Даниел Истърман
Последният убиец (7)

20.

На втория ден след пристигането си в Ню Йорк Наваи си купи снимка на президента Картър от един магазин на Пето авеню. Искаше да изучи лицето на човека, когото беше дошъл да убие. Беше много важно да има изградена ясна представа за предназначената жертва. Два дни след това той вече беше във Вашингтон — вечерта на 3 ноември самолетът му кацна на летището.

След като се добра до хотела, той предаде багажа си на един носач, получи ключа си, поръча да му изпратят в стаята лека вечеря и взе асансьора до третия етаж. Постави чантата и куфара си върху леглото, свали палтото и го окачи на вратата. После дръпна ципа на задното отделение на чантата и измъкна един голям кафяв плик. Пликът съдържаше голям екземпляр на Корана с кожена подвързия, две фотографии, писмо и един календар. Корана положи на малката масичка до прозореца, отвори го на третата глава с думите „И не мисли, че онези, положили кости по пътя на Бог, са мъртви. Не, те не са мъртви: те живеят редом с нашия Повелител и са щастливи.“ Фотографиите сложи от двете страни на отворения Коран; едната беше на едноръкия молла, предначертал съдбата му и превърнал живота му в това, което представляваше сега; другата беше на имама — портрет, от който две пронизителни сиви очи се взираха в света, сякаш го предизвикваха. Той внимателно разгъна писмото и го сложи на масичката под Корана. От джоба си извади тасбих — дълга кехлибарена броеница с деветдесет и девет зърна, с които отброяваше съответните най-красиви имена на Бога по време на старателната си молитва, следваща винаги ритуала салат. Броеницата не го напускаше никога; при всяко излизане той безмълвно прехвърляше зърната й в джоба си или в скута си, когато вървеше или сядаше.

Той вдигна календара и го запрелиства отзад напред, докато стигна до ноември. Голямата страница съдържаше три дати — тази на стандартния календар за ноември 1979 година заемаше средата, от лявата й страна беше иранският слънчев календар с месеците абан и адхар 1348 година — от 23 октомври до 21 декември, а отдясно се намираше мюсюлманският календар с месеците дхул-хиджа от годината 1399 и мухарам от 1400.

Той закачи календара на стената над бюрото. От джоба си извади червен флумастер, с който направи кръг около първия ден на месец мухарам от 1400 година, първия ден от петнадесетото ислямско столетие (което всъщност не беше съвсем вярно, защото щеше да настъпи едва след година, но беше силно разпространено сред простолюдието). После описа същия кръг и около съответната дата в християнския календар: 21 ноември. После описа нов кръг около деветия ден на месец мухарам — годишнината от мъченичеството на имама Хюсеин в Карбала през 680 година. Хюсеин беше внук на Пророка и пръв между мъчениците от шиитския свят, на него беше кръстен и Наваи. Отново отбеляза съответната дата: 30 ноември. Дръпна се назад с флумастер в ръка да огледа резултата от работата си и в този момент на вратата се почука: носеха вечерята му.

Изяде я бързо и отново се обади на стайното, обслужване да отнесат съдовете. След като си изми ръцете и лицето, той отвори куфара и извади дългото си бяло одеяние и една малка кутия. Съблече се и се загърна с тънката копринена тъкан, своя кафан, който обличаше при всяка молитва, откакто беше избран за тази мисия. Кутията съдържаше друга броеница, изработена от зърна изпечена глина, събрана от почвата около гроба на Хюсеин в Карбала, и една малка глинена плочка от същата почва, върху която полагаше чело, простирайки се за ритуала на молитвата. След това извади от куфара малко килимче от фина материя, върху което коленичеше за молитва, джанамаз от Керман, подарен му от баща му при навършване на пълнолетието му на петнадесетгодишна възраст. Разстла го върху пода така, че да застане с лице към Кааба, мястото на преклонението му, и започна да се моли.

След един час завърши молитвата си, сгъна килимчето, прибра плочката и броеницата и свали кафана. Но продължаваше да го носи в сърцето си. Беше уморен. Успя да си поотдъхне в Ню Йорк, но не достатъчно, и накрая напрежението, съпровождащо мисията му, започна да си казва думата. Веднага си легна и само след минута вече спеше. Сънищата му бяха неми и ужасни.

Докато спеше, тълпа от около четиристотин ирански революционери щурмуваха и завзеха американското посолство в Техеран. След като се събраха на Талегани Авеню, бившата „Тахт-е Джамшид“, сутринта в неделя на 4 ноември, те казаха на стражата на революцията, застанала на пост пред вратите на посолството, да се отдръпне. Всички носеха портретите на аятолах Хомейни като оръжия, като могъщи талисмани срещу злото на Големия Сатана, Америка. Дори и момичетата носеха фотографии, забодени на фереджетата им. След като нахлуха в двора на посолството, студентите се разделиха на две основни групи, едната, от които влезе в консулския отдел, докато другата атакуваше двуетажната сграда на канцеларията, известна на американците като „Форт Апахи“ поради изключително високата степен на защитеност и сигурност. Морските пехотинци в сградата облякоха защитните жилетки, нахлузиха противогазите и заповядаха на дипломатическия персонал да се оттегли на най-горния етаж. Всичко обаче беше осуетено от жестокия напор на тълпата и към 4 часа следобед целият комплекс беше в ръцете на студентите, чийто брой междувременно беше нараснал на над шестстотин души. Почти веднага след окончателното завземане на комплекса и пленяването на шестдесет и един членния дипломатически персонал, включително и морските пехотинци, студентите излъчиха комюнике от името на Студентите мюсюлмани, последователи на имама Хомейни. И преди още да настъпи вечерта, самият имам даде благословията си за завземането на посолството. Беше първата годишнина от кървавата разправа със студентите в Техеран от страна на шахските войници и шестнадесетата годишнина от началото на иракското изгнаничество на Хомейни. Един успешен ден в иранската история. Само след няколко часа новините за събитието достигнаха до Вашингтон и другите столици; ново напрежение започна да притиска човечеството в безмилостните си челюсти.

 

 

На следващата сутрин се събуди в 8 часа, без да знае за случилото се в Иран. Петнадесет минути по-късно президентът Картър пристигна с хеликоптер в Белия дом от Кемп Дейвид, където бе отишъл с мисълта да прекара един спокоен уикенд — последния за много време напред. Съветът за национална сигурност под председателството на Збигнев Бжежински се събра за едно от най-продължителните си и съдбоносни съвещания. Наваи изпълни сутрешните си молитви, без дори и да предполага какво може да става в страната му; бе застанал с лице на югоизток, с поглед към Мека, взрян покрай Капитолийския хълм. Докато се молеше, в Техеран настъпваше вечерта и студентите, държащи американското посолство, също започнаха да коленичат, обърнати към свещения град на исляма. Наваи беше гладен след пътуването и здравия сън, но не пое към залата за закуска. Вместо това облече костюм и връхно палто, купени от един магазин на Пето авеню. Чувстваше се доста странно в толкова скъпи дрехи, закупени с пари от продажба на хероин, но съзнаваше, че е длъжен да го направи, за да не привлича излишно любопитство.

Още преди пристигането си в Щатите Наваи бе обмислил няколко възможни начина за осъществяване на покушението. Всички те обаче зависеха от неизвестни фактори, така че сега му се налагаше да прекара седмица или две във Вашингтон в наблюдение и претегляне на възможностите една по една. Тръгна на първата си обиколка на столицата. Във фоайето на хотела си купи вестник „Вашингтон Поуст“ и една карта на града. Пъхна сгънатата карта в джоба си, хвърли един поглед на вестника и мигновено застина. Почти нищо не беше известно още за превземането на посолството или съдбата на персонала му, но Наваи незабавно оцени възможните последствия от случилото се. Сгъна вестника, пъхна го под мишница и като измъкна картата от джоба си, излезе на улицата.

Обърна се наляво и тръгна по Кънектикът Авеню. Отвъд набучената със статуи ливада в края на авенюто се виждаше част от дългата северна страна на Белия дом. С приближаването си към масивния символ на неверническия запад чувство на триумф започна да се надига в гърдите му. Наваи крачеше сред тълпата на града, без да се отличава с нищо, и наблюдаваше сградите и хората с острия поглед и аскетичния разум на момче, отраснало сред пустинята. Въздухът беше студен и режещ; откъм залива Чесапийк подухна източен вятър. В яркото слънчево утро, белязано от прехода на есента към зимата, Наваи се чувстваше в особен душевен подем.

През този пръв ден той само ходеше и наблюдаваше главните забележителности на централен Вашингтон като съвестен турист. Купи си фотоапарат „Пентакс“ и няколко филмчета и започна да снима навсякъде, където минеше. Няколко пъти обиколи Белия дом, прекоси Авенюто на Конституцията до монумента на Вашингтон, после пое към Мол покрай Смитсъновия институт и към Капитолия. Непрекъснато щракаше с фотоапарата, но повечето от снимките му не бяха като тези на обикновените туристи. Той снимаше прозорци, покриви, ъгли, улични кръстовища — снимки, предназначени да покажат височина и разстояния, илюстриращи светлинни ефекти и области на сенки и полуздрач.

Следващата седмица прекара, запознавайки се с плана на града. Три пъти по различни поводи посети Белия дом, смесен с тълпите туристи, с неизбежния фотоапарат в ръка. Всеки следобед носеше заснетите през деня филми в една дрогерия на 14 улица близо до площад „Франклин“, където експресно проявяваха филми. Оставяше новите ленти и прибираше партидата от предния ден. След това, към залез-слънце, тръгваше към джамията в ислямския център, която гледаше към парка Рок Крийк на Масачузетс Авеню; там се присъединяваше към вечерните молитви, но след това винаги излизаше и се връщаше на улицата. Не приказваше с никого, дори и с многобройните ирански студенти, които всеки ден разговаряха оживено. След молитвите се прибираше в хотела и вечеряше — първата му и единствена храна за деня, а после се прибираше в стаята си да се моли. Не се срещаше с никого, не получаваше писма, не говореше по телефона, избягваше кината, театрите и други подобни места за развлечение, никога не включи телевизора в хотелската си стая. Беше самотен, мъж, преследван във виденията си от чернокрили ангели, мечтаещ за ислямската глобална ера и решен да преобрази съдбата на света. Не страдаше от никаква психическа болест и тъкмо там се криеше най-голямата опасност.

През втората си седмица в столицата Наваи се отбиваше всяка сутрин до библиотеката на Конгреса на Капитолийския хълм, където бе успял да получи временна читателска карта. Прекарваше часове в четене, почти без почивка, като обикновено правеше справки от трудове върху организацията на правителствената администрация, структурата на президентския екип, тайните служби и ФБР, като внимаваше никога да не поиска нещо, което би могло да е класифицирано като поверителна информация и това да предизвика някакви подозрения. Когато обаче помоли за трудове върху американско-иранските взаимоотношения и настоящата ситуация в Иран, се сблъска със значителни трудности. Почти всичко налични фондове на библиотеката се използваха от състава на Държавния департамент, от журналисти, преподаватели от Джорджтаун и други университети и конгресмени — все хора с право на приоритетно ползване на всички материали в библиотеката. Материалите на фарси нямаха толкова голямо търсене, така че той се съсредоточи върху тях. Не знаеше точно какво да търси, но четеше наред и размишляваше, след което продължаваше с четенето. Различни идеи и представи го осеняваха и си отиваха, всички до една неосъществими. Бавната му къртовска работа обаче започваше да дава резултати. Вече свиваше кръга от възможните подходи. Беше систематичен и изчерпателен и никаква подробност не беше в състояние да се промъкне през финото сито на мозъка му.

И накрая една уводна статия в броя от четвъртък на „Вашингтон Поуст“ му подсказа единствения възможен отговор. Всеки ден си купуваше вестник в хотела и изпиташе от край до край многобройните статии за Иран и кризата със заложниците. Въпросният материал се занимаваше с трудностите, пред които бяха изправени Картър и администрацията му при започването на преговори в отсъствието на всякакви ясни представители на властта в Иран. Авторът на статията твърдеше, че само да се намери някой с влияние в нужните места, и Картър със сигурност би се срещнал с него с надеждата да окаже натиск за промяната на безизходната ситуация. Наваи прочете два пъти статията, затвори вестника и напусна библиотеката. В съзнанието му препускаше истински вихър от мисли.

 

 

Същата нощ, в хотелската стая, в съзнанието му изплува откъс от статията: „Няма и съмнение, че президентът Картър е готов на всичко, само и само да се намери такава личност. С всеки изминат ден нуждата от политическа инициатива става все по-нетърпима. В интерес на управляващите фактори в Иран е да подпомогнат разрешаването на ситуацията, прокарвайки мост между правителството на Съединените щати и студентите на Хомейни.“ Пред очите му започна да се оформя път към постигането на целта. Остана буден до ранните часове на утрото. Мислеше напрегнато, водеше си бележки и планираше. Преди да си легне, написа писмо до Ахмади в Ню Йорк, запечата го и го адресира, след което го сложи върху бюрото си.

 

 

Следващата сутрин прекара в покупки. Нае кола, представяйки се за арабски бизнесмен, и направи няколко обиколки на магазините из града. Купи няколко комплекта печатарски набори букви на арабски и персийски и една малка домашна печатарска преса, пишеща машина IBM с универсална глава и валяк с автоматично връщане и три различни глави за нея с арабски букви, блокове и инструменти за изрязване на гумени и метални щемпели, хартия, мастило, каталог с арабски образци на шрифтове, писалки за калиграфия и още множество други дребни предмети. Последната му покупка представляваше малък артикул, закупен в един музикален магазин близо до центъра за приложни изкуства „Джон. Ф. Кенеди“.

Същия следобед, точно преди молитвите в джамията, отново се отби в библиотеката на Конгреса. Поръча сборника поеми, дивана на Хафиз, великия поет на Шираз от четиринадесетото столетие, породил вдъхновението за Westoestlicsher divan на Гьоте. Половин час по-късно му донесоха книгата — тежко литографско издание от края на деветнадесети век, и той я сложи на бюрото си в един отдалечен ъгъл на основната читалня. Седеше в тишината с притворени очи. Този следобед имаше съвсем малко читатели и нито един не седеше близо до мястото му. Наваи мълвеше беззвучно недоловима молитва, преди да отгърне страниците на книгата за предсказание. Взе книгата с двете си ръце и я отвори наслуки. Очите му се спряха върху един куплет на лявата страница и той бавно го прочете. Прекъсна, прочете го още веднъж и затвори книгата. Думите зазвучаха в главата му като пулс на гигантско сърце.

„Асаф бе разгулен и много могъщ

прочут господар, но неправеден мъж.

Залезе му царството много отдавна

макар и да беше богато и славно.

Не пускай нахалост стрелата крилата,

полита далече и няма я вече,

и… пада безсилна в прахта.“

Пророчеството беше двойствено. Сякаш му обещаваше и победа, и провал.

Наваи се изправи и излезе на студената улица. Лицето му беше бледо. Той потрепери под ледената ласка на вятъра. Устата му беше свита решително, очите му блестяха.

21.

В събота Мохамед Ахмади се качи на конкорда на британските авиолинии за продължителното си пътуване, което в крайна сметка, след едно прехвърляне на Боинг 747 в Лондон, щеше да го отведе в Техеран. Носеше две кодирани съобщения, които Наваи изпращаше на шефовете си в Техеран и които можеха да им бъдат предадени единствено само по този сложен, но безопасен начин. Шифърът беше съвсем прост, съгласуван преди заминаването на Наваи, и беше неизвестен на Ахмади, който изпълняваше само ролята на куриер, каквото и положение да заемаше в американския клон на организацията. Повечето букви от арабско-персийската азбука съдържат точки, групирани поотделно, по двойки или в пирамида от три. Шифърът се съдържаше в първите думи на две дълги, но очевидно невинни писма на Наваи до „чичо Фархад“ и „братовчеда Бехруз“ в Техеран; броят на точките сочеше интервала между думите, които носеха действителното съдържание на съобщението. „Чичо Фархад“ работеше в централната поща на Сепа Авеню. „Братовчедът Бехруз“ беше човек с много по-високо положение.

 

 

Никой от хората, продали офис оборудване на Наваи, не заподозря дори и за миг, че той не е арабин. Малцина забелязват лицевите разлики между арабите семити и индоевропейците перси, а недоловимата разлика в акцента може да се усети единствено от човек, запознат с хора и от двата типа. Всички продавачи бяха останали с убеждението, че клиентът им е арабин, закупил стока, предназначена да печата на арабски. Не можеше да се направи дори и най-малката връзка с Иран, което при напрегнатата ситуация определено би се сторило подозрително някому.

Скрит в безопасността на хотелската си стая, младият иранец прекара цялата събота и част от неделния ден в работа, прекъсвайки само за кратка молитва, вечеря и малко сън. Голям дял от подготовката му в Иран бе заело обучението му в подправянето на документи. След като се бяха споразумели, че е най-удачно планът да се уточни окончателно вече във Вашингтон, нямаше смисъл да се заемат с фалшифицирането още в Мека; едва сега вече беше ясно от какво точно имаше нужда.

Той работеше бързо и спокойно. В късните часове на неделния следобед вече беше приключил комплект документи, които биха задоволили и най-придирчивата проверка. Наистина, тук-там се бяха промъкнали и някоя дребни неточности, но той беше уверен, че никой не е в състояние да ги открие без внимателен анализ, който би отнел много време. А времето определено беше сред нещата, с което американците не разполагаха.

Малко преди залез-слънце на неделния ден Наваи излезе от хотела да присъства на вечерните молитви в ислямския център. Не беше слагал нищо в стомаха си от предната вечер и след като молитвите свършиха, вместо да взема такси обратно до хотела, той пое към един малък ливански ресторант на Масачузетс Авеню, близо до центъра. Ресторантът сервираше ястия халал — ислямският еквивалент на кашер — и беше пълен с мюсюлмани от различни страни, които също бяха присъствали на молитвите. Наваи седна на една малка маса в дъното, поръча грубо на арабски и даде ясно да се разбере, че не иска компания. По средата на вечерята му обаче управителят на ресторанта все пак го запита дали би възразил, ако доведе някой клиент, защото залата вече била препълнена. Наваи кимна недоволно и продължи да се храни.

След малко столът срещу него изскърца по пода и той вдигна глава. Беше жена — дребна индонезийка малко над двайсетте, облечена в традиционната дълга носия и дълъг шал, обрамчващ овала на красивото й лице. Той бързо сведе поглед към храната си. За една мюсюлманка беше направо немислимо да ходи на ресторант сама, несъпровождана от съпруг или поне брат. Той отново вдигна поглед. Тя си седеше срещу него, извила устни в подканяща усмивка.

— Съжалявам, че ви обезпокоих — произнесе тя на английски, — но нямаше друга свободна маса. Но ако настоявате, мога да си тръгна…

Тя се размърда на стола, готова всеки момент да стане. Той безпомощно повдигна рамене в знак, че може да остане, и се върна към вечерята си. Нямаше смисъл да привлича вниманието на околните с някоя глупава сцена. Просто щеше да си довърши вечерята и да си тръгне. Жената обаче го караше да се чувства неловко. Беше му трудно да задържа погледа си забит в масата, за да избягва лицето й. Тя притежаваше открития, детински облик, толкова характерен за някои ориенталски жени, но очите й бяха женствени и той пряко волята си чувстваше как го привличат. Искаше му се миг по-скоро да приключи с вечерята си и да си тръгне, но вместо това с изненада установи, че не бърза никак и че хапките му са станали доста малки и разредени. Жената отново проговори.

— Простете ми, но ми се струва, че не съм ви виждала тук досега. Да не би да идвате направо от джамията? Бяхте ли на вечерния салат?

Той кимна.

— Аз бях в женското отделение — продължи тя. — Идвам редовно на молитвите и след това често се отбивам тук. Джамията ми харесва. Напомня ми за дома.

Той отново вдигна поглед.

— Сама ли ходиш в джамията? Нямаш ли баща, братя, съпруг да те придружават? Не бива сама жена да посещава къщата на Бога.

Тя заби поглед в масата, после тихо каза:

— Баща ми и братята ми са в Индонезия. Нямам съпруг. Сама съм в Америка.

След малко той се обади:

— Тогава трябва да посещаваш джамията заедно с други жени. Не е редно сама жена да скита по улиците.

Тя се усмихна и поклати глава.

— Там, откъдето идвам, жените често ходят сами по улиците. Ходят сами дори и в джамиите. Ние сме добри мюсюлмани, но си имаме нашите особености, съблюдаваме нашите собствени обичаи.

Наваи се навъси. Не трябваше да разговаря по този начин с тази жена. Трябваше просто да стане и да си тръгне, преди да е навлякъл срам и позор върху себе си. И въпреки всичко той продължаваше да разговаря, нещо странно властно му пречеше да спре. Поведението му не беше нормално и той го съзнаваше. Напрежението на изминалите седмици и умората, сграбчила го в навечерието на мисията му, го бяха изтощили до смърт.

— Това не е Суна — изрече накрая той. — Не този е истинският път на Пророка. Нямате ли си учени да ви ги обяснят тези неща?

Дребните й фини рамене се повдигнаха и спуснаха грациозно.

— Да — отвърна тя. — Имаме си учени. И свети мъже, дервиши, които могат да творят чудеса.

— Защо тогава не изпълняват дълга си? Тяхно задължение е да забраняват грешното и да възхваляват праведното. Законът на Бога трябва да възтържествува.

Тя се усмихна, сякаш малко иронично.

— В родната ми страна има и хора като теб. Те ни казват, че съгрешаваме, щом не следваме буквата на закона, и твърдят, че Бог ще ни накаже. Мислиш ли, че Той наистина ще ме накаже, че ходя сама в джамията?

Той не отговори на въпроса й. А и какво би могъл да й каже? Накрая обаче проговори.

— Откъде си? Страната ти ислямска ли е?

— От Индонезия съм — отвърна тя. — Да, страната ни е ислямска. Повечето хора са мюсюлмани. Но при нас също така живеят и индуси, и хора, изповядващи старата религия. Родът ни изповядва исляма повече от триста години, от времето, когато арабските търговци са открили очите на народа ни за вярата. Ние сме от Моджокерто, Ява. Това е един малък провинциален център, но ние си имаме учени мъже и училища, в които се преподава ислямът. Баща ми е търговец. Той е богат, но полага старания да бъде добър мюсюлманин, сантри. Това означава, че човек не смесва вярата си със старата религия. Истински праведник. Четири пъти е ходил на поклонение в Мека. — Тя изведнъж спря и промени темата. — А ти откъде си?

Наваи изпита желание за съпротива. Добре осъзнаваше, че разговорът е минал всички благоразумни граници. Но лицето й привличаше очите му и разхлабваше езика му. Сякаш някой внезапно го беше лишил от волята му, беше отнел силата му, с която да й се противопостави. Очите й бяха зелени и много красиви. Кичур коса се подаваше изпод шала й и галеше леко бузата й при всяко нейно движение.

— От Иран съм, от една пустиня, наречена Язд — дочу той гласа си сякаш от много голямо разстояние. — Това е провинциален център, но много изолиран. Баща ми беше селянин; имаше малко стопанство в Мариамабад, точно до града. Бяхме много бедни. Повечето от парите ни потъваха в джобовете на земевладелеца. Но живеехме като истински мюсюлмани. Наричат Язд Храм на Благочестието. Това е вярно, хората са много благочестиви. Баща ми цял живот жадуваше да отиде в Мека, да докосне с устни Черния камък и да се разходи с поклонниците до Арафат. Но затвори очи, без да успее да посети дори свещения Машхад. Когато умря, изглеждаше много стар, но всъщност беше само на четиридесет и седем години. Нека Бог дари душата му с утеха.

Гласът му спадна, докато повтаряше познатата фраза на арабски, и той извърна глава от момичето пред себе си. Спомни си годините след смъртта на баща си, как отделяше от залъка си, за да събере пари да отнесат тялото на баща му до Карбала, за да бъде погребан до светилището, откъдето преходът му в отвъдния свят щеше да бъде по-лек и кратък. Така близо се чувстваше сега до баща си.

Тя отвърна като ехо на арабските му думи.

— Рахиманулла. Нека Бог бъде милостив към него.

Доплака й се. Гласът му съдържаше толкова мъка по баща му.

— Казвам се Фатиме — изрече тя. — Фатиме Натсир. А ти как се казваш?

Остатъкът от вечерята му беше изстинал. Той остави ножа и вилицата и се облегна на стола си. Чувстваше се като прикован на него.

— Хюсеин — отвърна той почти шепнешком. — Казвам се Хюсеин Наваи. Баща ти е направил добре, че те е кръстил Фатиме. Шиитка ли си?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Тя е била дъщеря на Пророка — каза момичето. — Дори и сунитите могат да използват името й.

— Но е била съпруга на Али — добави той. — Майката на Хасан и Хюсеин. Тя има специално място в нашите сърца. Ние я наричаме ал-Зухра — Прекрасната.

Около тях ресторантът шумеше със звуците си, дрънчаха съдове и прибори, разнасяше се говор. Но нищо от това не достигаше до масата им. Те седяха сякаш обградени отвсякъде с тишина, блестящите й очи го приковаваха безсилен на стола. Не знаеше къде да дене ръцете си, сърцето му биеше като барабан. Мислите му бяха в хаос. Той се опита да се помоли Бог или Пророкът или някой от имамите да му дойде на помощ, защото вече не искаше да напусне ресторанта сам. Но всеки път, когато ги умоляваше, разумът му се изпълваше с образа на лицето й, ноздрите й, с нежния дъх на парфюма й. И отново и отново в паметта му упорито изплуваха думите на Пророка, които той до този момент не беше разбрал: „Три неща са ми скъпи: молитвата, жените и парфюмът“.

— Защо притваряш очи? — Гласът й сякаш достигаше до ушите му от много далеч. Той отвори очи и срещна засмения й поглед.

— Мислех — отвърна той.

— За какво?

— Защо искаш да знаеш?

Последва пауза. Тя не откъсваше очите си от неговите.

— Ти ме заинтригува. И едновременно с това ме озадачаваш. Странен си. Бих искала да знам мислите ти, твоите тайни.

Той не произнесе нищо. Чувстваше се така, сякаш тя можеше да надзърта в него, сякаш в очите му беше издигнат прозорец, през който тя можеше да прочете и най-съкровените му мисли. Всичките му тъмни спомени изплаваха на повърхността, надигащи се сякаш да го погълнат: горещото слънце, изпепеляващо безмилостно добивите им година след година; жестоката беднотия на фермата и чудесната къща на земевладелеца в града; баща му състарен и уморен, загубил всякакво желание за живот; майка му, отпусната и изхабена на петдесет години; тримата му братя и сестра му, умрели от глад още в детството, а измършавелите им телца върнати на пясъците на пустинята; лешоядите, кръжащи над пустите кули на безмълвието всеки ден в търсене на мърша; срещата му с молла Ахмад; годините на болка и жертви, довели го тук, където само дни го деляха от смъртта му. Какво ли щеше да си спомни в мига на смъртта си? През целия си живот не беше виждал нищо по-красиво от жената, седнала от другата страна на масата.

— Ти пак си някъде далеч — каза тя. — Мисля, че трябва да тръгваме. Не можем да останем тук цяла нощ. Ще ме изпратиш ли до вкъщи? Тук в Америка това е обичай, защото улиците са много опасни за жените. Сега е тъмно и не искам да се връщам сама. Не съм далеч, само на две крачки от ислямския център, на Уайоминг Авеню.

Очите й сякаш танцуваха, приканвайки и него да направи същото. Той не произнесе нищо, но когато се надигна и тя също се изправи, не я прогони. Плати сметката на касата и двамата излязоха заедно в ледената зимна нощ. На вратата Наваи се обърна и погледна към ресторанта. Беше очаквал да види погледите на всички посетители, забити в гърба му и в компаньонката му. Но никой не гледаше, нито пък се вълнуваше кога е дошъл и кога си е отишъл, нито пък дори кой е.

Вървяха бавно по Белмонт Роуд и след малко завиха на изток към Уайоминг Авеню. Ехото от стъпките им отекваше в мрака по замръзналите тротоари. Тя беше толкова дребничка, че той се чувстваше като някакъв гигант редом с нея, неловък и объркан. Докато крачеха, той й разказваше за себе си, за Язд и родителите си. Но имаше толкова много, което нямаше правото да й разкаже, толкова много осъдено да остане вечна тайна. А най-лошото бе, че нямаше право да й сподели, че тя крачи с един вече мъртъв човек.

Когато стигнаха апартамента й, той се позабави, докато тя измъкне ключа от чантата си и отвори вратата. Не искаше нищо, не очакваше нищо. Знаеше единствено, че не ще понесе раздялата. Тръгнеше ли си, обратен път нямаше. Утрешният ден бележеше началото на плана; в сряда, най-късно в края на месеца, той щеше вече да е мъртъв.

Тя се обърна към него, малко изплашена от унесения му вид.

— Ти си замръзнал — изрече тя. — Влез вътре, стопли се, преди да тръгнеш.

Нищо друго вече нямаше значение за него, освен да бъде с нея. Дори и надеждата за рая трепкаше като угасващ мираж. От детските си години беше учен, както и безбройните поколения на неговия народ, че мъжете и жените са като магнита и желязото. Вече знаеше какво са имали предвид учителите му. И нямаше сила да се съпротивлява на привличането. Някакъв безкрайно могъщ магнит го дърпаше към нея. Той прекрачи прага и затвори вратата.

Апартаментът й се намираше на втория етаж. Беше топъл и сияен, с мебели и багри, белязани от личността й. Той неловко застана в средата на всекидневната, несигурен какво да каже или как да постъпи. Тя се засмя и посегна към палтото му. Той го съблече и й го подаде. Тя му посочи да седне в едно голямо червено кресло до прозореца и той се подчини като послушно дете. Очите му я последваха, докато излизаше от стаята да окачи пантата.

Когато след няколко минути се върна, вече беше свалила шала си. Дългата й черна коса падаше върху раменете й подобно на коприна, примесена с ивици светлина. Прииска му се да я погали, да зарови лицето си в дъхавия мрак и да избяга от заобикалящите го кошмари. Времето минаваше, но никой от тях не проговаряше. Тя седеше мълчалива, с очи втренчени в лицето му. Накрая го попита нещо и разговорът потръгна.

Тя престана с въпросите си, не направи повече опит да наруши покоя му. Вместо това му разказа за себе си, за детските си години, за живота в Ява. Той попиваше думите й така, сякаш умираше от жажда и със сетни усилия се бе добрал до кристален извор. Никога до този момент не бе седял в една стая с такава жена. И когато накрая заговори, разкри душата си, изля пред нея всичко онова, което се бе събирало с години. Имаше много неща, които нямаше право да разкрие: истинската си самоличност, природата на мисията си, неизбежната си смърт. Но той говори за всичко останало, сякаш желаеше да се разтовари от всичките си спомени, преди животът му да свърши. Тя го слушаше мълчалива. Времето неусетно отминаваше, час след час вечерта отстъпваше мястото си на нощта.

На няколко пъти се улавяше, че е на косъм да й разкрие силата, тласкаща го отчаяно напред към предстоящия му сблъсък със смъртта, но всеки път спираше навреме. Тя усещаше, че зад думите му се крие още много и че несподелените с нея неща са много по-важни от вече чутите. Накрая се възцари дълбока тишина, нарушавана единствено от дишането им. Изминаха няколко минути, после тя се приведе напред и заговори; думите й бяха нежни, а гласът — изпълнен със състрадание.

— Хюсеин — каза тя, — защо си толкова тъжен? Когато седях срещу теб в ресторанта тази нощ, съзрях ужасни неща в очите ти. Спомени ли бяха това? Или се боиш от нещо? Моля те, кажи ми, може би мога да ти помогна.

Той седеше втренчен, с невиждащи очи. Да имаше поне още няколко дни на разположение…

— Не можеш да направиш нищо — каза той. Думите му сякаш потънаха в пространството между тях.

— Поне мога да те даря с утеха.

Той бавно поклати глава.

— Никой не може да ме дари с утеха. Вече. Може би… — Гласът му секна и той отново отмести погледа си встрани.

— Може би…? — подкани го тя настойчиво.

— Ако се бе случило по-рано, когато имаше време. — Той я прониза с горящия си поглед.

Тя бавно се изправи, сякаш насън, и се приближи към него. Кожата й беше с цвета на кехлибар и цялото й тяло излъчваше топлина и благоухание. Беше жива и крехка и той се боеше от желанията си към нея. Тя се приведе бавно над него, косите й засипаха лицето му, и го целуна по челото. Устните й бяха влажни и нежни, дъхът й — топъл и ефирен. Целувката беше нещо, което кожата му не беше изпитвала до този момент. Кръвта пулсираше във вените му, в очите му напираха сълзи. Той не видя кога се е привела отново да целуне този път устните му, нежно, както майка целува чедото си. Началният допир на устните й беше почти ефирен, почти недоловима ласка. И докато той седеше като зашеметен, чувството в него избуя от крехкото начало до жестоко настървение, изпращащо сигнали до всички нервни окончания на тялото му.

Не усети кога тя седна на коленете му, как дребните й, почти безтегловни крайници се настаниха така, че тя се сгуши цялата в скута му, а ръцете й го обгръщаха, устните й се впиваха в неговите; малкото й езиче трептеше влажно около полуотворената му уста, дъхът й проникваше в неговия. Тя беше толкова лека, толкова уязвима, цвете, което би могъл да смачка неволно. Той не осъзнаваше ясно коя сила движи ръцете му, за да я притиснат към него. Заслепен от сълзи, с бясно биещо сърце, той притисна устните си към разтворената й уста, после ги плъзна по бузите й, носа, очите, покривайки цялото й лице с целувки.

Подобно на топящ се сняг, тя се изплъзна от скута му, изправи се и протегна ръце да поеме неговите. Той безволно се подчини и стана с подгъващи се колене. Беше неин и тя можеше да го замъкне и в ада с неговите деветнадесет врати, стига да пожелаеше. Без да проговори и дума, тя го хвана за ръката и го поведе към вратата на спалнята си. Дръжката се завъртя под ръката й тя го въведе вътре. Протегна ръка и мека светлина заструи от лампата до леглото; лицата им се покриха с полусенки. Той приседна на ръба на леглото с очи втренчени в нея; всичките му мисли за грях и нечистота бяха изчезнали. Единственото, което усещаше, беше кръвта, биеща в слепоочията. Телесният й аромат беше още по-отчетлив в тази стая, превземаше го, изпълваше го.

Движенията й бяха прости и естествени; ръката й сякаш едва докосна роклята й и тя се свлече по раменете й, превръщайки се след миг в малка купчина върху пода. Отдолу носеше обикновен бял сутиен и малки бели бикини. Нямаше дантели, нито коприна, нито еротично бельо. Без никакво колебание или престорена свенливост тя посегна зад гърба си и разкопча сутиена, издърпвайки го с едно-единствено просто движение. Искаше да му се покаже цялата, да му предложи тялото си просто и непресторено. С нарастващо изумление той наблюдаваше как тя се измъкна от бикините си и застана гола пред него, с тяло, блестящо под меката светлина. Стоеше с ръце до тялото, гола, крехка и беззащитна, изложена пред жадния му взор. Той не можеше да отмести погледа си от нея, боеше се, че ако затвори очи, тя ще изчезне. Красотата й го остави без дъх. Никога до този момент не беше виждал голо женско тяло, но сега голотата й пробуждаше у него чувства, дочакали своя час. В паметта му едва ли имаше нещо, което да се сравни по красота с този миг.

Тя пристъпи до леглото и седна до него, уханието на тялото й чак задави ноздрите му. Тя се вгледа в очите му, видя, че са изпълнени с мъка и болка, които не можеше да разбере, после отново се приведе да го целуне, поемайки ръката му и захлупвайки дланта му върху малката си гръд. Той усети как зърното набъбва под пръстите му. Тя му помогна да се съблече; ръцете му се тресяха, пръстите не смогваха да се справят с копчетата. Когато и той остана гол, тя се отпусна по гръб на леглото, привлече го нежно до себе си и прошепна:

— Ела. — Горещият й дъх опари ухото му.

Меката светлина изпъстряше крайниците й със светли и тъмни сенки. Ръцете му сякаш сами се отправиха да я погалят, независимо от тялото му, без отегчението на заучени и уморени ласки. Първоначално тя се стегна, после се отпусна; всяко движение на дланите му излъчваше удивлението и насладата, които изпитваше в момента. Непохватната му нежност за нея беше много по-възбуждаща, отколкото ловките движения на опитен любовник. Тя впи очите си в неговите, извърна тялото си и положи ръка върху слабините му; пръстите й обхванаха члена му и започнаха ритмично да го галят. Той изплака от изненадващото наслаждение на ласката й и се търкулна върху нея, целият само инстинкт, жадуваше единствено да я сграбчи в прегръдките си и да проникне в нея.

Нежните й пръсти внимателно го подпомогнаха. Обаче напрежението от последните дни и часове си каза думата и той свърши за миг в бърз, разтърсващ оргазъм. Изтощен, преуморен и неуспял да проникне докрай в нея, той се изтърколи в другия край на леглото и заплака. Вълна след вълна го разтърсваха стоновете на смут и обезсърчение; Фатиме лежеше до него и нежно галеше гърба му, шепнейки името му.

Накрая той се изправи и седна в леглото. Сълзите му бяха спрели, разумът се бе избистрил.

— Не се тревожи — произнесе тя меко и окуражаващо. — Пак ще се опитаме, по-късно тази нощ или сутринта, няма значение. Следващия път всичко ще бъде наред, ще видиш.

Тя направи пауза; очите й го потърсиха, ръката й не изпускаше неговата.

— Това ти беше за пръв път, нали? — запита тя, чудейки се как е възможно мъж на неговите години да остане толкова неопитен.

След сякаш цяла вечност той кимна.

— Да.

И само това. Нищо друго: нито коментари, нито обяснения. Настана тишина и дълго време измина преди той да впие напрегнато поглед в лицето й.

— Аз не съм първият мъж, с когото си била, нали? — запита той, макар и да знаеше предварително отговора.

Тя отвърна на погледа му, после уморено поклати глава.

— Имаше ли много преди мен? — продължи той. — С много мъже ли си спала?

Тя извърна очи и кимна; гласът й беше едва доловим.

— Да.

С тази единствена дума сякаш го зашлеви през лицето. Той не можеше повече да я гледа. И когато след малко думите й започнаха да долитат до съзнанието му, равни и лишени от всякакъв живот, му се прииска внезапно да запуши и двете си уши така, че да ги заглуши завинаги. Но ръцете му висяха безволеви и безжизнени, прекалено тежки, за да ги повдигне.

— Преди три години пристигнах тук със съпруга си — започна тя. — Той беше много по-възрастен от мен, над петдесетте. Баща ми го познавал още от детските му години и още оттогава се били разбрали, че аз ще бъда негова съпруга. Оженихме се, когато бях на петнадесет години. Тогава не знаех нищо за мъжете и бях абсолютно неподготвена за това, което последва. Той беше същински звяр, единствено го интересуваше той да се задоволи и толкова. Но след като пристигнахме тук, той бързо започна да губи интерес към мен. Не си взе други съпруги, но беше достатъчно богат, за да си позволява и други жени. Не беше тайна, никога не е правил опит да го скрие от мен.

Тя спря за малко с очи озарени от вътрешната болка, която думите й бяха изнесли на повърхността. Погледът му отново се бе върнал върху нея, но той не го осъзнаваше.

— Прекарваше времето си в офиса, работеше върху сделките, заради които бе дошъл тук. По цели дни оставах сама у дома. Не ми позволяваше да излизам никъде сама, беше изключително старомоден в това отношение. Но наблизо в Джорджтаун живееха и други индонезийки и аз започнах да прекарвам времето си с тях. Те бяха мои връстнички или малко по-големи. Първоначално идваха само те, но след известно време открих, че няма нищо лошо в това да излизаме заедно, да пазаруваме, да ходим на ресторант, дори да разглеждаме местните забележителности. Бях свободна. Можеш ли да разбереш какво означава това? Ти си мъж, ти открай време познаваш единствено само свободата, как би могъл да си представиш какво е да си роб?

Той не отвърна нищо, само продължи да гледа право пред себе си като човек, потънал в мечти. Тя дори не беше сигурна дали я слуша, но продължи.

— Исках да посещавам различни места, да бъда напълно независима, но английският ми беше много лош. Никога до този момент не бях вземала уроци. Така че една от приятелките ми уреди нейният учител да посещава и мен. Той беше младеж, последна година в университета, и идваше вкъщи, когато съпругът ми отсъстваше. Плащах му с парите, които получавах да си купувам дрехи.

Отначало бяхме много официални един към друг, но с течение на времето английският ми започна да се подобрява и започнахме да се радваме на компанията си все повече и повече. Беше забавен и непрестанно ме разсмиваше. С такова нетърпение очаквах дните, когато имахме урок, че понякога се събуждах посред нощ и не мигвах до сутринта само защото същия ден щях да го видя, и обмислях нещата, които щях да му кажа. Не беше някакъв красавец или мъдрец, но беше мил и с добър характер, и аз започнах да го обиквам. Един ден, това беше преди две години, през зимата, той се върна за ръкавиците си, беше ги забравил. Завари ме, че плача, защото си беше отишъл. Не казах нищо, не беше необходимо — той разбра. След това идваше често, понякога се любехме, а друг път просто си седяхме и само разговаряхме. Но не внимавахме и аз забременях. Съпругът ми разбра какво е станало. Не беше лягал с мен от месеци, така че всичко беше ясно. Мисля, че онова, което го разгневи най-много, беше фактът, че друг мъж бе успял там, където той бе повече от безсилен — да ме дари с дете. Беше готов да наеме убиец да ме убие, но приятелките ми се намесиха и го убедиха да не прави това. Три пъти произнесе пред свидетели думите, които се казват при развод, и вече не бяхме съпруг и съпруга. Оказа се толкова просто. Още същата нощ хвана самолет за Джакарта. Следващата седмица научих, че баща ми се отказал от мен. Нямах вече и дом, където да се завърна. Къщата беше продадена и бях принудена да се нанеса при Пол, любовника ми.

Тя замлъкна, сълзи замъглиха очите й. Говореше вече заради себе си, да изплаче мъката си, не толкова заради мъжа срещу нея.

— Месец по-късно Пол бил спрян от крадци в предградията на Джорджтаун. Сбил се и един от тях го промушил с нож. Почина същата нощ в болницата. След четири дни загубих и бебето… Когато се съвзех, вече си нямах никого. Старите ми приятелки ме бяха изоставили, дори и най-еманципираните. Наричаха ме пропаднала жена и казваха, че съпрузите им дори им забранявали да разговарят с мен. А преди това ми се бяха хвалили, как държали мъжете си под чехъл, как правели каквото си искали. Когато напуснах болницата, се оказа, че квартирата на Пол вече е дадена под наем на друг човек. Накрая бях принудена да отида до ислямския център и да поискам помощ. Там ми казаха, че не могат да направят нищо за мен, но аз ясно виждах, че това не е поради липса на средства, а на желание да ми помогнат. Тогава обаче, тъкмо след като си тръгнах оттам, един мъж излезе след мен и ме заговори. Беше арабин от Кувейт, от тези, с които бях разговаряла. Каза ми, че може да ми уреди спане, храна и малко пари. Помислих си, че просто е състрадателен, че ме съжалява. Скоро обаче разбрах какво е имал предвид. Нямах избор. Къде другаде можех да отида? Започнах да спя с него. И когато накрая му омръзнах, проумях, че поне мога да си избирам мъжете, на които се отдавам. Никога не съм искала пари. Зная много добре, че постъпя ли веднъж така, ще стана просто стока за всеки мъж. Вместо това оставях мъжете, с които се срещах, сами да решават как да постъпят. С някои изкарвах по-дълго. Един от тях ми купи този апартамент и каза, че мога да го задържа, след като се върне в Бахрейн. Други ми купуваха дрехи или влагаха дребни суми в банковата ми сметка. Как иначе бих могла да избягна гладната смърт? Нямах никакъв избор. Една самотна жена няма никакъв избор. Бях просто една отритната от обществото жена и си намирах мъже, които ме приемаха до себе си, макар и за кратко. Обичах ги по малко всичките, и им позволявах и те да ме обичат в замяна. Беше ли грешно това? Грешно ли е? Когато се запознах снощи с теб, те пожелах. Исках да спя с теб, да бъда до теб. Ти беше толкова тъжен, далечен и самотен, и исках да ти помогна, стига да мога. И още го искам. Не ти искам парите; не съм проститутка. Остани с мен тази нощ. Нека поне да бъдем приятели, ако не сме способни на нещо повече.

Тя го загледа открито, опитвайки се да пробие черупката, с която сякаш се бе покрил. Мислеше си, че той не чува, но това не беше вярно. Всяка нейна дума беше проникнала дълбоко в душата му и бе заседнала там, избуявайки като плевелите в мрака на разума му. Той повдигна очи — мяташе се безпомощен в безмилостната хватка на тъмните мисли, бушуващи в него. Как беше възможно жена, толкова прекрасна, която на външен вид да е олицетворение на чистотата, да се окаже толкова мръсна? Тя го беше принудила да съгреши, да изложи на опасност душата и мисията си. Беше разбудила у него чувства, които до този момент успешно бе потискал, макар и с толкова мъка. Сърцето му подскочи при мисълта какво всъщност се бе случило току-що. Тя го бе подтикнала да покаже уязвимостта си и го бе унижила. Кръвта нахлу в лицето му, докато си припомняше срама си: точно в момента, когато трябваше да проникне в нея като победител, мъжествеността му беше изневерила. Само за няколко секунди силата и жизнеността му се бяха превърнали в безсилие и импотентност и той знаеше, че тя му се присмива в душата си, сравнявайки го с безбройните му предшественици, които са я любили и… задоволявали. Изведнъж Наваи усети как го сграбчват клещите на собственото му отчаяние. Той вече бе изгубил контрола върху вихъра на мислите си и знаеше единствено, че тя ще го доведе до още по-големи грехове. Внезапно проумя, че й е разкрил прекалено много, че тя вече знае достатъчно и се е превърнала в опасност за делото му. Ако мисията му не успееше, тя можеше да проумее какво се е случило и щеше да извести американските власти. И те щяха да направят нужните заключения, за които тя нямаше необходимата информация. Мисълта за мисията му отново зае централно място в съзнанието му. В никакъв случай не можеше да допусне тя да бъде застрашена, по какъвто и да е начин. Беше длъжен да поправи злото, което бе сторил, на всяка цена.

Дясната й ръка сграбчи неговата и я задържа; топлината на телесния им контакт го върна обратно при нея. Тя го желаеше, възбудата й бавно пълзеше по тялото й към слабините. Повдигна лявата си ръка и с нежно движение погали бузата му, привеждайки се да го целуне по устата. Ръцете му сами се раздвижиха, подчинявайки се на безмълвното й желание. Първоначално се спуснаха към стройната й талия, после поеха към гърдите, шията, лицето. Бавно и нежно той погали бузите й и разроши косите й с връхчетата на пръстите си. Тя леко се отдръпна и го погледна в очите, виждайки в тях и силното му желание, и болката от огромна загуба. Но още преди да отмести погледа си, очите му се промениха и по гръбнака й пробягна ледена тръпка. Те станаха студени и безстрастни и в същия миг тя проумя, че гледа в очите на палача си. Обзе я панически страх, но тялото й остана безмълвно към отчаяните призиви на разума, докато дланите му бавно се придвижваха към гърлото й.

Дори когато пръстите му се впиха в нежната й податлива плът, Наваи не откъсна погледа си от нейния. Ръцете му се стегнаха като стоманено менгеме. Тя не можеше нито да плаче, нито да моли за помощ. Краката й заритаха, а ръцете направиха безнадежден опит да разтворят безжалостната му хватка; той не отслабваше натиска си. И когато тялото й омекна под ръцете му, той се сгромоляса върху нея в гротескна пародия на прегръдка. Очите й се разтвориха още по-широко с няма молба за пощада. Крайниците й все по вяло правеха опити за съпротива и само след секунди движенията й изведнъж секнаха и тялото й застина безжизнено под неговото.

Той дълго лежа върху нея, също като някой любовник с изразходвана страст, който все още не може да събере сили да се откъсне от източника на полудата си. Но дори когато се надигна от нея, не можа да откъсне очи от лицето й; чертите й бяха намерили покой в смъртта, придобили последната красота, непостижима приживе.

Намери дрехите си и се облече. Миг преди да излезе от стаята, погледът му се спря на тоалетната масичка в ъгъла на стаята. Той се приближи до нея, взе едно червило, написа на стената над леглото й с големи букви една-единствена дума на арабски и захвърли червилото. На вратата се обърна и огледа стаята за последен път. Измачканите скупчени чаршафи, дребното тяло, застинало сред тях, червените букви върху стената — всичко това го върна към спомена за една друга такава стая с друга жена, която беше убил. Споменът за Техеран облекчи напускането му. Мозъкът му бе успял да се отърси от замайването и той отново бе станал предишният Наваи. Навън се развиделяваше първият ден на мисията му.

22.

Рано сутринта в понеделник във Вашингтон се получи телеграма. Беше изпратена от Техеран само преди минути и адресирана до Държавния департамент. Минута по-късно куриер на мотоциклет изскочи от сградата на главното пощенско управление и препусна на запад по Авенюто на конституцията, после на север, докато навлезе в отсечката, водеща към моста „Теодор Рузвелт“. Само няколко секунди по-късно тичешком изкачваше стъпалата на Държавния департамент. Всичко беше изключително необичайно и изминаха още петнадесет минути преди телеграмата да легне върху бюрото на държавния секретар. Той я прочете два пъти, вдигна слушалката на един от трите вътрешни телефона и помоли да го свържат с Артър Пайк, директора на отдела по иранските работи. Пайк вече работеше в залата по иранската криза, организирана преди две седмици за двайсет и четири часово наблюдение на ситуацията със заложниците. Той остави заместника си на пост и забърза към офиса на Сайръс Ванс. Секретарят вече го чакаше с телеграмата в протегнатата си ръка.

— Артър, току-що получихме това от Техеран. На английски е, но ми трябва мнението ти. Да не е някаква разигравка?

Пайк внимателно прочете телеграмата.

„Готови да се договорим, независимо от революционния съвет за освобождаване на заложниците посредством водачеството на муджахидините стоп Уредете среща на представителя на муджахидините Вашингтон Хюсеин Наваи с президента Картър да обсъдят условията стоп Наваи инструктиран да преговаря единствено с президента Картър стоп Упълномощен да подпише съглашение от мое име стоп Наваи ще пристигне в държавния департамент понеделник сутринта стоп Потвърждение на статута му ще бъде осигурено от аятолах Саид Али Марвдашти стоп Подписано Мехди Али Мехдави Хани.“

— Кой е този Хани? Чувал ли си за него?

Пайк кимна.

— И преди съм чувал името му, но едва тази събота научих кой е всъщност. В събота иранците оповестиха имената на четиринадесетте членове на революционния съвет, които поеха управлението на страната на 8 ноември, след като Базарган и кабинетът му подадоха оставка. Сред тях беше аятолах Мехдави Хани, членът, който отговаря за комитетите на Хомейни.

— А Марвдашти?

— Не ми е известно много. А и никой не знае. По всичко личи, че дълго е живял в Наджаф в Ирак, където е бил помощник на аятолах ал-Касим ал-Мусави ал-Кхуи, върховния вожд на шиитския свят. Бил е в близък контакт също и с Хомейни, докато е бил в Ирак, и е бил изпратен от него в Иран да подпомогне координацията на движението срещу шаха. Не е член на революционния съвет, но съм чувал слухове, че е по-влиятелен от много други.

— Добре. А с Наваи какво е положението? В телеграмата се казва, че той е тук във Вашингтон и представлява муджахидините. Срещал ли си се с него?

— Не, сър, не съм. В действителност до този момент не бях чувал за него, нито дори, че в града има представител на муджахидините.

— Дали не е прикрепен към иранското посолство?

— Съмнявам се, сър. Знаем отлично състава на персонала им, а той определено не включва официални представители на муджахидините. А съдейки по подреждането на думите в телеграмата, считам, че цялата работа се върши извън официалните канали.

— Тогава как е била предадена телеграмата?

— Точно там е работата, сър. Ако е била официално одобрена, би трябвало да мине през официалните канали, сиреч през посолството както обикновено. Защо са избрали телеграма? Предполагам, че имат свой човек в телеграфната станция и че в Техеран не разполагат със запис на съдържанието.

— Правилно, след като е неофициално. А сега, какво ви е известно за връзките на Хани с муджахидините?

— Нищо. Ще проверя всичко, което е възможно. Не открия ли нищо в архива, може би нашите хора в Лангли ще имат някъде нещичко. Надявам се да изникне нещо при нас, но вие разбирате, че ние просто не сме в състояние да се доберем, до каквато и да е актуална информация от Иран. Ако имаме късмет, британците може да изровят нещо от архивите си, но едва ли ще имат нещо повече от нас, а хората им в Иран понастоящем едва ли са в по-добро положение от нашите за събиране на разузнавателна информация.

— Добре. Направете каквото е възможно. Сега да се върнем на телеграмата. В нея се твърди, че тази сутрин Наваи ще се появи при нас за среща. Предполагам, че едва ли някой е влизал във връзка с вашия департамент, за да организира интервю или нещо от този род?

— Не, сър, никой. Всичко изглежда абсолютно необичайно, но аз предполагам, че той просто ще се пръкне на входната врата и ще поиска среща, най-вероятно с вас, сър.

— Е, щом не идва по нормалните дипломатически канали, значи не е в състояние да свърши кой знае какво. Така или иначе, в момента цялата тая работа ми изглежда малко неясна и определено не мога да се срещна с него, освен ако не решим да преговаряме с него на това ниво, и то в случай, че той разполага с акредитивни писма, които са достатъчно достоверни. Така че бих искал да се срещнете с този човек, когато се обади, да проверите документите, които носи, и да съберете екип, който има за задача да разследва както него, така и шефовете му, като ми докладвате още днес следобед. Не очаквам от вас някакви окончателни изводи, но все пак един междинен доклад няма да е излишен. Разбира се, в случай че изскочи нещо вече съвсем определено, ако откриете, че е самозванец или нещо от този род, тогава веднага ми докладвайте. А аз междувременно ще разговарям с президента и ще уредя някаква символична среща за сряда. Той в момента е в Кемп Дейвид за Деня на благодарността, но ако изникне дори и минимален шанс за започване на преговори, няма съмнение, че ще поиска да се види с Наваи веднага щом бъде проверен. Добре, Артър, желая ти късмет.

 

 

В 10:30 Наваи изкачи стъпалата до главния вход на Държавния департамент. Сутринта бе станал рано, за да излезе от града през южната му част покрай Потомак. Беше поел към Мериленд по южното шосе чак до Форт Вашингтон Форест, където бе свърнал от главния път и бе поел към Пискатуей Крийк. Там бе захвърлил в реката цялата екипировка, която бе закупил предния петък. Чувстваше се отлично. Всичко вървеше според плана: печатите, които беше излял, щемпелите, с които бе щемпелувал фотографиите и подписите, картите за самоличност, които бе произвел от картон, мастило и пластмасово фолио. След завръщането си в града той обиколи голям брой магазини, предлагащи копирни услуги, преснимайки различните документи, които беше приготвил през седмицата. Копията естествено не му бяха нужни и той ги накъса и изхвърли. Бяха му нужни многобройни отпечатъци по документите и той ги бе осигурил. Защото ако документите съдържаха единствено само неговите отпечатъци, при първата проверка всичко моментално щеше да стане ясно. Преди да се качи в Държавния департамент прекара половин час в колата пред Белия дом, взирайки се в прозорците на Овалния кабинет. Картър го нямаше там, но Наваи не го знаеше, а и това все още нямаше значение — той не търсеше жертвата си, а се молеше с броеница в ръка Бог да му помогне в начинанието.

На входа на Държавния департамент беше поставен на пост един морски пехотинец с инструкцията да придружи Наваи до офиса на Артър Пайк на третия етаж. След като претърси основно Наваи, придружавайки действията си с учтиви извинения, и провери съдържанието на черната му кожена чанта, стражът го въведе в асансьора, качи го до третия етаж и го поведе по коридора със сините стени, перпендикулярен на дългото южно крило на зданието. През прозорците отдясно се виждаше мемориалът на Линкълн със статуята на брадатия радетел за човешката свобода. Отвъд него под бледото ноемврийско слънце блестеше река Потомак.

Артър Пайк го очакваше в кабинет 320, превърнал се за момента в най-важния отдел на Държавния департамент. В залата за иранската криза на същия етаж екип експерти полагаха всички усилия да извлекат от необичайно оскъдните източници информация за развоя на събитията в страната, известна под названието „Дъгата на кризата“, простираща се под огромния издут търбух на Русия от Турция до Афганистан. Именно тук в кабинета на шефа на отдела по иранските работи се вземаха най-съдбоносните решения въз основа на това дали информацията е с приоритет за държавния секретар или самия президент.

Изпит и изхабен мъж на четиридесет и три години, Пайк демонстрираше последиците от едно почти непрекъснато напрежение. Последните две седмици след завземането на посолството в Техеран се бяха превърнали в непрестанен кошмар наяве и краят му не се виждаше. Възпитаник на Принстънския университет, той имаше научни степени по политическите науки и персийски език и култура; докторатът му, завършен през 1962 година, беше на тема „Разпределението на властта в иранската политическа система“, но подобно на повечето наблюдатели той бе пропуснал да забележи действителното значение на все по-надигащата се религиозна вълна в опозицията на шаха. И от няколко месеца насам вече съжаляваше горчиво, че навремето бе решил да се посвети на иранските проблеми.

След като формалностите по представянията приключиха, Пайк покани Наваи да обясни целта на мисията си. Младият иранец заговори на английски, внимателно претегляйки думите си. От изключителна важност беше да убеди този мъж в автентичността на документите си, да го накара да повярва, че той наистина е пратен да преговаря от името на ислямските муджахидини и да обсъжда условията с президента Картър. В противен случай не би имал и най-малката възможност да се срещне лице в лице с президента. Пайк слушаше с нарастващ интерес речта на Наваи.

— Доколкото разбирам, тази сутрин сте получили телеграма от аятолах Метдави Хани, в която ви се съобщава, че съм избран от него да представлявам договаряща страна от името на муджахидините партизани в Техеран по повод американските заложници, задържани от студентите революционери последователи на линията на Хомейни. Нося със себе си множество акредитиви, които вие без съмнение ще пожелаете да разгледате подробно по-късно. Очевидно проблемът тук е много сериозен. Не съм изпратен по нормалните дипломатически канали, нито пък действам от името на революционния съвет, който в момента управлява Иран. След разпадането на комуникациите с моята страна за вас ще е доста трудно да установите степента на достоверност на акредитивите ми. Така че единственият ми изход е да ви разкажа нещо за себе си, което ще ви помогне да вземете решение. От няколко години насам аз съм член на една група муджахидини със седалище в южен Техеран. Когато през 1975 година първоначалният Муджахидин Халк се разцепи и основният клон обяви, че се отказва от исляма заради марксистките идеи, нашата група беше една от тези, които останаха верни на първоначалните ни принципи, и продължи борбата като мюсюлмански партизани; за нас войната срещу режима на шаха си беше свещена война, джихад, а ние бяхме муджахидини, бойци в свещена война. Двете имат един същ арабски корен; впрочем аз съм сигурен, че това ви е известно. Името на групата ни е Горух-е Бадр; Бадр е името на битка, водена от пророка, първата битка на исляма. Нашият вожд е молла Мохамед Али Найризи, много уважаван духовник, голям учен; той чете молитви в джамията в Шах Абдул-Азим на юг от Техеран и води занятия по ислямско право в едно теологическо училище там. Той е много известен и е бил ученик на аятолах Хомейни преди имамът да бъде прогонен в Ирак. Нашата група взе голямо участие в революцията; много от другарите ми загинаха, но като цяло останахме непокътнати и завзехме едно висше училище на север от американското посолство, Дабирестан-е Бахар-е Нав, до авеню Карим Хан-е Занд. Там сега се намира щабът ни. Когато аятолахът се върна в Иран, той ни възложи няколко важни задачи, а няколко души от нашите бяха избрани за негови телохранители. Макар че много от висшите духовници са подозрително настроени към муджахидините и федаините, Мехдави Хани и няколко други свети мъже тайно ни симпатизират заради нашата твърда и неотклонна ислямска линия. Много от студентите, които сега държат посолството, принадлежат или са принадлежали към нашата група и вероятно мнозинството от тях ни симпатизират. Близостта на щаба ни до посолството породи като резултат силен контакт между нас и студентите; ние от време на време дори им оказвахме помощ в охраната на посолството. Имаме достатъчно влияние, за да убедим революционния съвет и студентите, че е най-добре да освободят заложниците, ако разбира се, Съединените щати се съгласят с определени условия.

— Какви биха били тези условия, мистър Наваи? — прекъсна го Пайк.

— Съжалявам, но съм упълномощен да ги обсъждам единствено с президента ви.

— Не мога да гарантирам, че президентът ще пожелае да разговаря с вас. Това ще зависи единствено от него.

— Той ще говори с мен.

— Какво ви кара да бъдете толкова сигурен?

— Той иска да преговаря. Само че не може да намери човек, с когото да го направи. Кабинетът на Базарган подаде оставка, с което остава само революционният съвет, а те в никакъв случай няма да преговарят.

— Организацията за освобождение на Палестина е предложила да действа като посредник.

— Знаете не по-зле от мен, че това няма да стане. Прекалено е опасно в политическо отношение. А и освен това ООП на практика няма политическо влияние в Иран.

— А какво политическо влияние има вашата група, мистър Наваи?

— Достатъчно, за да раздвижи нещата от мъртвата им точка. Ние имаме значително влияние сред студентите, а в този случай те са много по-важни от революционния съвет. Президентът Картър ще разговаря с мен, просто защото в Иран няма други, които желаят да разговарят с него.

Пайк улови погледа на Наваи и го задържа, сякаш опитвайки се да проникне зад очите му, които се взираха, но не излъчваха нищо. Изминаха няколко секунди. После американецът попита:

— Мистър Наваи, какви са причините, подбудили ви да дойдете тук? Защо групата ви иска да преговаря с нас? Та вие не може да не си давате сметка, че ако се разчуе, че сте влезли в контакт с американското правителство, ще загубите цялото си влияние в Иран. Какво се надявате да спечелите от всичко това?

Наваи отвърна на погледа му, без да трепне.

— Средство за въздействие — отвърна той, — власт може би. Използвам концепции и понятия, понятни вам, думи, ясни в контекста на културата ви. Но те всъщност ни отдалечават от точността. Това, което ние търсим…

Той прекъсна, сякаш за да събере и подреди мислите си.

— Нека да кажем, че искаме да направим истината достояние на всички. Фразата, която използваме, е малко по-различна: „да довършим доказателството“, да направим съвършени доказателствата на исляма за нашия народ. Ние можем да го постигнем, само ако разполагаме с приложна точка, от която да въздействаме на разумите и сърцата им. С всеки изминал ден революцията се озовава във все по-голяма опасност. Различните фракции започват да се хващат за гушите, чакалите вече излизат на улиците в предвкусване на поредната богата плячка. Ние сме длъжни да спрем упадъка преди нещата да са излезли извън контрол. Водачите на групата ни са на мнение, че проблемът със заложниците ще въздейства като бумеранг върху самата ни революция. Мотивите ни не са от хуманитарно естество. За нас това са купчина празни звуци. Още утре можем да убием заложниците, стига това да е от полза за каузата на истината. Човешките права са вашето ахилесово сухожилие: вашата сляпа привързаност към тях в крайна сметка ще ви унищожи. А ние държим единствено на правата на Бог. Там е и нашата сила. Ще уредим освобождаването на заложниците срещу определени икономически, политически и военни изгоди. Веднъж се случва силата да е на наша страна и ние ще диктуваме условията. Както вече ви казах, подробностите ще обсъждам единствено с президента ви.

— Добре, нека приемем, че президентът пожелае да разговаря. Аз съм длъжен да го уверя, че вие наистина сте упълномощен да преговаряте от името на муджахидините. Ще се наложи вие самият да ме убедите в това. Разбирате добре, че няма начин как да потвърдя статуса ви чрез Техеран. Какви документи носите със себе си?

Наваи извади няколко книжа от куфарчето до краката си. Те включваха писмо от аятолах Мехдави Хани, упълномощаващо Наваи да преговаря от негово име; картите му за самоличност, удостоверяващи принадлежността му към муджахидините и Горух-е Бадр; твърдение, подписано от четирима членове на студентското ръководство при американското посолство в Техеран, изразяващо подкрепа за Горух-е Бадр и съгласието им да действат като посредници между студентите и американското правителство; и копие от писмо, написано от Хани, подписано от Бехешти, Халкхали и Хашеми Рафсанджани и адресирано до Мохамед Али Найризи, в което подписалите заявяваха готовността си да сътрудничат на Горух-е Бадр, ако те изпратят някого във Вашингтон да преговаря с президента. Наваи обясняваше съществото на всеки документ, докато го подаваше на Пайк, който през това време си водеше бележки за екипа от експерти, които щяха да проверяват документите по-късно следобед. Той още задаваше въпроси, когато вратата се отвори и една секретарка влезе със запечатан плик в ръка.

— Извинете ме, сър — каза тя, — но току-що го получихме експресно от британското посолство. Беше адресирано лично до мистър Ванс, но той мисли, че трябва веднага да го прочетете.

Пайк отвори плика и измъкна лист, щемпелуван „Бързо“ и „Абсолютно секретно“. Беше изпратен шифровано от британското посолство в Техеран до Форин Офис в Лондон, а оттам до тяхното посолство във Вашингтон, което пък от своя страна го беше предало в Държавния департамент. Въпреки множеството междинни спирки закъснението при предаването на съобщението беше минимално и важността му веднага стана очевидна за Пайк. Докладът твърдеше, че при британците в Техеран тази сутрин (в този момент там вече настъпваше вечер) дошъл млад техеранец, който уж искал да си извади виза. Носел тайно съобщение от аятолах Саид Али Марвдашти, в което той молел някой официален британски служител да го посети в южната част на града. Един от първите секретари на посолството, говорещ персийски, доброволно се предложил да отиде и бил отведен с големи предпазни мерки до къщата. Там се срещнал с Марвдашти (чието лице му било познато от телевизионните предавания) и разговарял с него. Аятолахът го помолил да предаде на Вашингтон потвърждение за статуса на Хюсеин Наваи да води преговори от името на Горух-е Бадр и определени висши духовници. Поверителната секретна природа на информацията силно впечатлила дипломата, който веднага се върнал в посолството.

Пайк вдигна поглед към Наваи.

— По всичко личи, че положението ви е било потвърдено от аятолах Марвдашти. Но ние все пак ще имаме нужда от известно време, за да се консултираме относно офертата ви, и разбира се, да изложим ситуацията на президента. Може да минат няколко дни, преди да уредим срещата ви, ако изобщо се уреди, разбира се.

— Разбирам, че неща като тези не стават мигновено. Но аз ви моля да действате с възможно най-голяма бързина. От изключителна важност е да се срещна колкото може по-бързо с президента, за да му изложа предложенията си. Заложниците се намират в много голяма опасност. В някои среди се промъква убеждението да ги третират като шпиони. Но съществува и още една опасност, за която още не съм ви споменал. Чувах, че група от федаини марксисти планират да щурмуват посолството и да убият задържаните там. Може и изобщо да не разполагаме с никакво време за дипломатически лигавения тук. Президентът трябва да се срещне с мен миг по-скоро. Предлагам да уговорите с него среща в сряда.

Наваи вдигна куфарчето си, изправи се и си тръгна. Първият етап бе минал добре. Марвдашти бе изиграл ролята си с точност до секундата. Сега вече бе сигурен, че останалото ще е проста работа. В сряда, първият ден от новото столетие, Картър щеше да е мъртъв. И нищо не беше в състояние да го спаси.

23.

Докато Наваи и Пайк разговаряха в Държавния департамент, здрачът бавно се спускаше върху кубетата и минаретата на Мека. Гласът на мюезина се разнасяше отчетливо от едно високо място на Масджид ал-Харам, Голямата джамия. Слънцето бавно залязваше отвъд урвите на Джабал Хайнд, а на три мили на север западният хребет на планината Хайра, сцената, където на Пророка му се бе явил ангелът Гавриил, беше окъпан от светлина. Сезонът на поклонничеството току-що бе приключил, Кааба беше покрит с новото черно-златно одеяние и животът на хората в града постепенно се връщаше в нормалното си русло. Но денят след утрешния щеше да бъде първият ден на новото столетие, и тук, в сърцето на исляма, щяха да се развихрят невиждани тържества. Тази нощ мнозина от молителите в Голямата джамия се надяваха, че новото столетие ще бележи възраждането на исляма, края на столетия слабост и унижения, а може би дори и окончателния триумф на истинската вяра.

В една малка къща в квартала Джиад група от осем мъже седеше на кушетките около ниска медна масичка северноафриканска изработка. Говореха на саудитски арабски, един от тях със забележим персийски акцент. Мъж на около четиридесет, той беше изпратен от Иран да ръководи операцията тук в Мека, Арабският му беше правилен, макар и донякъде класически и книжовен, гласните му бяха отворени и плавни, но изпитваше забележима трудност с по-твърдите съгласни и гърлените звуци. Въпреки това думите му имаха силно въздействие върху околните и всеки път, когато заговореше, всички почтително затаяваха дъх.

До него седяха Мохамед ибн Абд Аллах ал-Кахтани и братовчед му Джухайман ибн Саиф. Иранецът се бе запознал с тях преди две години, когато заедно с няколко придружители бе дошъл на поклонение в Мека. Те се бяха срещнали с него в Муздалиф на връщане от Арафат в края на ритуалите за хаджилъка. Беше привлякъл вниманието им с обособеността си сред тълпящите се маси и го бяха заговорили. Всички говореха арабски — нали дълги години го бяха изучавали в теологическите училища. Отпърво той бе отхвърлил предложението им за приятелство. Те бяха шиити, а той ревностен сунит и не изпитваше никакво желание да се сближава с еретици. Но накрая все пак се бе почувствал привлечен към най-възрастния от тях, белобрад мъж, към когото останалите се отнасяха с изключително уважение. Иранците прекараха повече от месец с него. И на раздяла бяха убедени, че той е дългоочакваният Махди, когото напразно бяха търсили на толкова места. Той пък, от своя страна, считаше, че макар и еретици, те принадлежат към хората, готови да повярват в него повече, отколкото големите сунитски маси в родната му земя.

Иранецът беше изпратен преди няколко месеца тук да координира усилията на ал-Кахтани и последователите му с тези на лидерите в Техеран и сега даваше последните инструкции на водачите на групите. След като той приключи, заговори Мохамед ибн Абд Аллах.

— Над всичко друго — започна той — ние трябва да се отнасяме с върховно внимание и уважение към святото място. Трябва да действаме мълниеносно, като използваме изненадата, за да избегнем излишно насилие. Трябва да приключим по възможно най-бързия начин. Щом превземем джамията и вземем заложници, вече ще бъдем застраховани от внезапна атака. Правителството ще трябва да прецени как да ни обезвреди, без да причинява разрушения в светите места или да навреди на заложниците. Ние ще бъдем въоръжени; пратените ни от Техеран автоматични оръжия ще ни дадат значително предимство през време на обсадата. Трябва само да издържим до десетия ден на месец мухарам; дотогава навред по света ще станат редица събития, които ще допринесат за окончателната ни победа. Няма да мине дълго и светът ще чуе, че сме завладели джамията, и ще разбере действителното значение на този акт. Междувременно ще избухне свещена война между Иран и Америка и след кратко време целият ислямски свят ще бъде въвлечен в нея. Неверниците ще претърпят поражение въпреки оръжията си и материалното си богатство и ние ще напуснем Мека като победители и управници на света. Обещавам, че всеки един от вас ще властва над една седма част от земята. Нека в утрешния ден Бог бъде с вас.

Навън призивът за молитва бавно заглъхваше. В Голямата джамия започнаха да припламват лампи. Малки групи мъже под прикритието на мрака започнаха да се придвижват към различни къщи, пръснати по града. Само преди две седмици заедно с десетките хиляди други поклонници те бяха влезли в града. Голям брой бяха араби отайби; другите идваха от Иран заедно с голям контингент от шиитски поклонници, някои от Бахрейн, Кувейт, Йемен, Египет, Мароко и самата Саудитска Арабия — от Риад, Джеда, Медина и дори Мека. След като тълпите поклонници тръгваха за Медина, изпълнили всички ритуали на поклонничеството, никой не обръщаше внимание намотаващите. Тази нощ възбудата им беше повече от заразителна. Те получиха обещаните от Иран оръжия и Махди щеше да се отбие при всички до края на вечерта. Последната група мина през Баб Ал-Сафа и всички дочуха звуците на вечерната молитва, кънтяща в Голямата джамия. Ислямският ден започва на залез. Това беше последната вечерна молитва за четиринадесетото столетие.

 

 

Наваи излезе от Държавния департамент и се върна в хотела си. Беше наясно, че ФБР са му закачили опашка, но на този етап от плана това не го притесняваше. След напускането му в Държавния департамент закипя трескава дейност. По време на обяда и целия следобед телефоните звъняха без прекъсване, телексите тракаха без умора, куриери сновяха напред-назад с пакети между департамента, главната квартира на ЦРУ, щаба на ФБР на Пенсилвания Авеню и веднъж по един повод до иранското посолство на Масачузетс Авеню. В поне една дузина офиси компютрите претърсваха всички бази данни, щракаха микрофилмови камери, шкафове с документи се отваряха и затваряха, фотокопирните машини не смогваха да копират огромните купища хартия, а телекопирите направо се задъхваха. Стаята, занимаваща се с иранската криза, започваше да наподобява все повече и повече военновременен щаб. А на стената седем часовника с бели циферблати и черни стрелки и цифри неотклонно отмерваха времето, оставащо до новото ислямско столетие.

След обстойно разглеждане документите на Наваи бяха разпределени между шест „ирански групи“, които Пайк бе събрал по проверката на книжата. Всяка имаше за задача проверката и кръстосаното засичане на имена, подписи, дати и факти. Бяха призовани множество специалисти от всякакви области, но прекият достъп до документите на Наваи беше строго ограничен само до Пайк и тима му експерти. Картината постепенно започваше да се оформя и към девет часа същата вечер се стигна до извода, че е събрана достатъчно информация, върху която вече може да се вземе окончателно заключение. Свързаха се със Сайръс Ванс и той се съгласи да дойде веднага.

Щом пристигна, държавният секретар отиде направо в кабинета на Пайк, където го чакаха шефът на отдела и екипът му. Пайк му посочи едно удобно кресло и се обади да донесат кафе.

— И така, сър — започна Пайк, — направихме всичко, което е по силите ни за момента, но имаме много сериозни спънки за разследване като това. След като посолството ни в Техеран вече не съществува, агентите ни в Иран са или извън страната, или дълбоко законсервирани, и след като британците по съвсем обясними причини са повече от предпазливи, ние сме просто с вързани ръце. Направихме едно уж формално запитване до иранското посолство тук относно биографична информация за членовете на революционния съвет, но Али Ага, техният шарже д’афер, го отклони. Страшно много материал просто не може да бъде подложен на проверка, но все пак за останалото имаме съвсем определени резултати. Дори и да се окаже самозванец, свършил си е отлично предварителната подготовка. Такъв Горух-е Бадр, с който молла Мохамед Али Найризи поддържа близки връзки, съществува, но ние не можем да проверим и да потвърдим водещата му роля. Не успяхме също така да потвърдим завземането на училището Бахар-е Нав, макар че в тази околност действително се намира училище с такова име. Имената на двама от студентските лидери съвпадат съгласно един от източниците ни, но не разполагаме с образци от подписите им. ЦРУ ни снабди с копие от карта за самоличност на муджахидините, а тази на Наваи почти не се различава от нея; разликите могат да се обяснят с различните дати на изработка и издаване. Разполагаме с доста материал върху Мехдави Хани и по всичко личи, че той има връзки с Найризи и различни муджахидински групи. Марвдашти е достатъчно добре известен и няколко доклада сочат, че поддържа контакти на високо ниво с повече от една група муджахидини, особено през годините преди Муджахидин Халк да се превърнат в марксисти. В архивите ни няма нищо за самия Наваи, но това може да означава както много, така и нищо. Той говори отличен английски с американски акцент, възможно придобит в Колорадо, така че явно е бил тук и по-рано; ФБР и имиграционните власти нямат данни за предишен негов престой в страната, но той може и да се е завърнал в Щатите с фалшиво име или пък при предишния си престой да се е представял за друг. Като се имат предвид партизанските му наклонности, това не е учудващо. Нашето главно заключение е, че вие трябва да се отнесете към него с необходимата сериозност за момента и да се свържете с президента, за да организирате скорошна среща. Ако той е действително пратеник, за какъвто се представя, от цялата работа може да излезе нещо; ако не е, ние няма да загубим нищо, освен времето си. А междувременно ще продължаваме с разследванията си, докъдето ни позволяват възможностите. Приятелите ни в Лондон също могат да изровят нещичко — необичайно услужливи са при този случай. Предполагам, че им се е дръпнало лайното от страх да не ги сполети и тях съдбата ни. При необходимост, но само при крайна необходимост, ЦРУ са съгласни да задействат един от агентите си в Ирак. Но ще искат подписа ако не на всемогъщия Бог, то поне на самия президент. Заповядайте доклада ни за свършената до този момент работа. Можете да го представите на президента. Съдържа препоръките ни за евентуалната среща.

Ванс пое папката и се надигна да излиза. В следващия момент обаче се обърна отново към Пайк.

— А ако се окаже самозванец, какъв мислите, че би могъл да бъде мотивът му?

Пайк се замисли за момент.

— Който и да е той, каквото и да иска, мисля, че трябва да поемем риска. Това е единствената ни възможност.

 

 

В момента, в който Пайк произнасяше думите си, ледено сиво утро пълзеше над покривите на Техеран. С ръце посинели от студ и вкопчени в перилата на минарето, мюезинът повдигна глава, готов всеки миг да огласи призива за утринната молитва, съдържащ думите „ал-салат хаир мин ал-навм“ — „молитвата е по-добра от съня“. Под него малка група хора навлезе в един сив двор с бетонни стени. Трима носеха автомати, четвъртият беше облечен в сива аба и черен тюрбан на молла, петият носеше военна униформа без отличителни знаци. Пред него стоеше шестият човек, почти гол, ако не се брояха късите му гащета, с ръце вързани зад гърба. Човекът в униформа съпроводи пленника си до стената в дъното на двора, заповяда му да застане с гръб към нея и се върна при останалите. Тримата с оръжието вече се бяха подредили един до друг. Гласът на мюезина внезапно проехтя над главите им. Моллата спря, сякаш не знаеше какво да направи, после прошепна нещо на командира на революционните стражи и зачакаха молитвата да отзвучи. В дъното на двора затворникът трепереше от студ. Изминаха няколко минути; светлината се усили, но без да стопля. Накрая гласът на мюезина замлъкна. Дълбока тишина обзе двора. Облеченият в сиво духовник приближи полуголия мъж, който трепереше до стената.

— С постановление на местния революционен съд на квартала Юзефабад под ръководството на аятолах Саид Али Марвдашти Моджахед ти си обявен за виновен в престъпления, състоящи се в подбуждане на война срещу Бог, в еретична дейност и кражби от революционните сили. Съгласно закона на Корана и наредбите на свещения кодекс на училището Джаафари ти си осъден на смърт, като присъдата следва да се изпълни незабавно под мое, на молла Мохамед Шахиди ръководство и това на командира на муджахидините Садък Намази, придаден към този съд. Преди да умреш, мое лично желание е да те убедя да се откажеш от ереста си и с последния си дъх да се завърнеш към истината на исляма. Днес ангелите Мункар и Накир ще те подложат на разпит в гроба ти; не успееш ли да ги убедиш, че наистина вярваш в Бог, в Пророка и светите имами, ще бъдеш наказан завинаги в пламъците на вечността. Не упорствай във вероотстъпничеството си в последната минута от живота си.

Осъденият съумя да овладее тръпките си и се опита да успокои неравния си астматичен дъх. Заговори със слаб треперещ глас, но с всяка секунда набираше сили, сякаш извиращи от някакъв последен източник на енергия.

— Изслушайте ме… Изслушайте ме, преди да ме убиете. Вие… най-много от всички, молла. Вие не разбирате нищо… нищо. Той идва, имамът, обещаният, онзи, когото всички вие очаквате. Това може да бъде и днес… може да стане и утре… но е вече съвсем близо. Аз подпомогнах идването му… И аз ще възкръсна, за да държа меч в последната му битка. Направите ли ме мъченик, ще осъдите душите си на вечни мъки. Послушайте ме… той… идва… време е…

Той прекъсна, жестока кашлица раздра гърдите му. Моллата хвърли поглед към командира и кимна. След секунда прозвуча заповед. Трите автомата откриха огън. Пленникът рухна напред, облян целият в кръв, потръпна няколко пъти и замря. Ято подплашени гълъби със силен плясък напусна убежището си под покрива на джамията. Птиците закръжиха в небето, а под тях бетонният двор опустя; последните двама души от екзекуционния отряд изнесоха бързо замръзващото тяло на жертвата си. Върху ледения бетон остана само локва кръв.

 

 

Земята се въртеше и изтокът я обагряше със светлината си. Зората настъпи в Персийския залив, а оттам и в сърцето на пустинята на арабския полуостров, добирайки се до източните хълмове на Мека. Това беше последната обиколка на слънцето за четиринадесетото ислямско столетие, но цикълът на боготворене продължаваше, както и преди. С първите слаби проблясъци на зората по хоризонта се пробуди и минарето от източната стена на Голямата джамия. Беше около четири сутринта. С развиделяването започнаха да се открояват и тъмните фигури на мъже и жени, запътени към различните входове на джамията навреме за първата молитва за деня. Хиляди се тълпяха да не пропуснат такава тържествена проява. Сред тях се намираха и над двеста млади мъже, облечени в черни роби и червено-белите покривала за главите на нередовните части от националната гвардия, „бялата армия“ от бедуини на принц Абд Аллах, безстрашните съперници на редовната армия. Със себе си носеха четиринадесет покрити с плат ковчега. Това не привлече особено вниманието на околните, защото в Иран и Северна Африка внасянето на ковчези в джамиите е обичайна гледка: това се прави, с цел да се привлекат благословии — барака — за мъртвите. Тези ковчези обаче не бяха последният земен приют за тленни човешки останки по пътя им към гроба. Те съдържаха пистолети, пушки, автомати, гранати и дори кинжали, достатъчни за въоръжаването на мъжете, които ги носеха. След като положиха ковчезите на земята, те необезпокоени се отдалечиха с ясното съзнание, че никой в тази обител не би ги осквернил. Мъжете в черно се присъединиха към останалите вярващи около фонтаните, пръснати из двора на джамията, на които се извършваха необходимите измивания, преди да се пристъпи към молитвата. След малко обаче тълпата започна да се сгъстява и хората започнаха да оформят редици, обърнати с лице към Кааба в центъра на огромната арена, и малките групи на въстаниците се събраха около вратите на джамията и зад редиците на вярващите, начело на които стоеше шейх Субаял, имамът, водещ молитвата на харама, свещеното място.

Последните тонове на призива към молитва бавно замираха. Това беше предварително уговореното начало на действията. С точни съгласувани движения множество мъже се втурнаха към големите врати и след миг ги затвориха и залостиха. Така входът към харама беше блокиран от всички страни. Други трескаво заразкъсваха тежките брокатни драперии, покриващи ковчезите, и започнаха да предават оръжията от ръка на ръка. Груповите водачи тръгнаха напред през тълпата поклонници, като застанаха с гръб към обвития в черен плат куб на Кааба в очакване на появата на Мохамед ибн Абд Аллах. Изумен шепот плъзна през тълпата, когато хората от предните редици видяха какво става. Крясъци се раздадоха откъм женските секции при вида на мъжете с каменни лица, облечени изцяло в черно и с автомати, насочени към тълпата. Отзад няколко души се втурнаха към вратите, но само след миг се върнаха обратно, сподирени от резките команди и застрашителните дула. Мъжът, който бе имал нещастието да се озове най-отпред, бе застрелян; това беше първата жертва. Друга група бунтовници, въоръжени с мощни винтовки с оптически прицел, се раздели и всеки се насочи към стълбите, водещи нагоре към главните минарета по ъглите на сградата.

Плътно сбита група от дванайсет бунтовника си проправи път към центъра сградата, спирайки рязко пред Кааба. Мохамед ибн Абд Аллах и Джухайман ибн Саиф се отделиха от телохранителите си и Джухайман без никакво предисловие се обърна към тълпата. Той призова имама на харама публично да признае Мохамед ибн Абд Аллах за Махди, изпратен от Бог да сложи край на всички несправедливости и да оповести най-накрая триумфа на правата вяра. Новото столетие скоро щеше да настъпи. Тук, в Мека, рожденото място на исляма, изгряваше зората на нова ера. Обещаният Махди, водачът на истинската вяра, беше тук в лицето на Мохамед ибн Абд Аллах и щеше да ги поведе тази сутрин в ритуалната молитва както беше предсказано още преди столетия.

На върха на минарето на северозападния ъгъл облечен в черно снайперист видя войниците да излизат от казармите в северната част на града и да се насочват към джамията. Той беше готов да ги посрещне с огън в мига, в който навлезеха в диапазона му. Започваше поредната обсада.

Долу изуменото множество започна да се моли, но повечето хора бяха паникьосани и не можеха да се съсредоточат. В края на молитвата самопровъзгласилият се Махди застана до черния камък, положен в сребърното си ложе в ъгъла на Кааба, и призова присъстващите да признаят водещата му роля. След като двадесет минути ги убеждава, че е дошъл да провъзгласи новата ера, той направи драматична пауза и положи ръка върху хаджар ал-асвад, Черния камък, метеорит, забил се в земята преди безчет хилядолетия.

— Като знак за моята власт и истина на думите ми, аз ви заявявам, че утре, в първия ден на новото столетие, кралят и управникът на неверниците-християни, президентът на Съединените щати, ще бъде поразен в палата си от ръцете на ангел, изпратен от мен да сложи край на нечестивия му живот. И когато чуете вестта, че той е мъртъв, ще се уверите, че съм ви казал истината и че моето дело е дело Господне.

Той слезе долу, а тълпата остана смълчана, несигурна как да постъпи. От североизточното минаре се раздаде пушечен изстрел, който отекна в околните хълмове.

24.

В Кум имамът Хомейни, върховният водач и законен авторитет на шиитската общност на Иран, седеше в малката приемна на къщата, в която живееше. Пред него стърчеше микрофон, от който излизаше дебел сноп кабели, промушващи се през вратата и влизащи в една кола на националното иранско радио и телевизия. Речта му се подаваше към главния предавател на радиото във Ванак на север от Техеран, на територията на парка на бившия шахиншах. Той веднага бе реагирал на новината за завземането на Голямата джамия и в момента съобщаваше на света, че това е акт на американско-ционистки заговор. Докато текстът на речта се превеждаше и разпространяваше, хиляди хора в ислямския свят — и не само шиити — му повярваха. В Пакистан зората на новото столетие беше отбелязана с атаки срещу американското посолство и персоната му. В Исламабад американското посолство беше изгорено до основи и един морски пехотинец беше застрелян при щурма на разгневената тълпа. В Лахор и Равалпинди културните и информационни центрове на САЩ бяха подпалени, а в Лахор тълпата се насочи и към генералното консулство и го превърна в запалена факла. В Карачи развилнялата се тълпа с мъка беше възпряна да не срине със земята американското консулство. На следващия ден в Кум Хомейни щеше да декларира, че съществува де факто „война между исляма и неверниците“.

Рано сутринта в сряда новините за инцидентите в Пакистан започнаха да пристигат и във Вашингтон и само след минути президентът беше известен в почивната си станция в Кемп Дейвид. Той веднага прекъсна почивката си по случай Деня на благодарността и се качи на хеликоптера, който го откара до столицата, където в Овалния кабинет вече го чакаха Бжежински и членовете на Съвета за национална сигурност. Ситуацията беше критична. Всички бяха обзети от страх да не би и нейде другаде дипломатическо представителство да стане поредната жертва на терора. Два часа по-късно конференцията приключи, без да бъде изяснено какви именно стъпки трябва да се предприемат, за да се избегне нова трагедия. В момента, в който Картър се накани да тръгне към президентския кабинет, държавният секретар му напомни за срещата с Наваи, уговорена за същия ден следобед, на която трябваше да се обсъждат условията за освобождаването на заложниците.

— Сър, предвид на този развой, желаете ли да осъществите срещата си с представителя на муджахидините днес следобед?

— Не виждам защо да не го направя. Ако неприятностите ни продължат и ако не дай Боже вземат още заложници, колкото по-скоро вземем инициативата в Иран, толкова по-добре. Примерът на иранските студенти ще последва навсякъде, така че освобождаването на заложниците трябва да бъде най-неотложната ни задача дори и да има други ексцесии. Разбира се, че ще се срещна с Наваи както е уговорено.

Наваи прекара целия вторник в молитва и медитация в хотела и в джамията на ислямския център, където беше следен от агенти на ФБР. Докато се молеше в джамията, хотелската му стая беше подложена на щателен обиск, както и бе очаквал, но не успяха да открият нищо интересно. В сряда сутринта се бе събудил още преди разсъмване, за да се присъедини към събратята си мюсюлмани в джамията за сутрешните молитви. Новината за завземането на Голямата джамия беше обиколила света още предния ден и сега след молитвите всички разговори бяха само на тази тема. Наваи обаче предпочете да не коментира, прибра се в хотела и прекара остатъка от предобеда вдълбочен в Корана. Вторник следобед беше телефонирал в Държавния департамент и Пайк му съобщи, че срещата с президента е уговорена и ще се състои в Кемп Дейвид в сряда следобед в три часа. Той трябвало в един часа същия ден да бъде в Държавния департамент, откъдето щели да го откарат до Мериленд.

Когато обаче пристигна там в уреченото време, му съобщиха, че президентът се е завърнал във Вашингтон и че срещата ще се състои в Белия дом в уговорения час. Наваи безстрастно се остави да го съпроводят до една чакалня на първия етаж, където трябваше да изчака. В два и половина Пайк го заведе до кабинета на държавния секретар и го представи на Сайръс Ванс. След кратък разговор тримата мъже, съпроводени от агент на специалните служби, слязоха по стъпалата на официалния вход на сградата, където ги чакаше един кадилак. Беше два и четиридесет.

В два и четиридесет и пет колата спря пред западното крило на Белия дом, като паркира дискретно настрани от любопитните туристи и журналисти. Наваи и тримата съпровождащи го бързо влязоха в сградата през една странична врата, откъдето бяха ескортирани от един сътрудник през множество коридори и врати чак до коридора, водещ до кабинета на президента. Преди да продължат по-нататък, се наложи да минат и допълнителна проверка за сигурност. При дипломатите и останалите посетители от подобен ранг това не беше практика, но необичайният случай с акредитивите на Наваи и фактът, че той беше, и все още продължаваше да бъде, член на терористична организация, караше хората от висшите ешелони на специалните служби да получават сърцебиене и тъкмо те бяха настояли на цялостна проверка преди иранецът да бъде допуснат до срещата с президента. За да се избегнат евентуалните смущения, на Наваи беше обяснено, че това е стандартна процедура; Ванс и Пайк също бяха подложени на претърсване, за да не се почувства гостът оскърбен. Но Наваи беше абсолютно чист — не носеше нищо, освен пари, портфейл, джобен молитвеник и обичайната броеница. Без повече шум тримата бяха въведени в Овалния кабинет. Агентът от специалните служби остана отвън.

Вътре ги посрещна усмихнатият президент, който почти не показваше признак за нечовешкото напрежение, на което беше подложен през последните три седмици. Знаменитата му усмивка и южняшкият провлачен говор както винаги отпуснаха присъстващите, докато Картър представяше Наваи на Бжежински и Хауърд Стрейкър, описвайки го като специален президентски съветник по чуждестранните дела. Всъщност Стрейкър присъстваше на срещата, за да прецени предложенията на Наваи в светлината на осведомеността си за ситуацията с разузнавателната дейност в Иран, тъй като преди всяко действие трябваше да търсят съвета и консултацията на ЦРУ.

Срещата трябваше да се проведе в удобните кресла, събрани около голямата камина в дъното на залата. Всички заеха местата си. Наваи беше от лявата страна на президента, Ванс от дясната. На една масичка близо до тях седеше дискретен стенограф. Щом всички се настаниха по местата си, Наваи извади лист хартия с предложенията, които трябваше да изложи от името на аятолах Мехдави Хани. Прочете ги на президента, след което се върна на първото, за да започнат обсъждането им. Пламъците в камината се отразяваха в зърната на броеницата, движени от неуморните пръсти на Наваи.

Но дори и когато Наваи говореше, умът му сновеше навсякъде. Мислите му бяха обърнати към неизбежната смърт и различните форми, които тя можеше да приеме. В сънищата си много пъти се бе срещал с ангела на смъртта, със застинали и неподвижни черни крила, с лице, забулено от дълъг ален воал, знамение за мълчалива и неотклонна заплаха. През последните няколко нощи ангелът го бе спохождал отново по време на сън, разсичайки въздуха с нисък съскащ звук, а кървавият воал се бе свличал сантиметър по сантиметър, откривайки ужасните очи и почти разкривайки устата под тях. Иранецът неволно потръпна при зловещия образ, изправил се пред мисления му взор. Президентът забеляза очевидната му тръпка и се приведе загрижено към него.

— Какво ви е, мистър Наваи?

Наваи поклати глава.

— Няма нищо, благодаря. Просто лека настинка.

Той продължи, вече с усилен контрол. Нямаше от какво да се бои. Ангелът очакваше душата на мъжа в отсрещното кресло. Дори и президентът на такава могъща държава не може да се чувства в безопасност, вземе ли го на мушка ангелът на смъртта.

 

 

Питър Рандал остави чашата с кафето си, бутна стола си назад и стана от масата. Този ден бе обядвал късно и не изпитваше желание да се върне на работа в Лангли. Един телефон щеше да уреди проблема и той можеше да прекара следобеда с крака на облегалката на дивана. Откакто бе завършил лечението си през лятото, бе започнал да работи като анализатор върху разузнавателните доклади от Близкия изток в квартирата на ЦРУ в Лангли, но работата не го влечеше и той ясно осъзнаваше, че моментът на оставката му е въпрос на няколко месеца, а може би и седмици. Все още продължаваше да се интересува от развоя на събитията в Иран, но оттук всичко му изглеждаше като сън, забулено и неясно. Беше оставил толкова много от себе си в тази страна — надежди, страхове и спомени, — че му се струваше, че е загубил всичко, когато я напусна. Сякаш отново се повтаряше Виетнам: кошмари вместо сънища, горчивина вместо вътрешното спокойствие, което бе търсил толкова дълго. Чувстваше се изцеден и захвърлен.

Злото, сграбчило го в ноктите си в техеранската болница, бе нараснало неимоверно, докато бе седял скрит зад чергите в полуопустелия зуркхан, наблюдавайки облечения в черно молла и последователите му. Защото тогава знаеше, че пред него се намират хората, които толкова дълго бе търсил, че причинителят на смъртта на Фуджико и стария професор е в тази слабо осветена стая. Рандал съзнаваше, че ако Табатабаи и хората му не го бяха изненадали, той самият щеше да извърши онова ужасно клане, но така, че никой, а най-малко едноръкият, да не се спаси.

Но той се бе завърнал прекалено скоро след онези събития и не бе имал възможност да се приспособи към преживяното, да се възправи срещу насилието. И само седмица след завръщането му бе настъпила определена реакция. Обзе го летаргия, пасивност, нежелание за никаква работа и той се остави на потока на живота да го носи по течението си. Сякаш затъваше все повече и повече в подвижни пясъци, откъдето нямаше никакво спасение. Не беше загубил изцяло волята си за живот, тя просто бе задрямала нейде дълбоко в него, но беше обезсилена и той не знаеше как да отмахне покривалото й и да я събуди.

Довлече се до фотьойла си, прогони котката от любимото й място и седна. След няколко минути щеше да позвъни в службата. Протегна, без да гледа, ръка към сутрешния брой на „Вашингтон Поуст.“ Заглавията му напомняха толкова много за работата му и за Иран, че той едва пробяга по диагонала основните новини. Разгъна с вял интерес вътрешните страници, посветени на местните новини. На четвърта страница погледът му се спря на статия за убийство във Вашингтон.

МЪРТВА ЖЕНА ОТКРИТА В АПАРТАМЕНТ

Тялото на Фатиме Натсир, индонезийка, живееща във Вашингтон, беше открито късно снощи на домашния й адрес на Уайоминг Авеню. Мисис Натсир, двадесет и три годишна, е била удушена от все още неизвестен нападател. Голото й тяло било намерено от посетител, който имал ключ за апартамента. Полицейският доклад, публикуван тази сутрин, твърди, че мисис Натсир, която била разведена и живеела сама, е имала полов акт, преди да бъде задушена. Според специалистите тялото й е престояло в апартамента най-малко два дни преди да бъде открито. Пълен доклад от аутопсията предстои да бъде публикуван утре. В стаята, където е бил намерен трупът, не са били открити видими следи от борба, което подсказва, че убиецът и жертвата са били познати и жертвата го е поканила в дома си. В полицейския доклад обаче се споменава любопитната подробност, че върху стената над леглото на убитата са забелязани интересни драскулки, направени с червило, които наподобя ват на арабските мръсотии по градските улици.

Сърцето на Рандал за миг спря, после заби ускорено. Кръвта нахлу в главата му и ръката му затрепери. Към статията бяха приложени и две фотографии. На първата се виждаше жертвата такава, каквато е била приживе, усмихната и сияйна, на светлинни години далеч от смъртта, сграбчила я в неделя вечерта. На втората се виждаше леглото и драскулките на стената над него. Снимката беше неясна, но той не се нуждаеше от лупа, за да прочете написаната дума. Тя се бе врязала в душата му още преди година и повече: „фахиша“. Страхът и кръвта го бяха проследили дори и тук. Паниката го сграбчи така, че за момент не можеше да разсъждава логически, но много скоро беше заместена от нещо, което той много трудно можеше да опише с думи. Това беше чувството на екзалтация, примесено с ужас, чувството, което изпитва ловецът, добрал се най-после до плячката си. Веднъж само бе спохождан от такова чувство, тогава, когато бе седял спотаен в мрака зад провесената черга в зуркхана, наблюдавайки облечените в бяло мъже в залата, предвкусвайки момента, когато ще отвори вратата и ще излезе при тях.

Той стана и отиде до телефона. Само след секунди получи връзка с кабинета на Хауърд Стрейкър в ЦРУ, Лангли.

— Тук е Рандал. Искам да говоря с Хауърд, ако обичате.

— Съжалявам — прозвуча в слушалката гласът на секретарката, — но мистър Стрейкър преди около час потегли за Белия дом. В три часа има уговорена среща с президента. Ако желаете, можете да оставите съобщение.

— Не можете ли да се свържете с него в Белия дом?

— Съжалявам, мистър Рандал, но той ми остави съвсем ясни разпореждания, че не желае да го безпокоят. Оставете съобщение, ако желаете.

— Прекалено е важно да оставям съобщение, дявол да го вземе. За какво е тази среща? Колко дълго ще продължи?

— Не мога да ви кажа, сър.

— По дяволите, аз имам допуск и до най-висшите държавни тайни!

— За тази среща специално не фигурирате в списъка, мистър Рандал. Аз самата не знам нищо за нея. Не мога да ви помогна.

Рандал бесен стовари слушалката върху апарата. Пое си дъх, после пак вдигна слушалката и набра нов номер. Този път го свързаха с Брандън Стюарт.

— Стюарт слуша.

— Здравей, Стюарт, тук е Питър Рандал.

— Какво мога да направя за теб, Питър?

— Искам да знам какво става днес следобед. Хауърд Стрейкър е заминал на среща в Белия дом. Трябва да се свържа с него, но секретарката му, която, изглежда, се мисли за много умна, само ми повтаря да съм му оставел съобщение.

— Хей, спокойно, Рандал. С какво мога да ти помогна?

— Знаеш ли нещо за тая среща с президента?

— Да, но нямам право…

— Виж, не ме вълнува какво точно обсъждат, но можеш ли поне да ми кажеш дали не става дума за Иран?

Стюарт се поколеба, после каза:

— Да, мисля, че мога да споделя това с теб. Така е.

— Стюарт, има ли някакви иранци на срещата?

— Съжалявам, Питър, но не мога…

— По дяволите, Стюарт, страшно важно е. Има ли някакви шибани иранци в Белия дом, или не?

— Може би ако ми обясниш защо искаш да знаеш… Трябва да ми кажеш какво…

— Слушай, те са във Вашингтон!

— Кой е във Вашингтон? За кого говориш?

— Групата от Колхак. Не знам колко са, нито знам защо са тук. Знам само, че вече са тук.

На другия край замълчаха. И когато Стюарт накрая проговори, гласът му беше значително променен. Рандал долови страха в него. Значи на срещата имаше иранци.

— Ще направя каквото е по силите ми, за да се свържа с президента. Ще се моля на Господ да си на погрешен път, Питър.

Линията изщрака. Рандал затвори телефона, сграбчи палтото си и хукна към вратата. Беше три и четиридесет и пет. За пет минути щеше да се добере до Белия дом, ако настъпеше газта.

 

 

В четири часа се договориха да отсрочат срещата с Наваи, докато президентът и Съветът за сигурност се срещнат да обсъдят обстойно предложенията. До този момент иранските условия бяха съвсем разумни и приемливи и включваха готовност да се признае незаконността на акта с вземането на заложниците. Картър беше оптимистично настроен и очевидно облекчен, че по невероятна случайност патовото положение беше получило решение.

Звънна вътрешен телефон и стенографът вдигна слушалката. Изслуша внимателно другата страна, но не каза нищо. В момента, в който той затвори телефона, президентът се изправи и тъй като младият иранец го последва, Картър протегна ръка и се усмихна. Наваи се засуети за миг с броеницата в дясната си ръка и неволно скъса кордата до финия копринен пискюл. Зърната се пръснаха по килима в краката на Наваи и президента, търкулнаха се във всички посоки. Всички присъстващи инстинктивно се приведоха да ги съберат, преди да са се разбягали под креслата и масичките. Президентът също се наведе и събра няколко. Никой не забеляза почти неуловимото движение на Наваи, с което той изхлузи и последните зърна на броеницата и в ръцете му остана струната за пиано, на която бяха нанизани. И когато президентът се изправи и протегна ръка към Наваи с пълна шепа зърна, убиецът метна върху врата му мигновено създаденото смъртоносно оръжие, извъртя се, заставайки встрани от жертвата си, и дръпна краищата с всичка сила.

Всичко се разви за частица от секундата. Наваи беше обучен да убива и беше експерт в употребата на смъртоносната тел. На няколко пъти му се бе случвало да убива, безшумно и мигновено. По всички канони на убийството Картър вече трябваше да е мъртъв, с прерязана адамова ябълка и шийна вена. Но още докато ръцете на Наваи опъваха тела, куршум го прониза под рамото, а след миг друг проби хълбока му. Изстрелите дойдоха откъм дясната му страна. Прострелян почти от упор, той беше отхвърлен на пода и само след секунди Стрейкър и Пайк стояха над него, като последният измъкна тела от ръцете му, докато останалите се хвърлиха да помагат на президента. След миг охраната се втурна през вратата извадени пистолети. Наваи лежеше на пода потънал в кръв, а на два метра от него стоеше стенографът с насочен срещу него револвер. В действителност той беше агент от специалните служби, преди година поставен за ситуации като тази, без президентът да знае.

Навън вече падаше здрач. Завършваше първият ден от петнадесетото ислямско столетие. Самотна звезда се появи в небето над Капитолия. Над Мека небето беше обсипано със звезди.

25.

Във Вашингтон потиснатият, макар и не съвсем очевидно, президент направи първото си официално изявление относно възможността за употреба на сила от страна на Съединените щати за разрешаване на ситуацията със заложниците. Той заяви, че ако иранската страна не освободи задържаните насила дипломати без никакви условия, той е в правото си да използва военна сила срещу Иран.

Само час след речта му Пентагонът обяви, че една военноморска флотилия е вече на път от Филипините за среща с други бойни американски кораби, патрулиращи в Индийския океан. През март едно военноморско оперативно съединение вече бе напуснало Филипините на път за областта след избухването на война между Северен и Южен Йемен. В средата на октомври една военноморска бойна група, предвождана от 51 000 тонния кораб на САЩ „Мидуей“ беше навлязла в региона. Групи Б-52 и системи АУАКС вече бяха извършили разузнавателни полети. 60 000 тонният самолетоносач „Китихок“, съпровождан от ескорт разрушители, напусна базата в Субик Бей същата нощ и пое курс на запад. В Норфолк, Вирджиния, атомният самолетоносач „Нимиц“ вдигна котва на път за Оманския залив; със своите 90 000 тона водоизместимост при пълен товар и дължина над триста метра той беше най-големият боен кораб в света. Носеше на борда си осем ескадрили изтребители прехващачи, бомбардировачи и противолодъчни самолети, плюс самолети Е-2С за ранно предупреждение, или общо деветдесет бойни въздушни единици. Подобно на „Китихок“, той притежаваше три системи от управляеми ракетни комплекси. Корабният му екипаж се състоеше от 3 300 души плюс 3 000 души военновъздушен персонал. „Де факто войната“ на Хомейни се превръщаше все повече и повече в реалност.

 

 

Наваи, все още в безсъзнание и със силно кръвотечение, беше приет по спешност в главната болница на окръг Колумбия, на северния бряг на Анакостия, и беше незабавно опериран. Първият куршум бе проникнал в юрната част на ръката му отпред, като се беше плъзнал по костта, разкъсвайки артерията и пронизвайки гръдния кош отстрани над осмото ребро. Оттам бе минал над десния бъбрек, след което бе напуснал тялото през долната част на гърба. Вторият го бе поразил долу, в кръста, пронизвайки второто плаващо ребро, и бе излязъл от тялото пак през гърба, без да засегне жизненоважен орган. Положението му беше сериозно, но не критично, и след операцията го преместиха в стая на третия етаж. Новината за опита за покушение се пазеше в строга тайна от пресата, а в болницата раните на Наваи бяха обяснени като получени на вашингтонското летище при опита му за бягство, след като се опитал да пренесе незаконно оръжие на борда на самолета за Лос Анджелис. Болничният персонал беше помолен да пази случая в тайна, защото ако историята плъзнеше, това би довело до насилствени актове спрямо невинни граждани на Иран в Щатите. Пред вратата на стаята на Наваи беше поставена денонощна охрана; в щаба на ФБР и Държавния департамент се водеха трескави приготовления за разпит на пленника, щом дойдеше в съзнание. В хотелската му стая бяха изпратени агенти, които не откриха нищо от екипировката му, използвана при подправянето на документите, но пък за сметка на това намериха множество книжа, отхвърлени като несъществени при предишното претърсване, всички на фарси. Те бяха отнесени в кабинета по иранските дела в Държавния департамент и Пайк и екипът му веднага се заеха с тях.

Неуспелият убиец скоро дойде в съзнание, но лекарите не позволиха да бъде разпитан до четвъртък. Разпитът се провеждаше от Стрейкър, подпомаган от Питър Рандал, в присъствието на представители на ФБР, специалните служби и Държавния департамент. Стрейкър беше разтърсен повече от всеки друг, не само от случилото се в Овалния кабинет, но и от информацията на Рандал, че Наваи е член на онази група, която толкова дълго бяха преследвали в Техеран. Отпечатъците от пръстите на иранеца бяха идентифицирани с част от откритите върху някои предмети в апартамента на Фатиме Натсир, включително и върху патрона с червилото, с което беше драскано по стената. Нито Стрейкър, нито Рандал можеха да се досетят за истинските мотиви на опита за покушение, но и нито те двамата, нито никой във Вашингтон се съмняваше, че ако Наваи беше успял, то някоя група в Техеран мигом би поела отговорността за случилото се. И без значение дали членовете на тази група се окажеха партизани или хора на държавна служба, резултатът би бил един и същ: война между двете страни. Нищо не би могло да я предотврати.

Стрейкър започна разговора с Наваи с мисълта, че няма да се получи нищо, но за негова изненада иранецът беше повече от сговорчив. Той самият искаше да говори, да изясни нещата. Стрейкър включи един магнитофон и поднесе микрофона до устните на бинтования мъж.

Наваи говореше съвсем спокойно, макар че болките му още не бяха стихнали.

— Сега вече знаете, че по-голямата част от онова, което ви казах по-рано, не е истина. Някои от документите ми бяха подправени. Но известна част от нещата са точно така, както ви ги представих. Аз наистина съм с Горух-е Бадр и в продължение на много години бях член на муджахидините. Връзката между аятолах Мехдави Хани и муджахидините е точно такава, каквато ви я описах, и той даде разрешението си за телеграмата, убедила ви за мисията ми. Също така е вярно, че аятолах Марвдашти е свързан с нашата група. Но аз всъщност дойдох тук като част от специално оперативно подразделение на муджахидините със съвсем различна задача. Вие знаете, че на 13 май тази година аятолах Халкхали оповести фетва, обявяване на смъртната присъда на шаха и семейството му. Около месец по-късно той предложи награда от сто и четиридесет милиона долара на този, който изпълни тази присъда, и наблегна, че всеки, който загине, докато го извърши, ще бъде възвеличен като мъченик за каузата на исляма. И тогава, на първи август, той сформира своята така наречена „Червена армия“, Джашън-е Сорк, и възложи на членовете й отговорността за осъществяването на екзекуцията на шаха и другите врагове на революцията. Аз бях един от първите записани в Червената армия. Няколко от членовете на Горух-е Бадр се присъединиха към армията на Халкхали и първоначално планирахме да пътешестваме като група до Мексико, където по това време беше отседнал шахът със семейството си. Но преди месец чухме, че е бил преместен в Корнелския медицински център в нюйоркската болница със силна охрана на седемнадесетия етаж. Първата ни реакция беше да продължим според първоначалния си план с пътуване до Мексико, където можехме да екзекутираме жената на шаха и така наречения престолонаследник Реза, но тогава ни хрумна, че ако успеем да убием самия шах в сърцето на Ню Йорк, това ще бъде истински триумф за каузата ни. Така че в началото на този месец се добрахме разделени до Ню Йорк, събрахме се и започнахме да кроим планове. Снабдихме се с огнестрелно оръжие и експлозиви посредством контакти в Ню Йорк и всеки ден някой от нас беше сред иранските студенти, протестиращи пред болницата. По този начин проучихме добре вътрешното и външното разположение на болничната сграда и стигнахме до извода, че би ни донесла успех само нощна атака. Бяха минали само няколко дни, откакто бяхме пристигнали в Ню Йорк, когато се разнесе вестта за американските заложници в Техеран, и веднага проумяхме, че инцидентът ще доведе до драматичен обрат във взаимоотношенията между двете страни. Обсъдихме как бихме могли да демонстрираме солидарността си със студентите и стигнахме до извода, че ако успеем да екзекутираме едновременно и шаха, и президента на Съединените щати, това би бил символичен акт с огромно значение. Половината ни група избра да остане в Ню Йорк, докато останалите дойдохме тук във Вашингтон, за да измислим план. Бяхме се разбрали да го направим на първия ден от месец мухарам, началото на новото столетие, като най-подходящия ден за екзекуции, и съгласувахме плана. Накрая се спряхме на схемата, която включваше само мен. Ако нещата не тръгнеха по плана — както и стана с мен, — тогава само аз щях да бъда арестуван или убит, докато останалите можеха да се завърнат в Ню Йорк, да се прегрупират и да продължат борбата. Останалото ви е известно.

Историята на Наваи прозвуча съвсем правдоподобно на Рандал, но оставяше много неясни петна, що се отнасяше до целите и дейностите на групата. И когато иранецът приключи, Рандал поиска да го разпита по-подробно.

— Наваи — започна той, — не знам дали изобщо има нещо вярно в това, което ни разказа, но със сигурност знам, че това не е всичко. И ти ще ми кажеш всичко, което искам да знам, дори и да ми се наложи да те измъчвам до смърт. Не мисля, че някой от тези джентълмени тук би могъл да ме спре. Първо, искам да знам кои бяха онези Седмината и каква им беше целта.

Наваи не успя да скрие изненадата си, но бързо се съвзе.

— Те бяха избрани да осъществят мисии, подобни на нашата — усмихна се той.

— Беше ли ти един от тях? Ти седмият човек ли беше?

Иранецът кимна.

— Ти ли трябваше да си първият?

Той отново кимна.

— Кои бяха останалите осъдени на смърт?

Наваи не отговори. Не откъсваше погледа си от Рандал.

— Беше ли Садат един от тях? — настъпваше той.

Иранецът поклати глава.

— Не знам.

— Бяха ли заместени, така както беше заместена първоначалната Седморка от Колхак? Или ти си последният?

— Има безброй Седморки. Те нямат край.

— Лъжеш, проклет да си!

Хауърд Стрейкър пристъпи напред и хвана Рандал за рамото.

— Питър, не се хващай на провокациите му. Не го оставяй да те изкара от нерви.

— Всичко е наред. — Рандал потисна гнева си и се върна към разпита, припомняйки си как беше разпитвал Моини.

— Какво е Мечът?

— Ал-Саиф.

— Не ми трябва арабският превод, искам да знам какво означава.

Иранецът се усмихна многозначително.

— Не какво. Кой.

— Добре, кой тогава?

— Той е изваден от ножницата.

— Къде?

— В светилището.

Рандал се навъси, после погледът му се втвърди. Беше проумял значението на думите.

— В Мека? Махди? Той от вашата група ли е?

Иранецът не каза нищо, само се усмихна.

— Какви са тези копия? Или кои са те?

Мълчаливата фигура на леглото продължи да се усмихва.

— Това неговите войници ли са, онези, които е отвел в джамията?

Очите на Наваи бяха неподвижни, а устните — твърди.

Стрейкър се приближи до Рандал и му прошепна:

— Това е достатъчно за днес, Питър. Той се затваря в себе си, и физически, и психически. Не можеш да измъкнеш нищо повече от него. Нека да обсъдим това, което вече научихме.

 

 

Три дни по-късно Стрейкър свика съвещание с Рандал, Артър Пайк и представители на ФБР и Агенцията за национална сигурност. Главната отговорност по разследването падаше върху плещите на Пайк и иранския отдел, но Стрейкър имаше задачата да ръководи ежедневната работа. Стрейкър се бе опитал, наистина до този момент без особен успех, да пресъздаде облика на групата, в която членуваше Наваи, въз основа на получената от него информация. Представителите на разузнавателните служби по целия свят получиха подробности, но изискването разследването да се води под най-строга тайна свеждаше до минимум и без това оскъдната обратна информация. По-значителни резултати бяха получени от разследванията по една от вещите, открита от агенти на ФБР в хотелската стая на Наваи.

Тя представляваше фотография на млад мъж в американска академична роба и беше надписана: „На моя скъп приятел Хюсеин, от Фаридун, по повод дипломирането ми, юли, 1975 година.“ На гърба с друг почерк беше добавен стих от четвърта глава на Корана: „Бог не обича предателите и грешниците“, последван от думите „Нищо не е забравено“. Фотографията беше размножена и копията разпратени по всички учебни заведения на територията на Съединените щати, скоро след което човекът от фотографията беше идентифициран. Някой бе разпознал дипломантската роба като мантията, носена при присъждане на докторат в Масачузетския технологичен институт. Човекът на фотографията се оказа иранец на име Фаридун Амирзаде, роден в Техеран през 1948 година, който се бе обучавал в университета „Пахлави“ в Шираз, преди да отиде в МТИ да прави следдипломна работа по ядрена физика. През 1975 година се върнал в Иран, но още в началото на 1977 дошъл отново в Бостън, търсейки контакти със старите си преподаватели за съвет как да докладва на американското правителство неща от изключителна важност за Съединените щати. Преди обаче запитванията му да дадат резултат, бил извикан обратно в Иран — според някои сведения го повикала жена му, защото дъщеря им се разболяла сериозно — и оттогава ни вест, ни кост от него.

Два дни след получаването на тази информация от МТИ пристигна доклад от германската Служба за защита на конституцията, Бундезамт фюр Фервасунгшутц (БФФ), или полицията за вътрешна сигурност. Докладът им беше получен в отговор на рутинна молба за информация, разпратена до всички главни западни разузнавателни агенции и служби за сигурност. А Западна Германия, с големия брой иранци, живеещи на територията й, и заплахата, която представляваха иранците марксисти в Източна Германия, държеше под зоркото си око хората от тази националност на своята територия, независимо дали живееха там, или само я прекосяваха. Конфедерацията на иранските студенти в Западна Германия беше една от най-войнствените анти шахски групи в Европа преди революцията. Като ответна реакция действията, предприети от западногерманската полиция (действаща по заповеди от прошахското правителство в Бон) срещу иранските протестиращи, бяха отбелязани заради особената им бруталност.

Компютърът на БФФ в Кьолн беше захранен с информация от компютъра на ИНПОЛ във федералния отдел по криминални разследвания във Висбаден, който идентифицира Фаридун Амирзаде като заподозрян в терористична дейност. С това беше открито първото звено в дългата верига.

Хауърд Стрейкър изучаваше лицата на мъжете пред себе си. Всички бяха напрегнати и разтревожени, с началства, виснали над главите им за достоверна и бърза информация, за резултати, които биха им позволили да осмислят случилото се и да го прехвърлят навсякъде другаде, само не и в собствените си ведомства. Самият Стрейкър се намираше под същия натиск, но той поне, за разлика от другите, имаше преки впечатления от Иран и от собствен опит знаеше колко умело можеше да се измъква групата на Наваи. Той дори и не смееше да се надява на бързи резултати, най-малкото защото не беше сигурен дали биха били от полза, но поне най-после имаше да докладва нещо важно. Отвори тънката папка с оскъдните материали, които бе успял да събере до този момент, прокашля се и залата потъна в тишина.

— Господа — започна той, — всички сте видели копия от фотографията, открита в стаята на Наваи, и сте чули предишното съобщение от МТИ. Това, което току-що пристигна от Германия, е далеч по-интересно, но също така и малко тревожно. Амирзаде, човекът на снимката, е бил регистриран от техния отдел по криминални разследвания под тяхната категория за терористична дейност Бефа-К след едно посещение, което е направил през 1977 година до Хамбург, където е имал среща с професор Ернст Клайбер, шеф на частната западногерманска ракетна компания на име ДРАСАГ. Инициалите се разшифроват като Дойче Ракете унд Сателит Гезелшафт — Германска компания за производство на ракети и спътници. ДРАСАГ е основана в Западна Германия в края на шейсетте от Клайбър и известен брой други учени за производство и продажба на една модифицирана версия на ракетата Фау-2, която фон Браун създава в Пенемюнде по време на Втората световна война. Направена е от масово произвеждани компоненти и се изгражда върху два резервоара с малки двумоторни модули с последователно задействане. Учените, създали ДРАСАГ, преодоляват един основен проблем при обикновените ракети посредством подмяната на твърдото гориво, комбинирано с течен водород и кислород, с една нова технология, базираща се на използването на азотен окис и парафин. Две години преди Амирзаде да направи контакт с Клайбер — разбира се, може да се окаже, че това не е била първата им среща — компанията е сключила споразумение с президента на Уганда Амин, който им е дал абсолютното право да се разпореждат с една площ, надхвърляща тридесет хиляди квадратни мили върху централното плато около езерото Кайога. За региона се счита, че е превърнат в изпитателен полигон за ракетите на ДРАСАГ, но компанията съумява да придобие няколко доста стабилни предимства. Те получават правото да строят летища, да издигат наблюдателни постове, телекомуникационни и радарни инсталации, да строят пътища, железници, болници — с други думи, просто да управляват шибания район. В замяна на всичко това, разбира се, нашето другарче Амин трябвало да получи първите функциониращи ракети. Компанията твърди, че ракетите й били предназначени за евентуална продажба в страни от Третия свят, които желаят да изстрелват в орбита комуникации и наблюдателни спътници, и може би това е така. Факт е обаче, че тези ракети могат да бъдат приспособявани за изстрелване на ракетни управляеми снаряди. Най-голямата ракета, която трябвало да произведат, трябвало да съдържа комплекс от шестстотин двигателя, способни да изведат в орбита десет тона полезен товар. Доколкото ни е известно, някои от ракетите им притежават ефективен радиус на действие около двеста мили. А едва ли е необходимо да убеждавам когото и да било от вас, че за ракета, способна да изведе спътника в орбита, не е никакъв проблем да се замени спътникът с бойна глава. А всяко дяволско нещо, което може да бъде съоръжено с бойна глава, може да си закачи и ядрена бойна глава. Последните доклади потвърждават, че дори още преди детронирането на Амин компанията е договаряла да се измести на север в Либия, където Кадафи е бил готов да им предостави всички искани условия. Поради тези съвсем очевидни причини западногерманците са започнали да държат здравата под око всички дейности на ДРАСАГ. БФФ е следила с най-голямо внимание всяко движение на ръководството на компанията и контактите й на западногерманска територия, така че срещата на Амирзаде през 1977 година с Клайбер е била регистрирана просто като рутинен контрол. По всичко личи, че след като напуска Хамбург, Амирзаде е бил забелязан от служителите по контролно-пропускателните пунктове на франкфуртското летище да се качва на самолет на „Луфтханза“ с курс към Ентебе. Служителите от контрола са направили копия от паспортните фотографии на заподозрения, след което са изпратили едно копие за съхранение в БФФ. БФФ твърдят, че са го сверили със снимката, която им изпратихме: това е същият човек. Германците бяха страшно отзивчиви. Изпратиха ни и копие от досието си на Амирзаде и ние направихме още копия за всеки от вас. Имам също така копия от четири много кратки досиета на германците за други четирима иранци, свързани с ДРАСАГ. Не ми говорят много и не ми дават никаква информация, що се отнася до това дали има връзка между тези четиримата и Амирзаде или Наваи. И, между другото, германците не мислят, че разполагат с нещо за самия Наваи. Поне не под това име. Препоръчвам да се обърнем към Съвета по разузнаването да поиска допълнителна помощ от Федералната разузнавателна служба, Бундеснахрихтендинст, като ги помоли да ни сътрудничат по този случай. Имам ли разрешението ви?

Ръцете на всички присъстващи се вдигнаха като една и Стрейкър регистрира препоръката, после кимна и седна на мястото си. В дъното на стаята Питър Рандал отново вдигна ръка.

— Да, Питър?

— Хауърд, тези снаряди все не ми излизат от ума. Звучи ми съвсем налудничаво, но дали онези юнаци нямат предвид точно това, когато казват „Копията“? Моини спомена, че „Копията са вече готови“.

Стрейкър потресен се надигна от стола и впи ръце в облегалките. Ако Рандал беше прав, ужасът тепърва започваше.

26.

Стрейкър, Рандал и колегите им няколко пъти разпитваха Наваи, но макар че пленникът им говореше свободно и открито за много неща, повече не спомена нищо за членството си в групата и плановете й на територията на Съединените щати. Едно очевидно потвърждение на историята се появи с новината, че щатската полиция в Минесота е арестувала четирима иранци по обвинения в заговор за отвличане на губернатора. Три дни по-късно на вашингтонското летище ФБР арестува осем иранци малко преди да се качат на самолета за Ню Йорк. Те носели пушки, телескопични прицели и боеприпаси. Доверието в историята на Наваи обаче започна бързо да се пропуква, когато се разбра, че показанията на заловените дванадесет терористи се различават силно от неговите. Един екип още се занимаваше с оригиналните документи, също както и с останалите книжа, намерени в апартамента му, но напредъкът беше символичен.

Всяка вечер Рандал се прибираше в квартирата си или от кабинета си, или от болницата, всеки път все по-разтревожен. Тормозеше го нещо, което той все още не можеше да назове или посочи. Последните събития в Иран го бяха уплашили, още повече че за разлика от повечето хора, той разбираше много добре причините и значението на тези събития. Тревогата се пораждаше от ситуацията не само в Иран, но и от целия останал ислямски свят. Нещо неописуемо грозно и зловещо застрашаваше цивилизацията, демокрацията и всички либерални традиции на Запада. Нарастващият бяс и арогантност на войнстващия ислям прокуждаха съня от клепачите му така, както надигащият се нацизъм беше тревожил сънищата на баща му през трийсетте.

Стрейкър и останалите, които контролираха разпитите, искаха да използват серума на истината или детектора на лъжата, но лекуващият лекар не разрешаваше прилагането на такива средства, докато пациентът му е в болницата. След като беше съгласувана датата на изписването, 3 декември, бяха направени необходимите разпореждания за прехвърлянето на Наваи в един строго секретен отдел в щаба на морската пехота в Ист Арлингтън, където вече можеха да използват и много по-твърди средства при разпитите. Стрейкър недвусмислено обясни това на иранеца, но Наваи само му се усмихна и не каза нищо.

 

 

Курт Мюлер, директорът на хамбургския отдел на БФФ, отвори сто и тридесетата папка за деня. След като Вашингтон им беше отправил молбата си за помощ при разследването на случая Амирзаде/ДРАСАГ, той работеше извънредно, за да проследи всички възможни следи. Заряза всичко и се съсредоточи само върху новия случай. Строго погледнато, работата нямаше нищо общо със Западна Германия. Амирзаде и приятелите му не бяха нарушили законите на федералната република, а ДРАСАГ си беше съвсем законна, макар и подозрителна, компания. Не бе необходимо обаче човек да извърши престъпление или дори само да го планира, за да се озове в компютъра във Висбаден или да стане обект на интензивен интерес от страна на БФФ. По всичко личеше, че на американските колеги им пари под краката; работата беше наистина дебела. А и освен това Мюлер от няколко години следеше с най-голямо внимание компанията и всички нейни действия.

Той знаеше, че един-двама от учените, замесени в разработката на ракетите в ДРАСАГ, са бивши нацисти, също като някои от финансовите гърбове на самата компания; дотук нищо нелегално и определено съвсем обичайно в Западна Германия, макар и да не беше успокояващо. В продължение на няколко години лица от различни националности бяха посещавали офисите на компанията. Основно принадлежаха на развиващите се страни с раздут военен бюджет: Либия, Пакистан, Уганда, Кения, Бразилия и Индонезия. С малки изключения всички бяха дошли като официални представители, изпълнени с желание да обсъждат потенциала на ракетите, или както те евфемистично го наричаха, „програмите за наблюдение чрез системи от спътници“, приети от собствените им правителства. Но петимата иранци, посетили ДРАСАГ между 1976 и 1979 година, бяха озадачили тайната полиция с очевидната си липса на всякаква връзка с режима на шаха. Обикновено винаги отзивчивото иранско посолство в Бон този път бе заявило, че не разполага с никакви сведения за престоя им в страната и не знае нищо за тях или дейността им.

От началото на работата си върху досиетата Мюлер не бе постигнал особен напредък. Двама от иранците бяха посетили ДРАСАГ съответно през май 1976 година и юли 1977. По време на престоя си в Западна Германия те бяха следени с голямо внимание от БФФ. Тайната полиция бе установила, че те са осъществили контакти с водещи членове на Дойче Акционгрупе, най-голямата от общо двайсет и трите западногермански неонацистки организации. След срещите си с фашистката група всеки един от тях бе посетил и Швейцария, където бе отсядал два дни в Цюрих, преди да се завърне в Техеран през Франкфурт. Амирзаде, който бе посетил Хамбург през август 1977 година, и още един от петимата се бяха отправили за Уганда веднага след посещенията си в ДРАСАГ, по всяка вероятност да огледат постиженията на компанията на място. Петият човек бе заминал за Ню Йорк, осъществявайки по този начин първата пряка връзка със Съединените щати.

Какъв ли е бил бизнесът на двамата иранци, посетили Цюрих? След като Вашингтон бе получил сигнала от Бон за швейцарската връзка, той бе помолил съответните власти в Берн да проведат бързи проверки с надеждата да напипат някаква свежа следа. Швейцарските закони правеха подобни разследвания една от най-мудните процедури, но този път швейцарското правителство вече бе влязло в положението на американците по отношение на иранската криза, като бе позволило на посолството си в Техеран да представлява американската страна, а и освен това настоящият случай даваше достатъчно основание за намесата на аналогичните швейцарски служби.

Така или иначе, швейцарците нямаха шанса да открият никаква следа. Моментът обаче, в който Мюлер отвори папката, беше знаменателен: той разбра, че най-сетне е открил следата, която толкова упорито бе търсил. Това беше личното досие на Хелмут Шлайхер, ковчежника на Дойче Акционгрупе. Ръцете на Мюлер затрепериха от вълнение, докато прелистваше съдържанието на папката. Само допреди седмица той би подминал информацията, без дори да разбере за какво става дума, сега обаче контекстът придобиваше съвсем ново съдържание.

В началото на юни 1976 и август 1977 година Шлайхер бе получил чекове от една базирана в Цюрих благотворителна организация, известна под името Благотворително дружество за подпомагане на мюсюлманите (БДПМ), с кантори на модерната Банхофщрасе. Поради някаква причина и двата парични превода от 50000 и 60000 швейцарски франка съответно не бяха привлекли ничие внимание. Мюлер бързо направи кръстосана проверка и откри, че точно тези суми са били преведени много скоро след всеки случай в собствената сметка на Акционгрупе. Мюлер вдигна слушалката и набра номера на свой приятел във Федералното данъчно бюро.

В резултат на продължителния им разговор след няколко часа той вече знаеше, че между 1975 и 1979 година по хамбургската сметка на ДРАСАГ са били направени най-малко дванайсет парични превода, възлизащи на над 500 000 швейцарски франка. От БДПМ. В съпровождащите ги данъчни отчети тези плащания бяха представени като пожертвувания за обществена работа, осигурявана за безработни и изпълнявана от ДРАСАГ в Уганда, като в същото време БДПМ беше описано като благотворителна организация, основана през 1970 година от няколко ирански бизнесмени с цел осигуряване на помощ за бедните мюсюлмани в развиващите се страни в Африка и по целия свят.

27.

От няколко дни между силите на саудитското правителство и бандата бунтовници, водени от Мохамед ибн Абд Аллах и братовчед му Джухайман, се водеше кървава битка. Реакцията спрямо въстаналите беше бърза, но несигурна и неефективна. По заповед на принц Султан ибн Абд ал-Азиз транспортни самолети С-130 бяха излетели за Табук и Хамис Мишаут да докарат войници и следобед шестстотин мъже от силите със специално предназначение вече бяха в Мека. От Риад бяха изпратени подкрепления от полицейски сили и националната гвардия. С падането на нощта бяха издадени заповеди да се прекъснат комуникациите с джамията и да прережат всички силови и захранващи кабели. Войниците атакуваха в сгъстяващия се здрач, само за да бъдат прострелвани от ястребооките снайперисти, загнездени по минаретата.

На следващия ден беше направен катастрофален опит за хеликоптерен десант с надеждата да проникнат в самата джамия. И когато султанските войници се втурнаха непокрити в открития вътрешен двор, снайперистите на Махди откриха унищожителен огън. Хеликоптерите правеха опит след опит да стоварят подкрепления в двора, но всеки път биваха отблъсвани след многобройни жертви.

В петък правителствените войски атакуваха с подкрепата на декларация от саудитското висше духовенство, разрешаваща военни действия на територията на самата джамия, и успяха да си пробият път до вътрешността й. Срещу защитниците беше използван сълзотворен газ, доставен от американското посолство, и те бяха принудени да слязат от минаретата и горните етажи на сградата и да отстъпят в подземните килии и проходи, разположени дълбоко под двора. Автоматичната стрелба не стихна цяла събота и неделя. Зад набързо издигнатите барикади Махди и последователите му отблъсваха яростните атаки на врага, принуждавайки го да плаща скъпо и прескъпо за всеки техен паднал събрат.

Затворниците не знаеха нищо за развоя на събитията по света, но Махди използваше всяко кратко затишие и ги окуражаваше да се бият докрай. Убеждаваше ги, че саудитските власти крият факта, че президентът на Съединените щати е убит и че войната между Америка и ислямския свят вече е започнала. Успеят ли да се задържат още само няколко дни, до десетия ден на месеца мухарам или малко след това, великият джихад вече ще бъде в ход и те ще бъдат призовани да поведат армиите на исляма срещу силите на неверниците.

В понеделник останките от групата на Махди, все още двеста на брой заедно с жените и децата, бяха потънали дълбоко в лабиринта на подземните тунели и килии, които кръстосваха района под джамията подобно на гигантски къртичини. Тези подземни убежища — на арабски халави, бяха над триста. Бяха издълбани в сивата лава, върху която преди столетия бе изградена Мека — дълбоки дупки, предназначени за строго усамотение на най-верните последователи на исляма.

При всяко затишие се възцаряваше почти непоносима тишина — не само тишина, а безброй безмълвия, всяко различно. Нямаше нито ден, нито нощ, само къси редувания от мъчителен сън и жестоките челюсти на глада, усилващи се с всеки изяден килограм ориз. Вонята беше непоносима, гнилият дъх на тунелите се смесваше с отвратителните миризми от набързо изкопаните тоалетни и всепроникващия мирис на страха. Кълба сълзотворен газ от време на време изпълваха тунелите, принуждавайки защитниците им да притискат отчаяно мокри кърпи към носовете и устите си, за да могат да дишат. Мракът притискаше всички в безмилостната си прегръдка, накъсван само от огънчетата на изстрелите.

Махди беше навсякъде. Той сякаш не спеше, нито губеше надежда. Доведените до отчаяние мъже се ободряваха само от няколко думи, прошепнати в мрака, или от докосването на ръката му. Той вземаше участие във всички сражения, бягаше невидим по галериите и стреляше по неясните силуети на правителствените войници, призовавайки ги да сложат оръжия и да се сражават на страната на истината. Понякога чуваха гласа му сякаш да извира от кънтящите тунели, а гръмогласните му викове смущаваха врага и засилваха вярата в него у последователите му.

Късно тази нощ той седеше на предна позиция заедно с Джухайман ибн Саиф и иранския съветник. Всяка атака притискаше и него, и последователите му все по-дълбоко в тунелите, убивайки някого на едно място, ранявайки друг на друго. Войниците му се топяха като сняг под слънце. Но нямаха друг изход, освен да се бият до сетни сили или до последния патрон. Нямаха никакви илюзии относно съдбата си, ако паднеха живи в ръцете на врага.

Мохамед ибн Абд Аллах. Нещата не се развиваха според плана и разумът му беше изпълнен със страхове и съмнения, които той не се осмеляваше да изрече на глас. Не можеше да разбере какво беше станало. Дали Бог не го беше напуснал? Това беше единствената мисъл, която не смееше да разчопли дори и пред себе си. Или Хюсеин Наваи се бе провалил? Дали Картър беше все още жив, а войната необявена? Той бе изпълнил своята част от плана, вдигайки се в Светилището в уречения час, но сега напразно чакаше отнякъде вест за нови въстания, за новината, че часът на истината действително е ударил и че последната битка е започнала. Най-големият му страх беше да не попадне жив в ръцете на врага, да не се гаврят с него, преди да го обезглавят пред зяпащата тълпа.

До този момент правителствените войски се бяха сдържали да не предприемат повсеместна атака, несигурни за броя на жертвите под земята. Вероятно имаха заповеди да изведат бунтовниците живи на повърхността, така че да бъдат съдени и осъдени публично според законите на исляма. Но Мохамед ибн Абд Аллах знаеше добре, че в един момент търпението на началниците им щеше да се изчерпи и щяха да дадат заповед за последен щурм. Щяха да използват газ, ръчни гранати, а може би дори и огнехвъргачки. И никой нямаше да се спаси.

Изведнъж отляво се разнесе вик, последван от бумтенето на автоматично оръжие. Тежък тътен разтърси подземията и всички помещения. Макар да беше на ръба на силите си, Махди скочи, последван от двамата си бойни другари. Грабнаха оръжията си и затичаха към източника на грохота. Правителствените войници бяха донесли някакво ново тежко въоръжение. Скоро щеше да се развихри нова атака и още докато бягаше през тунела, Мохамед ибн Абд Аллах започна да срича мълчалива молитва.

„О, Господи — замоли се той, — ела ни на помощ. Не ме оставяй да умра тук в мрака. Ти ме спаси в пустинята и ме пренесе тук в дома си. Сега, когато победата ни е само на една крачка, не ме изоставяй.“

Тунелите пламнаха в ослепително сияние, по-ярко и от обедно слънце.

28.

В сряда информацията за БДПМ и сделките му беше изпратена от Берн в Бон и оттам във Вашингтон. Беше 25 ноември. В главната квартира на ФБР беше свикано извънредно заседание за оценка на новите данни. До този момент беше открита само една доста съмнителна връзка между конгломерата ДРАСАГ/Дойче Акционгрупе и САЩ — посещението в Ню Йорк през 1975 на един от петимата иранци. Но тя си струваше да бъде проследена. Бяха изказани няколко предположения за природата на замесения бизнес, но всички бяха съгласни, че БДПМ е нещо повече от фиктивна фондация, създадена да подпомага личности и групи, нуждаещи се от парични средства. Въпросът пред всеки беше: кой е създал БДПМ? Швейцарските закони забраняваха разкриването на такива подробности и колкото и отзивчив да се окажеше Берн, съществуваха прекалено много юридически ограничения, които трябваше да се преодолеят, ако това изобщо беше възможно.

Предвид иранските връзки имаше голяма вероятност фиктивната фондация да е свързана с наркотрафика, и отделът за борба с наркотиците към ФБР беше помолен да предостави информация за всички иранци в Ню Йорк, съдени или заподозрени за участие в разпространението на наркотици. До неделя следобед вече бе съставен дълъг списък. След като отхвърлиха всички дребни пласьори, осъдените преди 1975 година и депортираните, останаха седемнадесет имена. Десет от тях бяха наскоро осъдени, а останалите седем — заподозрени.

Сред заподозрените беше и Мохамед Ахмади. Бюрото по борба с наркотиците от две години вече го държеше в полезрението си и разполагаше с достатъчно доказателства, за да го тикнат зад решетките. Сдържаха се единствено по две причини. Едната беше, че понякога, без да знае, той ги насочваше към някои от контактите си на нюйоркския пазар за наркотици. Другата беше, че начинът му на живот, банковата сметка и деловата му дейност просто не се връзваха с големите суми, за които Бюрото беше сигурно, че минават през ръцете му. Така че те предпочитаха да изчакат за сигурна следа по канала на парите, преди да нанесат удара.

Сега обаче по всичко изглеждаше, че вече са напипали гореща следа. Във вторник вечерта домът на Ахмади и офисът му бяха атакувани едновременно. Ахмади, който се беше завърнал в Ню Йорк само преди два дни от Техеран, беше арестуван с обвинения, запазени отпреди две години, като бяха иззети голям брой документи. По нареждане от Вашингтон нюйоркското бюро по борба с наркотиците препрати всички намерени в дома и офиса на Ахмади документи в главната квартира.

Един пакет документи веднага беше разгледан най-подробно. Това беше една дебела папка, намерена в стенния сейф в офиса. Беше надписана на фарси и английски „Организация за подпомагане на мюсюлманите“ и съдържаше подробно описание на парите, минавали през банковата сметка на благотворителното дружество в Цюрих. В сейфа бяха намерени и няколко други папки, осигуряващи допълнителна информация за ДРАСАГ и свързаните с нея дейности.

На експертите им беше потребен цял ден, за да оценят по възможно най-бързия начин съдържанието на папката и другите документи. Франк Брайтман, ръководителят на разследването, незабавно предаде пълния доклад на директора на отдела по вътрешните операции във ФБР Марвин Тейлър. Тейлър — човек без никакво въображение и инициатива, издигнал се в кариерата си в Бюрото, проповядвайки политиката на предпазливостта, никога в разрез с възгледите на шефовете си, изпита нарастващ ужас, докато четеше краткото резюме.

— Истина ли е това? — запита той, отправяйки горещи молитви към Бога да не се окаже вярно.

— Не бих си позволил да ви го покажа, ако имах и най-малките съмнения — отвърна Брайтман. — Докладът дори не е пълен. Имаме още доста работа върху тези документи, и дори тогава ще има още много да се свърши по европейския клон на тази организация. Ахмади няма да проговори. Жена му и дъщеря му не са от най-сговорчивите, но твърдят, че не знаят нищо, и ние сме уверени, че казват истината. Но дори и в този случай очерталата се картина е повече от показателна.

— Страшна картина. Добре, ще организирам среща на ръководителите на разузнаванията, за да чуят доклада, и ще ги оставим да вземат решение. Направи достатъчно копия, но се увери, че са в ръцете само на надеждни хора. Не искам и думица от това да излезе извън службите.

 

 

В сряда вечерта Карл Манинг, директорът на ФБР, помоли за извънредна среща с членовете на Съвета за разузнаването на САЩ. Тази институция е „Върховният съд“ на разузнавателната общност на Щатите. Членовете й се събират всяка седмица, председател на сбирките е директорът на ЦРУ, който също така изпълнява ролята на президентски съветник по проблемите на разузнаването. На срещата присъстваха шефът на централното разузнаване, директорите на ФБР, Агенцията за национална сигурност (АНС), разузнавателната служба към Комисията по атомна енергия и Бюрото по разузнавателна дейност и изследвания към Държавния департамент (БРДИ), заедно с представителите на агенциите по военното разузнаване и различни консултантски организации към ЦРУ. Срещата беше открита от Манинг, получил изчерпателна информация по случая.

— Господа — започна той, — както всички знаете, преди шест дни беше направен опит за покушение срещу президента. Неуспелият атентатор е иранец и предвид взаимоотношенията ни с неговата страна и проблемите, пред които сме изправени, плюс големия брой негови сънародници, преживяващи на територията ни, е от върховна важност да открием кой го е изпратил и да се опитаме да преценим по-нататъшните рискове. Първата ни следа беше тази фотография.

Той вдигна фотографията на Амирзаде от церемонията по дипломирането му и описа накратко получената от Бон информация и събитията, довели до ареста на Ахмади и сдобиването с документите му.

— Тази сутрин чухме, че Ахмади се е самоубил в ареста. Очевидно е използвал цигара, подпалвайки матрака си, като се е задушил от пушека. Така че в този момент всичко, с което разполагаме, са документите, намерени в сейфа му. Но аз смятам, че те ще са достатъчни, за да ни осигурят всички нужни нови следи. Първо, вече знаем, че Ахмади е бил ключова фигура в една силно разклонена верига за контрабанда на хероин, простираща се от Техеран до Лондон и други европейски градове, чак до Ню Йорк. За един период от най-малко десет години Ахмади очевидно е осигурявал редовни продажби от първокласен хероин на пет или шест крупни пласьори на наркотици в Ню Йорк, макар че не разполагаме с доказателство, за да предположим, че е бил още по-вътре в пазара. Имаме пълна информация с точност до цент за сумите, които е получил за всички пратки — определен процент от парите по всяка сделка е бивал прехвърлян в собствената му банкова сметка или по други, например банкови сейфове за съхраняване на ценности или при брокери по инвестирането. Останалото — а то е набъбнало здраво за тия години — е било превеждано по различни начини в цюрихската сметка на Благотворителното дружество за подпомагане на мюсюлманите — благотворителна организация, която е основал през 1970 година заедно с три други лица, всички иранци с техерански адреси. По наша преценка през споменатите години по неговата сметка са преведени около три милиона долара, заработени от сделки с хероин. През същия период от около девет години Ахмади е правил и депозити по сметките на ДРАСАГ, възлизащи на допълнителни два и половина милиона долара, но все още е неясно откъде са дошли тези пари. Определено не са от бизнеса му с антикварни предмети. Те не са правени от самия Ахмади, макар той да е съхранявал цялата информация за тях, но до този момент още не сме успели да установим кой ги е извършвал. На нас обаче са ни известни местата, откъдето са били изпращани, и това е един от най-обезпокояващите аспекти на целия случай. Ахмади съхранява документи по плащания — някои от тях в хиляди долари, а други в стотици хиляди — от Амстердам, Истанбул, Буенос Айрес, Лондон, Рим, Мюнхен, Хонконг, и особено Техеран. По всичко изглежда, че БДПМ е в центъра на международен трафик на наркотици. Но това може да се окаже само върхът на айсберга. По съвсем очевидни причини авторът на опита за покушение срещу президента не е действал от името на банда за трафик на наркотици, колкото и могъща да е тя. Тук дрогата се явява само като средство, вероятно едно от многото, осигуряващи средства на политическа организация с далеч по-широки цели. Най-мощното доказателство за тази гледна точка може да се открие в една втора папка, съдържаща регистрационни документи по сделките на БДПМ. Това са самите плащания. Някои от тях са изключително любопитни. Ние вече знаем, че ДРАСАГ и Дойче Акционгрупе са получавали големи суми и че и двете се намират в Западна Германия. Съществуват обаче също така и регистрации за други плащания, някои от тях по сметките на частни оръжейни търговци в Париж, Лион и Лондон. През 1976 няколко особено големи суми са били изплатени директно на Джордж Атия, един от водещите закупчици на оръжия за християните в ливанската гражданска война. Тези пари са били преведени директно в банковата му сметка в Цюрих. И накрая, в още една папка има препратки към контакти с голям брой европейски фашистки движения във Франция, Италия, Испания, Белгия и Великобритания. Ние сме особено разтревожени за британската връзка, защото Сикрет Интелиджънс Сървис в Лондон ни съобщи, че разполагат с доказателства, че техни групи преминават курс на парамилитарно обучение и упражнения с тестване на огнестрелни оръжия. Що се отнася до територията на Съединените щати, Ахмади има в архивите си името и адреса на Хал Брустър, водача на Партията за надмощието на бялата раса, базирана в Мейкън, Джорджия. Така че по всичко изглежда, че имаме една международна фашистка мрежа с естествен център, както и в случая с наркотиците, БДПМ. А що се отнася до това, как се връзват всички тези открития, все още не можем да кажем със сигурност. Очевидно БДПМ е работило като фиктивна фондация, в която години наред са били превеждани парите, получени от трафика на наркотици и други такива дейности. След това парите са започвали да изтичат навън, най-вече за финансиране на покупки на оръжие, но също така, изглежда, за подпомагане на различни неонацистки групи и вероятно християнската милиция в Бейрут. Къде и какви са им връзките, един Господ знае. Може би ще научим нещо повече, когато успеем да разпитаме както трябва Наваи. По мое мнение историята, както ни я представя самият той, си е чиста фабрикация. Така че моля за разрешението ви да го изкараме от болницата и да се заловим здраво с него при по-различни условия. Също така препоръчвам да бъдат проведени по-нататъшни разследвания, вече на международно ниво, и то колкото е възможно по-скоро.

29.

На двадесет и девети ноември Наваи, който вече бързо се възстановяваше и скоро щеше да бъде преместен от болницата на ново място за разпит, помоли Стрейкър да му донесе Корана, който беше оставил в хотелската си стая. Стрейкър нямаше никаква основателна причина да му откаже, още повече че лично беше огледал въпросната книга с най-голямо внимание и тя се бе оказала точно това, което изглеждаше — голямо, добре изработено издание в тежка кожена подвързия с различни шиитски апендикси в края, най-вероятно семейна реликва от началото на деветнадесети век. Така че на двадесет и девети ноември Стрейкър занесе книгата на Наваи.

 

 

Във Вашингтон наближаваше полунощ. В Техеран вече се разсъмваше. Скоро след изгрев-слънце големи тълпи започнаха да се стичат на улиците, образувайки процесии, бавно придвижващи се през града. Предната вечер по залез-слънце стотици хиляди бяха марширували под студения ситен дъжд в ритъма на приглушените барабани. Утрото отново ги изкара на улиците. Със зачервени очи, изпълнени с религиозен екстаз, хората крачеха по улиците в памет на смъртта на Хюсеин преди тринадесет века. Носеха вериги, с които се самобичуваха, първо през лявото, после през дясното рамо. По-фанатичните бяха закрепили и бръсначи сред металните звена на веригите. Други непрестанно се удряха по оголените гърди или по челата — до разкървавяване. Всичките им грехове, всичките им мъки и страдания щяха да бъдат пречистени на днешния ден и те щяха да бъдат достойни за свещената война срещу сатанинска Америка. Процесията продължаваше, извивайки се като змия, към западната част на града. Пред сградата на американското посолство се беше събрала тълпа от няколкостотин хиляди души, едно безконечно чудовище с безброй усти. В южните райони на града подобни по-малки процесии се придвижваха през тесните улички. А в една къща близо до шахската джамия осем мъже седяха безмълвни, вслушани в крясъците отвън.

 

 

Нощната сестра направи обиколката си в 22 часа. Пред вратата на Наваи зае мястото си новият страж — щяха да го сменят в осем сутринта на следващия ден. Отделенията на третия етаж бяха спокойни, коридорите бяха опустели; всички пациенти спяха. Наваи стана от леглото, влезе в малката баня и изпълни очистващите процедури, необходими за ритуалната молитва. Въпреки че лекарите изрично му бяха забранили да го прави, през последните три нощи той бе ставал в полунощ, за да изпълни салат. Стражът през първите две нощи беше влизал в стаята му, беше го намирал проснат на пода и тъй като не знаеше нищо за лекарската забрана, не беше коментирал случая. И когато това се случи и през третата нощ, той вече не прояви любопитство. До ушите му долитаха приглушените напеви, с които Наваи произнасяше молитвата си. Половин час по-късно всичко затихна.

Вътре обаче Наваи седеше напрегнат и неподвижен на пода. Дишаше бавно и дълбоко. В представите си той отново се намираше в изпълнената със сенки, дълбоко потулена в планински Кюрдистан долина, където беше прекарал цяла година с дервишите от сектата Ал-е Хак заедно с учителя си, молла Ахмад, който в продължение на много години също бе тренирал с тях. Загърнатият в черно еднорък молла сякаш беше пред погледа му, с очи, потопени в дълбока медитация. В продължение на дванайсет месеца те бяха седели заедно, докато Хюсеин изучаваше висшите дервишки методики на самовглъбяване, контрол върху дишането и пълна вътрешна концентрация. Нощ след нощ двамата с молла Ахмад бяха посещавали главното здание, за да наблюдават мъжете, потъващи в транс, в който гълтаха бръснарски ножчета, пробиваха бузите си с ножове или шишове или се подлагаха на ухапвания на отровни змии и на високоволтови разряди, достатъчни да умъртвят на мига неподготвен човек. Хюсеин бавно придобиваше способността да преодолява едно по едно всички тези инак смъртоносни упражнения. Учителят му помогна да стигне до границите на човешката издръжливост и да премине отвъд тях, напътствайки го с инстинкта, роден от саможертвата и обучението. И той бързо се учеше, макар това да му струваше много. Не беше успял да стигне до съвършенство, но с определено усилие на волята можеше да постигне значителен контрол върху центровете на болката в тялото си и дори да предотвратява кръвотечения. А сега му предстоеше най-върховното изпитание.

Дълги часове остана мълчалив и неподвижен. Около час преди зазоряване започна да напява тихо ритуала дхикр, неспирно повтаряйки думите „Я Али, я Али“. След половин час смени думите с „Я Хюсеин, я Хюсеин“. Всяка фраза се подчертаваше с резки дълбоки вдишвания, подчинени на строг ритъм. На разсъмване вече навлизаше в първата степен на полухипнотичен транс. Тогава отново промени напева, този път на „Ла илла илла аллах“. После на „Хуваллах“. Отвън стражът, уморен след нощното бдение, предположи, че Наваи е започнал утринната си молитва. Вътре в стаята Наваи продължаваше да седи безмълвен и застинал. Беше със затворени очи, с мускули едновременно стегнати и отпуснати, с контролиран сърдечен ритъм, с всяка секунда забавящ ударите си. И когато първите лъчи на утрото докоснаха небето, той отвори очи, изправи се и отиде до масата. Вдигна Корана и смъкна копринената му обвивка — традиционната обложка на свещената книга в много семейства. Отвори го по средата и го огъна наопаки, така, че между книжното тяло и гръбчето на корицата се появи междина. Пъхна пръсти в нея, измъкна ивицата плат и я откъсна. В оголеното място лъсна метал. Той внимателно го измъкна с палеца и показалеца си. Беше тънко острие дълго почти педя, от най-фина закалена стомана. Внимателно върна ивицата плат на мястото й, затвори Корана и го остави на масата. Там имаше няколко неотворени пакета бинтове. Скъса единия, отряза едно парче и го омота плътно около горната част на ножа, която беше затъпена.

Вдигна ножа и го опря в бузата си, след което започна бавно да го притиска в кожата. Ножът проби бузата, мина през устата и стигна до другата буза; натискът му не спря и след миг острието се показа от лявата му буза. Дори и звук не се изтръгна от устните му, докато пробиваше плътта си, нито капка кръв не се появи по кожата му. Той бавно издърпа ножа обратно. По двете му бузи останаха следи от пробиването, но без никаква кръв.

Пристъпи към вратата, стиснал ножа зад гърба си, отвори я и повика стража. Мъжът тръгна към него, без да подозира нищо; Наваи се олюля и се подпря на касата. В мига, в който мъжът застана до него, иранецът се раздвижи като мълния, прерязвайки незащитеното гърло на пазача и едновременно с това издърпвайки тялото му в стаята. Разрязаното гърло изригна кървава струя и пазачът се строполи на пода. Наваи затвори вратата. После отиде в центъра на стаята, без да обръща повече внимание на мъртвото тяло, коленичи на килима и отново започна да напява „Хуваллах“. След пет минути спря. Беше готов. Насочи върха на ножа към стомаха си и натисна силно. Острият като бръснач връх проникна в тялото му почти без звук; той бързо го издърпа. Избра ново място и отново натисна. Никаква кръв не бликна от разрезите. Седем пъти сряза тялото си, без дори и капчица кръв да излезе от раните, без да издаде и най-малкия звук. Но челото и тялото му се потяха обилно. Той се изправи, залитна, но успя да възстанови равновесието си и се приближи до леглото. Взе остатъка от бинта и скъсаната опаковка, смачка ги в юмрука си и бавно се насочи към банята. Захвърли в тоалетната чиния безформената топка, в която се бяха превърнали превързочният бинт и опаковката му, и пусна водата; после повдигна капака на резервоара и пусна вътре ножа. Върна се в стаята и отново коленичи на килима. Бледото слънце хвърли първия си лъч през прозореца. Наваи пое дълбоко въздух, изкрещя „Аллах Акбар“ и с неимоверно усилие освободи всяка блокировка по тялото си, вените и артериите. Кръвта шурна едновременно като фонтан от седемте му рани, бялата му пижама мигновено се обагри в тъмночервено, потоци гореща кръв рукнаха по пода. Слънцето още не бе се подало изцяло над хоризонта.