Даниел Истърман
Последният убиец (6)

11.

Гласът на мюезина, призоваващ правоверните на вечерна молитва, заглъхна с угасването на светлината. В небето над тях кондензитната диря на устремения на север Боинг 707 бавно заплува към планината Дамаванд и подмина Елбрус; под тях светлините на Техеран започнаха да примигват сред падащия здрач. По улиците заблестяха фаровете на такситата, профучаващи на пълна скорост. Ревът на двигателите и клаксоните, виковете на хората заглушаваха всички други звуци, включително и тихия напевен ритъм на призива за молитва.

Някой гост на града, завръщащ се след година или две отсъствие, трудно би забелязал някаква особена разлика, гледайки изпълнените с тълпи главни улици в сърцето на града. Е, би могъл да се учуди на плахостта, с която гражданите викаха такситата, сякаш не бяха сигурни в имената на улиците. Иначе всичко останало изглеждаше нормално. Булевардите „Елизабет“, „Фирдоуси“, „Хафиз“ и „Тахт Джамшид“ бяха все така изпълнени с коли, автобуси, хора и петролни изпарения. Движението си беше все така хаотично, пешеходците все така безгрижни към живота и крайниците си. Но при взиране отблизо се забелязваха значителни промени. Неоновите светлини бяха намалели, много от луксозните магазини и ресторанти бяха затворени, старите нощни клубове бяха изчезнали, а витрините на магазините вече почти не излагаха скъпите вносни стоки както само допреди година. По тротоарите буквално не можеха да се забележат европейски или американски лица и никакви модерно облечени млади иранци и иранки, копиращи модата в Париж и Ню Йорк. Малкото жени, които можеха да се видят, бяха съпровождани от мъже, и почти всички носеха чадри или най-малкото тъмна кърпа, закриваща лицата им. Ако гостът погледнеше вътре в магазините и правителствените сгради, силно изненадан щеше да отбележи, че фотографиите на Мохамед Реза Шах или императрица Фара повече не красят стените. На тяхно място имаше портрети на един стар мъж с тюрбан и брада на молла.

Това беше Техеран през 1979 година, Техеран на Хомейни и ислямската революция. В Таджриш и Шемиран вилите на богатите бяха разграбени и плячкосани. Много от тях бяха превърнати в кабинети за комитетите, отговарящи за най-бедните в страната, и домове за реформация на проститутките.

Революцията беше донесла промени и по пазарите и уличките на мизеруващия южен Техеран. Тук никога не беше имало богати магазини за разграбване, нито блясък на лукса, никакви вили или малки дворци, никакви жени в джинси, поли или с модерни прически. Животът си продължаваше както преди, само може би по-напрегнат, по-открит и изпълнен с повече надежди. На главния пазар го нямаше грохота на движението, заглушаващ призива на мюезина към правоверните да се съберат в шахската джамия. „Ашхаду Анна ла иллаха илла илла…“ — „няма друг, освен Аллах и Мохамед е Неговият пророк“. Мекият напевен персийски акцент на мюезина смекчаваше и придаваше музикалност на грубите арабски думи.

Хората вече започваха да прииждат през голямата дървена врата, която отделяше двора на шахската джамия от пазара. На вратата, както винаги, бяха разпънати сергии, на които се продаваха камъни за пръстени от ахат, надписани с цитати от Корана: десетки мъже чакаха готови да изработят печат от твърд бронз, върху който отляво надясно за броени минути с остро длето да изпишат името на клиента.

С падането на здрача електрически лампи пламнаха сред лабиринта от улички, образуващи огромния пазар; един от майсторите на печати, млад мъж на около двайсет и пет години, остави инструментите си и тръгна към джамията, сякаш да се присъедини към другите вътре за вечерната молитва. След като обаче се озова в преддверието, той свърна надясно и излезе през една по-ниска врата, извеждаща по-навътре в пазара, и бързо закрачи през малките улички. Походката му издаваше увереност и познаване на района. По-тъмните цветове и луксозните платове лъщяха в изкуствената светлина, богатата бродерия на чадрите изпъкваше на фона на мрачно сивото, кафявото и черното. Младият мъж напредваше без колебание. Отново свърна вдясно в уличката „Новруз“, после рязко сви вляво в „Чехел Тан“; неколкостотин метра по-нататък пак зави вдясно към улица „Гарибан“. Излезе от лабиринта на улиците в някакъв жилищен квартал, изтъкан от тесни проходи, тухлени стени и тъмни дървени врати, и скоро стигна един вход със стръмни стъпала. Огледа се наляво и надясно, вдигна ръка и почука веднъж, два пъти, после направи пауза, и още веднъж. Вратата се отвори, той влезе вътре и тя хлопна зад гърба му. Никой не чу пазачът на вратата да разменя и дума с него.

Младежът подмина един къс вестибюл в пълен мрак и се озова в малък двор. Отсреща се забелязваше слабо осветен вход към стълбище с изтъркани каменни стъпала. Къщата беше построена някъде в средата на деветнадесетия век, малко по-млада от самия град. Стълбите завиха рязко три пъти, завършвайки с тясна площадка, извеждаща към отворена врата, пред която по-ранните посетители прилежно се бяха събули и подредили обувките си в два реда. Отвътре идваше жълтият блясък на газена лампа; подобно на много стари къщи в пазарния квартал, и тази не беше електрифицирана. Тихи гласове се разнасяха в полумрака. Новодошлият се преви да развърже и свали обувките си, приведе се под ниската рамка на вратата и присви очи, опитвайки се да привикне към светлината.

На покрития с килим под в малката стая бяха насядали седем мъже: шестима от тях приблизително на неговата възраст, седмият забележимо по-възрастен. Младите мъже бяха всички облечени по един и същ начин, в бяло одеяние от прост памук — кафан, символ на мъченичеството, носен през дните на революцията от множество мъже и момчета, вървели начело на демонстрациите и посветили живота и неминуемата си смърт на Аллах.

По-възрастният, със сива брада и големи мустаци, също беше облечен изцяло в бяло, с дългата роба на молла; главата му беше обвита с малък зелен амамех — тюрбанът, носен от висшето духовенство на Иран в продължение на столетия, който съвсем наскоро се бе превърнал в символ на революцията по света. Зеленият цвят символизираше неговия произход от коляното на Пророка.

Новодошлият сложи ръка на гърдите си, поклони се и поздрави почтително възрастния мъж. Последният му отговори по традиционния начин и с жест му посочи да седне на пода до вратата. Тишината изпълни цялата стая. Мъжете седяха с приведени глави, с очи почтително втренчени надолу. Седнал с изправен гръбнак, подпрян на продълговата възглавница до срещуположната стена, положил набръчканите си, разядени от артрит ръце върху коленете, старецът привличаше цялото внимание върху себе си. Възрастта и титлата не бяха загубили авторитета си в модерен Иран. Моллата внимателно оглеждаше мъжете пред себе си, без да мърда глава. Взираше се в лицата им подред и те отвръщаха на погледа му без смущение или нервност, толкова присъщи на жителите на запада, когато някой ги гледа втренчено. В очите им се четеше само любов и пълно самоотдаване.

Газената лампа хвърляше странни сенки върху студените варосани стени; навън в двора с настъпването на топлата априлска нощ засвири щурче. Откъм близкото минаре се раздадоха последните думи на призива за вечерна молитва.

Старият молла се изправи и се обърна към югоизточния ъгъл на стаята. Седмината млади мъже се изправиха и оформиха зад него лека дъга, всички обърнати с лица към Мека. Докато се навеждаха в обичайната поза за молитва, плавните им движения отекнаха като ехо по целия град в хиляди джамии и частни домове и в сърцето на пустеещите улици. Молитвата завърши и мъжете мълчаливо заеха предишните си места. Старецът полека се отпусна върху възглавницата; тънките му ръце на учен се отпуснаха в скута му. На дясната му ръка светеше пръстен с ахат, вграден в сребро — досущ изгубена звезда. Той леко се наклони към мъжа от лявата си страна, каза му тихо нещо и му подаде малка книжка. Младият мъж я пое — отвори я и запрелиства, докато стигна до страницата, която търсеше, после прочисти гърлото си и започна да напява тихо. Това беше молитва, предназначена да бъде четена на гроба на Фатима, дъщерята на Пророка и жена на първия имам, Али. Тази нощ се навършваше годишнина от смъртта й — повече от хиляда и триста години. Гласът на певеца се надигаше и спадаше, понякога проточен, понякога леко задъхан, изпълваше стаята с приятна тъга, която пълнеше със сълзи очите на всички присъстващи.

Младият мъж завърши молитвата, поклони се и върна книжката на моллата, който я пое със съдбоносна сериозност и му благодари. Старецът изчака малко и заговори с мек, почти напевен глас. За разлика от повечето молли от неговото поколение, той не се опита да си придаде достойнство с надути думи и фрази на арабски. Говореше прост, но хубав персийски, мек и звучен. На арабски дори и думите за любов звучат грубо; на персийски дори и смъртната присъда е подобна на шепота на любимата, пристъпваща без дрехи към своя любим.

— Преди повече от година — започна той — бяхте доведени в Техеран, за да ви съобщят, че сте удостоени с високата чест да извършите важни мисии. Оттогава насам вие преминахте възможно най-тежкото обучение, което може да си представи човек, и всеки от вас показа качествата, които очаквахме. През останалите шест месеца живяхте под измислени имена тук в столицата, учейки се как да се разтваряте в тълпата. Отново всички се справихте добре. Но от тази нощ ще започне нова фаза във вашето обучение, най-важната и същевременно най-трудната… Вие сте обучени да убивате. Познавате безброй начини как да причините смърт, мигновено или бавно, но винаги безпогрешно. Вие се превърнахте в оръжие на имама, с което да воюва в битката, в мечове наточени и готови за сеч. Някои от вас вече са убивали в негово име, като с това са били пречистени. Но сега трябва да започнете ново обучение. Сега трябва да се научите как да умирате. Само когато смъртта се превърне за вас в най-лесното нещо на света, тогава и само тогава ще можете с лекота да я дарявате на онези, предназначени да паднат от ръката ви. Всички вие трябва да се превърнете във вестители на смъртта, трябва да станете нейното олицетворение.

Той се обърна към първия мъж в редицата отдясно.

— Знам, че си готов да убиваш и че вече си го правил, неведнъж. Но готов ли си да умреш? Би ли умрял тук, тази нощ?

Младият мъж заби очи в пода, после ги повдигна и отвърна на погледа на стария молла. Никой не можеше да знае какво си казаха очите на двамата в този миг.

— Да — отвърна мъжът, покрит в плащаница. — Готов съм.

Очите на стареца се натъжиха. Той зададе същия въпрос на всеки един и от всеки получи същия отговор. Това сякаш беше някаква литургия, макар че всеки отговаряше само за себе си, подтикван от най-дълбоки убеждения.

Моллата се обърна тихо към мъжа, прочел молитвата само преди няколко минути.

— Мортеза, ти чете прекрасно тази вечер. Гласът ти е глас на истински славей, дар от Аллах. Благодаря му, че можах да го чуя тази нощ.

Той направи пауза, търсейки очите на младия мъж, и задържа погледа си върху тях подобно на сокол, който следи плячката си от висините. Посегна към нагънатата до себе си дреха и измъкна малък нож с тънко блестящо острие. Пот изби по челото на Мортеза, докато старецът му протягаше оръжието. Острието беше наточено като бръснач и блестеше като сребро под светлината на лампата.

— Само с едно движение на този нож — продължи старецът — ти можеш да прережеш ивицата плът, придържаща езика ти към дъното на устата. Това ще те направи ням и ти ще преживееш една малка смърт, а в известен смисъл и всички ние, които се наслаждавахме на божествения ти глас. Ти ми каза, че си готов да умреш. Ти носиш плащаница. Вземи ножа.

Блед, с напрегнато до скъсване лице Мортеза пое блестящия нож и ръката му не затрепери само благодарение на върховното му усилие. През целия си живот той беше чел поезия и молитви, а гласът бе единственото му съкровище, връзката между него и Аллах. Той пробва острието с палец — беше по-остро и от бръснач. Всички около него седяха замръзнали и безмълвни; никой не смееше да вдигне поглед. Той отвори уста и пъхна върха на острието между устните си, с върховно усилие на волята натисна дръжката, усещайки стоманата като лед върху езика си. Притвори очи и призова на помощ Али и Фатима. Ръката му помръдна едва забележимо и всичко свърши. Той се задави от топлата кръв, бликнала в устата му.

След малко се съвзе. Старият молла вече бе издърпал ножа от безсилните му пръсти и го подкрепяше да не падне. Кръвта непрестанно бликаше от устата му и се стичаше алена по снежнобялата плащаница.

— Слез долу — каза моллата. — Там те чака лекар, който ще се погрижи за теб. Тази нощ не е необходимо да се връщаш. Нека Фатима бди над теб, ти се справи добре.

Подкрепян от стареца, Мортеза се приближи до вратата и излезе на площадката. Там го чакаше човек, който да го отведе долу. Моллата се върна до предишното си място и отново седна.

— Всеки един от вас ще бъде призован да умре с малка смърт като тази, за да принесе в жертва най-скъпото си. Няма закален меч, който да не е преминал през огън и после през вода. Щом минете закалката, ще е само въпрос на време да бъдете обучени как да умирате. Аз не ще ви уча на това. Има друг, когото вие вече познавате. Той е умирал много пъти и ще ви научи на всичко, което знае.

Моллата още не бе свършил, когато някаква сянка падна в стаята и очите на шестимата се обърнаха към вратата. На прага стоеше едноръкият, целият в черно, с пронизващ поглед. Настъпи тишина. Нощта навън ставаше все по-черна. Безброй бухали излиза от гнездата си на лов.

12.

Бледото слънце се просмука в чистата бяла стая и нежно погали крака на леглото на Питър Рандал. Той бе прекарал близо четири месеца почти обездвижен, с очи втренчени в тавана, и само по рядкото им мигане можеше да се заключи, че е още жив. Стаята се намираше на третия етаж на болницата „Хомейни“ — бившата болница „Пахлави“ — до Паркуей, на десет минути с линейка от мястото на декемврийската касапница. Рандал веднага бе откаран там, с изключително силен кръвоизлив и отчаяна нужда от кръвопреливане, след като го бяха открили сред труповете в гробницата, в която се беше превърнал публичният дом. Отпърво го бяха помислили за мъртъв, толкова големи бяха раните му, но един от полицаите, пренасящ телата до микробусите пред входа, забеляза, че раните му още кървят. Бяха нужни пет операции и помощта на персонал, изпратен от американската болница в Таджриш, за да спасят живота му. На десетия ден отново беше на косъм от смъртта поради преливане на заразена кръв, получена от център по кръводаряване, който понякога използваше наркомани за евтини донори.

С времето тялото му почти се излекува, но разумът му още беше далеч от оздравяване. Едва сега, в края на април, той започна да реагира на нещата около себе си, но понякога още се будеше нощем с писък. Кошмарите от Виетнам се смесваха по някакъв сложен начин със сънищата от Техеран, върху виденията на мъртвите от пътя за Да Нанг се наслагваше образът на Фуджико, разкъсана и обезобразена върху просмуканите с кръв чаршафи. Сънищата му бяха изтъкани от множество разноцветни парчета, джунглите на Индокитай оплитаха улиците на Техеран със зелените си пипала. Само един сън упорито отказваше да се промени. Той винаги щеше да си остане един и същ, каквото и да се разместеше в трескавото му съзнание.

Във всеки човек се крият неподозирани дълбини, за които той дори не се досеща до момента, в който външни сили не го принудят да се потопи в себе си, да достигне границите на разума и съзнанието си. През седмиците, прекарани обездвижено в болничното легло, на ръба между живота и смъртта, Питър Рандал откри у себе си сили и слабости, за чието присъствие дори не беше подозирал. През тези дълги месеци на душевен хаос той се бе крепял за живота чрез образите на смъртта, изправяйки пред вътрешния си взор лицето на Фуджико, черпейки сила от единствения възможен източник в една разпадаща се вселена: жаждата да намери и унищожи виновниците за смъртта й. Единствено в измамната игра със смъртта можеше да се надява да се справи с насилието, изтръгнало от живота му най-свидното му същество. Той се променяше така, както мъжете стават други по време на война или в тъмница, и докато се придвижваше през мислите, сънищата и кошмарите на толкова много пропилени години, откри множество свои отблъскващи черти. Но все по-надълбоко, погребани под купища лъжи, полуистини и насилие, той откриваше и мъдрост, и една забравена целеустременост. В този луд свят, в който щеше отново да се прероди, той щеше да се нуждае и от двете.

Една сестра с лице, забулено с голям шал, носен от всички революционерки, го държеше непрестанно под око. По време на дните, прекарани в леглото, той до безкрайност се взираше през прозореца, през който се виждаха планините на север. Вече можеше да ходи и три пъти на ден го отвеждаха за физиотерапия и на кратка разходка по коридора на първия етаж.

През изминалите две седмици бе започнал да реагира на разговорите на английски, дори да отговаря късо на въпроси. Психиатърът, отговарящ за лечението, беше оптимист относно излекуването му, макар и вътрешно да се ужасяваше при мисълта какво може да сполети Рандал след като го признае за готов за разпит. До този момент той бе отразявал натиска от страна на Революционния комитет да позволи разпити, но днес беше получена заповед от самия Хюсеин Фардуст, шеф на новата служба за сигурност, заместила САВАК и наречена САВАМА, който бе настоял за разрешение за разпит. Доктор Кучани знаеше отлично докъде може да се съпротивлява и къде вече да отстъпи. Че как иначе би оцелял толкова дълго?

Вратата се отвори и двама мъже прекрачиха в стаята; първият беше облечен в бялата престилка на лекар от болницата, а вторият носеше сива роба и черен тюрбан — униформата на молла. Моллата спря да размени няколко думи с революционния страж, поставен на пост пред вратата на Рандал. Бяха поставили човек да го пази още през февруари, когато болницата беше преминала под контрола на Революционния комитет, и докато още беше опасно за американското посолство да се опита да го измъкне. Докторът проговори кратко на сестрата, седнала на един стол в тъмния ъгъл на стаята. Тя се приближи до леглото, повдигна с една ръка Рандал, помогна му малко да се раздвижи и го облегна на няколкото струпани зад гърба му възглавници. После излезе от стаята заедно с лекаря, оставяйки брадатия духовник насаме с пациента. Моллата беше доста висок за иранец, с продълговато тясно лице и празни очи, с гъста черна брада, прошарена тук-там, с тънки безцветни устни, стиснати решително. Той бе прекарал живота си в теологични колежи, четейки безкрайните томове шиитски писания и коментарите им, овладявайки трудовете на юриспруденцията, пишейки свои собствени коментари върху чуждите коментари. В Кум бе взел участие в насочени срещу шаха демонстрации и бе видял как полицията пребива негови приятели, други пък бях застреляни от армията. Той беше арестуван и осъден на затвор — два пъти в Евин и един път в Комите, и беше подлаган на инквизиции от шефовете на САВАК. Но сега вече бе дошло неговото време. Той се приближи за момент до прозореца, после взе стол, премести го до леглото и седна.

— Добро утро, мистър Рандал. Казвам се Хасан Табатабаи. Аз съм следовател, прикрепен към отдела за държавна сигурност на САВАМА, новата иранска разузнавателна организация. Ние още не се познаваме, но се надявам с времето да се опознаем. Не бих желал да ви уморявам още днес, тук съм просто, за да ви информирам какво ще се случи с вас. Откакто пристигнахте тук миналия декември, в тази страна се разви една успешна революция. Въпреки всички усилия на сатаната и неговите сподвижници, ние прогонихме дявола Пахлави и неговата пасмина от нашата земя и основахме ислямска република под водачеството на имам Хомейни. Няма да ви засипвам с подробности, защото не са ви нужни. След смяната на правителството Централният революционен комитет се установи в Комите и ние взехме под контрол всички оцелели документи, принадлежащи на САВАК. Ние също така арестувахме голям брой бивши шефове и агенти на САВАК. От тези документи и от признанията, изтръгнати при нашите разпити, ние си изградихме една подробна картина за дейността на вашата агенция във вашата собствена страна. Тази картина съдържа, много подробности от вашата работа тук през последните осем години. Вие сте били един изключително добър агент, мистър Рандал, изключително добър и крайно опасен за интересите на нашия народ. Вие ще бъдете съден и екзекутиран като вражески агент по съответния ред, но не и преди да научим всичко, което ви е известно. Сега сте слаб, но лекарите ми казват, че вече сте в състояние да водите разговор и че следващата седмица ще бъдете преместени от болницата. Следователно след една седмица ние ще ви прехвърлим в Комите, където ще започнат разпитите ви. Разбирате ли какво ви говоря, мистър Рандал?

Американецът лежеше безмълвен, с отворени, втренчени в нищото очи. Дори не даде признак да е чул или разбрал нещо от монолога на Табатабаи.

— Разговорът ни днес няма да е дълъг, мистър Рандал. Има само няколко неща, които трябва да науча за вас, преди да ви прехвърлим в Комите. Лекарите ме убеждават, че не бива да ви притискам, но аз не давам пет пари как ще ви се отразят въпросите ми. Залогът е изключително висок. Вие ще ми кажете това, което искам да зная, в противен случай няма да стигнете жив до Комите. Разбирате ли?

Високата бяла стая беше със стъкла с двойно покритие, предназначени да не пропускат никакъв звук. Тишината усили заплахите на моллата и невъзможността на Рандал да му отговори. Мина минута. После втора. Американецът дори не мигна. Най-накрая устните му се раздвижиха.

— Чера… чера би-фарси харф назаним? — прошепна той.

Табатабаи, приведен ниско над него, изскърца със зъби.

— Не, мистър Рандал, няма да разговаряме на фарси. Това ме оскърбява. Разпитът ви ще се проведе на английски.

Очите на Рандал проблеснаха за пръв път, откакто моллата беше влязъл в стаята.

— Това… оскърбява мен — произнесе той.

— Не се правете на глупак, мистър Рандал. Щом не искате да говорите, поне ме изслушайте. Вие бяхте докаран в болницата от един публичен дом в западен Техеран, след една касапница, в която загинаха двайсет и шест души. Вие сте един от шестимата оцелели. Разполагаме с информация, че сте отишли там да разпитате един от най-коварните агенти на САВАК на име Хешмат. Тялото му беше открито в същата стая, където намерихме и вас. Ние считаме, че целта на това клане е била да убият двама ви с Хешмат. Знаете кой може да е отговорен за тези убийства, нали?

Рандал мълчаливо поклати глава.

— Все трябва да имате някаква представа. Кой знаеше, че ще ходите там?

Американецът прошепна името, което беше на устните му, откакто се бе върнал в съзнание.

— Хаджи Реза Турчина.

Табатабаи се навъси.

— Не, Хаджи Реза няма нищо общо с тази работа. Той е бил застрелян заедно със своя чакукашан същата вечер на излизане от игралния си дом. Нурула Багирзаде ги е придружавал и той също е отнесъл куршума. Ние считаме, че убийците са били същите, които сте разследвали вие, убийците на американката, с която сте живеели. В къщата на пазара, където се е крил Хешмат, открихме още документи, но това не е достатъчно. Нуждаем се от още информация. Вие сте единственият човек, останал жив, който знае за съществуването на тази група, и ще ми кажете всичко, което знаете.

— Не знам нищо.

— Какво ви каза Хешмат?

— Нищо… Нищо не ми каза… Тъкмо се канеше… да ми каже… когато… когато те влязоха… и ни простреляха… Вие знаете повече от мен… Те са ваши хора… религиозни терористи… Вие знаете кои са.

Иранецът уморено поклати глава.

— Не, не знам. Точно затова дойдох да разговарям с вас. Ние не знаем кои са тези хора, но те могат да застрашат революцията. Трябва да открием самоличността им и да ги изкореним, преди да е станало прекалено късно.

Рандал усети страха в гласа на Табатабаи — страх, граничещ с паника, и заговори тихо на фарси.

— Вие започнахте тази дяволска мръсотия, вие и вашите приятели идиоти. Това вече не е моя грижа. Какво ме е грижа, че сте решили да се изпозастреляте?

Повдигна му се и той притвори очи, съпротивлявайки се на шемета, стремейки се да запази съзнание. Като насън чу Табатабаи да се изправя и да отива до вратата, да я отваря, дочу стъпките на медицинската сестра в коридора, после в стаята, усети как ръцете й повдигат тялото му и го подкрепят, също като ръцете на Фуджико. Някъде дълбоко в него пряко волята му се надигнаха стонове.

 

 

Табатабаи идваше всеки ден през следващата седмица и задаваше същите въпроси, получаваше същите отговори и пак си тръгваше. Рандал знаеше, че той няма да го убие, както го заплашваше. Моллата отчаяно се нуждаеше от информация и беше убеден, че Рандал знае достатъчно, за да го отведе до хората, които търсеше. Откараха ли го в Комите, щяха да използват всички възможни средства, за да го прекършат и да измъкнат от него всичко, което знаеше. Датата на преместването му беше определена за събота, 6 май. Рандал знаеше, че ако дотогава не успее да се измъкне, няма да има никакъв друг шанс. Физически беше по-силен, отколкото изглеждаше, и през изминалите седем дни заплахата бе събудила всичките му съпротивителни сили, но положението му си оставаше безнадеждно.

В събота сутринта, след последната визита на Табатабаи, Рандал беше прегледан както обикновено от доктор Кучани. Лекарят беше завършил в Сорбоната психиатрия и наближаваше четиридесетте; преди седем години се бе завърнал в Иран да се грижи за възрастните си родители. Разговорите му с Рандал бяха ограничавани от присъствието на сестрите, дежурещи в стаята, до една върли революционерки, но американецът бе започнал да харесва доктор Кучани. Предният ден Рандал шепнешком бе сподели страховете си от тайна екзекуция, но психиатърът само бе кимнал и бе продължи тестовете си. Сега обаче, по средата на прегледа, Кучани се изправи и каза, че е забравил някаква важна папка. Обърна се към сестрата и я помоли да донесе папката от кабинета му. Тя не се съгласи, но докторът я скастри, годините строга болнична дисциплина надвиха още недоразвитите й революционни инстинкти и тя се подчини. В мига, когато сестрата излезе, Кучани заговори бързо, с приглушен глас, защото стражът пред вратата си беше на мястото.

— Слушайте ме добре, нямам време да повтарям думите си, така че помнете. В три часа следобед ще ви отведат в залата за възстановяване на приземния етаж за последния ви физиотерапевтичен сеанс. В стаята ще има само един лекар със сестрата; на вратата няма да има пост. Наблюдавайте сестрата, защото е въоръжена. Лекарят не е революционер, няма да направи опит да ви спре. Щом излезете от физиотерапията, завийте наляво по коридора, после отворете втората врата отдясно. Това ще ви изведе до един изход откъм неохраняваната страна. Отваря се само отвътре. Успеете ли да се измъкнете, отидете на улица „Хаали“, номер 12, четвърти апартамент. Съжалявам, но това е всичко, което мога да направя за вас.

Вратата се отвори и влезе сестрата с папката. Рандал се зачуди дали тъкмо тя няма да е дежурната този следобед.

 

 

Не беше същата сестра, но това нямаше особено значение. С плътно обвитите си с шалове глави и очила всички изглеждаха без разлика: безполови подобия на жени. Казваха, че носели шалове или чадри, за да не разсейват мъжете с красотата си. Рандал обаче беше виждал твърде малко красота и определено нищо, което би го отвлякло от работа. Даже и да сваляха шаловете си, разликата нямаше да е съществена.

В три часа влезе лекарят, който водеше възстановителните процедури, и с помощта на сестрата повдигнаха Рандал от леглото. Двамата го хванаха под ръка и го поведоха към асансьора, после по коридора на приземния етаж, който водеше към физиотерапевтичната зала. Рандал знаеше, че може да върви и без тяхната помощ, но бе имитирал слабост тъкмо за случай като този. В залата го помолиха да се съблече и да легне на ниското легло за масажи. Той напрегна всичките си сили, докато се събличаше, защото знаеше, че трябва да действа бързо. Изчака сестрата да се приближи до него, посегна и я сграбчи за шията. Рефлексите й бяха бързи и тя съумя да стегне двете си ръце върху китките му, но тренировките и опитът му надделяха без особена трудност пред грубата физическа сила. Пръстите му откриха каротидните й артерии, притиснаха ги с вещина и тя мигновено загуби съзнание. Той задържа хватката си няколко секунди, за да се убеди, че не го заблуждава. Лекарят се втурна към него, но Рандал му изсъска:

— Приближиш ли се още само една крачка, ще я убия!

Ръцете му бързо се плъзнаха по безчувственото тяло на жената. Плътта й беше жилеста, без никаква женственост, а гърдите й бяха силно пристегнати, за да не изпъкват под дрехите. Той откри пистолета — малък автоматик, в кобур на кръста й, измъкна го и го насочи срещу лекаря. Пусна тялото на сестрата на пода без никакъв шум и каза:

— Събличай се. Бързо.

Лекарят неохотно започна да сваля дрехите си.

— Достатъчно — каза Рандал, когато лекарят стигна до слиповете. — Задръж си ги, защото ако това подобие на жена тук се съвземе, може да получи инфаркт. А сега се извинявам за нещо, което трябва да ви причиня, но то е за ваше добро.

Рандал пристъпи към изплашения мъж, вдигна пистолета и го стовари върху лявото му слепоочие. Мъжът щеше да дойде на себе си след около час с отвратително главоболие, но поне нямаше да последват санкции. Най-важното беше да не го заподозрат за съучастник. Докато обличаше дрехите на лекаря, Рандал усети огромен прилив на сили. Дълго бе лежал бездеен, но сега адреналинът плъзна по вените му. Знаеше добре, че еуфорията няма да трае дълго, че трябва бързо да си намери някакво безопасно убежище, преди да го е връхлетяла неизбежната умора. За момента обаче се чувстваше превъзходно и готов да се грижи за себе си.

Внимателно отвори вратата и се огледа. Коридорът беше празен, но и от двете му страни се носеха шумове. Той притвори тихо вратата и забърза наляво. При тези обстоятелства кротката походка беше за предпочитане, но той съобрази, че едва ли някой би намерил за странно лекар да тича в болницата. Нямаше да е зле да знае в коя посока се намираше отделението за бърза помощ, и дали бързаше към него, или се отдалечаваше. Свърна във втория проход от дясната страна и скоро стигна входа, описан му от Кучани. Сграбчи дръжката и я дръпна към себе си. Вратата не се помръдна. Опита отново, дърпайки и натискайки, но беше очевидно, че е заключена. Дочу стъпки зад себе си и шум от количка, бутана по коридора. Задъхано смъкна бялата престилка и обви няколко пъти пистолета с нея, долепи дулото до бравата, точно между вратата и касата, и натисна спусъка. Последва приглушен грохот. Куршумът се вряза в бравата. Шумът от количката наближаваше. Той дръпна с всичка сила вратата към себе си, молейки се отвън да няма никого. Плъзна се навън задъхан и полека притвори вратата.

Лъчите на слънцето, вече захлупващо хоризонта, го блъснаха в очите и той ги присви. Беше излязъл откъм западната страна на болницата, обърната към главния път, известен като Паркуей. Бързо се огледа. Наоколо нямаше никого. Той разви пистолета, пъхна го във вътрешния си джоб и захвърли бялата манта. Приглади сакото и притегна вратовръзката. Насочи се към страничната врата, извеждаща към Паркуей, с надеждата, че стражите на пост там ще са по-подозрителни към влизащите, отколкото към излизащите.

Два етажа над него трима мъже бяха застанали на прозореца на един малък офис. Моллата Хасан Табатабаи се обърна към човека от лявата си страна и се усмихна.

— Благодаря ви, доктор Кучани. Всичко мина както беше планирано. Сигурен съм, че синът ви ще бъде пуснат от ареста само след няколко дни. Аз вече разговарях с господин Ладжеварди, революционния прокурор. Моля ви предайте на съпругата си да не се тревожи.

Усмивката му се стопи и той се обърна надясно, към третия мъж, дебел духовник в тежка черна роба.

— Не се тревожете, ваше превъзходителство — каза Табатабаи. — Можем да го заловим по всяко време, когато пожелаем. Той ще бъде под непрестанно наблюдение. Засега той е нашата примамка. Още малко и ще ни заведе направо при тях.

— Как можете да бъдете толкова сигурен, молла Хасан? — запита дебелият. Устните му едва се раздвижиха зад гъстата завеса на мустаците му. — Откъде сте толкова сигурен, че няма да се свърже с хората си и няма да се опита да изчезне от страната? Аз поне щях да постъпя така, ако бях на негово място.

— Няма да го направи, ваше превъзходителство, можете да ми вярвате. Има сметки за уреждане и търси отмъщение. Жадува кръв. Знам, че ще ги търси, и то на всяка цена, и когато се добере до тях, ние ще му дишаме във врата. След това вече е ваш, обещавам ви.

Дебелият още гледаше след смаляващата се фигура на Рандал.

— Ако стражите на революцията не ни изпреварят.

— Да — кимна Табатабаи. — Има фактори, които не зависят дори и от нас.

13.

Слънцето бързо залязваше и сякаш завличаше със себе си зад хоризонта и къс от небосвода. След него нахлу и мракът, захлупвайки града под черната си длан. А с мрака се завръщаше и страхът. През деня не бе толкова голям, но нощем Техеран се превръщаше в град на страха. Хората не смееха да се подадат на улицата и изпитваха истински ужас при стъпките на революционните стражи на Хомейни, тропането по вратите и арестите. След полунощ обикновено заседаваха революционните съдилища, съдебните заседания траеха много кратко, присъдите се издаваха мигновено, а после следваха безмилостните екзекуции.

Питър Рандал беше изтощен, гладен и уплашен. Два часа беше вървял през центъра на Иран, като често бе спирал, за да събере сили; наблюдаваше и обмисляше как да продължава. Беше очаквал промени, но гледката наоколо го свари абсолютно неподготвен. Откъдето и да минеше, виждаше опожарени банки и кина, обковани с груби дъски, всички чуждестранни магазини и офиси бяха разбити, на всеки ъгъл бяха окачени портрети на Хомейни и лозунги, жените бяха забулени и почти на всяка улица имаше мъже с автомати — стражите на революцията, за които му беше говорил Табатабаи. Внезапно разбра, че е подозрителен: бледата му кожа и сините очи го отличаваха силно от околните като чужденец и следователно потенциален шпионин. Никога до този момент не се беше чувствал толкова самотен, толкова беззащитен. Автоматикът тежеше в джоба му и той добре знаеше, че ако го спрат за проверка и го обискират, ще го разстрелят на място за притежаване на оръжие. В джобовете на костюма имаше малко пари, но от документите за самоличност нямаше никаква полза. Адресът, даден му от лекаря, беше възможен изход, но се намираше прекалено близо до стария му апартамент и по всяка вероятност беше прекалено свързан с лекаря. Нямаше да е безопасно да го използва.

Той се запъти на север, далеч от главните улици, към района, Юзефабад, като взе такси чак до източната част на Ариамер. В този район се чувстваше малко по-спокойно — обитателите му, облечени в костюми западна кройка, не го гледаха с такова подозрение. Но дори и тук относителната му безопасност не можеше да продължава до безкрайност. Тук се намираха и няколко „стерилни“ къщи, стопанисвани от ЦРУ, и дузина контакти за извънредни случаи като този, но Табатабаи съвсем ясно му беше намекнал, че изтичането на информация от САВАК е огромно, и той нямаше начин да се увери къде и кой предлага истинска безопасност. Прикритието му беше гръмнало и от този момент нататък той вече трябваше да продължава сам, без никаква поддръжка от никого. По всяка вероятност посолството вече бе отрекло всякаква връзка с него и дейностите му, и макар че биха могли да му окажат помощ да се измъкне от страната, той нямаше как да го разбере. Най-добре беше да остане и да довърши онова, което бе започнал преди няколко месеца. И когато приключеше, щеше да използва канал за бягство, ако въобще имаше запазен канал. Но първо трябваше да изчезне от улиците, да намери безопасно място за нощувка, а и за по-дълъг период.

Изведнъж зад него някой се развика:

— Хей, ти!

Мъжки глас, груб и нетърпелив. Рандал замръзна. Ръката му се плъзна за пистолета и той бавно започна да се обръща.

Видя ги на ъгъла на страничната уличка, която току-що беше подминал. Трима стражи на революцията, двама с пистолети, а третият с „Калашников“. Беше на косъм да хукне, когато проумя, че викат не след него, а след едно момиче на отсрещния тротоар. Беше двадесетинагодишно, привлекателно, облечено в дрехи със западна кройка — сив костюм от панталони и сако. Мъжът отново извика, този път вече гневно. Момичето колебливо ги приближи.

— Ти ма! — изкрещя първият мъж. — Какво се правиш на малоумна?

— Не знаеш ли, че жените в нашето общество трябва да се обличат почтено? — изрева вторият, сграбчи я и започна яростно да я разтърсва. Рандал наблюдаваше ужасен развоя на случката. От другата страна на тротоара пешеходците ускоряваха крачка и се мъчеха да се крият в сенките.

— Ти си мръсна отрепка, щом се обличаш така, безсрамнице — изръмжа първият. Разпра предницата на сакото й и започна да стиска гърдите й. Останалите го зяпаха благоговейно. Третият я държеше отзад. Момичето захълца.

Рандал виждаше как гордостта и гневът й се борят с благоразумието.

Изведнъж мъжът сви ръката си в юмрук и я заблъска в слабините, нанасяйки къси, болезнени удари.

— Искаш ли да си разтвориш краката и да си покажеш срамотиите на всички, а? — И той продължи да я удря.

Рандал закрачи полека към групата. Гневът му се надигаше като приливна вълна. Те не го забелязваха, толкова бяха увлечени с момичето.

— И защо си сама на улицата след здрач? Знам защо. Защото си проститутка, долна курва. Виждал съм те и по-рано да кръстосваш улиците, денем и нощем. Курва с курва!

„Фахиша!“ Думата отекна във въздуха, отразявайки се в стените и забръмча в ушите на Рандал. Още преди да осъзнае какво прави, пистолетът се озова в ръката му. Мъжът умря мигновено — куршумът прониза мозъка му. Момичето изпищя и Рандал затича към нея. Двамата стражи се дръпнаха и се извъртяха към Рандал. Единият даде откос с автомата си, но далеч от целта. Аматьори с оръжие, разграбено от казармите след февруарския преврат! Не можеха да му бъдат съперници, колкото и да беше изтощен. Прозвучаха още два изстрела и двамата се строполиха на земята.

Момичето застина. Рандал дотича при нея, напъхвайки в движение пистолета в джоба си, и я хвана за ръката.

— Бързо — изрече той. — Да се махаме! Къде можем да отидем?

Макар и изпаднала в шок, тя беше интелигентна девойка и мигом прецени ситуацията. Кимна към страничната уличка.

— Първо оттук, после наляво.

Затичаха. Рандал бягаше с огромни усилия, дробовете му щяха да се пръснат всеки момент. Краката му омаляваха, главата му пулсираше от болка. Момичето се извърна озадачено.

— Съжалявам — каза задъхано той, — не съм добре. Бях дълго време в болница. Не мога да тичам толкова бързо.

— Трябва да се измъкнем — извика тя, сграбчи го за ръката и го повлече. Добраха се до първата пресечка. В този район улиците бяха по-тесни, без почти никакво осветление и мракът предлагаше добри убежища. Момичето знаеше пътя. Домът й се намираше наблизо — нова къща зад висока каменна стена. Тя натисна трескаво звънеца. Малкият говорител до него оживя.

— Балех! Ки-е?

— Ман-ам. Зуд баш, дар-ра баз кон.

Прозвуча зумер, момичето отвори вратата и двамата бързо се вмъкнаха вътре. На горната площадка на стълбите беше застанала майката на момичето, уплашена от тона на дъщеря си. След няколко секунди се появи и бащата. Момичето затича към тях разхълцано и се хвърли в прегръдките на майка си. Рандал бавно изкачи стъпалата и всички заедно влязоха в къщата. Майката отведе момичето, а бащата покани Рандал във всекидневната. Беше мъж, наближаващ петдесетте, с олисяващо чело и интелигентно угрижено лице.

— Седнете, моля ви — каза той. Стаята беше добре обзаведена, резултат повече на добър вкус, отколкото на много пари. Американецът изтощен рухна в стола.

— Съжалявам — каза Рандал, — но не съм в състояние да разговарям много. Имахме неприятности със стражите на революцията.

Мъжът се навъси и пое дълбоко дъх.

— Ранен ли сте?

— Не, но съм зверски уморен.

— Имам един приятел лекар, живее наблизо. Мога да му се доверя. Не се тревожете, за момента сте в безопасност. По-късно ще ми разкажете какво се е случило. Вида ще ни обясни, когато се съвземе.

Мъжът се обърна и излезе от стаята. Рандал мярна отражението на напрегнатото му загрижено лице в едно огледало до вратата. Нечовешката умора, тегнеща върху плещите му, рухна в изпълнения с кошмари мрак.

 

 

Събуди се чак в девет на следващата сутрин. Чувстваше се разглобен, главата му бумтеше от болка. С огромно усилие повдигна клепачите си. Намираше се в непознато легло в непозната стая. Това не беше болницата. И изведнъж събитията от предния ден нахлуха като лавина в съзнанието му. Какво беше направил снощи? През всичките си години в Техеран никога не беше убивал толкова необмислено. Откакто бе пристигнал в Иран, беше отнел само шест човешки живота, всеки път при крайна необходимост, принуждаван от ситуацията, изплъзнала се от контрола му. Но сега, когато въоръжени мъже кръстосваха улиците, състоянието на анархия беше само на една крачка и всяко насилие можеше да отприщи океан от кръв. Той усети, че ситуацията се изплъзва от контрола му и заплашва да го въвлече все по-дълбоко и по-дълбоко в тъмното си лоно.

Но снощи не трябваше да се намесва. Беше изложил живота си и живота на момичето на опасност. Те щяха да свържат убийството на стражите с него, един въоръжен чужденец. Щяха да организират масивна хайка и обръчът около него щеше да се стеснява все повече и повече. Не беше ли по-разумно да потърси резервния канал за измъкване от страната, докато все още имаше възможност? Ако не беше станало безнадеждно късно, разбира се.

Вратата се отвори и бащата на момичето влезе в стаята. Усмихваше се, но под усмивката му ясно се долавяше напрегнатост.

— Как спахте? — запита той. — По-добре ли се чувствате вече? Приятелят ми ви прегледа снощи. Твърди, че сте били много болен. Вида ми каза, че сте й споменали, че сте лежали в болница. Приятелят ми каза, че имате рани от огнестрелно оръжие, отпреди няколко месеца. Кой сте вие? Защо сте се намесили снощи?

Рандал се опита да се изправи, но откри, че не е в състояние да го направи. Устата му беше пресъхнала, всеки опит да проговори му носеше болка.

— Съжалявам — каза мъжът. — Трябва да хапнете и да пийнете нещо, преди да говорим. Жена ми ще ви донесе закуска. Обичате ли кафе? Имаме съвсем скоро мляно.

Рандал кимна и направи опит да се усмихне. Мъжът излезе. Стъпките му отекнаха гръмко по каменните стъпала и Рандал изведнъж се сети, че той дори не му се беше представил.

След леката закуска, по време на която научи името на домакина си — Рустам Кайванпур, банков чиновник, Рандал вече можеше да седне и да разговаря.

— Казвам се Мейсън, Норман Мейсън. Американец съм, представител на „Дженеръл Мотърс“ в Техеран. Бях ранен по време на безредиците през декември — взеха ме за демонстрант и ме простреляха. Едва вчера ме изписаха от болницата. Планирам да се върна колкото е възможно по-бързо в Щатите, но имам още работи за приключване тук. Снощи тъкмо се прибирах у дома, когато видях да оскърбяват дъщеря ви и нещо вътре в мен прещрака. Така или иначе, тя ви е разказала какво се случи.

— Да, макар и не много. Благодаря ви, много ви благодаря, че сте й се притекли на помощ. Но не разбирам защо сте носели оръжие.

— Един приятел ми го донесе в болницата, преди да ме изпишат. Каза ми, че може да ми потрябва, че американките тук вече не са желани и че може да ме нападнат.

— Но Вида ми каза, че сте стреляли майсторски и сте улучили още от първия път.

— Служих във Виетнам, а и освен това снощи имах късмет, ония момчета бяха аматьори.

— Мистър Мейсън, ако това е истинското ви име, не мисля, че ми казвате истината. Защо сте били сам в това състояние? Да ходите пеш? И защо в джобовете ви имаше документи на името на доктор Хосрави? Кой сте вие? Къде живеете?

Рандал пое дълбоко дъх. Съобрази, че не ще успее да се измъкне с импровизации. Документите бяха най-голямата грешка. Как не ги беше изхвърлил още щом се измъкна от болницата?

— Добре — произнесе той. — Казвам се Питър Рандал и работя за американското правителство. Щяха да ме преместят в затвора Комите, за да ме екзекутират. Избягах и стигнах дотук вчера вечерта, докато обмислях къде мога да отида. Останалото го знаете. Нямам представа за политическите ви убеждения и не ме е грижа за тях, но ви уверявам, че не съм враг на страната ви или народа ви. Трябва да ми повярвате. Нуждая се от вашата помощ.

Иранецът остана мълчалив, приведен на стола, опрял брадичка на ръцете си. След около минута вдигна глава и заговори със спокоен глас:

— Мистър Рандал, благодарен съм ви за това, което сте сторили снощи. Те са истински животни, тия стражи. Нямам определени политически предпочитания, но вече ненавиждам този режим и това, което става в страната ми, това, че страдат невинни хора като дъщеря ми. Но вашата постъпка определено е била глупава. Тя поставя всички в много опасно положение. Снощи в квартала имаше обиски; днес ще има още и довечера също, освен ако дотогава не ви открият. Не са могли да я разпознаят — в противен случай щяха да арестуват всички ни още снощи. Изпратих Вида в провинцията, при леля й в Ищихард. Замина рано сутринта с една приятелка. Но вие не можете да останете тук. Открият ли ви, ще разстрелят всички ни. Трябва да потеглите още днес. Имате ли къде да отидете?

Рандал бързо обмисли положението. Нямаше право да рискува и да споделя с този мъж каквото и да е от плановете си, нито да излага някого на опасност с фалшиво насочване.

— Моля ви само да ме откарате близо до американското посолство. Нямам документи, но ще намеря начин да се вмъкна. Ще го направите ли?

— Да, това няма да е трудно. Ще ви откарам веднага щом сте в състояние да тръгнем.

Кайванпур се усмихна и се надигна от стола. В този момент влезе съпругата му — носеше закуската. Беше привлекателна жена малко над четиридесетте, но изглеждаше напрегната и угрижена. Както предната нощ, пак не му проговори. Двамата с Кайванпур излязоха от стаята. Рандал се отпусна на леглото и притвори очи с желанието да се възстанови, да събере колкото сили му бяха останали. Така измина половин час.

Изтракването на входната врата го сепна, но онова, от което настръхна, беше безпогрешният звук от щракането на два затвора на автомати. Какъв глупак беше! Този мъж нямаше да рискува живота на цялото си семейство заради някакъв непознат, който можеше да се окаже и шпионин; много по-добре беше да се свърже с властите и да им го предаде в замяна на безопасността на дъщеря си.

Той скочи от леглото като изхвърлен от пружина; крайниците му нададоха безмълвен вик на протест. Моментално залости вратата с един стол, после грабна дрехите си и се облече по най-бързия начин. Пистолетът и документите липсваха. Докато нахлузваше дрехите, се зачуди защо ли още се бавят. Откъм стълбището се чуха внимателни стъпки — мъжете отвън бяха предпазливи, явно се бояха, че той все пак може да разполага с някакво друго оръжие. Рандал безшумно отвори прозореца и се измъкна навън на малко патио на половин метър под плоския покрив. Добре че не се бяха сетили да поставят някого отдолу.

Хвана се за ръба на покрива, с огромно усилие се издърпа горе и с един поглед обхвана околността. Къщата не беше достатъчно близо до съседната, за да прескочи на другия покрив. Напрегнато се замисли, докато лягаше до ръба на покрива. В стаята се разнесе трясък, после тропот от бягащи крака. След няколко секунди над ръба на покрива изникна ръка с автомат, последвана от втора ръка и глава. Рандал сграбчи автомата и се изправи. Устата на мъжа зейна от изненада. В следващия миг кракът на Рандал се стрелна и се стовари върху челюстта му. Стражът изкрещя, пусна се от ръба и се стовари на цимента. Рандал не губи дори и секунда. Провеси се с главата надолу, завря дулото на автомата в прозореца и стреля, описвайки широка дъга. Отвътре се разнесоха крясъци.

С мъка се надигна обратно на покрива, после затича по ръба към другата страна на къщата. На улицата беше паркиран само един джип; нямаше следа от други стражи. Явно бяха изпратили само трима или четирима да го арестуват — бяха счели, че повече не са необходими. Никой от съседите не се беше осмелил да си покаже носа навън; този път страхът, насаден от действията на революционните стражи, работеше в негова полза. Той се върна до задната част на покрива, погледна през ръба, после се смъкна на перваза на съседния прозорец. Един силен ритник и двете крила изтрещяха в касата. Рандал бързо се вмъкна в стаята и приближи до вратата. Прислони се до стената и рязко отвори. На площадката нямаше никого. Плъзна се към вратата на стаята, където беше прекарал нощта, без да отделя гърба си от стената, с насочен пред себе си автомат. Двама стражи се търкаляха на пода, и двамата тежко ранени.

— Колко души сте? — изсъска той. — Излъжете ли ме, ще ви пръсна черепите.

— Трима — заекна единият.

Рандал влезе само колкото да им прибере оръжията, после затръшна вратата и тръгна надолу по стълбището. Бяха четирима, вече беше сигурен. Четвъртият явно бе останал долу да държи под око обитателите на къщата. Къде ли се намираше сега? Тия стражи на революцията бяха аматьори, все млади момчета, но понякога аматьорите можеха да бъдат по-опасни и от професионалистите — реагираха различно и правеха неприсъщи грешки.

Стълбите водеха право към главната стая на приземния етаж. Появеше ли се долу, Рандал мигновено се превръщаше в идеалната мишена за всеки стрелец. Трябваше първо да предизвика стража да издаде мястото си. Той смъкна от рамото си едно от оръжията, които бе измъкнал от спалнята, вдигна го и изстреля откос към пода, като в същото време изпищя сякаш от болка. После извика силно на персийски „Улучих го!“ и затича надолу по стъпалата. Вратата на стаята срещу площадката на стълбището рязко се отвори и отвътре изскочи и четвъртият. Видя Рандал, но вече беше прекалено късно. Американецът стреля от гърди и откосът му отхвърли мъжа в обратно в стаята — той рухна и няколко секунди мяташе конвулсивно крайници преди накрая да затихне. В съседната стая изпищя жена.

Рандал се увери, че стражът е наистина мъртъв, после се затътри към стаята. Имаше чувството, че костите му всеки момент ще се разпаднат от болката, която му причиняваше вървенето. Главата му сякаш всеки миг щеше да се пръсне. Кайванпур и съпругата му стояха прегърнати, с лица изкривени от страх. Рандал мигновено изпита съжаление към тях, но нямаше време за излишни съчувствия.

— Къде са ключовете от колата? — изкрещя той. С разширени от ужас очи банкерът кимна към една масичка до вратата. Бяха цяла връзка, нанизани на пръстен.

— Кои са?

— Двата най-големи — отвърна разтреперано Кайванпур. — Сребърните.

— Откъде се минава за гаража?

— През кухнята и после надолу по стъпалата — посочи Кайванпур. — Вратата е отключена.

Рандал кимна и се върна във всекидневната. Видя телефона на един рафт близо до стъпалата, посегна и го изтръгна заедно с кабела.

— Има ли още? — запита грубо той. Кайванпур и жена му в унисон бясно заклатиха глави.

— И аз се надявам да няма. А сега много внимателно ме изслушайте. Ще изчакате десет минути преди да се развикате за помощ. Ясен ли съм? Ако по някакъв начин разбера, че не сте спазили молбата ми, ще се върна.

Знаеше, че ще се подчинят — бяха прекалено изплашени, за да се съпротивляват. Хукна към гаража.

14.

Беше повече от неразумно да се приближава с колата прекалено близо до истинската си цел, така че я остави на „Пахлави“, на пет минути пеша от първата телефонна будка. Беше си наумил да се свърже със Сайръс Растгу, адвокат, чието жилище се намираше в Таджриш, в северната част на града. Растгу беше дълбоко законспириран агент на Мосад, израелското разузнаване, и от петнайсет години живееше в Техеран. Истинското му име беше Илиаху Елганян, произхождаше от семейство на ирански евреи, през 1949 година емигрирали в Израел. Прикритието на Елганян беше превъзходно — той използваше огромните връзки на рода на красивата си съпруга мюсюлманка, за която се беше оженил една година след пристигането си в Техеран и която си нямаше и представа за действителните занимания на съпруга си. Дължеше няколко услуги на Рандал, някои действително големи, но въпреки това щеше да му се наложи дълго време да убеждава евреина да му осигури подслон.

Рандал облекчено въздъхна, когато Растгу вдигна слушалката. Беше неделя, редовен работен ден за страната, и бе очаквал да се обади жена му, от която да поиска номера на офиса му. Заговори бързо и тихо.

— Чиста ли е линията?

— Да.

— Кога я проверявахте за последен път?

— Вчера. Кой се обажда?

— Рандал. Ще те чакам на ъгъла на „Тахт-е Таус“ и „Надер Шах“. Бързо.

И затвори, без да му позволи да разпитва или протестира. Това щеше да се уреди по-късно, лице в лице. Най-важното нещо за момента беше да изчезне от улиците. Бавно закрачи към мястото на срещата, на десетина минути път пеша. Елганян щеше да бъде там след около четвърт час, а може би и по-скоро.

Не бяха изминали и три минути и ягуарът на израелеца спря до бордюра. Коли от този род привличаха силно вниманието на околните, но пък бяха присъщи на неуморния начин на живот на адвокатите. Растгу се ухили и му отвори вратата. Рандал още не се беше настанил, когато Растгу превключи направо на втора и колата се втурна в напрегнатото движение на „Тахт-е Таус“.

— Ще те откарам в една безопасна къща в Майдийе. След няколко дни ще те прехвърлим. А сега разказвай. Какво си наумил? Знаеш ли, че можеш да ми срутиш цялата фасада? Кога се измъкна от болницата?

— Вчера. Това е дълга история. Не четеш ли вестници, не слушаш ли радио?

Растгу поклати глава.

— Не, не съм чул нищо. Защо, трябва ли?

Рандал се озадачи.

— Мислех си, че вече са разпространили описанието ми навсякъде. Сайръс, имам нужда от лекар и не искам Стрейкър или който и да е друг да знае къде се намирам. Поне засега.

— Стрейкър вече не е тук. От февруари непрекъснато измъкват хората си. Британците също. И ние. Всички. За Бога, тая страна е полудяла. Какво е станало? Защо вече не си изчезнал?

— Казах ти, това е дълга история. Имах сблъсък. По-точно, два: един вчера и друг преди по-малко от час. Наложи ми се да се разправям със стражи на революцията.

— По дяволите! Стой настрана от тия копелета.

— Точно това се опитвам да правя. Сайръс, ти си ми длъжник. Можеше и да не те закачам, но ми трябва помощта ти. А и твоите хора носят известна отговорност за случая.

— Питър, нещата се промениха. Това, което става сега, няма прецедент в миналото. Какво пък, по дяволите. И двамата сме в тоя мръсен бизнес, и сме от една и съща страна — понякога, — при това сме добри приятели. Да, ще ти помогна. Наистина имаш вид на човек, изпаднал в беда. Първо обаче ще те отведа в новата ти къща и при един много дискретен лекар.

 

 

Растгу успя да го посети едва на следващата вечер, под прикритието на нощта, в безопасната къща в Майдийе. Рандал се беше съвзел доста, макар че все още се чувстваше замаян от лекарствата, с които го беше натъпкал лекарят. Напрежението беше отминало и ефектът беше повече от изненадващ. Рандал обясни, доколкото му беше възможно, случилото се с него, а Растгу му разказа за събитията от януари до този момент.

Израелецът не направи опит да го разпитва за мотивите му да остане в Иран, нито се опита да го разубеждава. От миналата година всички сякаш бяха полудели и беше безсмислено да се съпротивлява на тая всеобща вълна от безумие. Той самият щеше да се бори дотогава, докато беше възможно, и накрая щеше да спре, но дали щеше да се завърне с жена си и семейството в Тел Авив, или щеше да загине, докато подпомага бягствата на евреи през границата, не се знаеше. От своя страна, Рандал споделяше само информацията, с която разполагаше, а не чувствата, които го вълнуваха. Но колкото и да беше откровен пред себе си, той не беше наясно за чувствата, които го движеха; единственото, което осъзнаваше, беше, че нямат много общо с отмъщението, с простотата на възмездието. Смъртта на Ирадж и Фуджико беше нереално събитие, ефирно като сънищата; неговото почти чудодейно избавление беше толкова скорошно, че той дори не бе имал време да формулира точно мислите си или да си изясни чувствата.

Той щеше да остане и да издири групата, отговорна за смъртта им. Не заради самата им смърт, а заради всички други безсмислени убийства, залели страната в море от кръв. А може би дори и това не беше истинската причина. Това беше инстинктът му за самосъхранение, който го бранеше срещу ужасната мисъл, че животът му си е отишъл напразно. Дълги години той и колегите му бяха правили всичко по силите си, за да защитят Иран, да го запазят от вътрешни междуособици и от външна агресия, да осигурят стабилност — основата на демокрацията и свободата. Той беше вършил отвратителни неща с вярата, че служи на една висша кауза, беше убеждавал себе си, че почтената цел оправдава дори и най-ужасните постъпки. Но до какво беше довело всичко това?

До още по-голяма мегаломания на шаха, до още по-големи репресии, още по-големи несправедливости и накрая, до неизбежната революция, белязала загубата на всичко онова, за което бяха работили. Той не беше в състояние да се противопостави на кошмара или поне да го смекчи, дори и да разполагаше с цели армии. Но можеше да разруши нещо вътре в него, в самата му сърцевина, нещо, за което инстинктът му подсказваше, че е по-смъртоносно от всичко. Той не познаваше истинската му същност, нито дори се досещаше за действителните му цели, но то представляваше олицетворение на всичките му подсъзнателни страхове и отвращения. Също като някой лешояд или гигантски паяк. То се гушеше в леговището си и чакаше търпеливо да дойде и неговият час. Той щеше да се добере до него, за да го унищожи или да загине.

Гласът на Растгу наруши трескавите му мисли.

— Най-важното — каза израелецът — е да те измъкнем оттук. Работя горе-долу сам, откакто затвориха израелската мисия в Техеран, но не мога да рискувам с престоя ти повече в тази къща. Утре ще те преместя на ново място в Дарбанд, в подножията на планината на север. Там ще бъдеш в по-голяма безопасност. Но няма никакъв проблем да те вкарам в американското посолство. Крайно време е да се измъкваш от Иран.

— Не, благодаря ти, но имам доста неотложни неща тук. От тебе искам да ми осигуриш информация, колкото е възможно повече информация. Искам да знам всичко за оня бардак, където стана касапницата. Кой е собственикът, изобщо всичко. После ми трябват подробности за къщата в Колхак, която атакувахме през октомври 1977. Същото нещо: собственик, предишен собственик, всичко, което можеш да измъкнеш. Искам досиетата на всички членове на факултета по персийски науки в техеранския университет. И всичко, което успееш да откриеш за Масуд Хешмат. Това по всяка вероятност ще е достатъчно като начало.

— Доста е. Не мога да ти обещая, че ще свърша всичко, Питър. Нямаш и представа колко е трудно дори и с имената на улиците днес. Принуден си да задаваш прекалено много въпроси, възбуждаш прекалено голямо любопитство и накрая свършваш в Евин или Комите, и преди още да са изтекли и двадесет и четири часа ти допират дулото на някой маузер в челото. Хората предават приятелите си, най-близките си. Чувал съм как родители донасят за децата си и деца за родителите си. Изглежда, лудостта е достигнала своя връх. Ще направя каквото мога, но не очаквай от мене чудеса.

 

 

На следващия ден, точно както беше обещал, Растгу откара Рандал в Дарбанд, в подножията на Елбрус. Въздухът беше свеж и чист. Това беше обичното място на любителите на пикници, туристите и катерачите, най-оживено вечер, когато хората се спасяваха от жегата на града и с удоволствие се разхождаха покрай реката в дефилето. Къщата, в която се настани Рандал, се гушеше зад дърветата, тиха и невидима откъм пътя. Той прекарваше дните си във физически упражнения и четене, напрягайки до крайност тялото и мозъка си в усилия да възвърне старата си форма. Възстановяваше се много бързо, но вече не се усмихваше и никога не споменаваше миналото. Някъде дълбоко в него, където дори и съзнанието му нямаше достъп, бяха погребани опасни мисли. Към Растгу, който редовно го посещаваше и го снабдяваше с провизии, външно беше внимателен, но вътрешно беше далеч. И двамата бяха разтревожени, че в никоя от масмедиите не беше дори и споменато за бягството на Рандал от болницата, въпреки че няколко дни подред усилено се разискваше случаят със застрелването на революционните стражи в Юзефабад и се споменаваше за някакъв чужденец.

Измина цяла седмица преди Растгу да успее да се добере до първата информация. Оказа се, че бардакът на улица „Абришами“ бил притежание на САВАК и бил популярен сред държавните шефове, генералите и агентите на САВАК, които можели да ползват услугите му безплатно. През нощта на касапницата в него се намирали няколко важни държавни чиновници, който факт според масмедиите бил основната причина за кървавата трагедия. Момичетата, които работели в него, били минали щателен отбор и подготовка и получавали добри пари, за да си спомнят интересните откъси от разговорите, които клиентите им водели с тях в леглата. Доста по-евтино, отколкото инсталирането на подслушвателни апаратури. Голи и отпуснати. След изтощителни сеанси с едно или повече млади добре обучени момичета (или момчета, според случая), всички клиенти, с изключение на най-коравите, развързвали езиците си. През изминалите години доста клиенти бяха заплатили със седмици мъчения и накрая куршум в тила за прекараната приятна нощ в бардака.

Два дни по-късно Растгу се върна с още информация — копия от досиетата, които Рандал беше поискал от секретариата на университета, и подробности за къщата в Колхак.

— Къщата принадлежи на някой си Аббас Пакдини от едно малко селце, Вакилабад, на около стотина мили източно от Керман, в югоизточната част на страната. Той е богат земевладелец, притежава много акри насаждения с шамфъстък. Къщата е негова от девет години. През това време я е давал под наем на много хора, най-вече американци и западноевропейци, на безбожни цени. Но от близо година преди атаката през 1977 къщата е била наемана от един иранец, Фархад Резапур. Това име говори ли ти нещо?

— Да, разбира се. Той беше първият помощник на генерал Назери в щаба на САВАК.

— Той е и човекът, отговарял за работата на бардака в Абришами.

— Можем ли да се доберем до него?

— Страхувам се, че не. Беше екзекутиран в началото на март, заедно с още неколцина шефове на САВАК. Не е кой знае каква следа, знам, но това е максимумът ми.

— Всичко е наред. Само ми остави папките. Дано успея да открия нещичко, макар че, Господ ми е свидетел, не знам точно какво да търся.

Растгу си тръгна и Рандал се зарови в двайсетината дебели папки, които израелецът бе оставил на бюрото му. Нещо му подсказваше, че именно в тях ще намери някой от хората, виновни за смъртта на Ирадж Ашрафи и Фуджико. Беше сигурен в това.

Часовете течаха и отминаваха, а той все четеше и препрочиташе материалите във всяка папка. Най-обикновени донесения, някои съвсем тъпи, и в никое нямаше дори и намек за връзка с неговия случай. Няколко преподаватели в различни години бяха демонстрирали различни политически убеждения, почти всички бяха дълбоко религиозни, и с течение на годините всеки с по-сериозни опозиционни настроения беше арестуван и хвърлен в затвора, с което досието му бе преминало в управлението на САВАК. Тези досиета, подобно на всички документи от този род, представляваха невъобразима сбирщина от съществени факти и безсмислици, от политическите възгледи на човека до вкуса му към даден вид бельо. Абсолютна помия.

Но въпреки това именно в помията Рандал успя да открие онова, което търсеше, някъде към три часа през нощта. Грешката му се бе състояла в подразбирането, че търси само един човек. Никое досие не бе съдържало нищо с очевидна важност, нищо, което би могло да е подозрително. Три от досиетата обаче съдържаха по един незначителен факт, който сам по себе си едва ли би привлякъл нечие внимание, ако не беше подробността, че обединяваше по много странен начин трима души. Въпросният факт се съдържаше в краткото биографично описание, закрепено с кламер към всяка от папките. Рандал бе прехвърлял всяка папка най-малко по дузина пъти, без да му обърне внимание. Съдържанието беше следното:

Име: Моини, Джаафар (професор)

Дата на раждане: 16 хордад 1297 (6 юни 1918)

Място на раждане: Техеран

Баща: Мирза Ибрахим Хан Казвини, Моин ал-Давла

Майка: Фатима, дъщеря на Мирза Мохамед Али Найир Техрани

Дата на назначение: Начало на учебната година, 10 шахривар 1349 година (1 септември 1970)

Последно местожителство: Бам

Адрес: Авеню „Пахлави“, ул. „Вазири“ 12, 3 ап.

 

Име: Рустамзаде, Кайван (Д-р на науките)

Дата на раждане: 9 мехр 1326 (1 октомври 1947)

Място на раждане: Хамадан

Баща: Фируз Рустамзаде

Майка: Голи Равхани

Дата на назначаване: Начало на учебната година, 10 шахривар 1355 (1 септември 1976)

Последно местожителство: Бам

Адрес: Авеню „Шах“, ул. „Ягма“ 49, 7 ап.

 

Име: Амири, Реза (Д-р на науките)

Дата на раждане: 3 абан 1327 (25 октомври 1948)

Място на раждане: Шираз.

Баща: Асадолах Амири

Майка: Мехри Агазаде

Дата на назначение: Начало на учебната година, 10 шахривар 1355 (1 септември 1976)

Последно местожителство: Бам

Адрес: Авеню „Сепа“, ул. „Ищакр“ 17, 4 ап.

Беше повече от удивително, че трима от членовете на този малък факултет бяха живели на едно и също място — едно съвсем незначително селище, малък оазис на ръба на пустинята в югоизточната част на страната.

Беше също така любопитен и фактът, че и тримата обитаваха един и същ район в центъра на Техеран, един наистина порядъчен квартал, но съвсем не от най-известните. Но и това не беше всичко, установи смаяно той, защото познаваше добре тази част от града и картата изпъкна пред очите му: квартирите и на тримата бяха само на пресечка една от друга.

Системата за назначаване на университетски преподаватели в Иран, където новите университети никнеха като гъби, докато в същото време съществуваше остър дефицит на подготвени кадри, се различаваше значително от системата в повечето западни страни, където изискванията бяха изключителни високи и за човек извън учебната система беше много трудно да отговаря на необходимите изисквания за назначение на преподавателска длъжност. Несъмнен интерес предизвикваше и фактът, че и тримата имаха празнини в академичните си кариери преди назначаването им на съответните преподавателски длъжности в Техеран. В Бам нямаше университет или някакво еквивалентно учебно заведение. С каквото и да се бяха занимавали там, то едва ли беше преподавателска работа. По-нататъшното изследване на досиетата им разкриваше и допълнителни факти. Моини беше преподавал повече от петнадесет години в Ширазкия университет, преди да го преименуват в университета „Пахлави“ през 1962 година. През 1968 година бе подал молба за освобождаване от длъжност, за да се премести в Бам, където очевидно се бе занимавал с изследване на местната история. Рустамзаде и Амири бяха учили в университета „Пахлави“ и Моини им беше преподавал. След като и двамата бяха защитили дисертации съответно през 1973 и 1974, те се бяха преместили в Бам като асистенти на Моини. Моини явно е бил достатъчно заможен, за да издържа двама асистенти, и цялата работа не предизвикваше никакви подозрения. Рандал обаче не успя да открие и най-малки следи от някакви книги, учебници, монографии или научни статии, публикувани от някой от тримата за историята или диалекта на Бам.

Рандал бе съхранил в паметта си още един факт, и той сега изплува. Вакилабад, селището, в което живееше собственикът на къщата в Колхак, се намираше само на десетина мили от Бам.

15.

След дискретна проверка, която Растгу проведе по-късно същия ден, се потвърди, че тримата преподаватели са все още в Техеран и живеят на същите адреси, въпреки че официално университетът беше затворен. Рандал спря избора си върху Моини. По всичко личеше, че той е водачът, и като такъв щеше да разполага с повече информация. По всяка вероятност живееше сам, тъй като съпругата му бе починала преди три години. За да докара професора в Дарбанд, Рандал се нуждаеше от помощта на Растгу. След това вече можеше да разпитва Моини и сам.

В седем часа същата вечер Растгу телефонира на Моини и му обясни, че е адвокат и би искал да обсъди сделка, много важна за негов клиент, като го помоли да го посети същата вечер. Отначало Моини беше доста подозрителен, но Растгу прояви такава убедителност, че Моини накрая се съгласи да го приеме, добавяйки, че живее сам и не очаква посетители. Пет минути по-късно Рандал и Растгу вече бяха потеглили. На улица „Вазири“ цареше спокойствие; стражите на революцията патрулираха по трима или четирима в търсене на терористи подривници на режима. По пътя ги спряха за проверка, но новите документи на Рандал, идентифициращи го като Джон Б. Ройс, американски консултант, работещ към адвокатската фирма на Растгу, се оказаха убедителни.

Моини имаше на разположение само част от секундата, за да демонстрира изненадата си при вида на Рандал, защото американецът вече държеше готов парцал, напоен с хлороформ. Той се хвърли напред и го залепи върху устата и носа на професора. Двамата с Растгу довлякоха в колата омекналото му безволево тяло и само след минута всичко беше приключило.

Половин час след като се бяха върнали в Дарбанд Моини дойде в съзнание. Бяха го завързали за един стол и Растгу вече си беше отишъл. Няколко мокри хавлии и горещо кафе без захар бяха достатъчни, за да приведат професора в готовност за разпита. Моини изглеждаше значително по-възрастен за шейсетте си години, белокос и крехък. Но Рандал се беше срещал много пъти с него и знаеше, че старецът има изключителен характер и физическа издръжливост, която далеч надхвърля представите на хората за него. Моини беше костелив орех.

— Искам да ме изслушате много добре, професор Моини — започна Рандал. — Животът ви ще зависи от това, доколко сте схватлив и готов да отговаряте честно на въпросите ми. Знаете отлично кой съм и защо съм ви докарал тук. Навремето имахме общ приятел, който е вече мъртъв. Вие сте виновен за смъртта му, без значение дали пряко, или не. Знам това и нямам никакво намерение да го обсъждам с вас. Ирадж беше убит, защото имаше информация за мен относно група терористи, седем, от които загинаха по време на атака на САВАК срещу къщата, служеща им за укритие в Колхак преди повече от година. Искам да ми кажете всичко, което ви е известно за тази група, какви връзки имате с тях, кои са ръководителите им — изобщо всичко.

Моини направи вял опит да се пребори с въжетата, приковали го към стола. Беше замаян от хлороформа. Разтърси глава и каза:

— Вие не сте Рандал. Не е възможно. Той е мъртъв, убиха го преди четири месеца. Вие сте самозванец.

— Познавате ме достатъчно добре, професоре. Нямам никакво време за игрички. Убивал съм много пъти и едва ли ще изпитам и най-малкото колебание да ви пръсна черепа, ако сметна за нужно. А може и да го направя, без да се замислям особено — нали вие сте причината да загине човек, който ми беше много скъп. Но да се върнем на въпроса. Какво знаете за тази група?

Моини отметна рязко глава; лицето му беше обляно в пот.

— Не познавам никакви групи, нито знам за някакви убийства. Вие сте луд, който и да сте. Аз съм преподавател по литература.

— С какво се занимавате през свободното си време, професоре, ако не е тайна?

— Пиша стихове — изръмжа професорът.

— Иран наистина е страна на поетите. Всички пишат стихове през свободното си време: банкови чиновници, учители, полицаи, генерали. А какво правехте през свободното си време в Бам? И то ли беше посветено на поезията?

Това свари Моини съвсем неподготвен. Очите му блеснаха, после отново посивяха.

— Да, прекарах няколко години в Бам. Правех изследвания на местната история, върху развитието на местните диалекти в региона през последното столетие. Това е едно изключително интересно място. Руините са впечатляващи. В местния диалект са се съхранили няколко изключително древни селскостопански термина.

Моини се възстановяваше забележително бързо. Явно трябваше да получи поредната порция шок.

— Да не би да сте ги научили от Аббас Пакдини? Не ви ли говори нещо името му? Какво точно всъщност означава? Не беше ли нещо от рода на „За чистата вяра“?

Очите на Моини отново примигаха, издавайки несигурността му. Увереността му се пропука за пореден път под напора на страха. Колко ли знаеше американецът? Господи, какво ли му е изпял онова говедо Хешмат, проклет да е!

Сякаш прочел мислите на стареца, Рандал ковеше желязото, докато е горещо.

— Кога за последен път се видяхте с Германеца? Какво е замислил?

Защитата на пленника се пропука напълно.

— Откъде… откъде знаете за него?

— Не съм ви довел тук да ми задавате въпроси. Какво знам и какво не изобщо не е ваша работа. Каква беше връзката ви с Фархад Резапур? Какво знаете за къщата, която даваше под наем в Колхак? А за бардака, който управляваше на улица „Абришами“?

Моини беше на ръба на паниката, но с последни усилия на волята се овладя. Както бе предполагал Рандал, професорът се оказа човек с неподозирани сили и забележителна устойчивост на психиката.

— Аз мисля, мистър Рандал, че вие блъфирате, защото не знаете почти нищо. В противен случай едва ли бихте рискували с довеждането ми тук. Само си губите времето с мен. Нямам какво да ви кажа.

— О, ще ми кажете всичко, преди да ви пусна. Или изобщо няма да си тръгнете. Явно не сте ме разбрали както трябва. Аз не само съм специалист по убийствата, но съм и майстор на инквизициите. Обучен съм да развързвам езиците и на глухонемите. Мога да ги накарам да проговорят дори на езици, които не знаят. След като приключа сеанса с вас, езикът ви няма да замлъкне, нищо няма да е в състояние да ви спре.

Челото и горната устна на Моини се обляха в пот. Сега вече беше в пълно съзнание. Ужасиха го не думите на Рандал, а тонът, с който бяха изречени. Американецът продължи съвсем спокойно:

— Онзи същия ден професор Ашрафи не беше единственият загинал, както впрочем знаете. Може и да нямате нищо общо със смъртта на жената, но може и да сте затънали до гуша. Тя означаваше всичко за мен и мога да ви уверя, че не ще се спра пред нищо, за да открия и накажа убийците й.

Моини направи безсмислен опит да се изтръгне от гласа, от непоколебимия и безмилостен тон; с огромно усилие успя да потисне надигащата се паника и прегракнало каза:

— Твърде късно е за отмъщение, нищо не може да спре каузата ни. Разполагаме с огромна мощ и сме готови да нанесем удар всеки миг. Седмината са готови, само чакат заповедите ни. Кинжалите са наточени и чакат само Десницата му. Мечът е готов и скоро ще бъде изтеглен от ножницата. Вашата ера е свършена, настава нашият ден. Скоро ще разпукне зората му.

Устата на Моини се стегна, погледът му се замъгли. Той сякаш стисна с всички сили челюсти в знак на отвращение към Рандал. Изведнъж тялото му се напрегна като струна и очите му се разшириха от ужас. Той се затресе в конвулсии, крайниците му обтегнаха въжетата до скъсване, столът се люшна и Моини падна на пода заедно с него. Рандал с отвращение следеше гърчовете му, дивото размятане на главата му, разтърсваното от спазми тяло. И изведнъж, все така рязко, както бяха започнали, гърчовете секнаха и тялото застина неподвижно. Рандал се приведе и го докосна. Моини беше мъртъв. Американецът доближи нос до устата на мъртвия и след миг рязко я отдръпна. Цианид. Той се напрегна и повдигна стола както беше с мъртвото тяло. Развърза въжетата и отнесе тялото на кушетката в другия край на стаята. Трябваше веднага да телефонира на Растгу.

16.

Тази нощ нямаше смисъл да се връщат в апартамента на Моини. Беше късно и срещата им със стражите на революцията беше неизбежна, както и арестът им. След като се обади на израелеца, Рандал си легна и се опита да заспи, но не можа. Вече беше в началото на лабиринта; чувстваше, че секретната група е само на една ръка разстояние, и въпреки това нещо му подсказваше, че има да извърви много по-дълъг път, отколкото предполагаше.

Растгу дойде още на разсъмване и двамата заедно укриха тялото в мазето, след което потеглиха за града. Три пъти минаха покрай къщата на улица „Вазири“ преди да преценят, че всичко е спокойно. Растгу остана да пази долу на входа, а Рандал се качи до апартамента и отвори вратата с ключа, който бе измъкнал от джоба на мъртвия собственик. Влезе с предпазни мерки, опасявайки се, че някой вече може да е разкрил отсъствието на професора. Апартаментът обаче го посрещна празен и мълчалив. Рандал влезе в кабинета и се зарови в документите на Моини.

Час по-късно не бе открил нищо повече от бележки върху персийския език и литература. Каквито и материали да беше притежавал Моини за групата, те явно не бяха съхранявани в апартамента му или дори укривани в таен сейф или скривалище. А и освен това времето, с което разполагаше Рандал, беше съвсем оскъдно и той основателно подозираше, че дори подробното претърсване ще се окаже безрезултатно. Гневно стовари юмрук върху бюрото. Да се добере толкова близо до целта й пак нищо! Дали поне колегите на професора нямаше да се окажат по-сговорчиви? Очите му се спряха на малка черна книжка на ъгъла на бюрото. Как я беше пропуснал? Отвори я и видя, че това е дневникът на Моини. Прелисти го набързо, но не откри нищо подозрително, поне на пръв поглед. Съдържанието представляваше абсолютна смесица от часове на учебни занятия, срещи във факултета, крайни дати за предаване на статии. Миг преди да затвори бележника се поспря върху последния запис. Беше за същата вечер, 17 май. Пишеше на арабски — език, който Рандал владееше слабо. При други обстоятелства съдържанието едва ли би привлякло вниманието му, но само след секунда сърцето му заби бързо. Една дума от текста се наби в окото му и той разбра, че отново е попаднал на следата. Текстът гласеше: „йом мавлид хадрат сайидатима Фатима; йайтамаулсаба фи дар алшидда…“ — „рожденият ден на нашата повелителка Фатима; Седмината да се срещнат в земята на насилието.“

Седмината. Моини ги беше споменал предната нощ. Кои ли бяха те? Дали не бяха приемниците на онези седем самоубили се в къщата в Колхак? Той затвори дневника и го пъхна в джоба си; умът му трескаво заработи. Трябваше да открие кога се срещат и къде се намира тази „земя на насилието“. Дали съмишлениците на Моини бяха в състояние да му дадат по-подробна информация?

Докато се връщаха в Дарбанд, той обясни всичко на Растгу.

— Сайръс, твоят арабски е по-добър от моя. Точен ли е преводът ми?

— Да, така изглежда. Но аз по-скоро бих превел дар като „къща“, отколкото като „земя“ или „област“. За „шидда“ не мога да кажа нищо определено; може да бъде и „насилие“, но ми се струва, че „мощ“ е по-подходящо, или пък „сила“. Невъзможно е да се каже точно без по-широк контекст.

— „Домът на мощта“ — измърмори Рандал. — Една къща би била определено по-логично място за среща. Я почакай, какво ще кажеш за „Къщата на силата“? „Дар ал-шидда“ би могло да бъда арабския превод на персийската дума „зуркхан“, не е ли така?

— Това не беше ми хрумвало, но сега виждам, че е съвсем подходящо. Една среща в зуркхан звучи напълно правдоподобно.

Рандал беше обзет от трескава възбуда. Преследването продължаваше. Зуркханът, или „къщата на силата“, е древна персийска институция, почти неизвестна на Запада. Това е клуб изключително само за мъже, посещаван от атлети, идващи да практикуват традиционни сръчности и умения, а също така да се посвещават на добродетелите на търпението, издръжливостта, твърдостта на духа и самоконтрола. Зуркханите бяха пръснати по цял Техеран и срещата днес можеше да се състоя във всеки от тях. Той се обърна към Растгу, който се бе съсредоточил в напрегнатото утринно движение.

— Кой зуркхан?

Растгу превключи на четвърта скорост — пътят пред тях се бе очистил на значително разстояние.

— Не знам. Все пак разполагаме с известно време. Срещата ще се състои едва довечера.

— Откъде знаеш?

— Това е очевидно. Годишнината от смъртта на Фатима е двадесетият ден от втория месец джумада. Днес е деветнадесетият ден от същия месец; двайсетият ще започне тази вечер на залез-слънце.

Рандал беше забравил, че мюсюлманският ден започва и свършва не в полунощ, а на залез-слънце. След като Моини беше записал срещата за седемнадесети май, значи трябваше да се състои тази вечер. Но къде?

 

 

Работата всъщност се оказа доста по-проста, отколкото се бе опасявал Рандал. След известно колебание той се свърза с Фариде Ашрафи, вдовицата на Ирадж. Не беше имал възможност да разговаря с нея от деня на смъртта на съпруга й, но я познаваше добре и можеше да й се довери. Тя вдигна слушалката след четвъртото позвъняване.

— Добър ден — каза той. — Госпожо Ашрафи, обажда се Питър Рандал.

На другия край на връзката последва продължителна тишина. Накрая тя проговори.

— Питър, къде сте? Опитах се да се свържа с вас след… Знаете ли за Ирадж?

— Да. Бях там същия ден, в университета. Имахме уговорена среща с него.

Но на следващия ден звънях в апартамента ви и никой не се обади. Няколко пъти след това звънях и ви писах даже две или три писма. Накрая разбрах, че сте изчезнали. Предположих, че сте напуснали страната поради размириците.

— Не мога да ви обясня по телефона, Фариде. Моля ви да ми се доверите. Не казвайте на никого, че съм се обаждал, абсолютно на никого. Намирам се в Техеран и съм добре. Ще се опитам да се видим, ако е възможно, но имам да свърша много неотложни неща преди това. Нужна ми е помощта ви.

— Да, Питър, разбира се. Знаете отлично, че винаги можете да се обърнете за помощ към мен. Какво искате да направя?

— Можете ли да намерите адреса на зуркхана, който посещава професор Моини?

Последва още една пауза.

— Моини не е атлет. Сигурна съм, че не е посещавал зуркхани дори и на млади години.

— Дори и да гледа, да слуша стихове?

Тя се поколеба.

— Да. Да, сега като го споменахте, мисля, че се сещам. Наистина, няколко пъти двамата с Ирадж посещаваха такова място, понякога и с приятели. Веднъж или два пъти годишно.

— Винаги ли ходеха в един и същ зуркхан?

— Така мисля. Да, така беше. Намира се на улица „Хакими“, близо до градския парк. Не знам точния адрес.

— Това няма значение. Ще го намеря. Благодаря ви.

Той замълча, несигурен как да продължи.

— Фариде, много ми е мъчно за Ирадж. И съжалявам, че не успях да се видя с вас след смъртта му.

— Не се притеснявайте, Питър. Мисля, че разбирам. Дали има някаква връзка? Беше ли смъртта на Ирадж случайност?

Как би могъл да отговори на въпроса й?

— Не — проговори накрая той. — Не, не мисля така. Но не мисля, че би могла да бъде предотвратена.

Тя не се обади дълго. Когато накрая проговори, гласът й сякаш прозвуча много отдалеч.

— Това, което правите сега, свързано ли е със смъртта му?

— Да, има връзка. Работата ми може да помогне… да отмъстя за него.

— Не искам отмъщение, Питър. Ирадж е мъртъв, всичко е свършено. Не искам повече смърт, моля ви.

— Вече имаше прекалено много смърт, повече, отколкото можете да си представите. Но не продължа ли, ще последват още много.

— Не ви разбирам, но ви желая успех. Кхода хафез, Питър.

Тя изговори тези думи за всекидневно сбогуване с особено ударение. „Нека Бог да те пази.“ Телефонът щракна.

 

 

Растгу разучи, че ще има сбирка на атлетите в зуркхана същия ден след залез-слънце. Зуркханът беше малък и посещенията бяха в четвъртък вечер — съвсем нормално време.

Рандал и израелецът отделиха първите часове от следобеда да се отърват от тялото на Моини. Натовариха трупа на професора в багажника на ланд роувъра на Растгу — автомобила, който той използваше за пътуванията си извън града, и потеглиха към планините. Там го стовариха край пътя и го простреляха в лявото слепоочие. Едва ли някой щеше да прави разследване заради един труп в тия времена; вероятността да правят аутопсия за изясняване на пълната картина за смъртта беше равна на нула.

Имаха още време, докато потеглят за зуркхана. Рандал настояваше да отиде сам, а Растгу да го изчака отвън като подкрепление, в случай че нещата се усложнят.

— Ти си глупак, Рандал — каза израелецът. — Някой от тях може да те разпознае; най-вероятно някой от колегите на Моини. Нека аз да отида, а ти да останеш в колата.

— Не, искам сам да се уверя какво става там. Мисля, че групата ще се събере едва след приключването на редовната сбирка; един зуркхан все пак не е от тия заведения, които се държат в тайна. Фариде Ашрафи ми съобщи, че съпругът й и други негови приятели обикновено ходели там заедно. Ирадж сигурно би забелязал, ако има нещо необичайно. Аз обаче искам да присъствам специално на сбирката, за да разгледам вътрешното разположение на сградата.

Той пристигна в зуркхана точно преди залез-слънце и влезе. До вратата, въвеждаща в главната зала, където се провеждаха сбирките, седеше възрастен мъж. Рандал обясни, че е американски журналист и планира да напише статия за ежедневието в Техеран след революцията. Старецът се озъби и ядно отметна глава, придружавайки жеста си със звучно „тц“.

— Говориш много добър фарси за журналист.

— Живея в Техеран от няколко години.

— Не можеш да влезеш, не си желан тук. Това място е само за иранци. Забранено е за чужденци.

Рандал извади цяла бала банкноти от по сто тумана, върху които портретите на шаха бяха внимателно отстранени.

— Това са ирански пари, старче. Ще си седя кротко отзад, без никой да ме вижда. Дори няма да ме забележат.

Рандал пусна две банкноти в подложената шепа на стареца и влезе, без дори да дочака покана. В стаята цареше сумрак — няколкото голи електрически крушки трудно можеха да го разпръснат. Беше с висок таван с гредоред от кедър и бели стени с няколко ниши в тях. Навсякъде висяха фотографии: на борци, мустакати атлети, войници; редом с тях бяха окачени картини с религиозно съдържание: Али с оголен двуостър меч, синовете му Хасан и Хюсеин, Хюсеин самотен на кон в равнината Карбала, а над всички — портрет на аятолах Хомейни. Подът на залата беше издигнат на няколко стъпки и центърът бе оформен като осмоъгълна арена, около която бяха подредени в няколко реда столове за зрителите. Вече имаше и зрители, все мъже и момчета, с дрехи на работници от близкия пазар. Рандал си намери място по-назад и седна. Едва ли някой му бе обърнал внимание при влизането.

Пирът, облечен целият в бяло, вече беше в стаята. Той беше ръководителят на зуркхана, центърът на цялото внимание. Седна над арената, с барабан в скута си. На масата до него имаше малък звънец. Точно в пет барабанът заби в бавен пулсиращ ритъм, после пирът започна да рецитира откъси от епичната иранска поема, „Шахнаме“ на Фирдоуси. Странните, сякаш неземни напявания — душата на този забележителен ритуал, и непрестанното биене на барабана изпълниха залата, омагьосвайки наблюдателите. Последва пауза, след която пирът удари няколко пъти звънеца с бяло лебедово перо. В стената на арената се отвори врата и мъжът в бяло възобнови барабаненето и напевите. Предшествани от белокос жилест мъж, атлетите пристъпиха на арената. Всички бяха голи до кръста, с широки колани и избродирани кожени панталони до под коленете, плътно закопчани около прасците. Повечето бяха изключително едри мъже, добре сложени, с обичайната физика на силен мъж, пехливан, но някои от по-младите бяха по-слаби, с по-фина мускулатура. Никой обаче не се отличаваше с несъразмерните пропорции на западния културизъм или щангистите. Зуркханът, една обител, чийто произход се губеше в древността, представляваше полурелигиозна и тайнствена институция и в него се наблягаше повече на духовните добродетели, които беше длъжен да развие в себе си всеки пехливан.

Ритуалът започна със земни гимнастически упражнения, включващи и „плуване на сухо“, и едно трудно упражнение, в което голям брой пехливани се въртяха като пумпали, сдържайки ефектите на замайването с огромни усилия на волята; белокосият старец излезе най-добър в това изпитание — въртя се повече от три минути, без дори да покаже замайване или загуба на равновесие. Следващото упражнение включваше използването на масивни метални сфери, свързани не с въже или дебела тел, а с тежки вериги. Пехливаните ги вдигаха, а през това време барабанът не секваше хипнотизиращия си ритъм и във въздуха се разнасяха слова от „Шахнаме“. След като приключиха и тези упражнения, мъжете взеха дебели метални пръти с различни размери от рафтовете покрай стената на арената. Най-големият прът се падна на най-едрия атлет. Беше дълъг повече от метър и дебел като ръка. Рандал си спомни как веднъж бе опитал да повдигне един такъв прът при подобно представление — беше се оказал изключително тежък, точно както изглеждаше, а най-големите просто не можеха да бъдат повдигнати. Пирът удари звънеца и отново заби барабаните в бърз ритъм. Мъжете започнаха да изпълняват сложни съчетания, извивайки и огъвайки ръцете си в невъобразими фигури.

Последното упражнение включваше употребата на по-малки пръти, от типа на използваните от жонгльорите на запад. Белокосият старец избра трима атлети. По своята същност упражнението не се различаваше от жонгльорските изпълнения, с тази разлика, че тук прътите бяха подхвърляни все по-високо и по-високо, чак до тавана. На зрителите им секваше дъхът от гледката и Рандал не се усети как ги аплодира бурно, преди да проумее, че това е повече от лекомислено от негова страна. Това не беше цирк, нито пък тези мъже циркови артисти, очакващи аплодисменти от публиката. Те щяха все така прилежно да идват седмица след седмица да изпълняват странните си ритуали, дори и да не останеше никакъв зрител да оценява силата и сръчността им. Освен Бог.

Изпълнението продължи повече от час, после зрителите се надигнаха да си ходят. Някои щяха да се приберат направо у дома си, други на малки групички щяха да се насочат към близката чайна да пушат наргиле, трети щяха да изчакат приятелите си сред атлетите, след което щяха да посетят заедно джамията или къщата на пира, за да поприказват и да пийнат чай или шербет. На стената зад себе си Рандал беше забелязал малък отвор, подобен на неостъклен прозорец, през който можеше да се влезе в малка стая. Той се изправи и погледна вътре. Жълтата светлина на голите електрически крушки му разкри нещо от рода на склад, където се съхраняваха спортните пособия. Той се обърна и се вля в една малка група излизащи мъже, привличайки няколко любопитни и враждебни погледа. Никой обаче не се осмели да го предизвика или дори да му проговори, и той излезе на улицата през главния вход. Растгу си седеше в колата, на стотина метра надолу от другата страна на улицата. Рандал прекоси пътя и се качи при него.

Зачакаха в здрача, без да откъсват очи от сградата. Зрителите и атлетите се изнизваха по двама или трима в нощта. Светлините угаснаха, пазачът заключи вратите.

— Как мислиш, дали не сме сбъркали мястото, Питър?

— Не знам. Но мисля да се върна и да изчакам, ако се налага, и цяла нощ. Тази нощ не можем да отидем в друг зуркхан, не е ли така?

— Така е, Питър — изсмя се тихо Растгу. — Страхувам се, че нямаме друг избор. Но внимавай много.

Рандал не срещна никакви трудности с прозореца на гърба на сградата. Резето беше по-скоро символично, отколкото пречка. Зуркханът не съдържаше нищо, годно за кражба — дори и крадец с най-широки връзки едва ли би успял да продаде някъде това толкова специфично спортно оборудване. Рандал прескочи леко вътре и извади миниатюрно фенерче, за да намери пътя до малкия склад в съседство с главната зала. Евентуалната среща можеше да се състои само в нея. Намери някаква черга и я просна върху малкия отвор, за да се прикрие от случайно любопитство, след което я разряза по средата, за да може да наблюдава вътрешността на залата.

Времето течеше бавно. Половин час му се стори цяла вечност. Вечерите вече бяха топли, но вътрешността на това рядко обитавано здание и бетонният под го караха да зъзне. Той внимателно пристъпваше напред-назад, за да се стопли и да загрее крайниците си, като през цялото време напрегнато се вслушваше и за най-малкия шум откъм залата. Четири часа по-късно, малко преди полунощ, вече бе на прага на отчаянието. Вероятността, че срещата ще се състои именно в този зуркхан, предпочетен от Моини при няколкото му редки посещения, беше направо равна на нула.

И точно тогава откъм залата се разнесе приглушен шепот. Някъде се отвори врата и нечии крака запристъпваха вътре. Електрическа крушка пламна, друга я последва и Рандал мигновено се озова зад импровизираната завеса, като внимателно разтвори цепнатината. Неясни сенки на мъже се промъкваха през вратата и слизаха по стъпалата на арената.

Бяха седмина. Шестимата бяха облечени в бяло, сякаш покрити със савани, а седмият — молла на около четиридесет години, бе целият в черно, с грубо лице, обрамчено от късо подстригана гъста черна брада. Светлината на една от крушките в миг се отрази от очите му — бяха студени, с дълбоки черни зеници, подобни на черни въглени в сняг. Едната му ръка завършваше в обвит с плат чукан. Седмината слязоха на арената и насядаха по традиционния начин — шестимата младежи срещу моллата, който седна с гръб към Рандал. Американецът задържа дъха си, сграбчен от настъпилата дълбока тишина, изпълнила залата. Ясно осъзнаваше ролята си на натрапник, който може да заплати с живота си, ако го заловят.

Моллата изпя молива на арабски, сякаш галейки чуждестранните думи, задържайки ги върху езика си, преди да ги изпрати като гълъби към високия гредоред. Молитвата му продължи доста дълго, но младежите седяха неподвижни като статуи през цялото време. Гледаха го втренчено, с безизразни лица. Застиналостта им беше в тревожен контраст с жизнерадостната гимнастика на атлетите само преди няколко часа. Молитвата завърши с пронизителна трептяща нота, отлетяла далеч в мрака отвъд насядалите фигури. Моллата заговори с нисък глас и нещо в тона му накара Рандал да настръхне.

— Тази нощ е благословена — започна моллата. — Тази нощ ние празнуваме годишнина от рождението на нейна святост Фатима, дъщерята на Великото съзидание, съпругата на Принца на вярващите и майката на Хасан Избраника и Хюсеин, Повелителя на мъчениците. Тази нощ оголен е мечът и готов за удар е той.

Лицата на всички младежи имаха едно и също изражение — на радост, триумф и очакване.

— Тази нощ — продължи моллата — е избран първият от тези, на които им предстои път. Тази нощ са решени съдбите на добри хора и на изчадия на шейтана. Тази нощ Имамът подготвя оръжията си и ще повдигне десницата си. Тази нощ благословените ще отидат в Рая, а прокълнатите в Ада. И Раят, и Адът са готови и чакат. Доведох ви тук тази нощ, за да ви обясня и да ви съобщя, че след като напуснем това място, сме поканени в една къща, където ще се срещнем лице в лице с негово сиятелство. Той вече е тук и ни очаква. Макар и да не съм от вашите редици, аз бях помолен да ви придружа. Първо обаче вие трябва сами да се подготвите с молитва и смирение.

Той спря, после отново започна да напява молитвени слова. Рандал разпозна няколко от думите — бяха от Корана. Умът му трескаво препускаше. Той измъкна пистолета от джоба си — реши, че ще е по-безопасно да вземе някой от тях за пленник сега, отколкото после да ги проследи до следващото място на събиране, което и да беше то. Пръстите му напипаха каучуковата подложка, която беше взел, за да я пъхне в устата на бъдещия си пленник и да предотврати повторението на акта, извършен от Моини предната нощ. Успееше ли да ги изненада, можеше да се измъкне навън в колата на Растгу преди другите да реагират. Но не се самозаблуждаваше: знаеше, че останалите ще се нахвърлят вкупом върху него още преди да се е добрал до вратата. Изведнъж целият се напрегна като струна. Откъм вестибюла се бяха разнесли неясни звуци. Дали Растгу не бе решил да предприеме нещо, независимо от него?

Изведнъж вратата се отвори с трясък без никакво предупреждение и в залата нахлуха въоръжени мъже, крещейки заповеди никой да не мърда. Десет души, всички в защитни комбинезони и автоматични оръжия, обградиха арената с дула, насочени в гърдите на насядалите. След секунди в залата със спокойна походка и мрачно изражение влезе моллата Хасан Табатабаи и спря до вратата, втренчен в заловените мъже. Гласът му разряза въздуха като бръснач:

— Моля всички да станат бавно с ръце на тила. Всички сте арестувани в името на Ислямска република Иран. При най-малкия опит за бягство ще бъдете застреляни. Моля всички да станете и да се приближите до вратата един по един.

Той направи кратка пауза, след което повиши глас и се обърна към скривалището на Рандал.

— Вие също, мистър Рандал. Ако обичате, излезте с вдигнати ръце. Действително, вие ми оказахте неоценима помощ, но за съжаление все още не съм приключил с вас. Имам един приятел, който изгаря от нетърпение да си поговорите. Моля, приберете пистолета.

Жестока паника сграбчи Рандал за гърлото. Внезапно проумя, че цялото му бягство е било нагласено, че са го оставили да избяга, за да доведе Табатабаи и хората му тази нощ тук. Той пъхна пистолета в джоба си и отвори вратата към залата.

Седмината пленници вече бяха на крака, но вместо да поставят ръце на тила си и да застанат неподвижно, те мълчаливо се наредиха в кръг, лице в лице със стражите си. После, бавно и целенасочено, закрачиха към тях с мрачни, решителни лица, с немигащи очи, втренчени в насочените срещу тях дула.

— Назад, назад до средата на арената с ръце на тила — отново се развика Табатабаи.

Те сякаш не го чуваха. Продължаваха да крачат със смъртна решителност в очите. Рандал ги следеше като омагьосан в очакване всеки миг стражите да открият огън, превръщайки сцената в кървава касапница. Не бе в състояние да предотврати нищо. Но стражите останаха като замръзнали, сякаш омагьосани от настъпващите срещу тях мъже. Ако нападателите им бяха въоръжени, те биха открили огън още в първия миг без никакво колебание. Но да застрелят съвсем хладнокръвно невъоръжени хора, мъже в бели дрехи също като онези, които самите те бяха носили само допреди няколко месеца и в които бяха загинали толкова много техни другари… това пробуждаше остри спомени за войниците на шаха и кланетата в първите дни на революцията. Пръстите им замряха върху спусъците и те панически се заоглеждаха. Седмината мъже вече ги наближаваха застрашително.

— Огън! — изрева Табатабаи и бръкна под дрехата за пистолета си.

В паметта на Рандал останаха съвсем откъслечни спомени за случилото се през следващите мигове — движенията и звуците се сляха в неразличимо цяло. Като по даден знак седмината скочиха върху стражите с протегнали към автоматите ръце. Войниците изпаднаха в паника и хаотично откриха огън; грохотът отекна оглушително в помещението. Няколко от нападателите рухнаха на пода, разкъсани от куршумите, с обагрени в алено бели одеяния. Един от войниците обаче се поколеба за миг и закъсня със стрелбата. Мигом беше съборен на пода, автоматът му бе отнет и насочен срещу него самия. Още преди останалите стражи да проумеят какво става, оцелелият мъж в бяло се извърна и откри огън, косейки в полукръг. Куршумите заплющяха, врязвайки се в телата на войниците, покосявайки ги безмилостно.

С крайчеца на окото си Рандал зърна как облеченият в черно молла се втурва към една завеса в другия край на залата и изчезва зад нея. Почти едновременно с това Табатабаи вдигна пистолета си и стреля в мъжа с автомата. Мъжът се строполи безмълвно с куршум в черепа. Автоматът се изплъзна от безжизнените му пръсти и изтрака на бетонния под. Единственият останал жив войник откри безразборна стрелба по арената, заливайки с олово натръшканите в безпорядък тела.

Рандал ужасен се взираше в кошмарната гледка. Табатабаи, избегнал по чудо смъртта, бе застанал пред него с насочен в гърдите му пистолет. Агентът на САВАМА втренчи очи в Рандал.

— Ако обичате, хвърлете пистолета, мистър Рандал, или Али ще ви застреля.

— Бих препоръчал Али да се въздържи от тази постъпка — прозвуча гласът на Растгу зад Табатабаи. — Най-добре ще е за всички ни, ако вие пуснете пистолета си и кажете на момчето си направи същото.

Растгу бе пристигнал в най-съдбоносния момент. Не бе останал в колата, където можеше да го забележат стражите на революцията, а бе предпочел да се укрие в една странична уличка, откъдето да наблюдава зуркхана. Бе станал свидетел на пристигането на САВАМА, след което ги бе проследил с изключително внимание, наблюдавайки развоя на нещата през последните минути. Сега бе дошъл и неговият ред.

Табатабаи и подчиненият му войник пуснаха оръжията си, както им беше заповядано — гласът на израелеца не оставяше дори сянка на съмнение, че всеки опит за неподчинение ще бъде безмилостно и мигом наказан.

— А сега — продължи Растгу, — моля ви да бъдете така добър да слезете по стъпалата на арената. Направите ли и най-малък опит да вдигнете някое оръжие или по какъвто и друг опит да ме застрашите, ангелите Надир и Мункар ще ви открият утре сутринта на гробището Бехешт-е Захра.

Табатабаи изпълни безмълвно заповедта. Безсилен гняв струеше от погледа му.

— Питър, ела при мен — повика го Растгу. — Моллата май е забравил да сложи пост отвън, но все пак човек трябва да си има едно наум.

Рандал неумело си проправи път сред повалените столове и труповете до мястото, където го чакаше приятелят му. Растгу отстъпи крачка встрани да пропусне Рандал, като се изви леко. Табатабаи реши, че това е моментът, и се хвърли с протегнати ръце към беретата си. Али се преметна през най-близкия стол и посегна към автомата. Табатабаи успя да докопа пистолета, но в следващия миг куршумът от магнума на Растгу прониза слепоочието му и го отхвърли назад. Вторият изстрел прониза облегалката на стола, отнасяйки със себе си и част от черепа на Али.

Растгу изблъска Рандал навън и побягнаха. През три квартала от тях зави сирена. Прекосиха задъхано улицата и скочиха в ягуара на Растгу. Само след секунди израелецът трескаво запали колата и включи направо на втора. Колата полетя по безлюдната улица, после рязко свърна в една пряка и пое на изток през града, към безопасното укритие на къщата в Майдийе. Рандал извърна пребледнялото си лице към израелеца.

— Те са мъртви, всички. Всичко стана толкова бързо, че не можах нищо… Сайръс, това не е краят. Тази вечер седморката не беше в пълен състав, един липсваше. А седмият човек тази вечер, оня в черно, успя да се измъкне. Беше по-възрастен от останалите. Каза, че не бил от тях. Значи има още някой жив някъде. Той е избраникът им. Трябва да го намеря на всяка цена. Длъжен съм да открия за какво е избран.

— Съжалявам, Питър, но това не може да стане.

Рандал изгледа озадачено приятеля си.

— Не може да стане ли? Защо да не може?

— Защото те извеждам от страната. Още тази нощ. Вече съм уредил всичко с твоите хора. Прибираш се у дома.

Американецът се смръщи гневено.

— Хич и не се надявайте. Аз имам…

Дясната ръка на Растгу се стрелна светкавично към врата му в безпогрешен саблен удар и Рандал рухна в на седалката. Израелецът оправи волана и натисна педала на газта.

— Прощавай, Питър.

17.

Докато Рандал и Растгу се носеха по безлюдните улици на източен Техеран, двама други мъже седяха заедно в старата къща на пазара, където предишния месец се бе състояла срещата, посветена на годишнината от смъртта на Фатима. Единият беше старият молла, който бе председателствал срещата, облечен, както и по-рано, в бяла аба и зелен тюрбан. Другият беше Хюсеин Наваи, избраникът, предназначен да убие президента Картър. Той беше на двадесет и осем години, красив, с пронизващи очи, гъста черна брада и хлътнали бузи. Изглеждаше озадачен. Според първоначалната уговорка той трябваше да присъства същата вечер на срещата в стария зуркхан, но в последния момент го известиха, че моллата го вика у дома си. На вратата го посрещна слуга и го отведе на горния етаж, където той намери стария молла вглъбен в молитва. Светият мъж нито я прекъсна, нито даде знак, че е забелязал присъствието му, но слугата го покани да седне на килима срещу него. Газена лампа с ниско спуснат фитил хвърляше жълтеникава светлина в средата на стаята, къпейки двамата мъже в странен неземен отблясък.

Мина повече от час и въпреки това моллата продължаваше да седи неподвижен, а напевните думи на молитвата се надигаха и спускаха като вълни край морски бряг. Колкото повече се вслушваше Хюсеин в словата, толкова повече атмосферата в стаята се променяше и той самият неусетно беше въвлечен в молитвата. Накрая напевът замря и последвалата го тишина беше по-дълбока от всичко преживяно от младия мъж до този момент.

Гласът на моллата го призова сякаш от много далеч. Той бавно осъзна къде се намира, видя примигващата жълтеникава светлина на газената лампа, дебелия шарен килим, върху който седеше, безизразните бели стени и стареца пред себе си.

— Добре дошъл тази нощ — изрече светецът с неподозирана топлина. В гласа му имаше и още нещо.

— Това е чест за мен — отвърна младият мъж. Това беше самата истина.

— И малко объркващо — добави моллата с леко развеселен глас.

— Да… наистина съм объркан. Аз очаквах… Бях повикан в зуркхана да се срещна с молла Ахмад. Защо се промениха нещата? Защо ме извикаха тук? Дали не съм извършил нещо, което ви е оскърбило?

Старецът поклати глава и се усмихна.

— Не си съгрешил, сине мой. Ти си нашият избраник. Ти си първият, комуто се падна честта да осъществи своята мисия.

Моллата бръкна в левия ръкав на снежнобялата си аба, измъкна сгънат лист синя хартия, разгъна го и го изглади с дясната си ръка, а с лявата взе от пода очила с тънки златни рамки. Вдигна поглед и се обърна към Наваи.

— Получих писмо от негова върховна светлост, адресирано до теб. Помоли ме да го прочета в твое присъствие.

Той си намести очилата и зачете с напевен глас, така както четяха при тържествени поводи повечето иранци. Писмото беше написано отчасти на фарси.

„В името на Бог. Нека Бог благослови Мохамед и семейството му и имама на вечността, нека Бог усили вярата му. О, безименни и неназовани, знай, че твоето име вече е вписано в Свещената книга и че неговото перо е готово да впише и делата ти благочестиви в нея. Сега е време на разпътица и безвремие, на страдание и мъка. Всичко, завоювано от нас, все още не е станало необратимо, и можем да загубим всичко, не дойдат ли по-скоро дните на последната ни победа. Силите на неверниците не са нито победени, нито заблудени, и армиите на нечестивите не са нито разгромени, нито останали без водачи. Ако не действаме веднага в Негово име и Неговата кауза, моментът на победата може да мине покрай нас завинаги. Следователно дошло е времето за теб да се подготвиш ти достойно за бремето, в което толкова отдавна си се врекъл. Изпращам те сега в Неговото име и с моята благословия да бъдеш ти проводник на нашата победа. Не се стъписвай пред гибелен момент, изпречи ли се той на пътя ти. Знай, че смъртта ти ще бъде знак на мъченичество богоизбрано и ти ще бъдеш мъченик в свещената война, в джихада срещу силите на мрака. Нека Бог те придружава чрез своите ангели. Хвала на Аллах, владетеля на всички светове.“

Гласът на белобрадия духовник замлъкна и той вдигна очи да срещне погледа на младежа, до когото беше адресирано писмото. Бледата светлина на лампата отразяваше обречеността и ужаса в очите на младежа и състраданието и разбирането в очите на неговия повелител. Саможертва и фанатизъм горяха в погледите и на двамата, а зад погледа на стареца работеше умът му. „Сине мой, колко малко знаеш ти или разбираш истинските Му стремежи, действителната същност на задачата, за която си избран и заради която ще умреш.“ След тази мисъл старецът изпита неподправена мъка, но и дълбок възторг. Беше дошло времето на върховното изпитание.

— Утре потегляш по суша и море за Медина — продължи духовникът. — Лятото и есента ще прекараш в свещения град, в една къща на познанието. Един човек ще те научи на нещата, за които съм неспособен да те упътя, ще те подготви за самата задача. Ще останеш там, докато започне месецът на поклонничеството. Ще облечеш белите одеяния и ще отидеш в Мека да изпълниш ритуалите на хаджийството, но не ще останеш за празника на десетия ден. Защото преди да настъпи тази дата, ти вече ще бъдеш в Ню Йорк, готов всеки миг да полетиш за Вашингтон.

Старецът се поколеба, пришпорван от съзнанието, че това не е всичко, че освен радостта да бъдеш почетен с честта на избраник, нощта излъчва болка и страдание.

— Братко Хюсеин, преди да потеглиш за мисията си, ти ще се срещнеш със самия Имам, тук, в тази къща, тази нощ.

Очите на Наваи блеснаха с неземен блясък. Такава среща беше чест, оказвана само на малцина избрани.

— Преди това обаче твоята вярност към него, твоята обич към него, и твоята вяра в него трябва да бъдат подложени на изпитание съгласно заповедта му. Последния път, когато беше в тази стая, аз обясних, че всеки един от вас трябва да премине през смъртта в най-различните й лица, за да се научите как да умирате. Твоята първа смърт ще се състои тази нощ. Моля те да ме придружиш.

Старецът се изправи с усилие на схванатите си от продължителното седене крака и протегна ръка към един прост дървен бастун. Наваи също се изправи и последва стареца през вратата и по стъпалата надолу. Беше пребледнял, сърцето бумтеше в гърдите му.

Здрачът вече бе захлупил двора, но топлината на деня още не си беше отишла. Мракът бе почти пълен, защото луната в последната си четвърт бе почти изчезнала, но пък безброй едри звезди бяха залели небето. Моллата поведе Наваи през двора към осветения правоъгълник на някаква отворена врата. Зад прага й се озоваха в слабо осветен коридор, белосан също както стаята, която току-що бяха напуснали. Сводестият таван го накара да се приведе, макар всъщност да беше достатъчно висок, за да му позволи да стои изправен. В дъното на коридора имаше тежка дъбова врата с масивна брава. Моллата спря пред нея, извади от джоба си връзка ключове, избра най-големия и го пъхна в ключалката. Ключът се превъртя с усилие. Моллата бутна вратата и тя изскърца протяжно с отдавна несмазваните си панти.

В стаята зад нея беше тъмно. Слабата светлина на газената лампа в коридора само подчертаваше дълбоките сенки. Старецът се върна за лампата и я донесе. Мъжделивата жълтеникава светлина заля стаята, хвърляйки причудливи сенки върху пода и стените. В дъното на стаята седеше човек по риза и панталони. Косата му беше разрошена, не беше се бръснал от няколко дни, а кървясалите му очи гледаха напрегнато. Китките му бяха завързани със здраво обтегнати въжета за железни халки, вградени в стените.

Наваи прекрачи прага и остана като вкопан, сякаш не смееше да се приближи до окования мъж. Помещението беше малко и дори от разстояние той усети киселия мирис на пленника, смесица от пот, урина, повръщано и страх. При влизането му прикованият рязко повдигна глава и впи очи в него — за миг те се разшириха в знак на разпознаване. Но мигът отмина и очите отново възвърнаха стъкления си блясък. Мъжът се размърда, сякаш нехаеше за режещата болка, която му причиняваха впитите в китките въжета.

Лицето на Наваи за миг се промени. Ужасът замести блясъка на разпознаването и на свой ред се смени с безстрастната маска, наложена от тренираната му воля.

Брадатият духовник пристъпи напред и застана до пленника, после се обърна към Наваи, който беше застанал с приведена глава, опрял гръб в стената, сякаш в опит да се разграничи от мъжа срещу себе си.

— Братко Хюсеин, вече те известих, че верността ти ще бъде подложена на изпитание тази нощ. Моментът дойде. Познаваш ли този човек?

Наваи вдигна глава. Гърлото му беше пресъхнало.

— Изненадан ли си, че го виждаш тук? Минала е повече от година, откакто сте се видели за последен път, но знам, че двамата сте най-близки приятели.

— Той беше… мислех, че е в Щатите. Миналата година му изпратих няколко писма, но той не ми отговори на нито едно. Не разбрах защо… Фаридун е най-добрият ми приятел. Близки сме още от деца; като братя сме. А сега го виждам тук в такова състояние. Какво е станало? Защо е вързан така?

— Твоят приятел действително беше в Америка. Нямам представа защо не е отговорил на писмата ти, но предполагам, че си има причини. Той се опита да предаде каузата ни, да унищожи самия имам. Не мога да ти предам подробностите, но открихме, че докато е бил в Съединените щати, се е свързал с враговете на исляма, с цел да им предаде информация за нашата кауза. Ние обаче го разкрихме, преди да успее да извърши гнусното си предателство. Използвахме жена му, която беше оставил в Техеран, и го повикахме. Арестувахме го веднага след пристигането му и го изправихме пред съд, председателстван от имама. Преди три седмици имамът го осъди на смърт, но ни заръча да отложим екзекуцията. Сега вече знаем, че причината за тази негова постъпка е била да ти предостави възможността да докажеш предаността си към него и да потвърдиш вярата си в исляма. Ти си определен да бъдеш неговият палач.

Наваи замръзна, неспособен да произнесе и звук. Старецът протегна ръка и го подбутна към осъдения на смърт. Фигурата в роба и тюрбан сякаш олицетворяваше дълга, вярата, верността — всички онези добродетели, които с годините се бяха старали да изградят в Наваи. Той пристъпи като сомнамбул, спирайки само на сантиметри пред лицето на осъдения. Измъченият мъж бавно вдигна глава, сякаш преодолявайки огромна болка. Хлътналите му очи блеснаха за миг със стария огън, напуканите му устни безмълвно се раздвижиха.

Старецът бръкна в един от дълбоките джобове на абата си, измъкна едно тънко въже и го подаде на Наваи.

— Както знаеш, осъденият е Саид, потомък на Пророка, също като мен, а законите на исляма забраняват да се пролива кръвта на такъв човек. Имамът заповяда той да бъде удушен. Той е отслабнал много и едва ли ще са необходими големи усилия, за да умре.

Наваи пое въжето в някакъв транс, неспособен на никакво волево усилие или действие. Опита се да избегне очите на приятеля си и да мине зад него, но въжетата го спряха. Той вдигна тънкото въже и с мъртвешко лице на човек, обладан от неведоми сили, го обви около врата на осъдения, усуквайки краищата му, след което с всичка сила ги дръпна. Тънката връв се впи в шията на мъжа, очите му се изцъклиха, притиснатите вени се издуха до пръсване. Гърлото на осъдения захриптя в последни усилия да поеме въздух. Наваи не можеше да откъсне поглед от лицето му. Не усещаше как въжето се врязва в собствената му плът, не усещаше как от разкъсаните му ръце потича кръв. Лицето на осъдения посиня, после стана пурпурно, очите му всеки миг щяха да изскочат от орбитите. След няколко секунди всичко свърши — и болката, и съпротивата. Беше дошла смъртта.

Наваи отпусна хватката си; краищата на въжето се изплъзнаха от внезапно омалелите му ръце. Той отстъпи от клюмналото тяло на този, който му беше повече от брат.

Старецът го подхвана за раменете и го поведе към вратата. Всичко бе онемяло след зловещия рев на смъртта, изпълнил ушите му. Ехото диво отекваше в малката стая.

В коридора внезапно се раздадоха гласове. Нечии стъпки прокънтяха по каменната настилка. Изведнъж и двамата мъже в стаята се обърнаха към вратата и се поклониха, положили ръце на гърдите си. На прага застана друг старец, с дълга сива брада и огнен поглед, облечен също като първия в аба и тюрбан. Той изговори древния ислямски поздрав „ал-салам алейкум“, а те отвърнаха като един „алейкум ал-салам“. Настъпи почтителна тишина. Влезлият протегна ръката си с пръстена за целувка — знак на уважение и преклонение. Те стояха безмълвни, привели глави, положили ръце върху гърдите си.

— Хюсеин — проговори новодошлият с глас, понесъл се като вятър, — ти се справи добре. Тази нощ ти оправда доверието ни в теб. А сега искам да ти окажа още по-голямо доверие. Чуй ме. Удари часът за последната свещена война. Цялото човечество е вече готово за нея и аз се кълна, че тя ще избухне скоро. Събитията от последните няколко месеца подготвиха почвата, но остава да се направи още много. Върви утре с моята благословия и предай поздравите ми на онзи, който ще те посрещне в свещеното място. Научи всичко, на което ще те обучи, и му се подчинявай така, както се подчиняваш и на мен, във всичко. И след като изпълниш ритуалите на поклонничеството, всички без тези на празника, полети като ангела на смъртта към земята на сатаната и изпълни поръчението, което положих на плещите ти. Ти ще бъдеш първият зов на тръбата както е казано в Корана: „И ще дойде денят, когато ще прозвучи първият зов на тръбата, и втори ще го последва“. Нека Аллах и Пророкът и благословените имами бъдат с теб.

И старецът вдигна ръка да го благослови.

Наваи падна на колене пред имама и целуна полите на абата му. Не разбираше нищо от това, което ставаше около него, в разума му царуваше хаос, но едно нещо осъзнаваше съвсем ясно: той щеше да убие или да умре заради мъжете, в чиито нозе беше коленичил.

18.

Пророкът Мохамед е погребан в Медина заедно с двамата си съратници, Умар и Абу Бакр, под нещо, което някога е представлявало пода на къщата на любимата му жена Айша. Вечният му дом е белязан с малко зелено кубе над южната част на Джамията на пророка. Гробът е обграден от масивни бронзови перила, богато украсени с най-фина калиграфия. Поклонниците се докосват до тях със страхопочитание при обиколката си около гроба в търсене на благословията на този и другия свят.

Сутрешните молитви току-що бяха стихнали и тълпи вярващи изпълниха галериите, водещи към надгробния паметник. Между колоните от розов камък, издялани от хълмовете над долината Акик, се виеха проходи под меко очертани арки. Богато орнаментирани персийски и турски килими застилаха подовете на колонадите. Двама мъже крачеха бавно сред тълпите притихнали поклонници. Не се докосваха, но невидими връзки ги свързваха в едно. Заобикалящите ги поклонници несъзнателно се отдръпваха, за да им направят път към светилището.

Хюсеин Наваи бе пристигнал в Медина от Джеда предния ден и веднага бе въведен при Мохамед ибн Абд Аллах, чиято къща беше близо до джамията. Повече от два часа двамата бяха разговаряли на четири очи. Никой не знаеше и дори не се осмеляваше да попита какво се бе случило между двамата по време на разговора им, но вечерта, когато бяха излезли заедно за вечеря, най-близките последователи изумени наблюдаваха дълбоката близост, настъпила между двамата: сякаш бяха братя или дългогодишни приятели.

Тази сутрин двамата заедно бяха отишли на сутрешните молитви в джамията и сега младият арабин водеше Наваи да се поклони на гроба. Минаха покрай перилата и накрая стигнаха до южната страна. Там в стената беше вграден бронзов диск, на височината на главата на Пророка. Всеки поклонник протягаше ръка да докосне диска, търсейки контакт с неведомите сили. Хюсеин Наваи протегна дясната си ръка да го докосне, изхлипа тихо и посегна към ибн Абд Аллах с другата си ръка. Неспирният поток поклонници се точеше покрай тях. Наваи се обърна и заговори тихо на придружителя си.

— Кълна се в Бога и неговия Пророк, мир Нему, че ще ти помагам във всичко, в живота и смъртта, в този или другия свят. Предавам се напълно в ръцете ти и се посвещавам безрезервно на каузата ти. Все ми е едно дали ще живея, или ще умра, щом като с живота си или смъртта си мога да ти служа.

За момент двамата впиха очи един в друг, после пресата на поклонниците отново ги притисна и те възобновиха обиколката на надгробния паметник. Но този миг на безмълвие до гроба на Пророка беше достатъчен. Дори и смъртта не можеше да раздели връзките, изковани в този момент на дълбоко единство — нито тяхната собствена смърт, нито смъртта на хиляди хора.