В една от стаите на къщата, в която Наваи научи за своята мисия, мълчаливо седяха осем мъже. Шестима бяха облечени според традиционната ислямска мода, едни в бяло, други в черно, с грижливо подрязани бради. Бяха на различна възраст, от 30 до 60, а може би и 70 години. До тях седеше още един, седми мъж, по-възрастен от останалите. С бяла коса и сини очи, той определено не беше иранец, чертите му бяха на човек от Севера, макар че кожата му беше силно потъмняла от многото години живот в страна с жарко слънце. Беше облечен по западна мода: чист бял костюм от памук и обувки от мека черна кожа. Два тънки белега се очертаваха на дясната му буза.

Седмината мъже седяха в редица покрай едната стена, срещу тях върху възглавници седеше лично имамът, със сива брада и блеснали очи, облечен в тъмнозелена аба и зелен тюрбан, знак за знатния му произход от коляното на Пророка. На лицето на всеки член от групата личаха следи от напрежението и мъката през последните петнадесет дни. По различни причини всички бяха плакали през последните две седмици. Но сълзите им не бяха заради Хюсеин и неговото мъченическо семейство, те бяха заради участниците в трагедията, разиграла се в Голямата джамия в Мека.

Новината, че рано сутринта на предишния ден оцелелите от бунтовниците, криещи се в подземията на Голямата джамия, са се предали, току-що бе стигнала до Техеран. Общо шестдесет от тях били убити, а други сто и седемдесет пленени живи. Съгласно саудитските власти, между убитите бил и Мохамед ибн Абд Аллах, самопровъзгласилият се Махди. Независимо от това дали бе истина, или не, завземането на джамията и последвалата обсада бяха разтърсили здраво ислямския свят.

Неспособността на саудитското правителство да оповести точна информация само подхранваше слуховете навсякъде. Предсказанието на Махди за свещена война изглеждаше почти реално. На 23 ноември имаше антиамерикански вълнения в Турция, където студенти се опитаха да щурмуват резиденцията на Генералния консул в Измир, и в Бангладеш, където триста студенти демонстрираха пред американското посолство в Дака, обвинявайки ЦРУ, този демон на злото, в съучастничество при атаката на Джамията.

На двадесет и пети контраадмирал Ахмад Мадани и адмирал Махмуд Алави, обединените началник-щабове на флота, обявиха бойна готовност на Иранските военноморски ислямски сили, понеже се разбра, че самолетоносачът „Китихок“ и неговият ескорт се очакват следващата вечер на подстъпите към Залива. На двадесет и седми Държавният департамент на Щатите предупреди американските граждани да не посещават ислямските страни и започна да изтегля по-неотговорния си персонал от Обединените арабски емирства, Ирак, Ливан, Сирия, Катар, Кувейт, Оман, Либия, Бахрейн, Южен Йемен и Бангладеш. На двадесет и осми край бреговете на Оман се концентрира американска флотилия. Същата вечер стана известно, че шиитските селища на Ал-Наза са в пламъци поради размириците по време на процесиите през месец мухарам. Джухайман и тримата му другари добре си бяха свършили работата през това лято.

На двадесет и девети петдесет и четирима членове от Камарата на представителите на Съединените щати поискаха от президента да предяви ултиматум за освобождаването на заложниците в Иран. Ако не бъдеха освободени, той щеше да бъде подложен на натиск да „задейства специална военна операция срещу Иран“.

Всяко едно от тези събития беше давало нови надежди на мъжете, които седяха сега в това помещение над стълбите, някъде в южен Техеран. Възможността, че джихад все още би могла да бъде обявена и че Мохамед ибн Абд Аллах скоро би могъл да бъде признат от мюсюлманския свят като божествено посочения Махди, изпратен да води войната, всеки ден бе една жива реалност в техните сърца и умове. Те знаеха, че Картър не е убит, макар и да не им беше известно защо Наваи не беше успял, а може би беше възможно или поне някои от тях си мислеха така, Наваи да е още жив и да се подготвя за нов опит.

Сега обаче новината, че Мохамед ибн Абд Аллах е убит и неговите последователи са или мъртви, или пленени, напълно бе задраскала всяка надежда, която все още бяха таили. Дълбоко отчаяние бе обзело душите им по време на срещата им при залез-слънце на 6 декември. Сега обаче, вглеждайки се в имама, те осъзнаха, че той, изглежда, не споделя настроенията им; тънка усмивка се появяваше от време на време върху лицето му; седеше спокойно, без да ги изпуска от погледа си.

— Разбирам тъгата върху лицата ви и чувствам болката, която изпитвате — проговори той. — Много загинаха и много от тези, които са арестувани, ще умрат. Но със сигурност ние не жалим за тях — всички, паднали на пътеката към Бога, са мъченици. Не, аз мисля, че ние сме опечалени, защото нашите надежди се провалиха. Ние се надявахме, че в този момент Мохамед ибн Абд Аллах би бил провъзгласен за Махди и за лидер на силите на ислямския свят в джихад срещу неверниците и тиранията. Вместо това той и последователите му бяха хванати в капан долу в подземията и тунелите и убити или пленени от мюсюлмански войници. Но би било напълно погрешно да се мисли, че нашите надежди са окончателно и завинаги изгубени. Аз оставам изпълнен с надежда и вярвам, че всичко предстои. Това, което се случи, е със сигурност „бада“ — промяна на Божествената воля по причини, които на човек не е позволено да знае. Има неща, които ми дават основание да кажа всичко това. Позволете ми да ви разкажа една случка — нещо, за което не съм споменавал на никого преди. През последните няколко дни често мислех за това като символ на надежда за нашата кауза. Значението му за нас е съдбоносно. Искам тази нощ да се завърнете по домовете си и да размишлявате върху това, което имам за онези, които мислите, че са готови да ги чуят. И така, слушайте внимателно. През лятото на 1977 година Махди пътувал в източната част на Саудитска Арабия с един от своите хора от Макран. Те проповядвали на бедуините от района, окуражавайки ги с думи и пари, за да се присъединят към тях, когато настъпи моментът. Но били арестувани и Махмуд Шайбани, иранецът, бил екзекутиран на едно място, наречено Абу Фарис. Мохамед ибн Абд Аллах бил завързан за една камила и изпратен навътре в Раб ал-Нали. Бродил дни без храна и вода и на петия ден вече бил на прага на смъртта. Намерили го ездачи, когато лежал умиращ в един овраг, мъже от едно племе, лагеруващо наблизо. Те го пренесли в палатките си. След като се възстановил, той спечелил много от тях за каузата и с тяхна помощ успял да се завърне в Мека, точно за времето на поклонението, и да говори на мюсюлманите от много страни. Ръката на Бог го измъкнала от челюстите на смъртта. Всичко това чух лично от устата му. Е, сега не разбирате ли какво е станало? Когато Мохамед ибн Абд Аллах разбрал, че президентът Картър не е убит и че Божията воля относно неговото предсказание е променена, той и най-близките му последователи слезли под земята в тунелите под джамията. Не виждате ли основанието за това? Не си ли спомняте, че има предсказания във всички книги на шиитското предание, че скритият имам ще се появи отново от подземието, в което слязъл, преди да изчезне в отвъдното? Не е ли било винаги предполагано, че предсказанието се отнася за дванадесетия имам на дванадесетия шиит, детето Мохамед ибн Хасан, изчезнал през двеста и шестдесетата година от нашия календар? Но вие знаете и аз зная, че подобни предположения са погрешни. Тогава за кого всъщност се отнасят предсказанията? Не е ли ясно, че Мохамед ибн Абд Аллах, истинският Махди, е изчезнал, скривайки се в духовно убежище от физическото зрение на хората — в подземието под Голямата джамия? И че той е Мохамед ал Махди, чието завръщане от подземието е предсказано? Ние не сме видели неговото тяло. На снимката, която е публикувана, не е той. Описанието, което е дадено, не съответства. Те си мислят, че той е мъртъв. Но ние знаем, че той е жив, скрит от нашите очи, в очакване да се завърне отново при нас от дълбините на земята.

Имамът спря. Виждаше, че те все още не са убедени, но че семето на надеждата отново е посято в душите им. Тези мъже жадуваха да повярват пак, че Махди е изчезнал само за късо време, за да се появи отново, когато бъде даден сигналът. Единият от тях — възрастният мъж, който беше довел Хюсеин Наваи за екзекуцията на приятеля му, погледна имама.

— Моля за извинение, светейши, но можете ли да ни кажете кога ще дойде Той? Ще доживея ли да видя Неговия ден?

Имамът погледна благо стария си последовател и се усмихна:

— Саид Али, мой стари приятелю, ти чака много дълго и много търпеливо. Ти не си го виждал, както някои от нас, и не си бил свидетел на деня на неговия триумф, както си се надявал. Но аз те уверявам — гласът му зазвуча високо и рязко и очите му заблестяха, когато обходи с поглед стаята, — че ти няма да умреш и даже няма да бъдеш на смъртно легло, преди да си го видял да се извисява. Времената са благоприятни и той очаква да действаме. Има стаен ужас из света — ние трябва да заложим на него. Навсякъде напрежението нараства — трябва да го повишим още. Съществува подозрителност — трябва да я подхранваме. Има натрупано раздразнение — трябва да го разпалваме. Трябва да има война, първо между Великите сили, за да се отслабят взаимно, а след това джихад — между обединените нации на исляма и останалия свят. Напрежението вече е високо. Аз го чувствам. И още повече ще нараства.

Атмосферата в малкото помещение ставаше все по заредена с възбуда. Имамът продължаваше да говори, святкайки с очи и ръкомахайки, като напълно бе обсебил вниманието на слушателите си. Най-накрая млъкна и се изправи. Останалите също станаха и зачакаха да ги поведе навън. Но вместо това той се обърна към един от тях, слаб мъж в черно, застанал малко встрани от другите. Набразденото му от бръчки лице и ръката без китка рязко го отличаваха от останалите.

— Молла Ахмад — тихо каза имамът, — моля, останете с мен. Има нещо, за което бих желал да говоря с вас.

Един по един останалите мъже напуснаха стаята, без да се обръщат с гръб към имама. Едва когато всички излязоха, възрастният мъж седна отново на пода и махна с ръка на молла Ахмад да седне до него.

— Ахмад — каза той. — Имам лоши вести; новини, които тежко ще те наранят. Един от нашите хора във Вашингтон ми изпрати съобщение, че Хюсеин Наваи е мъртъв. Самоубил се е преди няколко дни в една болница, където е бил отведен след опита за покушение срещу Картър. Улучили са го, преди да успее да изпълни мисията си. Той не те е подвел, Ахмад. Беше един от най-добрите ти ученици. Едва ли ще има друг като него. Зная, че го ценеше така, както аз ценя тебе. Но ти ще намериш утеха в достойната му смърт.

На лицето на молла Ахмад не можеше да се забележи дори и сянка от емоция, но в очите му имамът видя мъката и знаеше, че се чувства така, сякаш е загубил собствено дете.

— Сега, когато той е мъртъв — продължи имамът, — имам нужда от теб. Искам да те изпратя на мисия заради мен самия, мисия, която ще те отведе по стъпките му в Америка. Готов ли си да тръгнеш?

Моллата сведе очи към земята.

— Вие знаете, аз никога не бих ви отказал, господарю, никога, дори и светът да загине.

— Много добре. Сега слушай внимателно. Нещо не е наред в Америка. Хюсеин е мъртъв. Мохамед Ахмади е бил арестуван, книжата му конфискувани и той също се е самоубил. Питър Рандал, американският агент, човекът, нанесъл толкова много щети на нашата кауза, е все още жив във Вашингтон и отново е дейно лице срещу каузата ни. Някой трябва да отиде до Ню Йорк, да се свърже с групата ни там, да разбере какво се е случило и ако е възможно, да предотврати по-нататъшното изтичане на информация към американците. Аз искам да заминеш колкото може по-скоро, още утре, ако е възможно. Няма време за губене. Те трябва да бъдат спрени. Направи всичко, което е по силите ти, вземи всички мерки без ограничения, но се увери, че нищо не заплашва святото дело. Винаги съм разчитал на теб, Ахмад, и ти никога не си ме подвеждал.

Моллата вдигна очи и твърдият му поглед срещна очите на имама.

— Няма да те подведа, господарю — отвърна той.

31.

Вашингтон

Сряда, 18 декември 1979 година

Както беше предсказал имамът в Техеран, напрежението действително се повишаваше с всеки изминал час. Американските заложници бяха под стража в сградата на посолството в Техеран; фотографиите им — всички със завързани очи, унижени — се появиха в пресата, предизвиквайки гняв и възмущение навсякъде из западния свят. В Съединените щати се заговори за рейд срещу иранската столица, за удар върху петролните полета в Кузестан. На двадесет и девети ноември студентите, които държаха заложниците, обявиха, че ако шахът напусне Съединените щати и отпътува където и да е другаде, освен Иран, те ще изместят напред датата на процеса с обвинение за шпионаж, с който заплашваха пленниците. Три дни по-късно шахът напусна медицинския център „Корнел“ в Ню Йорк в посока летище Ла Гуардия, където се качи на борда на самолет, който го отведе до военновъздушната база Лакланд близо до Сан Антонио в Тексас. Тук бе приет в болницата „Уилфорд Хол“, разположена в базата. Евентуалното му бъдещо местопребиваване все още не беше ясно. На четвърти декември Садък Готбзаде, действащият ирански министър на външните работи, обяви, че заложниците съвсем определено ще се явят на процес по обвинение в шпионаж. Същия ден президентът Картър обяви пред все по-нетърпеливата общественост, че възнамерява да се кандидатира за втори мандат.

В Индийския океан американските военни кораби патрулираха в неспокойни води. На север по границите на Афганистан руските войски започнаха да се прегрупират в подготовка за нахлуване, което предстоеше само след три седмици. Първото по същество нарастване на активността на съветските войски се прояви на 8 и 9 декември, когато една специална бригада от руски десантчици се появи във военновъздушната база в Баграм.

В Европа представителите на НАТО, министрите на външните работи и министрите на отбраната се подготвяха за конференция в Брюксел, на която трябваше да дискутират американското предложение за базиране на 464 ракети с далечен радиус на действие „Томахок“ и 108 балистични ракети „Пършинг II“ в Англия, Западна Германия, Холандия, Белгия и Италия. От Русия Громико предупреди Европа за опасностите от нова надпревара във въоръжаването. От летищата в Лейкънхийт и Горен Хейфорд в Англия излитаха F-111, въоръжени с ядрени бойни глави, и ревяха в небето по своите всекидневни маршрути.

Разузнавателните служби в десет държави подложиха на най-щателна проверка архивите си. Имена, места и дати бяха разменяни отново и отново в истински водовъртеж от информация и картината започваше да се оформя. Но само във Вашингтон имаха представа за пълния размер на опасността. Това бе мястото, където се събираха всички нишки, и само там се знаеха подробностите от опита за убийство на президента.

В една малка стая в главната квартира на ЦРУ трима мъже седяха наведени над маса, затрупана с документи и папки. Хауърд Стрейкър и Питър Рандал си спомниха едно подобно събиране, състояло се преди около две години, с тази разлика, че този път не присъстваше Брандън Стюарт. Артър Пайк не беше член на това братство, но той бе наблюдавал работата им отдалече, бе приемал докладите им, бе страдал заради тях, работил за тях, залагал на способностите им. До неотдавна те никога не бяха се срещали, но днес бяха заедно, опитвайки се да подредят още елементи от гигантската главоблъсканица от информация, която сякаш ставаше все по-безформена и нереална с всяко прибавено късче. Стрейкър разбърка купчина документи и започна:

— От всичко, което разузнаването успя да събере, изглежда така, сякаш нашата благотворителна организация БДПМ е в центъра на някаква дяволска конспирация и ние даже не можем да започнем да гадаем колко е голяма. Трафикът на наркотици, изглежда, е само част от нейната дейност и доколкото можем да видим, съществува просто само за набавяне на средства, които обаче се използват за цели твърде различни от благотворителността. Бюрото за борба с наркотиците към Обединените нации ни оказа голяма помощ и вчера ни предостави едно твърде важно звено в информационната верига. Вече знаете, че в счетоводните книги на БДПМ намерихме документи за големи преводи от компании, регистрирани в Хонконг. По всичко личи, че те всички принадлежат на пет семейства и всички са от ирански произход. Утвърдени заселници в Хонконг, много влиятелни в бизнеса там. Всички глави на семействата притежават скъпи добре охранявани домове на Виктория Пийк и имат представителни офиси на Централ и Педер Стрийт. Управляват хотели в Муи Во на остров Лантан и фабрики на Каулуун и са познати лица в хонконгските клубове и хиподрума „Хепи Вали“. С други думи, са на голяма почит. И всички до един са мошеници. Изглежда, че членовете на петте семейства, всички принадлежащи към сектата на исмаилитите, са се появили заедно в Хонконг през миналия век. В това няма нищо необичайно — много ирански търговци открили магазини по тези места в онези времена. Търговията между Хонконг и южното иранско пристанище Бушер в залива била твърде оживена. Персийски килими, облекло, тюркоази и други стоки заминавали за Китай, а оттам изпращали китайска керамика, коприна и чай. Но едно от най-големите експортни пера на Иран бил опиумът. Тогава търговията е била напълно законна — в миналото в Иран наричали наркотика „тариак“ — т.е. лек, защото се използвал като лекарство. През това столетие много от иранските семейства напуснали Хонконг. Бизнесът вече не вървял така добре, търговията с опиум вече не била законна и те искали да направят удар някъде другаде. Но нашите пет семейства останали в играта, търгувайки с коприна, нефрит и слонова кост. В действителност продължили търговията с опиум, но по различен начин. Наш доклад навежда на мисълта, че те са инвестирали в производството и пласмента на хероин още от шестдесетте години. Поддържали са тесни връзки с една голяма английска компания — „Банър Уилсън“, но от известно време оформили нещо като синдикат, малък, но ефективен, и при това независим от Триадите или някой друг. И щом те подпомагат финансирането на БДПМ, то тогава се получава някаква дяволска мрежа. Синдикатът получава суровия опиум от Златния триъгълник, от Лаос, Тайланд или Бирма. Прекарват го през тайландската граница в малки статуетки на Буда, откакто на митническите служители е забранено със закон да проверяват религиозни предмети. По-голямата част от него се транспортира по море директно от Банкок до Хонконг, където се разпределя между няколко наркоклана. Нашите пет семейства управляват заедно една обща фабрика в Каулуун за производство на хероин от суров опиум. Можем само да се досещаме как успяват да възпират полицията от рейдове — или поне да не ги правят в неподходящо време. Така или иначе, товарят опиум и хероин на кораби в направление към Залива. В пролива Ормузд малки лодки с платна влизат в контакт, прехвърлят наркотиците в малки пакети и ги превозват до убежища на иранския бряг. От време на време някои дребни риби биват арестувани, може би екзекутирани, но никой не достига до големите акули в Техеран или до доставчиците в Хонконг. Между другото, Питър, твоят стар приятел Хаджи Реза Турчина беше един от важните вносители, работещ с доставчиците от Хонконг. Част от наркотиците се продава в Иран, както знаете, но остатъкът се изнася контрабандно от страната, обикновено с влака Техеран — Истанбул. Влиза в Турция, където една фашистка група, наречена Сивите вълци, го прекупува, за да го изпрати по вода до Холандия. И все пак изглежда, че известна част минава директно от Техеран през Лондон до Мохамед Ахмади в Ню Йорк.

Стрейкър спря за момент, барабанейки с пръсти по масата. Пое си дълбоко въздух, после продължи:

— Има още нещо. Успяхме да получим известна помощ от британците. Те прегледаха някои документи в Британската библиотека — стари папки, принадлежащи на групата „Банър Уилсън“, които нормално се държат под ключ. Има няколко досиета за нашите пет семейства, обхващащи времето до последната война. Това, което наистина ни интересува, е периодът на тридесетте години. Изглежда, през 1932 задграничният отдел на Нацистката партия е започнал да изгражда комплекс от партийни организации в Далечния изток. Там е имало немски колонии от края на деветнадесети век, предимно в Цзянцзъ, Шънчжян, Хонконг, Ханкоу и Шанхай. Заселниците работели обикновено за немско-азиатската банка, „И.Г. Фарбен индустри“ или „Круп“ — последните две компании развиват твърде сериозни интереси в района. Първата партийна организация била основана в Ханкоу, но само месеци по-късно била преместена в Шанхай, където я ръководел някой си Франц Хазеньорл. Той успял да открие клонове и на много други места, включително и в Хонконг. И тук вече пак стигаме до нашите пет семейства. Те вече били установили търговски връзки с немските компании, но сега се свързали и с малката група нацисти на Хазеньорл. Говорело се, че големи средства за членовете на нацистката партия идвали от семействата в отговор на някои доста изгодни търговски концесии с „И.Г. Фарбен“. Не знаем какво е станало с тези връзки след войната, но изглежда, че британските власти в Хонконг не са предприели нищо в тази насока, поне според публикациите. Като добавим всичко това към онова, което знаем за неофашистките групи, замесени в този бизнес, бих казал, че вече разполагаме с нещо. Резултатът обаче съвсем определено не ми харесва.

Стрейкър млъкна и точно в този момент на вратата се почука. Един от неговите сътрудници влезе в стаята.

— Съжалявам, че ви безпокоя, сър — каза той, — но току-що получихме от Ливан доклада, който искахте.

Стрейкър кимна, посочи му един стол и попита:

— Има ли нещо в него, Харпър? Ще го прочета по-късно, но сега ми кажете набързо има ли нещо заслужаващо интерес?

Бяха отправили запитвания към разузнавателните служби на различни страни за търговците на оръжие, но засега без резултат. Отговорите бяха винаги едни и същи. Доколкото било известно, не били регистрирани продажби на представители на фашистки групи, немски или други. Даже и търговците на оръжие си имали етичен кодекс. Да, имало запитвания няколко пъти от иранци, някои от името на правителството на шаха, други от частни организации. Да, били извършени плащания за доставки чрез Благотворителното дружество за подпомагане на мюсюлманите — било обяснено, че това е европейско лоби, създадено от фондацията „Пахлави“ по указание на шаха. Продадените по този начин оръжия не били транспортирани директно до Иран, а до правителствен служител в Афганистан, който, поне така се предполагало, уреждал тайното им прехвърляне през границата. Защо тази секретност ли? А! Това било нещо, за което никой не питал в този бизнес.

След това някой си бе спомнил Михаил Антониус, бивш сътрудник на Джордж Атия, ливанския християнски оръжеен търговец. Те заедно били замесени в доставките на оръжие за християните в началото на Ливанската гражданска война. В края на 1975 година Бейрут бе станал център на обширна оръжейна търговия, с мрежа по цялото земното кълбо. Но докато палестинците имали сравнително лесен достъп до оръжие, доставяно им от Сирия, Иран и Либия, то християните били принудени да си доставят оръжие от чужбина по море. Много пари сменили първо началния си собственик — оценките варираха от двеста до шестстотин милиона долара, предвид големите доставки на оръжие и боеприпаси. Никой не знаеше откъде идват парите, но между предполагаемите източници бяха ЦРУ, Израел, местни бейрутски банки, финансисти от Западна Германия, Ватикана… и Иран.

Твърдеше се, че Антониус е човекът, който знае най-много за международната търговия с оръжие — повече от всеки друг жив човек, и в миналото винаги бил в добри отношения с ЦРУ, макар някои хора да предполагаха, че е поддържал същите връзки и с КГБ. Били дадени инструкции на централата на ЦРУ в Бейрут да уреди среща с Антониус и да установи какво знае той. И според Харпъровото резюме на доклада, той наистина знаеше много.

— Сър, според Антониус БДПМ в Цюрих е оказало твърде значителна подкрепа на ливанските християни, особено в закупуването на оръжие — докладва Харпър.

— На християните? Сигурен ли сте? — запита Пайк изненадано.

— Да, сър. Това е съвсем ясно, сър. Има показание, че БДПМ обяснили на Антониус, че те са шиити и предпочитат да помогнат на християните, отколкото на мюсюлманите сунити. Но съвсем не изглежда, че са го правили безкористно. В замяна на помощта си те поискали от Антониус да закупи повече оръжие, отколкото били собствените му нужди. Според него то трябвало да се изпрати в Иран.

Стрейкър подсвирна и се облегна назад.

— Браво! Каква фасада! Всички знаят, че християните са на пазара тук и в Европа. Те бяха във война, така че никой не би помислил за излишъци, отиващи някъде другаде. Някакви подробности за това как е организирано?

— Да, сър. Те обикновено получават оръжие през Марсилия, Испания, Италия и Гърция. Бившите ливански доставчици в Западна Африка също въртят оживена търговия, като изпращат товара през Казабланка направо в Средиземно море. Очевидно част от тези пратки са отклонявани в Средиземно море за Турция, откъдето са извозвани през Анадола в Иран. Какво е ставало след това, Антониус каза, че не знае.

— И нито един път никой от тези товари не е бил спиран?

— Не, доколкото е известно на Антониус.

— Имате ли представа за номенклатурата на доставките?

— Да, сър, списъкът е доста подробен. Много автомати — френски МАТ-49, немски „Хеклер“ и „Кох МР5-АЗ“, също така новата скъсена версия на техния МР-5К и голямо количество от нашия „КАМ-Стат Х-9111“. Антониус твърди, че е имало няколко големи доставки от 9 мм патрони за „Парабелум“ — стават за всички автомати, които изброих досега. Доставени са също така партиди от 7,62 мм АК-47, нашият „Армалайт AR-18“ и белгийски пистолети „Браунинг“. Има и още нещо, сър.

— Да?

— Антониус казва, че през 1978 са прехвърлени две пратки от Сиера Леоне през Африка и Червено море до Саудитска Арабия. Казва, че съдържали гранати и автомати.

Стрейкър подсвирна отново, но устата му беше суха и звукът излезе накъсан.

— А моделът?

— Да, сър, същият, който бе използван при обсадата на джамията тази година.

Когато Харпър напусна стаята с инструкции да напечата пълен доклад, Стрейкър се обърна към останалите и попита:

— А сега накъде?

Пайк поклати глава. Увереността му, че знае нещо определено, го беше напуснала. Фокусът на събитията се бе изместил от Иран към Германия, Хонконг, Турция, Бейрут и един Господ само знаеше къде още!

— Не мога да повярвам! — простена Рандал. Но знаеше, че отговорът е в Иран, където си е бил през цялото време. Искаше му се да се върне там, да тръгне право към центъра на безкрайната паяжина, макар и да съзнаваше, че да се върне без точна информация е не само опасно, но и безполезно. Той се отпусна в стола си и изпсува високо.

32.

Вашингтон

Вторник, 18 декември 1979

След като Пайк си тръгна, Рандал се върна заедно със Стрейкър в неговия офис. Беше дълго помещение с нисък таван, боядисано в бяло. Притежаваше безличния комфорт на хотелски апартамент или луксозна стая за много важни личности. Стрейкър работеше тук, а понякога му се налагаше да живее и с дни. Но въпреки това не беше донесъл нищо от дома си. Обзавеждането, принадлежностите към бюрото, даже цветята по прозореца бяха закупени и поставени тук от Управлението. Стрейкър не беше добавил нищо. Нямаше картини по стените, нямаше фотографии по бюрото, нито даже трофеи или някоя хващаща окото дреболия, нито дори любим молив върху писалището. Нямаше нищо, което да оживява безличното пространство на помещението, и ако Стрейкър умреше или заминеше утре в чужбина, следващият обитател можеше да се нанесе веднага.

Рандал се отпусна на едното от трите кресла в стаята. Стрейкър очевидно беше прав. Той го познаваше от няколко години, първо от Иран и сега тук след неговото завръщане, но през цялото време никога не бе успявал да се доближи до човека зад служебното лице. Стрейкър беше четиридесет и пет годишен, неженен, недружелюбен и мълчалив. Не ходеше на гости, нито някой ходеше при него. Никога не говореше за себе си и изглеждаше така, сякаш изобщо нямаш личен живот. В департамента не се носеха клюки по адрес на Стрейкър, слухове или стари случки, верни или не. Рандал знаеше, че той е добър в работата си, внимателен, акуратен, че е господар на чувствата си и притежава самоконтрола, необходим за всеки агент. Ако таеше някакви чувства или страсти, то те бяха дълбоко погребани и скрити от погледите.

Сега обаче нещо го смущаваше, изкарваше го от релси. Стрейкър беше разтревожен и разсеян. И това имаше връзка със сегашния случай, Рандал беше сигурен. Дали не знаеше или подозираше нещо, което не бе казал на колегите си? Което не би могъл да им каже?

Стрейкър седна срещу Рандал, погледна го и отмести очи. Нямаха никакво време. Трябваше да действат сега или изобщо да не правят нищо. Трябваше да започнат тази нощ, нямаха време за губене. Онова, което Рандал не знаеше, беше страшно много, а останалото, което подозираше — също. Толкова много, което той никога не трябваше да узнае, нито пък да подозира. Но той беше ключът към ситуацията и те трябваше да го използват. Проблемът на Рандал беше, че се беше замесил. Още от самото начало той бе допуснал лични чувства да оцветяват преценките му, да изкривяват представата му и да го отклоняват от правилната посока. Това едва не му коства живота. Подобно ангажиране винаги носи наказание. Един агент никога не трябва да се поддава на чувствата си, не трябва да изпитва тревоги, нито да се ангажира емоционално. Това бе веруюто на Стрейкър, религията му от двадесет и пет години, и до този момент никога не бе имал проблеми. Рандал беше проблем, но той трябваше да бъде използван поне още веднъж. Щом установеше връзка, можеха да го върнат обратно под претекст, че все още не е добре, че не се е възстановил физически и духовно от поражението в Иран, и да го пенсионират. Дискретно, разбира се. Винаги дискретно.

— Питър — изрече той, неуверен как трябва да започне. Настъпи пауза. Рандал чакаше, без да знае какво има предвид Стрейкър. Не можеше да прочете нищо на лицето му. Беше безизразно и затворено като кабинета му. Стрейкър продължи с равен глас:

— Имаме проблем, Питър. Второстепенен, но проблем, при решението на който можеш да помогнеш. — Той отново направи пауза. Беше повторил два пъти думата „проблем“, един път би бил достатъчен. Не трябваше да подчертава трудностите. Изправи се, отиде до бюрото си и изтегли едно чекмедже. Извади папка в убит червен цвят.

— Получих това преди няколко часа — каза той и седна зад бюрото, дистанцирайки се по този начин от Рандал. — Това е доклад на ФБР от Ню Йорк. Те ни сътрудничеха в този случай. Реших, че… — той се поколеба за момент, после продължи, — … че е за предпочитане да не споменавам за това по време на нашата среща с мистър Пайк. Не е необходимо да знае всичко. Докладът се отнася за семейство Ахмади в Ню Йорк, по-конкретно за съпругата и дъщерята. Изглежда, че мис Ахмади е в неизвестност от късния следобед вчера.

Очите на Рандал се разшириха едва забележимо. Иначе лицето му не показа никаква реакция.

— Казва се Фереще — продължи Стрейкър. — Съгласно този доклад, тя се е грижила непрекъснато за майка си от момента на ареста на баща й. Последните били тежки за семейството. Ахмади починал в ареста, така че следвало да има смъртен акт. Но ФБР държало архивите му и семейният адвокат направил скандал и проточил нещата, предизвиквайки едно досадно забавяне. И така допреди няколко дни, докато се уреди всичко. Погребението се състояло едва вчера сутринта. След това Фереще се прибрала с майка си и няколко роднини. По някое време следобед излязла да купи успокоителни за майка си от аптеката. Оттогава е в неизвестност. Никой не я е виждал, нито е чувал нещо за нея.

Стрейкър млъкна. Да, трябваше да стане тази нощ, утре най-късно.

— Да? — Тонът на Рандал беше неутрален, ненастоятелен. Просто искаше да знае.

Стрейкър го погледна озадачено.

— Какво мога да направя аз? — попита Рандал. — Ти каза, че мога да помогна. Какво искаш да направя?

— Иди в Ню Йорк. Намери я. Намери момичето. — Стрейкър не искаше думите му да звучат като заповед. Наум бе започвал всяка фраза с: „Бих искал да…“ Но това нямаше да е правилно. Не той, Стрейкър, искаше Рандал да отиде в Ню Йорк. Беше му все едно. Той просто изпълняваше желание, трансформираше го в заповед. Желания, заповеди, къде ли в крайна сметка беше разликата? Така и не се беше научил да прави разлика между тях; просто се подчиняваше. А Рандал не се беше научил. С него щеше да бъде трудно.

— Искам да опиташ, Питър, да се опиташ да я намериш. — Стрейкър произнесе думата, макар всъщност да не искаше нищо. Или може би само подчинение.

Това не означаваше нищо за Рандал. В Ню Йорк си имаше достатъчно хора за тази работа — полицията, ФБР и даже частни агенции. Какво би могъл да направи той? Къде би могъл да отиде? И той го каза.

Стрейкър кимна:

— Зная, Питър. Полицията вече я търси. ФБР също. Но ти би могъл да говориш с майката на фарси, да спечелиш доверието й и да ти каже каквото знае. Тя може да те отведе до момичето.

— Откъде знаеш?

— Сигурен съм в това. Майката знае къде е момичето. Поговори с нея.

— И ако намеря момичето? Ако е все още живо.

— Тя е изчезнала по някаква причина. Открий тази причина и ще разбереш какво се крие зад всичко това, какво има зад кулисите. Тя знае кои са те, трябва да знае. Изчезнала е, защото знае. Тръгни за Ню Йорк още тази вечер, Питър. Вземи толкова пари, колкото мислиш, че ще ти трябват. Дръж директна връзка с мен. Аз ще бъда тук. Звъни, щом научиш нещо. Дръж ме в течение.

Рандал нямаше какво повече да каже. Просто стоеше, вперил поглед в Стрейкър. Какво ли бе замислил? Защо го пращаше в Ню Йорк?

— Мога ли да взема това? — попита той и посочи папката върху бюрото.

Стрейкър отвори бюрото, измъкна друга папка и му я подаде.

— Това е копие, можеш да го вземеш.

Така значи, Стрейкър е знаел, че той ще каже „да“. Какво ли още знае? Рандал взе папката, излезе и тихо затвори вратата. Веднага след това мъжът в стаята вдигна слушалката на единия от двата телефона пред себе си и набра къс вътрешен номер. Някой чакаше на другия край.

— Тръгна — каза Стрейкър и затвори. Секунда по-късно другата слушалка също тропна на вилката. Стрейкър знаеше, че Рандал е на път към смъртта си, но какво би могъл да направи? Беше взето решение и той трябваше да се подчини. Рандал беше примамката, той щеше да ги привлече, щеше да установи връзката. На масата имаше доста по-големи залози от живота на един обикновен агент.

Ню Йорк Сити

Вторник, 18 декември 1979

Стигна в Ню Йорк късно, но се насочи право към дома на Ахмади в Челси. На летището нае кола, като плати за една седмица в аванс. Надяваше се, че няма да се бави толкова дълго в Ню Йорк, но в същото време осъзнаваше, че това ще е досадна операция, направо губивреме. Чудеше се защо изобщо го бе изпратил Стрейкър.

Обилен сняг беше валял рано сутринта и придвижването по улиците беше затруднено. На два пъти му се стори, че го следят, но всеки път, когато поглеждаше назад, виждаше различни коли. Явно беше загубил форма. Изглежда, нервите му го подвеждаха.

Къщата беше тъмна и отначало си помисли да се върне през деня на светло. Но беше едва десет, а той искаше час по-скоро да започне издирването на момичето. Беше уверен, че е изчезнала по собствено желание, може би защото се е почувствала зле заради смъртта на баща си и е пожелала да остане сама или може би защото е предполагала, че някой иска да я убие. Но ако някой е възнамерявал да я отстрани, то той почти сигурно би го направил по-рано, веднага след ареста на баща й. А ако си мислеше, че искат да я убият, това означаваше, че знае достатъчно, за да е необходима такава мярка. Стрейкър навярно бе прав — намери я и ще намериш групата, ако тя проговори.

Той натисна звънеца и зачака. Не последва отговор. Може би мисис Ахмади беше при роднини. Той позвъни отново. Този път домофонът щракна и се чу ядосан глас.

— Да! Кой е? Какво искате? — Гласът бе женски, с ирански акцент.

— Вие ли сте мисис Ахмади? — попита той на фарси.

— Кой иска да знае?

— Казвам се Питър Рандал. Трябва да говоря с мисис Ахмади.

— Мисис Ахмади е болна. Погребаха чичо ми вчера и е разстроена. Трябва й спокойствие. Никакви посещения.

Домофонът щракна отново и линията се прекъсна. Той се поколеба, после позвъни пак. Ново щракане и гласът се чу отново, този път още по-ядосан:

— Вървете си, моля. Тя спи, ще я събудите. Вървете си, моля ви.

— Трябва да говоря с нея за дъщеря й, за Фереще.

Настана дълго мълчание, но този път жената на другия край не изключи домофона.

— Лоша ли е новината? Мъртва ли е?

— Не е новина. Не зная къде е Фереще, нито как е. Но искам да помогна да я намерим. Моля ви, трябва да говоря с мисис Ахмади.

— Тя ми е леля, можете да говорите с мен.

Силно щракане и жужене показаха, че вратата е отключена. Рандал я бутна и пристъпи в обширен, скъпо обзаведен коридор. Стори му се, че сякаш е прескочил хиляди мили с тази единствена крачка, влизайки в къщата на богато семейство в Техеран. Скъпи персийски килими покриваха пода, миниатюри в рамки бяха окачени на стените, три емайлирани фенера висяха от тавана. На горната площадка на стълбището стоеше висока иранка на около 30 години, облечена в черна траурна рокля и черен шал от шифон, превързан като забрадка. Рандал затвори вратата и тръгна към нея. Тя не каза нищо, просто стоеше и го гледаше, докато той изкачваше стълбите. Лицето й беше безизразно, със студени и съсредоточени очи. Щеше да е привлекателна, ако не беше суровата линия на устата й и безкомпромисната твърдост на изражението й.

— Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете — каза той подчертано учтиво. Тя кимна мълчаливо и го въведе в една малка стая встрани от първата стълбищна площадка. Затвори внимателно вратата и му посочи един стол. Всичко наоколо беше иранско. Той изпита неясно безпокойство.

Жената се настани срещу него.

— Кой сте вие, мистър Рандал? Защо дойдохте тук? Кой ви изпраща?

— Аз съм от… правителството. Дойдох да направя проучване за Фереще, да открия каквото мога, нещо, което би ми помогнало да я намеря.

— Вие говорите добре фарси. Живели сте в Иран. За кое правителствено учреждение работите, мистър Рандал? — Лицето й беше съсредоточено и не изразяваше нищо.

— Бях към посолството в Техеран няколко години, мисис…

— Навабпур, Нушин Навабпур. Какъв интерес може да има Държавният департамент към изчезването на моята братовчедка?

— Може да се окаже замесена с една екстремистка група, действаща в страната ни. Загрижени сме за нейната безопасност.

— Не е необходимо да ме лъжете, мистър Рандал. Вие не сте от Държавния департамент и вашият интерес към Фереще няма нищо общо с нейната безопасност. Вие мислите, че тя е член на терористична организация и искате да я намерите чрез нея.

Рандал знаеше, че няма да постигне нищо чрез увъртане. Иранците бяха прекалено добри в това, за да бъдат хванати по този начин.

— Да, това е една от причините. Но дори и да се окаже невинна, може да знае неща, свързани с други хора. И поради тази причина има голяма вероятност животът й да е сериозно застрашен. Ако вие знаете къде е, ще й окажете голяма помощ, ако ни съобщите къде се намира в момента.

— Не зная къде е, но дори и да знаех, не съм уверена, че бих ви казала. Полицията вече я търси, защо не ги попитате?

— Ние си сътрудничим с тях. Но може би Фереще не желае да си има работа с полицията, може би се опитва да ги избегне.

— Какво ви кара да мислите, че тя не бяга тъкмо от вас?

— Едва ли знае, че се занимаваме с нея. — Нещо в жената смущаваше Рандал, терзаеше ума му. Но не можеше да определи точно какъв е източникът му на безпокойство. Тя взе пакетче цигари от една близка масичка, изчука една, запали я и вдиша дълбоко. Не му предложи.

— Мистър Рандал, нямаме нужда от помощта ви. Ако Фереще е… ако тя е все още жива, полицията ще я намери. Майка й и аз се молим да я намерят, преди нещо да й се е случило.

Изведнъж той се сети: очите й. Въпреки черните дрехи, погребението преди ден и траурната церемония след това, тази жена не скърбеше. Нямаше и следа от наскоро пролети сълзи в очите й, от мъка, от безпокойство за братовчедка й. Може би не държеше особено на чичо си и братовчедка си, или пък дори ги мразеше, но иранската традиция изискваше тя да демонстрира скръб. Рандал мислеше бързо. Имаше и още нещо, нещо от това, което беше казала, и то не бе вярно. Беше му направило впечатление и го бе накарало да застане нащрек, но умът му отказваше да го осмисли. Продължи да говори, като трескаво съобразяваше.

— Натоварен съм с издирването на вашата братовчедка. Заповядано ми е да я намеря и да й помогна, но за да започна, имам нужда от помощта ви.

Още докато говореше, осъзна какво го тормози. На вратата, точно преди да го пусне вътре, тя бе нарекла мисис Ахмади своя леля, но преди това бе казала, че Ахмади й е чичо. Това не можеше да бъде. Или чичо и стринка, или леля и вуйчо, свако — каквото и да е, но не и чичо.

— Коя сте вие? — попита той. — Можете да ми кажете истината или да почакате, докато я установя. Но преди това искам да поговоря с мисис Ахмади. Веднага.

Още докато говореше, лицето й му каза, че е прав, но очите й продължаваха да го гледат втренчено.

— Страхувам се, че това не е възможно, мистър Рандал. Не мога да ви позволя. Ще трябва да си вървите, иначе ще повикам полицията.

Какво ли криеше? Защо се опитваше да му попречи да се срещне с вдовицата на Ахмади?

— Не бих го направил, мисис Навабпур. Нито пък ви съветвам да се опитвате да ме отклоните от разговор с мисис Ахмади. Къде е тя?

Не беше забелязал ръката й, придвижваща се много бавно към джоба на роклята й. Изминалите години бяха взели данъка си. С ловко движение тя измъкна малък, но смъртоносен автоматичен пистолет.

— Мисля, че си поговорихме достатъчно, мистър Рандал. Не ви е за пръв път да ни заставате на пътя. При последния случай това ни струва скъпи жертви, жертви, чиято стойност вие даже не можете да си представите. Мисис Ахмади е в стаята си; за неин лош късмет я сполетя нещастие. Мисля, че е крайно време и вас да ви споходи същото. Моля, поставете ръце на тила си и се изправете много бавно. Това е малък пистолет, но съм уверена, че вие много добре знаете какви поражения може да нанесе от толкова близо.

Той знаеше. Бавно, без да отделя очи от пистолета и ръката, която го държеше, той вдигна ръце и ги постави на тила си, както му беше казано. След това започна да се надига от стола. Тя държеше уверено пистолета; не съществуваше риск да стреля случайно. Е, щеше да има поне малко време за мислене.

— А сега, мистър Рандал — продължи тя, — извадете с лявата си ръка пистолета от кобура под мишницата си и го пуснете внимателно на пода. Направите ли някакво рязко движение, стрелям веднага.

Той измъкна пистолета от кобура с дулото надолу. Движенията му бяха бавни и успокояващи. Оръжието изтрополя до краката му върху плътния килим.

— А сега поставете ръцете си пак на тила и идете до вратата, но не се опитвайте да я отворите.

Той се подчини, спомняйки си инструкциите отпреди години на тренировките в школата за това как да се държи в ситуации като тази: „Изпълнявай всичко, което ти нареждат, прави го бавно, не прави нищо, от което лицето, държащо оръжието, може да изпадне в паника. Дай си време за мислене и не действай, преди да си абсолютно сигурен.“

— А сега — продължи тя, — отворете вратата бавно с лявата си ръка. Не прекрачвайте прага, преди да съм казала. — Ръката й не помръдваше, оръжието беше насочено точно в главата му. Трябваше да се доближи до нея.

— Кои са вашите хора? — попита той. — Имам право да зная, нали? Ние се борим един срещу друг близо вече две години и все още не зная кои сте вие.

— Тихо! — прекъсна го рязко тя. Това беше първият знак, който издаваше нервността й. — Отворете вратата. Бавно.

Той хвана дръжката, натисна я и открехна вратата.

— Въобще не ми пука за тишината, — меко каза той. — Ако имате намерение да ме убиете, не би навредило да ми ка…

— Казах да пазите тишина! Тайната никога не бива да се разкрива пред външни лица, никога! — Тя говореше със страст и вълнение, гласът й звънтеше в безмълвието на празната къща.

Рандал погледна надолу към килима до вратата. Беше точно така, както си го беше представял. За богатите иранци не беше необичайно да влагат в хубави килими като средство срещу инфлацията. Те са неудобни за крадене, лесно се съхраняват и увеличават стойността си с времето. Хубавият килим има нужда от ходене върху него; това подобрява влакнестата структура, придава му патина и смекчава цветовете. Най-добрият начин на съхранение е да се трупат един върху друг три, четири и даже половин дузина. Тук навярно бяха три — вратата бе изрязана два-три сантиметра, за да може да се плъзга отгоре. Рандал я отвори докрай и зачака следващите инструкции.

— Сега застанете в рамката на касата, без да мърдате. Дръжте ръцете си на тила.

Това беше най-трудният момент за нея и най-опасният за Рандал. Той можеше да се хвърли наляво или надясно, може би щеше да успее да намери някакво прикритие в друга стая преди тя да се добере до вратата и да стреля. Възможно, но не и сигурно, и ако сметката му се окажеше крива, едва ли щеше да остане жив, за да съжалява за грешката си. Той леко помръдна крак, бутайки с пета ръба на най-горния килим, като го плъзна внимателно назад.

— Застанете на колене — заповяда тя — и след това вървете на колене към перилата.

Той бавно сви колене, избутвайки килима назад, като образува две ниски гънки. Очите й бяха фокусирани върху главата и ръцете му, пистолетът се наведе надолу към предпочитаната цел — основата на врата му. Той се придвижи несръчно на колене през площадката; полираният дървен под болезнено го убиваше. Когато стигна до перилата, жената тръгна към вратата. Той се напрегна в очакване къде ще стъпи.

Жената се спъна в една от гънките на килима и пистолетът й изгърмя; тя политна с несръчно протегната напред лява ръка, за да смекчи падането. Куршумът мина далеч от целта, разцепвайки дървеното перило на метър от Рандал. Само след миг той вече бе на крака, изрита пистолета от ръката й, замахна и я обездвижи със саблен удар по шията. После се наведе и я обърна по гръб, после я издърпа да стане. Беше лека, но високият й ръст затрудняваше движенията му.

Настани я на един стол с високо облегало, наведе главата й напред и опипа вътрешността на устата й. Намери капсулата зад последния долен зъб отдясно. Бръкна в джоба си и извади малкия швейцарски армейски нож, с който никога не се разделяше, отвори една малка пила и се захвана с изваждането на капсулата; задачата му се усложняваше от необходимостта да държи главата й наведена напред, в случай че неволно счупеше това, което толкова се стараеше да запази здраво.

Пет минути по-късно капсулата лежеше здрава в ръката му — малък сив цилиндър от чуплив метал, съдържащ достатъчно цианид, за да убие за секунди. Той го пъхна в джоба си и седна срещу жената, изчаквайки я да дойде в съзнание. След десетина минути очите й потрепнаха, после се отвориха. Погледът й се заби в него; омразата в очите й им придаде повече живот, отколкото връщането на съзнанието. Той видя как омразата се замени от нещо друго, нещо, което беше видял навремето и в очите на професор Моини, преди той да умре в Дарбанд. Очите й се затвориха и тя стисна челюсти, веднъж, после отново.

— Губите си времето — каза той. — Ето я. Извадих я, докато бяхте в безсъзнание.

Очите й се отвориха отново. Отчаяние бе заменило омразата.

— Помолих ви да ми разкажете за вашата група — продължи той. — Сега вече ви заповядвам. Щом ви е известно кой съм, значи също така знаете, че пет пари не давам за съдбата ви, след като получа това, което търся.

Тя го гледаше с очи, фокусирани в някаква точка над главата му.

— Може да загубя цяла нощ, но съм решил да ви развържа езика. И така, първото, което искам да науча, е къде се намира Фереще Ахмади.

Тя продължаваше да се взира над него с немигащи очи; дишането й постепенно замираше.

— Знаете ли къде е тя? — запита настойчиво той. — Да не сте я убили, както убихте и майка й?

Тя не отговори, само продължаваше да гледа втренчено, но очите й бяха празни, а лицето — лишено от всякакво изражение. Колко ли време би могла да издържи така?

— Кога дойдохте тук? Вчера? Миналата нощ? Днес? Тази вечер? Кога е убита мисис Ахмади? Колко от хората ви са в Ню Йорк? Фереще Ахмади член на вашата група ли е?

Той я засипваше с въпроси, съзнавайки, че тази канонада може да продължи през цялата нощ и на следващия ден. Много скоро щеше да му се наложи да я предаде на някой друг, но сега тя бе на негово разположение за разпит. Наведе се напред и я шибна по лицето. Главата й отскочи и остана така, извита на една страна. Нищо не показа, че е усетила удара му. Погледът й продължаваше да се рее без никакъв израз. Той се навъси и отново я удари, но тя дори не реагира, макар че главата й клюмна напред; само гледаше пред себе си с невиждащи очи. Хвана я за раменете и започна да я разтърсва. Никаква реакция, с изключение на отслабващото й дишане и ужасяващия втренчен поглед. Кожата й ставаше все по-бледа и по-студена. Той повдигна дясната й ръка и я пусна. Тя остана да виси във въздуха, в положението, в което я остави. Повтори процеса и с лявата й ръка и след това върна и двете в първоначалното им положение. Тя бе навлязла в състояние на дълбок каталептичен транс и с всяка секунда потъваше все по-дълбоко в него. Рандал се отпусна сломен до стола й. Толкова пъти бе достигал само на една ръка разстояние от тайната и всеки път претърпяваше поражение! Къде ли не бяха успявали да се скрият от него: в шифрите, в мълчанието, в смъртта и сега в тази подигравка със смъртта. По дяволите! Щеше да я накара да проговори. Ръката му посегна към телефона.

33.

Ню Йорк Сити

Вторник, 18 — сряда, 19 декември 1979 година

— Нищо не мога да направя, мистър Рандал — каза докторът и сви устни. Беше изпратен директно от нюйоркския офис на ЦРУ за вътрешни операции, който му плащаше повече за дискретността, отколкото за лекарските му услуги. Той прибра инструментите в малката си сива чанта и я затвори. В тона му имаше някаква обреченост.

— Тя е в каталепсия — продължи той. — Много дълбока. Досега не съм виждал никого в такова състояние. И никога не съм чувал някой да влезе в транс толкова лесно сам. Бих казал, че това е невъзможно. Сякаш е била програмирана и е трябвало само да натисне един вътрешен превключвател, за да се получи почти незабавен ефект. Ще трябва да я вземем с нас до главната квартира и да видим какво можем да направим с наркотични вещества. Но това навярно ще отнеме време, а съществува и възможността подобно третиране да я убие. Или пък да получи мозъчно увреждане, когато я извадим от това й състояние. Ще трябва да изчакате известно време с разпита и даже тогава тя би могла отново да потъне в транс, освен ако не намерим начин да въведем някаква вътрешна блокировка. Мога само да ви кажа, че този път сте претърпели поражение.

— По дяволите! — избухна Рандал и скочи от стола. На вратата се почука и единият от двамата служители от отдела за вътрешни операции, дошли с лекаря, влезе в стаята.

— Готови сме да изнесем тялото от спалнята, сър — каза той на Рандал. Бяха открили мисис Ахмади в леглото й, удушена с чорап. Лекарят бе преценил, че е мъртва от около пет часа.

— Окей — кимна Рандал и се обърна към лекаря: — Изнесете и тази. Ще се погрижа тя да бъде под ключ, но искам от вас да направите всичко възможно, за да остане жива. Тя разполага с информация, която ми е страшно нужна. Обадете ми се веднага щом стане годна за разпит.

Излезе от стаята и тръгна нагоре по стъпалата. Стаята на Фереще Ахмади беше вече претърсена от жената или нейните приятели. Съдържанието й беше разхвърляно в безпорядък по пода: чаршафи, облекло, гримове, книги, документи, фотографии. Той внимателно прекрачваше разхвърляните вещи. Дали Нушин Навабпур беше търсила нещо определено, или просто така, напосоки? Може би бе успяла да открие онова, което е търсила, преди той да я бе обезпокоил, и вече е била изпратила съучастниците си след момичето? Или пък той й е попречил в търсенето? Той вдигна няколко листа, предимно писма и стари записки от колежа, и започна да ги прехвърля.

Според досието, което бе проучил преди да тръгне от Вашингтон, Фереще Ахмади бе на двадесет и две години, неомъжена и работеше като архивар в Музея за модерно изкуство, недалеч от Пето авеню. Следвала в Националната академия за изобразително изкуство, където все още бе регистрирана като студент по графика. Част от времето си прекарваше като помагаше в семейната галерия за антики. Американски гражданин, прекарала първите десет години след рождението си в Иран и след това през 1966 година дошла с родителите си в Ню Йорк. Снимката й показваше интелигентна, необикновено привлекателна жена; очите и устата й издаваха независим характер, съчетан с може би малко неувереност. Беше виждал същия израз и преди върху лицата на ирански жени, чиито ум и външност биха били залог за всякакъв вид успех, но техните семейства ги държаха според изискванията на традицията в безусловно подчинение. Понякога ставаха политически активистки.

Рандал почувства как го обзема чувство на самота и унилост. Защо не се бе оттеглил, когато се върна от Иран? Беше подобно на завръщането от Виетнам; най-удачният момент да бие шута на всичко. Но вместо това бе останал, бавейки се с оставката, съзнавайки, че може да го направи всеки момент. Но отново бе засмукан от този ненаситен вихър от интриги, престъпления и насилие. Призракът, който преследваше от толкова време, все му се изплъзваше, като дим между пръстите му, всеки път, когато се изправеше лице в лице с него.

Под една купчинка писма попадна на едно, сгънато внимателно и върнато в плика му, което предполагаше по-внимателно отношение. Съдържаше само няколко реда: „Скъпа моя, съжалявам много, че всичко трябваше да свърши по този начин, така внезапно. Може би всичко е за добро. Знаеш, че никога не бих могъл да ти причиня болка. Знаеш също къде да ме намериш, ако изобщо някога ме потърсиш отново. Ръсел Фернуел.“ Записката беше кратка и не съдържаше адрес, но все пак бе начало. Рандал намери една адресна книжка, дебела и пълна с имена, някои бяха подредени по азбучен ред, други вписани без никаква схема. Нямаше никой записан като Ръсел. Той започна от А и продължи нататък, без да пропуска име. След пет минути го намери: Ръсел Фернуел, 49 Гроув Корт, Гринич Вилидж. За да е сигурен, провери до края, но човек с това име повече нямаше. Затвори книжката и я захвърли върху писалището до прозореца. И в същия момент окото му улови лекото движение на къс хартия, раздвижил се от трепета на въздуха, предизвикан от летящия бележник. Отиде до писалището и го вдигна; ръката му леко затрепери.

Беше виждал вече подобен лист: бледосин, покрит с тайнствени символи и ивица от почти нечетливи йероглифи в долния край. Не можеше да е сигурен, че знаците са същите, но във всичко останало той бе напълно идентичен с листа, намерен в папката на Масуд Хешмат, и с онзи, който Хешмат беше вдигнал от пода в къщата в Колхак. Лист хартия, причинил толкова много смърт. Рандал го сгъна и го пъхна в джоба си.

От Челси до Гринич Вилидж се стигаше само за няколко минути с кола. Гроув Корт представляваше малка група от тухлени къщи встрани от Гроув Стрийт, всички с изглед към един парк. От квартал на нюйоркските бохеми през шестдесетте сега мястото се бе превърнало в убежище на богати и преуспели хора с артистични претенции. Беше още красиво, но някаква застояла атмосфера бе обгърнала околността и заглушаваше бунтарския дух на предишните десетилетия. Гроув Корт бе усамотено и тихо място, в което външни хора нямаха достъп. Минаваше полунощ, когато Рандал отвори тежката врата, защитаваща малкото убежище от несигурността на улицата отвън. Тя издрънча зад него.

Ръсел Фернуел още не беше си легнал, но определено не беше особено щастлив от факта, че го притесняват в толкова късен час. Четиридесетгодишен, леко посивял, с оплешивяващо чело и дълга коса, той бе облечен като художник. Рандал показа удостоверението си и попита дали може да влезе.

— Можете — отговори Фернуел с изкуствено апатичен глас, — но искам да знаете, че във всекидневната ми има дама и тя няма да си тръгне за ваше удобство. Ако разбирате какво искам да ви кажа, тогава влезте. — Той направи театрален жест, сякаш бе очаквал думите му да извадят посетителя от равновесие. Явно Фернуел си падаше по позите. Рандал прекрачи прага. Фернуел затвори вратата, заключи я и пусна резето, след това въведе посетителя си в едно обширно, оскъдно обзаведено помещение вдясно.

„Дамата“ беше момиче на около осемнадесет години с тъмна коса, бледа кожа и почти хубаво. Лежеше на дълго кожено канапе, наблюдаваше двамата мъже и се стараеше да изглежда безразлична, което впрочем й се удаваше без особени усилия. Рандал не й обърна внимание; погледът му обходи стените, където бяха закачени много картини и фотографии. Разпозна стила на няколко добре известни съвременни художници — Ривърс, Розенкуист, Линдер. Двете платна на Уорхол и Хокни изглеждаха съвсем истински и мястото им на стената срещу него не бе подбрано случайно. Фотографиите бяха предимно на голи тела, в по-голямата си част жени, и правени очевидно от един и същ фотограф.

— Нещо за пиене? — попита Фернуел, кимайки към една масичка в ъгъла, покрита с пъстри бутилки и чаши. — Или имате други предпочитания? — Той повдигна вежди. Рандал поклати глава и седна на най-близкия стол.

— Моля, чувствайте се като у дома си — каза Фернуел, но думите дойдоха твърде късно, за да имат ефект. Той отиде до масичката, наля си уиски, върна се и седна срещу госта си. Момичето през цялото време не откъсваше поглед от него.

— И така, с какво мога да ви помогна? — попита Фернуел; само непрестанното потрепване на пръстите на лявата му ръка издаваше несигурността му. — Наркотици — едва ли, порно — също. Федералните служби се грижат за всичко това в името на нашата велика нация. Значи трябва да е международна контрабанда на произведения на изкуството. Или фалшификати.

Рандал беше уморен и поведението на Фернуел го дразнеше.

— Тук съм, за да ви попитам за Фереще Ахмади.

Фернуел замръзна. Пръстите му спряха безсмисления си танц, погледът му внезапно придоби острота.

— Божичко! — възкликна той. — Бащата не е направил някакво шантаво оплакване, нали?

— Оплакване ли? — повтори Рандал. — И от какво да се оплаче?

— По дяволите, откъде мога да знам?

— Вие го казахте. Искам да разбера къде се намира тя и дали сте я виждали от завчера.

— Да съм я виждал? — Фернуел за малко не се изсмя. — Как бих могъл? Аз съм последният човек, с когото би поискала да се срещне, поне тя така ми каза. Не съм я виждал от август. Петнадесети август, ако трябва да бъда точен. Но за какво я търсите? Тя е непорочна, уверявам ви.

— Изчезнала е вчера. — Рандал разказа за ареста и смъртта на бащата на Фереще, но запази за себе си възможната връзка с терористична група. Ако Фернуел знаеше нещо, не биваше да му го подсказва. Когато приключи с разказа, домакинът леко подсвирна и вдигна рамене.

— По дяволите, ако тя бяга от нещо или просто иска да се усамоти за размисъл, тук е последното място, което би избрала.

— А защо не, мистър Фернуел?

— Защо не ли? Защото при последната ни среща ми каза, че никога повече не иска да ме види. На моята възраст не е трудно да разбера кога една жена казва истината, а тя не ме лъжеше.

— Колко време бяхте заедно?

— С прекъсвания близо три години. Срещнах я в една галерия в предградията. Имаше изложба на Тоуби, непосредствено след смъртта му през седемдесет и шеста, предимно маслени платна. Исках да купя няколко. Във всеки случай в стила на Тоуби има нещо от Бахаизма, някакъв вид персийски култ, а много от хората на тази изложба бяха иранци. Фереще беше там, макар че тя и нейното семейство са ревностни мюсюлмани, и ние се запознахме. Тя е посещавала Националната академия навремето и познаваше работите ми, даже ги харесваше. Аз съм фотограф — това по стените е част от нещата ми. По-рано рисувах, но преди десетина години се прехвърлих във фотографията. Срещахме се няколко пъти след това и я любих една вечер тук. Исках да се пренесе тук, но тя все още държеше на онези ужасни ирански семейни традиции, така че бяхме дискретни и прекарвахме заедно само когато имаше условия. Както и да е, след около година ми стана модел — някои от тези фотографии по стените са нейни. Беше един от най-добрите модели, които съм имал. Но никога не ми позволи да изложа никоя от работите с нея; каза ми, че родителите й ще я убият или нещо подобно. За мен това беше пълна глупост, но детето бе изплашено и аз изпълних молбата й. Жалко, защото някои от най-добрите ми работи бяха създадени по онова време. Тя беше истинско вдъхновение за мен.

Фернуел спря и се обърна към стената. Рандал проследи погледа му. От мястото му не се виждаше ясно, но фотографиите изглеждаха добри. Помисли си, че Фернуел е наистина майстор в професията си и че е имало време, може би не много отдавна, когато хората са купували копия на творбите му не заради името, а защото са вълнуващи.

Не му трябваше много време, за да съобрази, че Фернуел разиграва поза, и при това не съвсем талантливо. Нахаканата външност прикриваше още нещо и Рандал се досети, че Фереще Ахмади е знаела какво представлява това още нещо. Той си бе изградил един мислен образ за нея, докато ровеше из нещата в стаята й, и този образ не включваше връзка с умник на средна възраст. Фернуел се прикриваше. Най-много го издаваха ръцете му, които често вдигаше до устата си. Мъжът беше уязвим и компенсираше своята неувереност, демонстрирайки на околните, че с пълно право заема мястото в живота си.

— Какво се случи през август? — попита Рандал. Някъде сред отговорите на Фернуел имаше информация, която щеше да го отведе до Фереще. Трябваше само да зададе нужните въпроси.

— Август? — Фернуел повдигна рамене, сякаш за да подчертае незначителността на темата, но жестът излезе неубедителен. Каквото и да се бе случило, явно е било важно за него.

— Всъщност нищо определено — каза той. — Нямаше някакъв конкретен повод. Нещата просто се изясниха, това е всичко. През последната половин година връзката ни западаше. Аз се променях. В работите ми се чувстваше умора, започнах да се повтарям, но продавах на разработен пазар. Все още правех добри неща с Фереще, но останалото беше рутина. Каза ми, че фотографиите ми стават банални и че и аз се превръщам в тяхно подобие. „Банален“ — това е думата, която употреби. Заболя ме, когато го каза за пръв път; направо побеснях. Но тя имаше право. Започнахме да се караме. Не харесваше приятелите ми, нито клиентите ми. Имаше си свои приятели — по-млади, с повече идеали. Започна да пропуска срещите ни и един ден през август изведнъж се появи отново тук. Беше напрегната и нервна — каза, че няма смисъл, че всичко е свършено. Повече не я видях. Това е истината.

Рандал кимна. Зачуди се докъде ли е паднал Фернуел оттогава?

— Към какво друго, като изключим изкуството, проявяваше интерес тя? — попита той. — Политика, религия или нещо подобно?

— По дяволите, не! — Възражението на Фернуел беше енергично и спонтанно. — Мразеше политиците. Родителите й бяха религиозни, но тя нямаше време за това. Не, тя обичаше изкуството, театъра и модерните танци. Обичаше още японската храна, Вонегът и дискотеките — добави той разгорещено и после смени тона: — Вижте, казахте ми, че баща й е арестуван по обвинение в трафик на наркотици. Сега ме питате за политика. Какво става? Грози ли я някаква опасност?

— Може би, така че ако имате някаква представа къде може да се намира, ще й направите голяма услуга, като ми кажете. Били сте близки с нея и ако е в беда, може би ще дойде при вас за помощ.

— Съмнявам се. Но ще ви уведомя веднага, ако се появи.

— Къде би могла да отиде? Имаше ли приятели, хора, при които би се чувствала в безопасност?

— Не мога да се сетя за никого. Тя имаше приятели от Академията, студенти и прекарваше с тях доста време. Но аз никога не съм вземал някакво участие в тази страна от живота й. Това, което ставаше между нас, беше нещо съвсем отделно, откъснато от всичко останало.

Рандал кимна. Нямаше какво повече да научи от Фернуел. Изправи се и се насочи към вратата. Момичето на дивана го проследи със скучаещия си поглед.

Фернуел изтегли резето, което му даваше сигурност срещу объркания свят отвън, и Рандал пристъпи в мразовитата нощ. Вратата започна да се затваря, но изведнъж се отвори отново и Фернуел го повика.

— Току-що се сетих за нещо. Имам едно таванче в Сохо на Устър Стрийт. Купих го за ателие в края на шестдесетте, когато хората започнаха да се местят в Сохо заради ниските наеми, и все още го използвам, когато ми трябва усамотено място. Фереще често идваше там; дадох й ключ и той все още е у нея. Има вероятност да се е покрила там. Почакайте, ще ви дам моя ключ. — И той отстъпи назад, оставяйки Рандал сам на стълбите. Върна се бързо с два ключа в ръка.

— Адресът е: 15С Устър Стрийт. Този ключ е за стълбището, а този отваря вратата на ателието. Върнете ми ги, когато свършите. И вижте, ако я намерите — без грубости. Ако има нужда от нещо: пари, адвокат или каквото и да е друго, аз ще го уредя.

Рандал кимна. Знаеше, че думата „уредя“ не се използва току-така.

Ню Йорк

Вторник, 18 — сряда, 19 декември 1979 година

Рандал реши да върви пеша въпреки студа. Искаше да прочисти главата си, да освободи мозъка си от облаците, които сякаш се сгъстяваха полека-лека и замъгляваха ума му. Усещаше града наоколо — завит със сняг и тъмнина, но буден, приличащ на огромно тъмно сърце, в което пулсираше непрестанен живот. Коли и хора го подминаваха, вратите на баровете и нощните клубове му действаха успокояващо с живота зад тях, шум от музика и смях избликваше навън и затихваше отново, когато отминаваше. Всичко идваше до него на потоци: поток музика, поток от гласове, поток цветна и после бяла светлина; обливаха го, когато преминаваше, потънал в своята собствена тишина. В един рок клуб някой пееше парче на Пати Смит може би беше същото място, където самата тя го е изпълнявала за пръв път. Думите стигаха до него в нощния въздух, остри и отчетливи, музиката бе сурова и агресивна. Продължи по пътя си; музиката се издигна до кресчендо край него, после взе да стихва зад гърба му. Повече от всякога имаше чувството, че е следен, веднъж долови стъпки зад себе си, но когато се обърна, не видя никого, а ехото бе отшумяло.

Устър Стрийт изглеждаше безлюдна, тълпите от близкия Бродуей се бяха разотишли. Чувстваше се потиснат между сближените стени, от тежките чугунени фасади на старите търговски сгради, превърнати от времето и парите в ателиета на художници и зали за репетиции на съставите от новата вълна музиканти. 15С беше тясна сграда, сгушена между две други, с широки фасади. Прозорецът над входа беше тъмен — нямаше никого. Той завъртя ключа в ключалката, тя се отвори леко и той бутна вратата. Ръката му посегна в тъмното и пошари по стената, докато намери ключа и го натисна. Светлина обля антрето. Стръмно стълбище с метални стъпала водеше нагоре до вратата на тавана. Той се изкачи. Обезпокои го мисълта, че металните стъпала под краката му ще издадат присъствието му на всеки, който може да се крие горе.

Отключи вратата на ателието и бавно я бутна. Ивица бледа, мека светлина падна върху дървения под на обширното студено помещение. Почувства пустотата му, сякаш спотаена в тъмнината. Ръката му се протегна за ключа на осветлението. В същия момент един женски глас прозвуча от тъмнината някъде вляво. Думите бяха на фарси, тонът бе остър, изпълнен със стаен ужас, но в същото време и опасно спокоен.

— Спрете и вдигнете ръце. Бавно. Хванете ръцете една за друга с дланите нагоре и ги дръжте над главата. Имам пистолет и силуетът ви е очертан от светлината зад вас. Дори и не си помисляйте за никакво движение. Влезте много бавно и застанете в средата на помещението.

Той изпълни нареждането. Чувстваше се пълен глупак, че го хващат по такъв начин за втори път в една и съща нощ.

— Спрете! — заповяда гласът. — Извадете си оръжието с лявата ръка и го пуснете на пода. Не се опитвайте да стреляте — няма да ме улучите. — Той се подчини и внимателно пусна пистолета на пода.

— А сега — продължи тя, — кой сте вие? Как попаднахте тук?

Внезапно реши да й отвърне на английски.

— Казвам се Питър Рандал и съм тук, за да ви помогна, ако се нуждаете от помощ. Сигурен съм, че имате нужда.

Тя също превключи на английски; владееше го доста по-добре от фарси.

— Вие не сте ченге; те не знаят фарси. Но не се затруднявайте да ми обяснявате за кого работите; мога и сама да се досетя. Защо не ме оставите на мира? Какво иска ЦРУ от мен? Казах ви, че не знам нищо.

— Мисля, че грешите, мис Ахмади. Ние никога не сме говорили с вас. Оставихме разпитите на ФБР и полицията. Но сега съм тук, защото се е случило нещо, което ви е подгонило. Искам да ви помогна.

— Не ме лъжете. ЦРУ ми виси на врата още отпреди да започне всичко това. Вашите хора се появиха веднага щом ченгетата и ФБР свършиха.

Рандал бе смутен. Даже и колегите му от вътрешните операции не знаеха за това.

— С кого говорихте? — попита той. — Как се казваха?

— Представиха се като агент Горман и агент… не си спомням името. Носеха удостоверения на ЦРУ, казаха, че идват от Вашингтон. Но за какво ли си хабя думите? Вие и без това го знаете.

Ледени тръпки пропълзяха по гърба на Рандал. Във вътрешните операции наистина имаше човек на име Горман, беше го срещал един-два пъти по време на тренировки. Какво ставаше? Защо Стрейкър не му бе казал, че вече са я разпитвали?

— Чуйте — изрече умолително той. Съзнаваше, че трябва да я убеди. — Не знаех, че още някой е бил изпратен. Пристигам току-що. Трябва да ми повярвате. Вие се нуждаете от помощта ми, както и аз от вашата. Трябва да знам за какво ви разпитваха, какво искаха да узнаят.

— Вижте какво — каза тя, — нима мислите, че ще се хвана толкова лесно?

Той обаче долови колебанието в гласа й.

— Даже и да ви повярвам, че не знаете нищо, променя ли това нещата? Някой от вашето ведомство просто икономисва информацията. И какво от това? Просто част от същата игра.

— Не, кажете ми какво искаха — това е много важно.

— Този разговор не води доникъде. Щом толкова настоявате да знаете, питаха за някаква терористична група. Слушайте, аз дори не знаех, че баща ми е бил замесен в търговия с наркотици, докато не го арестуваха. И сега изведнъж се появяват хора, които твърдят, че може би той е свързан с нелегална организация от фанатици в Иран и че и аз също съм член на тая група. На кого да вярвам? Тук става нещо и аз нямам никакво намерение да се намесвам в игрите ви.

— Какво още ви питаха? — настоя Рандал.

— Казаха ми, ако тази група влезе във връзка с мен, да им предам, че Управлението е склонно на сделка. Били съгласни на сътрудничество, с цел да им помогнат да дойдат на власт. Горман каза, че трябвало да имаме влияние в Иран и че групата имала нужда от средства, за да поеме управлението там. Това щяло да бъде от взаимна полза. В отговор на определени предимства ЦРУ щяло да ги снабди с всичко необходимо — пари, оръжие, хора. Мен ако питате, след като се опарихте толкова лошо там, няма смисъл да опитвате отново. Но не. Вие явно никога не си вземате поука от грешките си.

Рандал почувства как сърцето му заблъска в гърдите. Мозъкът му отказваше да възприеме думите й. Проклетите копелета искаха сделка. С някого, някъде, само и само паради някой и друг ден влияние. Тя бе права — идиотите си бяха идиоти.

— Фереще, чуйте ме и слушайте внимателно. Аз ви вярвам, че не знаете нищо за групата, с която е бил свързан баща ви. Повярвайте ми — изобщо нямам представа за тази шантава идея да се уреди сделка с тях. Трябва да поговорим, трябва да си помогнем взаимно, независимо от това какво става.

— Как мога да съм сигурна, че не ме лъжете?

— Не можете. Но нямате избор. Не искате да ме убивате и не можете вечно да стоите там с насочен към мен пистолет. Запалете лампите, дайте два стола и ако тук има някаква печка, за Бога, моля ви, включете я.

Настъпи дълга пауза, след това в мрака последва някакво движение и лампите светнаха. Рандал примига. Тя стоеше срещу него и го наблюдаваше с пистолет в ръка. Очите й бяха будни, дебнещи, изчакващи. Носеше джинси и дебел пуловер. Сега, след като я видя, осъзна, че снимката всъщност му е казала много малко. Песента на Пати Смит отново зазвуча в главата му и той видя в лицето на Фереще Ахмади и мъка, и женска красота, и сила.

Седнаха под едно огромно платно, покрито с черни ивици на бяла основа. Една и съща фигура се повтаряше отново и отново, натрапвайки се с образа си — веднъж тъмен, друг път светъл. Той внезапно осъзна, че повтарящата се форма всъщност е арабската и персийска буква айн — къса полуокръжност със силно завита опашка. Погледна към символа и след това към Фереще.

— Ваше ли е?

Тя кимна.

— Красиво е.

Тя сви рамене.

— Чуйте — започна той отново, — трябва да знам всичко, което става в момента. Първо, кажете ми защо се опитахте да изчезнете вчера?

— Бях принудена да направя избор между изчезването си и онова, което вашите хора наричат „елиминиране като крайна мярка“.

Той се усмихна и поклати глава.

— Те говорят така само във филмите. Кой искаше да ви „елиминира“? — Молеше се на Бога да не е бил Горман.

— Приятели на баща ми — отвърна тихо тя. Гласът й все още беше пълен с недоверие. — Беше след погребението, няма и два дни оттогава. Върнахме се вкъщи — повечето роднини и няколко бизнес партньори, предимно иранци. Моите родители всъщност така и не опознаха американците — те се държаха близо до иранската общност тук. Както и да е, аз се измъкнах от гостната след петнадесет минути — исках да се махна, да остана сама за малко. Това, което се случи, ми дойде много; все още не мога да го осмисля. И освен това бях загрижена за майка ми, за начина, по който говореше за всичко станало. — Тя спря за момент. — Виждали ли сте майка ми? Добре ли е тя? Исках да й изпратя съобщение, да й кажа, че съм в безопасност… — После улови погледа му. Той се опита да го скрие, но не успя. Тя спря за миг, после продължи. Гласът й бе променен, но твърд. Възхищението му растеше с всеки миг. Това момиче знаеше кога е по-добре да не се задават въпроси. — Отидох в библиотеката. Така наричаме малката стая на партера до кабинета на баща ми. Двете помещения имат отделни врати, но са съединени отвътре. Влязох тихо, не желаех никой да разбере, че съм там, и седнах. Предполагам, че съм искала просто да си поплача или нещо подобно, но просто не бях в състояние тогава. И така си седях унесена. После чух как вратата на кабинета се отваря и забелязах, че вътрешната врата не е затворена изцяло. Не можех да ги видя, но разпознах единия от гласовете, когато заговориха. Мъжът се казва Хушанг Ходадуст, стар приятел на баща ми, който го посещаваше от време на време в магазина. Винаги в магазина, а не вкъщи. Никога не бях чувала гласа на другия мъж, но в него имаше нещо, което ме накара да потръпна. Беше студен, леден — без никакви емоции. След това мина край вратата и го мярнах за момент. Беше облечен като молла, изцяло в черно, с черен тюрбан — малък, стегнато навит. Зърнах го само за миг, но веднага бих го разпознала, ако го видя отново.

Нещо неопределено се вкопчи в сърцето на Рандал.

— Как изглеждаше? — попита той. — Имаше ли нещо отличително във външността му?

— О, да — отговори Фереще. — Лицето му привлече вниманието ми, но има още нещо, което позволява лесно да бъде разпознат. Дясната му ръка я няма.

Рандал рязко пое въздух. Той бе тук, тук, в Ню Йорк, мъжът, когото бе видял в зуркхана.

— Нещо не е наред ли? — попита Фереще.

— Не, не, всичко е наред. Продължавайте.

— Станах да си тръгна, но те започнаха да говорят за баща ми и нещо ме накара да остана. Само след минута вече не можех да помръдна, защото разбрах, че се боят от подслушване като дявол от тамян. Започнаха да говорят за баща ми, за това дали той е казал нещо на полицията. Изглеждаха загрижени. Единият от тях спомена ЦРУ и каза, че те вече са замесени в Иран. Осъзнах, че те може би говорят за групата, от която се интересуваше Горман. После започнаха да говорят за майка ми и за мен, за това, което бихме могли да знаем, и дали биха могли да ни имат доверие. Ходадуст каза, че майка ми не е проблем, че тя въобще нищо не знае, че баща ми никога нищо не й е казвал, но че аз бих могла да представлявам известен риск. Добави, че баща ми му е споменавал, че планира да ме посвети, като ми каже за групата. Той не знаел дали нещо ми е казано, или не, но така или иначе това било прекалено голям риск и че би било по-добре да се отърват от мен. Фразата, която произнесе на фарси, беше „махваш коним“, тоест „да я ликвидираме“. Другият се съгласи и каза, че ще го уреди. След това си тръгнаха. Аз останах още малко в библиотеката, после излязох, взех си палтото и дойдох тук.

Тя улови погледа му, оглеждащ облеклото й, което съвсем не беше за погребение.

— Имам някои дрехи и неща тук, в случай че дойда да работя. Между другото това ме подсеща за нещо. Как намерихте това ателие?

— Вашият приятел Ръсел се сети, че може би сте тук. Даде ми назаем ключовете си и ми поръча да ви кажа, че ако имате нужда от помощ, пари или каквото и да е, можете да се обърнете към него.

Лицето й се промени, очите й видимо потъмняха.

— Не бих отишла при този негодник, дори ако се давех, а той продава спасителни пояси — изрече тя. Горчивината в гласа й беше силна и неприкрита.

Още докато тя говореше, той вдигна ръка; тялото му бе напрегнато, сетивата будни.

— Имали друг вход към ателието? — прошепна тихо той.

Инстинктивно тя също понижи глас.

— Разбира се. Има пожарна стълба, която води към улицата зад сградата. Защо?

— Чух шум. Станете бавно и идете до ключа на осветлението. Кажа ли ви „давай“, изключвате го.

Тя се изправи ужасена. Той се придвижи безшумно към пистолета си, който все още лежеше на пода. Много късно. Вратата в дъното на помещението се отвори с трясък и един мъж застана в рамката й. Държеше автомат М16 на височината на кръста си.

— Лампата! — изкрещя Рандал на момичето. То се хвърли към ключа, в студиото настъпи почти пълен мрак и в същия момент мъжът откри огън. Куршумите заплющяха като ято разярени стършели по стената. Мъжът изпразни пълнителя почти мигновено. Рандал чу как го откача и го захвърля на земята. Значи разполагаше с около три секунди. Той се плъзна по пода, грабна пистолета си, завъртя се и се прицели в лампата на площадката отвън. Крушката се пръсна след втория изстрел и в студиото стана съвсем тъмно. Стрелецът се спотаи, ослушвайки се. Рандал постави ръцете си на устата като фуния и извика:

— Тук, копеле гадно!

Ехото се блъсна в стените и автоматът забълва огън — отново — блясъците от дулото осветяваха помещението. Рандал коленичи и се прицели точно над мястото, откъдето излизаше светлината. Стреля само веднъж. Последва вик и звук от нещо метално, паднало на пода. След него се свлече и нападателят.

— Добре ли сте? — извика Рандал на момичето.

Гласът й — треперещ, но ясен — долетя някъде от тъмнината вляво.

— Да. Улучихте ли го?

— Улучих го, но може още да е жив. Можете ли да намерите ключа на осветлението?

— Мисля, че да. — Последва шум от ръка, опипваща стената, после лампите светнаха пак. До отсрещната стена лежеше сгърченото тяло на мъжа, автоматът беше извън обсега му. Рандал отиде до него и го обърна с крак. Само един поглед му беше достатъчен: мъжът беше на около тридесет, вероятно иранец. И беше мъртъв. Магнумът беше пробил дупка колкото бейзболна топка в гръдния му кош. Рандал се обърна да види как е момичето.

Тя все още стоеше до ключа, лицето й беше застинало в ужас. Вълнообразна ивица от дупки на куршуми пресичаше стената, на която се бе облегнала. Рандал пъхна магнума в кобура и отиде до момичето, заставайки между нея и тялото на мъжа.

— Всичко е наред — каза той. Прекрасно знаеше, че нищо не беше в ред.

Тя го погледна първо ядосано, после тъжно и уплашено. С къс вик се хвърли към него и се вкопчи в тялото му — не защото я бе спасил, а защото нямаше никой друг, на когото да се опре. Той я прегърна с ръце, натежали от умора, и тихо каза:

— Трябва да се махнем оттук.

34.

Ню Йорк Сити

Вторник, 18 — сряда, 19 декември 1979 година

Рандал вече беше сигурен, че е бил проследен до Устър Стрийт. Това, в което не беше сигурен, беше самоличността на човека, който го бе проследил. Може би беше иранският стрелец, но той не можеше да е сигурен, че иранецът е бил единственият, който го е следил. Започна да си дава сметка, че просто е бил използван като примамка и че Стрейкър навярно е изпратил човек да върви след него, докато намери момичето. Сигурно е бил следен по целия път от летището — а може би още от Вашингтон. Не можеше да си позволи повече рискове. Отсега нататък беше оставен сам на себе си.

Двамата с Фереще излязоха през входната врата, вземайки предпазни мерки, в случай че стрелецът е бил прикриван от съучастник отвън. Улицата беше пуста, но Рандал знаеше, че всеки момент може да се появи полицейска кола, ако някой е чул стрелбата и се е обадил по телефона. Нямаше определен план, но знаеше, че трябва колкото може по-бързо да се измъкнат от района. От всичко, което вече знаеше, следваше, че вероятно е бил следен от Горман или някой от хората му. Но това бе проблем, който трябваше да изчака реда си.

Тръгнаха към Бродуей. Вървяха бързо, стъпките им отекваха в тишината. Беше започнал да вали лек сняг, бели тихи снежинки, уловени в последния момент на дългото си падане от уличните лампи или фаровете на преминаващите коли. Рандал спря и се обърна към Фереще.

— Искам да мислиш бързо. Трябва да намерим място, където да се скрием: претъпкано, шумно място — бар, клуб, някъде, откъдето лесно можем да се измъкнем.

Тя изобщо нямаше нужда да мисли, отговорът дойде светкавично.

— СБГБ на Бродуей, близо до Трето авеню. Да вървим.

Той кимна и я хвана за ръка, прехвърляйки й отговорността, съзнавайки, че това е най-добрият начин да й помогне да си възвърне самообладанието и да овладее чувствата си. Емоциите бяха лукс за по-късно, ако въобще имаше „по-късно“. Сега трябваше да потисне емоциите си, за да остане жива. На Бродуей хванаха такси и потеглиха в източна посока. Рандал наблюдаваше пътя отзад, докато се движеха бързо в тъмнината. Не можеше да се освободи от чувството, че е следен. Някъде зад тях ги дебнеха очи, кола поддържаше същото темпо като тяхното, внимателно оставайки извън зоната на пряка видимост. Щом са готови, те ще се появят, които и да са.

СБГБ беше най-известният нюйоркски рок клуб на новата вълна в момента. Тясна, скоро ремонтирана дяволска дупка, пълна с цигарен дим, шум и разнолика тълпа. Някои от клиентите можеха да бъдат опасни, а повечето искаха да изглеждат такива. Мъжете на вратата изгледаха странно Рандал, готови да го изритат навън; пришълците търсачи на силни усещания и любителите на местни хубавички палавници не бяха добре дошли тук. Фереще обаче го вкара без проблеми. Нямаше начин да я сбъркат и да не разпознаят кореняка нюйоркчанин. Рандал я наблюдаваше как си пробива път навътре в клуба и се чудеше това ли е същата жена, която трябваше да успокоява само преди половин час.

Вътре шумът беше оглушителен, тълпата изглеждаше непробиваема, а въздухът — опасен за дишане. На сцената в дъното на залата една британска пънк група беше по средата на изпълнението си, гласът на певеца беше пронизващ и натрапчив, а музиката — ужасяваща. Публиката стоеше права; много от посетителите танцуваха на място, повечето унесени и забравили за всичко, освен за музиката и пулсиращите светлини. Рандал и Фереще си пробиваха път в тълпата, чувствайки как тя мигновено се затваря след тях. Стигнаха до сцената, където тълпата се беше струпала под високата платформа; музиката се изливаше отгоре като водопад. Рандал погледна назад. Далеч зад тях, близо до вратата, ставаше някакъв скандал. Но те бяха вече вътре.

Кордон от набити мъже обграждаше сцената и не позволяваше на феновете да се качат на нея. Рандал си проби път до първата редица. Фереще беше плътно зад него. Вдясно беше последният в редицата на пазачите — висок едър мъж. Ручеи пот се стичаха по лицето му. Рандал се обърна към Фереще и извика:

— Ще се качим горе, бъди готова! — Обърна се към мъжа, ритна го с коляно в слабините и му нанесе саблен удар по врата. Мъжът залитна и падна със стон в тълпата.

Само с две движения Рандал скочи на сцената. Пазачът в съседство посегна към краката му. Десният крак на Рандал се стрелна в бърз удар, улучи мъжа в гърлото и го отхвърли върху първата редица фенове. Прозвуча крясък и един внезапен тласък изхвърли Фереще към сцената и я прикова към стената на платформата. Рандал посегна надолу, напипа ръката й, хвана я за китката и я издърпа. Зад него някой от сцената изтича напред и го заблъска долу. Фереще се прехвърли на платформата. Рандал я пусна, посегна назад към този, който го буташе, без усилия се освободи от хватката му и го хвърли върху следващия, който стоеше точно зад него. Фереще вече беше на крака.

— Бързо! — извика Рандал и се насочи към изхода на сцената, осъзнавайки, че са станали идеалната мишена за онези в другия край на помещението, които и да бяха те. Още някой се хвърли към него.

— Къде сте тръгнали бе? — изкрещя мъжът.

Рандал го блъсна към някакви въртящи се цветни светлини. Посипаха се искри и счупени стъкла, няколко лампи се пръснаха. Той сграбчи Фереще за ръката и затича към вратата в дъното на сцената. Тя се отвори от първия тласък, пропускайки навътре вихър от леден въздух. Изскочиха навън, затръшвайки вратата зад себе си. Озоваха се в дълга уличка, съвсем пуста, ако не брояха кофите за боклук и котките. Даже бродягите се бяха прибрали на топло тази нощ.

— Бързо — изрече задъхано Рандал. — Да се махаме от тук. След минута ще цъфнат. — Излязоха от пресечката на Трета улица, като провериха дали зад тях е чисто. От другата страна на улицата редица паркирани автомобили търпеливо чакаше под одеяло от сняг. Някои явно бяха скъпи. Много от пънкарите, облечени в скъсани джинси, определено имаха тлъсти сметки в Чейз Манхатън Банк или в други подобни банки. Рандал пресече платното и тръгна бързо по редицата, пробвайки вратите. Вратата на петата кола, един бял „Морган“ с чергило, се отвори лесно. След секунди двигателят запали и потеглиха.

Рандал се насочи на север към Лексингтън Авеню, улица с безброй хотели. На 42-ра Източна сви наляво към Централната гара. Колата би привличала по-малко внимание, паркирана в този квартал, а дори и да я намереха, не би могла да подскаже евентуалното им местопребиваване. От гарата биха могли да се качат на всяка линия за предградията, а така също и да се прехвърлят на линиите на метрото.

Върнаха се пеш до един хотел на „Лексингтън“, където щяха да бъдат в безопасност поне за през нощта. На другия ден щеше да им се наложи да се преместят другаде, но дотогава щяха да имат достатъчно време за мислене. А и трябваше да се наспят.

На рецепцията Рандал поиска две единични стаи с междинна врата. Чиновникът леко повдигна едната си вежда, но не каза нищо. Явно не беше по силите му да проумее защо някой в Ню Йорк през 1979 година ще пилее пари за такъв безсмислен жест на приличие. Подаде им два ключа за стаи 534 и 535, пожела им лека нощ и се върна към романа си, мислейки си какво би направил, ако има момиче като това в стаята си.

Двамата взеха асансьора до петия етаж, без да произнесат и дума. В коридора, преди да влязат в стаите си, Рандал се обърна към Фереще.

— Слушай, ще отключа междинната врата. Дръж я незаключена. Ако нещо се случи или чуеш нещо, веднага при мен.

Тя кимна. На лицето й играеше иронична усмивка.

— Могат да влязат и да бият тъпан, и пак няма да ги чуя. Не съм мигнала от две нощи. Чувствам се като нещо, от което и моргата би се извърнала.

Той се засмя и влезе в стаята си. Пет минути по-късно беше в леглото, потъвайки мигновено в дълбок сън. Небитието го погълна без сънища, даже без техните сенки.

Може би го събуди звук, а може би чист инстинкт. Още преди да отвори очи, ръката му намери и стисна дръжката на пистолета под възглавницата.

Той седна, примигвайки и прогонвайки сенките. Умът му бе още полузаспал. Тя стоеше в рамката на вратата, нежното й тяло бе осветено отзад от светлината на нощната лампа в стаята й.

— Откога стоиш така? — попита той и прибра пистолета под възглавницата.

— Около пет минути — отвърна тя. — Страхувах се да ви събудя, спяхте толкова дълбоко.

— Какво има?

— Не мога да заспя. Изтощена съм, но не мога да заспя. Всичко това е просто… — Тя спря и сълзите й рукнаха, не силно както преди, а кротко. Тя не се и опита да ги изтрие. — Не мога ли да дойда при вас? — Гласът й беше като на малко момиченце пред леглото на родителите й. — Не е… просто не мога да заспя там самичка.

Той дръпна завивката и тя пропълзя до него. Искаше му се да я прегърне, да я успокои, но се страхуваше. Вместо това се усмихна, потупа я по косата и се обърна с гръб към нея.

— Лека нощ.

Сънят го погълна отново, бързо, дърпайки го надолу в сурова прегръдка. Скоро заспа и тя.

Когато се събуди, вече беше късно и тя бе станала.

Той изпадна в паника, докато не я чу в банята. Повика я и тя отговори. Била станала преди половин час. Вратата на банята се отвори и тя излезе. Беше се облякла, беше измила косата си и си бе сложила малко грим, който носеше в чантата, която бе взела от ателието. Усмихна му се, но в ъгълчетата на очите й можеше да се забележи сянка от смущение.

— Можете да влезете, аз вече свърших — каза тя. — Ще бъда в стаята си. Поръчах да ни изпратят закуска след пет минути.

Рандал погледна часовника си. Беше малко след единадесет.

— Защо просто не почакаме и да обядваме? — попита той.

— Няма начин. Просто умирам от глад. Не съм слагала нищо в устата си от вчера.

След закуската си поговориха. На дневна светлина Фереще изглеждаше по-отпочинала и по-малко подозрителна. Говореше за себе си, за семейството си, за приятелите си. Ахмади наистина добре се беше погрижил — семейството му не знаеше нищо за бизнеса му с наркотици или за връзките му с групата на Наваи в Иран.

— Баща ти никога ли не те е карал да се замислиш дали няма някакви политически или религиозни предпочитания? — попита накрая Рандал.

Тя поклати глава.

— Никога не сме говорили за политика вкъщи, или поне не сериозно. Баща ми винаги казваше, че няма време за политиците и понеже и аз не съм от хората, които се вълнуват от тия проблеми, нямахме препирни на тая тема. По-рано в Иран е бил бизнесмен и е внимавал много да не изтърве нещо неподходящо на някое опасно място. А и никога не сме били особено религиозно семейство. Исмаилтяни сме, така че никога не сме се замесвали в дивите борби в Иран, а тук само посещавахме немноголюдните събрания преди големите празници, по същия начин, по който християните ходят на църква. Баща ми имаше контакти с бизнесмени исмаилтяни в Бомбай и Източна Африка, но никога не се бе забърквал в такива неща. Освен…

Тя направи пауза и смръщи чело.

— Преди десетина години, когато бях на тринадесет или четиринадесет, той сякаш се промени. За известно време беше много потиснат, много тих, просто не беше на себе си. И после започна да говори за Бог повече отколкото обикновено, казваше неща като: „Всички сме в ръцете на Бога“ — предимно сантиментални мъдрости. И после, след месец или два, пак възвърна равновесието си. Това е, което си спомням. Той сякаш се приобщи към религията. Не зная, може би нещо се е случило тогава, може би някой близък човек е починал. Той никога не ми е говорил за това, а и аз никога не съм го питала. И все пак… имаше моменти през последната година, когато ми се струваше, че иска да говори с мене за нещо. В редки случаи започваше разговор, след това спираше, ставаше и излизаше от стаята.

Тя спря. Очите й бяха замислени. Спомени за баща й се нижеха в ума като на филмова лента.

— И тогава… преди около месец и половина имахме гост — един млад мъж от Техеран. Той ме плашеше страшно много, беше същински кошмар. Чух го през първата нощ, когато остана при нас, как се молеше и ридаеше в стаята си. Истински фанатик, помислих си в онзи момент. Тогава тъкмо бе избухнала революцията с всичките й истории и все пак аз някак си не го свързах с… Макар че имаше и още нещо. Когато преди няколко дни преглеждах книжата на баща ми, се натъкнах на нещо необичайно. Беше зад обложката на дневника му, лист синя хартия, сгъната и скрита. Текстът беше на фарси, но не можах да разбера нищо, освен името на Мохамед и някои имена на имамите в началото. Изглеждаше като талисман. Едва сега си го спомних. Оставих го на писалището, за да го разгледам по-внимателно някой друг път.

Рандал бръкна във вътрешния си джоб и извади сгънатия син лист.

— Това ли е? — попита той, разгъвайки го. Прекрасно знаеше отговора. Тя го погледна; обидата беше ясно изписана на лицето й.

— Съжалявам — каза той, — бях длъжен да ти преровя нещата. Всъщност така те намерих. А това го взех, защото… защото веднъж го видях в Техеран — или нещо подобно. Мои близки умряха заради този къс хартия.

Объркване и нещо като загриженост смениха гнева в очите й. Той се усмихна и остави листа настрана.

— Някой друг път ще ти разкажа за това. Сега трябва да се размърдаме. Реших къде ще отидем днес. Това листче ми напомни за някого.

35.

Хилядата острова

19–20 декември, 1979

В североизточния край на езерото Онтарио, там, където водите му започват да се вливат в река Сейнт Лорънс, американо-канадската граница е прекъсната и насечена от архипелага Хилядата острова. Пътувайки по магистрала 81 през Сиракуза, Рандал и Фереще достигнаха нос Винсънт в началото на Сейнт Лорънс късно следобед. Бяха спрели съвсем за малко в Ню Йорк, колкото да изтеглят 5000 долара от един банков депозит, да купят по-топли дрехи за нея и да наемат кола, използвайки фалшива лична карта, която Рандал носеше със себе си.

Спряха за вечеря на нос Винсънт и докато Фереще се хранеше, Рандал отиде да телефонира. Върна се след пет минути, седна и й се усмихна.

— Готово. Тук е и ще ни вземе след половин час с джипа си.

— Каза ли му какво се е случило? — попита тя, все още дъвчейки парче стек.

— Не. Той си мисли, че съм тук на почивка. Чул е за моите премеждия и знае, че се възстановявам. Мога да му се доверя. Ще му кажа като пристигнем.

„Той“ беше Юлиуш Ростоворовски, един от преподавателите на Рандал от времето на неговото обучение във Вашингтон. Ростоворовски беше вече пенсионер, но по свое време се славеше като най-добрия в специалността си. Полски бежанец, той бил първоначално вербуван да работи за ОСС в Полша към края на Втората световна война. После, като специалист по ориенталски езици, бил изпратен през 1946 година в Иран и станал един от най-ценните американски агенти в тази страна. Бил принуден да напусне Техеран след падането на Мосадек през 1953 — събитие, в чието организиране взел дейно участие. След завръщането си в Съединените щати специализирал като криптолог и по-точно персийски и арабски кодове, след което бил изпратен в Агенцията по национална сигурност. Там бързо си спечелил репутацията на човек брилянтен и в двете: разчитане и кодиране на съобщения и на фарси, и на арабски. До пенсионирането си през 1974 година се бе извисявал в екзотичната си специалност като истински титан. Рандал знаеше, че все още му изпращат материали, и често се бе чудил дали спадането на качеството в работата на американското разузнаване в Иран през последните години не се дължи на факта, че Ростоворовски вече не работи на пълен работен ден. След пенсионирането си се бе заселил на един от Хилядата острова — малко островче, първоначално закупено от него като място за почивка, с една-единствена къща, предоставяна на туристи, когато стопанинът не пребиваваше там. Жена му бе починала преди години и той живееше сам, почти като отшелник. Рандал го беше посещавал един-два пъти на островчето и възрастният мъж много му се радваше. Рандал още изпитваше страхопочитание пред майсторството му.

Приключиха вечерята и излязоха. Джипът на Ростоворовски беше вече тук. Възрастният мъж свали стъклото.

— Радвам се, че те виждам, Питър. И вас, госпожице…

— Фереще Ахмади.

— Ще ви наричам Фереще, ако ми позволите. Винаги съм харесвал това име. Питър, предлагам да оставиш колата си в гаража на Дан Уилис малко по-надолу по пътя и да се върнеш в джипа. Трябва да прекосим един доста труден леден терен до острова.

Пътят до гаража на Дан Уилис и обратно му отне четвърт час. През това време Фереще и старият мъж вече бяха станали първи приятели. Усмихнаха му се, когато се качи в джипа.

— Питър — каза Фереще, — Юлиуш току-що ми каза, че е познавал някои от моите роднини в Техеран през петдесетте години.

Рандал се засмя и се плъзна на седалката до нея. Старият Юлиуш имаше чар и не беше забравил стария си трик да внушава, че знае по нещичко за всичко и всички.

Пътят до дома на Ростоворовски беше добър, с изключение на последната отсечка, където се налагаше да се мине по замръзналите води на Сейнт Лорънс. Въпреки уверенията на поляка Рандал се чувстваше доста неспокоен, докато джипът си пробиваше път по ледената кора. Фаровете му осветяваха част от пътя — само лед, искрящ и блещукащ в подскачащия бял светлинен лъч. Рандал въобще не можеше да си представи как старецът намира пътя в тази бяла ледена пустиня.

Останаха до късно през нощта в топлия уют край буйния огън в камината. Питър разказа какво ги е довело тук. Не беше лесно да говори за ужасните дни и нощи в Техеран, за смърт и мъчения в топлата сигурност на дома на Ростоворовски. За неща, които си бе мислил, че завинаги са останали зад него. Разказваше за Фуджико и Ирадж Ашрафи, за опита да бъде убит, за бягството си и срещата с Моини, за това как бе открил седмината мъже в зуркхана и какво се бе случило там. Продължи, за да обясни каквото можеше относно Наваи и покушението срещу президента и за да опише толкова ясно, колкото бе възможно, паяжината от неясноти, разплетена само донякъде. Виждаше, че Фереще е смаяна и ужасена от разказа му, но Ростоворовски седеше, без да помръдне. Годините опит му помагаха да вникне в детайлите, да потвърди достоверността на това, което казваше Рандал. Той разказа всичко на стария мъж, включително и това, че ЦРУ се опитва да сключи сделка с иранската група.

Когато стигна до момента, в който трябваше да обясни как е намерил Фереще, той за пръв път се поколеба. Тя забеляза това и му зададе въпроса, който се бе въздържала да пита толкова дълго:

— Питър, как умря майка ми?

Той й отговори колкото можеше по-внимателно и деликатно. Тя потъна в мълчание, но не помоли да бъде извинена и не излезе от стаята. От време на време Питър я поглеждаше и му се струваше, че сякаш вижда как в нея израства някаква нова сила, енергия на студен гняв.

В края на дългия си разказ Питър извади листа синя хартия от джоба си, разгъна го и го подаде на Ростоворовски.

— Юлиуш, ако някой може да го прочете, това си само ти. Може да се окаже нещо от изключителна важност, а може и да не е. Но това е единственото свързващо звено между групата в Съединените щати и хората, които преследвах в Техеран. И единственото, което имаме засега.

Ростоворовски кимна.

— Не мога да ти обещая много, Питър. Тук нямам истински компютър, само един малък, който използвам повече за игри. Не е в състояние да се справи с набор криптологични програми. Но ще опитам. Може и изобщо да не е кодирано. В много от ислямските талисмани се използват групи от букви, които всъщност не означават нищо, а само имат вид или звучат впечатляващо. Това също би могло да бъде нещо подобно.

— Не — възрази Рандал, — тук има нещо, Юлиуш. Ирадж Ашрафи умря, защото успя да го разчете и защото това означаваше нещо за него. А щом той можа, значи и ти трябва да можеш.

— Добре, ще опитам. Но сега е време за сън. Вие двамата сте много уморени, а и разговорът ни се проточи доста.

Питър и Фереще нямаха нужда от допълнително подканяне. Станаха и последваха Ростоворовски до двете съседни стаи на горния етаж. Пожелаха му лека нощ и го изпратиха с погледи надолу по стълбите. Фереще се обърна към Рандал.

— Имаш добър приятел, Питър. Аз му вярвам.

— А на мен вярваш ли? — попита той.

Тя се усмихна.

— Не. — И затвори вратата на стаята си.

Рандал се събуди в осем сутринта. Отдолу се дочуваше шум от пишеща машина и тракане на съдове в кухнята. Той стана и се изми, облече се и слезе долу. Във всекидневната видя Юлиуш седнал на едно бюро да чука по клавиатурата на една стара портативна „Олимпия“. Стори му се, че Юлиуш е прекарал тук цялата нощ. Старецът вдигна поглед при влизането му и каза:

— Добро утро, Питър. Фереще ни приготвя закуска. Ще хапнем и след това ще ти покажа нещо.

Още докато говореше, Фереще извика от кухнята:

— Питър, Юлиуш, закуската е готова.

Питър последва домакина. Почувства се разнежен и ободрен от миризмата на горещо кафе, палачинки и кленов сироп, която изпълваше стаята. Настаниха се около дървената маса и започнаха да се хранят. Докато закусваха, на няколко пъти хвърли поглед към стария си приятел, като се чудеше какво ли му е приготвил.

В девет часа се върнаха във всекидневната. Юлиуш стъкна огъня и хвърли нови цепеници в камината. Пламъците подскочиха, жадни и нетърпеливи. Възрастният мъж отиде до бюрото, вдигна някакви листове и се върна до дълбокото си кожено кресло край камината. Държеше и синия лист, който Рандал му беше дал нощес.

— Докато спяхте, деца — започна той, — започнах да се занимавам с това. Нямах намерение да правя нещо повече, освен да му хвърля един поглед, да добия представа. Но щом започнах, не можах да се откъсна. Просто не ме пускаше. Беше ясно, че е шифровано, но не приличаше на нито един от кодовете, с които съм се сблъсквал преди. И все пак нещо ми се струваше познато, сякаш ми е попадало и преди. Честно казано, в началото ми изглеждаше пълна бъркотия. Заглавната част е просто доста красиво калиграфско оформление на имената на пророка Мохамед, дъщеря му Фатима и нейния съпруг Али и техните двама сина Хасан и Хюсеин. В това няма нищо необикновено. Но редовете под тях нямат изобщо никакъв смисъл. Вие и двамата сте ги виждали — поредица от букви, съединени без начало и край, и всъщност няма начин текстът да бъде разделен на думи. Аз даже не можех да определя с какъв език си имам работа: арабски, персийски или може би урду или отомански турски. А може би европейски език, транскрибиран с арабски символи. Би могло да бъде всичко и същевременно нищо, за което да се хвана. И после изведнъж се сетих, че съм чел за нещо подобно някъде. Отне ми известно време да прегледам бележките си, но го намерих. Това е един стар код, датиращ от около единадесети век. Всъщност е много прост. Всеки път, когато се попадне на буква от петте свещени имена, следващата буква, но само една, е част от съобщението. След това всичко се повтаря в обратна посока. Всичко останало е боклук като станиоловите ивици, които бомбардировачите разпръскват, за да излъжат радарите. Отне ми известно време, за да отделя ценното, но ето го тук заедно с превода.

Той подаде на Рандал два листа. Питър погледна първо транскрипцията и след това зачете превода.

„Брате мой Мохамед. Приносителят на това съобщение е младият мъж, когото ти и другарите ти очаквате. Той ви носи вести от Светия в Мека. Увери се, че всичко е в ред, и му окажи всякаква помощ, каквато той би могъл да поиска за мисията си. Това са дни, които никога повече няма да се повторят. Крайната победа е близо, така че не оставяй нито ръката си, нито сърцето си, нито волята си да омекнат пред великата цел. Той е последният от Седмината, чиято мисия е да подготвят условията, за да оголим меча. И мечът е първият от мечовете, които трябва да бъдат оголени. В дните на Адамут моят съименник, повелителят Хасан, изпращал федаините си — най-верните от хашишините, да убиват царе и крале и да всяват страх в сърцата на владетелите. В негово име изпълнявам волята му още веднъж и ще вървя докрай. Настъпва времето на последната Свещена война, на последния поход срещу силите на мрака и неверието. Имай пълна вяра, защото възкресението е близо и денят на нашето вечно царство е пред нас. Ти работи добре през годините досега. Продължавай така и си поискай наградата, когато бъдеш отново при мен. Моли се на Бог.“

Хасан.

Рандал се навъси и подаде листа на Фереще.

— Нещо не вдявам, Юлиуш. За мен това няма смисъл.

Възрастният мъж повдигна вежди.

— Мисля, че ще има някакъв смисъл за госпожица Ахмади. — Той я наблюдаваше, докато тя съсредоточено четеше. В очите й се появи удивление. Тя свърши да чете и му подаде листа, без да произнесе и дума. Възрастният мъж я изгледа замислено, след това се обърна към Рандал.

— Какво знаеш за исмаилитите, Питър?

Той вдигна рамене.

— Не много. Те били много важна секта през… мисля, че през единадесети или дванадесети век. Знам, че сега живеят в няколко разпръснати колонии, но никога не съм чувал много за тях. Фереще би могла да ти каже повече, сигурен съм. Стихията ми е повече литературата, отколкото историята или религията.

Юлиуш кимна и се обърна към Фереще.

— Говори ли ти нещо това писмо, мила?

— Донякъде — кимна тя. — Но няма никакъв смисъл. Прилича на злобна шега на болен мозък, като нещо, извадено от миналото. Исмаилитите не обикалят света, убивайки хора, и не водят свещени войни. Това е просто някакво безумие… как е могъл баща ми да се замеси в такова нещо?

Ростоворовски се усмихна в опит да я утеши.

— Безумие е, съгласен съм с теб. Когато бях в Иран, познавах някои исмаилити в Техеран и твоите роднини бяха измежду тях. Те бяха достойни, възпитани люде, хора, съвсем не от сорта на онези, които биха се набъркали в афери като тази. Но се боя, че това тук не е лишено от смисъл. Баща ти е бил исмаилит, петте семейства, които Питър спомена снощи, също принадлежат към сектата, и това писмо е писано от човек, който гледа с гордост назад към дните на Аламут.

Той спря и стана от стола. Рандал забеляза, че старецът е много изморен от интелектуалната битка през изминалата нощ, въпреки че се опитва да го скрие. Ростоворовски схванато отиде до рафта с книги вляво от камината и след секунди колебание извади една стара книга в кожена подвързия. Подаде му я с леко разтреперана ръка.

— Искам да прочетеш това, Питър. Можеш да го свършиш до следобеда — не е много дълго. Няма много връзка с нашето време, но много от нещата остават в сила. Това е историята на исмаилитите от ранното Средновековие и ще забележиш, че авторът не ги нарича често с това име. Той използва тяхното по-популярно име: убийците или, ако предпочиташ арабското — хашишините. Убийците били едно от най-старите тайни общества в света, с удивителна организация, покриваща по-голямата част от Средния изток и част от Европа. То било основано в единадесети век от Хасан ал Сабах, исмаилитски мисионер в Иран, който започнал да проповядва нови идеи и да печели последователи. По данни на съвременници сектата му бързо се разпространявала и не след дълго властите направили опит да се справят с тях. За да се защитят, Хасан и неговите убийци завзели няколко крепости в различни части на Иран — най-известната е Аламут — „Гнездото на Орела“, която била разположена върху висока скала в планините близо до Казин. Тя действително била непревземаема: заобиколена от пропасти и защитавана от религиозни фанатици, тренирани като войници.

Рандал посегна към транскрипцията на писмото.

— Значи мислиш, че става дума за това? За Аламут и повелителя Хасан?

Възрастният мъж кимна.

— Аз не мисля, Питър. Аз го знам. Кодът на писмото идва от Аламут. Затова и успях; бях чел за него в тази книга. Хасан е изпращал мисионери от Аламут, за да разнасят словото му, но той също така е изпращал и убийци, мъже, наречени федаини или „онези, които се жертват“ — млади фанатици, обучени да му се подчиняват до смърт и повече, ако е необходимо. Заради федаините сектата е получила името си „хашишин“ — то означава „ядящи хашиш“, но бързо е започнало да означава това, което значи на много езици днес — убийци.

Фереще озадачено поклати глава.

— Не разбирам какво общо има хашишът със сектата. Никога не съм познавала исмаилити, които да употребяват хашиш.

Полякът отново кимна.

— Права си. В днешно време не го правят, а може би и никога не са го правили. Хашишът може просто да е част от легендата.

— Легенда?

— О, да. Има множество предания за Хасан и неговите убийци. Ето, нека ви прочета едно. — Ростоворовски се изправи, отиде отново до рафта с книги и измъкна друг том. Отвори го и прелисти страниците, докато намери пасажа, който търсеше.

— Това е копие от „Пътуванията на Марко Поло“. Той е посетил Иран в края на тринадесети век, не много дълго след като Аламут бил разрушен от монголите. Той привежда тук пълно описание на чутото от него за дейността на владетеля на Аламут. Слушайте: „Шейхът бил наричан на техния език Аладин. Той построил в една долина между две планини най-красивата градина, която някога е виждало човешко око, засадена с най-чудните овощни дървета на света. Издигнати били пречудни беседки и дворци, обковани със злато, и всичко най-красиво, което може да се намери на земята. Течали и четири потока: един с вино, един с мляко, един с мед и един с вода. Имало и жени и девойки, най-красивите на света, неподражаеми в свиренето на всеки инструмент, песните и танците. И той успял да убеди своите хора, че тази градина е Раят… Шейхът канел в двора си всички младежи на възраст от дванадесет до двадесет години от страната. Всички, които били добри бойци. Тези младежи добре знаели от преданията, че Мохамед, техният Пророк, е обявил, че Раят е създаден по начина, по който го описах, и приемали това за истина.“ А сега забележете какво следва. „Шейхът изпращал някои от тези младежи в тази градина — четири, десет или двадесет наведнъж в зависимост от желанието си. И ето как го правел. Давал им лекарства, които ги приспивали. После ги откарвали в градината, където ги събуждали. След като отворели очи и виждали всичко това, което ви описах, младежите наистина вярвали, че се намират в Рая… Шейхът поддържал своя двор в блясък и великолепие и се стараел да се държи благородно и с достойнство. Успял да убеди простия планински народ наоколо, че е пророк. И когато искал да изпрати някъде убийци, давал наркотици на толкова младежи, колкото искал, и докато те спели, ги пренасял в двореца си. Когато младежите се събуждали, били смаяни и съвсем не радостни, защото Раят, от който идвали, не бил място, което биха напуснали доброволно. Веднага отивали при шейха и му засвидетелствували почит, като хора, убедени, че е велик пророк. Когато ги питал откъде идват, те отговаряли, че идват от Рая, за който Мохамед е говорил на предците им, и че ще разкажат на всички за това, което са видели там. И тези, които слушали всичко това, но нямали щастието да го видят с очите си, се изпълвали с копнеж да отидат там, мечтаели за смъртта, за да могат да попаднат в Рая и чакали с нетърпение деня на своята смърт. И ако шейхът желаел смъртта на някой голям владетел… той избирал някои от своите убийци и ги изпращал където поиска, с думите, че ще ги изпрати в Рая, но преди това трябва да отидат еди-къде си, след което мястото в Рая им е осигурено. Тези, които получавали такова поръчение, се подчинявали с наистина огромно желание. Заминавали и правели всичко, което им било нареждано. По този начин станало така, че нито един от тях не се опасявал, ако шейхът пожелаел неговата смърт.“

Ростоворовски се усмихна и затвори книгата.

36.

Хилядата острова

20–21 декември 1979

Ростоворовски постави книгата на мястото й и се върна до фотьойла си. Седна и замълча за момент, потънал в мисли, после заговори.

— Това, разбира се, е само легенда — продължи той, — но тя се базира на няколко неоспорими факта. Федаините на Хасан са били много добре тренирани за задачите, които им предстояли. Били обучавани на чужди езици, на обичаите на други религии, на етикета, използван в други дворове, за да се внедрят по най-добрия начин. Както пише Марко Поло, шефът им е могъл да ги изпрати в двореца на враг с друга вяра — избраният убиец би се настанил там като слуга или музикант, или каквото и да е, би печелил доверието на околните месеци, дори години, докато дойде командата да прониже жертвата си. Ако поразмислите над историята на Марко Поло, ще забележите, че неговата версия на събитията е едно преувеличено отражение на истината, деформирана от истинския ужас, който убийците всявали навсякъде. Не минало много време и всяка подозрителна смърт минавала за тяхна сметка. Никой не се чувствал сигурен за живота си. Може би това се дължало на хашиша, а може би не. Но не наркотиците са били средството, направило федаините такива съвършени убийци. По-скоро това е бил техният зловещ фанатизъм, тяхното безусловно подчинение на една кауза и съвършеният систематичен подход към занаята им на убийци. В историята винаги е имало убийци, но исмаилитските федаини са станали нарицателно име.

Старецът спря за момент, после се подсмихна.

— Бих пийнал още една чаша кафе, ако не възразявате. С капка — две уиски.

Рандал и Фереще станаха. Ростоворовски ги заведе в кухнята и свариха кафе. Старецът наля три чаши и добави във всяка доста повече от две капки уиски.

— Юлиуш, разказът звучи почти фантастично — каза Рандал. — Но едва ли в наше време наоколо има убийци, исмаилитски убийци имам предвид.

Ростоворовски замислено отпи от кафето си.

— Не знам, Питър, просто не знам. От всичко, което ми разказа, и от съдържанието на писмото, което разшифровах, това съвсем не изглежда нереално. Но кои са те, откъде идват — това вече е друг въпрос, и то такъв, на който не мога да отговоря. Естествено, първите убийци отдавна са измрели. През тринадесети век групите в Иран загубили повечето от силата си, после през 1256 година монголите нахлули в Иран и разрушили всички исмаилитски крепости, включително и Аламут. Оцелелите исмаилити преминали в нелегалност или избягали в Индия, където променили вярата си и станали известни като кходжас — миролюбива общност, която предпочитала да забрави за делата на предците си. Малцината останали в Иран се затворили напълно в себе си. По-късно, през 1830 година, водачът на иранските исмаилити, Ага Хан Махалати, станал губернатор на Керман. През 1842 година въстанал срещу централното правителство, но бил победен и избягал в Бомбай. Сегашният Ага Хан е пряк негов потомък и е признат за имам на исмаилитите по целия свят. В днешни дни можете да срещнете исмаилити в Индия, Източна Африка, Сирия, Афганистан и на доста други места. Както ще потвърди Фереще, те са съвсем кротки. Не се месят в политиката, поддържат реноме на скромни общности и избягват религиозните екстремисти, все едно че са чума — диаметрална противоположност на убийците на Хасан ал Сабах. От нощес обаче си задавам един въпрос: а ако все пак съществува група, предана на политиката и методите на Хасан? Или някой е решил да съживи всичко това? Защото ако всичко това става, то лесно би могло да прерасне в нещо много сериозно.

Старецът замълча и се втренчи в пространството пред себе си с ум, обзет от мисли, които не можеше да произнесе на глас. Секундите летяха, без никой да наруши мълчанието; очите на младия мъж и момичето оставаха впити в лицето на Ростоворовски. И когато той отново заговори, в гласа му имаше някаква напрегнатост, дълбока загриженост. Рандал усети, че го побиват тръпки.

— Питър, снощи ми каза, че когато си разпитвал онзи Наваи, който се опитал да убие президента, той признал, че Махди и последователите му са били членове на неговата група. Какво още ти каза за това?

Рандал поклати глава.

— Нищо. Даже и това е по-скоро наша интерпретация на думите за Меча, изваден в Светилището, за това, че той е някаква личност. Но не каза нищо повече по този повод, а и саудитското разузнаване не можа да ни окаже някаква съществена помощ по този въпрос. Преди две години в главното им разузнавателно управление станаха значителни размествания и все още не сме успели да възстановим нужните контакти на всички необходими нива.

Възрастният мъж замислено почукваше с пръсти по масата.

— Ако двете събития са били координирани, това навежда на мисълта за майсторски планирана акция в голям мащаб, много по-значителен, отколкото можем да си представим. Това, което ми каза за търговията с наркотици и оръжие, също предполага нещо подобно. Виж какво се случи, след като завзеха джамията в Мека — едва не пламна свещена война срещу Америка. Страхувам се да си помисля какво би се случило, ако Наваи бе успял. Просто погледни какво става и ще разбереш. От години тези хора са купували оръжия, достатъчни, за да екипират една малка армия, и ти ми каза, че те вероятно притежават и ракети, произведени в Западна Германия. Не зная какво планират да правят с тях, но това едва ли ще помогне на положението в Залива. В Саудитска Арабия се превъоръжават със страхотна бързина, в Кувейт и Обединените арабски емирства се надпреварват да се въоръжават до зъби — самолети, конвенционални ракети от почти всеки вид, танкове. Ти го каза — процесът е в ход. Руснаците от години тъпчат въоръжения в Ирак, така че там вече буквално нямат място къде да ги слагат. Турция е нестабилна, в Пакистан е бъркотия, в Афганистан взеха връх марксистите, комунистите в Етиопия изглеждат готови да нападнат Сомалия. Целият район представлява едно голямо буре с барут, готово всеки миг да избухне в лицата ни. И точно в центъра на всичко това има високо организирана група от луди фанатици, които, изглежда, мечтаят да запалят някакъв вид последна Свещена война. Може да са наистина луди, но може и да успеят в начинанието си. Това може да не се окаже въжделената им Свещената война, но би могло да е онази война, която ще сложи край на всички други.

Следобед Питър четеше книгата за убийците, а Фереще и домакинът си бъбреха и се смееха в кухнята. Мрачното им настроение от сутринта беше поотминало. Питър се беше задълбочил в четене. От време на време му беше трудно да повярва, че това е сериозна история, а не легенда, но когато свърши, разбра защо полякът е толкова разтревожен. Ако някой беше възкресил от миналото методите и фанатизма на Хасан ал Сабах и неговите шайки фанатици, светът беше изправен пред огромна опасност. Пред очите на Рандал отново изникнаха лицата на седмината мъже в обляната с кръв стая в Колхак, студеното отчаяние на седмината, пленени в зуркхана, спокойното равнодушие в очите на Наваи, когато лежеше в болничното легло и знаеше, че няма сила на земята, която би могла да спре такава група, ако тя успее да постигне първоначален успех. Те не бяха се отказали — в това той беше сигурен. Мащабите и обхватът на техните оръжейни сделки му говореха, че тия хора съвсем не са ограничен брой и че на мястото на всеки един техен загинал ще се изправят дузина, а може би сто души.

Не беше обаче само голото отмъщение, което го движеше сега. Този път страхът му не беше като онзи, който бе изживял във Виетнам. Онзи там бе суров, метален страх, движен единствено от голата жажда за оцеляване. А този беше хлъзгав и гаден, коварен като отрова и всепроникващ. Застрашаваше нещо повече от физическото му оцеляване. И сега, когато седеше в кабинета на Ростоворовски, той проумя, че единственият начин да овладее този страх, е да измъкне този призрак от сенките, в които той се спотайваше, и да се изправи срещу него на светло.

Ростоворовски и Фереще го завариха с поглед втренчен в огъня и мисли, блуждаещи надалеч.

— Добре ли си, Питър? — попита разтревожено момичето. Разговорът й с възрастния мъж беше хвърлил светлина върху доста неща. Сега вече й ставаха ясни много от нещата, които по-рано я бяха озадачавали и смущавали. Ростоворовски й беше разказал това, което знаеше за последните месеци на Питър в Иран, за Фуджико и за дългите му диалози със смъртта. Той не знаеше всички подробности, а и имаше много неща, които не можеше да каже, но и това, което й разказа, й донесе известно душевно спокойствие. През онази нощ, когато бе отишла в леглото му, тя се бе прилепила до него, без да я е грижа кой е той или къде ще отиде, когато настъпи утрото. Ръцете й се бяха отпуснали и тя бе заспала, а на сутринта бе станала и се бе облякла, смутена от начина, по който бе споделила леглото му. Сега обаче започваше да го вижда по-ясно, повече като мъж, а не като агент на ЦРУ.

Рандал се стресна, после се усмихна.

— Бях се замислил — каза той. — Съжалявам, късно ли е вече? Трябваше да дойда при вас веднага щом свърших книгата.

— И какво мислиш, Питър? — запита Ростоворовски спокойно. Приличаше на учен, който не влага никакъв личен интерес в засегнатия предмет.

— Съгласен съм с теб. Те могат да бъдат много опасни. Трябва да ги спрем.

— И как предлагаш да го направим?

— Връщам се обратно в Иран, улавям следа там и завършвам онова, което започнах преди година.

Ростоворовски не каза нищо. Нямаше какво да каже, за да разубеди Рандал от безполезното му и опасно решение. Питър вече знаеше всичко, което беше известно и на него. Полякът съзнаваше, че е по-добре да не се опитва да го разубеждава. По време на годините си в ОСС и ЦРУ той бе виждал много мъже със същия израз и знаеше, че за тях път назад няма. Това бе нещо, с което се бе научил да живее, наблюдавайки мълчаливо как някой тръгва на среща с почти сигурна смърт. Малко от тях се бяха върнали, а тези, които бяха успели, бяха станали други. Това бе друг вид смърт, по-бавен, но и по-жесток.

Фереще седеше до Питър с ясното съзнание, че това е територия, в която кракът й няма място. И за нея няма достъп не защото беше жена — това бе нещо, което знаеше и което се беше научила да разпознава незабавно, нещо, което възпитанието й в иранско семейство я бе научило да разбира или поне да толерира, макар и никога напълно да прощава. Но това бе нещо различно, нещо видяно само веднъж, отдавна, в очите на едно момче, с което се беше запознала на шестнадесетгодишна възраст. То току-що се бе върнало от Виетнам. Сега, както и тогава, тя знаеше добре, че не може да се намеси. Но можеше поне да се опита да помогне.

— Питър — каза тя, — не знам какви са плановете ти и какво възнамеряваш да правиш, щом се върнеш в Иран. Аз обаче мисля, че ти трябва още информация. Трябва да си в състояние да ги намериш — не само шепа хора в една стая някъде, половин дузина някога, а да стигнеш до сърцето, до центъра. Мислех си откъде можеш да изровиш тази информация и ми се струва, че знам отговора. В Ню Йорк има една организация, която се занимава с изследвания на исмаилизма. Нарича се Фондация за изследване на исмаилизма и е прикрепена към Колумбийския университет. Имат офиси на Ривърсайд Драйв. Някои от учените там са американци и съм сигурна, че ще ти помогнат. Ако някой знае нещо за хората, които търсим, това са само те.

Рандал се замисли. Знаеше, че Фереще има право, че той се нуждае преди всичко от информация и че без нея е обречен на неуспех. Но сега, след като бе взел решение да се върне, искаше веднага да потегли за Техеран. Оставиха на Ростоворовски да вземе решение.

— Тя е права — каза старецът. — Без допълнителна информация все едно, че си мъртъв. Те са винаги на крачка пред теб, защитени от незнанието ти. Сега е твой ред. Научи всичко, което можеш: кой стои зад тях, в какво е тяхната сила и къде е слабото им място. Върни се в Ню Йорк, Питър. Започни издирването оттам.

Ростоворовски имаше право. Рандал вдигна глава и кимна. Той беше интелигентен агент, а не горила. Беше трениран да надхитрява своя противник, а не да го пребива.

— Юлиуш — каза той, — имам нужда от помощта ти. Трябва ми нов паспорт, с който да вляза в Иран без проблеми. А също така и съпровождащите документи, които вървят с него. Пари ще взема от Ню Йорк. Имам тайни депозити, от които мога да тегля. Никой не знае, че съществуват. Но ми трябва връзка за документите. Можеш ли да ми помогнеш?

Ростоворовски кимна.

— Това е лесно. Мога да го уредя още тази вечер. Имам човек в Ню Йорк, който може да свърши тази работа. Дере здраво кожи. Но е добър, най-добрият в бранша. Никой досега не е загазил заради неговото производство. Още тази нощ се захваща за работа и утре е готов. Остава само да получи снимката ти. Ще можеш да си ги вземеш, когато отидеш да го видиш.

— Има още нещо — прекъсна го Фереще. Полякът вдигна вежди. Досещаше се какво е то. — Ще му трябват два паспорта — каза тя. — Аз също заминавам.

Заблъскаха в два часа през нощта. Рандал се събуди веднага, стреснат от ударите, затихващи в празната къща. Блъскането се повтори отново, остро и настоятелно. Някой удряше по входната врата. Той чу как се отваря вратата на стаята на Ростоворовски и шума на влачещи се крака по дървения под отвън. Скочи от леглото, потръпвайки в непривичния студ, и си облече палтото, плъзгайки пистолета в джоба. Отвори вратата на спалнята. Старецът вече беше слязъл по стълбите и пресичаше всекидневната. Чукането продължи настойчиво: който и да беше, едва ли имаше намерение да се връща обратно, откъдето и да беше дошъл. Рандал рязко изви глава, дочул подозрителен шум — вратата на спалнята на Фереще се отвори и тя излезе при него на площадката.

Отдолу долиташе шум от гласове, отначало спокойни, след това тонът рязко се повиши. Рандал с ужас разпозна гласа на посетителя. Беше Хауърд Стрейкър. Настояваше да влезе с твърдението, че Рандал и момичето са при поляка. Ростоворовски възмутено отричаше да е виждал Рандал, но Стрейкър беше твърдо решен да влезе и да претърси лично къщата и въпреки протестите на стареца си проби път. Рандал се обърна към Фереще и й нареди да събере мигновено багажа им, после се насочи към стълбите и слезе долу.

— Здравей, Хауърд — поздрави той. — Доста те поизмъчих, а? Мислех си, че момчетата ти са по-добри. А сега, след като ме откри, можеш да си тръгваш, защото нямам никакво намерение да се прибирам с теб във Вашингтон.

Стрейкър пристъпи крачка към Рандал и спря, смутен от спокойствието му.

— Питър — започна той, — нищо не разбирам. Защо избяга? Защо беше онази глупава каскада след Устър Стрийт? Защо просто не доведе момичето в Лангли, както се бяхме договорили? Ние само искахме да й помогнем, да поговорим с нея.

— Дрън-дрън — възрази Рандал. — Тя ми каза за вонящото предложение на Горман, за вашия план да сключите нещо като сделка с онази шайка в Техеран. И откога така? След като се появи Наваи? Или още преди това, може би от началото на кризата със заложниците? Или даже от още по-рано, още от Иран, докато аз бях в болница? Или ти и Стюарт сте планирали всичко още от самото начало и просто сте забравили да ми кажете, така ли е? Е, сега вече можеш да ми кажеш, Хауърд, и после да си обираш крушите.

Стрейкър побледня. Не беше очаквал такава масирана атака.

— Съвсем не беше така, Питър — протестира той. — Ти не разбираш. Това е нещо съвсем отскоро. Не беше моя идея, повдига ми се от цялата тая работа, но…

— Просто изпълняваш заповеди, Хауърд, нали? Чувал съм това и преди.

— Истина е, Питър, кълна ти се. Заповедта е от много високо, на ниво външна политика. Искаме да измъкнем заложниците и после отново да стъпим в страната. Ставките са много високи, ти просто нямаш представа…

— Значи вие мислите, че можете да сключите сделка с онези, които за малко не успяха да убият президента! Направо ме сбърквате, момчета. Но вече можете да ме отпишете от екипа. Чакат ме много по-важни неща. Трябва да уредя някои сметки.

Лицето на Стрейкър се промени; изразът му стана твърд. Той поклати глава.

— Всичко това е минало, Питър. Вече сме в настоящето и двамата с момичето се връщате с мен в Лангли. Отвън чакат двама мъже и един джип. Не усложнявай нещата, Питър. Не аз ръководя тази операция, нямам такива пълномощия. Изпратиха ме, защото те познавам и защото ги помолих. Човекът, който отговаря за операцията, пет пари не дава за теб, Питър. Те просто ще те убият, ако се опиташ да се измъкнеш и има опасност да кажеш на някого за операцията. Ако само се разчуе какво сме планирали, ще настане истински ад, и то не само в Иран, но и в целия Среден изток. Да не говорим за либералите тук. Така че моля те, Питър, просто ми помогни, върни се с мен в Лангли и ми довери момичето, и всичко ще е наред. Ще забравим всичко това. Ще го припишем на временно нервно разстройство, като го обясним с тежките ти наранявания в Иран. Затова иди горе, облечи се и кажи на момичето, че и то идва с нас. Боя се, че и ти трябва да дойдеш с нас, Юлиуш — добави той, обръщайки се към Ростоворовски.

И изведнъж млъкна и замръзна. Старецът бе насочил пистолет в гърдите му. Рандал забеляза, че ръцете на побелелия мъж вече не треперят.

— Питър — каза полякът, — върви горе за Фереще. Аз ще забавлявам Стрейкър, докато се отдалечите. С приятелчетата му ще трябва да се справиш сам.

Още докато говореше, Фереще се появи на горното стъпало с палто и с две чанти в ръце. Върху едната бяха нагънати дрехите на Рандал. Тя бързо слезе долу с поглед вперен в странната групичка до вратата. Рандал се обърна, грабна дрехите си и бързо се облече. После взе едната от чантите.

— Джипът е отзад, Питър — каза Ростоворовски, без да отделя и за миг погледа си от Стрейкър. — Ключовете са на таблото и резервоарът е пълен. Карай с гръб към къщата право напред около половин миля и след това завий надясно на четиридесет и пет градуса. След около четвърт миля ще видиш брега в далечината. Тази вечер има луна и видимостта е добра. Гледай за единично дърво, доста по-високо от останалите, вдясно на брега. Карай право към него. Каквото и да правиш, не се отклонявай много от този маршрут. Ледът на места е слаб. Довиждане, Питър, довиждане, Фереще. И… късмет.

Те тръгнаха към кухнята и на вратата се обърнаха едновременно.

— Благодаря ти, Юлиуш — каза Рандал. — Благодаря ти за всичко. Ако успея, ще се опитам да ти съобщя. Ако не…

Гласът на Стрейкър го прекъсна.

— Мис Ахмади — започна той, — надявам се, че разбирате какво правите. И че господата тук са ви обяснили в какво се замесвате. Ако се върнете с мен във Вашингтон, аз мога да ви гарантирам имунитет и пълна сигурност. Можете да разчитате на защита срещу тези, от които бягате, които и да са те. Но щом прекрачите този праг, не мога да ви гарантирам нищо. Разбирате ли ме?

— Разбирам отлично — отвърна тя и твърдостта в гласа й изненада дори Рандал. — Но защо не си спестите куп неприятности и не отидете да намерите някои мухльовци, които не разбират?

Студът навън беше пронизващ. Луната обливаше всичко с тревожна светлина. Намериха джипа и се качиха, хвърляйки багажа отзад. Рандал завъртя ключа като се молеше тихо да запали от първия път. Късметът му работеше. Колелата пребуксуваха върху замръзналата земя и след секунди той зави покрай къщата към реката. Мерна силуета на джипа на Стрейкър, когато профучаха покрай него, а после вече бяха върху реката, върху леда. Колелата под тях започнаха да барабанят по ледената покривка, пробуждайки ехо във водата. Колко дълбоко под тях, Рандал не се и осмеляваше да помисли.

Блеснаха светлини и двигателят на другия джип изрева. Секунди по-късно светлината на фаровете му се отрази в огледалата за обратно виждане. Преследваха ги. Рандал свъси вежди, стисна по-здраво волана и настъпи педала. Дори и веригите не му помагаха особено — трябваше доста да се бори, за да удържи колата под контрол. Воланът се дърпаше и се опитваше да му избяга, докато джипът се носеше по трасето, опитвайки се да се завърти смъртоносно върху леда. Движеха се доста по-бързо от благоразумното. Той хвърли поглед върху спидометъра — стрелката бързо пълзеше нагоре.

След секунда завъртя волана и зави надясно на четиридесет и пет градуса. Внезапно колелата превъртяха и колата, която все още се движеше с бавна скорост, рязко поднесе. Рандал отчаяно се мъчеше да овладее управлението; воланът подскачаше в ръцете му като диво животно, джипът бясно закриволичи по леда, всеки момент заплашвайки да се преобърне. Стори им се, че това сякаш няма край, но всъщност всичко продължи само половин минута. Спряха.

— Как си? — попита Рандал и пое въздух. Тъмнината му пречеше да огледа ясно всичко.

— Добре съм — отвърна тя. — Но, моля те не го прави отново. Отказах се от пързалянето, когато бях на четиринадесет.

Двигателят беше угаснал и той посегна към ключа. В същия момент видя светлини от фарове, идващи отляво и насочващи се право към тях. Страничното стъкло се пръсна на парчета. Те стреляха! Стрейкър бе казал истината. Те по-скоро биха го убили, отколкото да му позволят да се измъкне с информацията.

Рандал изключи светлините, отвори вратата и изскочи на леда. Усещаше как скърца и пука под краката му. Колко ли настрани бяха от безопасното трасе? Изтича зад джипа с поглед, насочен към светлините, които бързо се приближаваха. Не можеше да прецени колко са далеч, но разстоянието между тях бързо се скъсяваше. Без да се бави, измъкна „Магнума“ от джоба си, прицели се ниско в посоката на идващия джип и изстреля целия барабан. Не можа да види ефекта от стрелбата си, ако въобще имаше такъв. Светкавично бръкна за нов барабан и започна да презарежда, без да откъсва очи от светлините, които с бясна скорост стопяваха разстоянието между тях.

Всичко стана прекалено бързо, за да могат мъжете в другия джип да предприемат нещо. Куршумите на Рандал бяха напукали леда по трасето на идващата кола, бяха го отслабили и разбили. Джипът стигна до разбития участък, предното ляво колело хлътна в счупения лед, разбивайки го още повече с веригата си, и автомобилът мигновено се преобърна. Стовари се тежко върху леда, образувайки бързо разширяващи се пукнатини, които се съединиха с направените от куршумите на Рандал. Тънкият лед се огъна и започна да се напуква, после се раздаде рязък звук и джипът изчезна в черната ледена вода. След секунда светлините помръкнаха в глъбините на реката и мракът отново покри околността. Рандал се запита дали Горман е бил само изпълнител. Мразеше Стрейкър и неговите началници във Вашингтон, заради това, което го бяха принудили да направи току-що. Не желаеше да убива американци. Но нямаше избор. Бавно се върна до колата и влезе вътре. Фереще седеше парализирана, с лице застинало от ужас. Нямаше какво да й каже. Включи светлините, завъртя стартера и натисна съединителя. После попита:

— Накъде?

Тя се обърна и го погледна. Очите й търсеха утеха, която той не можеше да й даде. Той отпусна съединителя и потегли надясно, надявайки се, че ще стигнат до брега.

37.

Ню Йорк

Сряда, 21 декември

Изоставиха джипа щом стигнаха нос Винсънт и освободиха наетата кола от гаража на Дан Уилис. Дан не беше много доволен, че го будят по това време, но щедрият бакшиш размекна сърцето му. Преди да тръгнат, Питър го дръпна за рамото.

— Знаеш ли — каза той, — ще ти бъда задължен, ако си траеш, че си ни виждал. Само да подуши мъжът й какво е станало, и ще си имаме големи неприятности. Разбираш, нали? Така че, ако някой се домъкне и започне да разпитва, нито си ни виждал, нито си ни чувал.

Уилис кимна. Ръката му стискаше банкнотите, които му беше подал Рандал. Не беше много сигурен дали одобрява стореното от тези двамата. Копоите обаче му бяха още по-несимпатични, а и едва ли имаше нужда от неприятности. Защо изобщо трябваше да казва нещо на някого?

Стигнаха Ню Йорк към десет, оставиха колата в Горен Ист Сайд и взеха метрото. После поеха пеш до един хотел на Западна 23-та улица в Челси заради особената анонимност и дискретност, която се гарантираше на странната и разнообразна клиентела. Марк Твен беше отсядал тук, както и Дилан Томас и Артър Милър. Сравнително неотдавна Боб Дилън и Леонард Коен се бяха настанили в хотела и дори бяха написали песни за това. Беше евтино и шумно и никой не се интересуваше кой кой е, а още по-малко какво прави. Никой в Челси не се интересуваше от нищо, а Рандал търсеше точно това.

Нае две съседни стаи без връзка между тях. Чувстваше, че Фереще има нужда да бъде сама, че самотата и е повече необходима, отколкото чувството за сигурност, което би й дала общата врата. Предишната нощ го бе видяла да убива двама души, макар и в самозащита. Крехкото доверие, което се бе появило между тях, когато бяха при Ростоворовски, беше почти разрушено. Беше разбрала, че той не работи за Стрейкър, но между тях все още стояха преградите на неяснотите и тя имаше нужда от време, за да обмисли новия развой.

Прекараха следобеда в почивка и след доста късна вечеря отново обсъдиха нещата. Фереще все още искаше да го придружи в Техеран, но той беше твърдо решен да я остави в Ню Йорк.

— Искам да дойда с теб — каза тя. — Нищо не мога да направя тук сама.

— Не, Фереще, там е много по-опасно. Това, което имам да свърша в Иран, е свързано с рискове, сериозни рискове. Тази работа не те засяга толкова, колкото засяга мен. И освен това за мен е по-добре да си в Ню Йорк — тук има доста неща, които трябва да се свършат.

— Като например?

— Например да предадеш един доклад там, където трябва, ако възникне нужда. Ако нещо ми се случи в Иран, ти и Юлиуш ще сте единствените хора, които знаят какво е станало. Ако Стрейкър не осигури мълчанието на Юлиуш. Имам намерение да напиша доклада тази нощ. Ако утре научим нещо в твоя институт, ще го добавя. След това ще бъде в ръцете ти, докато се върна или докато научиш, че нещо се е объркало. Това в случай, че не се върна.

Изведнъж ръката й се протегна през масата и здраво стисна неговата.

— Не обичам да ме зарязват в тила като безпомощна женичка във второразреден филм. Мога да ти бъда полезна в Техеран. Там никой не ме познава и ще мога да ходя навсякъде, където за теб е опасно.

Той погали ръката й.

— Бих искал да е така, но за съжаление не е. Сама жена в Техеран днес не би могла да направи нищо, даже и увита във фередже. Не си била там от години, не знаеш изобщо как да се държиш. И ще допуснеш грешки. Фатални грешки.

Тя изтегли ръката си, примирена, без да е в състояние да оспорва думите му, с ясното съзнание за правотата му.

— А ако и в Ню Йорк стане опасно? — попита тихо тя.

Той се навъси, после поклати глава.

— Защо да става? Никой не знае, че си тук, и никой няма причина да те търси.

— Беше опасно преди — каза тя, като леко повиши глас.

— Може да стане пак същото. Може да има хора, които изобщо да не знаят, че съм го напускала.

— Може би ще е по-добре, ако напуснеш града и отидеш другаде, в Европа например. — Защо я изпращаше далеч, щом уж искаше тя да остане?

Тя изведнъж избухна. Гневът и разочарованието в гласа й го завариха съвсем неподготвен.

— А кога, по дяволите, очакваш да се върна към някакъв начин на нормален живот? Господи, бях преследвана от гангстери, майка ми бе убита в собствения ни дом, ЦРУ ми диша във врата и ти ми казваш просто да замина и да забравя за всичко това! Ню Йорк е моят дом! Имам дом тук и шеф, който от дни не е чувал нищо за мен. Посещавам вечерен курс лекции, имам приятели, с които прекарвам свободното си време. Ти си професионалист, плащат ти, за да си вършиш работата. Вероятно си много добър в това. Сега вече съм убедена. Можеш да бягаш до края на живота си, но всичко това е само част от работата ти, нали така? Аз обаче съм уплашена и сама. Тази работа ме засяга, и то повече, отколкото теб, защото докато не свърши всичко това, аз дори и носа си не мога да покажа на улицата, на която съм израснала, без да се оглеждам и да подскачам всеки път, когато някоя кола забави ход зад мен. Не мога да посещавам приятелите си, защото няма начин да им обясня и да ме разберат, и защото нямам право да рискувам живота им, като ги замесвам. Родителите ми са мъртви. И всеки един от моите роднини би могъл да бъде член на сектата. Е, а сега, мистър агент от разузнаването, какво ми предлагаш да направя?

Тя трепереше. Очите й бяха пълни със сълзи. Той я гледаше със съзнанието, че не може да даде отговор на въпросите й, че думите на утеха биха прозвучали като подигравка. Бе толкова погълнат от големите събития, от съдбите на президенти и размаха на международни заговори, че просто я бе забравил в този момент. И докато я гледаше, трескаво търсейки начин да разчупи мълчанието, което се беше издигнало като стена около тях, внезапно осъзна, че за него животът й е станал по-ценен от всички световни проблеми. Тя се бе превърнала във фокус на неговите тревоги, както преди, в самото начало, когато всичко, което имаше значение за него, беше Фуджико и нейната смърт. Смърт, забравена от всички, освен от него.

— Чуй ме — произнесе той най-накрая. — Остани в Ню Йорк в хотела за няколко дни, да кажем седмица. Щом разбера как стоят нещата в Техеран, ще ти се обадя и ако всичко е безопасно, ще можеш да отлетиш. Ще ти дам и един телефонен номер, чрез който ще можеш да се свържеш с мен, в случай че нещо тук се обърка. Това е най-доброто, което мога да предложа. Достатъчно ли е?

Тя кимна. Избухването бе преминало така, както бе дошло. Не се усмихна, но отново му протегна ръка и този път той безмълвно я задържа.

Същата вечер Рандал остави Фереще в хотела, за да се обади на приятеля на Ростоворовски. Едно посещение до депозитния сейф, за който беше се погрижил да е достъпен двадесет и четири часа в денонощието, му осигури достатъчно пари, за да плати за необходимите му документи. Мъжът живееше в района Уилямсбърг на Бруклин, един стар еврейски квартал, и беше известен само под името Яков. Рандал се чувстваше доста странно в тази част на Ню Йорк, с нейните плътно застроени улици, окичени с табели на иврит и идиш. Повечето магазини бяха затворени за идващата събота и улиците бяха почти празни.

Лесно намери адреса. Беше малък магазин на Лий Авеню с фирма, отпечатана на иврит и идиш, неразгадаема за него, с прашни прозорци, потъмнели от годините, и ръждясал обков на касата на вратата. Почука и зачака. Яков беше твърде бавен в отварянето, но най-после една фигура се появи зад пердето, което закриваше прозорчето. Ключалката превъртя и вратата бавно се отвори. Както и предполагаше Рандал, Яков беше полски евреин, работил с Ростоворовски по време на войната. Прегърбен и побелял, той изглеждаше крехък и болнав, но очите, които оглеждаха Питър, бяха остри, а ръцете, които държеше притиснати към гърдите си, не трепереха.

— Да? — попита той. — Какво има? Не знаете ли, че Шабат започна тази вечер? Елате утре вечер или в неделя сутринта. Елате утре и ще ви приема.

Старият евреин се накани да затвори вратата, но Рандал настойчиво я подпря с ръка.

— Моля ви — каза той. — Трябва да ви видя. Идвам от Юлиуш Ростоворовски. Той ме изпраща при вас. Необходима ми е вашата помощ, и то още тази нощ.

Старецът повдигна вежди и се вгледа по-внимателно в Рандал.

— Идвате от Юлиуш? — попита той. — Защо не казахте веднага? Щом той счита, че е важно, значи трябва да е така. Има ли човешки живот в опасност?

— Да, и повече от един. Много.

— Е, тогава влезте. За много и даже само за един живот Шабат може да бъде нарушен.

Рандал пристъпи в магазина. Яков го преведе през една тясна врата в дъното, влязоха в някакво складово помещение и след това през втора врата в една стая, която служеше едновременно за кухня, трапезария, всекидневна и кабинет. Върху гола дървена маса имаше свещи, остатъци от две ритуални хлебчета и малък непретенциозен бокал. Яков беше вдовец, но продължаваше да спазва съботата, сякаш жена му бе още с него. Той посочи на Рандал един стол и седна срещу него.

— Трябват ви документи, нали?

Рандал кимна.

— Много?

— Не толкова. Един паспорт, два, по възможност още три други.

— За кога?

— Утре, в неделя най-късно. Можете ли да ги приготвите за това време?

— Зависи колко са трудни и колко са точни. Ще зависи ли нечий живот от качеството им?

Рандал кимна.

— Да. Моят.

— А от вашия живот?

— Други, може би страшно много. Даже не се осмелявам да помисля колко много. Вече имаше смърт. Прекалено много смърт.

Яков се намръщи и тъжно поклати глава.

— Това още продължава. Убийствата и разрухата. То е без край, нещо, което никога не умира. Познавате ли Юлиуш?

— Да, знаем се отдавна. Стари приятели сме.

— Добре ли е?

— Да — излъга Рандал.

— Радвам се. Тревожа се за него като за брат — Старецът направи пауза, в очите му пробягаха спомени. Настъпи мълчание. След малко Яков го наруши:

— Късно е. Да започваме.

Докато Рандал разговаряше със стария евреин, в главната квартира на ЦРУ в Лангли течеше съвещание на високо равнище. Присъстваха шестимата висши политически мъже на Управлението. Тъкмо те преди няколко дни бяха дали зелена улица на плана за директен контакт с групата зад Наваи и пак те бяха определили Хауърд Стрейкър като отговорен за изпълнението на операцията. Сега той се опитваше да обясни какво се бе объркало. Говореше тихо, но с твърд глас.

— Успяхме да намерим Рандал. Местната полиция все още изпраща рутинни съобщения за всеки, който посети Ростоворовски, и ние ги слагаме в архива за евентуална бъдеща проверка. Направих проверка на всички, с които Рандал би могъл да влезе в контакт, и попаднах на съобщение, че полякът е имал посетители предишния ден: един мъж и една жена. Намерихме и двамата — Рандал и момичето, и мисля, че бих могъл да ги убедя да се върнат, но Ростоворовски се намеси…

— Имате ли някакво предположение какво го е накарало да постъпи така, мистър Стрейкър? — попита единият от шестимата, негър с посивяла коса и сериозно, набраздено от бръчки лице, познато на всички студенти по външна политика в Харвард.

Стрейкър поклати глава.

— Вероятно мога да разбера намесата му, но не и начина, по който го направи. Щеше да ме застреля, сигурен съм в това.

— Не мислите ли, че е бил засегнат от нашето предложение за сътрудничество с тази нелегална организация и че това е нещо, което не одобрява? — Този път въпроса зададе един млад мъж, адвокат, който бе предпочел вземането на решения иззад завесата пред заседанията на Върховния съд и който винаги бе знаел, че един ден този съд ще бъде негов. Моралните принципи бяха негов основен проблем.

Стрейкър отново поклати глава.

— Не, сър. Ростоворовски е бил замесван и в по-тежки случаи от този. Той играеше централна роля в преврата, който свали Мосадек и върна шаха на власт, и през годините, докато работеше там, си имаше работа с много по-деликатни проблеми. Той е прагматик, човек, който предпочита възможния най-широк поглед върху нещата.

— Значи тогава остава още нещо, нещо, което той определено е знаел.

— Това е и моето мнение, сър. В момента го разпитват на етажа под нас. Не мисля, че ще може да издържи много дълго.

Трети мъж се наведе напред с поглед, вперен в Стрейкър, сякаш се опитваше да го прикове с очи на стола му. Генерал Бъртън беше военният представител в съвета и приоритетите му не включваха сантиментите на морала.

— Доколкото разбирам, мистър Стрейкър, Ростоворовски вече ви е казал доста неща. Имам доклад пред себе си, който предава дословно първите му показания и представлява интересно четиво. Вие вярвате ли на нещо от това?

— Моля?

— Вярвате ли в нещо от казаното за „Убийците“, за „Гнездото на Орлите“ и „Повелителя на Аламут“? Има ли това някакъв смисъл за вас?

Стрейкър отвърна на погледа на Бъртън, без да трепне. Знаеше какво да отговори.

— Не, сър. За мен няма никакъв смисъл. Прилича на нещо, извадено от „Хиляда и една нощ“ — чиста фантазия. Може би историческата подплата е вярна, но е трудно човек да си представи нещо от този род в днешни дни. Мисля, че Ростоворовски прикрива някого. Или че се е смахнал.

— Какво би могъл да крие? Какво би спечелил?

— Време, сър. Време за Рандал и момичето. Да се измъкнат.

— И какво би се случило, ако се измъкнат? — обади се отново черният академик. Лицето му бе смръщено повече от всякога. Той вече имаше представа какво би могло да се случи.

Стрейкър направи пауза, преди да отговори. Всички те вече знаеха отговора, но въпреки това той трябваше да бъде произнесен.

— Не съм сигурен, сър. Те може просто да бягат, без да мислят за нищо друго. Или пък планират да се обърнат към обществото и да разкрият замисъла ни.

— Ще им повярва ли някой? — попита адвокатът.

— Някои хора, да. Достатъчно на брой. Но това, което ще стане тук, е без значение. Важно е как ще се развият нещата в Иран. Хомейни ще им повярва, Хомейни и тези, които го следват. Ще прозвучи като погребален звън за заложниците. Би могло даже да доведе до война.

В стаята настъпи мълчание. После прозвуча четвърти глас — гласът на водещия стратег на политическия комитет — Джон Б. Фицпатрик.

— Значи Рандал е опасен. Трябва да бъде намерен и спрян.

— А ако не може да бъде спрян, сър? — попита Стрейкър.

— Тогава трябва да бъде елиминиран.

38.

Ню Йорк

Събота, 22 декември 1979

Фереще прекара съботната сутрин в иранското консулство в постъпки за получаване на нов паспорт с обяснението, че е загубила стария. Доста пари преминаха от ръка в ръка преди недружелюбният чиновник да се съгласи да заведе молбата й. Ако се окажеше необходимо да напусне страната, тя можеше да го стори без опасно забавяне веднага щом паспортът станеше готов. Чиновникът й каза да се обади в понеделник. След един бърз обяд близо до консулството тя потегли на пазар из Манхатън. Купи дрехи и много други неща, от които и двамата се нуждаеха.

В десет сутринта в събота, докато Фереще беше в консулството, Рандал се появи във Фондацията за изследване на исмаилизма на Ривърсайд Драйв, зад колежа Барнард. Беше уморен. Изминалите няколко дни бяха взели своята дан, но той знаеше, че най-лошото все още му предстои, че ще има съвсем малко или почти никакво време за почивка, докато не намери хората, които търсеше. Все едно изкачваше планина в мъгла, без път назад, връх, който не се вижда и е недостижим. Имаше толкова малко опори и толкова много места, където би могъл да се подхлъзне и падне, че понякога му се искаше това най-сетне да се случи. Искаше да си отдъхне, да отпусне хватката си и да потъне без усилие в бездната.

Бе телефонирал в петък следобед, за да си уреди среща с директора на фондацията. Беше казал по телефона толкова малко, колкото бе възможно, обяснявайки на секретарката, че има неотложен проблем, който трябва да обсъди, и че се нуждае от съвет по един аспект на исмаилизма. Тя го бе попитала за името и организацията, която представлява, и той й бе отговорил, че е доктор Джеймс Сондърс, бивш сътрудник на Техеранския университет. Не вярваше, че биха могли да проверят.

Посрещна го лично директорът на фондацията, висок побелял мъж, който приличаше повече на преуспяващ дипломат или адвокат. Рандал веднага забеляза, че той е повече администратор, отколкото учен. Изглежда, беше арабин, най-вероятно египтянин или сириец. Катраненочерната му коса беше примесена със сиви кичури, грижливо сресани назад, сякаш за да му придадат още по-респектиращ вид. Рандал прецени, че е на около четиридесет и пет години; имаше безупречни маниери.

— Доктор Сондърс? — попита той, протягайки ръка за поздрав.

Жестовете му бяха отработени и точни, маниери на будещ доверие, предразполагащ партньор. Рандал обаче не го хареса още от пръв поглед.

— Моля — продължи директорът, — седнете. Ще поръчам да ни донесат кафе. Настанете се удобно.

Рандал различи оксфордската интонация, образованието, което само богатите чужденци можеха да си купят в Англия. Колко ли усилено трябва да е работил този мъж, за да стане английски джентълмен? Нямаше да е леко да прецени, не и в малкото време, с което разполагаше. Тук имаше заложени капани и той трябваше да се движи внимателно, с минимум разкриване, опипвайки събеседника си, без в крайна сметка да знае дали може да му се довери, или не.

Беше поел огромен риск с посещението си тук. Ако Ростоворовски беше прав, то всеки член на сектата на исмаилитите би могъл да принадлежи към организацията, чието съществуване полякът беше обосновал. Едва ли имаше начин да узнае предварително кои са и къде се намират. Рандал вече знаеше, че те имат очи и уши навсякъде. Можеше да се озове в капан, и то такъв, че даже нямаше да разбере кога е хлопнал зад гърба му. Но вече нямаше избор, а и време за по-обиколно разследване.

Директорът се върна почти веднага. Школуваната му усмивка беше като залепена върху лицето му.

— Ужасно съжалявам — каза той. — Забравих да ви се представя. Казвам се Абд ал Латиф ал Шидиак и съм директор на фондацията. Моля да ме извините, но се съмнявам, че бих могъл да съм ви от особена полза. Ако проблемът ви касае иранския исмаилизъм, разбира се. Вие естествено сте разбрали, че аз съм арабин. Идвам от Сомалия, на изток от Хама в Сирия. Но повечето от сирийските исмаилити са оттам — това е бил нашият център от средата на миналия век. Но на вас това вече ви е известно, нали така?

Рандал не можеше да прецени дали ал Шидиак е просто учтив, или го изпробва. Поклати глава.

— Боя се, че не. Знанията ми за арабския свят са твърде ограничени. Живял съм дълго време в Иран, но съм посещаван само за кратко някои от страните в Залива.

— А ла татакулуму л’Арабия?

— Не, страхувам се, че не. Мога да чета малко на арабски, но не говоря.

Защо ли го беше нападнал така? Нима го подлагаше на още едно изпитание? Или просто вече развиваше параноя и виждаше капани и там, където ги нямаше?

На вратата се почука и секретарката влезе с поднос кафе и сладкиши. Момичето пресече стаята и постави подноса върху ниската масичка срещу бюрото на директора. Рандал забеляза, че изглежда притеснена, но не можеше да прецени дали от него, или от шефа си. Тя се изправи, усмихна се нервно на Рандал и напусна стаята.

Ал Шидиак наля кафе от високия сребърен кафеник с елегантно издължена чучурка.

— Надявам се, че харесвате кафе, приготвено по оригинална арабска рецепта, доктор Сондърс — каза той. Ръцете му се движеха бързо и пестеливо, докато сервираше малките филджанчета. Усмивката нито за миг не напускаше лицето му. Студена усмивка. — Захарта и млякото само развалят доброто кафе. Аз обичам да пия моето така, както го пият бедуините — неподсладено. Ако е много силно за вас, ще помоля Фатима да донесе мляко.

Рандал поклати отрицателно глава и се усмихна, макар че мразеше неподсладено арабско кафе. Намираше го силно, горчиво и почти неприятно. Вдигна филджана и отпи. Имаше вкус на горчиво лекарство. Усмихна се отново и посегна за парченце халва от чинията в средата на подноса.

— С какво мога да ви бъда полезен, доктор Сондърс? — Това беше въпросът, който Рандал беше очаквал, но според него той дойде малко рано. Много зависеше от това, как щеше да отговори и как щеше да подходи към материята. Откъде да започне? Как да започне? Да се придвижва стъпка по стъпка, да разкрива по малко при необходимост, да опипва внимателно, докато намери отговор? Това бе първоначалният му замисъл. И после? Трябваше ли да засили натиска си срещу този човек, или да се оттегли, ако срещне съпротива? А ако надушеше опасност, щеше ли да има време или възможност да се измъкне?

— Като начало, доктор ал Шидиак, бих искал да узная нещо за общността на исмаилитите тук в Ню Йорк. Например колко процента от тях са иранци и поддържат ли контакти с Иран?

— Те са много малко, доктор Сондърс, много малко. Дузина, може би две, от тези, които са ни известни, това е. Може да има и повече, такива, които не са активни във вярата и… други. — Ал Шидиак се усмихна и вдигна филджана до устните си.

— Други? — откликна Рандал. Въпросът му бе напрегнат, опипващ. Халвата се разтроши между пръстите му в чинията. Ал Шидиак наклони глава настрани, постави филджана си на масата и го напълни повторно.

— Да, други — отвърна той. — Когато говоря за нашите, имам предвид низарите, разбира се. Кходжас. Но има и други исмаилитски групи, които са отделно от нас. Например мусталитите; в Индия ги наричат бохорас. Почти не поддържаме връзки с тях.

— Знаете ли колко от тях са иранци? — Рандал вече чувстваше дистанцирането на домакина си, нарастващата му резервираност. Дали вече не беше засегнал някакъв нерв?

— Страхувам се, че не знам почти нищо, доктор Сондърс. Но мисля, че иранците са малко. Мусталитите живеят предимно в Индия. Има и в Източна Африка и повече в Йемен. — Ал Шидиак почувствува лекото убождане на страха. Защо бе дошъл този мъж? Накъде водеха въпросите му? — Може би, ако изясните причината за вашите въпроси, доктор Сондърс, бих могъл да ви бъда по-полезен. Не беше ли концентриран интересът ви предимно върху исмаилитската общност тук, в Ню Йорк?

Рандал остави филджана си на масата. Посегна за папката, която бе донесъл. Нямаше начин да избегне това. Трябваше да покаже документите. Те бяха неговият пропуск. Без да каже дума, той бръкна в папката и ги измъкна: синия лист с тайнствените знаци, пълната транскрипция на фарси и английския превод на Ростоворовски.

— Може би това ще улесни нещата — каза той, подавайки листовете на ал Шидиак. — Виждали ли сте нещо подобно на този лист преди? Има ли това някакъв смисъл за вас, какъвто и да е?

Реакцията на директора беше съвсем определена: импулсивно поемане на въздух, изражение на разпознаване в очите. Разпознаване и ужас. Ужасът мигновено се смени с принудено равнодушие, безизразна маска, опитваща се да потули дълбоко вълнение. Арабинът беше изплашен. Какво ли го беше стреснало толкова много?

Ал Шидиак разглеждаше документите внимателно, сякаш изучавайки ги с лупа, но Рандал си даваше сметка, че умът му е някъде другаде и че трескаво се лута в усилие да намери обяснение и да блокира евентуалните произтичащи от него въпроси. Половин минута изтече в напрегнато мълчание, след това ал Шидиак поклати глава подчертано бавно и върна документите на американеца. Когато заговори, гласът му почти не беше променен, но Рандал определено забеляза нотка на страх.

— Съжалявам, доктор Сондърс, но това не означава нищо за мен. Не мога да чета на фарси, но английският превод изглежда съвсем точен. Никога преди не съм чел нещо подобно. И не съм и виждал нещо като този лист. Той определено не е исмаилитски документ. Мога ли да ви попитам къде сте го намерили или кой ви го е дал? — Страхът вече се превръщаше в паника. Беше му трудно да говори. Как е могъл американецът да се сдобие с такъв документ? Какво означаваше присъствието му тук?

Рандал гледаше право в ал Шидиак, който вече не се усмихваше. Самоувереният светски мъж бе изчезнал, заменен от самотен и уплашен човек. Който знаеше нещо. И се страхуваше.

— Съжалявам — отговори Рандал. — Не мога да ви кажа. Но е намерено в тази страна. В този град.

— Кой сте вие, доктор Сондърс? — Гласът на ал Шидиак стана леден. Светската учтивост беше изчезнала, заменена от рязкост, граничеща с нещо много близко до ужаса. — Откъде идвате? Защо дойдохте тук?

— Казах ви — отвърна Рандал. — Дойдох за информация.

— Не мога да ви помогна с нищо. Нямам информация, която би могла да ви бъде от полза.

— Мисля, че имате — отвърна по същия начин Рандал, гласът му бе учтив, но настойчив. Вече се дуелираха не с шпаги, а със саби. — Мисля, че имате информацията, която ми е нужна.

— Грешите, доктор Сондърс. Грешите и сте груб. Били сте дезинформиран. Не разполагам с информацията, която търсите. Ще трябва да отидете някъде другаде. Тук няма такава. — Ал Шидиак притисна плътно дланите си една към друга. Прощален жест, прецизен и убедителен. И се изправи.

Рандал кимна.

— Разбирам — каза той. — Съжалявам, че ви обезпокоих, доктор ал Шидиак. Няма да ви притеснявам повече. — Това беше лъжа. Налагаше се да го притисне отново. Ал Шидиак беше ключът, трябваше да го убеди да сподели с него всичко, което му беше известно, каквото и да беше то. Но не тук. И не сега.

Нищо повече не беше казано. И двамата знаеха, че страхът, изникнал между тях, ги е свързал като невидими окови. Рандал щеше да се опита да ги затегне още по-здраво. Другият щеше да опита да се освободи от тях, да избяга от Рандал и по този начин да успокои собствените си страхове. Но направеше ли това, той би допуснал грешки, и когато това станеше, Рандал щеше да бъде готов да се възползва от тях. Имаше само една пречка: нямаше време, никакво време за такава тактика.

Рандал се изправи, ръкува се с ал Шидиак и тръгна към вратата. Обърна се, преди да прекрачи прага. Директорът стоеше прав, с очи вперени в него. Рандал забеляза, че едната му ръка нервно си играе с ревера на безупречното му сако, разтривайки едно малко петънце там, където бе изпуснал няколко капки кафе. Кафето беше горещо и горчиво и Рандал още усещаше вкуса му в устата си.

39.

Ню Йорк Сити

Събота, 22 декември 1979 година

Рандал чакаше зад дърветата край парка Ривърсайд от другата страна на улицата срещу сградата, подслонила фондацията. Леденият студ го сковаваше, пронизваше го, принуждаваше го от време на време да се раздвижва, за да си възстанови кръвообращението. Чака дълго. Ал Шидиак най-после излезе — точно след един часа, и се насочи на изток към Бродуей. Рандал се досети, че се кани да се качи на метрото. Изчака около половин минута и го последва.

Докторът крачеше нервно и от време на време се оглеждаше, сякаш се опасяваше от проследяване. Рандал го следваше доста отдалече, без да го изпуска от поглед. На Бродуей ал Шидиак зави и се насочи директно към най-близката станция на метрото. Качи се на влака за долен Манхатън. Рандал скочи в следващия вагон и седна до прозореца, откъдето можеше да наблюдава доктора до вратата отпред.

На площад „Колумб“ ал Шидиак слезе. Рандал изчака малко и го последва, загрижен да не го изгуби сред гъстата съботна тълпа. Докторът смени линията и се качи на влака, пътуващ на север от Осмо Авеню покрай западната страна на Сентрал Парк, и слезе на следващата станция. Рандал беше по петите му. От време на време докторът се оглеждаше през рамо, но явно нямаше опит и не знаеше нито един от триковете, които могат да принудят преследвача да се разкрие. Рандал го следваше незабелязано.

На ъгъла на 72-ра улица ал Шидиак се огледа и след това тръгна право към „Дакота“ — масивна сграда с апартаменти, проектирана да изглежда като френски замък. С изглед към парка, тя беше първият блок от луксозни апартаменти, построени в Ню Йорк. Сега, близо сто години по-късно, тя все още беше изключително скъпа. Рандал въздъхна. Беше почти невъзможно да се вмъкне незабелязано в зданието. Дали тук бе жилището на ал Шидиак, чудеше се той, или бе дошъл да посети някого? От начина, по който го поздрави портиерът, Рандал заключи, че е първото.

Изчака няколко минути. Ал Шидиак се нуждаеше от малко време, за да се успокои, да се почувства сигурен. Рандал се зачуди дали е женен. Една съпруга би била усложнение. Дано да живееше сам. Продължи да чака. В един момент реши, че вече е време. Извади истинската си служебна карта. Рискуваше, като я показваше на пазача, защото той би могъл да бъде подложен на кръстосан разпит. Но това щеше да му спести много скъпоценно време. Влезе във фоайето.

— Какво обичате? — Пазачът беше учтив, но бдителен. Рандал му показа картата си, затулил небрежно името си с пръст. Това бе официална карта — единственото, което беше от значение.

Преди още пазачът да успее да я види по-отблизо, Рандал вече я беше пуснал в джоба си.

— Бих желал да разменя няколко думи с един от вашите обитатели, доктор ал Шидиак. Нищо неприятно за него, но той разполага с информация, която може да ни е от полза.

— Да, сър. Само момент. Ще му се обадя. Какво име да му съобщя?

— Не го ли прочетохте? Грант. Агент Грант. — Ако го попитаха, пазачът щеше да твърди, че е видял името върху картата на Рандал.

Пазачът отиде до телефона, който стоеше върху бюрото, и набра един номер. Последва къс разговор, след това той се върна при Рандал.

— Доктор ал Шидиак би желал да съобщите какъв е проблемът, сър.

— Не мога да направя това пред трето лице. Трябва да му обясня лично.

Пауза, отново къс разговор.

— Много добре, сър. Каза, че ще ви приеме. Етаж пети, апартамент 511. Асансьорът е вляво, сър.

Ал Шидиак чакаше пред входната врата на апартамента си. Видя Рандал и се вцепени, но не влезе вътре.

— Така — каза той, когато Рандал приближи. — Това е вашата истинска самоличност, доктор Сондърс. Да приема ли, че истинското ви име е Грант?

— И Грант ще свърши работа — каза Рандал. — Нека да влезем, доктор ал Шидиак. Има неща, за които трябва да поговорим.

— Как ме намерихте? Имате ли разрешение да влезете в апартамента ми? Бих желал първо да го видя, моля. В противен случай ще трябва да повикам пазача. — Ал Шидиак блъфираше сполучливо, но не успяваше да прикрие страха си.

Рандал не отговори. Приближи се до арабина, хвана го за ръката и го избута през вратата, след това я затвори.

— Седнете — грубо каза Рандал. Имаше само един начин да преодолее страха на арабина, страха, който го възпираше да му каже всичко, което знаеше. Трябваше да го изплаши още повече, да направи своята собствена заплаха да изглежда по-реална.

— Вие нямате право…

— Напротив, имам. Седнете. — Рандал на всяка цена искаше да избегне насилието. Искаше сътрудничество и знаеше, че може да го постигне, като първо наплаши, а после успокои информатора си. Трябваше да разклати самочувствието му до такава степен, че другият да изпита нужда от него, просто за да усети опора. Само ако нищо не сработеше, щеше да мисли за насилие. Но засега всичко зависеше от гласа и очите му. Ал Шидиак трябваше да му повярва, да се убеди, че Рандал ще изпълни заплахите си, ако той не му съобщи онова, което иска да узнае.

Ал Шидиак седна. В очите му се бореха страх и гняв. „Усилиш ли гнева — помисли Рандал, — ще изостриш страха.“

— Нямате никакво право да постъпвате така, мистър Грант.

— Но го правя. Или не си забелязал? — Тонът на Рандал беше оскърбителен.

— Нямате заповед. Аз имам права.

— Вече никакви. Току-що ги суспендирах. — Рандал остана прав. Разпитващият трябва винаги да е по-високо от арестанта. Основно правило.

— Аз съм чужд поданик. Имам право на контакт с моето консулство.

— Давай. Щом си сигурен, че имаш добри връзки в Дамаск, и то на по-високи места.

— Какво искате да кажете с това „връзки“? — Ал Шидиак изпадаше в паника. Чувстваше се парализиран и бързо губеше ориентация. Това не можеше да се случи в неговия собствен апартамент. Какво си въобразяваше този американец? Какво искаше?

— Искам да кажа хора, които могат да обяснят на сирийското разузнаване естеството на връзките ти с ЦРУ и които могат да се позоват на обширното ти досие при нас и на работата ти за нас в Сирия.

— Вие грешите. Няма такова досие. Никога не съм работил за ЦРУ. Сбъркали сте адреса. — Това беше невъзможно, всичко трябваше да си има граници. Не се намираше в баасистка Сирия, все пак тук беше Америка.

— Защо си толкова сигурен, доктор ал Шидиак? Какво знаеш? Какво знаеш ти за това какво можем и какво не можем да направим? Нищо не знаеш. Твоето досие се изготвя в същия този момент.

— Не можете да ме уплашите. Нямам какво да ви кажа. Вашите собствени закони ми гарантират известни права. Вие давате отчет за дейността си. Не сте над закона. Никой не е над закона. — Американецът блъфираше, опитваше се да го сплаши, за да проговори. А ако проговореше, ако му кажеше това, което знаеше, би станало по-лошо, много по-лошо.

— Ще се изненадаш, ако узнаеш какво можем в интерес на националната сигурност. А ти си заплаха за тази сигурност. Законът не ти гарантира нищо. — Рандал направи пауза, после продължи: — Само след минута, доктор ал Шидиак, ти ще започнеш да говориш. И ще ми дадеш информация, същата, която вече исках от теб. Повярвай ми, ще го направиш.

— Не се страхувам от вас, мистър Грант. Вие превишавате пълномощията си. Нямам какво да ви кажа. — Ал Шидиак си възвръщаше самочувствието. Това беше блъф, чист блъф. Ако този американец възнамеряваше да предприеме нещо, вече би го направил — не би си губил времето да го заплашва. Даже не бе вдигнал ръка да го удари, не беше и говорил за насилие. Тук имаше закон. Това беше Америка. Той бе в безопасност.

— В такъв случай, доктор ал Шидиак, позволи ми да ти кажа какво ще ти се случи. Моля, слушай внимателно, нямам намерение да повтарям. Сега ще вдигна телефона и ще набера един номер. Телефонът ще звънне три пъти и след това ще затворя. След пет минути пред сградата ще се появи кола. Тя ще има тъмни стъкла и фалшив регистрационен номер. Официално тя не съществува. Четирима мъже ще се качат в този апартамент. Пазачът няма да ги спре — ще бъде предупреден своевременно по телефона. Той даже няма да ги забележи. Четиримата мъже ще те придружат до колата и никой няма да ги спре. Ако се опиташ да се обадиш на пазача, с удивление ще установиш, че той е ослепял и оглушал. Ще те закарат до едно здание извън Ню Йорк и ще те вкарат вътре. Сградата е висока, сива, без прозорци и с много дебели стени. Подобно на колата и тя официално не съществува. Нищо не може да се чуе иззад тези дебели стени, особено пък писъците на хора, изпитващи болка. Ще те вкарат в една малка стая, много малка стая, без прозорци, без лампа. В нея няма нищо, ама съвсем нищо. Никой няма да дойде. Никой няма да ти донесе храна и вода. Никой няма да говори с теб. Ще те оставят там за ден, или три дни, или седмица, а може и за по-дълго. Но на теб ще ти се стори още по-дълго. И когато накрая дойдат, а те ще дойдат — ти ще си загубил представа за времето, ще бъдеш объркан, отчаяно ще искаш да говориш. Тогава ще поговорят малко с теб. Ще ти дадат малко храна и вода. И после ще те върнат в същото малко тъмно помещение. Процедурата ще продължи, докато не им кажеш всичко или докато не умреш. Всъщност вече няма никакво значение, нали вече ще си попаднал там. И никога няма да излезеш оттам. По същото време други ще са занесли паспорта ти в едно друго здание, този път в Ню Йорк Сити. Утре на паспорта ти ще има печат за излизане от летище „Кенеди“ и печат за влизане в Кайро. Ще има и запис, че си ангажирал директен полет за там. Ще има и записи за отпътуването и пристигането. След три дни твоят паспорт ще бъде намерен в една пуста алея близо до хотел „Хилтън“. Ще има регистрация на пребиваването ти в хотела. Полицията в Кайро ще проведе разследване, но няма да намери тялото ти. Това не е нещо необичайно. Когато приятелите ти евентуално започнат да те търсят, ще им бъде казано какво се е случило. И след още малко ще платят за едно късо съобщение във вестниците. Разбираш ли ме сега, доктор ал Шидиак? Разбираш ли какво можем и какво не можем?

Ал Шидиак беше блед като човек, видял насън собствената си смърт. Искаше да повърне, но в устата си усещаше само горчивия вкус на страха. Седеше абсолютно тихо. Ръцете му бяха престанали да мърдат; очите му бяха застинали като на мъртвец. Във въображението си виждаше една кола да минава в Дамаск, с трима мъже на задната седалка, единият от тях с бяла качулка на главата, подобна на чувал. Спомен, който го преследваше отдавна.

— Не можете да направите това. Просто не е човешко. Не можете… — прошепна той. Но вече сам не си вярваше.

Рандал не каза нищо. Беше отрязал и последните котви на ал Шидиак и арабинът вече се беше обърнал за помощ към своя мъчител. Нямаше другаде къде. И какво друго му оставаше?

— Е, добре — започна той потиснато. — Ще ви кажа всичко, което ми е известно. Не е много, но може би ще останете доволен. Моля, елате с мен. Имам документи в кабинета си, които ще помогнат да ви обясня всичко.

Ал Шидиак се изправи и Рандал го последва до едно малко помещение, по чиито стени имаше рафтове с папки. Арабинът светна лампата, извади един ключ от джоба си и отвори шкаф, пълен с папки. Извади няколко и ги подаде на Рандал.

— Тук ще намерите много документи, някои от тях по-малко или повече подобни на талисмана, който ми показахте тази сутрин. Много от тези документи и писма са от един мъж, който нарича сам себе си имам Хасан ал Коим би-амр Аллах. Той е този Хасан, чийто подпис стои под писмото, което ми показахте. Копия от подобни писма са били изпратени до исмаилитите в Индия, Източна Африка и на други места, но без особен ефект. Даже чух, че е изпратил писма и до мусталитите в Индия и Йемен, но не съм ги виждал. Повечето от тях са писани на арабски, но изглежда, че този Хасан е иранец, каквито най-вероятно са и неговите последователи. Още повече че и вие, струва ми се, сте стигнали до същото заключение. В тези писма той призовава исмаилитския свят да го признае за истинския имам, посочен от ръката на Бога. Но както и досега обаче, той е само водач на една секта, за която много от нас не бяха чували до съвсем неотдавна. Първите писма започнаха да пристигат през 1975. През последната година той изпрати един многословен ферман, в който говори за своята секта и вярата й. Ще намерите копие от него в тази папка. Те наричат себе си иршадити. По всичко личи, че са се обособили като отделна група някъде в средата на миналия век. Ще трябва да ви отегча с малко история, но обещавам да бъда кратък. През 1817 година главата на исмаилитите в Иран бил един мъж на име Халил Аллах. Бил убит през същата година при едно сбиване в град Язд. Неговият приемник, Ага Хан Махалати, станал губернатор на провинция Керман за известно време. Бил уволнен след смъртта на шаха, който го бил назначил, и два пъти организирал бунтове в опит да си върне поста. Претърпял окончателно поражение през 1842 година. Избягал в Индия с повечето от последователите си, предложил услугите си на британците и скоро се утвърдил като глава на исмаилитите там. Той бил първият Ага Хан. Това, което се случило между малкото останали в Керман исмаилити, изглежда любопитно. Един от тях казал, че Ага Хан бил загубил правото си да бъде имам, защото напуснал Иран, който винаги е бил истинският дом на сектата. Този мъж се наричал Абд ал Хюсеин Хан Кермани и твърдял, че той е истинският имам. Бил млад мъж, изключително интелигентен, представителен и много богат. Използвал парите и властта си, за да разпространява влиянието на сектата колкото може по-надалеч, предимно чрез инфилтриране в други групи. Към времето на неговата смърт, малко преди края на века, иршадитите били вече доста влиятелни, макар че съществуването им било известно на много малко хора.

След като бе започнал да говори, ал Шидиак разбра, че е по-лесно, отколкото бе предполагал. Вече нямаше нужда да крие нищо, така че продължи.

— Нещата вървят горе-долу по този начин до едно време, малко преди Втората световна война. Приемникът на Абд ал Хюсеин Хан умрял през 1933 година и бил наследен като имам от собствения си син, Хасан, който приел титлата ал Коим би-амр Аллах. Хасан бил нов човек, верен на традициите също като баща си и дядо си, но освен това бил привлечен от аспектите на двадесети век, особено от модерната наука. На места това може да се забележи в писмата му. Някои от тях показват симпатиите му към европейското фашистко движение от тридесетте години — той, изглежда, е бил впечатлен от методите им на организация и месианските им претенции. След войната някои иршадитски семейства инвестирали силно в тесния индустриален сектор, който бил развит в Иран, и станали неимоверно богати. Подобно на много други големи семейства през този период, те вложили всичките си капитали и продали обширните си имения извън града. Инвестирали буквално във всичко. След така наречената поземлена реформа на шаха джобовете им започнали да се пръскат от бума в бизнеса с недвижими имущества в северен Техеран и към средата на седемдесетте общото им състояние се оценяваше на милиарди долари, повечето от които по швейцарски банкови сметки. Голяма част отива у Хасан, който, казват, разполага с нея, както реши. Дали като резултат от това, или не, но през 1975 година Хасан решава да излезе на открито и да стане известен на исмаилитите навсякъде. После, през 1977 година, отива още по-далеч. Обявява, че скритият имам, обещаният Махди, чието идване е очаквано от исмаилитите от векове, щял да се появи съвсем скоро. Той не говори за себе си. Говори за някой, наречен Мохамед ибн Абд Аллах, който щял да бъде истинския Махди за целия ислямски свят. Щял да се яви при Кааба в Мека и да призове за започване на свещена война срещу немюсюлманския свят. В този момент, твърди Хасан, всички нации на исляма щели да се вдигнат като една и да покорят земята. Заявява, че знаел това, защото притежавал една книга с пророчества, известна като Китаб ал Ир-шад, т.е. „Книга за началото“. Ето откъде вземат името на сектата „иршади“ — от заглавието на тази книга. Хасан обаче съвсем не мисли да остави всичко в ръцете на Бога. През 1977 година той обявява, че няколко години по-рано бил инструктирал членовете на собствената си секта да заделят процент от печалбите си за една програма, която имала за цел производството на някакво секретно оръжие, с което Махди щял да покори света. Той не разкрива естеството на това оръжие или пък мястото, където ще бъде съхранявано, и аз изобщо не съм уверен, че то съществува. Мисля, че всичко това е само за да окуражи другите да се присъединят към него. Когато миналият месец мнимият Махди се появи в Мека, ние бяхме много неспокойни да не би това да има нещо общо с този Хасан и групата му. Ако той е замесен по някакъв начин и стане известно, че участниците в аферата са исмаилити, това би било гибелно за всички нас. За хората няма разлика между нас — те не отличават една група от друга. За тях всички исмаилити са еднакви. Ще ни обвинят в организиране на бунта в Мека. Ще ни преследват и ще ни избиват. Жени, мъже, деца.

Рандал слушаше в захлас. Осъзнаваше, че за пръв път чува истината за групата, която бе преследвал толкова дълго. Беше приключил с хипотезите. Край и на догадките — вече знаеше името, историята, целите и личността на лидера им. Нямаше повече да преследва фантом, а нещо материално, което щеше да проследи до леговището му и ако можеше, да унищожи.

— Това е всичко, което зная, мистър Грант — обобщи ал Шидиак. — Разбира се, има повече подробности. Ще ги намерите в тези папки. Но основните факти са тези и аз току-що ви ги дадох. Нищо не ми е известно за местопребиваването им, освен това, че главната им квартира е още в Иран, нито пък мога да ви кажа нещо за организацията им, лидерите или дейността им в момента. Казах ви всичко, което зная. Трябва да ми повярвате.

— Вярвам ви — каза Рандал, — но не разбирам защо се бояхте да ми кажете всичко това?

Ал Шидиак отново пребледня. Отмести поглед от Рандал и не отговори. Американецът го погледна. Страховете на мъжа не го вълнуваха. Но трябваше да знае причината.

— Вие сте се срещнали с тях — заяви Рандал. Това беше твърдение, а не въпрос. — Тук, в Ню Йорк. Съвсем скоро.

Ал Шидиак не каза нищо, но Рандал чувстваше, че е прав.

— Защо дойдоха при вас? — попита той. — Какво искаха? Защо се разкриха толкова леко пред вас?

Ал Шидиак затрепери, после заговори с безизразен уморен глас.

— Беше един мъж. Дойде във фондацията в началото на този месец и поиска да ме види. Каза, че е дошъл от Иран по поръчение на имам Хасан и че е изпратен да се погрижи за интересите на иршадитите в тази страна. Каза, че американското правителство се е заинтересовало от делата на тяхната секта и че те не желаят да му бъде давана никаква информация. Допускаше, че някой може да дойде във фондацията и да започне да задава въпроси. Ако това се случело, аз не трябвало да казвам нищо, а да отричам, че зная нещо за тази група. В противен случай… — Той млъкна.

— В противен случай? — подкани го Рандал, макар че се досещаше за отговора.

— В противен случай ще ме убият. И семейството ми в Сирия. Те знаят кой съм и къде да ме намерят. Имат хора навсякъде. Няма къде да се бяга.

— Иранец ли беше този мъж?

Ал Шидиак кимна.

— Да. На около четиридесет, може би и по-възрастен. Молла. Беше облечен в черно, безрък. С дървена протеза на дясната ръка. Беше почти преди месец, но аз все още виждам лицето му, щом затворя очи. Никога няма да забравя това лице.

— Знам — каза Рандал с едва доловим глас. — И аз съм го виждал.

Настъпи тишина, нарушавана само от нежното тиктакане на часовника върху бюрото на ал Шидиак. Рандал се изправи. Беше време да си ходи. Взе папките и протегна ръка на ал Шидиак. Враждебността между тях, предизвикана от страха, бе изчезнала. Студена официалност бе заела мястото й. Стиснаха бегло ръце и Рандал излезе. Вратата на апартамента се затвори и той чу как ключалката изщрака.

Рандал слезе по стълбите във фоайето. На смяна беше още същият пазач. Рандал погледна часовника си и видя, че е почти три. Имаше още доста неща за вършене до довечера. Помоли пазача да извика такси по телефона. Само след минути едно АВС такси се появи отвън.

Щом таксито тръгна, телефонът върху бюрото иззвъня. Пазачът вдигна слушалката.

— Джонсън — обади се гласът от другия край, — тук е доктор ал Шидиак. Току-що видях една кола да потегля. Моят посетител ли беше това?

— Да, сър. Извиках таксито преди минути.

— Благодаря, Джонсън. Можеш ли да ми кажеш от коя компания?

— АВС, сър. Има нещо нередно ли?

— Не, всичко е наред. Случайно да имаш номера им?

— Да, сър — 4-9-2-4 4–4.

— Благодаря, Джонсън.

Ал Шидиак затвори, поколеба се, но само за момент, и отново вдигна слушалката. Набра и един глас се обади почти веднага.

— АВС такси, добър вечер.

— Казвам се ал Шидиак и живея в блока „Дакота“ на Седемдесет и седма улица. Един мой познат си тръгна оттук преди няколко минути с една от вашите коли и току-що се сетих, че не го попитах къде е отседнал. Не можете ли да ми кажете накъде е тръгнал? Не е ли съобщил вашият шофьор дадения адрес?

— Вижте, ние не правим такива справки.

— Прекрасно ви разбирам. Вие сте съвсем коректни. Но това е ужасно важно. Имаме уговорена много важна среща. Замесени са много пари. Не можете ли просто като изключение да нарушите правилата? Имате името и адреса ми. Можете да проверите при пазача долу, ако искате.

— Няма нужда, сър. Записах си името ви. Вашият приятел поиска да бъде закаран до хотел „Челси“ на Западна Двадесет и трета улица.

— О, благодаря ви. Значи хотел „Челси“.

Същата вечер Рандал взе документите си от Яков. Изглеждаха му перфектни, но истинската проверка щеше да стане на летището в Техеран. Вече беше ангажирал място на самолета за Лондон тази вечер в десет часа и възнамеряваше да напусне Англия на другата сутрин на път за Иран.

Когато се върна в хотела, Фереще го очакваше, за да се сбогуват. Беше бледа и мълчалива. Той й разказа за ал Шидиак и за това, което той му бе казал за имам Хасан и групата му. Тя го слушаше, но думите му не й говореха почти нищо. Не можеше да мрази една абстракция, а те все още бяха точно това за нея. Тя ги бе видяла и бе избягала от тях, но все още не можеше да повярва в съществуването им, даже и когато Рандал им даде име и минало. Тя бе говорила с Горман и Стрейкър и бе видяла Питър Рандал да убива веднъж в ателието на Устър Стрийт и веднъж на леда близо до къщата на Ростоворовски. Можеше да повярва в онези неща: в Стрейкър и Рандал и в Горман, умиращ под леда. Но тези, другите, бяха само сенки, които беше мярнала веднъж с крайчеца на едното си око. Тя се страхуваше от тях и копнееше тази история да е приключена, но те не бяха съвсем реални за нея. Тя се страхуваше и от Рандал, но не за себе си, а защото той бе принуден да върши неща, които тя не можеше да разбере. За него нейните сенки бяха реалност и тя се боеше, че чрез него те могат да станат реалност и за нея. Страхуваше се от неговата омраза и от силната му воля. Когато той си тръгна, тя остана още дълго, без да помръдне. Страхуваше се и за него, и за себе си. Не можа да заспи тази нощ.

Към следващата част или към съдържанието

Даниел Истърман Последният убиец (8)

Метаданни

Данни

Последният убиец

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора частКийяма

Пета фаза

30.

31.

32.

33.

34.

35.

36.

37.

38.

39.

Даниел Истърман
Последният убиец (8)

Втора част
Кийяма