Делиа Фиало
Лус Мария (14)

Глава 14

Мрежата от лъжи се затягаше около Лусесита. За нея вече нямаше изход, когато и Мигел, след като се почувства по-добре, разбра, че е бременна. Отначало той отхвърляше с отвращение всяка мисъл за брак със сина на готвачката, но склони пред молбите на семейството, че така е най-добре за всички, и се съгласи. Струваше му се странно, че Лусесита не престана да плаче през целия разговор и че годениците не се прегърнаха.

На рождения си ден Мигел радостно приемаше подаръци. Прекарваше времето си най-вече в библиотеката, защото там се чувстваше добре. Там го завари и отец Емилио.

— Честит рожден ден, Мигел — радостно го поздрави Емилио и му подаде подарък. — Не е нещо скъпо, но има духовна стойност. Тази броеница ми е подарък от нунция, благословена е от папата.

— Много съм ти благодарен, но не бива да я приемам. Сигурно е много ценна за теб.

— Сега е твоя, Мигел. Никога не е късно да се обърнеш към бога.

— Знам, че съм болен. Трябва да подготвя душата си за среща с Господ.

— Прав си. Човек винаги трябва да е готов за среща със създателя. Не само когато е зле — с благ тон продължи той. — Научих, че си размислил и си решил да поправиш някои грешки от миналото си. Бих искал да приемеш този подарък като символ, че животът ти ще се подобри. Надявам се да си спомниш как да се молиш. Ако ти е трудно, майка ти винаги може, да ти помогне.

— Подаръкът ти се появява в един важен за мен момент. Открих дъщеря си. Сега най-важното за мен е нейното щастие. Много ми е скъпа, обичам я. Изпитвам към нея съвсем други чувства, отколкото към…

— По-различни от тези към Анхелина, нали?

— Не знам, Емилио, дъщерите ми са толкова различни. Лесно е да обикнеш Лусесита. Сега ги обичам и двете, само че те изпитват различни чувства към мен. Лусесита е простодушна, с добро сърце, докато Анхелина понякога може да бъде сурова и жестока. Не би трябвало да го казвам, но започнах да се съмнявам в искреността й. Преди малко Лусесита плака пред мен. Не успя да сдържи вълнението си, че ще се омъжва, но нямам причина да съм против брака й. Бих искал ти да ги венчаеш. Семейството ми и аз ще бъдем благодарни, ако ти го направиш, както и преди за Анхелина.

Емилио го слушаше, без да го прекъсва, но отхвърли предложението.

— Не разбирам защо не искаш да венчаеш Серхио и дъщеря ми. Те се обичат — започна да го убеждава Мигел.

— Мигел, достатъчно ли се обичат, за да се оженят? — недоверчиво запита той.

— Разбира се. Често ги виждам заедно. Дори няколко пъти имахме спречквания с него. Представи си, когато тя си отиде, той замина след нея на село, за да я убеди да се върне.

— Не се съмнявам в чувствата на Серхио, а в нейните — деликатно обясни Емилио.

— Предполагам, че и тя го обича — несигурно отвърна бащата. — Тя нищо не ми е казвала, но някои други са добре запознати с чувствата й, Емилио, моля те, не ми отказвай да благословиш този брак. На всички ще им бъде неприятно.

— Бракът е сериозно нещо.

— Моля те, започни с приготовленията. Вземи под внимание здравето ми. Говоря ти сериозно. Знам, че няма да живея още дълго. Преди да умра, искам да видя дъщеря си щастлива. Не ми отказвай. Обещай ми, че ще го направиш.

— Добре, Мигел — съгласи се Емилио. Преди това обаче имаше намерение да поговори с младоженците, по-скоро го интересуваше Лусесита. Със Серхио нямаше да има затруднения, беше ясно, че обича момичето и че не мислеше за последиците от постъпката си. Тревожеше го Лусесита. Беше твърде потисната.

— Отче, не мога да се омъжа за Серхио! — потвърди съмненията му тя.

— Защо тогава се съгласи пред Мигел?

— Не посмях да не се съглася, всички мислят, че обичам Серхио. Анхелина го е разправяла на всички! Казала им е, че излизаме заедно!

— Единственото, което можеш да направиш, е да кажеш истината, колкото и да те боли.

— Само това не — възпротиви се с ужас Лус Мария.

— Единственият изход е да признаеш, Лусесита. Аз също не съм съгласен да се омъжиш за Серхио. Не е честно той да носи последствията от вашия грях с Густаво, колкото и силно да те обича.

— Не знам какво да правя — промълви момичето.

— Послушай съвета ми, дъще. Само така ще настъпи мир в сърцето ти — посъветва я свещеникът.

Молеше се всичко да се разреши по най-добрия начин, защото сега не ставаше дума за вината на Лусесита или Густаво, а за един невинен живот. Детето имаше право на бащиното си име. Като свещеник погледът му към живота беше по-мъдър от този на Лусесита, Серхио и Густаво. Точно поради тази причина се страхуваше за тях.

За разлика от Емилио, който желаеше доброто на всички, Грасиела не се интересуваше от щастието на Лусесита. Най-важно за нея бе момичето да се омъжи и да се махне от Лима. Изкусно подведе Мигел да се погрижи за това.

— Вече всичко е готово за сватбата — каза Мигел. — Разговарях със Серхио и му позволих да я посещава като годеник, докато не сключат брак.

— Кога ще бъде сватбата?

— Не знам. Предполагам, че скоро. Можем да започнем с приготовленията.

— Нали няма да правиш голяма сватба? Трябва да е нещо по-скромно — предложи му Грасиела.

— Защо?

— Помисли си за скандала. Как ще поканим приятелите си на сватбата на сина на готвачката… — възмути се тя.

— Може би си права. Ще се наложи да обясняваме положението. Въпреки че един ден сигурно ще разберат, че ми е дъщеря. Няма да успеем да го скрием от Серхио.

— Не ставай глупав. Какво ще правиш с Модеста? — промени темата тя. — Познаваш приятелите ни, всички ще искат да научат кой е младоженецът. Могат да се обидят и да не уважат поканата. В такъв случай… — продължи да говори тя, сякаш размишляваше на глас.

— Мигел, настоявам да не признаваш Лус Мария за дъщеря пред приятелите ни.

— Грасиела, разбери, че искам да й дам фамилното си име.

— Ако оставаше тук, разбирам, но когато се омъжи за Серхио, тя ще има друг живот. Не е честно двете с Анхелина да преживяваме такъв срам и да станем предмет на одумване.

— Струва ми се, че не е справедливо да ощетявам Лусесита само за да угодя на вашата суетност.

— Не е вярно, Мигел. Знаеш колко съм разумна. Ще ми е неприятно, ако хората разберат, че си ме лъгал. Няма да понеса да ми се присмиват.

— Съжалявам, Грасиела.

— Моля те. Включи Лус Мария в завещанието си, за което не се възпротивих. Защо сега да не изпълниш желанието ми? Спести ми унижението, а аз ще направя нещо много хубаво за нея.

— Какво?

— Ще бъда мила и любезна, но само при това условие.

Мигел склони на молбите й, но не продължи разговора, давайки й да разбере, че е време да си тръгне.

Тя излезе от библиотеката, усмихната и доволна от постигнатото.

В това време Густаво беше с Алваро, който знаеше почти всичко за живота му. От друга страна, адвокатът бе загрижен за Анхелина, тъй като тя бе негова дъщеря. Знаеше, че от решението на Густаво зависи животът на дъщеря му. Разговорът им бе прекъснат от Фефа, която донесе писмо от имението. Викаха го да замине за там спешно.

— Ще трябва да заминеш за Сан Себастиан.

— Алваро, да не си полудял! — извика Густаво, изненадвайки го с реакцията си. Беше свикнал, щом получи писмо от имението, веднага да замине. Но сега нещата бяха различни. — Не мога да замина. Ще изпратя указания на Педро.

— Не е същото като да отидеш лично.

— Няма да оставя Лусесита сама.

— Тя не е сама, Густаво.

— Положението е още по-лошо, Алваро. Заобиколена е от хора, които не понася. Ти си един от малкото, които не искат да й навредят.

— Дори да останеш, не можеш да я защитиш.

— Грешиш. Пазя я от нея самата. Толкова е уплашена. Не би могла да се съпротивлява, ако я накарат да се омъжи за Серхио.

— Лудостта ти явно има тежки последствия.

— Знам — съгласи се Густаво. — Нямаш представа колко ми е болно за това, че се подадох на изкушението. Толкова съжалявам, че се възползвах от Лусесита. Смятах, че нещата ще се разминат, че никой нищо няма да ми направи. Сякаш съм откъснал плод край пътя. Така стана, защото тя е невинна и мила девойка. Ако беше някоя друга, вероятно не бих… — Той не се доизказа. Не знаеше как да изрази чувствата си. — Ако имаше пъдар, който да пази плода от крадци… От това ме боли най-много. Лусесита не попадна в прегръдките ми само от любов. За това донякъде е виновна наивността й, тя е беззащитна. Мисли си, че господарят има право на всичко. Нещо като средновековно, феодално право. Презирам се — призна Густаво. — Смятах, че съм по-различен от останалите, че съм близък със селяните, които обработват земята, но всъщност не съм по-добър от Мигел Мендоса. Той е измамил майката на Лусесита. Аз направих същото с дъщерята. Няма да я изоставя, Алваро. Нито нея, нито детето! По това се различавам от Мигел — извика възбудено: — Заради чувствата си и отговорностите си. Не се срамувам от Лусесита, гордея се с любовта й. Ще я защитавам на всяка цена, Алваро.

— Не ми го казвай.

— Защо?

— Не бих искал да чувам някои неща.

— Не те разбирам.

— Нищо, няма значение — разсеяно отвърна той, но Густаво дори не го чу, защото вниманието му бе привлечено от Фефа, която носеше някакви лекарства.

— Мигел ли е зле? — разпита я той загрижено.

— Не, доколкото знам.

— Носиш лекарства.

— За Лусесита са. Горката, не е добре.

— Извинете — бързо се изправи Густаво и тръгна с Фефа. — Трябва да я видя, Алваро — изрече през рамо.

— Какво ти е? — попита той Лусесита, щом влезе в стаята.

— Какво правиш тук? Излез, Густаво.

— Няма да си тръгна, докато не разбера как си.

— Върви си, моля те.

— Какво ти е, Лусесита? Защо си толкова изнервена?

— Нищо ми няма! Нищо! — повтаряше тя, ужасявайки се от последствията. — Ще ни видят! Излез, Густаво! Ако ни видят…

— Не. — Той се наведе над нея, без да се интересува от почукването на вратата.

— Госпожа Мария… — приглушено извика Лусесита, когато забеляза, че вратата се отваря.

— Върви! Остави ме насаме с нея — заповяда старицата, без да поглежда към Густаво.

— Госпожо, ако искате обяснение, аз съм виновен.

— Ще поговорим по-късно — строго отвърна тя.

— Ще бъда в стаята си — притеснено отвърна Густаво.

— Нима нямаш капка уважение към този дом? — започна, да укорява внучката си доня Мария. — Под този покрив, където намери убежище и където всички толкова те обичат, да се държиш така безсрамно?

— Бабо, аз…

— Не се ли срамуваш да пускаш Густаво в стаята си?

— Дойде само да ме попита…

— Нима си толкова неблагодарна? Така ли се отплащаш на баща си? Как можа да причиниш подобно нещо на родната си сестра? Не желая да съм толкова строга с теб, но съм потресена. Не исках да повярвам на истината. Като си помисля, че ти си ми внучка, която обикнах като Анхелина, а ни причиняваш такава болка. Не мога да повярвам, че не си изпитала съжаление към нея и си играеш с живота си!

— Бабо, простете ми… Не ми обръщайте гръб.

— Няма, детето ми. Жал ми е за теб — призна възрастната жена и Лусесита долови в гласа й разочарование и мъка. — Ще ти помогна. Искам да вярвам, че заслужаваш прошка и помощ.

— Зная, че съм грешна, защото се влюбих и все още го обичам. Нямам право, но не съм виновна, не мога да вървя против чувствата си. Само ако имах сили да се откажа от любовта му. И двамата се опитваме да се отбягваме. Знам, че съм слаба. Това обаче се случи там, когато се опитахме да избягаме един от друг. Срещнахме се, бяхме сами, тогава болката, че трябва да се разделим, ни събра заедно за миг… — Тя се задушаваше от сълзи.

— Не плачи, скъпа — нежно я утеши баба й. — Вярвам ти и ти съчувствам.

— Знам, че сгреших. Сега съм наказана за стореното.

— Трябва да сложим край. Не бива да се омъжваш за Серхио! — твърдо отсече доня Мария. — Бащата на детето е Густаво и ще кажа…

— Не! Бабо, той не бива да разбере!

— Разговарях с Анхелина. Опитах се да я вразумя.

— Божичко! — ужаси се Лусесита. — Ами татко! Боден е, може да умре. Затова накарах Густаво да мълчи. Бабо, трябва да запазите тайната. Обещайте ми.

— Искаш от мен нещо, което не е правилно, не е морално. Защо да мълча?

— Не искам татко да умре! Ще се пожертвам, бабо! — заяви Лусесита. — Той ви е син и го обичате. Няма да рискувате живота му заради моите грехове.

— Няма, но…

— Моля ви да мълчите. Не казвайте нищо: Оставете нещата да вървят по своя ход — молеше я тя със сълзи на очи, в които бабата видя разкаяние и болка. Изпита съжаление към Лусесита.

В същото време Густаво нервно крачеше в стаята си, без да намери нито миг покой.

„Мария ни видя заедно. Сега знае всичко. Защо не потърси обяснение от мен? Сигурно обвинява Лусесита — тревожеше се той. — Защо трябва да страда сама? — Тежко му беше заради тази несправедливост. — Плачеше. Болна е. Не може повече да понася тези мъки, а е бременна. Как бих могъл да мълча, както ме умоляваше? Не, това трябва да престане! Още сега!“

Трябваше да сложи край на тези мъки. Събра кураж и се отправи към библиотеката, за да говори с Мигел.

— Густаво — възкликна радостно тъстът му.

— Мигел, исках да поговорим. Смятах да отложа този разговор, защото се възстановявате, не бих желал да ви тревожа излишно, но няма друг избор.

— Кажи, Густаво — подкани го той. — Какво има?

— Бих искал да си изясним отношенията с Анхелина, но тя отказва да ме изслуша. Трябва да се разделим. Нуждая се от свободата си. Аз… Обичам друга жена.

— Густаво, нима е възможно? Коя е тя?

— Не мога да кажа, Мигел.

— Как така?

— Мигел, знаете, че решението ми е взето отдавна. И то не заради другата жена. Отношенията ни с Анхелина се влошиха отдавна, но не предприех мерки.

— Дори не си споменавал за развод.

— Заради болестта й. Единствено това ме възпираше.

— Не може ли да се направи нещо? — с надежда запита тъстът му. Въпреки че доста често се спречкваха, Мигел бе започнал да го обича като син.

— Съжалявам. Обмислям го повече от година. Не мога да отлагам.

— Мили Боже, явно ще трябва да се примирим — прошепна Мигел. — Само искам да те помоля първо аз да говоря с нея. Трябва да я подготвя.

— Исках да го сторя, но… Вас сигурно ще ви изслуша.

— Не знам как да й го съобщя.

— Мигел, знам, че трябваше да го направя, но Анхелина избягва всеки разговор.

— Познавам я — съгласи се той. — Ще направи всичко възможно, да стане каквото тя е решила.

— Съжалявам, Мигел. Наистина. Би трябвало да споделя това с някой друг, но с Грасиела е невъзможно да се говори.

— А Мария…

— За съжаление тя вече няма никакво влияние над Анхелина. Единствено вие можете да ми помогнете.

— Съгласен съм, Густаво. Ще й кажа.

— Кога? — попита той. Страхуваше се Мигел да не размисли и да се откаже.

— Не ме притискай — остро отвърна той. — Ще го направя, щом е възможно. Обещавам ти.

 

 

Необмислената постъпка на Густаво и Лусесита донесе неприятности на всички, но най-тежко бе положението на момичето. Непрекъснато се молеше на бог да я просветли и да я изведе на правия път. Не се тревожеше само за себе си, но и за детето, което й бе изпратил Всевишният. Не й беше леко да се отрече от любовта си, от целувките и нежностите на човека, за когото жадуваше. Стряскаше се всеки път, когато си спомнеше за случилото се, за чувствата ей към Густаво. Докато се любеха, мислеше, че ще умре от щастие. Сега бе настъпило време да плаща за грешката си. Грехът й беше голям и цял живот щеше да страда.

Най-много се изнервяше, когато къщата потъваше в тишина. Беше преживяла много и знаеше, че след затишие винаги настъпва буря.