В. С. Ендрюс
Градината на сенките (2)

Първият пролетен цвят

Когато бях малка, моят баща ми купи безценна ръчно изработена кукленска къщичка. Това беше някакъв вълшебен миниатюрен свят с красиви порцеланови кукли, мебели, дори с картини, полилеи и килими, прилягащи по размер. Но къщата беше затворена под стъклен похлупак и не ми позволяваха да докосвам нищо вътре; всъщност, забранено ми беше да пипам дори стъклото, за да не оставям следи от пръсти. Изящните неща винаги са били в опасност в големите ми несръчни ръце, тъй че можех да се наслаждавам на къщичката, без да я пипам.

Държах я на една дъбова маса под прозореца в спалнята си. Слънцето огряваше стъклата, осветяваше с меко дъгоцветно сияние жалката вселена и озаряваше щастливите лица на миниатюрното семейство. Дори прислугата в кухнята, икономът в бяла ливрея, застанал край вратата, и бавачката в детската стая изглеждаха доволни.

Така трябваше да бъде винаги: горещо се надявах някой ден и моят живот да бъде такъв. В този малък свят нямаше сенки, защото дори в мрачни дни, когато облаците тъжно надвисваха навън, цветните стъкла превръщаха сумрака в ярки дъги.

Истинският свят, моят собствен свят, винаги изглеждаше сив и в него нямаше цветни дъги. Сив за очите ми, които, както често ми казваха, бяха твърде сурови, сив за надеждите ми, сив за старата мома, която никой не искаше. На двайсет и четири години аз вече бях стара мома. Изглежда смущавах подходящите кандидати за женитба с ръста и интелекта си. Сякаш пъстрият свят на любовта, брака и децата щеше да остане вечно затворен пред мен, подобно на кукленската къщичка, от която толкова се възхищавах. Моите надежди се сбъдваха само във въображението ми.

Във фантазиите си бях красива, весела, очарователна като другите млади жени, с които се бях срещала, но не и сближавала. Животът ми беше самотен, изпълнен главно с книги и мечти. Без да говоря за това, аз хранех надеждата, която моята скъпа майка ми даде, преди да умре.

„Животът много прилича на градина, Оливия. И хората са като семенца, подхранвани от любов, приятелство и привързаност. И ако им посветиш достатъчно време и грижи, те разцъфват във великолепни цветя. Понякога дори старо забравено растение в някой буренясал двор може неочаквано да се отрупа с цвят. Това са най-ценните и скъпи цветове. Ти ще бъдеш такова цвете, Оливия. Може да мине доста време, но и ти ще разцъфтиш.“

Много ми липсваше нейният оптимизъм. Тя почина, когато бях на шестнайсет години и имах най-голяма нужда от чисто женски разговори за това как се печелят мъжки сърца, как да приличам на нея, да бъда уважавана и способна, жена във всяко отношение. Майка ми никога не оставаше без работа, умееше да върши много неща и поемаше отговорност. Намираше изход от всяка криза, а кризите неизменно се редуваха. Баща ми изглежда беше доволен, че тя винаги си намираше с какво да се занимава.

Той често казваше, че жените не бива да бездействат, въпреки че сериозният бизнес не е за тях. Те си имат свои „женски“ работи.

Но когато стана дума за мен, той ме насърчи да постъпя в търговско училище. Изглеждаше съвсем нормално и редно да стана негов счетоводител, да ми отдели място в бърлогата си — неговата стая, в която една стена бе покрита с огнестрелни оръжия, а другата — със снимки от ловните и риболовните му излети; стая, която винаги миришеше на уиски и дим от пури и чийто тъмнокафяв килим беше най-протритият в къщата. Той ми отдели част от голямото си дъбово бюро, за да мога да се съсредоточа върху сметките, баланса, заплатите на подчинените му, дори и върху домакинските разходи. Работейки с баща си, често се чувствах по-скоро като сина, когото искаше да има, отколкото като дъщерята, която всъщност бях. Наистина гледах да се представя добре, но изглежда ми бе писано все да не успявам.

Той казваше, че ще съм от помощ на всеки съпруг и аз вярвах, че затова настоява да получа такова образование и да добия делови опит. Не го казваше с толкова много думи, но аз все пак разбирах — жена, висока над метър и осемдесет има нужда от нещо повече, за да спечели любовта на един мъж.

Да, бях висока над метър и осемдесет. За свой ужас през пубертета добих гигантски размери. Аз бях бобеното стръкче в градината на Джак^[1]. Бях великанът. В мен нямаше нищо изящно и крехко.

Имах кестенява коса като на мама, но раменете ми бяха твърде широки, а гърдите — големи. Често стоях пред огледалото и си мечтаех ръцете ми да са по-къси. Сивите ми очи бяха големи, досущ като котешки, а носът ми беше много остър. Имах тънки устни и бледа, сивкава кожа. Сива, сива, сива. Колко исках да съм красива и да правя впечатление. Но щом седнех пред мраморната си тоалетна масичка, опитвайки се да поруменея, да трепкам с мигли и да изглеждам закачлива, добивах само глупашки вид. Не исках да изглеждам празноглава и повърхностна и все пак не преставах да седя пред къщичката под стъкления похлупак и да изучавам красивото и нежно порцеланово лице на мъничката съпруга. Колко исках моето лице да е такова! Може би тогава и моят свят щеше да е такъв.

Но не беше.

И аз оставях надеждата си затворена при, порцелановите фигурки и се справях с живота както можеха. Ако баща ми бе очаквал да ме направи по-привлекателна за някой мъж, като ми осигури образование и делови опит, трябва да е бил горчиво разочарован от резултата. Мъже идваха и си отиваха, примамени, както открих, от неговите хитрини, но ухажването и любовта ми бяха все така непознати. Непрестанно се страхувах, че парите ми, парите на баща ми, които щях да наследя, могат да доведат на прага ни мъж, който да се престори, че ме обича. Мисля, че и баща ми се опасяваше от същото, защото един ден ми каза:

— В завещанието си съм написал, че каквито и пари да наследиш, ще бъдат само твои и ще можеш да се разпореждаш с тях както искаш. Никой не трябва да очаква, че ще получи парите ти просто като се ожени за теб.

Той ми съобщи това и си излезе, преди да мога да отговоря. После внимателно подбираше кандидатите за женитба име представяше само на най-достойните и най-заможните. Все още не бях срещнала мъж, над когото да не стърча и който да не се мръщи на изказванията ми. Изглежда, щях да си умра стара мома.

Но баща ми не би допуснал подобно нещо.

— Един млад мъж ще дойде на вечеря днес — започна той една петъчна сутрин в края на април. — Той е сред най-забележителните хора, които съм срещал. Искам да облечеш синята рокля, която си уши за Великден.

— О, татко! — на върха на езика ми беше да кажа: „Има ли смисъл?“, но той предугади реакцията ми.

— Недей да спориш и, за Бога, като седнем на масата, без феминистки приказки.

В очите ми проблясна гняв. Той знаеше колко мразя да ми слага юзда, сякаш съм някой от конете му.

— Тъкмо когато някой мъж се заинтересува от теб, ти отправяш предизвикателство към най-ценната мъжка привилегия. Това винаги има плачевен резултат. Синята рокля — повтори той, завъртя се кръгом и излезе, преди да успея да реагирам.

Струваше ми се безсмислено да изпълнявам ритуала пред тоалетната масичка. Измих си косата и я сресах сто пъти, за да стане мека и пухкава. После я прибрах на не много стегнат кок с гребените от слонова кост, които татко ми беше подарил миналата Коледа.

Баща ми не знаеше и сякаш дори не подозираше, че си бях поръчала синята рокля, защото исках дреха като тези от снимките в модните списания. Корсажът беше достатъчно нисък, за да покаже донякъде пищността на гърдите ми, а свивките в талията правеха фигурата ми тип „пясъчен часовник“. Беше от мека и лъскава коприна, по-хубава от всички други дрехи, които притежавах. Ръкавите бяха малко над лакътя. Мислех, че така ръцете ми изглеждат по-къси.

Сложих си сапфиреното колие на мама, което правеше шията ми да изглежда по-тънка. Бузите ми бяха поруменели, но не зная дали от добро здраве или от напрежение. Бях изнервена. Вече бях минала през достатъчно такива вечери и знаех как лицето на съответния мъж помръква, когато той се изправи да ме посрещне и аз се извися над него.

Просто репетирах за поредния провал.

Когато слязох долу, гостът на баща ми вече бе пристигнал. Седяха в кабинета. Чух гръмкия смях на татко и след него гласа на непознатия — дълбок и плътен, глас на мъж със самочувствие. Изтрих длани в хълбоците си, за да попия избилата пот, и се запътих към вратата на кабинета.

Щом се появих, Малкълм Нийл Фоксуърт се изправи и сърцето ми спря. Беше висок най-малко метър и деветдесет и беше най-хубавият млад мъж, идвал някога у нас. Татко каза:

— Малкълм, горд съм да ти представя прекрасната си дъщеря.

Той взе ръката ми и каза:

— Приятно ми е, госпожице Уинфийлд.

Погледнах го право, в небесносините му очи, и той — в моите. Никога не съм вярвала в романтични ученически приказки като любов от пръв поглед, но усетих как очите му пронизват сърцето ми и го изпълват с трепет.

Косата му беше светлоруса, на тила малко по-дълга, отколкото носеха повечето мъже, но кичурите бяха добре сресани и изглеждаха невероятно меки. Имаше силно очертан римски нос и тънки прави устни. Широките рамене и тесният таз му придаваха вид на атлет. По начина, по който ме гледаше с почти насмешлива усмивка, отгатнах, че е ухажван мъж. Е, помислих си, не трябва да му давам повече основания да се забавлява за сметка на Оливия Уинфийлд. Разбира се, такъв мъж едва ли би ме удостоил с вниманието си и аз предусещах поредния неуспешен татков опит за сватосване. Стиснах ръката му, отговорих на усмивката му и извърнах поглед встрани.

След представянето татко обясни, че Малкълм е дошъл в Ню Лондон от Йейл, където е бил на среща на випуска си. Интересувал се от инвестиции в корабостроенето, защото смятал, че след като Голямата война^[2] вече е свършила, външните пазари ще се развиват. От всичко, което научих за него тази вечер, разбрах, че притежава няколко текстилни фабрики, че е акционер в няколко банки и че е собственик на дъскорезници във Вирджиния. Научих, че работи заедно с баща си, който, макар и само на петдесет и пет, предпочитал да се оттегли. Едва по-късно разбрах какво означава това.

По време на вечерята се опитах да се държа любезно и сдържано, както татко настояваше и както мама винаги правеше. Маргарет и Филип, прислужниците ни, сервираха изискана вечеря с меню, подбрано лично от баща ми. Той правеше това само в особени случаи. Притесних се от татковия очебиен намек, когато каза:

— Оливия е завършила колеж. Има специалност счетоводител и се занимава с повечето от моите сметки.

— Наистина ли? — Малкълм беше искрено заинтригуван. В сините му очи проблясна интерес и той сякаш започна да ме възприема по-сериозно. — Приятно ли ви е да се занимавате с това, госпожице Уинфийлд?

Хвърлих поглед към баща си, който се бе отпуснал в стола си и кимаше, сякаш подсказвайки ми отговора. Много исках Малкълм Фоксуърт да ме хареса, но реших да не изневерявам на себе си.

— По-добре е да запълваш времето си със смислени и ползотворни неща — отвърнах. — Дори и за жена.

Татко помръкна, но Малкълм се усмихна широко:

— Напълно съм съгласен с вас — каза той. Дори не се и обърна към баща ми. — Намирам повечето от така наречените красавици за блудкави и доста глупави. Сякаш хубавият външен вид е достатъчен, за да им осигури охолен живот. Предпочитам интелигентни жени, които мислят със собствения си ум и които са ценна придобивка за съпруга си.

Баща ми се изкашля, промърмори: „Да, да!“ и поднови разговора за корабостроенето. От сигурен източник знаел, че търговският флот, построен за военни нужди, щял скоро да бъде предложен на частни собственици. Темата ангажира вниманието на Малкълм почти през цялата вечер, но въпреки това от време на време усещах погледа му и когато вдигнех очи, той ми се усмихваше.

Никой от гостите на баща ми не ме бе завладявал така. Никога не се бях чувствала толкова добре по време на вечерята. Малкълм се държеше учтиво с татко, но стана ясно, че предпочита да си поговори повече с мен.

С мен!

Най-привлекателният мъж, който някога беше идвал у нас, се интересуваше от мен! Та той можеше да има стотици красиви момичета, които да го обожават. Защо ще се интересува от такова невзрачно създание като мен? О, колко ми се искаше да вярвам, че тези погледи, че молбите да му подам неща, които и сам можеше да си вземе, че опитите му да ме включи в разговора не са плод на въображението ми. Поне за няколко часа можех да дам воля на надеждата си. Само тази вечер! Утре щях да я оставя да умре.

След вечеря Малкълм и татко се оттеглиха в кабинета да изпушат по една пура и да си поговорят повече за инвестициите, които Малкълм възнамеряваше да направи. С излизането им бързо разцъфналите ми надежди повяхнаха. Разбира се, Малкълм не се интересуваше от мен, а от бизнеса с баща ми. Щяха да останат в кабинета до края на вечерта. Можех да се прибера в стаята си и да продължа да чета нашумелия напоследък роман на Едит Уортън „Невинни години“. Вместо това реших да донеса книгата в дневната и да почета под лампата с копринения абажур, щастлива да видя Малкълм, макар и само на излизане.

По това време на вечерта улицата ни беше пуста, но когато вдигнах очи, видях двама души, които се разхождаха, хванати за ръка. Така биха се разхождали и порцелановите съпрузи от моя куклен свят, ако можеха да избягат от стъкления си затвор. Проследих ги с поглед, докато се скриха зад ъгъла. Толкова исках някой ден и аз да мога да се разхождам така с някой мъж като Малкълм. Но това нямаше да стане. Сякаш бог беше глух за молбите ми. Въздъхнах. Осъзнах, че всичко, което някога ще науча за любовта и живота, ще е от книгите.

После зърнах Малкълм на вратата. Стоеше и ме гледаше — изправен и неподвижен, с изпънати рамене и вдигната глава. Сякаш несъзнателно ме преценяваше, но не знаех как да разбирам погледа му.

Бузите ми пламнаха. Сърцето ми заби така силно, сякаш щеше да изхвръкне.

— Вечерта е прекрасна — каза той. — Какво ще кажете за една разходка?

За миг го изгледах втренчено. Той искаше да ме изведе на разходка!

— Защо не — отговорих. Разбрах, че бързината, с която взех решението, му хареса. Не трепках с мигли, нито отговарях уклончиво, за да го дразня. Много исках да се разходя, и то точно с него. Ако се надявах интересът му към мен да се задълбочи, трябваше да се държа естествено.

— Само ще изтичам да си взема връхна дреха.

Радвах се, че имам повод да остана сама и да се овладея.

Когато слязох, Малкълм ме чакаше на входната врата. Филип му беше донесъл палтото и стоеше до него, готов да отвори вратата. Запитах се къде ли е татко и дали той не е уредил разходката. Но и без да познавам Малкълм, усетих, че той не е човек, когото можеш да накараш да направи нещо насила.

Когато Филип отвори вратата, в погледа му прочетох задоволство. Той одобряваше този господин.

Малкълм ме хвана под ръка и слязохме по шестте стъпала пред къщата. И двамата мълчахме, докато вървяхме по алеята до външната врата. Той я отвори и се дръпна да ми направи път. Беше хладна априлска вечер, с едва доловим пролетен повей във въздуха. Дърветата край вратата все още протягаха голи сиви клони към небето, но вече смекчени от стотиците пъпки, готови да се разтворят за живот. И все пак, зимният мраз още витаеше във въздуха, витаеше и в мен. В един миг на лудост ми се прииска да се обърна и да се скрия в прегръдките на Малкълм — нещо, което не бях правила никога с никой мъж, дори и с баща си. Ала решително тръгнах напред и се насочих към реката.

— Ако стигнем до края на улицата и завием надясно, ще се открие красив изглед към Темза — казах.

— Добре — отвърна той.

Винаги си бях представяла как в някоя пролетна вечер се разхождам по брега на реката с мъж, който се влюбва в мен. Бях вихър от чувства — пълна с толкова много надежди и страхове, объркване и плашещи усещания в тялото ми, че се замаях. Но не можех да позволя на Малкълм да види вълнението ми, тъй че продължих да вървя изправена, с вдигната глава. Осветените товарни кораби се поклащаха нагоре-надолу. В такава тъмна нощ далечните светлинки над водата приличаха на хванати в паяжина светулки.

— Много красива гледка — обади се Малкълм.

— Наистина.

— Как така баща ти още не те е омъжил? Няма да се обидиш, ако ти кажа, че си красива, нали? Освен това си и изключително умна. Как така още никой мъж не те е грабнал?

— А ти как така не си се оженил досега?

Той се разсмя.

— Отговаряш на въпроса с въпрос. Е, госпожице Уинфийлд, щом толкова искаш да знаеш, намирам повечето днешни жени досадни в усилията им да заблуждават околните. Мъж, който гледа сериозно на живота, който е решен да постигне нещо за себе си и семейството, трябва, според мен, да избягва този тип жени.

— Само такива жени ли си срещал? — запитах аз. Не можах да видя добре, но ми се стори, че се изчерви. — Не си ли търсил други?

— Не. Твърде зает съм в работата си.

Спряхме и той се загледа в корабите.

— Ако ми простиш дързостта — започна той, — позволявам си да отбележа, че между нас има много общи неща. От думите на баща ти и от личните си наблюдения заключих, че си сериозна, практична и усърдна. Оценяваш значението на деловия свят и това те поставя една глава над повечето жени в тази страна.

— Те са такива, защото повечето мъже ги подценяват — отвърнах бързо и прехапах устни. Не възнамерявах да изразявам предизвикателни възгледи, но думите сами излетяха от устата ми.

— Не зная. Може би си права. Но това е положението.

Той улови лакътя ми и внимателно ме подбутна да продължим разходката.

— Има и още нещо, което ни свързва. И двамата сме загубили майките си в ранна възраст. Баща ти ми разказа всичко, така че дано не възприемеш думите ми за намеса в личния ти живот.

— Не. И ти ли си загубил майка си рано?

— Бях на пет години — гласът му стана тъжен и глух.

— О, сигурно ти е било много тежко.

— Понякога — отвърна той — колкото по-тежко ни е, толкова по-добри ставаме. Или по-твърди.

И наистина думите му прозвучаха така твърдо, така студено, че спрях да го разпитвам.

Продължихме да се разхождаме. Слушах го да говори за различните си начинания. Обсъдихме наближаващите президентски избори и той остана изненадан от осведомеността ми относно различните кандидати, които се състезаваха за подкрепата на републиканците и демократите.

Съжалих, че стигнахме вкъщи толкова бързо, но поне знаех, че съм била на разходка с красив млад мъж. Мислех, че с това всичко ще приключи. Но преди да се разделим, той ме попита може ли да дойде отново.

— Чувствам, че обсебих разговора през цялата вечер — каза. — Следващия път аз ще слушам.

Добре ли чух? Един мъж, който иска да ме слуша, иска да знае какво мисля!

— Заповядай утре — казах аз. Предполагам, че съм изглеждала нетърпелива като ученичка. Той не се усмихна, нито засмя.

— Добре. Близо до хотела ми има добър ресторант, където сервират морски деликатеси. Може би ще вечеряш с мен?

Вечеря? Истинска среща! Разбира се, съгласих се. Исках да остана да го погледам как влиза в колата си, но не можех да си позволя нещо толкова очебийно. Когато се прибрах, татко стоеше на вратата на кабинета.

— Интересен млад човек — обърна се той към мен. — Гений в бизнеса, бих казал. А е и привлекателен, нали?

— Да, татко.

Той се усмихна.

— Ще дойде утре да ме изведе на вечеря.

Усмивката изчезна. На сериозното му лице се изписа надежда, която бях виждала и преди.

— Наистина ли? Е, кой знае, кой знае…

— Не мога нищо да ти кажа, татко.

Не издържах повече. Извиних се и се качих в спалнята си. Известно време седях неподвижно и съзерцавах отражението си в огледалото. Какво бях направила по-различно? Косата ми изглеждаше както винаги.

Изправих рамене. Имах навика да ги прегърбвам, защото бяха много широки. Знаех, че това разваля стойката ми, а Малкълм имаше толкова хубава стойка, толкова самоуверена. Той като че ли не виждаше недостатъците и несъвършенствата ми, пък и за пръв път ми се случваше да не гледам към мъжа от горе на долу.

Беше ми казал, че съм привлекателна, в смисъл желана за мъжете. Може би през всичките тези години съм се подценявала? Може би ненужно съм се примирявала с ужасната съдба?

Естествено, опитах да се разкритикувам, да предупредя сама себе си. Мъж, който е бил у вас на вечеря, те е поканил навън. Това съвсем не означава, че той има някакви романтични намерения. Може би просто се чувства самотен.

Не, помислих си, само ще вечеряме, ще си поговорим и той ще си замине. Може би някой ден, след много време, например по случай Коледа, ще получа картичка от него, на която ще пише: „Закъсняла благодарност за чудесния разговор. Весели празници. Малкълм.“

Сърцето ми трепна от страх. Отидох до кукленската къщичка под стъкления похлупак и потърсих надеждата, която бях затворила вътре. Заспах и сънувах порцелановите фигурки. Аз бях една от тях. Бях щастливата съпруга, а Малкълм беше моят красив съпруг.

 

 

Вечерята ни беше изискана. Опитах се да не се престаравам в избора на облекло, но всичко, на което се спирах, ми се струваше невзрачно. Сама си бях виновна за оскъдния гардероб. Накрая избрах роклята, с която бях на едно сватбено тържество миналата година. Може би ще ми донесе късмет, хрумна ми тогава.

Малкълм спомена, че изглеждам добре, но разговорът по време на вечерята бързо премина към по-прозаични теми. Искаше да знае повече относно работата ми за татко и ме накара да му разкажа всичко с подробности. Опасявах се, че ще го отегча, но той много се заинтересува. Очевидно беше впечатлен от моето познаване на татковия бизнес.

— Кажи — запита той, когато стигнахме пред къщи — с какво се занимаваш през свободното си време?

Най-после нещо по-лично, най-после някакъв интерес и към мен.

— Чета доста. Слушам музика. Разхождам се. Единственият спорт, с който се занимавам, е ездата.

— О, така ли? Притежавам няколко коня, а Фоксуърт Хол, моят дом, е в местност, която би очаровала всеки любител на природата.

— Звучи чудесно — отвърнах аз.

Той ме изпрати до вратата и отново си помислих, че това е краят. Но думите му ме изненадаха:

— Предполагам, знаеш, че утре ще идвам с вас на църква.

— Не — отговорих. — Не знаех.

— Очаквам утрешната ни среща — добави той. — Благодаря ти за приятната вечер.

— И на мен ми беше приятно — казах аз и зачаках. Сега ли беше моментът, в който мъжът трябва да целуне жената? Колко съжалявах, че нямам приятелка, на която да се доверя и двете да обсъдим отношенията между мъжете и жените, ала всички мои съученички се бяха омъжили и заминали по други места.

Дали пък не трябваше да направя нещо, за да го насърча? Да се наведа към него, да замълча многозначително, да се усмихна по особен начин? Чувствах се страшно объркана, докато чаках пред вратата.

— До утре тогава — каза той, докосна шапката си и се спусна по стълбите към колата.

Отворих вратата и влетях вкъщи едновременно развълнувана и разочарована. Баща ми беше в дневната, четеше вестник и се преструваше на погълнат от новините. Но аз знаех, че очаква да чуе как е минала срещата. Реших да не му давам отчет. Това би ме накарало да се чувствам повече като на интервю за работа, пък и не ми се нравеха всичките тези очаквания.

Какво все пак да му кажа? Малкълм ме заведе на вечеря. Приказвахме си. По-скоро аз приказвах, а той слушаше. Може да ме е помислил за бъбривка, макар че обсъждахме неща, които го интересуваха. Говорих много, защото бях страшно нервна. Като че ли му бях благодарна за въпросите относно бизнеса. На тази тема бях в състояние да се разпростра повече.

Можех да разговарям и за книги, естествено, или за коне, но едва сега разбрах, че го интересуват и други неща, освен печеленето на пари.

Какво да кажа на татко? Вечерята беше чудесна. Въздържах се да не ям много, макар че можех да си позволя и повечко. Помъчих се да изглеждам изящна и женствена и дори се отказах от десерта. Той обаче настоя.

— Добре ли прекара? — попита татко, като видя, че бързам към стаята си.

— Да, но защо не ми каза, че си го поканил да дойде с нас на църква?

— Така ли? Забравил съм.

— Татко, признавам, че си експерт в бизнеса, но никак не те бива да лъжеш.

Той гръмко се разсмя. Дори аз се поусмихнах. „Защо да му се сърдя“, помислих си. Знаех какво прави и исках да успее.

— Лягам си — рекох, защото знаех, че на сутринта ще ставам рано. Трябваше да положа по-големи грижи за външния си вид.

Преди да заспя, премислих всеки миг от срещата си с Малкълм, упреквах се за едно, поздравявах се за друго. И когато стигнах до сбогуването ни на вратата, си въобразих, че наистина ме е целунал.

Никога не съм била така нервна преди църковната служба както тази сутрин. Не можах да хапна нищо на закуска. Суетях се наоколо, притеснявах се за облеклото си, за прическата. Когато дойде време за тръгване и Малкълм пристигна, сърцето ми биеше толкова бързо, че се уплаших да не припадна на стълбите.

— Добро утро, Оливия — каза той, явно доволен от външния ми вид. Чак в колата, на път за църквата, осъзнах, че той ме нарече „Оливия“, а не „госпожице Уинфийлд“.

Беше прекрасен пролетен ден, първата топла неделя тази година. Всички млади дами бяха облечени в новите си пролетни тоалети, носеха шапки с воалетка и слънчобрани. Всички изглеждаха весели, децата се гонеха наоколо и чакаха началото на службата. Когато слязохме от колата, сякаш всички очи се обърнаха към нас. Аз, Оливия Уинфийлд, пристигам на църква в прекрасната неделна утрин с баща си и един главозамайващо красив млад мъж. „Да, исках да извикам, това съм аз! Видяхте ли!“ Но, разбира се, никога не бих паднала дотам, че да се държа като уличница. Изправих се, вирнах брадичка и се запътих направо към тъмната, излъчваща особен мирис църква. Повечето хора бяха останали навън да се порадват на слънцето, така че можехме спокойно да си изберем места за сядане и Малкълм ни поведе към първия ред. Седнахме и зачакахме началото на службата. Никога не ми е било толкова трудно да следя проповедта, нито съм се притеснявала повече от гласа си, когато станахме да изпеем псалмите. Малкълм пееше чисто и силно, а накрая каза „Отче наш“ с дълбок, звучен глас. После се обърна към мен и ме хвана под ръка, за да ме изведе навън. Колко горда се чувствах, докато крачех по пътеката между пейките с него!

Естествено, усетих как другите ни гледат и се чудят кой е красивият младеж, който придружава семейство Уинфийлд и стои редом с Оливия.

Зад себе си оставихме жужене като от разбунен кошер. Знаех, че цял ден ще обсъждат Малкълм.

Следобед излязохме да пояздим. За пръв път щях да яздя с мъж, присъствието му ме въодушевяваше. Яздеше като опитен английски ловец. Май му харесваше, че мога да се меря с него.

Остана за вечеря и после пак се поразходихме край реката. Стори ми се умълчан и очаквах да ми съобщи, че си тръгва. Може би ще обещае да ми пише. Всъщност, надявах се да обещае, дори и после да не удържи на думата си. Поне щях да имам за какво да си мисля. Всяко негово писмо щеше да бъде скъпо на сърцето ми.

— Госпожице Уинфийлд — внезапно започна той. Не ми хареса, че пак ме нарича „госпожице Уинфийлд“. Реших, че това е лоша поличба, но не беше.

— Не виждам смисъл разумни хора, които имат толкова много общо помежду си, ненужно да удължават една връзка, само за да стигнат до решение, което е най-добро и за двамата.

— Решение ли?

— Говоря за брак — поясни той. — Едно от най-светите тайнства, което не бива никога да се разглежда несериозно. Бракът е нещо повече от логичен завършек на една любовна история. Той е договор за обвързване и съвместна работа. За мъжа е важно да знае, че може да разчита на жена си. Противно на повечето мъже, включително баща ми, аз смятам, че мъжът се нуждае от силна жена. Вие сте забележителна, госпожице Уинфийлд, и аз ви моля да ми позволите да поискам ръката ви от вашия баща.

Онемях. Малкълм Нийл Фоксуърт, висок метър и деветдесет, красив, интелигентен и богат, иска да се ожени за мен? Дали пък не сънувам?

— Ами… — промълвих аз и докоснах шията си. Трескаво търсех думи, за да формулирам отговора си.

— Разбирам, че изглежда доста внезапно, но аз притежавам полезната дарба да определям почти веднага кое е ценно и кое — не. Инстинктът ми никога не ме е подвеждал. Убеден съм, че предложението ми ще бъде добро и за двама ни. Ако можете да ми се доверите…

— Да, Малкълм, мога — отвърнах аз бързо, може би твърде бързо.

— Добре. Благодаря.

Зачаках. Сега със сигурност трябваше да ме целуне и да се закълнем във вярност един на друг под звездите. Може би това беше детинска романтичност. Малкълм беше човек, който прави всичко безпогрешно. Оттук насетне трябваше да вярвам в това.

— Тогава, ако искаш, да се върнем у вас, за да говоря с баща ти.

Хвана ме за ръка и ме придърпа към себе си. Сетих се за онази двойка, която бях видяла вечерта, когато Малкълм за пръв път дойде у нас. Мечтата ми се беше сбъднала. За пръв път в живота си бях истински щастлива.

 

 

Баща ми ни очакваше в кабинета си, сякаш знаеше новината. Събитията се развиваха с шеметна скорост! Неведнъж бях подслушвала край двойната врата на татковия кабинет. Мразех да ме изключват от разговорите. Те все пак се отнасяха до семейството или бизнеса, и следователно ме засягаха.

Нищо не ме интересуваше повече от предстоящия разговор. Застанах тихичко отстрани и се заслушах, жадна да чуя как Малкълм разкрива любовта си към мен.

— Както ви казах още първата вечер, господин Уинфийлд, аз съм впечатлен от дъщеря ви. Жена с нейната уравновесеност и достойнство, която да оценява търсенето на финансов успех и да се развива в съгласие с него, е истинска рядкост.

— Горд съм с постиженията на Оливия — отвърна татко. — Като счетоводител и деловодител тя не отстъпва на никой мъж.

Татковите похвали винаги ме караха да се чувствам по-малко желана.

— Да, тя има силен и постоянен характер. Винаги съм искал да имам съпруга, която ще ми предостави необходимата свобода и няма да се вкопчи безпомощно в мен, задушавайки ме като пълзящо растение. Искам да съм сигурен, че като се прибера у дома, тя няма да е нацупена, потисната или заядлива както повечето повърхностни жени. Харесва ми и това, че не се занимава с дребни неща, не мисли само за фризурата си, не се кикоти и не флиртува. Накратко, харесва ми нейната зрялост. Поздравявам ви. Възпитали сте една чудесна, отговорна жена.

— Е, аз…

— И не мога да намеря друг начин да изразя това свое мнение, освен като ви помоля за разрешение да се оженя за нея.

— А Оливия?…

— Дали знае, че съм тук, за да направя това предложение ли? Тя ми позволи да дойда. Познавайки нейната независимост, реших, че е по-добре да попитам първо нея. Надявам се, че разбирате.

— О, разбирам. Е, господин Фоксуърт — татко сметна за редно да се обърне към него с „господин Фоксуърт“ при този разговор, — наясно сте, вярвам, че дъщеря ми ще наследи солидно състояние. Искам да знаете предварително, че с нейните пари ще разполага само тя. В завещанието ми е изрично уточнено: никой, освен нея няма да има достъп до тези средства.

Настъпилата пауза ми се видя дълга.

— Така и трябва да бъде — каза Малкълм най-после. — Не знам какви са плановете ви за сватбата, но аз бих предпочел скромен църковен обред възможно най-бързо. Скоро трябва да се връщам във Вирджиния.

— Ако Оливия е съгласна — отговори татко, знаейки, че ще бъда.

— Чудесно. Значи, имам вашето позволение?

— Разбрахте какво казах за парите й, нали?

— Да.

— Имате позволението ми. Да си стиснем ръцете.

Въздъхнах с облекчение и бързо се отдръпнах от вратата.

Един красив и изискан мъж се отби у нас и не след дълго поиска ръката ми. Всичко се случи толкова бързо, че трябваше да сдържам трепета си и да си повтарям, че това не е сън.

Изтичах горе и седнах пред кукленската къщичка. Щях да живея в голяма къща с прислуга и щях да посрещам гости. Щяхме да даваме приеми и аз щях да помагам на съпруга си, който, по думите на татко, беше финансов гений. След време всички щяха да ни завиждат.

— Точно както ви завиждах и аз — прошепнах на порцелановото семейство под стъкления похлупак.

Огледах се. Сбогом на самотните нощи. Сбогом на мечтите и фантазиите. Сбогом на татковото съчувствено изражение и на собствената ми отчаяна физиономия. Щях да опозная едно ново лице и да науча толкова много за Малкълм Нийл Фоксуърт. Имах цял живот на разположение. Щях да стана Оливия Фоксуърт, госпожа Малкълм Нийл Фоксуърт. Всичко, предсказано от мама, се сбъдваше.

Животът ми вече нямаше да бъде сив. Не, отсега нататък щеше да бъде син — син като окъпаното в слънце небе в безоблачен ден. Син като очите на Малкълм. Опиянена от бликналата любов, досущ като оглупяла ученичка, аз забравих всички предупреждения за това, че трябва да се вглеждам внимателно отвъд привидното и да търся истината. Забравих, че когато ми направи предложение и когато говори с татко, Малкълм нито веднъж не спомена думата „любов“. Като глупава ученичка вярвах, че под синьото небе на неговите очи ще разцъфна в красив и дълготраен цвят. Като всяка жена, повярвала в любовта, не успях да разбера, че синевата над мен не е топлото, меко, грижовно небе на пролетта, а студеното, пронизващо и самотно небе на зимата.