Даниел Истърман
Последният убиец (9)

41.

Коледният ден беше като всеки друг. Фереще го прекара в стаята си в хотел „Челси“, отрязана от света на приятелите си и семейството, чувствайки се повече от всякога чужда на празненствата, в които винаги бе вземала участие като външен човек. Денят премина и тя се събуди на следващата утрин, решена да разбие летаргията, която я бе завладяла, откакто се бе завърнала от иранското консулство в понеделник.

След като привърши с тоалета си, излезе от хотела и тръгна към станцията на метрото на кръстовището на 23-та и 7-а улици. Взе влака на север до 190-а улица. Пое по алеята, която водеше през Форт Трайон Парк към Клоистерите^[1]. Разхвърлян ансамбъл от готически и романски здания, повечето пренесени от Европа на границата на XIX и XX век, Клоистерите бяха странно място.

Фереще често се разхождаше тук из сенчестите градини или бродеше из залите с техните съкровища от редки средновековни картини. Днес комплексът беше по-безлюден от обикновено и тя можеше да се разхожда сравнително необезпокоявана, насаме с мислите си.

За съвсем късо време нейният свят бе разрушен. Допреди месец най-лошото, което й се беше случвало, беше краят на връзката й с Фернуел. Сега това й изглеждаше толкова безобидно, а тревогите, които тогава беше изживяла, просто смехотворни. Копнееше за нещо, което да замести овладелите я страх и вцепененост. Сама и уплашена, тя бе потърсила закрила у Питър Рандал. Освен всичко друго той я бе спасил от смърт и й бе помогнал да събере силите си отново след първите дни на паника. Но тя все още се боеше от него и не беше сигурна, че може да му се довери. Трябваше сама да победи страховете си, защото в противен случай никога не би могла да се върне към живота, който бе водила, преди да започне всичко това. Даже и да заминеше за Техеран, това не трябваше да означава, че тича при него, за да й осигури закрила. Щеше да отиде там, за да се сблъска с това, което я заплашваше, каквото и да беше то. Можеше да я унищожи, но беше за предпочитане пред това безкрайно чакане, което я изтощаваше все повече и повече от ден на ден.

Обядва в кафетерията на Форт Трайон Парк. Докато се хранеше и след това на връщане до Саут Плаза имаше чувството, че я следят, но не забеляза никой да гледа към нея. Взе метрото обратно до града и се върна право в хотела, като от време на време се озърташе. Доколкото можеше да е сигурна, никой не я следеше. Дори да бе имало някой в парка, сигурно е бил някой маниак.

Прибра се и включи телевизора в опит да намери нещо, което да я разсее. Нямаше нищо, освен безсмислици, които всъщност бяха точно това, което търсеше. В пет часа имаше къс новинарски преглед. Гледаше без интерес. Коледната суета доминираше над всичко. Имаше филм за заложниците в Техеран, пеещи коледни песни и отварящи картички и подаръци, придружен от почтителен коментар на диктора. Шокът настъпи към края, по време на деветата новина от прегледа.

„Доктор Абд ал Латиф ал Шидиак — четеше дикторът с безцветния си глас, — директор на една образователна фондация към Колумбийския университет, бе намерен днес убит в луксозния си апартамент в блока «Дакота» на Седемдесет и втора улица. Полицията е намерила тялото му завързано за един стол, след като е била известена от наемателката на долния апартамент, която открила капки кръв да се просмукват през тавана й. Полицията потвърди, че кръвта на жертвата е изтекла още докато тя е била жива, но отказа да съобщи повече подробности за раните, които са й нанесени. Все още не е ясно как нападателят или нападателката на доктор ал Шидиак са проникнали в апартамента му. «Дакота» е защитено здание, чиито наематели плащат за двадесет и четири часова охрана срещу нападения и кражби. Управата направи изявление, че единственият начин убиецът да влезе в апартамента на доктор ал Шидиак е чрез негова собствена покана. Предварителният преглед е установил, че убийството е извършено късно през тази нощ. Ще можем да съобщим повече за…“

Фереще изключи телевизора с трепереща ръка. Беше показана и снимка. Отговаряше на описанието на ал Шидиак, което й беше дал Рандал. Не можеше да има грешка. Беше им отнело три дни, но в крайна сметка се бяха добрали и до него.

Отиде до прозореца и внимателно отмести завесата. Светлината бе слаба, но въпреки това тя забеляза една фигура в черно от другата страна на улицата. Не можеше да е сигурна, но й се стори, че човекът гледа към нейния прозорец. Ръката й изпусна завесата и тя отстъпи назад; сърцето й биеше лудо.

След по-малко от минута взе решение. Вдигна слушалката и даде на оператора един номер в Техеран. Докато се мъчеше да се овладее, слушаше как той се опитва да установи връзка. Обикновено това отнемаше около час и повече. Сега обаче стана само за десет минути. Най-накрая телефонът на другия край започна да звъни. Това продължи около една минута. След това операторът се обади отново.

— Съжалявам, но номерът не отговаря. Желаете ли да опитам отново по-късно? Мога да приема заявка.

— Не. Моля ви, много е спешно, трябва да се свържа. Опитайте с този номер вместо предишния. — Тя му продиктува втория номер, който й бе дал Рандал. „Моля те, Господи — мислеше тя, — нека да се свържа.“

Операторът въздъхна, след това набра международния и кода на страната, последван от кода на Техеран, и най-накрая тихият звук на иранските телефонни линии се появи в слушалката. Измина половин минута, след това се обади мъжки глас, предпазлив и напрегнат.

— Да, кой е?

— Искам да говоря със Сайръс, моля.

— Аз съм Сайръс. Кой се обажда?

— Казвам се Фереще Ахмади. Питър Рандал ми даде този номер. Каза ми, че мога да се свържа с вас. Там ли е той?

— Да, тук е. Каза, че може да позвъните. Нещо не е в ред ли? Къде сте? Още ли сте в Ню Йорк?

— Да, в Ню Йорк съм. Да, случи се нещо. Моля ви, трябва да говоря с Питър.

Последва приглушен разговор, после се обади Рандал.

— Здравей, Фереще. Какво е станало?

— Ал Шидиак е мъртъв! Те го убиха, Питър. Убиха го миналата нощ.

— Не ми казвай сега. По-късно. Ти в безопасност ли си?

— Да, но…

— Забелязала ли си нещо или някого?

— Да, мисля, че ме следят. Мъжът в черно, този без ръката. Мисля, че е отвън пред хотела в момента и чака. Ал Шидиак трябва да е разбрал къде сме отседнали, Питър. Трябва да им е казал. Помогни ми, Питър. Какво да направя?

— Без паника! Слушай внимателно. Приготви си багажа и напусни веднага. Не се бави и пет минути. Обясни на рецепцията, че един мъж ти досажда и се намира отвън, те ще ти уредят такси да те вземе от задния изход. Иди на летището и вземи първия полет до Лондон. Можеш да направиш връзка за Техеран утре следобед. Сайръс ще те вземе от летището. Не се тревожи, всичко ще е наред. Ще се видим в Техеран. Веднага затвори телефона, в случай че някой се опита да проследи тази линия. Довиждане, Фереще. Пази се.

Линията прекъсна и Фереще остави слушалката. Нямаше време и тя започна да си събира багажа.

Пристигна на летище „Кенеди“ навреме за полета на T.W.A. в 20:00 часа, който трябваше да пристигне на летище „Хийтроу“ в 07:50 местно време. На гишето закупи билет до Техеран, с прехвърляне на полета на „Иранеър“ в 16:30 следобед на следващия ден от Лондон. Почувства се в безопасност в гъстата анонимна тълпа, която изпълваше обширната чакалня на летището. След час нейният полет беше обявен и тя се насочи към изхода. Беше успяла. След минути щеше да бъде във въздуха, на първото стъпало по пътя за Техеран.

Докато преминаваше през изхода, една фигура се отдели от тълпата, блъскаща се около гишето за информация. Молла Ахмад бе в облеклото си на духовник и привличаше любопитните погледи на хората наоколо. Фигурата на един ирански молла правеше впечатление даже и на едно международно летище, още повече пък в Съединените щати, където медиите представяха шиитското духовенство като двигател на всички злини напоследък. Нормално би било да има враждебност и даже сблъсък с някой прекалено ревностен патриот. Но до този момент молла Ахмад се беше движил вече седмици наред из Ню Йорк, без да бъде предизвикван. Тези, които се опитваха да се сблъскат с него, се отказваха още щом го погледнеха в лицето. В очите му имаше някаква заплаха, която ги стряскаше. Той вървеше през шумната тълпа на летище „Кенеди“ и хората се отдръпваха да му сторят път.

Вляво от него имаше редица телефони за международни разговори. Той влезе в една кабина, вдигна слушалката и избра един дълъг номер. Комуникациите между Ню Йорк и Техеран не бяха натоварени и връзката се осъществи почти веднага. Не се наложи да чака дълго за отговор. Само след минута излезе от кабината и се насочи към гишето за билети на „Луфтханза“.

— Бих желал да летя утре с вашия късен полет от Франкфурт за Техеран, моля. И тъй като се налага да летя тази нощ за Франкфурт, можете ли да ми ангажирате място?

Без да го поглежда, момичето провери в компютъра си. Секунди по-късно то се усмихна и вдигна поглед. Усмивката й угасна.

— Да, сър. Мога да ви дам място за директния полет на „Луфтханза“ номер 403, който излита в 21:30 часа. Ще бъдете във Франкфурт утре в 10:50 сутринта. Така добре ли е?

— Да — каза той. — Така е отлично.

42.

Ибрахим Масуди живееше на 12 Дах Метри Фирузе, малка уличка встрани от Кай, в западната част на Юзефабад. Рандал отиде дотам с един малък „Фолксваген“, който му беше осигурил Растгу. Не беше трудно да намери къщата, тъй като тази сравнително нова част на града беше добре уредена. До вратата имаше колонка от звънци и табелки с имена. Рандал намери името на Масуди, позвъни и зачака. Говорителят изпука и един женски глас учтиво попита кой е. Той отговори на фарси — беше безсмислено да се преструва, че не знае езика.

— Аз съм приятел на Абд ал Латиф ал Шидиак от Ню Йорк. Той ми даде името на Ибрахим Масуди и ме помоли да го посетя, докато съм в Техеран. Имам съобщение за него.

— Американец ли сте? — попита жената.

— Да, но говоря фарси, защото чета лекции за политиците от Средния изток в Колумбийския университет.

— Говорите много добре за американец — отбеляза тя, неспособна да прикрие подозрението в гласа си.

— Да — отговори той. — Това е защото живях тук няколко години. И освен това още практикувам.

Последва кратко мълчание.

— Ибрахим не е тук в момента. Аз съм съпругата му. Може би ще оставите съобщение за него?

— Не, трябва да го видя лично. Кога ще се върне?

— Тази вечер. В момента е в офиса си.

— Бихте ли ми обяснили къде да намеря офиса му? Нямам много време в Техеран и планирах да го видя днес. Разбира се, ако е възможно.

— Да, може. Работи за една архитектурна фирма, „Шеркат е Мамарийе Садра“. Офисът им се намира на улица „Ках“, точно под Мухташам, вляво. Не можете да ги подминете, имат табелка на вратата.

Рандал й благодари и тръгна. Знаеше къде се намира. Беше в началото на същата улица, на която бе живял преди. Сякаш беше изминала цяла вечност оттогава. Една вечност и много смърт.

Офисът беше точно там, където си беше представял. Влезе вътре и му посочиха стаята, в която работеше Масуди. Архитектът беше мъж на около тридесет години, набит, но жилав, с увиснали мустаци, каквито предпочитаха да си оставят иранските интелектуалци. Той посрещна Рандал доста любезно. Жена му бе телефонирала, за да му съобщи, че го търсят. Рандал попита дали има място, където биха могли да говорят насаме. Масуди помисли малко и след това каза:

— Слушайте, защо не отидем в моя „патук“? Намира се ей там зад ъгъла и по това време там е съвсем спокойно.

Повечето от иранските мъже си имаха „патук“, един вид място за срещи, където можеха да се виждат с приятелите си, да организират литературни сбирки или други срещи. Обикновено това бе малко кафене, подобно на тези във Франция или Южна Африка, но с атмосферата на английските клубове, с тази разлика, че много рядко се сервираше алкохол.

Беше идеално място. Седяха на масата в един тих ъгъл и Рандал каза на иранеца толкова, колкото счете за необходимо. Поемаше огромен риск, разкривайки пред него степента на своите знания относно иршадитите, но съзнаваше, че рискът е неизбежен. Докато говореше, внимателно наблюдаваше лицето на Масуди, готов да улови предупредителния сигнал, който би го накарал да си тръгне веднага. Но скоро осъзна, че след като бе изживял първоначалния шок, иранецът сега дори проявява интерес към разказа му и даже е започнал да се чуди до каква степен би го засегнало всичко това.

— Всичко, което искам — обобщи Питър, — е информация за групата. Доктор ал Шидиак каза, че вие бихте могли да помогнете, че бихте могли да ме упътите как да ги намеря и да стигна до центъра, който ръководи всичко.

Масуди го изгледа остро.

— И тогава какво? Какво предлагате да се направи, щом ги намерите?

Отговорът на Рандал бе къс и незабавен.

— Да се ликвидират.

Иранецът го погледна изумено.

— Да се ликвидират? Вие в ред ли сте? Осъзнавате ли какво говорите? Никой не може да ги ликвидира — нито вие, нито вашето правителство, нито всичките ви правителства. Те са прекалено могъщи, прекалено умни.

— Това е мой проблем. Всичко, което искам от вас, е информация. Информация и помощ.

Масуди впери поглед в Рандал, без да каже нищо. После примига.

— И защо трябва да ви помагам? Аз приключих с тях. Това е прекалено опасно — не искам да си имам повече работа с тях. Животът ми е в опасност, дори само защото се срещнахме.

— Може би има начин да направя нещо за вас в замяна — отговори Рандал. — Ако имате нужда от пари, мога да ви се отплатя много добре.

— Не ми трябват вашите пари — отсече архитектът. Но още докато говореше, умът му трескаво запрехвърля всички възможности. Той понижи глас. — Можете ли да ме измъкнете оттук, от Иран? Мен и жена ми? Ако остана още малко, ще полудея. Тази страна се е побъркала: всичко добро, всичко ценно се руши. Исках да остана, да работя за революцията, да се насладя на свободата, за която копнеехме по времето на шаха. Но сега е още по-лошо: моллите са навсякъде, те и техните мекерета — революционните стражи. Можете ли да ме измъкнете в Европа или Америка? Ще има ли моята информация такава цена?

Рандал кимна. Знаеше, че Растгу може да го уреди.

— Да — отговори той, — това може да се уреди. В замяна на информацията и на всякаква помощ, която можете да ми окажете. Няма да ви карам да поемате никакви рискове.

Масуди помисли за момент, после се усмихна и протегна ръка през масата.

— Ще ви кажа каквото зная. Нямам представа дали ще ви помогне, но ще ви кажа всичко, което мога. Чудя се откъде да започна. Роден съм в исмаилитско семейство в Казвин, близо до старата крепост на Убийците, Аламут. В семейството говореха, че сме живели там още от времето на Хасан ал Сабах, но не зная дали това е истина, или не. Когато постъпих в Техеранския университет, за да следвам архитектура през 1973 година, се запознах с няколко други млади исмаилити и често си прекарвахме времето заедно. С някои от тях още се виждаме тук — това беше нашият „патук“ през онези дни. Никой от нас не знаеше нищо за иршадитите, но всички бяхме чували слухове, че съществува някаква група. И после, близо година след идването ми в Техеран, един от моите приятели — студент в научния факултет, ми каза, че всъщност принадлежи към сектата и че е бил посветен преди четири години в Бам, където се намирала една от главните им централи.

Рандал се стресна при споменаването на Бам. Това обясняваше защо Моини и колегите му посещаваха толкова често това място.

— Там ли е главната им квартира? — попита той. Пулсът му се ускори при мисълта, че може да е толкова близо.

— Не. Беше, но я преместиха. Ще ви обясня веднага. Бях започнал да ви казвам за този приятел — Азизоллах Парчамдуст. Когато ми каза, че е член на сектата, аз се заинтересувах — просто бях любопитен да узная в какво вярват и бях заинтригуван от секретността, с която обграждаха всичко. Той ме накара да се закълна, че ще пазя тайна, преди изобщо да ми каже нещо. И ме заведе на едно от техните събрания тук, в Техеран. Исмаилитите не се молят в обикновена джамия, а в къща за събрания, както те казват, „джамаат кхане“. Иршадитите правят същото, но посещават и местната джамия, така че минават за обикновени мюсюлмани. Вие вероятно знаете всичко за „такийе“, които умеели да крият истинските си убеждения, за да избегнат репресии. Те били толкова добри в това, че никой никога не разбрал кои са и в какво вярват. Те имаха една къща в южен Техеран, където обикновено се събираха последователи, живеещи в града, и Азизоллах ме заведе там няколко пъти. Срещнах се с някои от техните водачи, но никога не видях така наречения имам лично. Не можех да видя нещо особено, предизвикващо възражения, на събранията, в които вземах участие. Доколкото разбирах, вярата им не се отличаваше много от тази, която познавах, само че те бяха по-ентусиазирани и това ми харесваше. Единственото, с което не бях съгласен, беше твърдението им, че истинският имам е техен, и желаех да разбера как ще се мотивират. И така продължих да посещавам събранията им около година и опознах много от тях доста добре, но никога не се доближих по-плътно до това, което вие бихте нарекли сърцевината на техните убеждения. Всичко се промени преди около четири години — през 1975. Тогава прекарах лятната си ваканция у дома, при родителите ми в Казвин, и приятелят ми Азизоллах беше дошъл с мен. Казахме на моите родители, че е обикновен исмаилит — в края на краищата, той произхождаше от ортодоксално семейство като моето и не мисля, че те някога въобще са имали съмнения. Докато беше при нас обаче, той прие един тайнствен гост от Бам, който му даде да прочете някакви книжа. Не зная как да го обясня, но той наистина се промени, след като ги прочете. За една нощ. Бях с него след това и се чувствах така, сякаш не го познавах. Даже и родителите ми го забелязаха, но те помислиха, че е получил лоши новини от семейството си. Но той не изглеждаше тъжен, а просто бе различен, друг. Както и да е, след това той започна да ми казва много неща за сектата, неща, които никога преди не бях чувал. Каза ми, че имамът е решил да се появи публично и да призове останалите да се присъединят към него. Даде ми някои писма и други писания от имама — не бях виждал такива дотогава и трябва да си призная, че много ме впечатлиха. Отидох в Керман през следващото лято, за да посетя някои роднини, и докато бях там, успях да отскоча няколко пъти до Бам. Там се запознах с някои от водачите на групата и бях два пъти лично представен на имама. Даже и сега си мисля, че тези посещения ще останат между най-значителните събития в моя живот. Никога няма да забравя начина, по който ме гледаше, по който ми говореше. Той е доста стар, но много бодър и енергичен и има очи, които ти се струва, че сякаш те пронизват, че сякаш виждат през теб. Той плаши — трябва да го призная, но същевременно притежава някакво излъчване, сякаш наистина е божествен. Всъщност срещите с него бяха това, което ме вербува, и аз се върнах тук през лятото вече като редовен член на сектата. Все още криех това от родителите и приятелите си, макар, струва ми се, че подозираха нещо, откакто станах толкова зает и прекарвах толкова време по събрания. Преди около три години имамът обяви, че настъпва времето, когато ще се появи Махди, и ни каза да започнем да се подготвяме, за да му помагаме в Свещената война, която ще избухне след неговото идване. Имаше много емоции на събранията и ние все по-често открито четяхме „Китаб ал иршад“, всеки път откривайки нови и нови предсказания. Имаше и слухове, нито мога да ги потвърдя, нито да ги опровергая, че една секретна база била построена преди години в пустинята близо до Керман и там имамът обучавал млади мъже иршадити на военно дело и събирал цял арсенал за тях. Говореше се, че там е новата главна квартира — от това, което съм чувал, следва, че имамът се е преместил от Бам и е установил резиденцията си там. Наричаха мястото „Нов Аламут“ и според мълвата и Възкресението щяло да започне оттам. Говореше се също, че имамът е сформирал група от иршадитски учени, които по негова заповед натрупали опит на Запад. Били ангажирани в изследователска дейност — някои вярваха, че работят върху оръжие, което щяло да се използва в Свещената война; други, че работели върху защитни съоръжения, така че след войната ние да излезем от укритията и да поемем управлението. И още нещо — един германец или швед, струва ми се, бил начело на тази база.

Рандал вдигна глава, спомняйки си информацията, която бе получил от Растгу предишния ден.

— Знаете ли името на този мъж? — попита той. — Да сте чували за някой с инициали Ф.Р.?

Масуди го погледна с любопитство, после поклати глава.

— Не, никога не съм чувал името му — то беше дълбока тайна. Само че бил европеец, мъж на средна възраст с немски или скандинавски акцент. Съжалявам, не съм чул нищо повече за това.

Рандал обмисли за момент.

— Знаете ли нещо за един мъж с една ръка? Молла, облечен в черни дрехи?

Лицето на Масуди побледня. Той кимна.

— Да, чувал съм за него. Той е легенда между иршадитите. Ние никога не сме се срещали, но често съм слушал да говорят за него. Не казват много, има някаква тайнственост около личността му. Някой твърдят, че си отрязал ръката, за да докаже верността си към имама. Чувал съм даже, че имал жена и деца, но се развел и напуснал семейството си, за да служи на каузата. Има и други, които казват, че я докарал до гибел, че я пребил лично с камъни, защото не му била вярна. Той живее в Техеран, но често пътува по заповед на имама. Това е всичко, което зная.

— Достатъчно засега. Моля, продължете с разказа си.

— Да, знаех, че става нещо важно. Бях се дипломирал предишната година и вече работех в „Шеркат е Садра“, същата фирма, в която съм и сега. През април 1977 при мен дойде един от лидерите на сектата в Техеран и ме попита дали бих напуснал работа, за да работя за имама. Нуждаели се от чертожник, а аз имах нужната квалификация. Не ми бяха дадени повече подробности, само ми беше казано да помисля върху предложението. В известен смисъл аз нямах избор. По-късно, след около две седмици, до ушите ми стигна вестта, че моят приятел Азизоллах, който живееше в Керман, е бил убит. Фактически беше разгласено, че е убит по заповед на имама, защото си позволил да изрази съмнения в пророчествата, направени от него. Беше обяснено, че предвид идването на Махди, което предстояло в най-близко бъдеще, подобни съмнения са форма на предателство. Очевидно екзекуцията и разгласяването й са били замислени, за да засилят лоялността и покорството към лидерите. Това обаче имаше обратен ефект върху мен. Всичките тези приказки за тайни оръжия, частни армии и сега тези самоволни екзекуции ме плашеха. По това време вече бях женен, родителите ми ми намериха съпруга — една втора братовчедка от Казвин. Бяхме наистина щастливи и планирахме да изградим здраво семейство, и аз знаех, че ако се забъркам по-дълбоко във всичките тези шантави неща, които говореше и планираше имамът, ще разруша всичко. Затова се изолирах от сектата; избягвах явките и местата, където мислех, че могат да ме намерят. Те ме откриха най-накрая въпреки старанията ми и ми предадоха послание, в общи линии горе-долу следното: че ще последвам Азизоллах, ако не сътруднича и не помогна за изпълнението на великата мисия. Честно, в онези дни бях направо като парализиран от ужас. Знаех, че са абсолютно безмилостни и не отправят напразни заплахи. Животът ми беше в опасност, а аз нямаше какво да направя. Накрая казах на жена си какво се е случило и тя бе тази, която намери изход. Когато дойдоха отново след една седмица, аз им казах, че съм изготвил и депозирал копия в „Банк е Мели“, „Банк е Садераш“ и трета, неназована банка. Оставил съм писма при жена ми, адвоката ми и няколко приятели, включително един инспектор от полицията, с указания да ги отворят в случай на изчезване или внезапна смърт. Писмата на свой ред дават указания и пълномощия за отваряне на банковите сейфове. Макар че оттогава ме оставиха на мира, все пак мисля, че ме държат под око.

Сърцето на Рандал подскочи. Ако ги наблюдаваха и го бяха видели с Масуди, двамата все едно че бяха мъртви.

— Наблюдават ли ви сега? — попита той.

— Не, не мисля. Не е постоянно наблюдение, просто отделни проверки. Стараят се да ги правят демонстративно, за да им имам страха. Това е истинската причина за желанието ми да напусна страната. В какъв срок можете да го уредите?

— Скоро, много скоро. Няколко дни — не повече. Всичко, което ми казахте, ще помогне много. Имате ли някаква идея как бихме могли да научим нещо повече за тази секретна база и за оръжията, които те строят там? Не искам да поемате риск лично, но може би можете да ме насочите към някого, който знае повече.

Масуди се замисли за известно време, мръщейки чело, след това лицето му се проясни.

— Може и да не помогне много, но току-що си спомних един слух, който чух неотдавна от един приятел, страж на революцията. Той знае, че съм исмаилит, но изглежда, мисли, че щом вярваме в Пророка и първите няколко имами, значи сме истински правоверни. Както и да е, преди няколко седмици той ми каза, че един мъж бил арестуван и екзекутиран тук в Техеран и че може би е бил исмаилит. Страхуваше се, че те може да организират погром срещу нас, както срещу евреите и бахаите, и искаше да ме предупреди. Но когато поговорих с другите исмаилити в града, се оказа, че никой не знае за това, и аз реших, че моят приятел е сбъркал нещо. Сега обаче ми идва наум, че този мъж може би е бил от иршадитите. Ако това е така, тогава е възможно екзекуцията му да е свързана с тяхната дейност. Може би властите знаят какво става. Ще говоря с моя приятел и ще видя дали той може да разбере нещо повече. Той каза нещо за книги или документи, които били намерени — може да има неща, които да ви бъдат от полза.

— Благодаря — каза Рандал, — това може да свърши работа. — Вече знаеше, че САВАМА има информация за съществуването на групата, а от това, което току-що му бе казал Масуди, следваше, че и революционните стражи вече знаят за тях. И ако можеше да разбере какво знаят, това навярно би им дало — на него и на Растгу — липсващото звено, от което се нуждаеха, за да почнат да действат.

Масуди се извини, че трябва да се връща в офиса си, и каза, че би могъл да се види с Рандал след два дни. Уговориха си време и място и иранецът напусна кафенето. Рандал го наблюдаваше докато излезе и после изчака да види дали някой няма да стане и да го последва. Никой не стана. Американецът отиде до вратата, излезе на тротоара и видя Масуди да крачи към офиса си. Хора се движеха и от двете страни на улицата, но доколкото можеше да види, никой не вървеше след архитекта. Успокоен, Рандал се обърна и тръгна към колата си.

 

 

Растгу не се появи до късно през нощта и Рандал сериозно се разтревожи, да не би да му се е случило нещо. Когато дойде, изглеждаше мрачен и обикновено ведрият му поглед бе потъмнял от дълбока загриженост.

— Какво е станало? — попита Рандал. Предчувстваше, че е нещо сериозно.

— Руснаците нахлуха в Афганистан.

— Господи, кога?

— Тази вечер. Знаехме, че има сериозно раздвижване от седмици, предимно в Баграм, Шендал и Кабул и на Бъдни вечер превозиха шест хиляди войници по въздуха, така че бяхме готови за нещо. Установили са контрол над Кабул рано тази вечер. Говорих по радиото с Ерусалим. Казват, че завземането на Кабул е било сигнал, за да изпратят дивизиите си през границата; движат се в посока на Херат, Мазхар е Шариф и Кундуз — три колони, без да срещат съпротива.

— Знаеш ли какво може да означава това? — попита Рандал, макар че разбираше, че въпросът е напълно излишен.

— Да, зная. И ако нашите приятели тук решат да направят следващия си ход точно в този момент, Господ да ни е на помощ.

 

 

Фереще пристигна в два часа и тридесет минути през нощта и беше посрещната на летището от Сайръс, както бе уговорено. Тя предвидливо бе купила едно парче плат за фередже и на него отначало му беше трудно да я разпознае по описанието на Рандал. Изглеждаше уморена и нервна. Сайръс знаеше от Рандал под какво напрежение е била през последните дни и бе сериозно загрижен. Не можеха да си позволят да им увисне на гърба, ако получи нервен пристъп. Трябваше да намери алтернативно разрешение на въпроса.

Дребният мъж, който им отвори вратата да излязат от сградата на летището, нямаше трудности с разпознаването й. Молла Ахмад беше описал багажа й с най-големи подробности. Той отново провери приемника. Предавателят, който беше поставил под бронята на колата на Растгу, работеше перфектно.

43.

За втората си среща Рандал и Масуди решиха да се откажат от иранския „патук“. Щеше да е крайно рисковано да ги видят още веднъж на същото място заедно. Разбраха се, че ще се срещнат, само ако Масуди има още какво да добави към предишния си разказ. Тогава Рандал предложи да договорят система за сигнализиране. Точно в 5:00 следобед и двамата пристигнаха в интервал от една минута пред „Банк е Мели“ откъм долния край на Фирдоуси Авеню. Рандал чакаше отвън, докато Масуди влизаше в банката, и наблюдаваше внимателно, за да провери дали не го следят. Доколкото можеше да види, иранецът не влачеше „опашка“ и Рандал го последва през масивните бронзови врати във фоайето и после в главния банков салон. Масуди се беше наредил на една опашка в дъното на салона, Рандал застана на опашката вдясно от него. Очите му продължаваха да оглеждат посетителите. Той внимаваше за евентуално проследяване и чакаше Масуди да стигне до гишето. Когато това стана и иранецът на висок глас поиска да изтегли 5000 тумана, Рандал бръкна във вътрешния си джоб, след това се плесна по челото като човек, забравил нещо, и след като се извини на следващия в опашката, забързано напусна банката. Беше договорено, че ако Масуди поиска да внесе пари, значи няма какво да съобщи и Рандал трябва да дойде отново на следващия ден. Ако обаче изтегли пари, това бе сигнал, че ще трябва да се срещнат по-късно на предварително уговореното място. Когато напускаше банката, Рандал отново се огледа за евентуална опашка, но дори и да имаше, можеше само да се надява, че ще успее да я забележи.

Пет минути по-късно се срещнаха пред входа на турското посолство от другата страна на „Фирдоуси“. Беше тъмно и можеха да вървят един до друг, без да се страхуват от наблюдение. Масуди му подаде малък свитък документи.

— Това — каза той, докато вървяха, без да бързат, — е било взето от апартамента на мъжа, за когото ви казах. Според това, което успях да науча от моя приятел, мъжът, чието име е Мехди Муфтизаде, е бил арестуван на 19 ноември и екзекутиран следващия ден на разсъмване. Обвиненията, както обикновено, са неясни: „борба срещу Бога“ и „нечестивост на земята“, но революционният съд е отбелязал в архивите си нещо съвсем необичайно за такива случаи — „куфар“, т.е. безверие или ерес. Случаят обаче явно е проблематичен. Очевидно е имало нещо нередовно. На 15 април революционният съвет издава декрет, постулиращ всички революционни съдилища да бъдат съставени от трима членове, като председателят е духовно лице. Обикновено това правило се спазва навсякъде, но изглежда в този случай не е било така. Двамата членове на въпросния съд, областният съд на Юзефабад, са извършили съдопроизводството, без да се консултират с третия. Екзекуцията е била надзиравана от молла Мохамад Шахиди, местен духовник, който служи в джамията Хазрат е Амир в Амирабад и е един от двамата постоянни членове на съда в Юзефабад. Истинската присъда е била внушена от аятолах Саид Али Марвдашти, който живее в южната част на града и председателства множество съдилища в Техеран.

— Марвдашти ли казахте? — попита Рандал. Беше чувал това име преди, но не можеше да си спомни къде. Не беше ли във връзка с Наваи?

— Да, Марвдашти. Той беше близък сътрудник на имама Хомейни преди последното му изгнание през 1963 година. Както и да е, изглежда, че Шахиди е получил информация за делата на Муфтизаде. Странно е, че той е живял само през няколко улици от дома ми, но аз никога не съм чувал за него. Не е много ясно с какво точно се е занимавал, но в протоколите е записано разпространяване на вредни идеи за обещания имам, съживяващи ересите на исмаилитите и опит за корумпиране на членове на революционната армия. Последното обвинение може и да е най-същественото, но в протокола няма повече подробности. Според мен, а и приятелят ми е на същото мнение, двамата молли са били повече разтревожени от религиозните прояви и по една или друга причина са желаели мъжът да бъде осъден и екзекутиран възможно най-бързо. Документите, които ви дадох, са били иззети от апартамента на Муфтизаде от стражите на революцията, изпратени да го арестуват. Приятелят ми е бил един от тях. По време на съдебната процедура обаче тези документи въобще не са били споменати. След това били върнати на командира на частта, който ги хвърлил направо в архива си, откъдето моят приятел имал възможност да ги „заеме“ без особени трудности. Имало и копие от съдебния протокол, така че той можел да отдели всичко отнасящо се за този случай. Той ми предаде материалите рано тази сутрин и успях да направя копия по време на обедната почивка на ксерокса в офиса. Нямах време да прочета всичко внимателно. Някои от тях са явно спецификации за някакъв вид научна апаратура, но нямам достатъчно познания даже да гадая каква точно. Има две или три писма от имам Хасан, писани на машина, които, изглежда, потвърждават, че този мъж е иршадит. Има и един необикновен документ — писмо, написано на доста лош персийски, пълно с правописни грешки и подписано със знаци на латиница. Вие може по-лесно от мен да прочетете името, но аз мисля, че то е Феликс Рашер. Говори ли ви нещо това име?

Рандал бе обхванат от внезапна възбуда. Името отговаряше на инициалите „Ф.Р.“

— Не означава нищо само по себе си, но предполагам, че това е мъжът, който ръководи секретната база на иршадитите. Мисля, че той вероятно е член на една германска фашистка група, известна като Дойче Акционгрупе. Странното в случая е, че е пожелал да пише на персийски. Колко лоши са правописът и стилът?

— Явно е, че авторът не е иранец. Но и също така, че не е начинаещ. Почеркът е съвсем четлив и определено разбираем. Аз не намирам много смисъл в него, но това е защото не разбирам съдържанието. То включва много думи, които, изглежда, са научни термини, и то на английски. Рашер е искал от Муфтизаде да намери части за някакво оборудване тук в Техеран.

— От коя дата е писмото?

— О, от преди месеци. Мисля, че от април.

Рандал почука с пръст документите, които държеше. Сега вече имаше много важна следа — това бе явно, но дали щеше да е достатъчно. Дъхът му изведнъж се очерта рязко в полумрака под една улична лампа. Той се обърна с приглушен глас към Масуди.

— Ибрахим, какво бихте казали за къщата в южен Техеран, за която ми говорехте, онази, която сте посещавали преди? Има ли някаква възможност да вляза в нея? Може би ще успея да намеря нещо, което да ме насочи право към главната квартира на сектата.

Тъмнината отново ги обгърна и Рандал не можа да види лицето на събеседника си. След къса пауза Масуди каза:

— Навярно няма да е лесно и по-скоро ще е трудно, отколкото опасно. Но не виждам причина защо да не се опита. Можете да отидете през нощта, макар че не мога да ви кажа точно колко души живеят там. Веднъж чух, че там живеел един стар молла с няколко прислужници, но никога не съм го виждал. Не съм виждал и прислугата, с изключение на един възрастен мъж, жена му и едно момче, вероятно техен внук. Понякога има и други, но тези тримата са винаги там.

— Това звучи сравнително безопасно — каза Рандал. — Можете ли да ми направите схема на района, за да отида утре през нощта?

Масуди кимна.

— Мога да ви изготвя карта на квартала и също така план на къщата — мисля, че все още си спомням разположението. Понякога е полезно да си архитект. Нека се срещнем утре сутринта пред градския театър в десет часа и ще ви дам и двете.

На площад „Бахарестан“ се разделиха. Масуди се качи на такси, за да се върне до Юзефабад. Рандал тръгна към мястото, където беше паркирал фолксвагена. Искаше колкото може по-скоро да прочете документите, които му бе дал Масуди, и да изпрати копия в Ерусалим чрез Растгу.

 

 

На другия ден сутринта Рандал се срещна с Масуди, както се бяха уговорили, и прекараха заедно около петнадесет минути в обсъждане на плановете, които иранецът беше изготвил през нощта. Те бяха ясни и подробни и американецът бе в състояние да набележи сравнително лек маршрут. Къщата се намираше в сърцето на обширен пазарен район, в центъра на лабиринт от улички и сокаци. Щеше да му се наложи да се запознае по-отблизо с пътя, преди да го използва през нощта.

Облечен като работник, той прекара по-голямата част от следобеда, разхождайки се бавно по сенчестите алеи на тържището, оглеждайки най-подробно пътя, по който щеше да мине тази нощ. Щеше да бъде сам — би било глупаво да изложи на риск и себе си, и Растгу на такъв критичен етап от акцията. Върна се в Дарбанд и прекара вечерта в почивка, подготвяйки се за авантюрата, която се канеше да предприеме с надеждата, че така ще успее да се приближи до сърцето на цялата тази мистерия.

В полунощ беше пред входа на шахската джамия срещу пазара. Под якето си носеше фина въжена стълба, с която го беше снабдил Растгу, а в джоба — малък пистолет.

Движейки се бавно, той се отклони от добре осветената главна улица „Базаар е Бозорг“ между редици от магазинчета със спуснати кепенци, зави наляво по „Хисам и Лешкар“ и навлезе в уличките на квартала. Тесни и тъмни, старите калдъръмени улици бяха пусти като алеи в град на мъртвите. Нищо не се движеше по тях, не се долавяха и гласове иззад мрачните стени от двете страни, даже и куче не лаеше в мрака. Той се усети, че инстинктивно стъпва на пръсти, притискайки се към кирпичените дувари, затаявайки дъх. Странни сенки го следваха в тъмнината. На два пъти сбърка пътя, но накрая намери верния завой, разпозна селскостопанския пазар, който беше набелязал още през деня, и намери вратата на къщата, която търсеше.

Високата стена с плътна вградена тежка дървена врата се издигаше от земята до тавана на втория етаж. Подобно на повечето къщи, строени в традиционния ислямски стил, и тази беше проектирана така, че да изолира външния свят. Фасадата й беше обърната навътре, към малък двор в сърцето на застроената площ. Щом обаче се влезеше във вътрешния двор, проникването в къщата беше сравнително лесно. След като се убеди, че уличката е пуста, Рандал хвърли единия край на стълбата върху ръба на стената. Той падна меко и куките се захванаха веднага. Почака още минута, за да се убеди, че никой в къщата не е чул шума, след това се изкачи по стената и се плъзна по нея до плоския покрив отзад. Бавно издърпа стълбата, сгъна я и я занесе до другия край на покрива, който гледаше към вътрешния двор. Никаква светлина не идваше от къщата към двора, всичко изглеждаше тихо. Рандал спусна стълбата и бавно слезе долу. Знаеше къде трябва да отиде. Върху плана си Масуди бе маркирал една стая над стълбището, която, както му било казано, се използвала за кабинет. Стълбището беше точно срещу Рандал, след един коридор в далечния край на къщата.

Вратата към коридора беше отворена. Рандал тихо премина по него и изкачи тясното стълбище. Горе имаше две стаи: вляво и вдясно. Той предпазливо пробва дръжката на вратата вдясно — тя се отвори и той се плъзна вътре. Затвори вратата, светна с едно малко фенерче и обходи с лъча му помещението. Както бе предполагал Масуди, това наистина бе кабинет с книги и папки, поставени на рафтове по стените, с бюро в единия край. Рандал отиде до бюрото и започна да преглежда документите, оставени отгоре. Не знаеше какво точно търси, но беше уверен, че все ще попадне на нещо интересно.

Накрая, под една купчина от документи, не съдържащи нищо съществено, откри едно писмо и по почерка разпозна ръката на имам Хасан. Беше озаглавено „Керман“ и носеше дата 25 мухарам (15 декември):

„Саид Али, аз се върнах благополучно в Керман и след няколко дни ще напусна града, за да отида в пустинята. Както знаеш, аз се върнах тук с Израил и сега и той, и аз имахме време, за да обсъдим моите по-нататъшни планове. Той е съгласен с тях и вярва, че могат да бъдат осъществени за периода, който предложих. Датата, определена за започването на джихад, ще бъде Денят на завръщането, както бе предсказано. Изпратих Израил отново в Техеран, за да завърши известни приготовления там.

Моля те, окажи му всяка помощ, която е по силите ти. Бъди уверен, че ще видиш Обещания Него и ще се радваш на идването Му. Дните, които остават, са малко и Неговото повторно появяване е близо. Моли се на Бог, Господаря на света. Мир над теб.“

Ал Имам Хасан а Каим би амр Аллах.

След като прочете писмото, Рандал остана известно време потънал в мисли. Нямаше ясна представа какво можеше да означава „Ден на завръщането“, но си помисли, че е възможно да се отнася за завръщането на скрития имам, а въпросният ден да е денят на неговото възкресение и повторното му появяване между хората. Иршадитите биха могли вече да са насрочили определен ден за това събитие на базата на някое предсказание от тяхната „Книга за Началото“ — Китаб ал иршад. От контекста следваше, че денят е съвсем предстоящ. Колкото до Израил, който бе споменат в писмото, той даже не започна да гадае кой ли може да бъде. Всичко, което знаеше, бе, че това е името на ангела на смъртта.

Изведнъж, съвсем без предупреждение, вратата се отвори и на прага се появи фигура с газена лампа в ръка. Беше старият молла, който живееше в къщата. Движеше се толкова безшумно, че потъналият в мисли Рандал изобщо не го беше чул. Като повечето възрастни хора, моллата се нуждаеше от малко сън и затова често идваше тук нощем, за да чете или пише.

Двамата мъже замръзнаха на място. Моллата с бялата си брада, облечен в бяла роба, приличаше на фантастично зловещо привидение в неестествената светлина на примигващата лампа. Пръв се окопити Рандал.

— Не се страхувай, старче. Не искам да ти навредя. Върви си в стаята и аз ще си отида без шум. Не съм откраднал нищо. Моля те върви си.

Но старият молла беше само смаян и не беше от страхливите. С изненадващо силен глас, който разтроши крехката тишина на хиляди ехтящи парчета, той се развика:

— Помощ! Крадци! Убийци! Бързо! В къщата има крадец. Помощ!

Рандал се хвърли към него и го сграбчи, опитвайки се да запуши устата му. Моллата риташе и драскаше, без да спира крясъците си. Рандал се дръпна от ударите му, отблъсвайки ръката му. Лампата изхвръкна от ръката на стария мъж, прелетя през стаята и се стовари на пода. Стъклото се пръсна, газта избухна в пламъци. Огънят бързо плъзна по килима.

Отвън се чуваха крясъци и бърз тропот. Рандал се хвърли към вратата. Спусна се бързо по стълбите, премина късото антре и стигна вратата, водеща към вътрешния двор. Бързо я отвори и стъпи отвън. Почти веднага проехтя изстрел и той се хвърли обратно в антрето.

— Излез веднага! — изрева нечий груб глас. — Не можеш да избягаш. Ние сме стражи на революцията и сме добре въоръжени. Излез полека или ще бъдем принудени да те застреляме.

Рандал пропълзя до прага, старателно придържайки се в сянката. Успя да различи силуетите на двама мъже в двора; и двамата държаха насочени към вратата пушки. Мълчаливо измъкна автоматичния пистолет от джоба си и зае по-стабилна поза за стрелба.

Стражите бяха допуснали две елементарни грешки. Стояха в отблясъците на слабата светлина, която хвърляше бързо разрастващият се пожар в стаята над тях. И бяха прекалено близо един до друг. Рандал вдигна пистолета с две ръце, задържа го и стреля два пъти много бързо. Стражите рухнаха почти едновременно. Рандал се хвърли в двора, после през някакъв ходник и стигна до вратата. Загуби няколко секунди, докато се справи с ключалката, и след това изхвърча в уличката. Виковете и изстрелите бяха разбудили съседните къщи и той чу разтревожени гласове и от двете страни. Без да спира и за миг, той тичаше из уличките, не съвсем сигурен за посоката. Накрая, след цяла вечност, успя да се измъкне на южния край на пазара, на улица „Мовлави“.

Прекосяването пеша на пазара до северния му край, където беше паркирал фолксвагена, беше пресметнат риск. Но той трябваше да се измъкне бързо, преди стражите да са отцепили района. Придържайки се към тесните улички и криейки се в сенките на вратите, когато преминаваха коли, той стигна до фолксвагена. Наоколо нямаше никого. Успееше ли да се добере до Дарбанд, без да го спрат, щеше да бъде в безопасност. За да е сигурен, провери още веднъж в джоба си. Документите, идентифициращи го като доктор Ролф Малмберг, шведски лекар, бяха на мястото си. Стражите можеха и да се вържат на обясненията му, че си е в реда на нещата един лекар да е на път по това време на нощта.

Докато караше по тихите улици, Рандал размишляваше над въпроса, който го мъчеше още от случката във вътрешния двор. Не можеше да проумее какво търсеха революционните стражи в къщата. От писмото, което беше намерил, ставаше ясно, че къщата все още е собственост на иршадитите и мъжът, който го бе изненадал, трябваше да е старият молла, за когото му беше споменал Масуди. Но ако това беше вярно, то как биха могли правоверни ислямски революционери да пазят тази къща? Нима бе само блъф? И после сякаш перде му падна от очите и отговорът дойде сам. Беше виждал лицето на стареца и по-рано, на една фотография от досието на Наваи във Вашингтон. Това беше аятолах Саид Али Марвдашти, духовникът, утвърдил препоръките на Наваи за британското посолство в Техеран, съдията, който бе осъдил Мехди Муфтизаде на смърт. Причините за отклоненията в съдебната процедура на Муфтизаде сега изглеждаха логични. Марвдашти живееше двоен живот, веднъж като иршадит и веднъж като ортодоксален духовник. Муфтизаде сигурно бе притежавал документи, които, в случай че станат известни, биха дискредитирали Марвдашти. След ареста последният е действал бързо, за да спре достъпа до документите, намерени в апартамента на Муфтизаде, и след това лично се е погрижил делото да завърши по най-подходящия начин. Вече бе проумял логиката на случая и тревогата му се усили. Колко далеч бяха стигнали иршадитите в инфилтрирането си в ортодоксалната религия и в другите сектори на обществото? Каква роля, ако имаше такава, бяха играли в неотдавнашната революция? Каква част от показанията на Наваи бе вярна? С какво влияние разполагаха, скрити зад кадър, и колко време оставаше преди да започнат осъществяването на плановете си? Нуждаеше се от още информация, и то колкото можеше по-бързо.

 

 

Беше пет часът следобед. Обезопасеният срещу подслушване телефон на Хауърд Стрейкър иззвъня. Той веднага вдигна — чакаше само един разговор по тази линия.

— Обаждаме се от отдела по дълбоко засекретени операции, сър. Открихме Рандал. Преди около час е гръмнал прикритието си при опита си да проникне в една къща в южен Техеран. Нашият агент има контакти на високо ниво в революционната стража. В момента усилено го издирват. Какво ще наредите да направя?

— Трябва да го откриете преди стражите да го заловят. Ще упълномощите вашия човек да открие Рандал и да го премахне веднага. Трябва да бъде елиминиран. Ясно ли е?

— Да, сър. Веднага влизам във връзка.

Стрейкър затвори. Тръпки на непривично вълнение пролазиха по тялото му. Рандал трябваше да бъде намерен и да замълчи. Всичко зависеше от това. Всичко.

44.

Минаваше два часът през нощта, когато Рандал пристигна в Дарбанд. Беше сигурен, че не са го проследили. Къщата го посрещна тъмна и притихнала. Той включи осветлението на стълбището. Разкрилата се пред очите му гледка смрази кръвта му. Преобърнати столове, прекатурена маса, ваза, разбита на парчета. Рандал се втурна в стаите на приземния етаж. Нищо. Изтича нагоре по стълбите, вбесен, проверявайки спалните, като започна с тази на Фереще. Всички бяха празни. Крещеше с цяло гърло имената им, ехото кръжеше около него, но отговор нямаше. И двамата ги нямаше.

Провери още веднъж, навсякъде, пак със същия резултат. Върна се във всекидневната и изправи мебелите, търсейки внимателно улики, които биха могли да му подскажат кой е бил тук, но нямаше и следа. Растгу и Фереще бяха отвлечени. Защо? И от кого? Или пък този, който ги бе отвлякъл, бе очаквал да намери тук него? Щяха ли да се върнат за него? Нямаше намерение да чака, за да разбере. Трябваше да напусне къщата, и то бързо. Сигурната къща в Майдийе щеше да свърши работа, докато си събереше мислите и набележеше план за действие. Бързо събра документите, които двамата с Растгу държаха в кабинета. На пръв поглед не бяха ровени, но не можеше да е абсолютно сигурен.

На зазоряване излезе предпазливо навън с чантата с документи в едната и пистолет в другата ръка. Цареше тишина, нарушавана само от пеенето на зимните птици. Запали двигателя и подкара внимателно по дългата алея към главния път. Ако някой имаше намерение да предприеме нещо, сега той бе най-уязвим. Напрегна се, готов всеки момент да форсира двигателя, но пътят беше празен. Зави наляво и се насочи на юг.

Добра се благополучно до Майдийе, паркира колата в гаража и влезе, отваряйки с ключа, който Растгу му беше дал в случай на извънредни обстоятелства. Изпитваше ужасен глад.

Нервната енергия, изразходвана през нощното му разузнаване, и нарастващата тревога за съдбата на приятелите му през цялата тази утрин, вземаха полагаемото им се от силите му. Съзнаваше, че ако иска да им помогне по някакъв начин, трябва да яде и да почине, за да бъде жизнеспособен. Нямаше смисъл да се лута и да ги търси, без да има и най-малката представа къде може да се намират. Влезе в кухнята, намери консерви в килера и си приготви обилна закуска.

След като се нахрани, взе чантата с документите, отиде в задната стая и започна да сортира книжата. Към края на купчинката документи попадна на един рапорт с дата от предишния ден. Беше написан на иврит, но към него беше прикрепено резюме на английски, написано от Растгу. Израелецът явно го бе получил предната нощ и бе изготвил резюмето, докато Рандал бе прониквал в къщата в южен Техеран. Докато го четеше, отново изпита онова особено усещане, когато доктор ал Шидиак му беше разказвал за иршадитите. Рапортът беше озаглавен: „Д-р Феликс Рашер“:

„По различни признаци, включително името, предполагаемата националност, приблизителната възраст и явната техническа квалификация, ние засега идентифицираме автора на писмото до Муфтизаде като доктор Феликс Рашер, немски учен, в миналото взел участие в проекта Фау-2 в базата Пенемюнде в Балтика. Рашер е роден през 1907 година в Берлин и по-късно е следвал физика и химия в университета там. Той и фон Браун стават приятели, като през това време последният, с пет години по-млад, работи върху дипломната си работа в същия университет. Самият Рашер се дипломира преди фон Браун, през 1930 година, и през същата става член на Нацистката партия. Скоро след това започва да работи в «Raketenflugtechnische Forschunginstitut», т.е. Институт за технически изследвания на ракетите в Трауен. Когато фон Браун и генерал Дорнбергер създават Пенемюнде през 1936 година, за да замести съществуващата експериментална станция в Райникендорф и Кимерсдорф Вест, Рашер и останалите от института сътрудничат в различни аспекти на експериментите с Фау-2. През 1942 година Алберт Шпеер застава начело в качеството си на министър на военната промишленост и проектът «Пенемюнде», по-точно частта за Фау-2 в източния район на остров Юзедом, която била под контрола на армията, получава значителни субсидии. Точно тогава Рашер е нает да работи на пълен работен ден в станцията. Счита се, че той е основна фигура в експериментите с прототиповете А-9 и А-10, проектирани като многостепенна ракета, способна да достигне територията на Съединените щати.

След като англичаните бомбардират Пенемюнде през август 1943 година, Рашер е между учените, преместени в подземната Фау-2 фабрика в планината Коонщайн близо до Нордхаузен, където работи под ръководството на Албин Савацки. Управлението на проекта Фау-2 вече е възложено на СС и се счита, че Рашер също е станал висш офицер от СС, натоварен да отговаря за сигурността на научната работа в базата. Бил в постоянна връзка със звеното за развойна дейност в Пенемюнде — изток, където продължавали да работят фон Браун и останалите.

През февруари 1945 година базата Пенемюнде е застрашена от настъплението на Съветите и много специалисти са евакуирани в една нова изследователска станция в Блайхенрод, на двадесет километра от Коонщайн. Рашер се присъединява към фон Браун, вероятно по нареждане на СС, които се безпокоят от евентуална измяна на учените и им трябва човек с квалификацията на Рашер, за да обезпечат адекватно наблюдение. Той е между приблизително петстотинте учени, извозени със специалната влакова композиция на Ханс Камлер до района Оберамергау през април, но не е между взетите в плен, когато американската 44-та пехотна дивизия навлиза в областта през май. Последвалите опити да бъде открит са безуспешни и се предполага, че е използвал своите СС привилегии, за да избяга от региона и да се скрие.

Съюзническите власти са особено заинтересовани да го открият не само заради работата му за Фау-2 — името му било в списъка на учените, търсени от американците за собствените им ракетни проекти, но и защото бил брат на известния доктор Зигмунд Рашер, човекът, отговорен за отвратителните «експерименти със замразяване» и други актове на медицински садизъм в Дахау. Зигмунд и жена му били арестувани от СС през май 1944 година и той бил затворен в Дахау, където най-вероятно бил екзекутиран. Считало се обаче, че Феликс бил запознат с работата на брат си, от която силно се възхищавал. Има подозрения, че даже му е помагал в някои от техническите аспекти и били положени усилия да бъде открит за известния «докторски процес» след Нюрнберг. Винаги е бил в списъка на най-търсените нацисти.“

След като прочете този фантастичен рапорт, Рандал дълго остана неподвижен. Ужасът, който беше чувствал преди, се завърна отново. Кои бяха тези хора? Колко още отклонения щеше да има, преди да стигне до тях?

В документите нямаше нищо, което да го наведе на някаква идея за това какво точно се бе случило с Фереще и Сайръс. Те трябваше да са в ръцете на иршадитите, стражите на революцията или САВАМА. Трябваше му помощ и имаше само един човек, към когото можеше да се обърне, човек, на когото бе обещал да не го замесва повече в тази работа. Но нямаше избор — трябваше да наруши обещанието си. Телефонира на Масуди в офиса и му каза, че иска да го види. Иранецът не можеше да се освободи преди обяд. Това поне даваше на Рандал възможност да поспи няколко часа.

Срещнаха се в историческия музей в един часа. Обширните празни зали представляваха идеално място за срещи. Отначало говори за събитията от предишната нощ, след това Рандал разказа на Масуди колкото можа повече от това, което бе научил тази сутрин. После, докато стояха пред един експонат от луристански бронз, Рандал каза:

— Ибрахим, имам лоши новини.

Лицето на Масуди загуби всякакъв цвят.

— Какви? Какво е станало?

— Нощес, докато ме е нямало, някой е влязъл в дома, в който живеехме аз и моите приятели. Бяха двама: жена на име Фереще и един мъж — Сайръс. Когато се върнах, видях, че и двамата са били пленени и отвлечени. Може и да са мъртви, но аз лично не мисля така. Нямам улики кой може да ги е пленил. Нямам представа кой може да е открил адреса, на който живеехме. Нуждая се от помощта ти, за да ги открия. Твоят приятел в Революционната стража може да знае нещо или пък ти би могъл да разбереш дали са в ръцете на иршадитите. Ако не можеш да направиш това, поне би могъл да ми помогнеш да проведа собствено разследване. Вече съм сам в Техеран. Нямам тил, нямам къде да отида. Без помощта ти съм обречен.

Масуди изглеждаше объркан. Поклати глава.

— Съжалявам много, но това не ме засяга. Вие лично ми обещахте да не ме замесвате директно и че ще уредите аз и жена ми да напуснем страната.

Рандал стисна Масуди за лакътя.

— Точно там е работата, Ибрахим. Всичко се уреждаше — двамата с жена ти щяхте да напуснете страната. Но това ставаше чрез моя приятел Сайръс, с неговите хора. Той не е иранец. Не мога да ти кажа повече от това. Докато не го намеря и спася, нямам начин да вляза в контакт с базата му, за да уредя заминаването ви.

Изражението на Масуди от объркано се превърна в разтревожено.

— А вашите хора? Не можете ли да се свържете с тях?

Рандал поклати глава.

— Не. Не мога да обясня, но нещата са крайно объркани. Нямам възможност за контакт. Трябва да ми повярваш. Помогни ми. Това е единственият шанс и за двама ни.

— Много ще е опасно да се задават въпроси — каза Масуди. — Без значение кой ги е арестувал. Нямам връзка с иршадитите, а и нямам желание. Вие го знаете. Приятелят ми може да стане подозрителен, ако му задавам директно въпроси за предполагаеми агенти на чужда държава. Той е добър приятел, но и убеден революционер.

— Но ако внимателно формулираш въпросите…

— Не зная. Може би. Ще трябва да го обмисля. Може би има начин. Но няма да е лесно, нито безопасно. Оставете ме да премисля всичко до утре. Дотогава не мога да направя нищо.

Рандал кимна. Уговориха се да се срещнат рано на следващия ден и за да не привличат внимание, напуснаха музея поотделно. Масуди си тръгна пръв. Пет минути по-късно Рандал излезе на покрития със сняг паваж. Зави надясно по „Каввам ал Салтана“ и се насочи право към Надери. В далечината пред него, изпъкнал в чистия януарски въздух, се виждаше покритият със снежна шапка връх на планината Дамаванд — угасналият вулкан, който бдеше като страж над града.

Тъкмо подминаваше Техническия колеж срещу кръстовището с „Фуругхи“, когато двама души, които бе забелязал пред музея, изникнаха зад гърба му. Мъжът отдясно го хвана за рамото, и тихо го помоли да спре. И двамата бяха млади мъже на около двадесет и пет години, високи, с черни коси. Но сходството им свършваше дотук. Мъжът отдясно беше внимателен и интелигентен, с тясно, фино лице. Говореше образовано с техерански акцент, учтиво, с глас, явно свикнал да командва. Партньорът му в контраст с него беше с гъсти вежди, с почти свирепо лице, масивно телосложение и мълчалив. Първият мъж заговори отново:

— Мистър Бърн — или по-добре да кажа, мистър Рандал? Бихте ли ни придружили, моля? Бихме желали да поговорим с вас по един въпрос.

Рандал усети как сърцето му секна за миг, когато мъжът произнесе истинското му име.

— Какво искате? Кои сте вие? — протестира той.

— Казвам се капитан Ахмад Шайбани, офицер от Революционната стража, разположена в Юзефабад. Трябва да ви зададем няколко въпроса. Бихте ли ни последвали?

Мъжът беше учтив, но беше ясно, че Рандал няма избор. Не поиска да се легитимират. Стражата на революцията сигурно го беше търсила доста активно след предишната нощ, а да се направи връзката между него и изчезналия Шон Бърн не беше трудно. Но както и да беше, знаеха кой е той и всеки опит за блъфиране или бягство просто нямаше смисъл. Не оказа съпротива, когато Шайбани го опипа и извади пистолета от джоба му. Тръгнаха от двете му страни — държаха го под мишниците — към една камионетка, паркирана на ъгъла. Качиха го отзад, затвориха и заключиха вратата и се качиха отпред.

Щом камионетката потегли, Рандал отчаяно започна да обмисля начин за бягство. Нямаше смисъл да опитва веднага. Беше невъоръжен и даже и да успееше да се измъкне от пленилите го, едва ли щеше да стигне далеч — описанието му сигурно беше разпространено из целия град. Най-добрият му шанс беше да успее да убеди стражите на революцията да му повярват, да им покаже, че те всъщност са от една и съща страна на барикадата и че базата на иршадитите до Керман представлява опасност и за двете страни. Успееше ли да разобличи Марвдашти, може би щяха да му повярват. Малко го вълнуваше какво щеше да се случи с него — в най-лошия случай щяха да го разстрелят като шпионин, а в най-добрия щеше да се присъедини към останалите заложници в американското посолство. Но ако иршадитите бъдеха спрени, мисията му щеше да е успяла.

Шофьорът наду клаксона и завиха в някакъв лабиринт от улици. По преценка на Рандал пътуваха около половин час.

Колата спря и секунди по-късно вратата се отвори. Заслепен от ярката слънчева светлина, Рандал едва успя да мерне двама мъже с автомати, преди да го изблъскат през една отворена врата в слабо осветен коридор. В дъното на коридора имаше каменни стълби, водещи под прав ъгъл до някаква врата, отворена. Силен тласък отзад го просна по очи в помещението зад нея.

Стаята беше тясна и мизерно осветена от лъчите на слънцето, процеждащи се през миниатюрните, доста мръсни прозорчета, поставени високо, почти до тавана. Той се изправи и погледна към ъгъла. Сепна се, като видя и другия. Примижа, докато очите му се нагодят към полуздрача. Свитият в ъгъла мъж се оказа Ибрахим Масуди. Масуди вдигна глава.

— Значи и вас ви заловиха — проговори той.

Рандал отиде и седна до него.

— Да, и мен. Първоначално си помислих, че е заради миналата нощ, но си спомних, че мъжът, който ме арестува, спомена, че е от частта в Юзефабад. Изглежда, вашият приятел ни е издал.

— Приятелят ми?

— Да, вашият приятел от революционната стража. Или е проговорил, или е бил открит по някакъв начин. Единственото, което не мога да разбера, е откъде знаят истинското ми име.

— Но какво общо има революционната гвардия с това?

— Мъжете, които ни арестуваха, са стражи от частта в Юзефабад.

Масуди се вгледа втренчено в Рандал, после въздъхна и наведе глава.

— Как ми се иска това да беше вярно. Но не е. Тези мъже не са стражи на революцията, Питър. Трябва ли да ви казвам кои са? — Гласът му звучеше уморено.

45.

Седяха мълчаливо в мрачната килия и трепереха от студ. Навън бързо се стъмваше. От време на време се изправяха, подскачаха из помещението, опитвайки се да си възстановят кръвообращението, и духаха в шепите си.

След шест или седем часа доловиха шум от стъпки отвън. Вратата се отвори и бледа светлина изпълни помещението. На вратата застанаха двама пазачи, въоръжени с автомати. Единият извика Масуди и му махна да излиза, другият изви ръцете на иранеца и го изблъска от килията. Вратата се затръшна и Рандал остана сам в тъмнината. Студът, гладът и жаждата бяха изсмукали всичките му съпротивителни сили. Непроницаемата тъмнина го притискаше, изпълвайки го с необясним ужас.

Минутите се нижеха бавно. Дочу стъпки отвън покрай прозорчето, което беше точно на нивото на земята, но те заглъхнаха и отново настана тишина. Внезапно автоматен откос раздра тишината, предизвиквайки спазъм във всеки нерв на Рандал. Сърцето му заблъска в гърдите, пулсът му рязко се покачи, но въпреки това той си наложи да седи спокойно. Нямаше изгледи да се измъкне оттук с приказки. Единственият му шанс беше в рязък скок към свободата, с използване на техниките на ръкопашния бой, които бе усвоил във Виетнам.

Времето минаваше. Загърнат в палтото си, той бавно изпадаше във вцепенение и изведнъж осъзна, че както е изтощен от студ и глад, едва ли би постигнал нещо срещу пазачите си. Но поне можеше да опита. Често си бе мислил за ситуация като тази във Виетнам и винаги бе предпочитал да се бие, отколкото да бъде измъчван или убит без съпротива. Любопитно, но мисълта за Виетнам го успокояваше. Най-накрая в коридора отекнаха стъпки. Вратата рязко се отвори и го извикаха. С болезнено усилие той се изправи на крака и залитна към изхода. Трябваше да излезе, преди да направи опит да се освободи.

Пазачите го хванаха за ръцете и му помогнаха да пристъпи. После, вместо да завият наляво по коридора, както бе очаквал, го поведоха в един напречен коридор, по средата на който имаше затворена дървена врата. Единият от стражите почука, после отвори вратата и влезе, последван от колегата си, който все още държеше Рандал. Той остави американеца на грижите на другия пазач и излезе, затваряйки вратата. Помещението беше обзаведено спартански, с огромно бюро в дъното. На бюрото имаше настолна лампа — единственият източник на светлина. На стената отзад висеше черно-бял портрет на Адолф Хитлер. На фотографията, направена от Хайнрих Хофман, имаше лично посвещение, написано върху бялата яка на ризата. До нея висеше продълговато парче плат в червена, бяла и черна ивици, украсено с пискюли и с извезани свастика и думите „Deutschland Erwache“ 1 — флагът на 1-ви СС полк „Юлиус Шрек“.

Зад бюрото седеше възрастен мъж с бяла коса, в безупречен бял костюм. В стаята бе топло, даже горещо с оглед вцепеняващия студ на килията. Въпреки силния слънчев загар на мъжа лесно се виждаше, че не е иранец. Непознатият посочи с ръка един стол пред бюрото и Рандал прекоси стаята и седна. Не беше трудно да се отгатне самоличността на мъжа, намиращ се пред него. Персийският му беше отличен и изпълнен с идиоми, доказателство за дългите години, прекарани в страната, но явните следи на немския акцент се долавяха лесно.

— Добър вечер, мистър Рандал. Моля, позволете ми да ви се представя. Името ми е Феликс Рашер, а също така съм известен на тези около мен и като Израил — ангелът на смъртта. Съжалявам, че ви накарах да чакате толкова дълго в такива неподходящи условия. Надявам се, че не сте измръзнали прекалено. Днес обаче бях ужасно зает и това всъщност е първият свободен момент, който имам. Вие и вашият приятел Масуди ни докарахте значителни неприятности. И всичко това дойде в много лошо време за мен. Имам да върша много работа, много спешна и важна работа. Но вие се оказахте нещо като заплаха за тази работа и се наложи да ви открия и да разбера какво и колко знаете — имам предвид вас и господарите ви във Вашингтон. Съжалявам за това, което се случи на приятеля ви господин Масуди, но то наистина не зависеше от мен. То е просто форма на религиозно право, нещо, над което даже и аз нямам власт. Прекарал съм доста дълго време с тези хора, но все още намирам обичаите им за малко странни. В някои аспекти те ми изглеждат даже по-сурови и фанатизирани, отколкото бяха в моето време. Те считат измяната за най-големия грях. Да се отречеш от имама, твърдят те, е като да се отречеш от Бога. И това се наказва със смърт. Не твърдя, че съм съгласен, но не им се меся. Не зная какво ще се случи на останалите ви приятели. Или може би не са ви казали? Те също са тук: мъжът и жената. Хората на молла Ахмад ги доведоха тук преди няколко часа. Така успяхме да ви намерим, разбира се. Молла Ахмад е успял да проследи момичето след пристигането си от Ню Йорк. След като вече знаехме колко сте, беше изпратена група, за да ви прибере всички. За нещастие вие не сте си били вкъщи. Мисля, че вече знаем къде сте ходили и какво сте правили по това време. Междувременно покойният мистър Масуди е допуснал грешка. Казал на жена си, че ще напускат Иран. Тя на свой ред казала на родителите си, че ще заминават зад граница, може би за добро, и споменала, че съпругът й е бил посетен от един американец. Майка й споделила това със сестра си. Мисля, че няма нужда да ви казвам колко са силни семейните връзки в тази страна. Сестрата е една от нашите, разбира се. В много исмаилитски семейства в Иран има поне един иршадит. Всичко ни стана ясно и проследихме Масуди до музея днес. И ето ви тук.

Да, наистина! Рандал трескаво раздвижи мозъка си. Трябваше да спечели време, да накара Рашер да продължи да говори, да го излъже да разкрие намеренията си.

— Какво ви свързва с тези хора, Рашер? — проговори Рандал. — Ще бъда искрен. Изглежда ми съвсем налудничаво един немски учен, даже и нацистки, да се забърка с такава група като иршадитите. Не мисля, че сте вярващ, макар че трябва да призная, че всичко е възможно. Сигурно си имате свои собствени причини.

Рашер се изсмя.

— Изглежда, знаете доста за мен. Разбира се, имате основание да сте изненадан. Присъствието ми тук е резултат от необичайна поредица от събития. Нека да обясня.

Германецът говори двадесет минути, почти без паузи. Явно имаше нужда да обяснява за себе си на някого, който не е иранец или мюсюлманин, и изглежда, не всеки ден имаше такава възможност.

— Чудя се как да ви обясня всичко по най-добрия начин — каза той. — Може би трябва да започна още отпреди войната. Вие без съмнение сте чували името Жозеф Артюр Конт дьо Гобино. Аха! Виждам проблясък в очите ви. Той е бил, разбира се, един от най-големите френски дипломати на миналото столетие, а така също и забележителен писател. Изключителен човек, най-известен в някой кръгове с приноса си в теорията за расовото неравенство и превъзходството на арийската раса. Стана един от най-големите вдъхновители на нацистката философия. Вагнер е бил сред най-преданите негови почитатели и се е срещнал с него през 1876 година. Около смяната на столетията в Германия вече имало безбройни дружества на Гобино. Книгите му са преведени на немски и станали много популярни — особено „Essai sur L’Inegalite de Races Humaines“, която всички ние считаме за неговия шедьовър. Никой не знае дали фюрерът въобще някога е чел Гобино, но много е възможно да е виждал някои от работите му, докато е бил във Виена — там сигурно е имало копия в библиотеката на Вагнер в Байройт. Аз самият бях член на дружеството на Гобино в Берлин, основано в края на 1920 година по време на моето следване в университета там. След няколко години се присъединих към нацистката партия. Нашето дружество от почитатели на Гобино се състоеше предимно от студенти и професори от различни факултети. Много от нас бяха членове на политически звена от десницата, такива като немската национална партия на Хугенберг или Стоманения шлем, а някои вече бяха нацисти. Ние изучавахме повечето от работите на учения, но се концентрирахме основно върху „Есето“ — то беше крайъгълният камък на философията му. Живо си спомням какъв ефект имаха теориите му върху мен на тази възраст: „Расовият въпрос доминира всички останали проблеми на историята… неравнопоставеността на расите задоволително обяснява цялостното развитие на съдбите на народите“. Беше удивително четиво, особено разделите, в които се говореше за върховенството на арийската раса и благородството на немския народ като най-добър представител на расата. И това от един французин! Но аз и някои мои близки приятели бяхме заинтригувани от друг аспект на расовата теория на Гобино. Той твърдо е вярвал, че би намерил най-чистия ариец от всички в района, откъдето те произхождат — Централна Азия и в частност, Иран. Името „Иран“ всъщност означава „страна на арийци“ и обикновените перси са измежду тези, който са най-близо до ранния расов тип. През 1855 година Гобино заминава за Иран като първи секретар и след това шарже д’афер на френската легация. За няколко години е бил преместен другаде, но се завръща през 1862 в качеството си на френски пълномощен министър в Техеран до следващата година. Тогава се върнал обратно във Франция — в известен смисъл разочарован, защото намерил иранците също така измешани, както и повечето от останалите раси в района, особено семитските араби. Но видял и прочел много неща, които го заинтригували и развълнували. Две години след завръщането си в Париж той издал една книга, озаглавена „Religions et philosophies dans L’Asie centrale“. Когато аз и приятелите ми намерихме и прочетохме копие на един немски превод от тази книга, се изпълнихме с нов ентусиазъм. По-голямата част от книгата е посветена на историята на една религиозна секта, появила се в Иран не много преди пристигането на Гобино в страната. През 1844 година бабитите, предвождани от един млад ясновидец от Шираз, започнали да проповядват нов вид модифициран фундаменталистки шиизъм и през 1848 година младият мъж провъзгласил, че той е Махди — своето рода спасител, когото хората очаквали. Последователите му много бързо се умножили и някои от тях се хванали за оръжието. Не след дълго бунтовете били смазани от държавата и когато Гобино пристигнал в Иран, те вече били ликвидирани. Е, въпреки че се провалили, за нас цялата история на бабитите беше като вдъхновение. Този Махди действително е бил свръхчовекът на Ницше, дошъл да пречисти света и да оповести една нова ера. Ницше говори за „особено силен мъж, надарен с изключителен интелект и воля“. Този мъж и елитът около него щели да бъдат „господари на земята“. По-късно ние всички гледахме на твърденията от този род като на предсказания за фюрера. Но ислямската идея за Махди също беше много вдъхновяваща по един особен начин и бяхме заинтригувани от това, че Гобино е посветил толкова много място в книгата си на един персийски супергерой.

Рандал, вече раздразнен от лекцията на Рашер, го прекъсна.

— Съжалявам — каза той, — но не виждам какво общо има това с нещата, които стават тук. Бих искал да знам как сте се озовали в Иран и как сте се замесили с тези хора.

Рашер кимна и после продължи оттам, откъдето беше прекъснат, все едно не бе чул нищо.

— Станах нацист през септември 1930 година след изборите за Райхстаг, които направиха партията втората политическа сила в Германия. През 1931 година международният отдел на партията в Хамбург започна да организира малки партийни клонове на Изток. В началото те се концентрираха върху Далечния изток, но още от самото начало на Иран се отделяше особено внимание като важен район, заради неговата стратегическа позиция. По онова време тук имаше много германци — старата въздушна концесия на „Юнкерс“ беше станала линията Берлин — Кабул и обслужваше и Техеран; в Бандар Пахлави се строяха корабостроителница и сух док, и, разбира се, националната железопътна компания. Реза Шах беше истински прогерманец. През 1937 година, докато работех в Трауен, срещнах някои от моите бивши приятели от клуба на почитателите на Гобино. Всички бяхме нацисти тогава и ентусиазирани от идеята за увеличаване границите на Райха. Някой спомена за нашия стар интерес към книгата на Гобино за бабитите и видяхме в нея възможност за разпространяване на нацисткото учение не само между немското население, но и между тукашните жители или поне между най-чистите в расово отношение иранци. Може би бихме могли да открием оцелели бабити и да спечелим подкрепата им. Трима от нас решихме да дойдем в Иран за тази цел и след дискусия в международния отдел на партията се стигна до съгласие, че това трябва да стане. Отделно от ползата с увеличаването на броя на местните ни симпатизанти, Абверът беше на мнение, че бихме могли да вършим и друга полезна шпионска работа. Прекарахме около две години в Иран, предимно в Техеран и Исфахан, където имаше около седемдесет немски техници. През цялото време обаче аз бях заинтересован от осъществяването на идеите на Гобино. Разпитвах за бабитите и разбрах, че отдавна са изчезнали. Но в началото на 1939 година, когато бях в Керман, за да се срещна на място с някои немски инженери, бях представен на лидера на иршадитите. Мъжът, който ме представи, беше член на международния отдел и бе прекарал известно време в Хонконг, където се бе сприятелил с някои иршадитски семейства. Те бяха препоръчали партията да се свърже с имама. Знаех малко за иршадитите от Гобино и бях изненадан, че все още ги има в Иран. Прекарах няколко месеца в Керман и се сприятелих с имама. Той споделяше повечето от нашите идеи. Концепцията за всемирна империя му допадаше и той намираше принципите на фюрера в по-голямата си част сходни със своите.

— С една дума, вие останахте и го покръстихте в нацистката философия! — прекъсна го за втори път Рандал. — Предполагам, сега ще ми кажете, че това е нещо невероятно, нещо, за което Химлер е мечтал от години.

— О, не, разбира се, че не. Аз не останах в Иран, поне не тогава. С избухването на войната присъствието ми в Германия стана наложително — изследванията ни в областта на ракетното дело бяха много важни. След войната се крих известно време в Германия, докато НОБЗ — Нацистката организация за бягство и заселване не ми помогна да емигрирам. Може би ви е известно, че учени от Пенемюнде и другаде бяха привлечени от правителството на Египет и впоследствие му се отплащаха, работейки върху проект на ракета с цел унищожаването на еврейските орди, взели връх в Палестина. Прекарах три години в Кайро и се запознах с иранската колония там. При разговорите ми с тях осъзнах, че Иран предлага неподозирани възможности за нашата кауза в следвоенния период. Реза Шах бе толкова прогермански настроен, че руснаците и англичаните нахлуха в Иран през 1941 и го свалиха от власт. Присъствието им предизвикваше силно негодувание — в края на краищата Русия и Англия са традиционни неприятели на Иран от деветнадесети век. Освен това налице бе и вдъхновяващият пример на пронацисткия режим на Рашид Али в Ирак. Имахме симпатизанти на нацизма из цялата страна, макар че опитът на иранците да организират фашистко движение бе като цяло неумел. Само нашият най-добър агент в страната, един мъж от смесен произход, на име Рухи Шнайдер, бе успял да образува малки групи от пронацистки настроени иранци в различни части на страната. Обсъдих това с моите познати от НОБЗ и те се съгласиха, че ако някои от тези групи могат да бъдат повторно активирани, биха се оказали много полезни за организацията и за работата по разрушаването на Израел. Беше решено, че трябва да се върна в Иран, и през 1952 година напуснах Кайро. Месец след като се върнах в тази страна, отидох до Керман и поднових познанството си с имам Хасан. Той беше ужасен от съдбата на Германия. Подобно на повечето мюсюлмани мразеше евреите и съвсем не обичаше страхливците, организирали фарса в Нюрнберг, или пък престъпниците, които дадоха Палестина на ционистите. Но той не беше като другите мюсюлмани. Имаше по-широк поглед върху нещата, нещо, с което ми напомняше фюрера. Мечтаеше за покоряване не само на евреите, а и на целия свят. Целта му беше да води джихад, свещена война, за да построи един вид ислямски Райх. Естествено всичко това бе смесено с безсмислени религиозни врели-некипели — предсказания за Махди, една книга, наречена Китаб ал иршад — обичайните дивотии. Но аз видях нещо в това, което проповядваше — една надежда за отмъщение. Не само срещу евреите, но и срещу всеки, който по някакъв начин бе имал дял в нашето поражение.

— И кого включвате тук? — избухна Рандал. — Нима войната не ви научи на нищо? Нима не осъзнахте, че няма начин да спечелите, че ще ви бием отново, че винаги ще го правим?

— Напротив, мой млади приятелю, войната нанесе много по-голямо поражение на враговете, отколкото на нас самите. След като премислих нещата, започнах да виждам какво трябва да направя за окончателната ни победа. Първоначално всичко беше доста неясно, но знаех, че сектата има пари и възможности да спечели още. Знаех още, че семействата в Хонконг са били в тесни връзки с нацистката организация там и ще бъдат склонни да работят с неонацистките групи в Европа, като им помогнат в продажбите на хероин зад граница. Обсъдих идеите си с колеги, които НОБЗ бе изпратила в Иран, и решихме, че трябва да останем и да помогнем на имама. Години наред съветвахме сектата как да се подготви за джихад. Не искам да кажа, че всички идеи са наши. Имам Хасан е интелигентен мъж, много от неговите последователи също, но ние разполагахме с опита, за да му посочим най-добрия начин да реализира идеите си. Създадохме схема за обучение на някои от младите му последователи като инженери и техници и по-късно като учени. През 1960 година започнахме строежа на една секретна база до Керман. На този етап проектът беше изключително дългосрочен — никой от нас не вярваше, че ще доживее да го види в действие. Планът ни се състоеше в построяването на ядрени устройства, които по-късно бихме могли да пренесем до различни важни градове: Ню Йорк, Ерусалим, Москва, Лондон. Взривяването им би предизвикало всеобща гибел. В същото време започнахме да използваме част от базата като тренировъчен лагер за изграждането на една малка армия от млади иршадитски мъже и жени. Започнахме също така да закупуваме и оръжие в началото на седемдесетте години и създадохме голям арсенал, които би могъл да се използва, щом започне джихад. Може да влезе в употреба, ако се наложи някога да защитаваме базата или се ангажираме в други акции, като например тази в Мека. Но в средата на седемдесетте години поредица от събития накараха имама да реши, че бихме могли да ускорим плановете си. В края на шестдесетте, както знаете, Никсън и Кисинджър формулираха така наречената „Доктрина Никсън“ — оръжие вместо войски за страните приятели на Америка, за да отстояват независимостта си. През 1971 година американският външнотърговски баланс регистрира дефицит, първият от 1893 година, довел до появата на натиск за увеличаване продажбите на оръжие, за да се изравни балансът. През май 1972 Никсън и Кисинджър се съгласиха да продадат на Иран всякакво конвенционално оръжие, каквото той поиска, и в резултат иранците станаха най-големият купувач на американско оръжие в света. Близо половината от всички продажби на Пентагона за 1974 година отиват в Иран. Шахът купува всякакъв вид конвенционално въоръжение, което може да получи, включително изтребители, хеликоптери и ракети въздух-земя. Много по-малко известно, но не по-малко важно е и това, че от 1973 година американците започват да доставят тайно уран на Иран. Целта е да се създаде запас от ядрени материали в тези страни, в случай че Съединените щати пожелаят да построят атомен арсенал тук. Много от конвенционалните оръжия, продадени на Иран, биха могли да бъдат преустроени в носители на ядрени бойни глави без някакви особени трудности. През 1974 година имам Хасан изплаща голяма сума на един генерал на име Баянпур. Генералът отговарял за съхранението на урана и успял в продължение на няколко месеца да отдели около десет килограма уран 235 и около тридесет килограма уран 238 от хранилище в една пещера близо до Шираз. Ние прехвърлихме урана, цялото количество, внимателно опаковано в отделни малки контейнери, за да избегнем опасността от достигане на критична маса, в нашия изследователски комплекс. По-късно през същата година успяхме да се сдобием с допълнителни количества уран от източник в Западна Германия. То беше част от пратка, извозвана в Южна Африка — напълно секретно, разбира се. От Дурбан нашият дял бе отклонен към членове на сектата в Източна Африка и след това през Йемен и Бахрейн до Иран.

Рандал го гледаше и ужасът му нарастваше с всяко ново разкритие. Германецът беше словоохотлив и явно обичаше да се хвали, но на Рандал му беше пределно ясно, че той няма да разкрие всичко и че ще запази последните истини само за себе си.

— Горе-долу по същото време НОБЗ ни свърза с някои от хората, основали ДРАСАГ, които бяха установили базата си в Уганда. След известни предварителни дискусии постигнахме споразумение. ДРАСАГ щеше да ни изпрати по вода известно количество ракети, заведени като инженерни съоръжения, а моите хора щяха да ги модифицират и приспособят за нашите цели. Имахме сериозен проблем, защото не можехме да изпитаме ракетите си в полет, и затова хора от нашия екип посетиха Уганда, където ДРАСАГ имаха възможност да изпитат базовия модел. От този момент нататък планът ни беше основно преработен. Щяхме да използваме оръжията си, за да разрушим всички главни петролни инсталации, разположени в Залива. Бяхме построили ядрени устройства, използвайки добития уран. Това са малки устройства, но съвсем подходящи за „целта“. Атомно приспособление с пет килограма уран 235 развива взривна мощност от порядъка на 20 килотона. Това е достатъчно, за да причини сериозни повреди в радиус над два километра. През 1975 година имам Хасан започна съвсем самостоятелно да изпраща писма, провъзгласявайки себе си за духовен лидер на всички исмаилити. След това, както знаете, през 1977 година започна да предрича предстоящото явяване на Махди. Аз му казах, че всичко това е твърде преждевременно, че има да направим още доста модификации, преди някои от ракетите ни да могат да достигат целите си. Бяхме успели да увеличим далекобойността на базовия модел ДРАСАГ на около четиристотин мили, но се нуждаехме от около шестстотин за някои от нашите цели. Но той вече беше убеден в истинността на предсказанията от своята книга и каза, че бил намерил мъжа, който ще се яви като обещания Махди по време на поклонението в Мека. Твърдеше, че времето за появяването на Махди било в началото на новото ислямско столетие и че нищо и никой, и аз включително, не би могъл да го разубеди. Успяхме да увеличим обсега до петстотин мили, но имахме нужда да го увеличим още, за да достигнем важни цели. Имамът обаче си беше градил свои собствени планове и иранската революция само добави масло в огъня. Той имаше намерение да наруши баланса на страха, като убие президента Картър във Вашингтон в същия ден, когато Махди щеше да се яви в Мека. Вярваше, че щом това се случи, ислямските страни ще се обединят, за да атакуват Америка, след което бихме могли да използваме нашите ракети срещу избрани обекти, с цел да изострим положението до всеобщ ядрен конфликт. Както знаете, нещата не се развиха по плана. Но всичко е все още много далеч от своя край. Имамът вярва, че този Махди е все още жив и очаква знак, за да се завърне. Международните отношения са крайно обтегнати. Всеки момент би могла да избухне война, и то от световен мащаб, без дори да е необходима намесата ни. Но ние възнамеряваме да го направим. В този момент подготвяме четири ракети: една насочена срещу Техеран, една срещу петролната рафинерия в Абадан, една срещу град Херат в Афганистан и последната срещу американската флота в Залива до Оман. Моите хора са готови с окончателните проверки за изстрелване на ракетите. Все още имаме някои неща за доизглаждане, но мисля, че до седмица ще бъдем готови. Имамът вече е насрочил дата и нищо на земята не може да го спре да изстреля ракетите си, както е планирал.

46.

Рандал седеше като замаян. Лице в лице с един бивш нацист, който планираше да унищожи света с помощта на една персийска религиозна секта, отломка от Средновековието. Целият му свят се обръщаше с главата надолу и той се чудеше дали не се намира под въздействието на някакъв наркотик. Може би преданията, че Хасан ал Сабах е използвал хашиш, щяха да се окажат верни. В едно нещо обаче беше сигурен. Нямаше да го оставят жив, щом бе чул толкова много.

— И какво в крайна сметка ви носи всичко това? — попита той след дълга пауза.

Нацистът се навъси и го изгледа замислено.

— Много ще ми е трудно да ви го обясня, а вие още по-трудно ще го разберете. Не сте германец, живял в Третия райх, човек, посветен на фюрера, въодушевен от видението на един нов свят, в който една висша арийска раса най-после ще въведе ред и цивилизация в този свят на хаос и мъка. Не сте работили неуморно, както правех аз, за да реализирате мечтите си, за да вдъхнете живот на видението на този единствен самотен мъж, който по-добре от всички нас знаеше значението на мечтите и мисията ни. И не сте виждали разрушаването на тази мечта, Германия в развалини, разделена, а хората й роби. Когато се върнах тук, в Иран, изпитвах горчивина и мразех хората, които бяха разрушили всичко, в което бях вярвал. Изживявах най-дълбокото поражение. Вие въобще не можете да си представите агонията, през която трябваше да премина. Бях безпомощен да отвърна на удара с удар, безпомощен да отмъстя. Години наред страдах, без да виждам надежда и начин, по който бих могъл отново да служа на тази мечта. И тогава говорих с имам Хасан и научих за неговите мечти. Не ги споделях изцяло, или поне религиозните елементи — идването на Махди и триумфът на исляма. Но поне заради Гобино бих могъл да ги разбера. И видях във всичко това начин за отмъщение, може би даже средство за промяна на нещата в света, така че отново да има германски Райх. Щом американците, британците, французите и руснаците се изтощят от ядрена война, ще ни остане да се справим само с шепа боклуци като арабите, индийците и някои други. Това обяснява ли моята позиция?

Рандал чувстваше, че е безсмислено да спори, да се опитва да обясни, че Западна Германия ще бъде една от първите страни, заличени от картата в една ядрена война, и че никакъв Райх не би могъл да бъде построен върху развалините на свят, разрушен от такива оръжия.

— Защо ми разказвате всичко това? — попита той.

Рашер се усмихна.

— Всъщност не знам. Суета, предполагам. Ние, възрастните хора, сме страшно суетни. Няма никой друг, на когото бих могъл да кажа, никой, комуто бих могъл да говоря за моето отмъщение. Всички мои съратници са вече мъртви; сам съм сред тези хора. Нека да кажем, че вие сте представител на всички онези, които си въобразяваха, че са победили, които вярваха, че Райхът на Хитлер свърши, когато той се самоуби в онзи бункер под канцеларията в Берлин.

— А сега няма ли да ми кажете какво възнамерявате да правите с мен?

— Не разпоредих да ви доведат тук, просто за да ви разкажа всичките тези неща. С разказа си платих данък на личната си суета. Има доста по-сериозна причина за присъствието ви тук тази нощ. Искаме да разберем какво точно знаят шефовете ви за нас, какво са открили сами и какво сте успели да им кажете вие. Искаме да научим какво планира да предприеме правителството ви и ако е необходимо, можем да убедим имама да издърпа датата на изстрелването.

Рандал бавно поклати глава.

— Трябва да сте много наивен, ако си мислите, че ще ви кажа нещо. Ние действително знаем много — може би повече, отколкото си представяте. Нямам обаче намерение да ви помогна.

— Напротив, друже мой, вие сте този, който ще ни съобщи. Уверявам ви, дори и не съм допускал, че ще ни го кажете по собствено желание. Няколко души тук имахме работа тази вечер. Приготвили сме ви нещичко. Ще ви напомня, че се намирате в Иран, страната с най-жестоката репутация относно изобретателността в камерите за мъчения. Тази страна е със столетни традиции в инквизициите. Сигурен съм, че сте чели за някои от трактатите на владетелите Ил Ханид и Сафави. И навярно знаете за Ага Мохамад Шах, основателя на династията Каджар, един от най-големите садисти в историята. Усвоили сме доста от техните методи. Те са груби, често включват загубата на крайници или части от тях, но са крайно резултатни. Например — той извади дълга тънка тел от бюрото си, — било е нещо обичайно в миналия век да се ослепяват политически противници чрез пробождане на очните ябълки с нажежена тел — подобна на тази. И неотдавна свалената династия Пахлави има своя много специален принос в това изкуство чрез своята тайна полиция САВАК. Бехруз, пазачът, който е застанал точно зад вас, беше неин много активен член и все още не е загубил сръчността си. Аз също така знам някои неща, които съм научил от брат си в Дахау по време на войната. Държането на силен студ, както държахме вас тази вечер, беше един от любимите му методи. Много ефикасен метод. Всъщност мисля, че бихме могли да продължим с това, което вече правихме. Ще ви върнем в килията. Цяла нощ. Съжалявам, че нямаме възможност да затоплим помещението, нито пък да ви приготвим нещо за ядене. Няма съмнение, че за вас това ще е вълнуващо преживяване, достатъчно отрезвяващо, за да бъдете необичайно любезен на сутринта. Може би ще се утешите с мисълта, че няма да сте сам. Вашите приятели мистър Растгу и мис Ахмади няма да бъдат много далеч. Също като вас, те вече прекараха няколко часа при доста неприятни условия. Убеден съм, че утре ще ни бъдат много полезни. Ефектът на здравословния студ е наистина чудотворен. Знаете ли, че много от подчинените обекти на брат ми биха направили всичко за него след известно време? Тази тяхна всеотдайност беше ужасно трогателна.

Рандал мислеше бързо. Беше се затоплил доста, откакто го въведоха в офиса на Рашер, и отново се чувстваше сравнително жизнен. Върнеха ли го обаче в хладилната камера, за да прекара цяла една нощ със студа и заплахата от евентуални мъчения, прогонваща всяка мисъл за сън, на сутринта щеше да представлява купчина безволево замръзнало месо. Моментът беше сега или никога.

Докато ставаше, закачи шнура на настолната лампа с върха на дясната си обувка и я събори с трясък на пода. Стаята потъна в мрак. Рандал се хвърли през бюрото върху Рашер и го повлече заедно със стола на пода. Пазачът се страхуваше да стреля, за да не улучи германеца. Рандал не губеше време. Бързо намери стола на Рашер, издърпа го настрани от стария мъж, който лежеше, стенейки на пода до него, и го запрати срещу смътно очертания прозорец. Столът разби с трясък стъклото. Рандал намери Рашер и го изправи.

— Вън! Бързо! — извика той и го блъсна към назъбения отвор.

Зад вратата се разнесе тропот. Останалите пазачи тичаха по коридора. Рашер започна да се катери по прозореца. Фигурата му се очерта пред стража, който помисли, че това е Рандал. Автоматът изтрещя и Рашер рухна на пода.

Рандал проследи огънчетата на изстрелите и засече Бехруз. В мига, в който стражите отвън стигнаха до вратата, той скочи тежко върху мъжа вътре, поваляйки го на пода с хватка от ръгби. Вратата се отвори с трясък и първият пазач нахлу с готов за стрелба автомат, ясно очертан в рамката. Автоматът на Бехруз вече бе в ръцете на Рандал и той стреля. Пазачът падна и Рандал обърна оръжието срещу вратата. Стреля отново и дървени трески се разлетяха на всички страни: двама пазачи, струпали се след първия в коридора, рухнаха на земята. Отляво отекнаха още стъпки. Рандал се хвърли в коридора и стреля по лампата. Всичко потъна в тъмнина.

Максимално безшумно Рандал се насочи обратно към килията си. Зад себе си чуваше шума на мъжете, шарещи из стаята, която бе напуснал. Един завой на коридора отряза пряката му видимост към тях, след още няколко метра стигна до едно разклонение. Спря. Разполагаше само със секунди, за да открие Фереще и Сайръс. Това място скоро щеше да гъмжи от въоръжени мъже. Пристъпвайки в оскъдно осветения коридор с автомат готов за стрелба, той се огледа бързо вляво и вдясно. Неговата килия беше вдясно и надолу по стълбите. Доколкото му беше известно, до нея нямаше други помещения.

— Чи е? Чи микхе? Какво става? — обади се изведнъж нечий глас от лявата му страна.

Някакъв мъж се появи от една ниша в коридора. Долната му челюст увисна при гледката и ръката му се протегна за пушката, увиснала на рамото му. Но автоматът на американеца вече бе насочен към гръдния му кош, докато другата му ръка му направи знак да си затваря устата. Мъжът застина. От коридора, който току-що бе напуснал, долитаха викове и тропот на крака. Той бързо сграбчи пазача, блъсна го в нишата, в която имаше монтирана врата, и изсъска:

— Ключът! Къде е?

Ръката на мъжа се спусна към колана му и откачи малка халка с половин дузина ключове.

— Отвори вратата! — Рандал чу, че стъпките се насочват в обратната посока, но знаеше, че ще се върнат.

Вратата се отвори и Рандал блъсна пазача вътре. Сайръс Растгу се беше свил в ъгъла, с ръце увити около тялото в отчаян опит да се топли. Фереще не се виждаше никъде.

— Сайръс! — тихо извика Рандал.

Очите на израелеца се отвориха. Видя Рандал и пазача, оцени ситуацията от пръв поглед и се опита да се усмихне.

— Можеш ли да се движиш, Сайръс? — попита Рандал.

— Да… Целият съм схванат от студ, но ще се стопля.

— Къде е Фереще? Трябва да я намерим.

— Отведоха я някъде другаде, Питър. Моллата, който ни доведе, каза, че тя не знае нищо важно и нямало смисъл да я държат тук. Върна се след около час и рече, че е уредил нещо друго за нея. Не каза къде.

Рандал се обърна към пазача и го блъсна с дулото в корема. Пръстът му се стегна около спусъка.

— Къде я отведоха? — процеди той през зъби. Тонът му ясно предупреждаваше, че няма да повтаря въпроса си.

— Не зная, дженаб. Молла Ахмад каза, че взема момичето в Техеран, но не знам къде. Има много места и Тохорнп, дженаб. Кълна се в живота си…

— Къде сме сега? — попита Рандал. Шумът отвън го изнервяше до крайност.

— Какво, Дженаб?

— Тази къща! Къде се намира?

— Близо до Шахабад. Селото е на две мили.

— В коя посока?

— Наляво, дженаб. Вървете по пътя наляво.

Шахабад беше съвсем близо до Техеран, на североизток.

Успееха ли да се доберат до селото, имаха някакъв шанс. Трябваше обаче да вървят пеш. Всеки опит да тръгнат с кола или камион би ги издал веднага. Рандал побутна пазача с дулото и попита:

— Има ли заден изход оттук?

Мъжът кимна, готов на всичко, стига американецът да изчезне миг по-скоро.

— Хайде, ще ни водиш до Шахабад. И не си мисли да ни отведеш някъде другаде. Ако след две мили не сме в селото, можеш да телефонираш на двамата ви ангели да ти приберат душата. Сайръс, вземи му пушката.

Израелецът се изправи; вкочанените му крайници с мъка се раздвижваха. Изчакаха виковете отвън да позатихнат и след това предпазливо се измъкнаха в коридора. Пазачът посочи наляво. Преследвачите бяха отишли към другия край на къщата. Явно мислеха, че Рандал е избягал през прозореца в стаята на Рашер. Коридорът водеше до късо антре, завършващо с небоядисана дървена врата. Пазачът поиска връзката ключове, които бе дал на Рандал, и отключи. Излязоха в тъмната студена нощ. Вдясно се чуваха силни викове и трополене. Пазачът посочи отново и те се насочиха право напред, стараейки се да вдигат колкото се може по-малко шум.

Когато се отдалечиха в тъмнината, Рандал погледна назад и видя проблясващи светлини. До ушите му достигна шум от автомобилни двигатели. Нямаше представа колко мъже е имало в къщата с Рашер или колко време ще измине, преди да се сетят да изпратят патрули в полето.

Очите им постепенно се приспособяваха към заобикалящата ги тъмнина и вече различаваха подробности от околността. Беше тихо. Рандал се изпълни с надежда, че преследвачите са загубили следите им. Теренът ставаше по-насечен и стръмен. На места снегът беше дълбок и пътят хлъзгав. Растгу на два пъти падна лошо и започна да върви по-бавно, използвайки от време на време пушката като тояга. Сковаващ студ започна да пронизва костите на Рандал и той се замоли дано Растгу да издържи.

След малко повече от час отчаянието сграбчи сърцето му. Изглежда, нямаше да се доберат до Шахабад. Пазачът или умишлено ги водеше в друга посока, или се беше загубил също като тях. Растгу отпадаше с всяка минута и Рандал вече бе загубил надежда, че ще издържи дори и още четвърт час. Наложеше ли се да спрат и да прекарат остатъка от нощта навън, на сутринта израелецът щеше да е вкочанен труп. А ако температурата паднеше още малко, щяха да умрат всички.

Светлината се появи изведнъж. Допреди миг мразът бе почти пълен, а в следващия в тъмнината се появи златно сияние. Насочиха се предпазливо натам. След няколко минути различиха очертанията на малка къща.

— Ето го селото — прошепна иршадитът. — Това е къщата на Хаджи Ага. Познавам го, той ни продава кисело мляко.

— Има ли камион? — попита Рандал.

— Не, но съседът му Али има „Волекс“.

— Добре, да събудим Али тогава.

Подминаха къщата на Хаджи Ага и скоро в тъмнината се очерта друго жилище. „Селото“ не беше нищо повече от няколко колиби с една или две по-солидни стари постройки. Намериха къщата на Али без особени трудности и тихо почукаха на вратата. Али отвори след минута. Мърмореше и псуваше, но щом видя двама мъже с пушки, млъкна.

Нямаше време за губене.

— Трябва ни камионът ти — каза Рандал. — Къде са ключовете?

Изплашеният мъж протегна ръка към една кука до касата на вратата, откачи ръждясало парче тел с два потъмнели ключа и ги подаде на Рандал с трепереща ръка.

Един детски глас се обади отвътре.

— Чи е баба? Тарсидам.

— Няма нищо — отговори нежно Али. — Спи.

Рандал взе ключовете, бръкна в джоба на панталона си и извади пачка банкноти. Бяха му взели само пистолета, парите бяха оставили недокоснати.

— Ето — каза той, подавайки парите на Али. — Не искаме да ти крадем камиона. Но трябва. Вземи парите и си купи друг.

Селянинът не каза нищо, но пъхна парите в джоба си и кимна. Бяха достатъчно, за да си купи един хубав камион втора употреба, по-добър от този, който имаше.

Рандал се обърна към иршадита.

— Ще те оставя тук при Али. Едва ли що си толкова неблагоразумен, че да вдигаш шум. Поне до сутринта.

Пазачът бе придобил вид на тежко болен човек.

— Не се безпокойте. Няма да вдигам никаква тревога. Не мога да се върна там.

— Защо не?

— Ще ме убият, ако се върна. Аз трябваше да извикам и да те накарам да ме застреляш веднага, щом те видях. Те не прощават грешки или страхливост. Ще остана тук е Али, докато не стане безопасно.

Рандал кимна. Трябваше да тръгва. Растгу трепереше много силно и можеше всеки момент да рухне. Али го погледна и без да каже дума, влезе в къщата, върна се обратно с едно подплатено с вълна яке и помогна на Растгу да го облече. Израелецът изрази благодарността си с усмивка — беше прекалено слаб, за да говори. Рандал стисна ръката на Али, после се обърна и помогна на Растгу да стигне до камиона.

 

 

Телефонът иззвъня.

— Хауърд Стрейкър слуша.

— Обаждаме се от отдела по дълбоко засекретени операции, сър. Загубихме го.

— Какво? Как?

— Мислехме, че сме го пипнали, сър. Нашият човек установи къде е бил, в една къща на място, наречено Дарбанд. Вътре нямало никой и имало следи от борба. Нашият агент мисли, че и момичето е било вътре, както и един друг мъж с неустановена самоличност.

— Кой ги е пипнал?

— Все още не знаем, сър. Има много вероятности…

— Да не би да ми казвате, че Рандал е в ръцете на полицията, революционната стража или САВАМА? Това ли ми казвате?

— Възможно е, сър. От друга страна…

— Не искам да зная за другата страна. Искам да намерите Рандал. Може ли вашият човек да го открие?

— Така мисля, сър.

— Не мислете. Установете връзка и му заповядайте да търси. Ако се нуждае от пари, кажете му, че ще му изпратим. И му предайте — никакви грешки повече!

Стрейкър натисна вилката и набра един кратък номер.

— Сър? Тук е Стрейкър. Лоши новини, сър. Изтървали са Рандал. Може да е във вражески ръце. Нуждая се от разрешение, за да създам правдоподобна легенда. Да, сър. Благодаря ви. Ще ви се обадя още веднъж тази вечер, сър.

47.

Растгу си отдъхваше през целия ден във вторник в къщата в Майдийе. Храна, топлина и сън бяха всичко, от което се нуждаеше. Вечерта каза на Рандал всичко, което знаеше за атаката срещу къщата в Дарбанд и за това как са ги пленили. Всъщност нямаше много за казване. Шестима мъже бяха дошли с два джипа, водени от седми, облечен в черно и наричан молла Ахмад.

— Спомням си го, Питър — каза Растгу. — Той беше водачът на групата, която открихме в зуркхана, единственият, който тогава успя да се измъкне.

— Да, зная. Фереще го е видяла в Ню Йорк. Мисля, че е виновен за смъртта на ал Шидиак. Разбра ли нещо повече за него? Масуди каза, че само е чувал това име. Бил нещо като легенда за сектата. Зловеща легенда.

— Не. Той не говори много. Но се уверих, че хората му изпитват страхопочитание към него. Мълчалив е, но когато говори, го слушат благоговейно. Отведоха ни в една къща някъде в града и ни оставиха там цялата сутрин. Не знам къде беше това; през цялото време бяхме с вързани очи. Пътувахме доста дълго с кола, но ти знаеш, че може да са ни въртели по някакъв обиколен път някъде съвсем наблизо. Сигурен съм, че беше в града — през цялото време чувах градския транспорт. Втория път, когато видях молла Ахмад, беше, когато дойде, за да ни отведе към Шахабад.

— Сигурно е търсил мен. Нещо за Фереще, Сайръс? Какво стана с нея?

През целия ден Рандал се опитваше да си внуши, че трябва да забрави за Фереще; че трябва да се концентрира върху неотложната задача за намирането и унищожаването на главната база на иршадитите, но мислите му неизменно се връщаха към нея. Образът й обаче упорито отказваше да застане пред мисления му взор. Неспособността да си я представи внасяше допълнителна нотка на тревога. Страхуваше се, че тя вече не е сред живите, а от време на време отчаянието му нашепваше, че в тази ситуация е по-добре да е мъртва.

Растгу поклати глава.

— Не знам, Питър. Бяхме двамата в къщата в Техеран и за около час на другото място. След това дойде молла Ахмад, за да я отведе. Тогава я видях за последен път.

Внезапно му се прииска да махне с ръка на всичко и да се втурнат с Растгу да я търсят. Чувстваше се отговорен. Беше я спасил в Ню Йорк само за да я завлече още по-дълбоко в този кошмар. Но знаеше, че е безполезно. Събитията се развиваха много бързо, ситуацията беше излязла от контрол и моментът на кризата предстоеше много скоро, може би още утре. Присъствието му в Техеран вече не беше тайна за иршадитите и Фереще със сигурност щеше да бъде принудена да разкрие малкото, което знаеше за плановете му.

Фразата „Денят на завръщането“ ехтеше неспирно в главата му подобно на камбанен звън. Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че става дума за точно определена дата. Нямаше начин обаче да разбере коя точно. И все пак беше сигурен, че подсъзнателно знае кога е денят и че е скоро, много скоро. Не му даваше мира мисълта, че сега, след като бе успял да се измъкне от ноктите им и знаеше почти всичко, можеха да изстрелят ракетите си по-рано от предвиденото. Искаше да остане в Техеран, за да търси Фереще, но знаеше, че е негов дълг да се отправи на юг към Керман, за да открие местонахождението на базата, където в същия този момент се подготвяха ракетите. Но оцелееше ли след всичко това, и дяволът не можеше да го спре да я открие. Ако беше останала жива, разбира се.

— Сайръс каза той, — не мисля, че имаме много време. Трябва да отидем до Керман. Рашер ми каза, че там са правили ракети с ядрени бойни глави.

— Знам, Питър.

— Откъде? Чух го едва тази нощ.

— Преди да ни отвлекат от Дарбанд, получих още едно съобщение от Ерусалим. Нямах време да го преведа за теб. Нашият изследователски екип в Хайфа Текнион е направил техническа експертиза на спецификациите, които им изпратихме, онези, намерените в апартамента на Муфтизаде. Не са успели да проучат всичко в детайли на този етап, но са уверени, че документите са заявка за покупка на елементи, необходими за изграждане на малки ядрени устройства. Очевидно събират едновременно две единици: едната с използване на уран 235, а другата — на уран 238. Малки, но много мощни — особено тази с уран 235. Изглежда така, сякаш крайните продукти са предназначени да се използват като малки ядрени бойни глави. Зависи от много неща, но според заявките, те биха могли да монтират в момента от три до пет такива устройства и един Бог само знае колко са направили преди това.

Така, значи Рашер не беше блъфирал.

— Това решава нещата — каза Рандал. — Утре тръгваме за Керман.

 

 

Рандал спа лошо тази нощ. Решението му да тръгне за Керман, зарязвайки по този начин Фереще, отново бе освободило кошмарите му.

Той беше в Хю, когато започна офанзивата на Тет. Времето беше студено и мрачно, дъждът се лееше безспирно. Взводът на Рандал беше един от първите, които трябваше да влязат в укреплението. Три дни по-късно виетнамците все още се държаха и загубите на американците растяха. Към залез-слънце на третия ден шестима мъже бяха приковани на място от снайперистки огън близо до западната стена и Рандал бе поставен начело на малък спасителен взвод, който трябваше да прикрива изтеглянето им.

По средата на пътя към стената една граната падна в задните им редици, уби двама и рани тежко още един — Боб Райли, най-близкият приятел на Рандал в армията. Когато се добра до него, видя, че десният крак на Райли е откъснат малко над коляното. Боб все още беше в съзнание и крещеше от болки.

Някъде отпред огънят на снайперистите ставаше все по-плътен и се чуваха виковете на мъжете, приковани към земята — вече съвсем близо, само на метри от тях. Райли лежеше мокър от пот, кръвта му изтичаше. Виковете му ставаха все по-нечленоразделни. Ръката му се беше вкопчила в ръката на Рандал и изпълнените му с ужас и болка очи го умоляваха.

— Не ме оставяй, Питър — изпъшка той. — Изнеси ме, моля те, изнеси ме.

Рандал се поколеба за миг, но заповедта беше повече от ясна: да спаси онези, шестимата. Освободи ръката си, разкопча яката на приятеля си и пристегна един турникет над коляното. Обеща му да се върне.

Хората на Рандал обградиха позицията на снайперистите и откриха плътен преграден огън. Но слънцето вече бе превалило хоризонта и тропическата нощ настъпваше бързо. Оскъдната светлина ги забави повече, отколкото предполагаха, за да измъкнат шестимата на безопасно място. Щом се изтеглиха, Рандал изтича обратно до Райли. Виковете на приятеля му бяха стихнали до накъсано, болезнено ридание. Треската от раната вече го беше сграбчила. Рандал си проби път с него обратно под прикриващия огън от тяхната позиция срещу стената. След пет минути Райли умря.

 

 

Бяха изправени пред избор. Можеха да пътуват по суша до Керман с джип през пустинята, за да избегнат хайките и възможния арест. Не бяха само иршадитите, които ги търсеха сега. Но това би отнело време — два, може би три дни, а и по-дълго, ако се случеше нещо с двигателя или възникнеше друг проблем. А не разполагаха с никакво време.

Другият вариант беше по въздуха. Пътуването щеше да отнеме час и рано същата сутрин щяха да са в Керман. Разпознаеха ли обаче Рандал на летището, това означаваше край на всичко. Растгу му бе казал, че революционната стража е организирала наблюдение над всички вътрешни линии, за да търси противници на режима и бивши членове на САВАК. Имаше още една възможност, но това бе много сериозен риск и за двамата. Растгу бе изпратил жена си преди два месеца в Израел през Турция, но тя все още бе записана в паспорта му и картата й за самоличност беше останала в Техеран.

Пристигнаха на летището в 6:00, един час преди полета. Рандал се беше увил в плътно фередже и само очите му се виждаха иззад дебелите стъкла на очилата, подобни на тези, които носеха толкова много жени революционерки. Беше с дамски обувки с голям номер — на тъщата на Растгу. Беше ги оставила в апартамента им при последното си посещение. Двамата приближиха поста, поставен на изхода към самолета. Всеки пътник се проверяваше внимателно и един мъж бе спрян и отведен настрани. Атмосферата бе нервна — никой не знаеше какво търсят стражите и защо спират едни, а пускат други. Даже и невинните бяха нервни — обзетият им от злоба съсед би могъл просто да е направил донос.

Рандал и Растгу стигнаха едновременно до мястото за проверка и подадоха документите си. Стражът до Рандал посегна с ръка към фереджето.

— Да видя лицето ви.

Грешката му беше, че вдигна ръка. Растгу гневно го блъсна и закрещя високо:

— Срам, срам! Нима мислиш, че можеш да пипаш с гадните си ръце жена ми? Да не би да мислиш, че е проститутка? Вече сме ислямско общество — никой ли не те е научил, че булото е свещено?

Отзад се разнесоха одобрителни гласове и пазачът се отдръпна. Един молла от опашката му извика:

— Мъжът е прав. Само съпругът й има право да види лицето й. Пусни я да мине!

Преминаха с бясно блъскащи сърца; бяха се отървали на косъм от плен и сигурна смърт. След петнадесет минути самолетът излетя към Керман.

Отдолу зелените гори на Мазандаран бързо отстъпиха място на обширните кафяви пространства на пустинята в централен Иран, обрасла с ниски храсти. Безводното вътрешно плато на изток от дългия хребет на планините Загрос е в по-голямата си част пустиня, в която тук-там са разхвърляни оазиси. Покрито предимно от солени пустинни пясъци, то е разделено на два окръга: Дашт-е Кавир на север и Дашт-е Лут на юг.

Самолетът кацна за кратко в град Язд, разположен в западния край на пустинята и известен с дълбоките си подземни резервоари за вода и обширните кръгли кули в покрайнините. Кулите, появили се в паметта на Наваи, когато пътуваше из Ню Йорк през първия ден на мисията си.

Когато отново излетяха на път за Керман, ландшафтът отдолу все повече и повече заприличваше на този, който бяха виждали на снимките от повърхността на луната. Фактът, че се рееха толкова високо, затворени в клетка от метал и стъкло, охлаждана от свеж въздух чрез системата за вентилация, изглеждаше на Рандал като светотатство и почти подигравка с някаква древна и ужасна сила.

Седемдесет и пет минути след излитането си от Техеран се приземиха на малкото летище на запад от Керман. От летището взеха такси до центъра и оттам отидоха пеш до една къща на улица „Ахмади“. Рано същата сутрин Растгу се беше свързал с агента си в Керман. Дейността на Рандал като разузнавач беше предимно в Техеран, докато обхватът на Растгу беше доста по-обширен и покриваше почти цял Иран. Той ръководеше звена в шест провинциални центъра. Явката му в Керман се състоеше само от един човек, евреин от Хамадан, обучаван една година в пустинен лагер в Негев. Растгу знаеше, че може напълно да разчита на него.

Халил Собат беше интелигентен мъж в средата на четиридесетте, служил почти двадесет години в иранската армия, издигайки се до чин полковник. Сега притежаваше фабрика за килими, разположена в предградията на Керман. Той поздрави двамата агенти от Техеран и изпрати жена си да приготви обилна закуска. И двамата бяха гладни и изморени; никой от тях не бе спал през предишната нощ. Докато се хранеха, Растгу представи Рандал на Собат, обяснявайки пестеливо причините за съвместната им работа. След като се нахраниха, те се впуснаха в подробен преглед на това, което знаеха за групата на иршадитите. Собат слушаше потресено разказа им. Темата беше твърде обширна, за да се схване от пръв път, но Растгу настояваше сътрудникът му да научи колкото е възможно повече: случеше ли се нещо с тях, Собат щеше да продължи акцията самостоятелно. Можеше да не остане време да се въвежда тепърва нов човек отвън.

— Изправени сме пред няколко неотложни задачи — започна Растгу. — Първата е да установим устойчива връзка с израелското разузнаване. Взвод командоси и един самолет са поставени в положение на двадесет и четири часова бойна готовност, готови да долетят тук веднага щом определим местоположението на базата. Трябва да бъдем готови за действие всеки миг.

— Колко души? — попита Собат.

— Десет — отвърна Растгу.

— Десет? Какво е това, опит за шега ли? Ще ни трябват поне десет пъти повече, за да атакуваме.

— Не е необходимо да викаме цяла дивизия. Иранците направо са пощръклели, с руснаците от една страна в Афганистан и с призива на американските политици към президента на САЩ за директна атака срещу Техеран от друга. За капак едно мащабно нападение от страна на Израел и войната е готова. Иршадитите направо ще ни дадат банкет. Нападението трябва да е хирургически точно, тоест да постигнем максимален резултат с минимална сила. Задачата ни е да неутрализираме ракетите и да се изтеглим, освен ако базата не е по-голяма, отколкото си представяме. В такъв случай просто ще причиним максимум щети.

— Какви са шансовете ни да се измъкнем? — попита Собат.

Растгу помълча, после каза:

— Тази преценка оставям на теб.

Всички разбраха какво има предвид.

— Нашата втора цел в тази връзка — продължи Растгу — е да открием къде е разположена базата. И това, както виждам, е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Халил, ти най-добре познаваш района. Имаш ли някаква представа къде могат да се намират? Да си чувал нещо подозрително?

Собат помисли за момент, след това отиде до едно чекмедже и извади няколко едромащабни карти на района на Керман, като някои от тях включваха и Бам. Разгъна най-голямата върху една маса и повика Рандал и Растгу.

— Не са от най-точните карти на областта, особено в пустинните участъци. Но все пак могат да ни свършат работа. Ще ни спестят скъпоценно време. Предлагам да заложим на логичното предположение, че базата се намира някъде в пустинята на изток от града. Северният, западният и по-голямата част от южния район са прекалено гъсто населени, за да има скрито място, и освен това са планински райони. И така, ако източникът ви е споменал определено Керман, мисля, че можем да изключим пустинята около Захедан, Табас, Бам или което и да е друго от големите населени места. Като цяло можем за момента да игнорираме централната пустиня — по-голямата й част е неизследвана, некартографирана и изключително непроходима. Разбирам, че това е идеално място за секретна база, но трябва да се мисли и за такива неща като пътища за снабдяване и други логични проблеми. Мащабът на операциите би изискал да се направи нещо подобно в сърцето на пустинята и това само по себе си вече би изключило всякаква секретност. И така, те би следвало да се снабдяват по суша. Ако тръгват от Керман, би трябвало да пресекат Намакзар, едно солено блато, простиращо се на двеста километра от подножието на Табазин почти до Кашит, понеже заобикалянето му би означавало много дълъг път. Предполагам, че най-доброто място за търсене е отсечката от пустинята веднага на изток от Керман между Сар е Дженгал и Раши или Кашит. И първото, което предлагам, е да поразпитаме местните жители за всякакъв тежък транспорт, видян в последните две години. Лесно мога да уредя това. Познавам хора в местната търговска камара, които имат достъп до такава информация.

— Отлично — каза Растгу. — Утре двамата с Питър можем да започнем с търсенето в пустинята. Но се налага малко да си поемем дъх днес следобед; и двамата сме направо капнали. Ще ни трябва джип, и то добър — можеш ли да го уредиш? Ще имаме нужда и от още един, щом пристигне атакуващото отделение.

Собат кимна.

— Има един във фабриката, мога да го взема за няколко дни. Ще кажа, че колата ми се е повредила. Можете да купите другия в града. Има два „Ланд роувъра“ в борсовия бюлетин.

— Радиопредавател?

— Знаеш, че моят е прекалено слаб, за да достигна Израел. За колко време ще ви трябва?

— За около минута, ако всичко върви гладко. Договорили сме кодиран сигнал за начало на атаката.

— В такъв случай може би ще се наложи да използваме предавателя на местната армейска база. Мога да вляза без особени трудности.

— Това изглежда много рисковано — каза Рандал.

— Така е — отвърна Собат. — Но нямаме много голям избор.

 

 

Рано сутринта на другия ден Рандал и Растгу започнаха търсенето. Два дни кръстосваха пустинята като се сменяха на волана, без да срещнат никого или да видят нещо. Всяка вечер се връщаха обезверени, капнали, изнервени и със сълзящи от праха и ярката светлина очи.

— Тук няма нищо — изрече мрачно Рандал втората вечер.

— Мисля, че е по-надолу, някъде към Бам, близо до първия им център.

— Но в твоите документи се говори за Керман. Може да е някъде извън този район. Нека видим дали Халил не е имал повече късмет днес.

Докато те кръстосваха пустинята, Собат беше разпитвал дискретно из града. До предния ден не бе открил нищо подозрително, но когато влязоха в къщата, забелязаха, че е в добро настроение.

— Сайръс, Питър — започна веднага той, — мисля, че ги засякохме. Говорих днес с един стар приятел, който ръководи малка транспортна фирма в града. Той казва, че от края на шестдесетте години в околността няколко пъти е бил наеман тежък транспорт от една фирма със седалище в Техеран, казвала се „Шеркат е Лут“. Всички местни контрактори останали с впечатлението, че компанията работи за строителен обект в покрайнините на Намакзар, край едно малко село, наречено Андухгерд. Но изглежда никой не е виждал мястото с очите си. Компанията наемала афганистански работници от Техеран. Извършвали редовни замени, макар че никой не може да си спомни някога да е виждал някой от работниците да се завърне в столицата през Керман. Очевидно никой не е виждал нищо странно в това — считало се е, че те са се завръщали в Афганистан по пътя през Бам. Явно най-активният период е бил от 1968 до 1972. След това строителните работници престанали да идват. Но малки товари от екипировка, опаковани в сандъци, продължавали да минават по този път до неотдавна. Повечето от хората накрая решили, че първоначалният проект се е провалил — нещо, което едва ли би изненадало човек, запознат със ситуацията в тази страна. Предположили, че някой по върховете в Техеран симулира дейност като схема за избягване на данъци. Както и да е, никой никога не си е правил труда да пропътува стотина километра, за да провери. Разпитах няколко от официалните лица в града, но естествено никой не знаеше нищо. Изглежда, доста бакшиш е минал през нечии ръце.

Рандал кимна с иронична усмивка.

— Съвсем точно. Нали казват, че за да скрие човек нещо от властите в Иран, е достатъчно да го покрие с банкноти. А доколкото знаем, на нашите приятели никога не им е липсвало това камуфлажно средство.

На другата сутрин Растгу и Рандал се насочиха към Андухгерд. Потеглиха по пътя на югоизток към Махан, ограденото от планини място на красивата гробница на шах Нематоллах Вали, мистикът от петнадесети век, основател на дервишкия орден нематоллахи. Няколко мили преди Махан завиха наляво по един тесен път, който минаваше през Шах Дад нагоре до Равар и оттам през Дашт-е Лут и най-тесния й участък до Табас или Фердоус — двата най-големи оазиса на Дашт-е Кавир. След петдесет километра мъчително друсане се отклониха към Андухгерд, малко запуснато селце, разположено насред лунен пейзаж, последният човешки пост преди бялата безкрайност на пустинята. Спряха почти в края на мизерното скупчване спечени глинени къщи, което минаваше за човешко селище, и помолиха едно дете да ги заведе при кадхода, селския старейшина.

Детето ги съпроводи до голяма къща в центъра на селото. Кадходът, стар слепец на име Фаиз Али Хан, седеше в компанията на „белите бради“, най-възрастните хора на селото. Донесоха чай със захар и гостите получиха почетните места в изпълнената с цигарен дим всекидневна. Наложи се да отделят доста време за учтив разговор и след това за общи приказки за политическата ситуация. Успокоени от факта, че Рандал и Растгу не са нито правителствени данъчни чиновници, нито армейски офицери за военна повинност, старците заговориха свободно за големия проект в Намакзар и двамата чуха една версия, различаваща се от чутата в Керман.

Иршадитите бяха хитри. Те се бяха представили за държавни чиновници и бяха обяснили строежа като секретен проект, финансиран от Комитета по планиране — държавният департамент, отговорен за изпълнението на грандиозния десетгодишен план на Реза Пахлави, крайъгълният камък на неговата Бяла революция на Шаха и Народа. Подозрителни към чиновничеството и традиционно неразположени към централното (или каквото и да е друго) правителство, селяните бяха игнорирали оживеното препускане на камиони на три или четири километра северно в посока Намакзар. Няколко млади мъже се надявали да се хванат на работа на строежа, но доста грубо им обяснили, че са нежелани. Имало хора, които били виждали част от постройките там, Но се говорело, че не били кой знае какво.

Беше почти обяд, когато Рандал и Растгу най-после потеглиха в посоката, указана им от жителите на селото. Носеха бинокли и възнамеряваха да спрат веднага щом видят каквато и да е постройка. Двадесет километра по-нататък в далечината се откроиха контурите на нещо, напомнящо на строеж. Качиха се на покрива на джипа и насочиха биноклите си към тъмната маса пред тях.

Гледката ги смая: ферми, пилони, недовършени стени, петролни варели, циментови блокове, стоманени колони. Приличаше на филмов декор, изоставен от строителите след рухването на бюджета. Лешояди бяха свили гнездо в един ръждясал резервоар. Солта беше разяла металните части, без да пощади и фермите на конструкцията. Всичко беше камуфлаж, макет, проектиран да впечатли селяните или любопитни чиновници; да създаде представата за поредния закопан в земята проект. Базата, където и да беше, беше прикрита с нещо повече от банкноти.

48.

Следващото утро завари Рандал и Растгу на малкото летище в западните покрайнини на Керман, на борда на един „Де Хавиланд ДНС-6 Туин Отер“, принадлежащ на един близък приятел на Собат. Самолетът се използваше обикновено за разпръскване на посадъчен материал от този приятел, Сохаил Ардекани, който притежаваше няколко обширни ферми за шамфъстък, разпръснати из просторната област близо до Рафсенджан. Ардекани знаеше само, че двамата мъже от Техеран търсят следи от строеж в пустинята; беше изтърван намек, че в аферата е замесен един от съперниците по бизнес на Собат. Рандал беше представен като пратеник на една френска компания с интереси в района.

Излетяха в девет и половина и се насочиха на изток към Андухгерд. След като преминаха още веднъж над фалшивата постройка, започнаха да претърсват района на няколко километра във всички посоки. След час безплоден полет на различни височини се насочиха на север-североизток по продължение на ивицата между Намакзар от изток и дългата планинска верига, защитаваща Керман от откритата пустиня подобно на огромен крепостен вал. Не намериха нищо, освен пустиня, прекъсвана от малки селища като Шах Дад, Шафиабад и в края на полета им, Сар е Джангал. Прелетяха над няколко малки потока, стичащи се от планините на изток, за да се стопят в солените тресавища на Намакзар. От време на време виждаха редици големи отвори, подобни на къртичини, пресичащи равнината. Тези дупки на около петдесет метра една от друга бяха входовете на дълбоките шахти, пробивани миля след миля в почвата, докато достигнат до дългите подземни канали, известни като „ганат“, пренасящи вода от планините до градовете, селата и фермите през пустинните райони на Иран „Равнината на Керман“ е прочута с количеството и дължината на тези „ганати“, един от които се простира на 150 мили.

По обяд се завърнаха на летището, за да заредят с гориво и да хапнат. В два отново бяха във въздуха, този път за да покрият отсечката от Андухгерд до Кашит. Два часа по-късно колелата на самолета докоснаха пистата за последен път през този ден. Не бяха открили нищо, което даже да намекне за съществуването на секретна база.

Растгу предложи на следващия ден да снимат от въздуха района около фалшивия строеж. Можеха да разгледат снимките по-късно вечерта с помощта на лупи. В един магазин в града Собат успя да намери фотографска екипировка, включително и проявителни материали. Техниката не беше кой знае каква, но щеше да свърши работа.

Сутринта на седми януари се издигнаха отново с лекия самолет на Ардекани, вече въоръжени с камери с телеобективи. Цяла сутрин бръмчаха напред-назад, систематично покривайки района около фалшивия строеж. В късния следобед проявиха лентите и извадиха снимките. Цяла вечер се взираха в стотиците черно-бели снимки, разпръснати върху една ниска масичка в кабинета на Собат.

Дори да откриеха следи върху непосредствено принадлежащата към бутафорията площ, те вървяха във всички посоки и след няколко метра изчезваха. Нямаше нищо след тях. Растгу ставаше все по-сигурен, че обектът трябва да лежи под комплекса фалшиви постройки и решиха да проверят това на следващия ден. Рандал не споделяше ентусиазма му; той виждаше, че бутафорията ще пречи на изстрелването на ракетите, освен ако цялото съоръжение не бе по-сложно, отколкото изглеждаше — на секции, които лесно биха могли да бъдат повдигнати или изтъркаляни настрани. Но въпреки това настояваше да продължат издирването.

Беше вече полунощ, когато Рандал се натъкна на нещо. Изучаваше серия фотографии, направени по продължение на един „ганат“ от запад на изток в посока към един район с обработваема земя, осеян с малки стопанства на няколко мили северно от Андухгерд, точно зад фалшивите постройки. Вдигна една фотография, на която бяха хванати няколко ниви и група постройки.

— Някой от вас да вижда нещо необичайно на тази снимка?

Растгу и Собат се втренчиха в блестящото правоъгълно картонче през лупите си.

— Ако имаш предвид начина, по който този район е бил занемарен — произнесе накрая Собат, — тогава, да. За нивите явно не са полагани грижи от години и повечето от тях са изсъхнали. Няколко от сградите изглеждат порутени и наоколо не се вижда жива душа. Но това не е необичайно тук. Всеки ручей може да пресъхне, някой „ганат“ може да се срути без поддръжка, земевладелец може да се разори заради сделки в Техеран. Можем да проверим, разбира се, но не мисля, че ще открием нещо необичайно.

— А сега погледнете тези фотографии — каза Рандал и им подаде серия от снимки, уловили дългата линия на „ганата“, спускащ се надолу от хълмовете. Отново внимателно ги разучиха с лупи в ръка, но и този път не успяха да видят нещо необичайно. Вдигнаха рамене и му върнаха снимките.

— Съжалявам, но не виждам нищо странно — каза Собат.

— Точно там е работата — отговори Рандал. — Просто исках да съм сигурен, че ще го кажеш. Шахтите на този „ганат“ са в отлично състояние. Обработваемата земя, напоявана от тях, очевидно е била изоставена преди няколко години, но „ганатът“ е в необичайно добро състояние. При нормални условия една шахта бързо ще се разруши, ако не се поддържа. Вътре ще се сипят пясък и пръст, ще обрасне с плевели, ще се срутва. Но нито една от тези шахти не показва и следи от нещо подобно.

Рандал спря, потупа фотографиите с пръст и продължи:

— Докато разглеждах тези снимки и си мислех над предположението на Сайръс, че истинската база се намира под бутафорния строеж, си спомних нещо, за което съм чел много отдавна. След като британците бомбардирали Пенемюнде, където работел доктор Рашер, германците подновили изследователските работи за Фау-2 под земята, като оставили руините върху повърхността за камуфлаж. Почти съм сигурен, че Рашер е направил същия номер и тук. С подобрения, разбира се. Единственото слабо място в идеята на Сайръс за база под земята беше проблемът с изстрелването на ракетите. Просто не виждах как ще го осъществят. Сега обаче вече знам как. Изглежда ми съвсем очевидно, че някои от шахтите на този „ганат“ са били преустроени в пускови установки. Останалите са добре поддържани може би с надеждата, че ще потрябват в бъдеще. Истинската ракетна база ще е дълбоко под повърхността на пустинята, някъде покрай трасето на този „ганат“. Според мен първичният поток е бил каптиран в тръби, за да доставя вода на базата. Доставките сигурно са разтоварвани и прекарвани през някоя от шахтите, специално приспособена за целта. Фермерските постройки и бутафорията по-нататък трябва да прикриват и други съоръжения.

Останалите кимнаха утвърдително. Беше повече от просто правдоподобно — беше много, много вероятно.

— Халил, мисля, че трябва да се опитаме да стигнем до радиостанциите в армейската база още тази нощ. Имаш ли план? — обърна се Растгу към Собат.

Собат вдигна рамене.

— Имам, ако може да се каже така. Най-добре ще е да отида сам, облечен в старата полковнишка униформа. Направих си нещо, което изглежда убедително като пропуск, и го подписах от името на сегашния командир на базата. Ще мога да вляза, особено ако избера подходящо време. Какво трябва да предам?

— Не е много сложно. Координатите на мястото за кацане. И времето. Утре сутринта.

— Утре сутринта? Преди да можем да поогледаме наоколо?

Растгу кимна.

— Трябва да действаме колкото може по-бързо. Може да са ни видели в събота и със сигурност са засекли самолета да прелита вчера, а и днес. И сигурно са разбрали, че някой много се интересува от тях. Ако бях на тяхно място и всичко е готово, бих осъществил изстрелването на ракетите колкото се може по-скоро. Ти не би ли постъпил по същия начин?

 

 

В два през нощта във вторник Собат, облечен в униформата си на полковник и с тежък пистолет, препасан на кръста, спря колата пред главния вход на армейската база Солаймани в покрайнините на Керман. Беше взел собствената си кола, оставяйки и двата джипа на Рандал и Растгу. При нормални условия не би имал никакъв шанс да влезе в базата под какъвто и да било предлог. Нормалните условия обаче вече бяха само спомен и сигурността на иранските военни бази беше може би най-зле организираната на света. Вследствие на революцията управлението на редовната армия, военновъздушните сили и в по-малка степен на флота беше доведено до състояние, близко до анархия. Дезертирането на голям брой от подлежащите на военна служба, както и на редовни войници, сериозно бе обезкървило въоръжените сили през зимата на 1978–79 година. Само шепа от тези, които си бяха тръгнали по време на революцията, се завърнаха обратно в казармите, когато нещата взеха да се уталожват. Много от тях влязоха в Революционната стража. През 1979 година революционните власти извършиха мащабна чистка след офицерския състав — от генерал до лейтенант. Дисциплината бе хлабава, а армейската боеспособност и организация — почти никакви.

Войникът на пост пред входа беше млад мъж, новобранец от едно съседно село, предпочел да остане в града след революцията. Застъпил от 20:00 вечерта, той бе премръзнал и сънлив и когато се появи някой си полковник Собат, намръщен и с властни маниери, даже и не помисли да му поиска пропуска. Тук влизаха и излизаха безброй офицери, повечето наскоро произведени, и нямаше никакъв смисъл да ги проверява всичките. Униформата беше достатъчна.

Радиостанцията се намираше в една барака, разположена приблизително в центъра на комплекса. Собат спря пред вратата, вслуша се и след това тихо влезе. Намери дежурния радист дремещ, вдигнал крака на масата. Извади револвера си от кобура, хвана го за дулото и удари силно мъжа отзад по тила. Радистът клюмна в безсъзнание на стола. Собат се наведе, за да провери дали диша, след това го вдигна от стола и го пусна на пода. Щеше да е в безсъзнание за около час — време, предостатъчно за Собат, за да си свърши работата и да избяга. Той седна пред радиостанцията, вгледа се в сложната система от потенциометри за около тридесет секунди, после превключи на „предаване“ и започна да върти конусите. Дължината на вълната, която му бе дадена, трябваше да е подсигурена. Мислено прочете молитва да е така.

— Йерихон — започна той, — тук е Сенахериб. Чувате ли ме? — Повтори три пъти позивната и после превключи на „приемане“. Имаше пукане и виене, след това един слаб глас прозвуча в слушалките:

— Сенахериб, тук Йерихон. Чуваме те. Каква е твоята позивна?

Собат превключи отново и прочете предварително уговорената фраза: стих от книгата на пророк Йеремия:

— „Как е разбит и съкрушен чукът на цялата земя! Как Вавилон стана за ужас между народите!“

— Разбрано, Сенахериб. Какво е съобщението?

— „Срещата насрочена днес 6:00. Координати: Шин Каф: Маджид, Лайл. Шин Лам: Як, Як. Донесете екипировка за подземни преходи.“

— Повтарям: „Срещата насрочена днес 6:00. Координати: Шин Каф: Маджид, Лайл. Шин Лам: Як, Як. Донесете екипировка за подземни преходи.“ Късмет, Сенахериб. И благодаря.

— Координатите точни. Довиждане, Йерихон.

Собат изключи предавателя, свали слушалките и ги остави на масата. Работата беше свършена. Сега всичко, което можеха да направят, бе да чакат командосите да намерят път до базата и… Предпочиташе да не мисли за това, което щеше да последва. Слаб звук зад него го накара да се обърне и да посегне към револвера си.

На вратата стоеше мъж в униформа на подполковник. Държеше пистолет, насочен към главата на Собат.

— На ваше място не бих посегнал към револвера — каза той и протегна ръка към един алармен бутон до вратата. Някъде зазвуча звънец, силно и настоятелно. Само след момент насам щяха да затропат бягащи стъпки. — Ще трябва да дойдете с мен. Може би ще можете да ни обясните кой е Йерихон.

49.

Един „Фолкън 50“ излетя от секретна база близо до Мъртво море в 3:00 след полунощ. Летеше със скорост 500 мили в час ниско над земята на изток към зората, следвайки релефа на местността, за да избегне радарите. Най-прекият маршрут минаваше през Йордания и Ирак и пилотът знаеше, че ако летателният му апарат бъде засечен да нарушава арабски въздушни пространства, това би провокирало сериозен международен инцидент. Това обаче беше последната от грижите му. За първа без всякакви уговорки би счел рева на някой иракски МИГ 25 зад опашката си. Даже не би успял да види ракетата, която ще ги свали. Десетте мъже, които караше, бъбреха тихо помежду си; всички бяха нервни и възбудени преди акцията, но отдавна се бяха научили как да се контролират в битка. Петима бяха взели участие в рейда Ентебе през 76-а, а другите имаха боен опит от войната Йом Кипур. Всички бяха доброволци и никой не си правеше илюзии относно шансовете им да се измъкнат живи.

Рандал и Растгу чакаха Собат до пет часа. Той не се върна и това ги изнерви. Беше съвсем ясно, че нещо му се е случило, а нямаше начин да разберат дали е успял да излъчи съобщението. В пет решиха да отидат на мястото на срещата като всеки вземе по един джип, натоварен с необходимата екипировка. Караха сред разсейващия се мрак към мястото на срещата на две мили от Андухгерд. Треперейки от студ в мразовития въздух на пустинята, очертаха една писта за кацане на пясъка и се върнаха до единия от джиповете да чакат, без да знаят дали изобщо някой ще дойде.

Точно преди шест доловиха шума на двигателите. Рандал насочи бинокъла си към хоризонта на запад, търсейки самолета. Той се появи изведнъж — нарастваща точка, движеща се право към тях. Скочиха и включиха предупредителните светлини в края на обозначената писта. Пилотът ги видя, помаха с криле в отговор и се насочи за приземяване, убивайки скоростта. След минута колесниците докоснаха земята, вдигайки облаци пясък и прах. Люкът на фюзелажа веднага се отвори и десетте командоси изскочиха навън. Всички бяха облечени в цивилно облекло без никакви етикети и въоръжени с френски и белгийски автомати и екипировка. Никой не носеше личен знак. Ако нещо се случеше, нищо не би трябвало да предполага израелско или американско участие в акцията. С изключение на Рандал всички можеха да минат за иранци. Никой не би си позволил да бъде хванат жив.

Самолетът щеше да стои на пистата толкова дълго, колкото бе възможно. Но пилотът имаше заповед да излети веднага, щом се появи и най-малкият признак за опасност. Ако това се случеше, щеше да се върне на другата сутрин по същото време и ако нямаше опасност, да се приземи, за да прибере оцелелите. Ако въобще имаше такива.

Натовариха екипировката си на джиповете, закусиха и обсъдиха плановете си. Командирът на групата, полковник Ицхак Ахарони, жилав мъж към четиридесетте, обясни, че не е планирал да ангажира хората си в нещо като взвод на самоубийци. Задачата им била да повредят достатъчно ракетите, така че изстрелването им да се забави със седмици или месеци. Всичко повече от това трябвало да бъде възложено на друга мисия, чиито детайли можели да се разработят, ако сегашната група се завърне с достатъчно информация.

Минаваше девет, когато групата потегли към мястото на строежа.

Преди Андухгерд да изникне пред погледа им, се отклониха от трасето и навлязоха в пустинята. Когато според сметките на Рандал стигнаха на около две мили от изоставените стопанства, спряха и слязоха от колите. Двамата с Растгу навлякоха дрипавите дрехи, които бяха купили преди няколко дни. Американецът не се беше бръснал почти седмица и тази сутрин бе начернил лицето си с грим, взет на заем от жената на Собат. Облечени в парцали, с мръсни лица и коси, той и израелецът можеха да минат за двама бедни селяни, макар че една проверка по-отблизо веднага би разкрила истината.

Тръгнаха пеша, оставяйки останалите десет мъже да проверят и приготвят оборудването си. Не след дълго пред погледа им се появиха скупчените една в друга ниски постройки.

Бръснещ вятър духаше от изток през солените равнини, завихряйки облаци сиво-бял прах. Бяха на около четиристотин метра от първата постройка, когато някаква фигура пристъпи навън от вратата. Висок мъж, облечен в черен шинел и въоръжен с пушка.

— Хей! Вие двамата! Къде отивате? Колко пъти ще ви повтаряме да не се мяркате насам. Нали знаете, че е забранено. А сега кръгом и бегом дотам, откъдето сте дошли. Тук няма нищо за вас — изкрещя той.

Двамата унило тръгнаха обратно. След няколко секунди мъжът изведнъж се развика пак:

— Чакайте. Елате тук. Искам да поговоря с вас.

Двамата се спогледаха и тръгнаха обратно към пазача.

Рандал освободи предпазителя на автоматичния пистолет в джоба си. Когато стигнаха до него, пазачът грубо попита:

— Виждал ли е някой от вас наоколо чужденци? Хора с един малък самолет? Или пък с джип? Вчера или завчера?

Те пристъпваха от крак на крак с наведени глави — типични ирански селяни. Рандал чешеше брадата си и се правеше на съвсем тъп.

— Не, дженаб, не сме — каза Растгу. — Не сме виждали никой. Нито самолети. Нито джипове. Пусни ни, ние сме прости хора.

— Сигурни ли сте? Вчера и завчера имаше самолет. Не са ли идвали хора във вашето село да разпитват?

— Не са, не са. Никой не е идвал. Сега е зима. Защо да идват? Пусни ни да си вървим.

Мъжът махна с ръка.

— Хайде, махайте се. Селяни тъпи. Все едно че сте си плюли в устата — ни чул, ни видял. Но кажете на хората във вашето село, че ако разберем, че сте помагали на някого да си пъха носа в нашите работи, лошо ви се пише. Много лошо. Ясно ли е?

— Да, дженаб, ясно. Бог забранява да правим такива неща.

Те се обърнаха и бавно се отдалечиха.

— Очевидно сградите са запазени като караулно помещение — каза Рандал, когато стигнаха при другите. — Но нямаше начин да разберем дали там има и други пазачи и колко са. Мисля, че можем да приемем, че базата е в този район, но не виждам как бихме могли да се доближим от която и да е посока, без да бъдем забелязани още преди да стигнем на разстояние за стрелба. А загубим ли елемента на изненада, значи сме загубили всичко. Има ли някой някаква идея?

Настъпи мълчание. После се обади Растгу:

— Мисля, че знам един начин. Предната нощ, когато открихме „ганатите“, Собат ми разказа как ги поддържат фермерите. Слизат в шахтите, за да извършват поправки на собствените си секции. Почистват наносите, укрепват стените и така нататък. Но най-важната функция на шахтата е да осигури достъп до канала. Би трябвало да може да се пропълзи без особени трудности. Ако са инсталирали тръби, може би ще е малко тясно, но все пак възможно. За да избегнем риска, би трябвало да тръгнем по-отдалеч, извън полезрението им.

Полковник Ахарони се съгласи. Не изглеждаше правдоподобно базата да се простира на голямо разстояние. По всяка вероятност, само част от шахтите на „ганата“ бяха в употреба, останалите сигурно бяха запушени.

Качиха се в двата джипа и описаха широка дълга до едно място на около две мили на запад, близо до една редица шахти. Минаха още половин миля, докато почнаха смътно да различават зданията в далечината. Избраха напосоки една шахта и спуснаха един от командосите на разузнаване. След пет минути главата му изникна над ръба на шахтата.

— Всичко е така, както очаквахме. Шахтата и каналът са непокътнати, тръбата за вода е доста тясна. Изглежда, потокът е бил съвсем малък. Има достатъчно място да се пълзи. Малко ще е трудно с екипировката, но не и невъзможно — освен ако някой не страда от клаустрофобия.

Доброволците се засмяха.

— Добре, тогава да тръгваме — каза полковник Ахарони.

— Сложете всичко в раниците и ги привържете към глезените си. Аз ще бъда най-отпред и ще ви дам знак, щом стигнем до обекта. Ще решавам как да постъпваме според обстановката — просто чакайте инструкциите ми и бъдете готови да излезете веднага от канала, ако се налага.

Един след друг се спуснаха в шахтата. Беше дълбока над пет метра, за да се избегне изпаряването на водата през горещините. Долу беше съвсем тъмно. Ахарони легна и запълзя покрай металната тръба, положена на дъното. Набираше се на лакти и се придвижваше бързо напред; зад себе си чуваше влаченето и дишането на малката си войска. Рандал и Растгу бяха чужд елемент и присъствието им го тревожеше, но той съзнаваше, че могат да се окажат и от полза, а и нещо му подсказваше, че може да разчита на тях. Много често животът му бе зависил от преценките му за хората и той се надяваше, че не се е излъгал и този път.

Беше дълго и мъчително пълзене. Ахарони не се осмеляваше да включи фенерчето си. Земята сякаш ги притискаше от всички страни. На всеки трийсет-четирийсет метра пресичаха шахта и всички използваха възможността да постоят прави, да изпънат изтръпналите си мускули. Продължаваха напред. Изведнъж Ахарони стигна до една метална решетка с едра мрежа, преграждаща тунела точно в мястото на прехода към следващата шахта. Мракът беше плътен и той реши да рискува и да светне с фенерчето.

Насочи лъча през мрежата. Зад нея се виждаше началото на другата шахта. Но не обикновена шахта. Тази беше с по-голям диаметър от останалите, през които бяха минали, стените й бяха облицовани с метални листове, вероятно от стомана. Малко по-нагоре, почти извън полезрението му, имаше нещо, напомнящо на долния край на товарна платформа. Дъното, на метър-два под нивото на тунела, беше направено от бетон. Тръбата за вода минаваше под металната решетка, спускаше се вертикално към пода и вероятно минаваше под него. Той светна с фенерчето напред и видя още един коридор на нивото на „ганата“, но много по-висок и по-широк. Товарите и екипировката явно бяха сваляни долу в шахтата с платформата, разтоварвани и после извозвани по коридора. Да, това беше пътят към базата.

Ахарони отвори проход в мрежата с клещи за рязане на тел, предаде по веригата какво има пред тях и се спусна на дъното на шахтата. Изчака всички да се съберат и след това тръгна по коридора. Подът беше от бетон, стените също. Тук вече можеха да вървят изправени. Гумените им подметки безшумно ги носеха в мрака.

Коридорът се оказа дълъг само трийсетина метра. В края му Ахарони се натъкна на масивна стоманена врата, здраво заключена. Нямаше начин да разберат какво има зад нея. Решиха, че най-вероятно склад. Някой от бойците извади горелка. След десетина минути ключалката бе изрязана и отвориха вратата. Отново тъмнина.

Това само по себе си беше добър знак. Вратата показваше, че са навлезли на територията на базата, а тъмнината — че това е складово помещение, очевидно държано неосветено, когато не се използва. Полковникът включи фенерчето си. Стояха на централната пътека на обширно складово помещение; от всички страни ги заобикаляха рафтове, натъпкани с каси, кашони и чували. Имаше и някаква висока метална конструкция — нещо като комин, издигащ се от пода до тавана, а вероятно и над него. Според разстоянието до шахтата за доставки, това бе друга шахта, излизаща на повърхността, вероятно маскирана като вход към „ганат“. Можеше да е първата от ракетните шахти.

Зад тръбата имаше друга врата, дървена. Трябваше да видят какво има зад нея. С малка ръчна дрелка пробиха миниатюрен отвор. Ахарони вмъкна в него една тясна тръбичка с широкоъгълен обектив, подобна на домашните шпионки за входни врати, но с много по-широк зрителен обхват, и видя осветен коридор с втора шахта на трийсетина метра по-нататък. Успя да хване и две врати вляво и трета вдясно. Коридорът беше пуст. Той махна на един от командосите и му посочи бравата. След тридесет секунди тя се предаде.

Ахарони издърпа предпазителя на автоматичния си пистолет и пристъпи в коридора. Вратата се затвори зад гърба му. Отляво имаше врата с надпис „Водно и енергийно захранване“; отвътре се долавяше шум на електрогенератор. На стената вдясно видя това, което се бе надявал да види, колкото и невероятно да му се струваше — план на базата.

От него се виждаше, че тя е на две нива: горно, на което се намираха сега, и долно, до което се стигаше с асансьори отгоре. Имаше четири шахти за изстрелване на ракети, разположени по дължината на базата, които се издигаха през двете нива до повърхността; първата наистина я бяха подминали в складовото помещение. Втората беше на около тридесет метра по коридора. Долното ниво беше разделено по дължина на две неравни части: ракетна установка със складова камера, свързана директно с шахтите, и главна командна зала. Горното ниво бе по-сложно организирано. Коридорът, в който сега стоеше Ахарони, беше дълъг към осемдесет метра и през него минаваха две ракетни шахти — една в центъра и една в края. Вляво се намираха помещението за захранване с вода и електричество, една лаборатория и квартири за учените. Вдясно имаше удължение на складовото помещение, още една лаборатория и квартири, обозначени „за имама и неговите хора“. Зад помещенията отляво в коридора имаше още един, по-дълъг, но по-тесен коридор, който извеждаше в други пет помещения: лазарет, баня и тоалетна, обща спалня и караулно с оръжейна. В края на коридора, в който се намираше Ахарони, беше най-голямото помещение на това ниво, разположено по дължина под прав ъгъл спрямо коридора. Беше означено като „джамаат кхане“ или исмаилитска джамия. Зад него се намираха още две малки стаи: трапезария и стая за почивка, разделени от четвъртата ракетна шахта. Трапезарията граничеше с кухня. След тях друг дълъг коридор водеше до асансьорна шахта към складовото помещение в западната част на комплекса. Четири асансьора за хора, четири стълбища и един товарен асансьор свързваха двете нива.

Ахарони се върна в склада и описа на хората си общия план на базата.

— Очевидно — заключи той — нашата първа цел е главната командна зала. След като извадим управлението от строя, можем да повредим и самите ракетни установки. Но преди да стигнем дотам, ще трябва да се справим с охраната, а няма начин да узнаем числеността й. Имали някой представа как бихме могли да я елиминираме, преди да атакуваме командния пункт?

От тъмнината долетя глас. Беше на Растгу.

— Мисля, че знам как може да стане това. Тази вечер ще започне отбелязването на шиитския празник, наречен „Завръщането на главата“. Извършва се в памет на връщането на главата на имам Хюсеин. Както казвате, най-голямото помещение на този етаж е джамията. Знаем, че иршадитите са крайно религиозни, а това място е главната им квартира. Тоест те със сигурност ще отбележат тази годишнина. Джамията най-вероятно ще бъде пълна за вечерната молитва при залез-слънце. Колко врати има тя?

— Само една. Към ракетната шахта в дъното на този коридор — отвърна Ахарони.

— Отлично. Това означава, че един човек може да държи джамията, докато други двама блокират караулното, а останалите се спуснат на долното ниво.

Чу се одобрително мърморене. Ахарони погледна светещия циферблат на часовника си.

— Слънцето залязва след два часа. Предлагам да останем тук, откъдето можем да наблюдаваме коридора. Може би ще има призив за молитва, но не бива да разчитаме на това. Не можем да видим вратата на джамията оттук, затова мисля, че трябва да изчакаме десет минути след залез-слънце. След това някой може да се промъкне до джамията и да види дали има, или няма молитва. Ако има, действаме както казахте.

Той включи фенерчето и начерта по памет груб план на базата, след това разгледа подробно етапите на акцията. Един от мъжете наблюдаваше постоянно коридора през шпионката на вратата.

Растгу се обърна към Рандал и му преведе съдържанието на разговора, воден на иврит. Американецът кимна одобрително. В същия момент нещо натрапчиво подразни ума му — нещо смътно и неясно. Не можеше да се сети какво е, но знаеше, че по някакъв начин е свързано с тазвечерния празник.

50.

Точно десет минути след залез Аврам Йерушалми, заместникът на Ахарони, излезе предпазливо от склада с автомат, готов за стрелба, и се прокрадна по коридора, прикривайки се зад ракетната шахта. Нямаше нужда обаче да отива до другата шахта, защото ясно чуваше шепот от общата молитва. Молеха се много хора.

След минута Йерушалми стоеше с насочен автомат пред вратата на джамията. Растгу и един командос вече се бяха промъкнали към караулното и оръжейното. Останалите, разделени на две групи от четири и пет човека под командването на Ахарони, стояха готови на площадката на стълбището в северната страна на базата, водеща надолу към задния край на главната командна зала. Всички бяха въоръжени с автомати, гранати и пистолети.

Секундните стрелки на дванадесет часовника съвпаднаха с нулевото деление. С безупречен синхрон мъжете се хвърлиха в акция. Йерушалми, в иронична имитация на превземането на Голямата джамия, отвори с ритник вратата на „джамаат кхане“, изстреля един откос в тавана и кресна на арабски на мъжете, които бяха обърнати с лице към него и очи, насочени към Мека, да не мърдат. Настана паника — молещите се не осъзнаваха какво става. Някаква черна фигура, размахваща автомат, им заповяда да отидат бавно до отсрещната стена. Вцепенени от изненада, те се подчиниха. Израелецът се зачуди какво ли щеше да прави, ако се бяха опитали да се нахвърлят върху него. И какво щеше да прави с тях, след като останалите си свършеха работата долу?

В същия момент Растгу и партньорът му нахлуха през вратите на караулното и оръжейното и покосиха тримата часови. Растгу нареди на командоса да отиде да помогне на Йерушалми в джамията, а той самият се окичи с няколко автомата и се насочи към стълбището вдясно. Шумът от автоматична стрелба долу нарастваше.

Едва не се спъна в тялото на един от командосите. Входът към командната зала се оказа охраняван. Телата на двама иршадитски пазачи лежаха сгърчени от двете страни на вратата. Растгу залитна и едва не се надяна на дулото на автомата, насочен към него от един от израелците. Останалите стояха безпомощно в полукръг пред масивна стоманена врата и гледаха как горелката отчаяно бавно изрязва дупка в дебелия метал. Рандал обясни, че стражите пред вратата успели да ги задържат и онези в командния пункт затворили врата. Не можеха да си позволят да разхищават експлозиви, защото щяха да им трябват при разрушаването на ракетите.

— Взривявайте! — изкрещя Растгу. — По-бързо! Видях много в оръжейната. Сега ще донеса. — Той взе един мъж да му помогне и хукна към стълбите.

В този момент навсякъде в базата гръмнаха високоговорители.

— Внимание! Внимание! Всички да се противопоставят на нашествениците. Имамът и екипът на командната зала са невредими, но базата трябва да се защитава. Всички, които загинат в битката с врага, ще влязат в Рая като мъченици тази нощ. Стартовото отброяване на ракетите продължава. Сега е нула плюс три минути.

Стомахът на Рандал се сви болезнено. Той се досети какво го беше измъчвало преди повече от час: „Денят на завръщането“ от писмото до Марвдашти беше днес. Това, всъщност беше денят на „Завръщането на главата“, започнал на залез-слънце.

Растгу и партньорът му тичаха презглава по стълбите и се хвърлиха в коридора към оръжейното. Откъм джамията се разнесоха изстрели и викове.

Съобщението беше чуто от сто и петдесетте мъже под стража там, всички от персонала, неангажиран с изстрелването на ракетите. Изнервени от двата автомата, насочени към тях, те въпреки това започнаха малко по-малко да се придвижват към вратата.

— Назад! — извика Йерушалми. Ако се нахвърлеха върху него, едва ли щеше да успее да ги спре.

Говорителите изпращяха отново:

— Говори имамът, вашият повелител. Ние сме близо, много близо до победата. Не позволявайте на силите на злото да ни лишат от всичко, за което сме работили. Сега е моментът да докажете вярата си. Призовавам ви да се надигнете и да прогоните армията на Сатаната. Обещавам ви наградата на вечния живот.

Тълпата изрева в един глас и се люшна напред.

Йерушалми и командосът откриха огън. Автоматите им сипеха куршуми като дъжд. Тълпата обаче напредваше неумолимо.

Откос след откос автоматен огън. Писъци. Но движението не спираше. Използвайки телата на падналите като щитове, мъжете вървяха напред; скупчиха се върху двамата командоси и ги прегазиха.

От сто и петдесетте мъже в джамията оцеляха по-малко от петдесет, но все пак се измъкнаха през вратата и се насочиха към оръжейното. В този момент от говорителите дойде следващото съобщение:

— Нула плюс две минути!

Растгу и партньорът му почти се сблъскаха с оцелелите от клането в джамията.

— Бързо! — изкрещя Растгу. — Тичай с взрива, аз ще ги задържа! — Захвърли сандъчетата, завъртя автомата и откри огън по тълпата, която напредваше срещу него.

Първите паднаха, останалите се дръпнаха зад ъгъла в коридора. Беше прекалено тясно, за да го прегазят, както бяха направили с двамата при вратата на джамията.

Един от тях обаче бе взел автомата на Йерушалми.

И простреля Растгу в главата.

Командосът го видя да пада, но не спря, а изтича към стълбите. Нямаше време за губене.

— Улучиха Растгу! — извика той на колегите си.

Те му махнаха да залегне и секунди по-късно мощен взрив проби отвор с разръфани краища във вратата на командната зала. Когато трясъкът отшумя, зад тях долетя шум от стъпки. Ахарони грабна чанта с гранати от пода и забърза нагоре по стълбите, като стреляше в движение. Измъкна една граната, издърпа предпазителя и я метна в тълпата. Последва взрив и блясък. Ахарони изтича още напред, измъкна втора граната и я хвърли още по-нагоре. Стълбището опустя.

Рандал поведе шестимата командоси към вратата. Хвърлиха първо две гранати, изчакаха ги да избухнат и после откриха огън. Стражите при вратата бяха убити от бомбите и никой не им отговори. Седмината влязоха в помещението, разстрелвайки техниците, седнали на безбройните пултове. Нямаше време за любезности. В средата на помещението се намираше главният пусков пулт, монтиран в отделна стая със стоманени стени и прозорец от бронирано стъкло. Оцелелите членове от екипа бяха вече вътре. Пред пулта беше седнал молла Ахмад; черното му облекло го отличаваше рязко в болничната белота на помещението. Около него седяха облечени в бели комбинезони членовете на изстрелващия екип, съсредоточени върху пултовете, по които непрестанно мигаха светлини. На стената над тях два часовника неумолимо отчитаха времето. Един от техниците се наведе напред към микрофона:

— Тридесет секунди. Започваме предстартово броене. Тридесет…

Молла Ахмад се обърна към прозореца и се усмихна. Нещо в усмивката му накара стомаха на Рандал да се свие.

— Двадесет и осем…

Рандал изстреля няколко откоса срещу стъклото, но куршумите просто рикошираха. Молла Ахмад продължаваше да се усмихва.

— Двадесет и пет…

Ахарони тичешком влезе в залата.

— Защо не ги изстрелва? Ракетите трябва да са готови за старт. Защо не натиска бутона?

Рандал посочи часовниците над главата на молла Ахмад.

— Затова. Първия часовник показва времето тук, в Керман, а вторият, времето в Мека. Имамът е определил старта за времето на залеза в Мека и той няма да ги изстреля и секунда по-рано.

— Двадесет и едно…

Ахарони изчезна и се върна веднага със сандъчето с експлозиви. Избута го до вратата на бронирания команден пулт. Рандал се наведе да го отвори, но израелецът го дръпна назад.

— Няма време. Остави го и ела.

Всички изтичаха до вратата на залата и се скриха зад нея, наблюдавайки как Ахарони вади граната от джоба си, издърпва скобата, запраща я срещу сандъчето и се хвърля зад вратата при тях. Взривът на гранатата се загуби в тътена на мощната експлозия, която раздроби стъклото, огъна стоманата и пресова въздуха в залата. Изтичаха обратно. Експлозията беше пробила широк отвор в стената, отнасяйки и вратата. Вмъкнаха се вътре.

Всичко беше покрито с фин прах от раздробено стъкло и бетон. Техниците бяха или в безсъзнание, или мъртви. Молла Ахмад лежеше на пода до пулта за изстрелване, дрехите и брадата му бяха изпръскани с кръв. Все още дишаше. Рандал се наведе над него.

Ахарони проговори пръв.

— Според мен това тук е достатъчно. Да се върнем в оръжейното за още експлозиви. Трябва да извадим от строя и ракетите.

Поеха обратно по осеяния с раздробени стъкла под. Миг преди да завие зад вратата, Рандал дочу шум зад гърба си. Обърна се и с ужас вид молла Ахмад изправил се на крака с някакво нечовешко усилие. Облегнат на пулта, той натисна червения бутон с надпис „Ракета 1“. Залезът в Мека беше настъпил.

Нарастващият грохот на ракетни двигатели разтърси базата. На пулта вляво от тях бяха монтирани телевизионни монитори. Означеният с номер едно оживя; ракетата бавно започна да се издига в шахтата. Носът й се подаде над ръба, после и тялото й, сякаш в забавен кадър. Ревейки с пълна мощност, ракетата се издигна нагоре; двигателите й изригваха пламъци подобно на дъха на дракон. Настъпваше Апокалипсисът.

Моллата се обърна; зловеща усмивка изкриви обляното му в кръв лице. После отново се надвеси над пулта и вдигна пръст над синия бутон с надпис „Ракета 2“. Куршумът на Рандал прониза сърцето му миг преди да успее да го докосне. С нарастващ ужас командосите и американецът наблюдаваха екрана на монитора. Камерата отвън следеше автоматично ракетата. Ярко светещите двигатели се открояваха на фона на притъмняващото небе. Не знаеха накъде се е насочила. И нямаше начин да я спрат.

Издигнала се на хиляда и петстотин метра, ракетата неотклонно следваше предписания й курс към американската флотилия в Оманския залив. Координатите на местоположението на флота тази сутрин бяха доставени от един иршадитски офицер от иранските военноморски сили, базирани в Бандар Аббас, малко зад Ормуздкия пролив. Ракетата бе прехваната от радарната установка SPS-483D на „Нимиц“ в момента, когато започна да се снишава към брега след хълмовете Макрон. Детекторът „Мар 51“ засече целта, насочваща се към флота. Секунди по-късно бордовата система за защита изстреля ракета „Морско врабче“. Ракетата с бойна глава, носеща тридесет килограма мощен експлозив, се насочи към целта. Без антирадарна защита атакуващата ракета се оказа лесна жертва и беше разрушена на седем мили от флота извън ирански териториални води в открития залив.

Екранът на монитора примига и угасна. Ракетата бе излязла от обсега на камерата. Рандал се обърна към Ахарони и в гласа му прозвуча ново отчаяние:

— Имамът! Той не беше тук в залата! Някъде в базата е. Трябва да го заловим на всяка цена!

— Направихме всичко, което ни беше по силите, Питър — възрази израелецът. — Да се махаме, докато още имаме възможност.

— Не, вие не разбирате! Докато той е жив, те могат да започнат отново. Той е сърцето на всичко това — нима не разбирате? Даже и този мъж — той посочи тялото на молла Ахмад — беше само инструмент в ръцете му. И всички тук наоколо са такива. Измъкне ли се, ще намери начин да започне всичко отново. Трябва да го намерим.

Ахарони проумя мисълта на Рандал. Кимна и повика хората; си.

— Връщаме се на горното ниво. Искам двама души да задържат настрани всеки опитващ се да влезе в тази стая. След това по стълбите и горе при нас. След седем минути трябва да намерим път за навън.

Двама мъже заеха позиция до вратата в дъното на командната зала. Вече долавяха стъпките на слизащите по стълбището и сурови гласове, даващи команди на висок глас.

Рандал, Ахарони и останалите четирима командоси изтичаха до вратата вляво. Ахарони премина пръв с автомат, готов за стрелба. Коридорът отвън беше пуст. Той махна на другите да го последват и викна:

— Накъде?

— През вратата точно отсреща — отговори Рандал. — Ако има асансьори от другата страна на базата, свързващи се с тези от север, трябва да са там. Да вървим.

Вратата водеше до обширно помещение, очевидно използвано като цех за монтаж и складиране на ракети. Шестимата мъже изтичаха навътре; стъпките им кънтяха по металния под на просторното, оградено със стоманена мрежа празно пространство. Зад тях затрака автомат, последваха изстрели и на други оръжия.

На отсрещната стена наистина имаше асансьор. Рандал пръв стигна до него и натисна бутона. Вратите се отвориха. Малката кабинка можеше да събере само трима души.

— Бързо — извика Ахарони, посочвайки трима от своите хора, — ти, ти и ти — вървете надясно. Там трябва да има друг асансьор. Останалите вътре.

Скочиха в асансьора и вратите се плъзнаха обратно. Рандал натисна бутона „нагоре“, след това вдигна автомата си. Никой не знаеше какво ги очаква, когато вратата се отвори. Секундите се влачеха, асансьорът бавно пълзеше нагоре. Стори им се цяла вечност.

Вратите започнаха да се плъзгат и в растящия отвор Рандал видя пазач с насочен автомат. Стреля и мъжът се сгърчи на пода. Рандал изскочи навън, готов да открие огън, но коридорът се оказа пуст. Долавяше стъпките на тичащи хора, но те се отдалечаваха от тях към командната зала в северната част на базата. Ахарони и останалите се присъединиха към него и зачакаха. След тридесет секунди чуха шума от отварянето на вратата на другия асансьор и тримата командоси излязоха в коридора на около двадесет метра вдясно от тях. Махнаха им и заедно се насочиха към един отвор в стената между двете групи.

Стигнаха до отвора и Рандал вдигна очи към стената. Там имаше стрелка, указваща посоката. Доколкото си спомняше от схемата, асансьорът, с който той и Ахарони се бяха изкачили, минаваше по южната стена на джамията. Отклонението, в което се канеха да навлязат, обхождаше западната й страна покрай вратата, през която бе проникнал Йерушалми. Покоите на имама бяха срещу тази стена. Вратата към тях беше от юг, в дъното на едно отклонение вляво на около тридесет метра навътре в коридора. Навярно бе силно охранявана, но трябваше да минат.

Един командос остана да прикрива тила им, останалите навлязоха в коридора в колона по един.

В светлия отвор, водещ към квартирата на имама, се издигаше сивата метална тръба на една от ракетните шахти, навлизаща на метър-два в коридора. На няколко метра от нея Ахарони се обърна и шепнешком даде указания на хората си и Рандал.

Точно пред тръбата спряха. Рандал и един от командосите излязоха напред и в този момент се чуха изстрели. Явно поне няколко души охраняваха покоите на имама.

— Много са! — извика Рандал.

Не можеха да си позволят да губят повече време. Четири минути вече бяха изминали. Шумът от престрелката пред вратите на имама щеше да накара иршадитите да му се притекат на помощ от всички посоки. За момент настъпи тишина, после Ахарони извика:

— Маските!

Всички бързо си поставиха леките газови маски, закачени отстрани на коланите им. Секунда по-късно Ахарони метна цилиндър със сълзотворен газ към позицията на пазачите. Изчака малко и поведе останалите навътре по коридора, покрай превитите кашлящи противници. Докато двама от командосите обезоръжаваха стражите, Рандал, Ахарони и петият командос изкъртиха вратата към стаята на имама.

Разкрилата се пред очите им гледка беше колкото неочаквана, толкова и смущаваща. С лице към тях един възрастен мъж, облечен в бяло, бе коленичил на пода. Докато битката за базата бушуваше с пълна сила, имамът бе разстлал килимчето си за молитви и обърнал лице към Мека. Тримата мъже слисани замръзнаха на прага. В средата на ураган от насилие и смърт този старец се молеше. Изглежда, нито ги виждаше, нито ги чуваше, а само непрестанно се покланяше и изправяше и устните му мълвяха неразбираеми за тях думи. Появяването им изглеждаше като някакво натрапничество в нещо възвишено, като оскверняване на уединението на светец.

В дъното на стаята внезапно се отвори врата. Рандал вдигна автомата си, но пръстът му замръзна на спусъка. В рамката на вратата стоеше Фереще, бледа, с широко отворени очи, обвита в черно фередже. Той отпусна оръжието и се насочи към нея. Тя се отдръпна стреснато и Рандал се досети, че не може да го познае заради маската на лицето му. Викна й, че е той. Тя остана за момент на място, колебаейки се, после бавно тръгна към него през стаята.

Отвън долиташе шум от изстрели и трополене на тичащи хора. Ахарони се наведе, хвана имама за ръката и го изправи на крака. Възрастният мъж не се опита да се съпротивлява. Усмихваше се и очите му бяха безгрижни. Ахарони го избута напред, държейки го здраво с ръка под мишницата, насочил пистолет в главата му. Имамът беше единственият им шанс да се измъкнат.

Излязоха от стаята начело с Ахарони, хванал здраво пленника си. Ефирни ивици газ още висяха във въздуха и Фереще и старецът се разкашляха. След секунди излязоха от коридора и се вмъкнаха в напречния, водещ към асансьорите. Рандал смъкна маската си и се обърна към Фереще. Тя изглеждаше изморена и отпаднала. Погледът й бе разсеян, бузите хлътнали. Той се зачуди как е могъл въобще, дори за момент, да забрави образа й.

— Фереще — попита настойчиво той, — накъде да вървим? Трябва да излезем навън. — Седемте минути бяха изтекли, но нямаше и следа от командосите, които бяха останали в командната зала.

Тя посочи по коридора:

— Стълбището край джамията. Води на повърхността.

Затичаха обратно по пътя, по който бяха дошли. Зад тях някой изкрещя, после откри огън и двамата мъже най-отзад паднаха. Останалите се хвърлиха на земята и се обърнаха с лице към огъня на преследвачите си. Моментално оръжията замлъкнаха. Четирима мъже стояха в северния край на коридора, с вдигнати автомати и очи, разширени от ужас. Опрял пистолет в слепоочието на имама, Ахарони гневно изкрещя на арабски:

— Или ще излезем живи, или и той ще умре с нас! Избирайте!

Иршадитите захвърлиха оръжията си. Рандал провери двамата паднали командоси. Бяха мъртви.

— Да вървим — каза Ахарони и тръгна напред с имама. Рандал и останалият командос прикриваха тила. Още иршадити се присъединиха към четиримата в коридора и останаха безпомощни на място, предупредени от виковете на другарите си.

Затичаха. Ахарони почти влачеше имама. Завиха наляво и се насочиха към стълбището. Най-горе, на шестата площадка, се добраха до тежка метална врата с хидравлично затваряне. Задействаха лоста и вратата се отвори. Ахарони избута пред себе си имама. Отвън ги очакваха иршадити, наредени в полукръг, с оръжия, насочени за стрелба. При гледката на пленения имам и Ахарони те отстъпиха смутено назад и отпуснаха автоматите.

— Назад! — изкрещя Ахарони на стражите. — Или ще му пръсна сатанинската глава!

Съчетанието на заплаха и ерес имаше ефект. Мъжете заотстъпваха. Рандал се огледа за някакво транспортно средство. На тридесет метра от тях, до решетките и тухлената стена на „фабриката“ имаше празен джип. Изтичаха и скочиха вътре: Рандал на волана с Фереще до него, а Ахарони с имама и двамата оцелели командоси на задните седалки.

В бързината стражите бяха оставили ключовете на таблото. Рандал запали двигателя, отпусна съединителя и потегли към пистата за кацане. Чак сега пазачите се размърдаха и развикаха, но не се осмелиха да стрелят.

Обратният път до пистата се оказа най-тежкото изпитание за Рандал. От тръскането през осеяния с камъни и скални отломъци пясък го болеше всяко кокалче. По време на атаката напрежението и динамиката на действието бяха ангажирали вниманието му. Сега, след като бе преминал през непосредствените опасности на рейда и отпред блещукаше огънчето на надеждата, ужасите и кошмарите от последните месеци отново се сгъстяваха над него. Чувството му за опасност се подсилваше от присъствието на Фереще на седалката до него. Очите й гледаха право напред, ръцете й се бяха вкопчили в седалката. Той се бе отказал от всяка надежда да я види отново и примирено бе приел да живее с угризенията на съвестта си, загдето я бе изоставил. И ето сега тя отново бе жива и с него, на път, в чийто край ги чакаше или смърт, или спасение. В огледалото виждаше имама на седалката до Ахарони. Лицето на стареца бе спокойно; тялото му се поклащаше всеки път, когато колата подскачаше по неравния път, като тяло на кукла.

Едва не подминаха пистата в тъмнината. Фаровете осветяваха скали и сухи дерета, изсъхнали храсти и солени пясъчни ивици, но не и ориентирите от местността. Внезапно отдясно проблесна светлина, после отново. Самолетът беше тук. Бяха забелязали светлините им. Рандал рязко завъртя волана и джипът се насочи към самолета. Спомни си за друго едно преследване в тъмнината и как бе завършило. Беше сигурен, че и Фереще мисли за същото.

В момента, когато се качваха в чакащия „Фолкън“, доловиха шум от автомобилни двигатели в далечината. Пилотът вече беше заел стартова позиция и подредил светлините, очертаващи пистата, но загубиха няколко скъпоценни минути, докато вторият пилот ги запали и се върне тичешком в самолета. В момента, в който се хвърли вътре, двигателите изреваха. Пилотът даде газ, самолетът оживя и се понесе с пълна скорост по късата писта. Ускорението притисна всички в седалките; мощната машина рязко се издигна и започна да набира височина. Накрая зае хоризонтално положение и пилотът пое курс към дома. Нямаше поздравления. Седем души от групата не бяха на борда. Растгу също.

Самолетът летеше на запад. Равната пустош под тях отстъпи място на висините на планината Загрос. Фереще накратко разказа на Рандал какво й се беше случило, след като молла Ахмад я беше отвлякъл от къщата край Шахабад. Била отведена в къщата му в Техеран и държана затворена там, после я закарали с автомобил до Керман. Молла Ахмад почти не разговарял с нея и тя така и не разбрала защо я е оставил жива. Предполагаше, че са я довели, за да види всичко със собствените си очи, може би за да я върнат след това в Америка или да я изпратят при Ага Хан, за да свидетелства за силата на имама. По време на изстрелването била държана при имама и той се молил в това време за успеха на мисията. За да види истинската му сила, така й казал. Тя отново потъна в мълчание. Рандал знаеше, че ще мине много време преди Фереще да се отърси от кошмара, в който бе живяла през последните седмици. А може би никога нямаше да успее.

Всички мълчаха. Имамът седеше неподвижен, със затворени очи, потопен в своя скрит свят, където никой от хората около него не можеше да проникне. Беше се изолирал от тях, без да го е грижа за победата им, пазител на тайни от цял един далечен и недосегаем живот. Устните му се отвориха и той проговори с глас по-нежен, по-тих и от шепот, подобен на шушненето на крехко есенно листо. Как можеха да си представят, че това е гласът на човек, изпращал мъже да убиват и заплашвал света с унищожение?

— Киияматаш зуд мияд. Възкресението Му е близо.

Това бе всичко, което каза. Без да бърза, стана и се опря на стената на фюзелажа. Миг по-късно ръката му намери ръкохватката на аварийния люк и я дръпна. Люкът се отвори и с внезапен рев самолетът рязко се наклони. Преди Ахарони да успее да реагира, старецът се хвърли през отвора и мастилената тъмнина и студът, който щеше да го убие преди още тялото му да се блъсне в земята, го погълнаха.

Ахарони с мъка успя да затвори зейналия люк и пилотът изравни малкия самолет. Отново започнаха да набират височина.

Питър Рандал пое дъх, но сърцето му продължаваше да бие тревожно. Бяха ли спечелили, или старецът въпреки всичко бе успял? Една ракета бе изстреляна. Щеше да е достатъчно, ако тя достигне мишената си. Какво, в крайна сметка, можеше да направи той или някой друг срещу силите, които бе пуснал на свобода имам Хасан? Това беше мракът на древността, подхранван от древни места и сили; той просто съществуваше и никога нямаше да бъде разпръснат завинаги. Той, Фереще и мъже като Ахарони и Растгу бяха просто светлинки, блещукащи на повърхността му. Тъмнината им се съпротивляваше, даже отстъпваше за малко, но само за да се завърне с ненакърнена мощ; дългите й сенки бяха вечни. Рандал посегна в тъмнината и хвана ръката на Фереще.