В. С. Ендрюс
Семена на злото (9)

След тържеството

Свих се в линейката до Джори. Крис скоро се присъедини към нас. И двамата се взирахме в неподвижното тяло на Джори върху носилката. Беше в безсъзнание, едната страна на лицето му беше издрана и от много малки ранички течеше кръв. Не можех да гледам нито раните му, нито ужасните белези, които забелязах по гърба му.

Затворих очи, извърнах се и видях светлините на Фоксуърт Хол, които проблясваха като пламъци в планината. По-късно научих от Синди, че гостите са се объркали, не са знаели как да се държат и какво да правят, но Барт им казал, че Джори е леко ранен и след няколко дни ще се оправи.

Мелъди седеше до шофьора и от време на време се обръщаше и питаше дали Джори е дошъл в съзнание.

— Крис, Джори ще оживее ли? — попита отчаяно тя.

— Разбира се — отвърна Крис, като трескаво се занимаваше с Джори, съсипвайки новия си смокинг. — Вече спрях кървенето. — Той се обърна към интерниста и поиска нови превръзки.

Сирената опъваше нервите ми, караше ме да мисля, че скоро всички ще умрем. Как можах да се заблудя, че Фоксуърт Хол ще ни донесе радост, а не само нещастие? Затворих очи и започнах да се моля. Повтарях непрекъснато едни и същи думи. Господи, моля те, не позволявай Джори да умре. Не ми го отнемай. Прекалено е млад. Не е живял достатъчно. Нероденото му дете се нуждае от него. Едва след като изминахме няколко мили, осъзнах, че повтарях същите думи и за Джулиан, а той умря.

Мелъди изпадна в истерия. Интернистът искаше да й даде някакво успокоително, но аз бързо го спрях.

— Не! Тя е бременна и това ще нарани бебето. — Наведох се към Мелъди и просъсках: — Спри да пищиш! Не помагаш нито на Джори, нито на бебето си. — Тя се развика още по-силно и започна да ме удря с малките си твърди юмруци.

— Не трябваше да идваме… Казах му, че пристигането в тази къща е най-голямата грешка в живота ни, а сега той плаща. — Повтаряше го непрекъснато, докато гласът й не заглъхна. Джори отвори очи и ни се усмихна.

— Здравейте! — промълви той. — Изглежда, в края на краищата Самсон не умря.

Преглътнах успокоена. Крис се усмихна и почисти раните на Джори с някакъв разтвор.

— Всичко ще се оправи, сине. Не се предавай!

Джори затвори очи и отпаднало попита:

— Хубаво ли беше представлението?

— Кати, кажи му твоето мнение — спокойно предложи Крис.

— Беше невероятен, скъпи — казах аз и се наведох да целуна гримираното му лице.

— Кажете на Мел да не се безпокои — прошепна той, сякаш чу плача й, след което заспа под влиянието на успокоителното, което Крис му инжектира.

Разхождахме се в чакалнята на болницата, пред операционната зала. Мелъди се беше отпуснала и трепереше от страх. Очите й бяха широко отворени.

— Също като баща си… също като баща си — повтаряше тя непрекъснато. Аз също можех да пищя от ужас, че Джори ще умре. Прегърнах я и притиснах лицето й до гърдите си, най-вече за да я накарам да замълчи. Нашепвах й успокоителни думи, въпреки че самата аз се нуждаех от тях. Безпощадната прегръдка на Фоксуърт Хол отново ни прикова. Защо бях толкова весела сутринта? Къде се загуби интуицията ми? Барт получаваше всичко и взе от Джори, каквото смяташе, че му се полага — здравето и жилавото му тяло.

След няколко часа петима хирурзи изнесоха сина ми от операционната. Джори бе покрит с одеяла до главата. Летният му тен беше изчезнал и той беше блед колкото баща си, който обичаше да поддържа кожата си. Къдравата му тъмна коса изглеждаше мокра. Под очите имаше белези.

— Сега ще се оправи, нали? — попита Мелъди и се втурна след носилката. — Ще се оправи и ще бъде като нов.

От отчаяние гласът й беше станал висок и писклив.

Никой не продума.

Вдигнаха Джори от носилката и го преместиха на леглото. Изгониха всички, освен Крис. Прегръщах Мелъди и чаках.

 

 

На разсъмване двете с Мелъди се върнахме във Фоксуърт Хол. Крис остана в болницата. Реших да тръгна с Мелъди, защото тя ставаше все по-истерична. Не понасяше начина, по който спеше Джори, влудяваше я специфичната миризма на болничните коридори, влудяваха я сестрите, които влизаха и излизаха от стаята му, хванали табли с инструменти и шишета. Влудяваха я лекарите, които не ни казваха нищо конкретно.

Върнахме се във Фоксуърт Хол с такси. До входната врата имаше запалена лампа. Слънцето се подаваше на хоризонта и обагряше в розово небето. Птиченцата се събуждаха и размахваха крилца, а родителите им пееха, преди да отлетят да търсят храна. Помогнах на Мелъди да се качи по стълбите. Така се беше откъснала от действителността, че изглеждаше като пияна.

Качвах се внимателно по стълбите, прегърнала я през кръста, като не преставах да мисля за бебето и за последствията от тази нощ. В спалнята Мелъди не можа да се съблече — толкова силно трепереха ръцете й. Помогнах й, като напъхах главата й в нощницата, завих я и запалих лампата.

— Ако искаш, ще остана при теб — казах аз, докато тя лежеше бледа и безпомощна. Тя се съгласи. Искаше да говорим за Джори и за лекарите, които не ни даваха надежда.

— Защо се държат така? — проплака Мелъди. Как можех да й обясня, че докторите мълчат, докато не са сигурни какъв ще е резултатът. Казах й, че Джори ще се оправи, в противен случай те нямаше да я пуснат да си тръгне. Накрая тя заспа, мяташе се и бълнуваше, викаше Джори, събуждаше се разплакана.

За мое голямо облекчение след около час тя заспа дълбоко, сякаш разбираше, че това е единственият начин да избяга от действителността.

Поспах само няколко минути и Синди нахлу в спалнята ми и нетърпеливо седна на леглото ми, очаквайки да се събудя. Под тежестта й матракът се наклони и аз отворих очи. Видях лицето й, разтворих ръце и я прегърнах.

— Той ще се оправи, нали, мамо? — проплака тя.

— Скъпа, баща ти е при него. Трябваше да го оперират веднага. Крис ще е до него, когато се събуди. Ще хапна набързо и ще отида в болницата. Искам да стоиш при Мелъди…

Вече бях решила, че Мелъди е прекалено истерична, за да дойде с мен.

Синди веднага се възпротиви и каза, че иска да дойде и да види Джори. Поклатих глава и настоях да остане.

— Скъпа, Мелъди му е съпруга и го приема много тежко. В нейното положение не трябва да идва в болницата, докато не разберем какво ще стане с Джори. Никога не съм срещала човек, който така да се притеснява от болниците. Сякаш ги смята за погребално бюро. Опитай се да я успокоиш. Гледай да се нахрани. Осигури й необходимата почивка, а аз ще ти се обадя, когато науча нещо.

Когато след няколко минути надникнах в стаята, Мелъди спеше толкова дълбоко, че разбрах, че съм взела правилното решение.

— Синди, обясни й защо не съм я събудила. Кажи й, че ще я отменя…

Карах много бързо към болницата.

Настанихме Джори в най-добрата болница в района. Коридорите бяха широки, за да могат да се разминават количките, имаше големи прозорци, а по первазите бяха наредени саксии. Оборудването беше модерно. Но стаята на Джори, както и всички останали стаи, беше прекалено тясна. От единичния прозорец не се виждаше нищо друго, освен входа на болницата и съседното крило.

Крис все още спеше, но дежурната сестра ми каза, че е проверявал Джори пет пъти през нощта.

— Той е загрижен баща, госпожо Шефийлд.

Обърнах се и погледнах Джори. Тялото му беше гипсирано. Гледах краката му и се чудех защо не помръдват, след като не бяха гипсирани.

Внезапно някой ме прегърна и нежно целуна шията ми.

— Не ти ли казах да не идваш, докато не се обадя?

Моментално се успокоих. Крис беше тук.

— Крис, не мога да чакам. Трябва да разбера какво му е. Мелъди не е с мен, така че можеш да ми кажеш истината.

Крис въздъхна и сведе глава. Едва тогава забелязах колко изморен изглежда. Все още беше облечен в измачкания и изпоцапан смокинг.

— Новините не са добри, Кати. По-добре да не се впускам в подробности, преди да съм се консултирал с хирурга и останалите лекари.

— Тези номера не ми минават! Искам да знам! Не съм някой от пациентите, които смятат лекарите за богове и не задават въпроси. Гръбначният стълб на Джори счупен ли е? Увреден ли е гръбначният му мозък? Ще може ли да ходи? Защо не мърда краката си?

Крис ме издърпа в коридора. Тихо затвори вратата и ме отведе в малка стая само за лекари. Настани ме на стола, изправи се пред мен и даде да се разбере, че ще чуя много важни неща.

— Гръбначният стълб на Джори беше счупен, Кати. Предположи съвсем правилно. Има ниска лумбална фрактура и трябва да сме благодарни, че не е по-висока.

Той замълча, но аз не му позволих да се измъкне.

— Гръбначният мозък увреден ли е?

— Да, малко — каза той. — Достатъчно, за да парализира краката му.

Вцепених се. Не! Не Джори! Разкрещях се истерично като Мелъди.

— Няма ли да може да ходи отново? — прошепнах аз, като се чувствах леко замаяна. Когато отворих очи, Крис беше коленичил до мен и стискаше силно ръцете ми.

— Стегни се… той е жив. Само това има значение. Няма да умре, но никога вече няма да ходи.

Потъвах някъде дълбоко и ме обземаше познатото чувство на отчаяние.

— Това означава, че няма да танцува… Какво ще стане с него, Крис?

Той ме прегърна, наведе глава и докосна косите ми, докато мълвеше:

— Ще издържи, скъпа. Всички ние правим точно това, когато ни се случи нещастие. Забравяме какво сме притежавали вчера и се концентрираме върху сегашното ни състояние. Можем да научим Джори как да приема случилото се и ще си върнем сина — осакатен, но жив, интелигентен и здрав.

Докато Крис говореше, аз се тресях от плач. Той нежно ме галеше по гърба, целуваше устните ми, очите ми и се опитваше да ме успокои.

— Трябва да сме силни, скъпа. Сега плачи колкото искаш, защото не трябва да го правиш, когато той отвори очи. Не трябва да го съжаляваш. Когато се събуди, ще се вгледа в очите ти и ще прочете мислите ти. Страхът и съжалението, които ще открие в тях, ще определят неговите чувства към недъга му. Знаем, че ще се отчая и ще иска да умре. Не трябва да забравяме, че ще мисли за баща си и как той е избягал от съдбата си. Трябва да обясним на Барт и Синди ролите, които ще играят във възстановяването му. Трябва да се държим като сплотено семейство, за да му помогнем да преодолее случилото се. Ще бъде много трудна битка, Кати, много трудна.

Кимнах. Опитвах се да овладея страха си. Усещах се на мястото на Джори и знаех, че всеки труден момент би ме разкъсвал на парчета.

Крис продължи да говори, докато ме подкрепяше с ръце:

— Целият живот на Джори е съсредоточен около балета, а той никога няма да танцува отново. Не, не ме гледай с надежда. НИКОГА ОТНОВО! Съществува малка вероятност някой ден да стъпи на краката си и да се придвижва с патерици, но никога няма да ходи нормално. Трябва да приемеш това, Кати! Трябва да го убедим, че недъгът му няма значение, че си е същият човек, както преди. А най-важното е да убедил самите нас, че е просто мъж, просто човек, защото много семейства се променят, когато такова нещастие сполети някой от тях. Или стават прекалено загрижени, или се отдръпват, сякаш недъгът е променил човека, когото са познавали и обичали. Трябва да се държим нормално и да помогнем на Джори да се справи.

Почти не го слушах. Моят Джори беше парализиран! Поклатих глава. Не можех да повярвам. Сълзите се стичаха като поток по лицето ми. Как ли щеше да живее Джори, когато открие, че ще прекара остатъка от дните си в инвалидна количка?