Делиа Фиало
Лус Мария (12)

Глава 12

От ден на ден здравето на Мигел се влошаваше заради различните неприятности, които се случваха. Измъчваше се, но не можеше да намери начин да помогне на себе си или на дъщерите си. Затова все по-често мислеше за завещанието си.

— Какво има? — попита Грасиела, без да обръща внимание на пребледнялото му лице и отпадналостта му.

— Взех важно решение, Грасиела — бавно изрече той. — И искам да ти го съобщя лично.

— За какво става дума? — високомерно попита тя.

— За завещанието ми. Ще включа Лусесита в него.

— Какво говориш? Да не си полудял? Не можеш да го сториш!

— Длъжен съм, Грасиела. Лусесита е моя дъщеря и не мога да я оставя без нищо. Кой ще се погрижи за нея, ако умра?

— Взимаш от Анхелина онова, което й се полага по закон? — смаяно го запита тя.

— Анхелина винаги е имала всичко, което пожелае, а Лусесита се е лишавала от най-необходимото — с болка я подсети Мигел.

— Категорично ти забранявам! Цял свят ще научи!

— Не ме интересува! — отвърна той. — Няма да бъда несправедлив заради суетата ти!

— Нямам нищо общо с това! — неумолимо възрази тя. — Ти си я създал и пак ти си я изоставил!

— Да, признавам, че съм виновен, но искам да поправя грешката си!

— Няма да позволя! Анхелина няма да дели нищо с това копеле! Мигел! Какво ти е? — извика тя, когато той се хвана за гърдите, а устните му посиняха.

— Помогнете ми! Някой да дойде! — викаше Грасиела. — Густаво! Мирта!

— Какво става? Какво му е? Да не е мъртъв?

— Не. Изпадна в безсъзнание. Изглежда, не може да диша. Повикайте лекар — разпореди се тя уплашено.

След пристигането на доктор Ревореда, Мигел бързо дойде в съзнание. Въпреки че всички го съветваха да постъпи в болница поради опасност от нов инфаркт, той реши да остане у дома. Тъй като се страхуваше, че може — да умре, поиска да види Лусесита.

 

 

Лусесита не беше сигурна дали е сънувала, или това е още едно от предчувствията й, но й се стори, че чува Мигел да я вика. Знаеше, че е болен, и се уплаши да не му се е случило нещо лошо. Затова се изненада неприятно, когато Модеста влезе в стаята. Изненада се още повече, когато разбра, че господин Мигел иска да я види. Отначало отказа, оправдавайки се с това, че не желае да стъпи в тази омразна къща, но отстъпи пред настойчивите молби на Модеста. Особено когато разбра, че Мигел е бащата, който през целия си живот бе смятала за мъртъв. Тогава се съгласи да отиде.

— Приближи се, моля те — тихо изрече той, когато тя неуверено застана пред леглото му. — Дъще… дъще моя — прошепна. — Погледни ме.

— Модеста ми каза, че вие сте моят баща — прекъсна го Лусесита.

— Толкова се страхувах, че няма да дойдеш. Знам, че не съм заслужил. Никога не съм ти бил баща — призна си той.

— Не говорете. Ще ви прилошее.

— Ще ми е по-тежко, ако мълча. Бих искал да ти кажа толкова много неща. Бих искал да знам дали ще можеш да ми простиш. Срамувам се, че ти искам прошка едва сега, в този миг, когато съм близо до смъртта. Осъзнавам злото, което ти причиних — продължи да говори, сякаш тя се опитваше да го прекъсне. — Знам, че ще ти е трудно да ми простиш, че те изоставих, че не съм ти дал името си, любовта…

— Не говорете повече за това — прекъсна го тя. Вече му бе простила. — Това е минало. Бяхте добър с мен. Изпълнихте обещанието, което дадохте на мама, а това означаваше много за нея.

— Когато видях Роса, разбрах колко много е страдала, видях каква мъка съм й причинил. Бях егоист…

— Не говорете, господине, моля ви… — прекъсна го тя, защото всяка негова дума му причиняваше болка.

— Разкайвам се. Моля те, не само заради теб, но и заради майка ти…

— Дори само заради любовта на мама към вас или заради вашата кръв, която тече във вените ми, не мога да ви отхвърля.

— Благодаря ти. Знам, че нямам право…

— Не се измъчвайте. Сега сте мой баща, а аз ваша дъщеря — тихо изрече тя.

Изпратих да те повикат, защото не исках да умра без да узнаеш истината. Исках да те видя за последен път.

— Не говорете така. Няма да умрете.

— Болен съм, Лусесита, но няма да те оставя така. Ще предприема мерки да получиш част от имотите и парите ми.

— Не искам нищо. Трябва да оздравеете… татко.

— Знам, че говориш искрено, но трябва да си практична, трябва да получиш това, което никога не си имала, за да не се налага да слугуваш цял живот.

— Не се тревожете за мен. По-добре почивайте, за да оздравеете.

— Може би нямам още много време. Тежко ми е да те изоставя. Толкова си мила… и нежна. Не ме забравяй.

— Не, няма да умрете — вдъхваше му надежда Лусесита. — Не, татко, няма да умрете. Чувате ли? Трябва да живеете.

Щом се увери, че е заспал, Лусесита излезе от стаята. Докато слизаше по стълбите, тя си припомни думите на майка си. Винаги бе твърдяла, че баща й бил добър човек и че тя много го обичала, но че е починал. Като малка й беше мъчно, докато гледаше бащите на другите деца. Тогава тя си казваше: „Ако имам татко, той ще ме вземе на ръце и ще ме прегърне.“ Колко беше жесток животът към нея. Винаги бе искала да има баща и когато накрая го намери, той можеше да умре. Реши да остане в дома на баща си, докато той оздравее. Когато опасността преминеше, тя щеше да напусне Лима завинаги.

Всички в къщата бяха узнали, че е дошла. За да избегне неприятностите, отиде направо в кухнята.

Беше се замислила, когато се появи Густаво. Изненада я и тя не успя да се скрие.

— Струва ми се невероятно, че отново си тук — възбудено говореше той, опитвайки се да я хване за ръката, но тя я скри зад гърба си. — Струва ми се, че сънувам. Кой би могъл да си помисли, че си дъщеря на Мигел? Никой — отговори си той, докато тя мълчеше. — Аз най-малко. Кога дойде? Откога си при Модеста?

— Върнах се от село след последната, ни среща — едва изрече Лусесита.

— Отново ли бягаш от мен? — попита той. — Изпратих ти писмо по Педро. Писах ти, че ще се върна да те взема! Защо не ме изчака?

— По-добре беше да не ме откриеш, Густаво.

— Смяташе, че ще се примиря? — възбудено възкликна той. — Нима не разбираш, че сега сме свързани?

— Не! Не говори за миналото. Може някой да ни види, а това не е редно — напомни му тя. — Ужасно е, ако разберат…

— Ще трябва да научат! — настоя той. — Разговарях с Анхелина. Казах й, че искам развод. Вече сме разделени.

— Знам, Модеста ми каза — хладно отвърна тя.

— Ще бъда свободен човек. Искам да започна нов живот, с теб.

— Това е невъзможно, Густаво.

— Защо, нали се обичаме?

— Защото любовта не е достатъчна, съществува още нещо.

— Няма нищо по-важно от любовта! — объркано отвърна младият мъж, забелязвайки хладното й държание.

Густаво, който бе станал неволен свидетел на срещата на Лусесита с баща й, разказа всичко на Мария и тя разбра защо Грасиела толкова мрази момичето. Всички научиха истината, освен Анхелина. Доня, Мария й я съобщи.

— Бабо, хубаво е, че дойдохте да ми правите компания — мило я поздрави Анхелина. — Останахме само ние двете — оплака се тя, опитвайки се да придаде тъжен вид на лицето си.

— Всички сме заети с баща ти — обясни доня Мария.

— Ти не отиде да го видиш.

— Не. Казаха ми, че не е добре. Но нали вече е вън от опасност? — престори се на заинтересована тя.

— Лекарят каза, че състоянието му не се е подобрило. Може да се случи…

— Бабо, разбирате ли колко страдам? — преструваше сетя.

— Разбирам. Най-лошото е, че нещата се усложняват, а не можеш да разчиташ на баща си.

— Какви неща? За Густаво ли говориш?

— Не знаеш ли? Случи се нещо невероятно, Анхелина. Мисля, че трябва да ти кажа. Баща ти снощи изпрати да повикат Лусесита. Модеста я доведе и…

— Нима тя не е в Сан Себастиан? — прекъсна я тя.

— Не, в Лима е.

— Но какво общо има това с татко?

— И на мен не ми беше ясно, разговаряха в стаята на Мигел. Бях много загрижена, докато не узнах истината.

— Каква истина? — запита Анхелина, имаше лошо предчувствие.

— Той е баща на момичето. Лусесита е негова дъщеря — поясни бабата. — Разбирам, че новината не е добра за теб. Толкова е неочаквано. Но се надявам да ми помогнеш. Грасиела беше много груба с момичето, но ти си добра. Знам, че ще се държиш добре със сестра си.

— Не, бабо. Говорите глупости! — рязко извика Анхелина, забравила да се преструва.

— Не, скъпа, истина е.

— Лусесита моя сестра? Откъде го измислихте, бабо?

— Така каза баща ти. Густаво го е чул. Бил е в стаята.

— Това е невъзможно! Разкажете ми всичко с подробности, бабо! — настоя тя. — Сигурно е лъжа!

— Не е, любов моя. Баща ти я повика, за да я види за последен път. Не се е осмелявал да си признае, затова я направи прислужничка у дома. За да е близо до него. Едва сега събра кураж да разкрие истината.

— Как е могъл? Мама знае ли?

— Мисля, че е знаела от самото начало. Сигурно ти е мъчно за нея. Ако баща ти е съгрешил, трябва да му простим. Случило се е много отдавна. Лусесита не е виновна за нищо — продължаваше да говори бабата. — Толкова ми беше мъчно, когато я видях, че не знае какво да сторя. В очите й се четеше такава болка. Грасиела я гонеше от къщата и се налагаше да я защитавам. Ти няма да я отхвърлиш, нали, Анхелина? — ласкаво я питаше доня Мария. — Във вените й тече същата кръв като твоята. Не бива да го забравяш — продължаваше да говори тя и едва сега забеляза, че Анхелина бе мълчала през цялото време. — Скъпа, разчитам на доброто ти сърце.

— Разбира се, бабо. — Тя, се съвзе от шока и отново започна да играе ролята на благородна. — Смаяна съм.

— Нормално е да си учудена. Освен това помисли колко е неприятно за майка ти.

— Права сте, не бива да натоварваме татко с проблеми. Ако Лусесита е моя сестра, как бих могла да я отхвърля?

— Знаех си… — започна доня Мария, но разговорът им бе прекъснат. На вратата се появи Грасиела.

— Искам да говоря насаме с дъщеря си — строго изрече тя.

— Баба ми каза всичко. Какъв ужас, мамо! — обърна се Анхелина към майка си. Двете не се преструваха една пред друга, те винаги бяха в съюз против останалите.

— Успокой се, скъпа.

— Какво поражение!

— Знаех, че ще реагираш така. Затова не ти казах.

— Как е възможно тази глупава селянка да е моя сестра?

— Това е една от многото авантюри на баща ти.

— Но как се е осмелил да я доведе тук? Как си позволила? — Анхелина обвиняваше майка си за всичките си провали.

— Доведе я, когато майка й почина. Убеди ме да я взема за прислужничка. После, когато осъзнах коя е, той настоя да остане. Съгласих се при условие, че никога няма да каже истината, но сега на смъртния си одър я повика. Всички ще разберат за нея.

— Изхвърли я! Изхвърли я на улицата! — настоя дъщеря й.

— Не мога да го сторя. Баща ти е тежко болен.

— Не искам да остава тук!

— Успокой се, моля те. Обещавам, че ще я изхвърля веднага щом мога.

— Пусни ме! Махай се! — Анхелина блъскаше майка си, която се опитваше да я прегърне.

— Не се дръж така с мен — умоляваше я Грасиела. — Дойдох да ти кажа, че баща ти иска да те види.

— Няма да отида! Нека си остане с онази другата! Да ме забрави завинаги!

— Не може да не отидеш, баща ти може да умре всеки момент.

— Това е лъжа! Нищо му няма — викаше Анхелина.

— Той е тежко болен, скъпа. Трябва да отидеш. Лекарят каза да бъдем внимателни.

— Не ме интересува — призна накрая тя.

— Не говори така! Разбери, трябва да бъдеш много внимателна. Не забравяй, че има още една дъщеря, която може да ти отнеме любовта му. Друга, която има право да дели с теб всичко, което ти принадлежи по право! — убеждаваше я майка й.

 

 

След Густаво Анхелина най-много обичаше парите. Така че тя склони да види баща си.

— Скъпи татко! — Като се преструваше на загрижена, тя отиде до леглото му.

— Успокой се, скъпа — молеше я майка й. — Баща ти не трябва се вълнува.

— Откакто научих за болестта ти, се моля за теб — безсрамно излъга Анхелина.

— Стори ми се странно, че не дойде да ме видиш — отвърна Мигел.

— Не исках да те тревожа, като ме видиш, че плача.

— Мислех, че си ми сърдита заради Лусесита. Знаеш ли, че тя ти е сестра?

— Да, татко. Мама ми каза.

— Трябва да ми простиш, Анхелина. Понякога се случват такива неща. Плащаме грешките от младостта.

— Не бива да се обвиняваш. Разбирам какво изпитваш!

— Подобни неща винаги причиняват болка, но вече не можех да мълча. Не знам как ще го приемеш…

— Анхелина е готова да приеме Лусесита, Мигел. Каза ми го — намеси се в разговора доня Мария.

— Анхелина, много се радвам. Искам тя да остане у дома. Нямаш нищо против, нали?

— Моля те, татко, защо да имам нещо против? — съгласи се тя. — Ще стане както пожелаеш.

— Благодаря ти, скъпа. Страхувах се, че няма да се съгласиш. Защото по-рано…

— Не обръщай внимание на глупостите, които понякога върша, татко.

— Тогава мога да съм спокоен? — недоверчиво попита той.

— Всичко бих сторила за теб. Знаеш колко те обичам.

В този момент се появи Густаво.

— Казаха ми, че сте ме викали.

— Да, трябва да поговоря с теб — заяви Мигел. — Оставете ни, моля ви — обърна се той към жените в стаята.

— Бих искала да остана тук, татко — каза Анхелина. Питаше се за какво ли ще разговарят.

— Ще те повикам по-късно — отвърна Мигел. — Целуни ме — тихо изрече той. После се обърна към зет си: — Седни, Густаво. Искам да се посъветвам с теб за нещо много важно.