Даниел Истърман
Последният убиец (4)

Пролог

Обедното слънце биеше с немилостивия чук на изпепеляващите си лъчи нажежената наковалня на пустинята. Мъртвилото беше абсолютно. Въздухът потрепваше. Отразената от напечените скали и пясък топлина превръщаше нажежената пустош в трептящ мираж. Всяка глътка въздух беше мъчение, а всяка крачка изтезание, достойно за прокълнатите. В коритото на една пресъхнала река лежеше мъж, агонизиращ от жажда и топлинен удар. Две мили на изток камилата му лежеше мъртва, с раздрани от острите скали копита. Тук, в самото сърце на Руб ал-Хали, пустия квадрат на огромния арабски полуостров, се осмеляваха да скитат единствено загубилите разсъдъка си или отчаяните до смърт. Оцеляваха малцина.

Умиращият беше арабин отайби, от западната част на полуострова. Той пътуваше през източните области на Саудитска Арабия с един придружител от провинцията Макран, придвижвайки се сред бедуинските племена равашид и авамир, като разговаряше с вождовете и младежите им. Двамата се бяха срещнали преди по предварителна уговорка в Хор Халба, на източното крайбрежие на Обединените арабски емирства. Иранецът беше доплавал през нощта с една малка лодка от Яск, избягвайки патрулните лодки от Мускат, които курсираха във водите на Оманския залив. Бяха прекосили северния край на планините Хаджар, после бяха пътували на юг покрай границата с Мускат, а две седмици по-късно се промъкнаха през неясно очертаната граница между Емирствата и Саудитска Арабия.

А оттам вече, облечени като бедуини, бяха обикаляли извори, оазиси и временни поселища на пустинните племена. Беше лятото на 1977 година и усилията на централното правителство да установи на постоянно местожителство голяма част от племената бяха нарушили традиционния им начин на живот. Но тук, в покрайнините на кралството, суровите реалности на пустинята съхраняваха и поддържаха вродената съпротива на бедуините срещу всяка промяна и пазеха жив духа на независимостта и чувството за собствено достойнство, които бяха най-голямото им богатство. Подобно на Лорънс Арабски и двамата мъже пътешестваха сред несвикналото на уседнал начин на живот местно население, проповядвайки и печелейки последователи за каузата си. Планираха да прекосят на етапи северния край на Руб ал-Хали чак до сърцето на страната, през прохода между пустините Нафуд Кунайфида и Нафуд Дай, после през северния Нажд до Мека, тъкмо навреме за поклонническия сезон.

След месец и половина бяха арестувани в малкото пустинно селище Абу Фарис. Местен религиозен водач се беше оплакал от тяхната дейност и властите изпратиха полицаи от оазиса Джабрин, на триста километра северозападно от селището. В къщата на кадията се бе провело късо съдебно заседание и на следващата сутрин двамата бяха изведени на прашния градски площад.

Там вече се беше събрало цялото население, включително децата и жените. В центъра на площада стоеше черен судански полицай, гол до кръста — абаносовата му кожа лъщеше под жаркото слънце. В ръката му блестеше дълъг извит меч, прекрасно оръжие от дамаска стомана, предавано от поколение на поколение в селцето на шейх Абу Фарис. Двамата мъже с вързани на гърба ръце бяха изведени насред площада. Накараха иранеца да коленичи в праха пред краката на полицая. Кадията излезе напред с Корана в ръце, обяви смъртната присъда, прочете извадки от свещената книга и се оттегли. Палачът, черна сянка на фона на слънцето, се разкрачи за по-голяма устойчивост, после изви с две ръце меча зад гърба си. Замахна мълниеносно. Блестящата стомана изсвистя и главата на осъдения полетя в праха на площада, заливайки го с кръв. В следващия миг тялото политна и се строполи безжизнено, изригвайки кървав фонтан; няколко секунди крайниците му потръпваха конвулсивно, след това застинаха.

Двама полицаи сграбчиха арабина за раменете и го издърпаха до мястото, което само преди секунди бе заемал неговият приятел. Дори и в този момент, в който се пържеше в пещта на пресъхналото корито, пред очите му бяха кръвта и вонята, а стомахът му се гърчеше. Кадията оповести присъдата, прочете откъс от Корана и отстъпи назад. Огромният негър се извисяваше над него, а сянката му падаше върху коленичилия мъж като крилата на Израил, черния ангел на смъртта. Мечът се изтегли зад гърба на палача, после рязко изсвистя и увисна само на сантиметри над жертвата си. Арабинът припадна. Свести се завързан на гърба на камила, на път към центъра на Руб ал-Хали. Един водач, изпратен да се увери, че камилата ще го отнесе дълбоко навътре в пустинята, обясни, че полицията поради своята малобройност и изолираност се бояла да екзекутира арабски бедуин сред самата пустиня, където пролятата му кръв можела да предизвика безредици. Племенната политика беше нещо безкрайно объркано и сложно и полицията бе предпочела да бъде на чисто. Вместо това решили да проведат символична екзекуция, последвана от бавна, но сигурна смърт в пясъците на пустия четириъгълник.

Арабинът лежеше безпомощен сред пясъка на каменистото корито, погълнат от видения за кръв и стомана, и бълнуваше. Думата ал-кийяма не слизаше от напуканите му устни. На арабски тя означаваше „възкресение“. Но за какво възкресение би могъл да жадува той на крачка от смъртта в тая опустошена и мъртва земя, избягвана дори и от лешоядите? Слънцето се плъзгаше в маранята към западния хоризонт. Мъжът го проследи как докосва ръба на пустинята с поглед размътен пред близката смърт. Молитва се отрони от устните му, докато следеше пътя на залязващото слънце, устремено към Мека, далеч на запад, отвъд безкрайните пясъци, простиращи се през сърцето на гигантския полуостров. Там, в Мека, го очакваше възкресението му.

Животът постепенно изтичаше от тялото му и той не забеляза сенките на ездачите, високи и черни като камилите, които яздеха. Те спряха наблизо и се втренчиха в него.

1.

Беше студено. Неколцина мъже, облечени в черни топли дрехи, стояха на една пуста улица, потропваха с крака, духаха в шепите си и хвърляха непрекъснато погледи наоколо. Чакаха нещо или някого. Денят беше към своя край и на бледото слънце му оставаше само половин час преди да се скрие зад хоризонта. Никой не говореше. Улицата прекосяваше по абсолютно права линия север-юг предградието Ванак на Техеран, на три квартала от алуминиево стоманения дворец на хотела „Ария-Шератон“. Отвъд него гъмжилото на сградите стигаше чак до неразвития северозапад на града, откривайки планинските склонове в подножието на Елбрус, покрити с лед и сняг. Планината предлагаше покой, далеч от виещия град; всичко беше в скреж, обвито от планинска мъгла.

Планините и едно разстояние от около шестдесет мили деляха столицата от бреговете на Каспийско море, Даря Мазандаран. Само на няколко мили по-навътре във водната шир минаваше невидима, но съвсем осезаема бариера — непрестанно патрулираната граница между Иран и Съветския съюз. На северозапад се простираше руски Азербайджан, на североизток Туркменистан, а зад него — цяла Централна Азия. Бухара, Самарканд, Ташкент; имена от златното минало, градове със сини кубета и стройни минарета, с прекрасни миниатюри и още по-прекрасна поезия, а днес всичко това притежание на една безкрайна империя, надвиснала със задушаващата си тежест върху цялата северна граница на Иран. Техеран гледаше на север към най-несигурната граница в света, ахилесовото сухожилие на руския гигант. Заспал гигант, но в сънищата му плискаха водите на топлите южни морета, богатите на нефт брегове на Персийския залив.

Един черен мерцедес с тъмни прозорци, отразяващи последните лъчи на залязващото слънце, се плъзна в улицата откъм Юзефабад и спря до чакащата група. Вратата на автомобила се отвори и отвътре излязоха двама мъже, облечени също като останалите в черно. Мъжете на паважа не застанаха мирно, нито козируваха, но стойката им изведнъж се промени. Първият от двамата новодошли беше Масуд Хешмат, шефът на Отдела за специални операции от Вътрешна сигурност, най-важният от деветте отдела на САВАК, Сазман-е Етелаат ва Амният-е Кешвар, най-страховитата иранска организация за национална сигурност и информация. Хешмат отговаряше директно пред заместник-директора на САВАК, шефа на ОНСИ Парвиз Сабети, под чието ръководство работеше в щаба на организацията, помещаващ се в прословутата сграда Комите в центъра на Техеран.

Неуморен мъж между тридесет и петте и четиридесетте, Хешмат си бе извоювал зловещата репутация на безмилостен инквизитор на заподозрени политически престъпници. При режима на шаха за такива затворници съществуваха два вида предварителни разследвания. Първото и по-бруталното, известно като базуи, се извършваше от хора на САВАК, за да се изтръгне максимумът информация преди задържаният да бъде предаден на длъжностните лица от военния трибунал за по-нататъшен разпит. Масуд Хешмат беше изключителен майстор в изтръгването на информация. Зад стените на Комите или затвора Евин името му бе станало символ на най-нечовешки изтезания и смърт в някой запустял двор в полунощ.

Другият в колата беше американец, Питър Рандал, оперативен работник на ЦРУ, пристигнал в Иран преди седем години. Рандал се измъкна от колата след Хешмат и моментално потръпна, хвърляйки поглед на север към белия ореол на планината Дамаванд, надигаща се сред мъглата към потъмняващото небе. Един ден — той знаеше — рояци хеликоптери щяха да изпълзят иззад върха и безброй изтребители МИГ щяха да излетят от степите на Средна Азия. Това беше кошмар, който го преследваше дори и наяве. От седем години той имаше за съсед Русия, често отскачаше до границата й, откъдето можеше да я види като на длан, но не и да я докосне: живо присъствие, което едва ли някой от шефовете му във Вашингтон можеше да проумее напълно. Беше се научил да се справя с това присъствие, да го изтласква в дълбините на разума си, за да не затормозва мисловната му дейност или да забавя действията му. Но въпреки всичко не можеше да го изтръгне изцяло от себе си. Защото в края на краищата тъкмо то беше причината за неговото присъствие в тази страна.

Хешмат изчака Рандал и после се обърна към началника на групата, всички членове на която бяха професионалисти от САВАК, обучени до съвършенство в борбата с градския тероризъм. Познаваше лично всеки; бяха работили съвместно при много акции и можеше да разчита напълно на тях.

— Всичко наред ли е? — запита той.

— Да, господине. Има ли някакви нови нареждания?

— Не, всичко е както сме го планирали.

Хешмат се извърна и погледна Рандал. Бързите му очи неспокойно се плъзнаха по фигурата на американеца.

Редом с него Рандал изглеждаше висок и слаб, обветреното му лице с изрязани черти беше в пълен контраст с пухкавата физиономия на Хешмат и отпуснатото му тяло. Рандал имаше слабо лице на аскет, светлосините му очи криеха многобройни тайни в сивите сенки на ъгълчетата си. Хешмат и по-рано бе срещал такива очи, върху лицата на фанатици, които бе разпитвал нощ след нощ в студените неми килии. Никога не можеше да си спомни лицата им, само очите им изникваха пред погледа му. Това бяха очи на човек, който нямаше да се раздели с тайните си дори и при най-жестоките изтезания. На Хешмат това му се струваше страшно несправедливо, дори неприлично — че един офицер от разузнаването може да има такива очи.

Той знаеше, че американецът го ненавижда и презира за това, което е, и най-вече заради това, което прави. Рандал веднъж го беше придружил на разпит в Евин на едно момиче, изповядващо марксистка философия и обвинено в печатането на антиамерикански памфлети, двайсетгодишна студентка от университета „Пахлави“ в Шираз. И повече не стъпи там. Рандал беше добър агент. Тридесет и пет годишен. Някои твърдяха, че е най-добрият американски агент в Иран. Но той вършеше работата си, защото гледаше на нея като на дълг, а не защото я обичаше. И там беше разликата между двамата. Хешмат се радваше на всяка поставена му задача и си вършеше работата така, че да извлича максимално удоволствие. Рандал никога не убиваше, освен в случаите на крайна необходимост, но дори и тогава не го правеше хладнокръвно. Спокойно, разсъдливо, да, и често без гняв, но винаги с някаква непонятна тръпка и болезнено усещане. Дължеше го на човека, чийто живот се налагаше да отнеме. Прибягваше до пистолета само в краен случай и се отвращаваше от мъченията като начин за изтръгване на информация. Към тези, които като Хешмат изпитваха наслаждение да измъчват невинни хора, Рандал изпитваше само отвращение. Хешмат на свой ред презираше Рандал, като в същото време му се възхищаваше за професионализма и го ценеше, защото в един свят, изтъкан от измама и контра измама, не беше никак лошо да има до себе си човек, на когото да може да се облегне и когото, ако се наложеше, разбира се, да предаде.

— Питър — попита Хешмат, — да имаш да кажеш нещо, преди да започнем?

Рандал го изгледа, после поклати глава. Хешмат кимна и проговори тихо в радиотелефона в ръката си. Втори мерцедес, същият като първия, без номера, се плъзна от една странична уличка и спря до тях. Групата се раздели, шестима мъже се качиха във втората кола, а други четирима се събраха при Хешмат и Рандал в първата. Шофьорът запали двигателя и колата потегли в падащия мрак. Двата автомобила се насочиха на север, като след минута завиха на изток към трите главни артерии, свързващи богатите северни предградия на Техеран с бездънното разтревожено сърце на градския център. Придвижиха се бързо, използвайки странични улички, през благоустрояваните квартали Каусийе и Даудийе в Коруш-е Кабир и се включиха в пътя южно от Колхак. Там отново завиха на север, като караха цяла миля преди да обърнат надясно към Юкчал, малка уличка, водеща към провинцията, която урбанистичният бетон вече обгръщаше в обятията си. Подминаха немската църква от дясната си страна, а от лявата им остана германското училище — предните постове на една колониална политика, така и не успяла да процъфти. След запоя шосето вече вземаше името Амир Хекмат и колите отбиха встрани; гумите изскърцаха по чакъла и спряха.

Никой не проговори по време на краткото пътуване. Всеки от мъжете бе потопен в собствения си свят, погълнат изцяло от предстоящата операция. Първоначално американецът бе отказал да дойде. Беше му дошло до гуша от Хешмат и методите му, повръщаше му се от просмуканата в пот тишина, в която потъваше след като приключеше разпитите си. Но иранецът бе настоял, че присъствието на Рандал е необходимо за успеха на операцията.

Беше му позвънил рано сутринта в апартамента на улица „Ках“, възбуден, с необичайно напрегнато лице, а очите му блестяха от мисли, които Рандал би предпочел да не узнава. Рандал не го покани; той изобщо би предпочел да не му се мярка пред очите, но Хешмат влезе без покана и седна като у дома си.

— Питър — започна той с преднамерена фамилиарност, с явното намерение да обтегне нервите на американеца до крайност. Питър бе загубил навика си да се обръща към познатите си на малко име, откакто бе дошъл в Иран, а с хора като Хешмат по принцип предпочиташе да поддържа чисто служебни отношения. Хешмат беше съвсем наясно с нещата, но въпреки това продължи по същия начин: — Питър, мисля, че попаднах на следа към убийствата в „Айбекс“, а може би и на онези във военновъздушните сили преди две години. Всичко изплава в хода на разследванията върху опита за покушение върху Ашраф през септември.

Американецът кимна. Интересът му надви отвращението към Хешмат. Иранецът беше споменал за убийствата през май 1975 година на двама полковници от американските военновъздушни сили и на трима американски цивилни специалисти през август 1976 година, които бяха участвали в монтирането на секретната електронна система за разузнаване „Айбекс“ в Иран. Системата „Айбекс“ беше продадена на шаха за сума надхвърляща петстотин милиона долара от корпорацията Рокфелер, базирана в Анахайм, и на теория трябваше да охранява границата. Но при процеса на монтаж в системата бяха започнали да излизат наяве сериозни проблеми и не след дълго шахът бе започнал да се оплаква, че Пентагонът го е измамил. Ричард Хелмс, посланикът на САЩ в Иран, си беше измил ръцете, така че ЦРУ, замесено още от времето на първоначалния проект, трябваше да опере пешкира. Рандал още имаше неприятни спомени от поредицата събития, последвали убийствата през август 1976. Дори и сега, цяла година след онези събития, натискът от страна на Вашингтон да открият виновниците за убийствата не секваше.

— Не мога да видя връзката — каза той. Стоеше прав, подсказвайки недвусмислено на госта си, че е нежелан.

На 13 септември същата година терористи се бяха опитали да застрелят сестрата на шаха, принцеса Ашраф, докато прекосяваше южна Франция на път за вилата си в Норт Галис. Убиха нейната приятелка в колата и раниха придружителя им, но шофьорът бе успял да измъкне принцесата невредима.

— Предполагаме, че същата група може да е била отговорна и за трите атаки — отвърна Хешмат. — Вчера получихме доклад за една къща в Колхак, използвана от група младежи малко над двайсетте. Нито един от тях не се е сближил с някой от съседите си, прибират се и излизат по съвсем необичайно време. По всичко личи, че сме попаднали на гнездо на терористи. Авторът на доклада ни съобщи, че чул двама от тях да разговарят на френски.

— Твоят човек знае френски?

— Малко, но достатъчно. Проследил ги до едно кафе, където се срещнали с трети човек. С него разговаряли на фарси. Говорили за Америка, за Вашингтон; този третият току-що се бил върнал оттам. След това той си тръгнал и другите двама пак заговорили на френски. Единият запитал другия какво мисли за американците, като казал, че „много мрат“. Нищо повече, само това. После си поговорили за други неща, нищо важно.

— Но те може да са имали предвид нещо съвсем друго. Тук са загинали много американци. Защо мислиш, че е станало дума тъкмо за онези?

— Не мисля, само предполагам. Щом са посегнали веднъж на живота на Ашраф, значи може да са федаини Халк. Мисля си, че федаините са отговорни и за други убийства.

— Добре, защо не ми се обадиш, когато се увериш в това? Сигурен съм, че ще намериш начин да се добереш до доказателства. Само не искай от мен да ти помагам, това е всичко.

— Искам да дойдеш с мен тази нощ. Ще атакуваме къщата.

— Това е работа на полицията.

— Разбира се. И знаеш отлично как ще свърши всичко, ако го оставя на тях.

Рандал знаеше. Тактиката на полицията се състоеше в това да обградят скривалището на терористите и да го обстрелят, докато те са вътре. В девет от десет случая оцелели нямаше.

— Но защо съм ти на този етап? До момента, в който получиш ясни признания, че са замесени в убийствата на американски граждани, това си е ваша чисто вътрешна работа. Ела, след като се убедиш.

Рандал съвсем преднамерено се правеше на дърво. Още от края на четирийсетте ЦРУ беше хлътнало здравата с иранското разузнаване и заедно с ФБР бяха основните съзидатели на САВАК при правителството на Теймур Бахтияр през 1957 година, след което бяха създали постоянна американска разузнавателна мисия в Иран. Намесата в така наречените „вътрешни работи“ беше станала рутинна процедура.

— Просто проява на учтивост от моя страна. — Сарказмът в тона на Хешмат просто бликаше. — Смъртта на американците вече е спомената, те са включени в доклада. Искам просто да бъдеш там, в случай че нещата се закучат. Искам да знаеш, че съм направил всичко възможно, за да ги заловя живи. Трябва да присъстваш.

Рандал не откъсваше поглед от лицето му. Хешмат едва сдържаше възбудата си — нямаше търпение да се захване с работата. Американецът беше наясно, че предстоящата операция ще послужи като отдушник на Хешмат, след което той щеше да се превърне в студена и безчувствена машина в килиите за инквизиция на Комите. Но имаше и още нещо. От дългия си и горчив опит американецът имаше добра представа за сложната плетеница и хаоса в армията и службите за сигурност на Иран, за лабиринта от машинации, интриги и контра интриги, отразяващ макиавелистката атмосфера на живота в тази страна. Знаеше как всеки ангажиран по един или друг начин в службите за сигурност следи своя колега, как САВАК и военното разузнаване, Рокн До, са в постоянен конфликт, как шефовете на Бюрото за специални разследвания, Дафтар Виже, държат под око САВАК, и как шахът, спотаен в средата на мрежата, дебне като паяк плячката си.

Директорът на САВАК, генерал Нематола Назери, бивш военен губернатор на Техеран, беше заемал преди поста на началник на службите за сигурност — от 1965 година. До 1972 година отделът за вътрешна сигурност беше ръководен от друг генерал, Назър Мокадем, сега шеф на Рокн До. Рандал знаеше, че Хешмат от отдавна е протеже на Мокадем, и подозираше, че генералът иска да постави протежето си начело на САВАК. Знаеше също така, че в плетеницата от интриги на тази борба за власт той самият е използван като лост за влияние във всемогъщата организация на ЦРУ.

Вратата на мерцедеса се отвори и Хешмат стъпи на паважа. Куче зави някъде в здрачната далечина: кучешките глутници, които нощем излизаха да търсят отпадъците от човешките трапези, отново тръгваха на лов. Рандал потръпна, безсилен да се сдържи.

2.

Хешмат заобиколи колата, отвори багажника и започна да раздава оръжия и боеприпаси на малкия си отряд. Рандал отказа пушката, която иранецът се опита да пъхне в ръцете му под предлог, че е въоръжен с „Браунинг Магнум“ и че ако се наложи, може да го използва. Запази за себе си мисълта, че най-добре изобщо да не се стига до стрелба. Знаеше добре, че операции като тази почти винаги завършват с кървава касапница.

По сигнал на Хешмат групата се раздели на четири подразделения, като всяко пое по различна странична уличка, която щеше да го изведе до къщата, независимо от другите. Мракът вече беше почти пълен и облечените изцяло в черно фигури се движеха безшумно и невидимо към целта си. По това време улиците бяха съвсем опустели, също като сцена, на която всеки момент предстои да започне представление. Мълвата, че нещо ще се случи, ги бе опразнила в миг; човек, незапознат с местните неща, трудно би го проумял. Тишината беше неподвижна и напрегната, обтегната като струна в очакване ужасите на нощта. Мъдрите жители отдавна бяха зад залостените врати. Този род операции бяха нещо съвсем обикновено, част от живота в Техеран. През нощта щеше да има стрелба, може би дори експлозии, но на сутринта всички следи от инцидента щяха да изчезнат: строшените врати щяха да бъдат поправени, счупените стъкла — подменени, мъртвите тела прибрани за погребение, кръвта измита от стените, а празните гилзи от всякакъв калибър събрани отвсякъде. Само смъртта щеше да си остане такава, каквато е. Местните жители щяха да научат какво точно е станало, щяха да плъзнат слухове; но всичко това имаше цел — задълбочаваше пасивността и усилваше страха. Нямаше да има дори и най-малка улика за чуждата преса и активистите за човешките права; нямаше да има нищо, което да може да послужи като повод за критика и намеса във вътрешните работи на страната.

След пет минути всички бяха заели позиция. Хешмат шепнеше инструкции в портативния си радиотелефон. Някакъв мъж се отдели от сенките край него — един от хората, поставени предварително на пост край къщата да държат под око обитателите й. Той уведоми Хешмат, че вътре има шест или седем души, че никой друг не е влизал или излизал цял ден и че тези вътре нямат и представа, че са наблюдавани. Не бил правен опит да се измъкнат незабелязани. Шефът кимна и вдигна един малък мегафон, който бе взел от колата.

— Слушайте всички — проехтя гласът му в мрака. — Знаем, че сте в къщата. Знаем, че сте въоръжени. Обградени сте от всички страни. Ние сме много — повече от вас. Оставете оръжията си в къщата и излизайте един по един през входната врата. Животът ви ще бъде пощаден. Не изпълните ли нарежданията ни, ще бъдем принудени да стреляме.

Ехото на гласа му отшумя и мъртвешка тишина захлупи улицата. Дори и кучетата онемяха. До този момент след толкова много подобни акции Хешмат не можеше да си спомни заподозрените поне веднъж да се бяха предали доброволно. Всички знаеха много добре какво ги очаква в килиите на голите бетонни коридори под Евин и съзнаваха, че има далеч по-бързи и безболезнени начини човек да стигне до същия край. Тишината щеше да се проточи минута-две, след което стрелбата на обградените щеше да я раздере в отчаян опит на онези вътре да опитат невъзможното.

Смътните очертания на къщата едва се забелязваха в мрака, силуетът й бе слят с непрогледната маса на небето. Беше малка двуетажна къща с плосък покрив, със занемарена градинка и висока стена с единствена метална врата — обикновена гледка за северната част на Техеран. Една от стаите на първия етаж светеше, но още с първите думи на Хешмат светлината помръкна. Настана пълен мрак и зловеща тишина захлупи всичко. Измина минута, след нея още една, трета. Какво чакаха още?

Хешмат вдигна пак мегафона.

— Ако след една минута не излезете с вдигнати ръце, ще заповядам да открият огън. Вашата смърт ще е безсмислена. Предайте се.

Мракът отново погълна ехото. Измина половин минута, без да се случи нищо. Хешмат доближи до устните си портативния радиотелефон и издаде заповед до подчинените си всеки миг да бъдат готови да открият огън. Четиридесет секунди. Градината и къщата представляваха същинско мъртвило. Петдесет секунди. Някъде в далечината залая куче. Петдесет секунди. Хешмат отново вдигна радиотелефона до устата си да даде заповед. И в този миг откъм покрива на къщата се разнесе изстрел. Мъжът до Хешмат залитна към стената зад тях с раздробен череп. Тялото му рухна на земята, потръпна още веднъж и замря. Хешмат мигновено се хвърли по очи на улицата, останалите от групата го последваха. Хешмат панически обърса кръвта от главата си — добре, че не беше неговата.

Отново се възцари тишина. Кучето в далечината спря да лае. Радиотелефонът на Хешмат забръмча от разтревожените шепоти на командирите на отделенията му. Той заговори с бърз глас, съвсем тихо:

— На покрива има снайперист. Можете ли да го забележите? От нашата страна не се вижда.

Последва пауза, след която се обади един от командирите.

— Да, виждам го.

— Свали го тогава.

Радиото замлъкна. Само след секунди се разнесе втори изстрел.

— Фируз, какво стана? Виждаш ли го още? — настойчиво заговори Хешмат.

Никой не му отговори.

Радиото изпука, после се обади друг глас.

— Тук е Ахмад. Той уби Фируз. Право в челото. Не мога да го видя. Той е…

Нов изстрел раздра тишината.

— Ахмад, чуваш ли ме? — изкрещя Хешмат.

— Няма нищо. Този път не стреля в нашата посока.

— Уби Хушанг — намеси се друг глас.

Хешмат се поколеба, озовал се в ситуация, в която не беше изпадал до този момент. Внезапно някой застана до него и изтръгна радиото от ръката му. Беше Рандал.

— Назад, всички назад! — изкрещя Рандал. — Той ви вижда всичките. Копелето има инфрачервен прицел. Всички да залегнат зад някакво прикритие. — Той се обърна към Хешмат и тикна радиото в разтрепераната му ръка. — Хайде, размърдай се.

Двамата затичаха приведени към прикритието на една кола, паркирана на десетина метра от тях.

— Какво правиш, по дяволите? — изрева Рандал, щом залегнаха зад автомобила. — Нали хората ти са професионалисти! Тоя тип опука трима от тях като на шега.

— Това никога не се беше случвало.

— Както виждаш, сега се случи. Къде ти е фенерчето?

— У Мехди е.

— Къде е той, по дяволите?

Хешмат извика в мрака. Мъжът с фенерчето се оказа наблизо, зад една съседна кола. Рандал го повика и той притича до тях.

— А сега ми дай пушката си — обърна се той към Хешмат. — Мехди, ти ще светнеш с фенера към покрива, когато ти кажа. Прокарай лъча по целия покрив, а видиш ли го, задръж го върху него.

Рандал се приведе зад багажника на колата, насочил пушката към покрива. Не му беше за пръв път да се озовава нощем под снайперистки огън. Беше прекарал цялата зима на 1968 година с двайсет и шестима морски пехотинци в Кхе Сан. Много нощи бе изкарал върху чувалите с пясък, следейки сигналните ракети в опити да открие позициите на северновиетнамската армия — онези стреляха с червени трасиращи куршуми. В интервалите между престрелките вражески снайперисти стреляха ли, стреляха в затихналата обсадена база. Нежелани призраци от онази зима преди единадесет години започнаха да се размърдват в душата му и той почти зачака някоя сигнална ракета да разкъса мрака. Стисна здраво пушката, вдигна я и викна:

— Давай!

Яркобял сноп светлина избликна само на няколко метра от него, секунда се повъртя несигурно в небето, след това откри покрива и го обходи бързо. Нямаше никого. Изведнъж от един прозорец на първия етаж проехтя нов изстрел, стъклото и отражателят се пръснаха на десетки късчета и фенерчето изскочи от ръката на мъжа и издрънча на паважа.

— Господи — изкрещя Рандал. — Тоя тип явно си знае работата. Накарай хората си да притичат до стената, където не може да ги достигне. И после нахлувайте, само че бързо, преди и останалите да се разгърмят.

Хешмат се поколеба за миг, с явно нежелание да изпълнява заповеди на американеца. Добре знаеше обаче, че няма избор. Рандал бе воювал и имаше инстинкти как да оцелява под противниковия огън. Иранецът даде заповед. Хората му затичаха към стените на къщата от четирите й страни. Всеки миг очакваха нов изстрел и поредната жертва, но в тишината се разнасяше единствено задъханото им дишане и ударите на сърцата в ушите им. Последва втора заповед и над стената полетяха гранати. Четири глухи експлозии разтърсиха приземния етаж на къщата. Мъжете мигновено започнаха да прехвърлят стената под прикритието на димната завеса и откриха автоматичен огън към горния етаж. Задрънчаха счупени стъкла. Двама души останаха да прикриват с непрекъснат огън останалите, които нахлуха в къщата.

Хешмат нашари входната врата на решето, изрита останките й и засипа с огън коридора след нея. Изчакаха да се покаже групата от задната врата, после се събраха под стълбите. Приземният етаж беше чист. Всички терористи явно бяха на горния и ги чакаха, решени да ги унищожат със залпов огън. Хешмат даде заповед да нахлузят маските, после запокити на горната площадка цилиндър със сълзлив газ. Изчакаха няколко минути газът да проникне навсякъде, но горе всичко беше безмълвно. Който и да се намираше там, явно бе решил да стои докрай.

Един мъж от групата откри огън към горната площадка, после се втурна по стъпалата, без да спира стрелбата. Останалите тръгнаха подир него. Всички бяха с опънати до скъсване нерви. Рандал си спомни безмълвието на Кхе Сан, безвремието, разкъсвано единствено от воя на смъртта. Пред тях, след последните стъпала, сивееха три врати. Ако онези останеха зад тях, те трябваше да нахлуят вътре. В единия край на тясната площадка още десет стъпала извеждаха на плоския покрив. Терористите сигурно вече бяха горе. Хешмат се свърза с мъжете отвън до стената.

— Рашид, Махмуд! Виждате ли някого на покрива?

И двамата отговориха отрицателно.

Хешмат стъпи на площадката и се обърна към мъжете.

— Всичко е ясно. Влизаме. Ахмад, Али, вие двамата поемате стаята вляво, Реза и Джаафар — дясната. Рандал, идваш с мен и Садък в средната. Проверете боеприпасите си.

Мъжете се стълпиха на стълбите под площадката, с пръсти върху спусъците, готови всеки миг да открият огън. По даден от Хешмат знак всички едновременно заляха с олово вратите и стените и после се втурнаха напред.

Рандал и Хешмат се врязаха в средната врата с насочени напред оръжия. Гледката, разкрила се пред очите им, ги вкамени: подпрени на стената в дъното на стаята лежаха телата на седем мъже, седем сгърчени кървави кукли с прерязани гърла, зяпнали като ухилени усти, с изцъклени безжизнени очи. Кръвта още не бе спряла да тече от раните им. Дълъг нож с окървавено острие се търкаляше до краката на един от мъртъвците, а до него — пушка с оптически мерник: този явно беше снайперистът. След неуспешния си опит да отблъсне атаката той сигурно се беше върнал при останалите с вестта, че е измъкването е невъзможно. Не се виждаха никакви други оръжия, освен ножа и пушката. Тези хора бяха предпочели смъртта пред позора на плена и се бяха подредили покрай стената, а снайперистът бе прерязал гърлата им един по един, след което и той бе заел мястото си до тях.

Колкото и да беше привикнал към сцените на насилие, Рандал се извърна, потресен от видяното, от неговата безсмисленост. Не кръвта или зейналите прерязани гърла на мъжете, го бяха потресли, беше виждал далеч по-кървави и безсмислени зрелища през годините си в тази организация, която ежедневно си имаше работа с насилие и безмилостна смърт. Това, което наистина го изкара от равновесие и което знаеше със сигурност, че никога повече не ще успее да изтръгне от паметта си до самия край на живота си, бяха лицата. Седем лица, всички с широко отворени очи, замръзнали в смъртта, в една и съща смърт, всички застинали с едно и също изражение на фанатична решимост, почти екзалтация, с погледи, които сякаш се присмиваха на сполетялата ги смърт.

Рандал се извърна тъкмо когато в стаята влязоха Ахмад и Али. Двамата бяха проверили лявата стая, без да открият нищо. Ужасени от гледката, те също спряха. От всички присъстващи единствено Хешмат бе запазил доброто си настроение. В този момент в стаята надзърна Реза, един от двамата мъже, щурмували дясната стая, и също спря като вкопан. Хешмат въпросително се обърна към него.

— Елате в другата стая — викна ги Реза.

Хешмат тръгна след него, сподирен от останалите. Гледката в съседното помещение нямаше нищо общо с ужаса в средната стая, но въпреки всичко я допълваше по свой мрачен и жесток начин. Стаята представляваше истински арсенал. Пушки, автомати, пистолети, кутии с муниции, експлозиви, сандъци с гранати — оръжие, достатъчно за петдесет или сто души, беше подредено покрай три от стените. Значи мъртъвците в съседната стая бяха имали оръжие. Рандал усети как му се завива свят. Защо не се бяха сражавали до края, защо не бяха продали скъпо живота си? Каква бе причината да приемат смъртта от ножа, вместо да загинат с оръжие в ръка в опит да причинят поне малко загуба на гиганта, с който воюваха? Или просто бяха решили да избегнат раните и позорния плен?

Слязоха долу. Там ги очакваше нова изненада. В кухненската печка още имаше жарава, а вратичката дори не беше затворена. Вътре се виждаха останките от книги и документи, набързо натъпквани и заливани с парафин да изгорят по-бързо. Ето каква е била целта на снайпериста! Той просто е печелел време за съмишлениците си. На излизане от кухнята Рандал мярна Хешмат да се навежда за нещо паднало под масата. Беше лист синя хартия, сгънат три или четири пъти. Иранецът го разтвори, хвърли поглед, навъси се, после отново го сгъна и го пъхна в джоба си. Видя, че Рандал го гледа, и се извърна.

— Питър, страхувам се, че се налага да останеш. Трябваш ни да потвърдиш какво се случи тук. Надявам се, че разбираш.

И Рандал наистина разбра какво е намислил. Разбра и причината, поради която Хешмат го беше домъкнал на тази операция. Хешмат бе предприел независима акция, без разрешение отгоре, с надеждата, че ще може да използва информацията от разпита на групата за свои собствени цели и възможно в интерес на Мокадем. Рандал му беше необходим като свидетел на всичко в случай, че нещата се развиеха неблагоприятно. Хешмат би могъл да претендира, че е защитавал интересите на ЦРУ, за да се оправдае. Рандал, разбира се, можеше да се опита да си тръгне, но знаеше отлично, че не би успял да се добере дори до вратата. Та нали в края на краищата снайперистът би могъл да изстреля и четири куршума, преди да се самоубие; четири изстрела с четири трупа. И Рандал остана. Нещо като благоразумие му подсказа да не разпитва за съдържанието на документа, намерен от Хешмат.

3.

Група от осем жени, всички с дълги черни чадри се движеха трудно през оживените тълпи на Бузарджомейри, оживената южна улица на Техеран, пресичаща северния край на квартала с пазарите. Улиците тук бяха тесни и гъмжаха от хора, а къщите бяха стари и занемарени. Преди много години тук бе минавала северната граница на стария Техеран, после градът бе почнал да се разраства на север, разпростирайки гигантската си мрежа от блестящи съвременни магистрали, изпълнени с лъскави коли бели и бетонни сгради с фасади от зелен и розов мрамор и изоставяйки на юга прогнилите и разпадащи се постройки. През лятото дробовете на стария град се сгърчваха и почерняваха от замрялата над него жега. В тези райони, където вярата и бедността се бяха сплели в нещо наистина неразплетимо, бяха безсилни да проникнат дори пипалата на всесилната САВАК.

Беше ранна утрин, но улиците вече бяха изпълнени с народ: жени в дълги черни чадри с цветни орнаменти, покриващи ги като савани от глава до пети, прикриващи грубата домашна изработка на дрехите им; мъже в евтини имитации на западни дрехи — якета, сака, ризи без яки — и почти всички небръснати. Никой не обърна внимание на осемте жени, които прекосиха главната улица и влязоха в Назер Косроу, къса уличка, извеждаща на площада със Старата крепост, където се намираха министерствата на правосъдието, финансите и търговията — сякаш подигравка с цялата бедност, заобикаляща ги отвсякъде.

Веднага от дясната им страна започваше уличка, изчезваща в лабиринт от къси и тесни проходи, изпълнени с малки магазинчета. Жените завиха по нея, провирайки се през мрежата от разклонения, докато накрая стигнаха до един магазин, който по нищо не се различаваше от околните. От вътрешната страна на стъклената врата висеше табелка с надпис „Затворено поради болест“, но първата жена почука и зачака. Само след секунди вратата се отвори и жените прекрачиха прага. Мъжът, който ги посрещна, не каза нито дума, само затвори и заключи след тях.

Поведе ги през една малка врата в дъното на магазина, слязоха няколко стъпала и стигнаха до приземно помещение, осветено от самотна гола крушка. Жените една по една свалиха чадрите си и ги сгънаха. Покривалата бяха скривали нещо повече от бедност или грозота: всички те се оказаха млади здрави мъже. Мъжът, който ги беше посрещнал в магазина, пое сгънатите чадри и им посочи да се настанят край стената. Всички се събуха, преди да стъпят на килима, постлан върху циментовия под — килим от Керман, богато украсен с птици, а по краищата със сложна калиграфска плетеница на фарси: откъси от поема на Руми. Ярките багри на мекия килим бяха в рязък контраст с голата стая.

— Изчакайте — каза мъжът, който ги бе довел. — Той скоро ще дойде.

И тръгна нагоре по стъпалата заедно с мъжа от магазина. Вратата се затвори и потъна в тишина. Никой не посмя да я наруши. Всички бяха страшно уморени и объркали. И седмината бяха пътували отдалече, за да стигнат тази сутрин в Техеран, но до момента никой не знаеше истинската причина, заради която ги бяха призовали. Всички бяха отседнали в различни хотели, като никой не знаеше местожителството на останалите. Всички бяха получили точни инструкции къде и кога да поставят чадрите, които им бяха приготвени в малки пакети; имаха и точни нареждания за времето и мястото на срещата с осмия човек, водача си. Това беше всичко, което знаеха.

Минаха петнадесет минути. После вратата на горната площадка се отвори. Самотна фигура застана на прага, после прекрачи и заслиза по стъпалата. Мъж, облечен в черна аба — одеждите на религиозен водач. Главата му беше плътно покрита с малък черен тюрбан. Имаше лице на четиридесетгодишен, изпито и с брада, но очите му издаваха повече години. На мястото на дясната му ръка стърчеше чукан, обвит в тънък черен памучен плат. Той стъпи върху пъстрия килим — целият в черно, с черни уморени очи. Младите мъже се изправиха и притиснаха десните си ръце към гърдите в знак на почит. Отрязаната му дясна ръка веднага им подсказа кой е той. Името му се споменаваше всеки ден със страхопочитание. В полумрака всеки от тях чуваше как гръмко бие сърцето му.

Мъжът се събу, седна на килима срещу тях и ги покани със знак да направят същото.

— Знаете кой съм аз — каза той. — Виждам го в очите ви. Не се бойте. Думите, които ще изрека, ще променят съдбите ви, но аз не съм дошъл да ви наказвам. Напротив, дошъл съм да ви изкажа почитта си. Но нека първо ви съобщя неща, за които вие не знаете нищо.

И спря. Очите му бавно се плъзнаха по лицата им, претегляйки, преценявайки, прониквайки дълбоко в душите. После заговори отново:

— Преди няколко дни седмина от братята ви загинаха в една къща в северната част на града, по време на акция на агенти от САВАК. Те сами посегнаха на живота си, за да избегнат ареста и инквизициите, за да не допуснат в ръцете на врага да попадне никаква информация. Вие никога не ще научите имената им, нито ще чуете нещо повече за тях, но можете да сте абсолютно сигурни, че имената им се знаят от онзи, който сега не присъства на срещата ни, онзи, в паметта на когото имената им ще бъдат обезсмъртени.

Очите на мъжа блеснаха при последните му думи, отразявайки погледите на младите мъже, и те разбраха какво иска да им каже.

— Онези седем ваши братя — продължи той — дълго време бяха обучавани да изпълняват жизненоважни за нашето дело задачи. Те бяха пристигнали в Техеран, за да пристъпят към окончателната фаза на обучението си, но от САВАК разбраха къде се намират. Седмина загинаха. Други седмина трябва да заемат мястото им.

Значението на думите му едва ли стигаше до съзнанието на младите мъже. Но всички разбраха смисъла на посланието му: те бяха седмината призовани да заемат мястото на загиналите. И знаеха също така, че само един човек има правото да ги призове. И със затаен дъх поглъщаха думите му.

— След време ще научите подробностите на задачите, които те трябваше да изпълнят. Сега ще ви съобщя само главната им цел. Всеки един от тях беше получил задачата да се запознае основно с по един световен лидер, когото да изучи, наблюдава и убие. Седем убийци, седем властелини: Мохамад Реза Шах, Халед, краля на Саудитска Арабия, президента Джими Картър, Леонид Брежнев, министър-председателя Рабин, Ануар Садат и папа Павел II… Сега останалото. Всеки един от вас тук избран поради доказана вярност и преданост към нашето дело и неговия водач. От няколко години всички вие минавате курс по общо обучение и всички вече сте доказали личното си безстрашие пред лицето на смъртта и опасностите. Всички бяхте изпробвани, често пъти без ваше знание, много пъти от непознати за вас хора, и дадохте доказателства за способностите и послушанието си. Всеки от вас днес ще получи за задача по един световен лидер. Неговият живот отсега нататък ще бъде свързан неразривно с вашия и неговата смърт ще означава и вашата. Денят на победата чука на вратите ни. Може да бъде и тази година, а може и след много години. Може да се окаже, че за победата ни е нужна смъртта на един или няколко от тези души, които вече ви споменах. Надеждата ни за осъществяването на плана ни в Иран е неотделима от политиката, осъществявана по целия свят. Стане ли нужда да бъде ликвидиран някой от тези нечестивци, без значение дали преди или след деня на победата, един от вас ще бъде призован да изпълни тази смъртоносна мисия. Може да ви се наложи да убиете лично или чрез помощник; вие самите ще изберете най-подходящия начин, когато удари часът. Вие може и да загинете, докато изпълнявате своя дълг, но наградата за вашето мъченичество ще бъде безкрайно висока… Тази вечер ще бъдете отведени в друга къща в друг град, където ще започнете специалното си обучение. Известно време ще се обучавате всички заедно като един екип, после ще бъдете разделени. При някои по-специални случаи отново ще бъдете събирани, но някои от вас може да бъдат прехвърлени в чужбина да започнат изпълнението на мисиите си, докато останалите ще чакат тук в Иран да получат по-нататъшни заповеди. Тези, които ще ви обучават, отначало сигурно ще ви се сторят много жестоки, дори повече, отколкото можете да си представите, но след време ще проумеете и оцените тяхното усърдие. Ще бъдете обучавани не само как да убивате, но също така ще изучавате езици, политика, религии, методите на търговската дейност и финансите и похватите на дипломацията. Умовете и телата ви ще бъдат подготвени за всичко, което може да ви сполети. Ще получите нови имена и нови самоличности. Ще престанете да мислите за себе си както досега и ще се превърнете в съвсем други хора. Вашият живот ще има една-единствена цел: осъществяването на поставените ви повели, смъртта на седемте мъже или техните наследници. Върху плещите ви ще тегне нечовешко бреме и вие ще трябва да се научите как да живеете с него или да умрете при опита.

Очите на възрастния мъж, които до този момент бяха обхождали бавно лицата на младежите, се заковаха върху едно от тях: слабо, аскетично, с унесени очи.

— Хюсеине — каза едноръкият, — ти ме познаваш. С теб се знаем още от времето, когато подпомагах обучението ти в планините на Кюрдистан. Ти ме разбираш. И се страхуваш от мен не като другите от незнание, а защото разбираш. Ще кажеш ли нещо?

Младият мъж втренчи поглед в него с твърди очи и застинало лице. И за хиляден път се зачуди как ли мъжът в черно е загубил ръката си. Всички знаеха историята, че собственоръчно си я отрязал като акт на наказание поради грях, сторен спрямо техния повелител, че няколко пъти припадал, докато режел китката си, че бил на косъм да умре от болката и загубата на кръв. Но отрязаната ръка за него не била знак на наказание, а белег за душевна победа. И не проговорил на никого за това.

— Кого трябва да убия? Кой е предопределен да падне от ръката ми? — проговори с тих глас младият мъж.

Мъжът в черно му отговори веднага:

— Ти си предопределен да убиеш Картър, президента на Съединените американски щати. И ще ти кажа, защото го виждам изписано в очите ти: когато го убиеш, със сигурност ще загинеш и ти. Виждам те целия облян в кръв; виждам те удавен в океан от кръв.

Едноръкият притвори очи и застина в мълчание.

Седемте лица, останали без цвят, напомняха за безжизнените лица на седмината мъртви в къщата в Колхак. Но очите им бяха живи. В тях имаше страх и трепет, примесени с объркване и ужас. Но освен това имаше и още нещо, нещо, което не можеше да бъде назовано: огън, ослепителна светлина, кипящ пламък. А зад ослепителната светлина непрогледен мрак.

4.

До залеза на последния ден от месеца дхул-када оставаше час. Следващото утро принадлежеше на месеца хадж, месеца на годишното поклонничество в Мека, който започваше и щеше да приключи с милионите поклонници, привлечени от всичките кътчета на земята в свещения град. Те бяха пътували по море и въздух, с автомобили и камили, дори и пеш, в продължение на месеци, дори години, за да стигнат до целта на живота си. Всеки, решил се на трудното пътешествие до рожденото място на Пророка, всеки, който дори издъхнеше по непосилния път, можеше да разчита на място в Рая. И сега те вече бяха към края на пътя си, десетки, стотици хиляди хора, тълпящи се в малкото градче, увеличавайки неимоверно броя на жителите му, огромно човешко гъмжило, обсебено от една мисъл.

И продължаваха да пристигат. Дори и в момента пътищата към Мека бяха препълнени от блъскащи се тълпи, сред които едва ли можеха да се различат отделни хора, дори и групи, всяка водена от мутавиф, официален водач, отговарящ за сигурността на поклонниците, които лично той настаняваше, хранеше и им помагаше да изпълняват правилно необходимите ритуали на хаджа. Водачите бяха жизненонеобходими за плавния ход на това ежегодно събитие. Много от поклонниците никога не бяха пътували в чужбина до този момент, други пък едва ли се бяха отдалечавали на повече от десетина мили от селата, в които бяха родени и отрасли, и само малцина говореха някакъв диалект на арабския. Почти всички можеха да рецитират наизуст цели страници от Корана, но само шепа от тях наистина знаеха арабски.

С приближаването към въжделения град, лицата на поклонниците видимо започваха да се променят, родената от дългия път умора отстъпваше място на напрегнатост, възбуда, страхопочитание и вглъбеност. Мека е ограден, но не със зидове или плетове, а с кули, бележещи границите на свещената му сърцевина, Харам, отвъд които никой немюсюлманин не може да проникне под страх от смъртно наказание. Преди обаче да се стигне до кулите, има станции, в които поклонникът, ако междувременно не го е сторил, трябва да спре и да облече ихрама, бялото одеяние от две цели парчета плат, което бележи навлизането му в състоянието на ритуална чистота и му позволява да вземе участие в ритуалите на по-малките и по-големите поклонничества.

На няколко мили на изток от Мека се намира станцията Дхат Ирк, където пилигримите, които идват от Ирак и от по-далечните източни страни, могат да преминат от ежедневното си състояние в това на ихрама и да продължат до самата Мека. С напредването на залеза тълпите започваха да изтъняват и не след дълго слънцето подмина Мека и Джеда, за да се потопи във водите на Червено море. Незабелязани от тълпите облечени в бяло поклонници под тях, четирима ездачи се появиха от изток; камилите им с бавна стъпка ги изведоха на гребена на хълма, под който се откриваше пътят. Четиримата спряха, без да продумат и дума, и накараха камилите да коленичат. Изтощените животни се подчиниха, без да отронят и най-малък звук; мълчанието им се беше вляло в кръвта от годините жестоко обучение — нали животът на господарите им зависеше най-вече от кражбите и изненадата.

И четиримата бяха облечени в черно, с лица закрити зад литам, булото на жестоките пустини на юга. Те бавно се спешиха — сковани, с вдървени, охлузени от многодневния поход крайници, с напукани устни и дрехи, покрити с пясък и прах. Над краищата на забулилите лицата им кърпи се взираха свирепи като на ястреби очи, впити без милост в тълпите поклонници в подножието на хълма. При други обстоятелства биха ги връхлетели да плячкосват или заради самото забавление, но днес целта на пристигането им в Дхат Ирк беше друга. Трима от тях бяха бедуини от Бани Рашид, вълците от сърцето на пустинята, мъже закалени по рождение от безмилостната среда, в която оцеляваха единствено най-силните и най-упоритите. Четвъртият се държеше малко настрани. Очите му бяха черни като на останалите, но пламтяха с друг огън.

Месеци преди този ден го бяха открили изоставен в пустинята близо до Абу Фариз, изпаднал в предсмъртна треска, изпълнена с видения. Група бойци от племето равашид, завръщащи се от поход срещу селище на Бани Саар, се бяха натъкнали на него в едно пресъхнало корито, където беше рухнал. При други условия щяха да го подминат и да го оставят на съдбата му — в пустинята милосърдието просто нямаше място, също както и благотворителността или състраданието, а годината се беше случила от най-трудните за равашидите от Пустия четириъгълник. Но тъкмо когато обръщаха камилите да си продължат пътя, един от тях, който имаше очи на орел, зърна нещо на плещите на умиращия мъж. На гърба му имаше кръгла бенка, малко по-тъмна от кожата около нея. Бедуините не са от най-религиозните, но за сметка на това пък са много суеверни, а мъжът в пясъците им напомни за „белега на Пророка“, който според легендата имал на плещите си Мохамед.

И ездачите пренесоха умиращия мъж в лагера си, жените им го нахраниха и започнаха да се грижат за него. След три дни той се почувства по-добре и можеше да говори, а разказът му възбуди интереса им, също както очите му завладяха сърцата им. И само след месец цялата група от седемдесет мъже му се закле във вечна вярност, също както първите последователи на Пророка от Медина преди четиринадесет столетия бяха подели Свещената война, заклевайки се да бранят Мохамед до смърт.

Няколко седмици заедно с малка група избрани съмишленици той пътува из района Хадрамавт, посети селищата Бейт Катир и Бейт Имани, после пак пое на север в Пустия четириъгълник. Към края на октомври се отправиха на дълго и тежко пътешествие към сърцето на пустинята, през безводния океан от изгарящи пясъци, за да се доберат накрая до Дхат Ирк и границите на свещената територия на Мека.

Малък ручей си проправяше път по склона на хълма вляво от тях към канавката в подножието, където се събираше вода за нуждите на поклонниците. Младият отайби остави рашидите и се насочи към него. Бързо смъкна просмуканите си от пот дрехи. Тялото му бе стройно, мургаво. Използвайки пестеливо водата, той се изми целият, изпълнявайки главния ислямски обред гусл. После извади малък бръснач от чантата си и избръсна цялото си тяло, отряза брадата си и си изряза ноктите. Вече беше готов да надене ихрама. Един от придружителите му го приближи с две парчета плат от чист бял памук. Мъжът ги облече; първата одежда започваше от кръста надолу, втората покриваше лявото му рамо, гърба и гърдите.

Вече облечен като поклонник, той се обърна към Мека и изпълни ритуалната молитва, после произнесе високо на глас намерението си да изпълни и по-малкото, и по-голямото поклонничество: и умра, и хадж. Накрая стана, нахлузи чифт обикновени сандали и нададе вика „Лабайка“, което означаваше „Аз съм тук“. Гласът му се разнесе в здрача над скалите и червения пясък и потъна в покоя им. Той замълча, после се обърна към придружителите си, които почтително бяха застанали встрани. Един по един те се приближиха и застанаха пред него със сведени глави.

Той им заговори със спокоен тих глас, а през това време небето над тях стана тъмнопурпурно и след това черно. Звездите изгряха. Откъм пътя долу долитаха звуците на звънчета — минаваха керваните на закъснели поклонници. Тук-там мъжете се спираха за вечерната молитва, но на хълма бяха загубили представа за времето; младият мъж говореше на съмишлениците си с уверен звънтящ глас, благодареше им и им вдъхваше вяра и кураж за бъдните им дни. Накрая приключи със словото си и извади от чантата в краката си сноп писма.

— Ибн Габаиша — каза той, — ти ще отнесеш твоите и ще ги разпространиш сред Авамир, Бану Яс и Манасир. Ти, Салим, ще отнесеш своите в Ал бу Шамс, Бану Рийям и Хабус. А ти, скъпи мой приятелю Макхаут с очи на ястреб, трябва да отнесеш своите в Махра и Кара. Съзнавам добре за какво те моля и не мисля, че искам от теб дребна услуга. Но тези писма трябва да бъдат отнесени на всяка цена. Ще се моля, докато съм в Мека, пак да се срещнем. Ако не на този свят, то в отвъдния, край водите на Кавтар, до дървото Сидра.

Той замълча, после се приближи до приятелите си и им стисна ръцете поред, вглеждайки се безмълвно в изпълнените им със сълзи очи. И след малко вече го нямаше — мракът погълна бялото сияние на ихрама му, докато той слизаше по склона да се присъедини към другите поклонници на пътя.

 

 

Прекара нощта в една малка палатка заедно с четирима индонезийци и техния мутавиф, но се събуди преди зазоряване и продължи пътя си, крачейки бързо към целта си; възбудата му нарастваше с всяка крачка. Беше вече обед, когато пристигна, изтощен, но в състояние на екзалтация. Без да обръща внимание на тълпите, притискащи го от всички страни, без да спре дори за миг да отдъхне, той вървеше право към Великата джамия, побрала в себе си Кааба, фокусът на молитвите от целия свят на исляма. Влезе в джамията през голямата врата Даудийя и прекрачи в морето от жива вяра, вълна връз вълна обвити в бяло мъже и жени, завиващи бавно покрай голямото кубе на Кааба, забулени в избродираните със злато кисва от тежък черен плат, чиято форма бе останала непроменена още от времето на Авраам преди безброй поколения. Нажежените му боси стъпала меко стъпваха по мраморната настилка. Той се вля в морето поклонници и се насочи към единия край на сградата, за да направи задължителната седемкратна обиколка, която започваше и свършваше при Черния камък, положен в Кааба в ложе от блестящо сребро, сякаш скъпоценен камък върху пръстен.

След като целуна за последен Черния камък, той напусна джамията през вратата Сафа и изпълни церемонията, състояща се в седемкратното пробягване на разстоянието между Сафа и Марва. С това по-малкото поклонничество завърши и той се върна в джамията и още веднъж тръгна към Кааба. На северозападната стена към малка врата се издигаше подвижна стълба — бяха я сложили за някакви почетни гости, които още не бяха пристигнали, и няколко мутаваини — религиозни полицаи, я пазеха от натиска на обикновените поклонници.

Изведнъж избухна свада. Група марокански поклонници влезе в спор с полицая — настояваха да ги пуснат до вътрешността на светилището. Претендираха, че имат право на това, защото били граждани на Фес, най-свещения град на Северна Африка, светилището на Молей Идриз. Група саудитци, упорити уахаби, за които съществуването на всякакво друго светилище, освен Кааба си беше чисто богохулство, се противопостави на африканците. В свадата се присъединява все повече и повече поклонници. Младият отайби се плъзна зад стражите и бързо заизкачва стълбите. Само след секунди се добра до вратата и прекрачи прага на светая светих.

Стоеше с туптящо сърце в малката стаичка, съвсем празна, с изключение на трите колони, подкрепящи покрива, и златните и сребърни лампи, висящи от древния таван. Стените бяха покрити с арабски надписи. Той притвори очи и се опита да съживи пред очите си момента отпреди толкова столетия, когато Пророкът, завърнал се в Мека като завоевател, беше влязъл в същата тази стая, сърцето на арабското идолопоклонничество, и беше съкрушил безбройните идоли на Кааба с придружителите си, крещейки с всичка сила: „Истината дойде, лъжата си отиде“. Отвори очи и още веднъж се огледа. Истината беше дошла и лъжата пак щеше да изчезне. Той бе постигнал възкресението, но още едно възкресение очакваше света. Първо обаче щеше да е времето на укриването, гайба. Той се обърна и излезе в яркия слънчев ден.