Лусесита. За разлика от Анхелина, тя бе млада и чувствителна. Самата нежна като цвете, тя настоя булчинският й букет да е от полски цветя. Беше по-красива отвсякога, сякаш вълшебница я бе докоснала с пръчицата си. Сватбата бе скромна, но прекрасна. На всички им се струваше, че никога не са виждали по-щастливи младоженци. Густаво не откъсваше очи от Лусесита. След църковната церемония той я отведе далеч от останалите, за, да може най-после да сподели любовта си е нея. Обещаха си да останат да живеят в имението.

— Помниш ли как се запознахме? — нежно го попита Лусесита.

— Разбира се, този спомен е чудесен.

— Искам да ми кажеш какво си помисли за мен, когато ме видя?

— Помислих си… Какво си въобразява това момиче, толкова нахално и толкова красиво? — Густаво започна, да се смее.

— Хубаво е, че отново мога да чуя смеха ти.

— Толкова спомени… — тихо промълви той. — Както хубави, така и лоши.

— Лошите ще оставим в миналото.

— Съгласен съм.

— Анхелина също е част от миналото.

— Моля те, не ми напомняй за нея.

— Искам да те питам нещо. Знаеш ли как е тя?

— Бях при нея — призна той.

— Наистина ли?

— Да, отидох, защото реших, че трябва да й кажа всичко, което заслужава. Може би не трябваше, но исках да я накажа. Заслужила си го е — обясни Густаво.

Не желаеше да я натъжава, затова не й спомена, че красивата и горделива госпожица сега наистина не може да ходи. Беше сама и победена. Трябваше да приеме Алваро за свой баща и да се подчини на желанието му двете с Грасиела да живеят в неговия дом.

След сватбата всички, с изключение на Густаво и Лусесита, се върнаха в Лима. Сърцето на Мигел не издържа на силните вълнения от предишния ден. Завърши живота си спокойно, доволен, че единствената му дъщеря е в сигурни ръце. Смъртта заличаваше всичко — и ревността, и разочарованията, и страстта. Последното му желание бе Лусесита да не научи, така че нищо да не помрачи щастието й. Преди смъртта си успя да й напише писмо и да помоли доня Мария да й го изпрати след известно време. Едва след два месеца Густаво съобщи тъжната вест на Лусесита.

— Любов моя… — започна той, колкото е възможно по-внимателно, — баща ти е починал. Преди два месеца. Няколко дни след сватбата.

— Защо не ми каза?

— Така искаше баща ти.

— Не, Густаво, бих искала да го науча веднага. Трябваше да бъда до него до последния миг. Защо, Густаво?

— По-добре да го помниш такъв, какъвто беше — тихо промълви той — усмихнат и щастлив. Както последния път.

— Мили боже… — изплака Лусесита.

— Изпълнихме последната му воля: не искаше да помрачи щастието ти. Баща ти е починал спокойно. Той… бил като заспал. Мария каза, че изразът на лицето му бил радостен. Сякаш се усмихвал. Написал ти е писмо. Последните му мисли са били за теб. Ето… — подаде й той плика.

Необходимо й беше доста време, за да събере смелост да го отвори. Когато се успокои, през сълзи започна да чете:

„Скъпа дъще,

Искам да знаеш колко се радвам, че те открих преди края на дните си, когато горчивината и студенината вече бяха наранили сърцето ми. Нямаш представа какво означаваха за мен твоята нежност, невинност и доброта, които си успяла да съхраниш въпреки нещастното си детство…“

— Знаел е, че ще умре — тихо прошепна Лусесита, след като прочете писмото.

— Да, умря спокойно, защото успя да види това, което толкова желаеше. Спомняш ли си колко радостен беше на сватбата?

— Когато се сбогувахме — припомни си Лусесита, — не знаех, че го виждам за последен път.

— Най-хубавият подарък, който можем да му направим, е да издържим на болката — ободри я Густаво. — Трябва да потърсиш утеха в новия живот, в бебето. Един живот си отива, а друг започва. Вечният закон на природата. Онези, които си отиват, ни оставят спомени, а на тези, които се появяват, им е необходима нашата любов. Нашата радост — шепнеше Густаво. Галеше я и пресушаваше сълзите й с целувки. Решиха да се върнат в Лима. Искаха да са с близките си в този тежък момент, а и бебето трябваше да се роди скоро.

Веднага щом се върнаха в Лима, Лусесита роди здраво и хубаво момиченце. Беше млада и раждането не беше трудно. Густаво нямаше търпение да се върнат в Сан Себастиан. Там бяха Чаро и Педро, който можеха да се грижат добре за съпругата му и за бебето. Лусесита не обичаше града и още по-малко тъжните спомени, свързани с него. Густаво беше купил още едно имение за нея, което тя трябваше да подреди по свой вкус. Там щеше да бъде техният дом, щяха да бъдат щастливи с малката си дъщеря. За Густаво съществуваха само съпругата, дъщерята и техният дом. Искаше да имат още деца, които да растат, на воля в имението.

Но преди да тръгнат, Густаво получи бележка от Анхелина.

„Искам да те видя. Ела на посочения адрес. Не се бави нито миг. Много е важно. Трябва веднага да дойдеш.

Анхелина“

— Няма да отида — заяви той.

— Густаво, ами ако се е случило нещо? — напомни му баба Мария.

— Бабо, нищо не се е случило. Преди малко се видях с Алваро. Трябва да се качат на кораба — обясни той, тъй като беше запознат с плановете му да напуснат Лима и да отидат да живеят в Аржентина.

— Точно затова трябва да отидеш — настоя възрастната жена. — Може би става въпрос за някакви документи.

— Не. Алваро щеше да ми каже.

— Да не се е разболял? Може да му е зле и затова да те викат — намеси се Лусесита.

— Не, това го е измислила Анхелина.

— Густаво, иди — помоли го съпругата му. — Вероятно се нуждаят от помощта ти. Не вярвам да те вика напразно. Това е последното нещо, което ще направиш за тях.

— Убеден съм, че това е поредната й хитрост — настояваше той.

— Все пак трябва да проверим. Направи го. Разтревожена съм.

— Добре, ще отида — склони накрая Густаво. — Ще се върна скоро — обеща на раздяла той.

Анхелина го очакваше в стаята си и разговаряше с Алваро и Грасиела.

— От месеци си мълчалива, смятах, че гледаш на нещастието си като на наказание, че те е обхванала тъга, но виждам, че не е така. Анхелина, искам да ми кажеш какво става. Какво се крие зад мълчанието ти?

— Дъще, моля те. Не се затваряй в себе си — умоляваше я майка й. — Искаме да ти помогнем. Ще те отведем далеч оттук, където никой, не те познава. Ще започнем нов живот. Нещата се промениха, вече не можеш да си играеш с хората.

— Забрави за Густаво веднъж завинаги — настоя Алваро. — Престани с тези глупави идеи. Той едва ли ще дойде.

— Ще дойде. Сигурна съм — упорито повтаряше Анхелина. — Не може да се измъкне така лесно от задълженията си. Убедена съм… — Тя млъкна, когато чу почукване на вратата. Лицето й грейна от щастие. — Той е. Отворете, моля ви. Густаво… — извика тя, когато го видя. — Направи знак на родителите си да излязат от стаята.

— Какво искаш? — грубо я попита той, очаквайки някоя от хитрините й.

— Дойде. Твърдяха, че няма да го сториш, но аз бях сигурна… — шепнеше унесено Анхелина.

— Тук съм, защото Лусесита ме помоли — обясни й той, напомняйки й, че обича друга. — Дойдох, за да разбера дали си добре. Кажи какво искаш! Побързай, трябва да тръгвам.

— Знаеш, че днес заминавам завинаги. Ще ме отведат надалеч. Густаво, исках да те видя за последен път. Искам да се сбогуваме.

— Знаех си. Добре, видя ме — грубо се обърна към нея той. — Сбогувахме се, Анхелина.

— Почакай, това не е всичко — спря го тя.

— Какво? Още нещо ли има?

— Искам да ме изпратиш до пристанището.

— Аз? Да не си луда!

— Не, не съм. Може би си забравил, че имаш задължения към мен. Трябва да си с мен до последния миг.

— След всичко, което направи, как можеш да искаш от мене това?

— Не настоявам, умолявам те.

— Напразно, хитрините ти няма да минат този път. Може би щях да изпитвам чувство за дълг, ако беше сама, но ти имаш родители, които ще се погрижат за теб.

— Искам да отида с теб до пристанището.

— Съжалявам, но нямам намерение да задоволявам капризите ти.

— Това е условие. Ако не ме откараш до кораба, няма да тръгна. Мама и Алваро ще вземат друг файтон, а ти ще дойдеш с мен. Ако не се съгласиш, няма да помръдна оттук. Ще откажа да пътувам.

— Докога ще налагаш волята си над останалите? — с презрение запита Густаво.

— Това е последното ми желание. Ще замина и никога повече няма да ме видиш.

— Глупаво е да искаш това от мен.

— Не знам, може би съм себична и разглезена. Но искам да бъдеш до мен до последния миг. Ти ме напусна. Изгубих всичко. Достави ми поне това удоволствие. Това е последното нещо, за което те моля. Не можем да се бавим повече. Ще изпуснем парахода — подсети го тя. — Густаво, моля те.

— Добре, госпожо — ядосано отвърна той. — Чакам те на улицата.

Докато излизаше от стаята, не й помогна, нито я погледна, остави я сама да се оправя с инвалидната количка.

— Любов моя, помниш ли как излизахме заедно в началото? — мило го попита тя вече във файтона. — Беше много влюбен. Обожаваше ме. Изгаряше от желание да задоволиш капризите ми — не спираше да говори, докато той мълчеше. — Искаше една от онези жени, които си стоят у дома, раждат деца и перат бельото на съпруга си. Трябваше да оцениш красотата и финеса ми.

— Анхелина, престани, моля те. Да побързаме. Не трябва да закъсняваме за пристанището. Параходът ще тръгне без теб.

— Вероятно си доволен. Най-после ще се освободиш, от мен. А тя… ще е щастлива. Накрая успя да ме победи. Това е минало. Странно е, нали? А пътят е дълъг, много дълъг.

— Хайде, по-бързо! Анхелина! Трябва да стигнем навреме.

— Заедно, най-после заедно, любов моя. Заедно! Не обичам да губя. Никога не съм обичала! Никога не давам онова, което е мое! Когато някоя рокля ми омръзнеше, съдирах я на парчета, унищожавах я. С теб ще стане същото. Няма да те загубя. Дори насън няма да си неин. Няма да бъдеш с нея! — викаше тя и в очите й блестеше лудост. Вместо по пътя подкара към урвата. Когато разбра какво става, Густаво се опита да й отнеме юздите, но беше късно, колата се обърна надолу по склона. Анхелина умря на място, а той, след като си удари главата, изпадна в безсъзнание.

Бяха отнесени в градската болница, където сега работеше Мирта. Когато съгледа Густаво, тя благодари на бога, че отново й го изпраща. Въпреки това трябваше да съобщи на семейството, на доня Мария, за случилото се.

— Успокойте се, моля ви. Той непрекъснато повтаряше името на дъщеря си. Знаете ли къде е детето?

— Остана при Модеста. Беше там с…

— Госпожо, няма време за губене. Идете да вземете детето. Колкото може по-бързо, разбрахте ли?

Уплашената доня Мария изтича до къщата на Модеста, където преди няколко часа бяха направили тържество в чест на бебето. Лошите вести бяха стигнали преди нея. Лусесита беше припаднала от шока. Доня Мария нямаше време за губене. Взе бебето и побърза към болницата. Надяваше се, че внучката й ще я последва по-късно.

— Густаво, чуваш ли ме? — упорито го питаше Мирта. Той постепенно идваше в съзнание.

— Какво се е случило? Какво правя тук?

— Намираш се в болница. Преживял си нещастен случай. Донесоха те преди два часа. Случайно те открих тук. Обясних на лекаря, че ще се грижа за теб. Не ме отпращай. Миналото си е минало.

— Коя сте вие?

— Густаво, не е възможно да си ме забравил — настояваше тя. — Може да си замаян от удара. Виждаш ли ме? Аз съм Мирта.

— Да, виждам ви, но не ви познавам. Не познавам никаква Мирта.

— Не се сещаш за мен? Боже…

— Усещам ужасна празнота — опита се да обясни Густаво. — Нищо не помня. Нищо не знам. Кой съм аз? Дори не знам къде съм. Не се сещам — безпомощно повтаряше.

— Опитай се да помислиш — подканваше го тя. — Помниш ли къде отиваше? С теб е пътувала жена. Знаеш ли коя? Кога? Тръгнали сте с кола към пристанището.

— Казах ви, че не помня нищо — изрече младият мъж.

— Споменахте за нещастен случай? Не разбирам. Ужасно ме боли главата.

— Направи усилие да си припомниш.

— Не мога. Опитвам се. Нямам никакви спомени. Момент. Спомних си… за едно дете. Малко момиченце. Много е малко. Да, току-що се е родило.

— Какво още можеш да си припомниш за него? — подканяше го Мирта.

— Нищо повече, но съм сигурен, че ми е дъщеря.

— Може би е плод на въображението ти.

— Не, убеден съм, че имам дъщеря. Госпожице, помогнете ми. Не знам кой съм, какво правя тук. Познавате ли ме? Моля ви, не знам името си. Кажете ми го. Моля ви, искам да знам.

— Трябва да се успокоите — посъветва го сестрата. — Болен сте и не трябва да се напрягате. Не се тревожете. Ще се погрижа за вас.

Мирта вече обмисляше подъл план. Бог й бе изпратил Густаво и тя трябваше да го задържи при себе си. Дори да причинеше болка на него, на Лусесита и на малката им дъщеря.

Густаво страдаше от амнезия, спомняше си за бебето, но не й спомена нищо за Лусесита. Сякаш никога не бе съществувала в живота му. Ако действаше бързо, може би щеше да успее да осъществи намеренията си: да го раздели завинаги със семейството му.

Излезе от стаята, щом чу гласове в коридора. Зарадва се, като видя доня Мария с внучето й.

— Мирта, толкова, ми бе трудно да дойда дотук — оправдаваше се възрастната жена. — Слава богу, че излязох преди полицейския час. — Заради политическите размирици в Лима имаше полицейски час. — Густаво, синко… Горкичкият. Как е той, Мирта? Кажи ми истината.

— Състоянието му е критично.

— Доведох детето. Каза, че е питал за нея.

— Сами ли дойдохте? — попита сестрата.

— Лусесита припадна, когато научи. Казали й, че Густаво е умрял.

— Мисля, че ще живее. Значи сте сами? — зарадва се Мирта.

— Горката, беше в безсъзнание, когато тръгнах — сподели доня Мария. — Не можеше да дойде. Не видя, че съм взела бебето. Останалите са в къщата на Модеста. — Мирта внимателно слушаше. Всичко се уреждаше в нейна полза. Трябваше да реагира бързо. — Дори да се свести, няма да може да дойде, заради полицейския час — продължи старицата.

— Госпожо Мария, животът на господин Густаво виси на косъм. Изслушайте ме. Размириците предизвикаха опасна епидемия. Хигиенните условия в болницата не са задоволителни. Господин Густаво може да се зарази. За бебето и за вас също е опасно. Зная какво трябва да сторя, за да го спасим — бързо говореше Мирта, за да не позволи на доня Мария да я прекъсне. — Вие ще ми помогнете.

— Как бих могла да помогна?

— Трябва да отведем господин Густаво.

— Но как? Не разбирам.

— Чуйте ме. Не искам много от вас. Само ми помогнете. Кажете, че сте съгласна с предложението ми.

— Не разбирам за какво става дума.

— Трябва да изведем господин Густаво оттук. Ще оздравее по-бързо далеч от мръсотията и суматохата в болницата.

— Добре, ще се обадя на Асусена да приготви стая — прекъсна я възрастната жена.

— Не, госпожо, недейте. Има друга причина, поради която трябва да го отведем. Не исках да ви притеснявам, но съществува голяма опасност. Касерес преследва последователите на Пиерол.

— Няма от какво да се страхуваме. Густаво никога не се е занимавал с политика.

— Госпожо, вече са съставили списък на хората, които трябва да бъдат арестувани. В него фигурира и името на Густаво.

— Мили Боже…

— Какво ще кажете, госпожа Мария? Ще ми помогнете ли да го спасим? Положението непрекъснато се усложнява. Искате ли да помогнете?

— Да.

— Добре. Сега трябва да убедите лекаря, че желаете да отведете пациента. Като член на семейството вие имате право. Кажете, че ще го заведете у дома — настояваше Мирта. — Ще се подпишете, че поемате отговорността.

— Мирта, не знам — подвоуми се Мария.

— Госпожо, нямаме време. Ако не реагираме бързо, Густаво може да умре от инфекция или полицаите да го арестуват. — Гледаше право в очите нещастната жена и не й остави възможност да избира. Тя трябваше да се съгласи с плана. Сестрата я убеди да й позволи тя да се погрижи за всичко, а след това да напуснат болницата.

— Къде ще отидем? — загрижено попита доня Мария.

— Ще намерим къде. Колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Защо да не отидем в Сан Себастиан, в имението? — наивно предложи старицата.

— В никакъв случай. Това е първото място, където ще го потърсят. Още повече, че бунтовниците са окупирали гарата. Трябва да го отведем другаде.

— Мирта, почакай. Трябва да потърсим Лусесита, да й кажем за случилото се. Трябва да я вземем с нас. Тя е в къщата на Модеста.

— Успокойте се, госпожо. Всичко ще бъде наред. Трябва да ме подкрепите. Разбрахме ли се? Доверете ми се — убеждаваше я тя.

Мирта беше близо до целта. Ако успееше, Густаво щеше да бъде неин завинаги. Отиде до къщата на Мигел и от стаята на Лусесита събра всички бижута, които й бе купил Густаво. Бяха й нужни, за да купи мълчанието на кочияша, който щеше да ги отведе далеч от Лима. Реши да вземе със себе си доня Мария и бебето. Старицата й бе нужна да гледа детето.

Госпожа Мария обаче се възпротиви на предложението й.

— Не мога да отведа детето без съгласието на майка му.

— Моля ви, правете каквото ви кажа. Налага, се.

— Разбери ме, Лусесита трябва да научи.

— Нямаме време. Налага се да тръгнем веднага.

— Лусесита трябва да дойде с нас. Тя трябва да тръгне със съпруга си.

— Не исках да ви казвам, за да не ви разстройвам допълнително, но ще ви кажа истината, Лусесита почина — за кой ли път излъга Мирта без никакво угризение на съвестта.

— Какво говориш? Не е възможно. Лусесита е мъртва?

— Съжалявам. Изпратих да я доведат, но получих тази вест. Когато научила за смъртта на Густаво, сърцето й не издържало. Покосил я сърдечен удар — лъжеше тя, надявайки се доня Мария да й повярва.

— Мили Боже… — тихо извика старицата.

— Успокойте се. Не можем да се погрижим за нея. Сега трябва да спасим Густаво. Повтаряше името на дъщеря си, така че трябва да вземем бебето. За да живее на Густаво му е необходим стимул. Разбирате ли? Чувате ли ме? Обещахте да ми помогнете. Ще направите това, което ви казах — заповяда й тя.

Бързо ги изведе и ги качи в колата, която чакаше пред болницата. В суматохата не взеха никакви дрехи за бебето. За нея беше важно да стигнат до гарата и да хванат първия влак, който да ги отведе далеч от Лима. Всички биха предположили, че ще отидат в Сан Себастиан, но Мирта не беше толкова наивна. Нямаше скрупули, особено когато можеше да получи онова, което искаше.

След дълго пътуване накрая се настаниха в скромна къща в някакво градче далеч от Лима. Изморена от пътуването, доня Мария заспа веднага след пристигането. Когато се събуди, объркано се огледа наоколо. Щом забеляза Мирта, си припомни си къде се намира.

Обзе я чувство на безпомощност и вина.

— Мили Боже, колко време е изминало? А бебето? Къде е то?

— Успокойте се, то спи — хладно заяви Мирта, която се бе погрижила за всичко.

— Благодаря! Изтощена съм, смазана съм от умора. Какво дълго пътуване! Мислех, че няма да издържа. Всичко ме боли.

— Трябва да полежите.

— Това място е съвсем непознато за мен. Къде е Густаво, Мирта?

— Имахме късмет. Прегледа го много добър лекар от селото. Каза, че не се налага операция. Трябва ни само време. Увери ме, че всичко ще бъде наред. Слава богу, защото тук не е възможно да се извърши операция. Дадох му успокоително. Дойдох да ви кажа да не се притеснявате.

— Благодаря. Густаво ще се спаси с Божията помощ. Искам да го видя.

— По-късно, Мария — отклони я Мирта. — Първо си починете. На вашите години трябва да се пазите. Селото е далеч.

— Това място е много странно. Къщата е отдалечена.

— Точно такава ни е нужна — студено й отвърна Мирта.

— Защо?

— За да се скрием и за да може господин Густаво да се оправи.

Мария усети твърдост и пресметливост в думите й. Едва сега тяхното пътуване й се стори подозрително. Осъзна, че не биваше да й се доверява.

— Няма да издържа — оплака се доня Мария. — Къде се намираме? На север или на юг?

— Мария, намираме се на място, където няма да ни открият. В планината сме.

— Как сме се добрали дотук?

— Много бързо — насмешливо й отвърна Мирта. — Трябва ли отново да ви повтарям? Много добре знаете, че ситуацията, в която се намирахме, беше опасна. Имате ли представа какво ни струваше това? Трябваше да подаря едно от бижутата на войника, който ни спря, за да ни пусне да продължим. Не си ли спомняте?

— Бях толкова объркана и уплашена. Не знаех какво става около мен.

— За щастие аз не се плаша лесно.

— Да, така е. Но Мирта, защо сме се отдалечили толкова? Трябваше да намериш някакво по-близко място.

— По-близко? С името на господин Густаво в списъка на издирваните? Ако бяхме останали, най-вероятно сега щеше да бъде мъртъв. Укорявате ли ме, госпожо? Трябва да сте ми благодарна. Действах за доброто на всички. Сега Густаво е на безопасно място, никой няма да ни открие.

— Добре, прости ми — съгласи се доня Мария. — Но трябва да изпратим съобщение в Лима. Там сигурно много се тревожат за нас. Утре трябва да ме заведеш до селото да се обадя в Лима от пощата.

— Има време, Мария.

— Не, не. Искам да го сторя веднага. Защо да отлагаме?

— Едва ли ще намерим някого в Лима. Освен това изпратих телеграма, в която обясних къде се намираме с господин Густаво — излъга Мирта.

„Лесно ще я залъжа, трябва да я държа изолирана — размишляваше тя. — Не трябва да допускам да се обажда по телефона. Ако успее, ще разкрият измамата за смъртта на Лусесита и ще узнаят къде се намираме. След всичко, което направих, няма да допусна да се провал заради някаква старица. Когато състоянието на Густаво се подобри, вече ще знам как да постъпя. Той ще е потресен от нещастието си. Ще е объркан. Кой би си помислил, че някой ден ще зависиш от мен, Густаво. Унизих се пред теб, но дори тогава не ми обърна внимание. Би трябвало да знаеш, че жените не прощават равнодушието на мъжете. Пренебрегна ме заради Лусесита, но съдбата ми помогна. Сега няма да те изпусна толкова лесно. Много сме далеч. Сякаш се намираме в друг свят! Ако паметта му не се възвърне, той ще бъде мой. Никога няма да се върнем в Лима. Лусесита повече няма да го види!“

От мига, в който той се пробуди, тя не се отделяше от леглото му. Молеше се паметта му да не се върне.

— Не помня нищо! — каза Густаво, когато се събуди. — Госпожице… — обърна се той към Мирта. — Помогнете ми. Сигурно знаете какво се е случило. Защо са ме довели тук? Какво е станало?

— Преживяхте нещастен случай. Бяхте тежко ранен, но скоро ще оздравеете — успокояваше го тя.

— Трябва да си спомня. Ако сте медицинска сестра, как бихте могли да ми кажете кой съм аз.

— Нека ви обясня. Не съм сестра. Познаваме се от години. Да кажем, че съм приятелка на семейството. Дадоха ми подробни указания как да ви помогна. Може да ми задавате каквито искате въпроси.

— Как се казвам?

— Името ви е Густаво Гонсалвес.

— Ужасно е да не знаеш дори името си, да нямаш спомени. Не си спомням лицата на близките си… На семейството си! Къде е семейството ми? Кои са те?

— Нямате семейство, господине.

— Но трябва да… Дъщеря ми! Помня, че имам дъщеря! Смътно си го спомням, но знам, че тя съществува, госпожице.

— Да, момиченцето наистина съществува.

— Имам ли съпруга?

— Съпругата ви умря при нещастния случай — излъга го Мирта.

— Анхелина… — прошепна Густаво. — Тя ли е?

— Вашата съпруга е била с вас в колата — съгласи се с него сестрата, като внимаваше да не споменава името на Лусесита пред него. — Казах ви, че тя загина.

— Обичах я… Сигурно много съм я обичал. Изпитвам болка, когато мисля за нея.

— Не се измъчвайте. Случилото се е непоправимо. Бяхте в тежко състояние и трябва да се пазите. Успокойте се. Не се опитвайте да постигнете това, което в момента е невъзможно.

— Извинете, но аз…

— Обещах да ви помогна, но още не е настъпило времето. Вижте колко се разтревожихте. Това ще влоши състоянието ви. Не трябва да се напрягате умствено и физически. Ще ви дам успокоително. Трябва да поспите.

— Казахте, че ще доведете детето ми — подсети я Густаво, въпреки че очите му вече се затваряха.

— Утре. Сега спете. Трябва да почивате.

— Казваше се Анхелина — бълнуваше той. — Анхелина… — повтаряше, а Мирта ликуваше. Най-после Лусесита бе заличена от живота му.

Бе излъгала и доня Мария, че е изпратила писмото й.

През деня Мирта работеше в местната болница, за да преживяват. Държеше доня Мария далеч от Густаво, като твърдеше, че трябва да почива.

В това време семейството в Лима се разпадаше. Лусесита отказваше да се върне в къщата на баща си. Страхуваше се, че това ще й донесе още нещастия. Положението на всички беше тежко. Прислугата бе принудена да си потърси работа другаде.

Макар че всички очакваха Лусесита да се погрижи за тях, тъй като сега тя бе наследница на имотите и парите на Мендоса, тя твърдо бе решила да си намери работа. Единствената й, утеха бе надеждата, че Густаво ще се върне.

Възстановяването му, подпомогнато от „безкористната“ Мирта, беше бавно.

— Как е моят пациент? — попита го тя, влизайки в стаята му.

— Излязох да се поразходя, но ми се зави свят. Понякога имам чувството, че всичко около мен се върти.

— Това е нормално, когато човек стане за пръв път след дълго боледуване. Природата е прекрасна, нали?

— Да, но всичко ми е напълно непознато и странно. Винаги ли съм живял тук? Знаете ли къде е къщата ми?

— Още не е настъпило времето да говорим за подобни неща — отвърна Мирта. — Бъдете търпелив.

— Обещахте да ми помогнете да възвърна паметта си — припомни й той. — Ако не ми говорите за миналото, как ще науча нещо за себе си?

— Обясних ви, че това е бавен процес. Спомените трябва да се възвръщат бавно и постепенно. Само по този начин ще се излекувате напълно. Моля ви, доверете ми се.

— Обещахте днес да доведете дъщеря ми! — каза Густаво. — Кога ще го сторите? Кога ще я доведете?

— Смятате ли, че ще понесете вълнението?

— Да. Вие ми обещахте!

— Ще изпълня обещанието си. Влезте с бебето — заповяда тихо тя на доня Мария. — Спомнете си какво ви казах. Господин Густаво е загубил паметта си. Физически е добре, но психическото му състояние е много деликатно. Не говорете много. Ако забележите, че е объркан, не му обяснявайте нищо. Ако сгреши в нещо, не го поправяйте. Избягвайте въпросите му. Предупреждавам ви, че всяка грешка може да бъде фатална! Възстановяването му може да се забави и това да го доведе до лудост.

— Мили Боже!

— Затова ще бъдете много внимателна. Колкото по-малко говорите, толкова по-добре. Разбрахте ли?

— Да, да, горкият Густаво…

— Сега вървете. Покажете му детето.

— А ако ме попита коя съм?

— Кажете, му истината. Вие сте баба на съпругата му.

— Той знае ли за Лусесита?

— Не я споменавайте! — извика уплашено Мирта. — Не споменавайте името й. Казах му, че е загинала. Това е всичко. Хайде да вървим. Посещението трябва да е кратко. Влезте. Густаво, ето я вашата дъщеря.

— Много е малка — отбеляза Густаво с нежност. — Оставете я тук, моля. Коя сте вие?

— Не ме ли помниш, синко? Аз съм Мария, бабата… на съпругата ти.

— На Анхелина! — възкликна той.

— Но… — искаше да възрази доня Мария, сетне си припомни указанията на Мирта.

— Защо трябваше да я загубя? Защо трябваше да умре в тази проклета злополука! Горкото ми момиче… Толкова е мъничко, а ще трябва да расте без майчина обич. Детето е единственото нещо, което ме свързва с миналото. Сякаш го виждам за пръв път. Дори не помнех как изглежда. Нека те погледам, момиченцето ми.

— Вземете я, Мария! — нареди Мирта, която внимателно наблюдаваше сцената. — Хайде, да тръгваме!

— Той мисли, че Анхелина е Лусесита и че тя е умряла при инцидента — с ужас изрече доня Мария, когато излязоха от стаята на Густаво.

— Така е по-добре — увери я сестрата. — По-късно ще ви обясня.

Дълго време Густаво се мъчеше да си припомни миналото, но напразно. Мирта се стараеше да привлича вниманието му към други, по-маловажни неща. Обаче плановете й се объркаха, когато доня Мария се разболя тежко. Тя не можеше да се справи сама и по настояване на Густаво трябваше да повика лекар.

— Какво е положението, докторе? — разтревожено запита Мирта.

— Не искам да ви давам празни надежди. Не вярвам да оздравее — каза лекарят. — Препоръчвам ви да я отведете в Лима. Да постъпи в болница. Може би там ще успеят да й помогнат. Ако остане тук, нищо не може да се направи.

— Мирта, трябва да я заведем в Лима — реши Густаво. — Няма да позволя старата жена да умре, ако има надежда, да й помогнат там. Става дума за прабабата на дъщеря ми.

— Густаво… — намеси се в разговора Мария. — Искам да знаеш… Трябва да ти кажа… Тя, съпругата ти…

— Не се напрягайте, Мария. Изтощена сте — възпря я Мирта с фалшива загриженост. — Мили Боже, успокойте се! Затворете очи и се опитайте да поспите. Дишайте дълбоко… — посъветва я тя, като й даде успокоително.

Доня Мария видя Густаво за последен път. Така и не успя да му разкрие истината за неговото семейство.

Подчинявайки се на заповедите на Мирта, кочияшът откара госпожа Мария в Лима и я настани в болницата „Свети Андрес“. Старицата бе уморена и изтощена от дългия път. Лекарите много се разтревожиха за нея.

Неочаквано някой я разпозна. Беше Минго, който все още продаваше сандвичи в болницата. Трябваше незабавно да съобщи на Лусесита. За лекарите ситуацията беше много интересна. Първо, една медицинска сестра беше изчезнала с господин Гонсалвес, сетне госпожата, която бе подписала документите, се появи мистериозно.

Като имаха предвид състоянието й, те се страхуваха, че никога няма да разберат какво се е случило.

Щом Лусесита узна, че баба й е в болницата, побърза да я види. Доня Мария едва се съвзе от шока, когато видя, че внучката й е жива. Успя само да й каже, че Густаво е жив и дъщеря им е добре. След това почина. Не им оставаше нищо друго, освен да се помолят за душата й.

— Густаво и детето могат да се появят по същия начин, както доня Мария — успокояваше Лусесита братът на Густаво. — Очаквах някакъв отговор от енорията — напомни й Емилио. — Изпратих писма с надеждата да узная нещо повече, но не получих отговор. Надявах се Мария да ходи на църква.

— Отче Емилио, госпожа Мария почива в мир, а Густаво е болен. Кой се грижи за детето? — плачеше Лусесита.

— Густаво е млад и силен. Сигурно се грижи за него. Сега трябва да се помолим за душата на доня Мария.

— Отче, животът беше суров към мен. Даде ми малко щастие, сетне ми го отне, за да страдам още повече.

— Моля те, не мисли така, Лусесита, няма да е справедливо създание като теб да бъде наказано. Ще видиш, един ден всичко ще бъде само спомен. Новата радост ще ти помогне да забравиш горчивината.

— Отче, нима ще понасям още дълго това мъчение?

— Не губи вяра, Лусесита. Вярвай — опита се да я окуражи Емилио. — Баба ти ще бди над нас. Ще ни помогне да открием съпруга ти и дъщеря ти. Тя потвърди, че са добре.

— Да, това ми дава сили. Мисълта, че са добре, ме поддържа. Въпреки че трябва да се примиря с това, че никога няма да ги видя.

Новината за смъртта на госпожа Мария стигна до Густаво.

— Съжалявам, че госпожа Мария почина в самота далеч оттук. Кой ли се е погрижил за погребението й? — питаше се той.

— Не се притеснявайте. Дадох на кочияша достатъчно пари. Сигурно ги е предал на някого в болницата. Достатъчно са, за да покрият разходите по погребението.

— Един бог знае дали хората, които са я погребали, са били съвестни. Може да са задържали парите и да са я оставили някъде, без да й намерят достоен за нея гроб — загрижено разсъждаваше Густаво.

— Хайде, не мислете така. Затова не исках да ви го кажа.

— Трябва да поговоря с този кочияш — настоя младият мъж. — Ще го попитам кой се е погрижил за тялото, на бабата на съпругата ми.

— Не е възможно. Щом се върна, човекът събра багажа си и замина. Обясни ми, че си е намерил работа в Лима. Тези хора са непостоянни. За повече пари са готови веднага да те напуснат — заяви Мирта.

— Много странно. Как съдбата се грижи да заличи всички пътища към миналото ми.

— Затова не исках да ви казвам. Знаех, че новината ще ви разстрои.

— Благодаря ви за грижите — изрече Густаво. Не се съмняваше в нейната добронамереност. — Сега вие сте най-важният човек в живота ми.

— Не искам да се тревожите или да тъгувате. Иначе целият ми труд ще отиде на вятъра. Оставете всичко на мен. Разберете, че не сте в състояние да се справите сам с проблемите си.

— Нали разбирате, че със смъртта на госпожа Мария връзките ми с миналото са прекъснати — ядосано й напомни той.

Мирта не го слушаше. Беше само неин и тя се стараеше атмосферата в къщата да е романтична.

— Ще ви приготвя специална вечеря по случай оздравяването. Дълго мислих и реших да бъде днес. Как ви се струва?

— Благодаря, Мирта, но нямам желание да празнувам. Тъжно ми е.

— Густаво, не се поддавайте на отчаянието. Сигурна съм, че ви очакват по-хубави дни — увери го тя. — Седнете, моля ви. Елате. Можете да налеете виното, докато сервирам вечерята.

— Изпитвам странно чувство, защото не си спомням нито една вечеря със семейството си — размишляваше на глас Густаво. — Не си спомням нищо. Мирта, какво знаете за родителите ми? — неочаквано я попита.

— Вашите родители… — прошепна тя. — Те са починали, когато сте били малък.

— А родителите на съпругата ми?

— Те също са починали. Моля ви, не искам да говорим за миналото. Бъдещето е пред нас. Не сте сам, аз съм при вас и няма да ви напусна. Можете да ме откриете винаги когато ви потрябвам. Хайде да вдигнем наздравица — промени разговора Мирта. — За бъдещето! И за нас!

Густаво вдигна чашата без желание. Все още не намираше основателна причина да празнува. След вечеря веднага отиде в стаята си. Тази нощ сънува прекрасен сън.

Непозната девойка се къпеше в реката. Тя го забеляза и се скри зад някакви храсти. Заплаши го с камък.

— Мирта… — повика я той, щом стана. — Случи се нещо невероятно. Припомних си нещо. Сънувах как някаква девойка се къпе в реката. Чух гласа й и лая на кучето, което беше с нея. Мирта, коя е тя?

— Не знам. Нямам представа — замислено отговори тя.

— Видях я съвсем ясно — замечтано продължи Густаво. — Но нямам никакъв спомен за това. Дали постепенно паметта ми не се възвръща?

— Възможно е. Мозъчните травми са непредвидими. Паметта ви може постепенно да се възвърне, както и да не се върне изобщо. И да не си спомните нищо — започна да го убеждава Мирта. — Понякога мозъкът може да ви изиграе лоша шега. Докато работех в болницата, съм виждала и по-здрави от вас да полудяват, защото се опитваха да заменят изчезналите си спомени с неща, които бяха плод на въображението им.

— Мирта, какво ще стане с мен? — загрижено я попита Густаво.

— Опитайте се да се успокоите. Хубаво е, че винаги съм до вас — безочливо му напомни тя, сякаш не го държеше изолиран, с цел да прекара той живота си в заблуда.

Още нещо притесняваше Густаво. Питаше се откъде идват парите, с които живееха. Можеше да се оправя с пари, въпреки че Мирта не му даваше да се занимава с домакинството.

— Мирта, бих искал да науча нещо повече за финансовото си състояние, за сметките си.

— Густаво, ще ви обясня всичко, когато му дойде времето — нежно му отвърна тя, макар да се ядосваше, че положението се усложнява. — Сега е важно да запазите спокойствие, да се възстановите напълно.

— Чувствам се безполезен, сякаш съм с вързани ръце.

— Държанието ви ми подсказва, че скоро ще се оправите. Отново ще бъдете предишният Густаво.

— Мирта, с какво се занимавах? — упорито продължаваше да разпитва той.

— С различни неща — неопределено отвърна тя. — Това са неща, от които мъжете повече разбират. Густаво, не съм наясно с какво точно сте се занимавали.

— С какви неща? Трябва да знам! — повиши глас той.

— Видяхте ли? Когато ме разпитвате за миналото, се изнервяте!

— Искам да започна отново живота си. Ако се занимавам активно с работата си, ще ми помогне да възстановя празните места в паметта си.

— Господин Гонсалвес, прекалявате. Само се опитвам да ви помогна да оздравеете. Защо се съпротивлявате?

— Мирта, не е това.

— Ако не се придържате към предписанията да почивате, състоянието ви може да се влоши. От много години работя като медицинска сестра. Уверявам ви, че възстановяването в подобни случаи е продължително. Нетърпението може само да ви навреди. Нима се съмнявате в уменията ми.

— В никакъв случай. Извинявайте, не исках да прозвучи грубо. Знам, че не съм лесен пациент. Изпитвам огромна благодарност към вас. Напуснахте столицата, за да се грижите за мен и детето. Това означава много за мен — благодари й той, защото мислеше, че тя се жертва заради него. — Моля ви да ми простите. Имам пълно доверие във вас. Повече няма да се поддавам на нетърпението си.

— Радвам се — хладно му отвърна Мирта и излезе от стаята.

В коридора се сблъска с Офелия — жената, която бе наела да гледа момиченцето. Стори й се, че бе подслушвала. Съмненията й се оказаха верни, когато тя заговори:

— Защо лъжете господин Густаво? Чух всичко. Защо говорите за пари, когато чекмеджето ви е пълно с бижута? Защо го лъжете, госпожице? Защо взимате пари от господина, когато имате толкова бижута?

— Как смееш да се ровиш в моите вещи? Кой ти е позволил да подслушваш разговорите на господарите?

— Моля ви, наричайте се господарка пред някой друг. Аз не съм ви прислужничка.

— Как смееш!

— Сгрешили сте, ако смятате, че съм беднячка, която рови по нещата на богаташите. Не бих откраднала нито брошка, нито гривна.

— Как тогава, по дяволите, знаеш за бижутата?

— Бяхте оставили чекмеджето отворено. Когато влязох в стаята, го забелязах. Погледнах какво има вътре и го затворих. Ако исках, щях да взема всичко и сега да съм далеч оттук — студено заяви Офелия. — Чух ви да разговаряте. Да кажем, че съм се приближила до вратата, за да узная плановете ви. Държа да знам за какви хора работя.

— Добре, стига вече — нервно я прекъсна Мирта. — Веднага си събери нещата и се махай. Въпреки че не си откраднала нищо, не бих искала да рискувам.

— Успокойте се и помислете. Ако ме изхвърлите, къде ще намерите жена да се занимава с детето? Тогава как ще се грижите за спокойствието на господин Густаво?

— Ще намеря някоя като теб. Какво те интересува? — извика гневно Мирта.

— Знаете, че е невъзможно. Наоколо живеят само селянки. Още повече, всички ще ме питат защо сте ме изгонили. Какво да им кажа, че госпожицата се страхува да не попреча на плановете й?

— Какво си намислила? Да ме плашиш ли? — попита Мирта, припомняйки си как бе изнудвала Анхелина.

— Не се ядосвайте, не съм нахална. Гледайте на мен като на съветничка. В това отношение много си приличаме, госпожице Мирта. Трябва да ви призная, че мразя нищетата. Не желая да се омъжа за бедняк и да му родя куп деца.

— Ако мразиш немотията, защо не открадна бижутата?

— Защото ако остана, ще спечеля повече — мъдро отвърна жената. — Убедена съм, че ще се разбираме. Искам да остана и да се науча на нещо, например как да стигна далеч като вас, госпожице Мирта. С моя помощ ще успеете да осъществите мечтите си. И аз своите.

— Откъде си сигурна, че ще ти се доверявам? — попита я гневно Мирта. Разговорът им я подсети за държанието й с Анхелина.

— Нямате голям избор.

— Добре. Признавам, че смелостта ти е единственото положително качество. Можеш да бъдеш моя съветничка.

— Вече започнахме да се разбираме.

— Но те предупреждавам. Нямаш представа какво мога да направя, ако допуснеш само една грешка.

— Не се тревожете. Знам какво може да направи жена, която се домогва до любовта на някой мъж — заяви Офелия, намеквайки, че има представа за намеренията на Мирта към Густаво.

— Ако искаш да спечелиш доверието ми, трябва да се научиш да ме уважаваш — високомерно изрече Мирта. — Няма да слушам глупостите ти. Разбра ли?

— Както кажете, госпожице Мирта. С течение на времето ще се убедите, че можете да ми вярвате. Повече, отколкото сега. Отивам при детето — студено изрече Офелия, без да дочака разрешение да се оттегли.

Мирта презрително я изгледа.

Густаво бързо се приспособи към живота в имението. Най-голяма радост му доставяха конете, на които бе посветил цялото си внимание. Мирта се грижеше за всичко останало. Междувременно тя упорито търсеше начин да държи настрана детето и Офелия, така че да може да се сближи с младия мъж. Накрая се случи онова, за което мечтаеше от години.

— Мирта, аз съм виновен — извини се той и бързо стана от леглото. — Трябваше да се въздържа, но не го сторих.

— Нима се упрекваш за това? Аз не съм равнодушна към теб.

— Мирта, различно е. Аз съм мъж.

— Наистина не разбирам какво искаш да ми кажеш.

— Виж, Мирта… Ще бъда искрен, въпреки че може би думите ми ще те наранят. По-добре е нещата между нас да са ясни. Единственото, което ме притегля към теб, е желанието. Същото можеше да ми се случи и с друга жена.

— Искам любовта ти!

— Мирта, моля те. Дай ми време. Трябва да размисля. Това е единственият начин отново да започна да обичам. Ще бъдеш до мен, с мен, както винаги. Всичко ще бъде наред.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Междувременно, обичай ме както можеш, Густаво. С тялото си… и това е един вид любов — горчиво промълви Мирта. Без него животът й нямаше смисъл. Страхуваше се, че Густаво си припомня подробности от миналото си. Беше й трудно да се преструва през цялото време, тъй като искаше да е единствената жена, която Густаво да обича и защитава. Въпреки това трябваше да се въоръжи с търпение и да изслушва изповедите му.

— Мирта, успях да си припомня нещо — отново започна Густаво.

— Какво? — уморено го запита тя.

— Камбанен звън, който приканва богомолците. Бях с един свещеник. Изповядвах се. Разказвах му как не обичам Анхелина. Но споменът беше много кратък. Не си спомням подробности.

— Густаво, смятах, че ще си по-спокоен, ако не се опитваш да възстановяваш паметта си. Нали се бяхме разбрали?

— Но Мирта, имам странни усещания. Сякаш съм необходим на някого от миналото си, сякаш някой иска да му помогна, но е далеч от мен. Изпитвам тревога и напрежение.

— Имаш температура, любов моя. Видя ли какво постигна, като се напрягаш да си възвърнеш паметта?

— Мирта, изпитвам ужасна празнота в себе си.

— Няма ли да има край? — гневно го прекъсна тя. — Нима никога не ще успея да запълня тази празнота?

— Мирта, ако някога отново се влюбя, то ще бъде в теб. Заради всеотдайността ти. Нима не си като истинска майка за дъщеря ми. От друга страна, не желая да преживееш най-хубавите си години с мен, а аз да не мога да ти дам нищо в замяна. Има толкова много мъже, които биха могли да се влюбят в теб — убеждаваше я той.

— Обичам теб! Ти и момиченцето сте най-важните неща в живота ми. Двете с нея сме твоето семейство. Няма друг, на когото да си нужен, който да те чака или да мисли за теб. Запомни това и не се опитвай да си припомняш миналото.

— Мирта, понякога спомените сами изплуват в съзнанието ми. Като този със свещеника. Изпитвах нещо… Сетих се и друго. Виждам улица, пълна е хора… Аз съм с някого… Наоколо има магазини и аз… Влязох и купих нещо. Но какво ли е било? Аз съм…

— Моля те, престани! — извика уплашено Мирта.

— Алваро! — накрая се сети той. — Алваро! Влязох и купих книга. Книга с текст и илюстрации, но за кого? Беше за някаква жена, но коя?

— Престани! Стига толкова! Не продължавай! Няма да ти позволя!

— Мирта, кой е Алваро? Знаеш ли кой е той?

— Приятел… семейният адвокат.

— Значи не е плод на въображението ми. Явно паметта ма се възвръща. Мирта, много ясно си припомних този момент, като и онзи със свещеника. Мирта, недей да ме кориш повече, разбра ли? Следващия път трябва да ми позволиш да продължа да напрягам паметта си. Умолявам те.

„Възможно ли е наистина? — Измъчваше се от съмнения Мирта. — Не, не искам! Не е възможно! Поне засега. Трябва ми още време. Много повече време. Когато няма да има връщане назад.“

Малката Мария Роса беше силно оръжие в ръцете й. Въпреки, че не я обичаше, заради Густаво се преструваше на грижовна майка.

— Мислил ли си какво ще кажеш на Мария Роса за майка й, когато порасне? — невинно го запита тя, един ден. — Ще започне да ме нарича мама. Расте под моите грижи и любов.

— Сега разбирам какво се опитваш да ми кажеш — досети се Густаво. — Извинявай, Мирта. Смятам, че това не би било…

— Защо, любов моя? Най-вероятно ще се оженим — провокира го тя. — Защо трябва да заемам неприятното място на мащеха, ако детето започне да гледа на мен като на истинска майка?

— Това би означавало да заемеш нечие място, което не ти принадлежи. Съжалявам, идеята не ми харесва — възрази Густаво.

— Не бих заела чуждо място. Майка й е починала.

— Въпреки това… Трябва да има някакви спомени от нея.

— Какви спомени, че е била покварена, че не я е обичала, че си се отнасял равнодушно към нея?

— Разбери ме! Мразя лъжите!

— Това е благородна лъжа, в името на доброто на детето… И заради нашето щастие! Защо духът на тази жена да витае над нас? Помисли, Густаво. Помисли си добре и ще разбереш, че съм права. Заслужила съм си правото да бъда майка на Мария Роса. Единствено аз. Никой друг.

— Ти си упорита.

— Не разсъждаваш правилно.

— Бих искал да ме разбереш! Не става дума, дали съм обичал жената, която е била моя съпруга. Тя е била майка на дъщеря ми! Въпреки всичките й отрицателни качества тя заслужава уважение като майка. Не желая да я заличавам от спомените на дъщеря си. Искам тя да мисли само добро за нея.

— А каква е моята роля? Аз, която обожавам малката… Аз, която я държа в прегръдките си от самото й раждане!

— Това не ти отнема любовта и благодарността й към теб.

— Грешиш. Каквото и да сторя, винаги ще й бъда чужда.

— Мирта, не говори така.

— Но, Густаво… Какво те спира да й кажеш, че съм й майка?

— Това ще бъде лъжа! А аз мразя лъжите! — повтори Густаво. — Представи си, че разбере един ден!

— Откъде? Ние двамата няма да й кажем — упорито се опитваше да го оплете в мрежите си Мирта. — Момичето ще расте с вярата, че аз съм нейната майка. Моля те, направи ми това удоволствие. Позволи ми да се представям като майка на Мария Роса.

— Мирта, не можем да го направим. Един ден истината ще излезе наяве. Може би не тук, а в Лима, където всички ни познават.

— Но, Густаво…

— Аз искам да се върна там, Мирта. Нямам представа кога, но ще се върнем — уверено повтори Густаво, макар че нямаше много спомени от града, в който беше живял някога.

Въпреки упоритата съпротива на Мирта той беше взел твърдо решение да се върне в Лима.

„Трябва да отложа това пътуване. Единствената ми надежда е нещо да се изпречи между тях двамата и да ги раздели — обмисляше положението Мирта. — Тя трябва да си помисли, че Густаво я е напуснал, че не я обича, че никога няма да се върне при нея!“

Към следващата част или към съдържанието

Делиа Фиало Лус Мария (17)

Метаданни

Данни

Лус Мария

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 17

Делиа Фиало
Лус Мария (17)