Даниел Истърман
Последният убиец (5)

6.

Питър Рандал се събуди от грохота на огнестрелно оръжие. Полусънен се изтърколи на пода, лявата му ръка мигновено измъкна браунинга, закрепен под рамката на леглото. Стаята тънеше в тишина, бледата светлина на ранното зимно утро се просмукваше през затворените щори. Изведнъж гръмнаха още пет изстрела, с много малки паузи. Идваха от улицата под апартамента му. Рандал се търкулна до прозореца, вдигна глава до перваза и внимателно повдигна края на щората. Една стара кола от другата страна на улицата отново изстреля възмущението си при поредния опит на собственика й да запали. Рандал бавно издиша и пусна щората. Навън беше студено.

Пак беше сънувал Виетнам: същия сън, същото лице, същите писъци. Сънят си беше все същият. А и как би могъл да се промени? За Рандал този ден беше Виетнам, всичко останало беше или преди, или след него. Този ден неотменно щеше да присъства в съня му, също и лицето на Райли, изкривено от чудовищната болка: щеше да се надига сред пурпурния мрак, с втренчен поглед и уста, разкривена от ням ужас.

Леглото беше празно. Не беше възможно Фуджико да е тръгнала толкова рано. Той погледна часовника си: беше седем и десет, а тя трябваше да е в посолството чак в девет. Повика я и тя се обади.

— Тук съм, правя закуската. Вече минава седем. Още ли не си станал?

Фуджико беше втори секретар в американското посолство и Рандал живееше с нея вече почти от година. Тя беше полуяпонка-полушведка. Родителите на майка й бяха пристигнали в Сан Франциско от Йокохама след земетресението през 1923 година; баща й беше емигрант второ поколение, чиито родители бяха дошли от Малмьо в края на 90-те години на миналия век. През войната бяха интернирали родителите на майка й и те бяха загубили овощната си градина в южна Калифорния. Закупена десет години по-рано, тя току-що била започнала да им носи печалба през 1941 година. След войната им се бяха подиграли с някакво символично обезщетение, земята им беше превърната на сметище от един базиран в Чикаго комбинат, извлякъл несметни печалби. В резултат на това и двамата бяха загубили всякакво доверие в „американския начин на живот“. До смъртта си в началото на шейсетте бяха живели с родителите на Фуджико, привнасяйки в къщата им атмосферата на постоянна загуба: загубата на традиционни ценности, на самоличност и чест. Когато американците пуснали атомните бомби над Хирошима и Нагасаки, те се отказали от будистката си вяра. Фуджико беше възпитана в атмосфера на несигурност, без да знае каква е точно, неспособна да бъде нито японка, нито шведка, и въпреки това обезкуражена да се чувства американка. Питър усещаше, че тъкмо това е било причината да избере кариера в дипломацията: това беше единственият начин да намери себе си, да открие страната си — нещо, което тя трябваше да постигне в чужбина. Тук, в Техеран, тя можеше да се чувства американка въпреки дръпнатите си очи и кожата с меден цвят.

Рандал сграбчи халата си и тръгна към банята. Откъм кухнята отново долетя гласът на Фуджико: предупреждаваше го, че кафето ще изстине.

— След две минути идвам — извика той.

Когато шест минути по-късно влезе в кухнята, Фуджико вече седеше на масата и отпиваше от чашката си. Беше направила яйца по бенедиктински.

— Закъсняваш — захили му се тя. — Изядох ти яйцата, защото почваха да изстиват. По-добре си извади още от хладилника, ако искаш.

Тази седмица това беше вторият път, в който му беше изяла яйцата. Той реши, че не е гладен, седна и си наля чашка кафе. Кафето издаваше чудесен дъх на прясно изпечени зърна, току-що доставени от склада на посолството. Иранците, за разлика от турците и източните араби, бяха любители на чая, и в Техеран беше почти невъзможно да се намери хубаво кафе.

Ядоха и пиха кафето си в тишина, щастливи, че са заедно и че всяко утро срещат заедно слънцето. Връзката им бе минала през доста стадии. Питър се бе запознал с Фуджико в посолството, беше я харесал и няколко пъти я беше извеждал на разходка. Строго погледнато, личният състав на посолството беше забранена зона за оперативните разузнавачи. В Европа или в някои части на Азия действително нямаше проблеми, но Иран беше традиционно ислямско общество и достъпът му до местни жени на практика беше невъзможен. Онези, които му харесваха, бяха недостъпни, а пък тези, които го харесваха, не му се нравеха и той ги отбягваше.

Двамата с Фуджико бяха престанали да се срещат след като тя беше разбрала с какво точно се занимава. Но само след няколко седмици отново го беше потърсила и му се беше извинила. Нямала право да го съди заради професията му, но трябвало да изчака и да му даде шанс да й се разкрие такъв, какъвто е. От няколко години насам това беше първият опит някой да се опита да проникне зад служебното му лице и за Рандал отначало съвсем не беше лесно да свикне с това.

Отношенията му с жените никога не бяха прости или директни. След Виетнам той беше неспособен да дели себе с другите. Криеше чувствата си зад непрозрачна завеса. Тайният му живот като агент го беше отдалечил още повече от околните. И беше празен.

Но Фуджико бе успяла да проникне зад преградите му. Той не успя да се възпротиви на постепенните й деликатни подходи и накрая, въпреки официалното неодобрение, бяха решили да се съберат. Странният му живот, изпълнен с чудати изисквания, непрестанни смени на настроения, време и място, често ги държеше разделени цели дни, а понякога и седмици. Но тя остана. Никога не го разпитваше, макар че се мъчеше да го накара да говори и с това да приглуши болката, която носеше у дома след всяка своя акция.

Тя беше най-ведрата личност, която познаваше — жизнена и винаги вярна на себе си, с независимост, неделима от женствеността й. Но никога нямаше да направи кариера като дипломат: открит човек като нея със засмени очи и спонтанна реакция не би могъл да разчита на някакъв прогрес в дипломатическите кръгове. Заучените усмивки, фалшивите ръкостискания, бутафорната искреност — това бяха паспортите към успеха в този свят. А Рандал също така знаеше, че той самият е една още по-тъмна част от тази мрачна вселена на сделки и удари под кръста.

Рандал гледаше на себе си като на отпадъчен продукт на американската цивилизация. Роден през 1942 година в Чикаго, той бе загубил баща си две години по-късно при битката за Бълж. Капитан Рандал, един от седемдесетте американски военнопленници, разстреляни абсолютно хладнокръвно на бойното поле близо до Малмеди на 17 декември 1944 година, бе оставил на сина си униформа, няколко снимки, два-три медала и чувство на гордост, примесено с гняв, породен от безсмислието на съдбата. Питър бе показал изключителни качества в спорта и повечето академични дисциплини и бе стигнал до кандидат на политическите науки в Йейл. След като защити кандидатската си дисертация, той работи няколко години върху дипломната си работа за докторска степен на тема външната политика на САЩ в Персийския залив, но преди да я завърши, подаде молба за доброволец във Виетнам. Взе участие в най-лютите битки в Хю и Кхе Сан през 1968 година, уби и рани безброй виетконгци, самият той беше ранен два пъти, през 1969 прекара три месеца в болницата в Сайгон и в края на пролетта същата година се завърна в Щатите, преситен и от войната, и от армията, и от цялото им безсмислие.

Във Виетнам бе имало прекалено много инциденти, прекалено много смърт, прекалено много лица и имена. Но два случая се открояваха сред всички, като вторият от тях, макар и не най-зловещият за Рандал, бе причината да напусне армията. Няколко месеца след офанзивата край Тет през лятото на 1968 година Рандал беше назначен за командир на една бойна част, чиято задача беше да залови заподозрени членове на Виетконг в няколко села между Да Нанг и границата с Лаос. Отне им цяла седмица да се придвижат през областта, три пъти попаднаха под снайперистки огън, убиха десет виетконгчета и взеха четиридесет и пет пленници — мъже, жени и деца. Заповедите му бяха да отведе пленниците в Да Нанг за разпит. Мълчаливи и примирени, обречени и пасивни, те седяха в откритите камиони.

На десет мили преди Да Нанг бяха спрени от бойна част на южновиетнамската армия на път за Хю. Командирът й, полковник, се приближи до Рандал и го запита за задачата му. Дребен, добре охранен мъж с мъртвешка физиономия и очи, скрити зад тъмни стъкла. Беше с ръкавици, а в дясната си ръка държеше бич. Рандал го беше виждал във всеки по-голям град, който му се бе случвало да посети, и се бе научил да се държи по-далеч от него.

Без да поиска разрешение, дребният полковник закрачи предизвикателно покрай колоната от трите камиона, които возеха пленниците на Рандал, игнорирайки американския ескорт. Невидимите му зад стъклата очи бяха впити в мълчаливите селяни. Върна се до челото на колоната, излая някакви заповеди на хората си и безстрастно загледа как те се приближават до камионите и заповядват на пленниците да се строят на пътя. На протестите на Рандал реагира така, сякаш не беше чул нищо.

С нарастващ ужас и кошмарно чувство на безсилие американецът проумя какво ще се случи. Но съзнаваше много добре и че ще е безсмислено, дори самоубийствено, ако се опита да ги спре само с двайсет души. Затворниците бяха изблъскани край пътя и южновиетнамските войници се строиха срещу тях като зрители на спортно състезание, докато неколцина техни другари вдигнаха автоматите си и разстреляха пленниците. Всичко свърши за по-малко от минута, но Рандал така и не можа да забрави хладнокръвието, с което беше извършено убийството, безгрижното държане на екзекуторите и жестоката гледка на труповете.

— Вече можете да ги откарате в Да Нанг, лейтенант — каза полковникът и закрачи към джипа си.

Колоната южновиетнамци потегли и скоро се изгуби в далечината, потъна в зеленината на джунглата по пътя за Хю. Рандал заповяда да погребат телата на място, до пътя, и се върна в базата без пленниците си. Всичко изгледаше съвсем дребно и незначително сред тази всеобща гигантска касапница, но за Рандал и мъжете с него то обобщаваше затритите години само в няколко минути.

Рандал попълни формален рапорт-протест по повод инцидента. Два дни по-късно беше повикан при своя командир, полковник Т. Р. Брейди. Брейди се усмихна и го поздрави приятелски, после стана делови.

— Лейтенант Рандал, знам как се чувствате след този инцидент. Господ ми е свидетел, че и аз бих реагирал като вас. Войната има закони, които трябва да се спазват, също както в бейзбола, разбирате ме. Този път обаче сте се сблъскали с една наистина тъмна личност. Този тип, полковник Кай, се ползва с жестока репутация по тия места. Той е убиец, никога не взема пленници, никога дори не пита за имената им. Истински мръсник. Ненавижда Виетконг така, както Хитлер е мразел евреите, само че обича да взема лично участие във всяко убийство. Ние обаче не смеем да го спрем, не ни стиска дори да го предупредим. Защото ако го направим, кълна ти се, че оттук до Сайгон ще шурнат реки от кръв и двамата с теб ще изхвърчим от армията и от тази страна с такава скорост, че няма даже да разберем какво става. Това е негова страна и негова война и ние почти нищичко не разбираме от това, което става между тези хора. Така или иначе, тези жълтурковци, които е разстрелял, са били от Виетконг, ти самият си го написал в рапорта си.

— Той не застреля „жълтурковци“, сър, той уби мъже, жени и деца. Най-хладнокръвно. И те не бяха от Виетконг, а само заподозрени, че са негови членове. Поне половината бяха невинни, но сега вече няма начин как да го докажем.

Очите на полковника се свиха. Цялото му дружелюбие в миг изчезна.

— Нямам нужда някакъв лейтенант с жълто около устата да ме учи кой е и кой не е жълтурко. Ако Кай беше застрелял някое от нашите момчета, лично щях да го изправя пред военен съд и собственоръчно щях да го разстрелям. Но тук имаме жълти срещу жълти и пет пари не давам какви ги вършат. Това не ме засяга и не трябва да засяга и вас, лейтенант. Трябва да проумеете някои особености на тази война, и най-добре е да се стегнеш веднага, момче, преди да си го загазил, инак лошо ти се пише.

Рандал напусна стаята на полковника кипящ от гняв, какъвто до този момент не беше изпитвал. После гневът премина в дълбока депресия. През следващите седмици той подаде рапорти за случая до няколко висши офицери, но офанзивата край Тет косеше личния състав навсякъде и никой нямаше нито време, нито желание да се занимава със смъртта на няколко виетнамски селяни. Когато същата есен Рандал поиска ново назначение, го изпратиха в Кхе Сан. Изкара там цялата зима на 1968 година, най-тежкия период. Това му помогна да забрави за пътя, за телата и мухите, накацали по лицата им още преди да изстинат.

След Кхе Сан го преместиха в Сайгон, където работи в спомагателния корпус. Там вече го завариха слуховете за клането в Ми Лай от март предишната година, само няколко месеца преди случая по пътя за Да Нанг. Скоро след това получи потвърждение от един свой приятел във военното разузнаване, че хората в едно от селата, които беше атакувал, не са били от Виетконг и че в доклада на разузнаването е била допусната грешка. Това вече преля чашата. И без това беше прослужил над задължителния минимум. След три поредни отказа накрая успя да подаде оставка, даде медалите си на един свой приятел и напусна Виетнам.

Виетнам обаче не искаше да го пусне. Вмъкваше се потайно в сънищата му. Понякога той сънуваше телата край пътя, понякога в съня му се изправяше полковник Кай и той се чудеше какво ли представляват очите му зад черните стъкла, но го обземаше ужас само при мисълта да му ги смъкне. Друг път сънуваше Кхе Сан, непрестанния обстрел, ден и нощ. Но това не бяха най-кошмарните му сънища. Най-лошото беше сънят, явил му се тази сутрин.

Две месеца след завръщането си в Щатите го посетиха двама мъже в сиви костюми и тъмни вратовръзки, с подстригани вратове и гласове, издаващи липса на образование. Предложиха му съвсем различен начин на живот от досегашния. Рандал се канеше да възобнови научната си работа върху докторската си дисертация и в първия момент реши да ги изгони — опитът от войната все пак си казваше думата. Но те го познаваха добре, знаеха какво и в кой момент точно да кажат и какво да премълчат. Разказаха му за работата в разузнаването, за необходимостта от събиране на важна информация, която ще се използва за предотвратяване на всякакви безредици и насилие, с което ще се избягват грешки и вземането на погрешни решения, обикновено водещи до война и смърт. Използваха страховете и съмненията му, играеха на тънката струна за разликата между работата на мисълта и зверствата на тялото, омайваха го дотогава, докато накрая самият той не поиска да им повярва, докато накрая самият той не си внуши, че думите им са верни.

Оптимизмът на 60-те години, риториката за международен мир и сътрудничество все още означаваха нещо за него, а той отчаяно се нуждаеше от някаква духовна опора, за да съхрани вярата в себе си. Под ръководството на Дълес Заливът на прасетата беше забравен и ЦРУ се беше превърнало в една от реалните сили на света. Скандалите с документациите на Пентагона и другите афери бяха в далечното бъдеще на 70-те. Така или иначе, безименните мъже успяха да го убедят, че на плещите му трябва да тегне нова отговорност, че нуждата му да запълни празнината, останала след смъртта на баща му, ще се изрази в службата на друго поприще, че гневът от смъртта на баща му и опустошения живот на майка му може да намери отдушник в един друг враг, и че отчаянието му пред жестокостта и насилията на войната може да бъде канализирано, като работи за предотвратяването им. Това му казаха и той им повярва.

Сега, след девет години, и нуждата от осмисляне, и гневът бяха изчезнали, за да бъдат заменени от нещо друго — не точно цинизъм, но все пак нещо, надхвърлящо обикновеното равнодушие. Той все още вярваше в идеалите на демокрацията, но през годините, прекарани в Техеран, беше станал свидетел на неща, вършени в нейно име, които го бяха погнусили, и чувстваше как в известен смисъл и самият той е омърсен. Той също бе вършил неща, които биха довели до ярост младия либерал, какъвто беше и той преди години, и си беше затварял очите пред други неща. Съвестта е лош другар на агента, защото може да го размекне, а резултатът от това може да бъде само един — смърт, и то не само неговата, а и на другите, за които носи отговорност. Рандал все още съумяваше да контролира съвестта си и усилваше решителността си, концентрирайки се върху лицата на многото мъртъвци, които бяха открили в Колхак, но тези образи лесно можеха да бъдат изместени от други, а разумът му все още беше пълен с прекалено много лица и още повече смърт. И неговата собствена ръка бе държала ножа или насочвала пистолета, за да дойде тази смърт.

Мекият глас на Фуджико го измъкна от унеса му.

— Ще излизаш ли днес? В девет трябва да съм в посолството, както обикновено, но съм си уредила да приключа към обяд, така че да мога да прочета един доклад за една среща утре. Ако си тук, може да отскоча да направя нещо за обяд. Бихме могли да прекараме следобеда тук, докато чета доклада, после можем да отидем на кино в „Атлантик“ да видим новия английски филм.

— Разбира се, няма да е лошо. Какво дават?

— Кървища, какво друго. Но посочи поне едно кино в Техеран, където да не дават такива ужасии.

— Дублиран ли е?

— Не, днес е вторник. Тази вечер дават оригиналната версия и всички техерански сноби ще докарат приятелките си да им се изфукат колко добре знаят английски. Или пък да се изложат.

— Добре — реши той изведнъж. — Не знам какво ще правя следобед, но по някое време все ще се върна. Може да успея и за обяд.

Посегна към каната с кафето и погледна Фуджико, мислейки си за промените, които бе донесла в живота му. През последните няколко месеца той бе започнал все повече и повече да се обърква от връзката им. Защото предчувстваше, че скоро ще бъде изправен пред съдбоносен избор; трябваше да избира между нея и Управлението, между стария си живот и възможността да започне на чисто. И с всеки изминал ден се убеждаваше, че ще избере Фуджико. Вече не беше подвластен на никакви илюзии; нощем го държаха буден тревожни спомени. С Фуджико вече можеше да се завърне в Щатите и постепенно загубените празни години щяха да се изличат от паметта му, и той отново щеше да открие бъдещето, което си мислеше, че е загубил завинаги.

Изведнъж телефонът иззвъня.

— Кой ли може да е? Нямам никакви уговорки за тая сутрин. Налей още кафе, веднага идвам.

Неочакваните позвънявания винаги означаваха неприятности. Това беше един от уроците, които беше усвоил още от зората на работата си в разузнаването. Телефонът всеки ден се проверяваше за подслушване и от квартирата на ЦРУ често му предаваха съобщения. Той влезе във всекидневната, вдигна слушалката и заговори на персийски.

— Вале, Манцел-е Рандал. Бефармаид.

— Питър, ти ли си? Как си? Ирадж на телефона.

— Ирадж? Здравей! Не очаквах да се обадиш толкова скоро.

Ирадж Ашрафи беше професор по персийска култура в техеранския университет; той беше преподавал фарси на Питър след пристигането му в Техеран и му беше помогнал повече от всеки друг да се потопи в живота на града. Ашрафи знаеше добре кой е Рандал и с какво се занимава, и от време на време му помагаше с информация или преводи на сложни документи. Професорът беше аполитичен, но в същото време горещ привърженик на либерализацията и разумното възприемане на хубавото от западната цивилизация. Наближаваше шейсетте; беше роден по времето на конституционалната революция и току-що беше навършил двайсет години, когато Реза Хан беше съборил последния владетел от катарската династия и се бе провъзгласил за Реза Шах. Произхождаше от стара аристократична фамилия, беше получил традиционното образование, възпитан в либерален консерватизъм, учтив, културен и много мъдър, това беше впечатлението на Рандал. Двамата с Рандал бяха станали добри приятели, най-вече поради искрения интерес на последния към персийския език и култура, интерес, в който Ашрафи имаше най-голям дял. Рандал често се бе улавял в мисълта да напусне ЦРУ, за да може да съчетае по-ранните си занимания с политически науки със знанието си на персийски език и общество, като чете лекции в Джорджтаунския или някой друг университет на тема области и региони. Той често се срещаше с Ашрафи и продължаваше да черпи от него.

— Слушай, Питър. Успях да дешифрирам документа ти. За мен съдържанието му е много сериозно. Страшно важно е да се видим и да поговорим. Не знам къде си го намерил, но трябва да ми кажеш. Можем ли да се видим тази сутрин?

— Не можеш ли да ми го кажеш по телефона сега, Ирадж? Какво пише в документа?

— Съжалявам, но не е за телефон. Можеш ли да дойдеш в кабинета ми към десет? Университетът официално е затворен в момента заради безредиците, но това се случва толкова често, че обикновено на персонала се позволява да ползва кабинетите си и библиотеката. Имам още няколко неща, които трябва да проверя, преди да дойдеш, но ако ми се обадиш в десет, ще съм готов с текста.

— Десет? Там съм. Ирадж, не си показал никому документа, нали? Както се уговорихме. Или си го споменал някому?

— Не, нали ми каза, че е поверително. Показах само няколко символа на един колега, но откъснати от контекста те не означават нищо особено. Сега ме извини, но съм зает, секретарката ми носи някаква работа. Ще се видим в десет.

Рандал остана прав и замислен за миг, след това затвори телефона. Повдигна рамене и се върна в кухнята. Фуджико я нямаше — беше отишла в спалнята да се облече. Той бързо си допи кафето и я последва.

На влизане в спалнята я зърна пред огледалото да си слага грима. Тя го видя отразен, застанал зад нея. Лицето му й беше толкова познато, като нещо, с което беше израсла: светлата коса отметната назад над челото, устните, които толкова рядко се усмихваха, твърдата брадичка, която ей сега щеше да избръсне. Единствено очите му оставаха загадка за нея, непроницаеми и тъжни. За Фуджико беше повече от грях мъж с такива очи да служи като агент. Тя никога не му говореше за работата му, защото според нея това не биваше да влияе на съвместния им живот. Но знаеше много добре, че един ден ще й се наложи. Грациозно се обърна и му се усмихна.

— Трябва да тръгвам — каза тя. — Инак ще закъснея. Ще се видим по обед. Не закъснявай.

Беше разбрала, че обаждането по телефона е било да го извикат нейде. Не беше необходимо да й го споменава.

Той й върна усмивката и я целуна по бузата. Тя изгледаше толкова крехка и уязвима. Рандал не можеше да сдържи нежността, която го изпълваше.

— Тръгвай тогава — каза той. — И се пази.

7.

Дългите редици вярващи се изправиха, хората се обърнаха един към друг с традиционния поздрав „Мир вам“ и се разпръснаха; едни тръгнаха към домовете си, други останаха в джамията да слушат поученията на стария молла, който бе заел любимото си място в един опустял ъгъл вляво от михраба. Облеченият в черно мъж и другият — по-млад, които бяха стояли встрани, докато траеше утринната молитва, напуснаха заедно храма, без да разменят дума или да покажат, че се познават. Вече отвън си издърпаха обущата от рафта и поеха в мразовитото утро. Крачеха заедно в очакване тълпите да оредеят. Накрая мъжът в черно проговори, положил безръката си китка върху рамото на младия, който потръпна от ужас.

— Спомняш ли си, Хюсеин, когато бяхме заедно в Кюрдистан, как се врече да ми се покоряваш, дори и в смъртта си?

Младият мъж побледня. Студеният въздух го пронизваше до костите. Той кимна.

— От днес нататък ще започнеш да изпълняваш това обещание. Това няма да означава твоята смърт, освен ако не се окажеш глупав; задачата ти е прекалено важна, за да поемаш ненужни рискове. Но ти ще продължаваш да минаваш през различни изпитания, изпитания със смъртта под една или друга форма. Днес има неща, които трябва да свършиш. Неща, при които се пролива кръв. Кръв трябва да се лее, Хюсеин. Ще я пролееш ли за мен?

Нямаше какво да каже, нито можеше да възрази, нито да изрази съгласие. Думите бяха безсмислени. Кръвта и нейното проливане, смъртта и животът, всичко това лежеше в други ръце. Той беше ангел на смъртта, но това не означаваше нищо особено; той беше просто ръката, която сипе разрушение, а не тази, която го призовава. Хюсеин вдигна поглед към покрития с черно чукан, а в очите му изплува отрязаната ръка, невидима, неунищожима. Кимна и те продължиха напред.

 

 

Квартирата на Рандал се намираше в долния край на улица „Ках“, недалеч от комплекса, където се помещаваха Министерството на правосъдието, канцеларията на министър-председателя, Сената и палатите на Реза Пахлави. Университетът беше на един хвърлей място. Питър обичаше разходките в студените декемврийски утрини. Радваше го гледката на залесените улички в този район — един от малкото хубави в новия бетонен град. Мислите за Фуджико и магията, която откриваше в нея, му бяха все още на ума и той не искаше да бърза — обичаше да се наслаждава дори във въображението си на близостта й. Предстоящата му среща с професор Ашрафи обаче бързо го върна към суровата действителност.

Мислите му окончателно се разсеяха, когато излезе от Факр-ел Рази на пулсиращия булевард „Реза Шах“, наречен така на името на бащата на сегашния владетел. Пробивайки си ловко път сред растящия наплив на ранния утринен трафик, той прекоси улицата точно срещу вратите на университета и се обади на дежурния полицай. Зад него се носеха крясъците на децата, които играеха покрай замръзналия канал на джуба — обградения от дървета водопровод, пробягващ по дължината на най-големите ирански улици. През лятото двамата с Ашрафи обичаха да отсядат под сянката на един голям чинар, за да се вслушват в ромола на бягащата вода и да разговарят за поемите на Руми, Хафиз и Саади или за творбите на модерни писатели като Хедаят, Бузург Алеви или Чубак. Всичко това изглеждаше толкова чуждо на истинската цел на присъствието му тук, на нещата, които му предстоеше да извърши или на които да стане свидетел в защита на свободата и които все повече и повече започваха да му изглеждат като репресиите, ужасяващи началниците му. Но той добре съзнаваше, че поезията и изкуството са необходими, че без тях би рухнал, че това е заради Ашрафи, заради културата, която той представляваше и заради която водеше самотните си битки.

Доста грозното студентско градче, по-безлюдно отвсякога в зимната си вкочаненост, го потискаше, докато бързаше към кабинета на Ашрафи в главната сграда на Факултета по изкуствата. Издигнат през 1935 година, университетът често бе ставал сцена на политически безредици от началото на 60-те години, поради което и полицията, и САВАК държаха под непрестанно внимание дейността на студентите. След безредиците през 1962 година агенти на САВАК и полицията се бяха настанили в две къщи в околните улици „21 Адхар“ и „Анатол Франс“, за да са готови всеки момент да се намесят, ако възникнат подобни ситуации. Самият Рандал бе идвал доста пъти тук да осъществява контакти с ирански студенти, да посещава чуждестранни учащи и да докладва в местното седалище на ЦРУ получената информация за активността в студентското градче. Едно от задълженията, които го отвращаваха.

Още при влизането си в коридора, който водеше към кабинета на Ашрафи на третия етаж, Рандал отбеляза необичайното раздвижване, дори възбуда у хората. При нормални условия секретарките и духовните преподаватели си вършеха работата по обичайния персийски маниер: без бързане и търчане — утрешният ден нямаше къде да се дене. А днес университетът официално беше затворен. Но сега хората бързаха по коридорите, припряно влизаха и излизаха от стаите. Той мигновено усети, че е станало нещо лошо. В дъното на коридора почука на вратата на секретарката на Ашрафи и влезе. Стаята беше претъпкана с хора от администрацията и преподаватели. Секретарката на професора, способна сивокоса жена, наближаваща четиридесетте, Лейла Разек, седеше на стола си и хълцаше, притиснала кърпичка до устата си. Останалите жени в стаята също плачеха, макар и не толкова силно като Лейла. Един от по-младите преподаватели, Фарид Арасте, който Рандал бе виждал при посещенията си при Ашрафи, се обърна.

— Акайе Рандал! Хабар-ра шенидид?

— Новина ли? Каква новина?

— Не сте ли чули? Професор Ашрафи загина тази сутрин по пътя си към библиотеката, около девет часа. Бил е блъснат от камион на територията на университета, в една уличка точно пред зданието на библиотеката.

Дъхът на Рандал секна. Как беше възможно? Та той беше разговарял с него малко преди осем; беше невероятно, че приятелят му може да е мъртъв само час по-късно.

— Какво се е случило? — запита той. — Някой видял ли е?

— Никой от нас. Но хора от библиотеката, които са били отвън по това време, са казали на полицията, че един малък камион, „Волекс“, ускорил тъкмо когато господин професорът пресичал уличката. Водачът завил рязко, за да избегне някаква котка или нещо по пътя, и го блъснал. Но не спрял, а продължил, макар че всички се развикали колкото им глас държи. Докато дойде полицията, камионът вече бил изчезнал. Още не мога да повярвам! Разговарях с него тъкмо преди да излезе от сградата. Стори ми се много загрижен, разтревожен за нещо. Сигурно е излязъл, без да се огледа. Ужасно нещо!

Арасте беше много разстроен.

Няколко мисли се втурнаха почти едновременно през ума на Рандал. „Волекс“ беше производство на „Фолксваген“, много широко разпространена марка в Иран, която на практика не можеше да се проследи. Иранските шофьори действително правеха много резки завои, но само за да избегнат разсеяни или невнимателни пешеходци, обаче в никакъв случай заради котки, кучета и така нататък. Ашрафи не беше първа младост, но беше подвижен и внимателен и винаги се оглеждаше, преди да пресече оживените техерански улици; беше направо невероятно да се остави да го прегазят; още повече на територията на университета. Беше повече от ясно, че смъртта на Ашрафи не е обикновен нещастен случай, но той не можеше да се сети за никакъв мотив. Познаваше достатъчно добре политическия неутралитет на професора. Дали имаше нещо общо с посещението му при него? Едва ли. Кой, освен Ашрафи би могъл да знае, че Рандал ще го посети сутринта? Той се обърна към Лейла Разек и след като изрази съчувствията си по повод смъртта на професора, я запита дали е знаела за предстоящото му посещение.

— Да, мистър Рандал. Професор Ашрафи беше оставил съобщение на бюрото ми, преди да излезе: ако пристигнете преди да се е върнал, да ви въведа в кабинета му да почакате. Още не бях дошла на работа, когато е излязъл.

— Напускахте ли стаята по-късно сутринта, по какъвто и да е повод?

— Да, няколко пъти. Веднъж ходих до тоалетната, два пъти до копирната машина и един път до професор Моини да му занеса една папка.

Арасте изгледа Рандал с внезапно озадачено лице.

— Питър, какво общо има това със смъртта на Ирадж? Каква възможна връзка би могло да има това с посещението ви?

— Не знам. Никаква — отвърна благоразумно той, усещайки, че му личи, че лъже.

В този момент вратата се отвори и двама полицаи прекрачиха прага; единият носеше малък пакет. Поискаха да разговарят с професор Моини, декана на факултета за персийски науки. Пакетът съдържаше личните вещи на Ашрафи, събрани от дрехите му в полицейската морга.

С пристигането на полицията малката групичка в приемната започна да се разпръсва. Рандал видя, че Лейла Разек също се кани да си тръгва. Спря и я заговори с нисък глас.

— Ханъм Разек, професор Ашрафи държеше у себе си важни мои документи. Тъкмо идвах да си ги прибера. Знам, че моментът съвсем не е подходящ да моля за това, и ми е ужасно неприятно да го правя, но са много важни. Бихте ли ми позволили да хвърля едно око в кабинета му, в случай че са там?

Не за пръв се зачуди колко ли много знае за него тази жена или най-малкото колко се досеща за истинската природа на взаимоотношенията му с професора. Тя го изгледа странно, сякаш знаеше, сякаш също като него подозираше, че смъртта на Ашрафи не е била случайна.

— Да, разбира се — каза тя. — Той не ми каза, че държи такива документи, но ако са били поверителни, не би го и направил. Елате, вратата му не е заключена.

Двамата влязоха в малката отрупана с книги и списания стая, която професорът бе превърнал в свое убежище от политическия хаос на външния свят. Трите стени от пода до тавана бяха покрити с библиотечни рафтове, изпълнени с книги, повечето от тях на персийски и арабски, а на няколко места Ашрафи беше окачил образци на калиграфия, които беше събирал през годините. Ефирните изваяния на майстори като Мир Имад внасяха свой собствен живот в прашната, зле осветена стая.

Рандал се приближи до бюрото и систематично прехвърли съдържанието му; сърцето му се сви, докато го правеше. Обаче фотокопието, което беше изпратил на Ашрафи, липсваше. Нямаше го и по масите. С разрешението на Лейла Разек той отвори големия шкаф със секциите до прозореца и провери съдържанието му. Във втората секция откри папка със своето име. Вътре имаше различни писма и бележки, които беше изпращал на Ашрафи през изминалите години, всички съвсем безобидни. Накрая намери плика, в който беше изпратил фотокопието със съответното писмо. Празен.

Докато търсеше, секретарката излезе в приемната и заговори с професор Моини и полицая. След малко се върна с пакета с личните вещи на Ашрафи.

— Може би това, което търсите, се намира, сред нещата му, мистър Рандал — каза тя.

Той добре знаеше, че вероятността за това е нищожна, но въпреки всичко ги разгледа. Нямаше кой знае какво: портфейл с малко пари, няколко фотографии (включително и онази, където се бяха снимали преди три години по време на разходката им до гробницата на Хафиз в Шираз), паспортът му и други документи; бележки за лекциите му; часовник; две химикалки и перодръжка от тръстиково стебло, с която професорът практикуваше калиграфията всеки ден. Но никаква следа от загадъчния документ, намерен в Колхак. Все още имаше някаква вероятност да изскочи отнякъде, но Рандал вече бе загубил надежда.

Рандал се сбогува с Лейла и професор Моини, когото познаваше бегло, и тръгна към стълбището. Тук нямаше повече какво да научи. Може би полицията щеше да открие нещо, свързано с фолксвагена, макар че той лично много се съмняваше в това. Какво ли толкова съдбоносно бе открил старият му приятел в документа, причинил смъртта му? Защото Питър вече беше напълно сигурен, че това е било истинската причина за смъртта му. Той напусна университета през един заден изход, извеждащ на улица „Данеш“ където се намираше хотел „Елизабет“. Там можеше да поседне с чаша малцово уиски, да размисли и да се възстанови от шока, който му бе причинила смъртта на приятеля му.

Седнал в малкия хотелски бар, той се замисли върху събитията от сутринта. Налагаше му се да прерови архивите за информация относно колегите на Ашрафи. Дори и само един-единствен символ, дори и извън контекста, можеше все пак да означава нещо за колегата, на когото старият професор го бе показал. Следващата стъпка щеше да бъде да се намери още някой, който би бил в състояние да дешифрира документа; след като професорът бе успял да го направи, значи и някой друг би могъл. Сега, след като копието на Ашрафи беше откраднато, оставаше оригиналът в апартамента му; трябваше да извади поне още едно копие за по-голяма сигурност. Той допи и второто си уиски, излезе от бара и се огледа за телефон във фоайето. Искаше да се обади на Фуджико, че ще се върне рано, така че да не се тревожи за продукти за обед. Когато обаче се свърза с посолството, му съобщиха, че си била тръгнала към десет: имала да подготвя още материали за утрешната конференция и предпочитала да работи на спокойствие. Той прецени, че сигурно се е отправила направо към апартамента му, и реши да тръгне веднага, за да хапне, преди да се захване на работа пред централния компютър. Но преди всичко искаше да бъде с нея, да й разкаже за Ашрафи и да потърси утеха в присъствието й.

Докато крачеше обратно по „21 Адхар“ и Фравардин, беше непрекъснато нащрек за камионетката фолксваген — можеше да го преследват. Който и да беше устроил убийството на Ашрафи, не може да не знаеше, че професорът щеше да чака Рандал в университета в десет и беше напълно вероятно да му е прикачил опашка. Един или два пъти му се стори, че усеща нечии погледи, забити в гърба си, но при всяко обръщане не откриваше нищо подозрително. Стигна до входа на жилищния си блок, отключи външната врата и влезе. Апартаментът му беше на втория етаж.

Натисна звънеца и зачака Фуджико да отвори. Никой обаче не се появи и той реши, че тя първо е отскочила до своя апартамент. Извади ключа си и го завъртя в ключалката. Вътре лампите светеха: значи Фуджико беше тук, но сигурно беше някъде в дъното на жилището и не беше чула звънеца. Тя често слушаше класическа музика със слушалки. Той влезе във всекидневната. Беше празна. Апартаментът тънеше в неестествена тишина. Нещо не беше наред. Целият настръхна. Дясната му ръка безшумно се плъзна във вътрешния джоб на сакото за пистолета, с който никога не се разделяше. Тръгна към спалнята. Тишината сякаш го притисна с огромна преса и дъхът му спря.

Стягането в гърдите му достигна непоносим предел, докато отваряше вратата на спалнята, с вдигнат високо пистолет, притиснал гръб към стената. Беше тихо, само откъм улицата долиташе приглушеният шум на движението. Бледа светлина се процеждаше през все още спуснатите завеси. Той изключи осветлението в хола и надзърна в стаята. Беше празна, но личаха следи от нечие присъствие. Навсякъде бяха разхвърляни завивки, дрехи и книги. След малко очите му привикнаха с полумрака и той видя тъмни петна по пода, леглото и стените. Сърцето му замря. Стаята беше оплискана в кръв, съвсем прясна, още незасъхнала.

Тя лежеше под смачкана топка завивки върху леглото. Мигновено разбра какво й бяха направили и с огромно усилие потисна надигналата се към устата му вълна от стомаха. Светът пред очите му се замъгли. Беше разстреляна с автомат, куршумите я бяха разкъсали и подхвърляли, на мястото на стомаха й зееше кървава дупка, плътта й висеше на парцали. Единствено лицето й по някакво чудо бе останало недокоснато. Прекрасното й лице гледаше с агония и удивление към тавана. Той притвори очите й. Ръцете му трепереха от чувства, които не можеше точно да определи — болка, ужас и гняв, размесени до невъзможност. Блед и безмълвен, той я покри с кървавия чаршаф, и докато правеше това, видя една дума, изписана с кръв върху стената над леглото: фахиша — „курва“. Усети как стомахът му се сгърчва от мъка. Стаята се завъртя около него; той залитна и падна.

8.

Късно следобед, когато полицията отдавна си беше отишла и апартаментът бе почистен, Рандал се събуди от дълбоката скръб, обзела го след като бе открил мъртвото тяло на Фуджико. В продължение на часове бе седял неподвижен, потънал в мислите си. Сега обаче вече му се повръщаше от тоя хаос в душата му, повдигаше му се от спомените, връхлитащи го като лешояди. Той се стегна, отиде в банята, почистена и подредена от служителите така безупречно, сякаш нищо не се беше случило. Леглото беше оправено така, сякаш тя никога не бе лежала в него.

Само петнайсет минути му бяха необходими да се убеди, че папката за групата от Колхак липсва. Тази сутрин бяха загинали двама много скъпи за него души, за да може някой да отмъкне единствените съществуващи копия на синия документ. Какво ли толкова бе съдържал, че да убият като кучета двама души заради него? Той вдигна телефона, набра един къс номер, който го свърза със секретната телефонна централа в приземията на американското посолство, и поиска стерилна линия до Хауърд Стрейкър. Веднага го свързаха.

— Хауърд? Тук е Питър. Случи се нещо ужасно.

— Знам. Вече ме известиха. Мъчно ми е за Фуджико, Питър. Господи, казаха ми, че… Впрочем, няма нужда от думи, ти ме разбираш. И ми е страшно мъчно и за Ашрафи. Имаш ли някаква представа какво може да е открил?

— Не знам. Убиха го, преди да успее да ми съобщи. Но знам със сигурност, че се е добрал до нещо важно, и каквото и да е било, не го е зарадвало: гласът му беше много напрегнат. Неговото копие липсва. Папката пък я откраднаха от апартамента ми. Още не мога да проумея откъде може да са го научили.

— С какво още се занимаваш, като изключим дешифрирането на документа?

— Опитвам се да открия имената на загиналите в Колхак. Сложил съм шест души да работят върху това, но до този момент нямаме нищо. Никой не може да разпознае лицата им и никой от отпечатъците им не са регистрирани при нас. Досега трябваше да имаме разпознати поне един или двама от седмината. За Бога, та в тази страна всички са регистрирани с карти за самоличност.

— Къде търсят хората ти?

— Из нашите архиви, в САВАК, градската полиция, имперската жандармерия, военното разузнаване, имперския инспекторат. Това обхваща абсолютно всичко.

— Дали някой от тия институции не прикрива нещо?

— Не мисля. Пък и защо да крият? Допускът, който ми осигури Стюарт, ми дава изключително висок статут. А и не мисля, че някой би имал време да измъкне всички свързани със случая папки, дори и да са знаели какво точно да търсят.

— Добре. Какво ще правиш сега?

— Мисля да се заема с Хешмат. Вече пратих един да влезе в дирите му, но до този момент нищо. Но каквото и да е станало, вестта, че го търсим, със сигурност е стигнала до ушите му и той се е покрил още по-дълбоко. Аз обаче съм решил да тръгна сам подире му. Той ни е единственият сигурен ключ към цялата история. Мисля, че имам един начин да го спипам, но трябва да подпишеш една неофициална изходяща виза, за да използваме някой от нормалните ни канали за извеждане от страната. Нужна ми е като примамка.

— За Хешмат?

— Не, за човека, дето ще ме заведе при него. Хешмат няма да напусне страната, поне засега. В момента той е в по-голяма безопасност тук, отколкото навън, защото и контактите, и парите му са тук. Навън контактите и средствата, с които може да разполага, са доста оскъдни и той ще бъде изправен пред далеч по-голямата опасност от опозиционните групи в Европа или Щатите. За Хешмат ще ми е необходима нова самоличност. Докато приключа с него. Няма значение къде ще заминава после. Ще отиде там, където аз му кажа. Колко време ще отнеме това?

— Дай ми двайсет и четири часа за самоличността. Мога веднага да уредя канала за излизане от страната. През последните три седмици сме извели доста хора през Маку в Турция. Това добре ли е?

— Чудесно. Процедурата през Маку все същата ли е?

— Да. Само го прати на обичайния адрес. Аз ще имам грижата за останалото. Но да ти кажа, Питър, бих искал да се откажеш от този случай. Те вече ти дишат във врата и сигурно ще се опитат да те премахнат, ако решат, че Ашрафи е успял да ти съобщи какво е дешифрирал. Искам още тази вечер да напуснеш страната. Кажи ми името на връзката ти с Хешмат и къде мога да го открия, и ще пратя човек да свърши работата вместо теб.

— Съжалявам, Хауърд, но няма да стане. Имам сметки за уреждане. Искам от теб само да ми уредиш да се измъкна от апартамента, без да ме забележат. Ще го уредиш ли? Отивам в безопасната къща в Йордан.

— Питър, много ми е мъчно за Фуджико, знам как се чувстваш. По дяволите, може и да си прав, но въпреки това нямаш право да се намесваш лично. Така ще допуснеш грешки, лоши грешки, няма да си в състояние да преценяваш правилно ситуациите и накрая ще те убият.

— Пет дни, това е всичко, което искам от теб. Може даже да се окажат и по-малко. Искам на всяка цена да приключа с това. Всичко започна тогава в Колхак, където бяхме двамата с Хешмат. Ще приключа случая, като го хвана за врата. Той знае повече, отколкото е написал в папката, това е ясно и на двама ни. И тъй като ти ме набута във всичко това, Хауърд, значи си ми длъжник. Помогни ми да го открия.

— Добре, Питър. Давам ти четиридесет и осем часа за случая. Но имай предвид, че ще въведа в нещата Брус Фостър, за да поеме работата след теб. Ще изпратя един микробус за разнасяне на бельо — те ще те измъкнат.

 

 

Мъжът, когото търсеше Рандал, беше бивш агент на САВАК на име Нурула Багирзаде. Първоначално беше работил в иранското посолство в Женева, седалището на САВАК за Европа, като отговаряше за координацията в наблюдението на дисидентите във Франция, Западна Германия и Великобритания. През август 1976 беше експулсиран от Швейцария заедно с Ахмад Малек Махдави, един от първите секретари на посолството, който ръководеше всички операции на САВАК в Западна Европа. След като се бе върнал в Иран, беше нает от Специалното бюро да шпионира шефовете на САВАК в Техеран и работеше под ръководството на Хешмат. Много често бе предоставял полезна информация на Рандал, винаги на висока цена. От началото на лятото беше минал в нелегалност, като се криеше предимно в Техеран. Три пъти се беше свързвал с Рандал чрез посредници, молейки за помощ да напусне страната. Рандал добре знаеше, че земята под краката на бившия агент пари: част от информацията в архивите на Специалното бюро бе изтекла, попадайки в ръцете на служители на САВАК, и Багирзаде съвсем основателно изпитваше много по-голям ужас от бившите си колеги, отколкото от опозицията. Беше готов да опита късмета си с дисидентските групи в Щатите или Южна Америка. До този момент Рандал го беше отблъсквал, в очакване да получи нещо далеч по-скъпо ценно от парите, които му предлагаше Багирзаде, още повече че почти всички пари Нурула беше получил от самия Рандал, който не се вълнуваше от тях.

Рандал успя да се добере до информация за последното скривалище на Багирзаде едва по обяд на следващия ден. Беглецът винаги бе поддържал тесни връзки с организираната престъпност в града и американецът без особена изненада научи, че живеел близо до Райи, в южен Техеран, в едно нелегално свърталище с комар и алкохол, управлявано от Хаджи Реза Турчина. Хаджи Реза бе спечелил цяло съкровище след войната, най-вече чрез вложения в недвижима собственост, но също така и чрез ръководството на значителна част от хазарта в Техеран. Комарджийското му свърталище беше много опасно за посещения място. Чакукашан, главорезите на Хаджи Реза, бяха прочути с навика си да задават въпроси на нежеланите непознати след като ги наръгат и хвърлят телата им в джуба. Джубите на южен Техеран имаха нужда от редовно почистване. Това беше и причината Багирзаде да се скрие там — без съмнение услуга, оказана му от Турчина срещу полезна информация и обещанието за още. На Хаджи Реза както на никой друг му идеше отръки да обръща информацията в пари със същата бързина, с която счетоводителите му изпразваха джобовете на клиентите му. Мъже като него се чувстваха в стихията си в тия времена.

Кварталите на юг от железопътната гара на Техеран бяха терра инкогнита. Дори и картите на града свършваха с гарата, сякаш там беше границата на цивилизования свят, отвъд която всеки извънредно запален търсач на далечни брегове би могъл да изчезне без следа. Това беше една истинска бездна, която действително оправдаваше името си. Техеран се снижаваше рязко на юг; температурите нарастваха силно, а въздухът ставаше все по-тежък и задушен, чак до Райи, древния Рагек, забравил отдавна величието си. И тъй като богатите бяха построили вилите си в прохладните просторни пространства на север, бедните бяха изблъскани вкупом в кипящите казани на юга. Тук бедността, набожността и порокът се бяха сплели в неразрушим възел, еднакво чужд и еднакво опасен както за човек от средното техеранско съсловие, така и за чужденеца. Рандал не беше глупав. Посещенията му в тия райони се брояха на пръстите на едната ръка, като всеки път биваше с придружител. Тръгнеше ли директно към свърталището на Багирзаде, означаваше да си изпроси нож между ребрата. И вместо това пое към вилата на Хаджи Реза Турчина далече на север, в Шемиран. Хаджи Реза трупаше богатствата си от човешките пороци, но не живееше сред тях.

До този момент се бяха срещали два пъти, като и двете им срещи бяха взаимноизгодни. Рандал беше въведен във всекидневната — огромно, чудовищно претрупано помещение, което впрочем не се различаваше особено от стаите в повечето вили в северния район на Техеран. Не след дълго Хаджи Реза влезе усмихнат в стаята. Кожата му лъщеше, очите му стояха замръзнали зад усмивката. Дебелееше здраво — личната метаморфоза на повечето богати.

— Акайе Рандал, хали хушхал-ам. Бефармаид.

Той посочи с месестата си, отрупана с пръстени ръка един червен шезлонг. За един от пръстените му Рандал беше чувал, че струва над един милион долара. Това беше едно от измеренията на властта на Хаджи Реза. Там, където другите жители на Техеран не биха посмели да навлязат по здрач дори и с цяла дузина войници за охрана, той можеше да крачи невъоръжен, подвижна бижутерийна изложба, която би осигурила прехраната на цяла дузина семейства за двайсет години.

Американецът седна и захвана един от онези предварителни и нищо не значещи разговори, без които не можеше да се свърши никаква работа в тази страна. Донесоха чай и сладкиши. След малко Хаджи Реза сложи край на празните увертюри.

— Добре, дженаб Рандал, сега явно имате много грижи. Тази година беше малко ненормална, но затова пък печеливша. Сигурен съм, че нямате много време за празни приказки. С какво мога да ви помогна?

— С една много малка услуга, дженаб Хаджи. Искам да се видя с един мой стар приятел, Нурула Багирзаде. Мисля, че е отседнал в едно от вашите учреждения. Бихте ли могли да ми уредите среща с него? На спокойствие?

Хаджи Реза не остана изненадан от молбата му и се усмихна мило.

— Разбира се, бях забравил. Вие се занимавате с подобна на неговата работа, нали така? Няма да е трудно да се уреди. Аз самият отивам там днес следобед. Защо не ме придружите? Ще се радвам да дойдете с мен. Останете тук дотогава, чувствайте се като у дома си. Може би не сте обядвали? Ще кажа на готвача си да ви приготви нещо. Не, не, няма да е таароф, обещавам ви. Тръгваме в пет. Ще ме извините, но се налага да ви напусна дотогава, защото имам спешни ангажименти.

Хаджи Реза надигна едрото си тежко тяло от плетения стол, усмихна се, положи ръка на сърцето си и се поклони леко, преди да излезе от стаята. Рандал също се изправи; беше принуден да изчака остатъка от следобеда в стаята. Хаджи Реза нямаше да го пусне, след като негласно бе потвърдил присъствието на Багирзаде в игралния си дом. Десет минути по-късно му сервираха храната, но той дори не я докосна. На същия ден погребваха две от най-скъпите му същества, а той не можеше да присъства нито на едното, нито на другото погребение. Отмъщението за отнетия им живот беше по-наложително от сълзите му над гробовете им. Той мълчаливо зачака.

 

 

Гъмжащите тълпи се отваряха пред Хаджи Реза така, както сигурно навремето Червено море се е разтворило пред Мойсей. Той беше известен навсякъде и всяваше страх и трепет у всички. Зад него крачеше Рандал, с двама навъсени едри телохранители от двете си страни. Единият носеше браунинга му, който щяха да му върнат, след като се разделят. Колата на Хаджи Реза беше оставена на няколко квартала от мястото — тесните претъпкани улички, изпълнени с нечистотии и отпадъци, несретници и тежко забулени жени, можеха да бъдат преминати единствено пеша или надве колела. Но дори блестящите хонди, които обикновено гърмяха застрашително и не се спираха пред никакви препятствия, забавяха при вида на Хаджи Реза.

Спряха в един слабо осветен вход на задънена уличка, близо до район, изпълнен с работилнички. Хаджи Реза почука три пъти, после още веднъж, и вратата незабавно се отвори. Дори и Рандал не можа да се досети, че почукването, както и всички останали атрибути, са си чиста бутафория, че една скрита камера наблюдава всеки приближил се до вратата и че никой не бива допускан вътре, без да бъде проверен от един от хората на Хаджи Реза на горния етаж. Мрачен коридор извеждаше направо в подножието на една дървена стълба. С учудваща лекота Хаджи Реза поведе групата. Влязоха в една изпълнена с дим стая, обляна в бледосиня флуоресцентна светлина. Малки групички мъже, насядали около ниски маси, играеха табла или карти или хвърляха зарове, като от време на време тишината биваше нарушавана от радостно възклицание или вик на досада. На едно неопитно око биха се сторили бедни, но Рандал добре знаеше, че присъстващите са богати търговци, че залозите стигат до небесата и че домът получава крупен процент от залаганията.

Покрай стените седяха още мъже. Някои пушеха, традиционното наргиле; нажеженият въглен в горната му част припламваше в карминово всеки път, когато пушачът поемаше и издухваше дима. Други пък пушеха опиум с дълги лули, всяка от които свършваше в кълбовиден порцеланов съд с пробит малък отвор; вътре се слагаха таблетки суров кафяв опиум — разтапяха ги с дребни въглени, стиснати в щипци, и притискаха пластичната субстанция в отвора с дълъг метален щифт. Наркоманът любител на опиума, или тариаки, представляваше все още обичайна гледка в съвременен Иран, въпреки няколкото опита да се забрани отглеждането на мак или вноса на дрогата. В настоящия момент в страната имаше над половин милион регистрирани наркомани и вероятно най-малко още толкова неизвестни на властите. Купоните, даващи право на наркоманите над шейсет да си купуват опиум, бяха част от официално разрешената търговия, но Рандал знаеше, че Хаджи Реза е един от подземните босове, натрупал по-голямата част от състоянието си чрез покупката и продажбата на купони и посредством нелегалния внос на дрога от Турция и Афганистан.

Въведоха го в малка стая в дъното на сградата и му казаха да чака. Стаята се осветяваше от гола електрическа крушка; единственото обзавеждане се състоеше от няколко грубо сковани дървени стола с прави облегалки. След две минути единият от чакукашаните се завърна с Багирзаде. Нурула изглеждаше занемарен и състарен. Беше лошо облечен, небръснат от поне три дни, и очевидно сънят му не беше здравословен, но Рандал не изпитваше никакво съчувствие към него. Багирзаде направи вял опит да се усмихне, после се отпусна уморено на най-близкия стол. Чакукашанът излезе и внимателно притвори вратата.

— Доста време измина от последната ни среща, Рухи — започна Рандал. — А видът ти хич не ми харесва. Надявам се да не си болен.

— Къде беше през цялото това време, Рандал? Три пъти се мъчих да се свържа с теб. Ти си ми длъжник.

— Времената се менят, Рухи, а с тях и дълговете. Но не се тревожи, дошъл съм да ти помогна. Искаш да се чупиш оттук, нали така? Отговори ми на въпросите, дай ми информацията, от която се нуждая, и още утре ще бъдеш в чужбина. В противен случай утре можеш да бъдеш вкочанен труп. Или дори нещо още по-лошо.

Очите на иранеца излъчваха животински страх. Той задиша тежко.

— Какво искаш?

— Съвсем малко. Мъничко информация. Искам да знам къде се крие Масуд Хешмат.

Багирзаде замръзна. Очите му сякаш се смалиха, превръщайки се в главички на топлийки.

— Само си губиш времето. Той е мъртъв.

— Той не е мъртъв, Рухи, и ти го знаеш много добре. Ако той наистина беше убит, все щях да чуя за това; този вид информация се разнася много бързо. Къде е?

— Не мога да ти кажа. Заклел съм се да го пазя в тайна.

На Рандал му беше повече от ясно, че Багирзаде умира от страх. Научеше ли Хешмат, че той е виновен за разкриването му на американците, смъртта щеше да го застигне бързо. Но самият процес на умиране можеше да се проточи доста.

— Ти и едно обещание не си спазил през живота си, Рухи. Но ти обещавам, че Масуд няма да научи кой го е издал. А и ти отдавна ще си на десетки хиляди километри оттук, ако въобще стигне до ушите му. Това е единственият ти шанс. На твое място не бих се колебал и за миг.

И Багирзаде заговори. Думите рукнаха от устата му в съскащ шепот.

— Той живее до пазара, не знам точно къде. Но тази вечер можеш да го откриеш в Шахр Но. Понякога ходи там, в една къща на Абришами, към Сина. Номер четиридесет и девет. Тази вечер ще бъде там.

Рандал кимна. Шахр Но беше кварталът с червените фенери на западен Техеран, отвъд Дарвазе Казвин. Подобно на южен Техеран, това също беше опасна зона. Чужденците стигаха само до „Шокуфе Но“, нощен клуб, където можеха да слушат песни от първокласни изпълнители като Гугуш и да избират от по-качествените проститутки. А зад него се простираше ничия земя, където даже и неговият крак никога не бе стъпвал.

Той даде на Багирзаде адреса, нужен му за бягството от страната, и му каза кога да отиде там. Изправи се, приближи се до вратата и я отвори. Чакукашанът почтително чакаше отвън.

— Аз тръгвам. Моля ви да кажете на Хаджи Реза.

Чакукашанът се обърна и поклати глава.

— Първо иска да ви види. Елате с мен.

Рандал последва чакукашана, оставяйки Багирзаде сам в стаята. Телохранителят го поведе към апартамента на Хаджи Реза по някакви стълби. Стаите, за разлика от мъждиво осветените помещения на долния етаж, се оказаха облени от ярка светлина. Хаджи Реза седеше на един голям диван с млада жена до себе си и пиеше уиски. Той се усмихна и се приведе към Рандал.

— Надявам се, че сте открили това, което търсехте.

— Да.

— Добре. Чудесно. Няма да ви задържам. Искам да добавя само едно нещо: надявам се, че не ще забравите тази незначителна услуга от моя страна. Може би някой ден ще ми отвърнете със същото.

На Рандал веднага му стана ясно какво е намислил Хаджи Реза. Един ден, очевидно съвсем скоро, и на него щеше да му се наложи да напусне страната. За разлика от Багирзаде, той имаше необходимите пари и връзки да го направи без много главоболия, но при тия неща винаги можеше да изскочи нещо непредвидено. И ако това се случеше, една малка помощ от американския му приятел никога не би му била излишна. Рандал кимна.

Хаджи Реза се усмихна и произнесе:

— Джаафар ще ви придружи до железопътната гара. Там ще хванете такси, което ще ви отведе до мястото, желано от вас. Там ще ви върне и пистолета. Обаче е опасно, приятелю. Внимавайте.

Рандал заслиза по стъпалата, съпровождан от стража с каменното лице. След малко се озоваха в ледената нощ. Звездите в небето си намигаха, безразлични към безкрайната мизерия под тях.

9.

Рандал взе такси до Навваб и оттам вече пое пеш. С голям труд успя да открие къщата, защото улиците бяха слабо осветени и с още по-лоша настилка. На два пъти малко остана да хлътне в огромни дупки, изкопани и забравени Бог знае откога. Четири пъти го спираха жени в чадри, отчаяни и треперещи създания, които му предлагаха да споделят леглото му срещу само пет тумана, цената на едно евтино ястие. Едната беше още момиче, най-много на тринадесет години. И всеки път, когато поклатеше глава и продължеше напред, в съзнанието му някой сякаш нашепваше: „фахиша“. Той дори не усещаше студа.

Публичният дом беше в голям, изненадващо пищен апартамент в четириетажен блок, издигнат преди десетина години. Беше слабо осветен и изпълнен с дискретни сенки, които скриваха повечето безвкусни декорации — страховити мелези от фалшив европейски барок и изродена персийска мода, съвсем различни от тези в къщата на Хаджи Реза в Шемиран. Рандал нямаше проблеми с влизането — американският му акцент звучеше като пропуск за пазачите на вратата, — но на въпроса за Хешмат го посрещнаха празни погледи. Мадам беше дебела жена от местността Бахтия, която от четиридесет години беше дейна участничка в бизнеса с подслаждането на сексуалния живот на богатите и влиятелни мъже в Техеран, първоначално по най-директния начин и чак после като сводница. Тя не искаше да каже нищо. Не, не познавала никакъв Хешмат, никога не била чувала за такъв човек, а дори и да била чувала, не бил в дома тази вечер. Рандал я разбра, че лъже, още на мига. Нетърпеливо я отблъсна настрана и мина покрай нея, насочвайки се към първата се изпречила пред взора му врата. Отвори я със замах и надзърна. Вътре един висок мъж и две момичета сякаш тренираха акробатика. Само дето мъжът беше в пълна военна униформа, а момичетата бяха само по обувки. Пазачът и мадам закрещяха и връхлетяха да го издърпат навън.

— Вън! Вън! Отивайте си! Махайте се оттук! — изпищя мадам. Подпухналото й безформено лице се тресеше от гняв. — Нямате право да притеснявате гостите ми! Нямате право!

Рандал не се интересуваше от „права“, най-малкото от правата на тази жена или тези на клиентите й. Той пъхна ръка във вътрешния си джоб и измъкна картата на агент от САВАК, която носеше за подобни случаи. Ефектът върху мадам и пазача беше мигновен.

— Той е във втората стая вдясно по коридора, господине — заекна дебелата жена, а ръцете й се вкопчиха трескаво в провисналите й спаружени гърди.

Рандал се приближи до вратата и почука.

— Хешмат! Аз съм, Рандал. Отвори ми.

Натисна дръжката и прекрачи прага на слабо осветената стая. Хешмат застана насреща му. Беше гол и стискаше с две ръце револвер, насочен към главата на Рандал. В ъгъла трепереше голо момче, с очи изпълнени със сълзи и срам; слабичко, с хубавички, момичешки черти, да имаше най-много единайсет или дванайсет години. Американецът усети как отвращението му към Хешмат нарасна до жестока омраза. Прииска му се да го убие на място, но съзнаваше много добре, че това е единственото нещо, което не трябва да прави. Кимна на момчето да си върви. Хлапето се претърколи неловко през леглото и го заобиколи отдалеко.

— Свали пистолета, Хешмат, не съм дошъл тук да те убивам — изрече Рандал и вдигна ръце, за да му покаже, че не представлява заплаха за него.

Гневът и страхът на Хешмат бяха очевидни. Той продължаваше да държи пистолета, вече насочен към гърдите му. Рандал бавно се отпусна на ръба на леглото.

— Щом искаш да стоиш така, няма да ти преча. Но ще разговаряме. Веднага.

Агентът на САВАК бавно отпусна пистолета, после посегна към панталоните си, метнати върху един стол, и неловко ги обу, използвайки само едната си ръка. С очи изпълнени със страх и внимание, без да отпуска пистолета, той седна на стола и попита:

— За какво искаш да разговаряме? Какво е това толкова важно нещо, че си се вдигнал чак тук? Тъкмо се канех да оправя момчето, когато нахлу тук. Бих могъл да те убия дори за това.

— Знаеш отлично за какво искам да говорим.

— Не знам. Кажи ми. Знам само, че някаква жена е била убита в апартамента ти вчера. Не знам защо и не ме е грижа. Това не ме засяга. Нямам нищо общо с тая работа, дори вече не работя в САВАК. Не са ли ти казали?

Хешмат очевидно все още беше добре информиран за събитията в Техеран.

— Тя беше втората жертва. Ирадж Ашрафи беше убит по-рано тази сутрин. Две от най-скъпите ми същества бяха убити заради теб. Не се заблуждавай, Масуд, ти си не само замесен, но си затънал до шията.

— Заради мен? Какво искаш да кажеш? Как мога да бъда замесен в това нещо? — Очите на Хешмат се изцъклиха от страх, той пак вдигна револвера; пръстът му всеки миг можеше да натисне спусъка. Рандал следеше как кокалчетата му бавно побеляват. Съзнаваше добре, че Хешмат е доведен до положението на обтегната до скъсване струна и че и най-слабото подозрително движение е способно да взриви ситуацията.

— Ти имаше една архивна папка с документи за групата, която атакувахме в Колхак миналата година. Беше я нарекъл с кодовото име Горух Каф. Папката скоро мина в наши ръце. Ашрафи и Фуджико са убити от човек, който е искал папката. И сега убиецът държи документите.

Хешмат изглеждаше зашеметен.

— Никога не съм се опитвал да си я върна. Та аз дори не знаех до този момент, че е изчезнала. Това беше случай, даден в архива, приключен. Никой друг не знаеше, че е там. Не съм го споменавал никому.

— Аз не твърдя, че имаш нещо общо с убийствата. Защото ако беше така, сега нямаше да разговаряме и ти нямаше да си жив, за да го разбереш. Но искам да знам кой стои зад тях. Искам да знам всичко, което си научил за групата, кои са били те, какви са били плановете им. Помогнеш ли ми, и аз ще ти помогна с нова самоличност, за да се измъкнеш от Иран. Всичко вече е подготвено. Остава само да ми кажеш.

— Не знам нищо. Други документи, освен тези в папката нямаше. Знаеш го не по-зле от мен.

— Не, Масуд, ти знаеш повече, много повече. И приключи случая и го предаде в архива именно защото знаеше много повече.

— Казвам ти, че не знам нищо. Не знам кои бяха те, не знам нищо за тях. Не можахме да идентифицираме нито едно от телата. Лица, отпечатъци от пръсти — нищо не фигурираше в архивите ни, нито в тези на полицията. Това е истината, трябва да ми повярваш. Бяха просто лица, нищо повече.

— Защо тогава организира нападението върху къщата? Защо не изпрати полицията?

Очите на Хешмат прескочиха от Рандал към вратата и пак се върнаха обратно.

— Трябваха ми живи. Исках да ги разпитам. Те имаха информация.

— Откъде знаеш това? Каква беше тази информация?

— За покушението върху Ашраф.

— Но това не бяха същите хора. Участниците в онова покушение тогава още бяха във Франция. С каква информация разполагаше групата от Колхак? Кои бяха те?

— Не знам. Освен… Бяхме длъжни да разучим. Те бяха фанатици, ти самият видя какво стана. Фанатици.

— Какви по-точно? Политически? Религиозни?

— И двете. Моллите отново набират сила. След месец-два ще бъдат на власт. Вече е прекалено късно да бъдат спрени.

— Какво още имаше? — Рандал не отпускаше хватката. Съзнаваше, че иранецът знае още. Очите го издаваха.

— Нищо. Те са федаини, муджахидини. Не знам точно.

— Лъжеш. Онези бяха други. Кои са те?

Иранецът беше уплашен, но не от Рандал. Рандал съвсем ясно виждаше страха му. Имаше и още нещо, нещо способно да ужаси дори и този ненадминат специалист по изтръгване на показания.

— Ще те убия, Хешмат, кълна ти се. Пет пари не давам какво ще стане. Ще ги открия. Кои са те?

— Ти не разбираш. Те… никой не би повярвал, че ще се завърнат, никой. Не можеш да ги спреш. Слушай, Рандал, измъкни ме оттук, иначе ще ме убият. Те имат очи навсякъде, нищо и никой не може да им убегне. Измъкни ме оттук и после ги открий. Използвай влиянието си, за да ги спреш. Намери Германеца. Намери го и го спри.

По челото на Хешмат беше избила пот, той изглеждаше смазан — един прекършен мъж, загубил самоконтрола си. Рандал пристъпи към него. Не изпитваше никаква жал, само срам, че е в тази стая, че е принуден да играе тази игра с Хешмат, че жаждата му за мъст го е довела чак дотук.

— Кой е този германец? Как мога да го открия?

Писъците се разнесоха само секунди преди вратата на стаята да изтрещи в стената. Чу се блъскането и на други врати. Мъже закрещяха, жени и момичета запищяха. Рандал изви глави и мярна човек, целия в черно, застанал на прага с насочен към него автомат. Опита се да измъкне пистолета си изпод сакото, но първият откос го прониза още докато бъркаше за оръжието си, и го отхвърли към леглото. Миг преди да загуби съзнание той с отчаяно усилие се претърколи по леглото й падна на пода, скривайки се от куршумите. Същият откос заби Хешмат в стената, приковавайки го върху нея няколко секунди. Крайниците му се мятаха неудържимо докато куршумите го разкъсваха. Отвсякъде долиташе стрелба, в другите стаи също се стреляше. Хаос, примесен с полузадавени писъци за милост и помощ и тропот на множество боси крака. След миг се разнесе и последният откос, след който настъпи зловеща тишина. Мъжът в рамката на вратата хвърли поглед към Хешмат, увери се, че е наистина мъртъв, провери и Рандал, постави автомата си на предпазител и отстъпи в коридора.