В. С. Ендрюс
Семена на злото (5)

Първородният ми син

Джори и Мелъди пристигнаха на местното летище шест дни преди тържеството. Двамата с Крис ги посрещнахме с онзи ентусиазъм, с който се посрещат хора, разделили се преди години, докато ние не се бяхме виждали само десет дни. Джори помръкна веднага, тъй като Барт не беше дошъл да ги посрещне.

— Зает е с градината и ме помоли да ви поднеса извиненията му (въпреки че не го беше направил). — Джори и Мелъди ме погледнаха невярващо. Бързо се впуснах в подробно описание как Барт надзирава цели орди работници, които ще превърнат градината в малък рай. Джори се усмихна при споменаването на огромното тържество. Той предпочиташе малките, изпълнени с интимност тържества, където всички се познават.

— Нищо ново под слънцето — каза достатъчно мило той. — Щом се касае за мен и съпругата ми, Барт винаги е зает.

Погледнах го. Лицето му така напомняше лицето на първия ми съпруг и балетен партньор — Джулиан. Спомените за него все още ме измъчваха и ме изпълваха с чувство за вина. Вина, която се опитвах да изкупя с любовта към сина му.

— С всеки изминал ден все повече приличаш на баща си.

Седяхме един до друг, докато Мелъди бе седнала до Крис и от време на време му казваше нещо. Джори се засмя, прегърна ме, наведе глава и докосна бузата ми с топлите си устни.

— Всеки път като ме видиш, казваш така, мамо. Кога ще достигна зенита в приликата с баща ми?

Аз също се засмях, пуснах го, кръстосах крака и се загледах в прекрасния пейзаж. Мъгливите планини, чиито върхове се криеха в облаците, се нижеха покрай нас. Не преставах да мисля, че сме в рая. Насочих вниманието си към Джори, който притежаваше много способности, които липсваха на баща му. Като характер Джори приличаше повече на Крис, а не на Джулиан, въпреки че това също ме изпълваше с чувство за вина, защото ако не беше Крис, нещата между Джулиан и мен можеха да бъдат различни.

Джори беше красив двайсет и девет годишен мъж, със здрави дълги и твърди бедра, които караха жените да се заглеждат по него. Имаше гъста, къдрава черна коса, устните му бяха изключително червени и чувствени, а носът му притежаваше безупречна линия. Имаше избухлив характер, но отдавна се бе научил да го контролира, главно заради усилията му да толерира Барт. Вътрешната красота на Джори се носеше около него като електрическо поле. Той притежаваше не само външна красота. Беше добавил към нея сила на духа и приличаше на Крис с нестихващия си оптимизъм и вярата си, че всичко, което се случва в живота ти, е само за твое добро.

Джори приемаше успеха си с изисканост, достойнство и човечност, като не показваше и следа от арогантността, присъща на Джулиан.

Досега Мелъди почти не продумваше, сякаш искаше да разкрие много тайни, но по някаква причина изчакваше момента, когато щеше да стане център на вниманието. Двете със снаха ми бяхме много добри приятелки.

— Престанете да мълчите! — намесих се аз. — Какви са добрите новини?

В очите й отново се появи загадъчен израз.

— Синди пристигна ли? — попита тя.

Когато им казах, че не е, Мелъди се обърна и се загледа напред.

— Ще ви поизмъчваме още малко — засмя се Джори, — за да могат всички да се насладят на изненадата ни. Плюс това, в момента вниманието на татко е толкова ангажирано с колата, че изобщо няма да оцени изненадата ни по достойнство.

След около час завихме по частния път, който прорязваше планината. Дълбоките пропасти от едната страна караха Крис да шофира още по-внимателно.

Когато влязохме в къщата и сред възклицанията им ги разведох из долния етаж, Мелъди ме прегърна и наведе плахо глава над рамото ми, защото беше малко по-висока от мен.

— Кажи, скъпа — окуражи я Джори.

Тя бързо ме пусна и погледна гордо Джори, който й се усмихна окуражително.

— Кати, исках да изчакам и Синди, за да съобщя на всички. Но съм толкова щастлива, че ще се пръсна. Бременна съм. Не знаеш колко съм развълнувана! Чакам това дете, откакто сме се оженили. То ще се роди в началото на януари.

Погледнах я объркано, след което се обърнах към Джори. Той ми беше казал, че не иска да имат деца, преди да се е задържал десет години на върха. Независимо от това ми се усмихваше, горд като всеки един мъж на негово място.

Това беше достатъчно, за да ме изпълни с радост.

— О, Мелъди! Джори! Толкова съм щастлива за вас. Бебе! Ще ставам баба. — След това изтрезнях. Исках ли да бъда баба? Крис тупаше Джори по гърба, сякаш той бе единственият мъж, направил дете на съпругата си. После прегърна Мелъди и като лекар я попита как се чувства и дали има сутрешно неразположение.

Той виждаше повече неща от мен и това ме накара да я огледам по-внимателно. Имаше сенки под очите и беше прекалено слаба за бременна жена. Но нищо не можеше да отнеме на Мелъди красотата й. Движеше се грациозно, изглеждаше като принцеса дори когато просто взимаше списание и го разглеждаше — както направи сега.

— Какво има, Мелъди? — попитах обезпокоена аз.

— Нищо — отвърна тя и се вцепени без причина, което ми подсказа, че нещо не е наред.

Погледнах Джори. Той кимна, давайки ми да разбера, че по-късно ще ми разкаже какво безпокои Мелъди.

През целия път до Фоксуърт Хол се страхувах от срещата между Барт и по-големия му брат. Приближих се до прозорците и забелязах, че Барт е с ракета и играе сам с такова настървение, сякаш срещу него се бе изправил противник, който трябваше да бъде сразен.

— Барт! — провикнах се аз, отваряйки френските прозорци. — Брат ти и съпругата му са тук.

— Идвам след секунда — отвърна той и продължи играта си.

— Къде са работниците? — попита Джори и огледа просторните градини, в които нямаше друг, освен Барт. Обясних, че повечето си тръгват в четири, защото искат да се приберат, преди да ги е хванало вечерното задръстване.

Накрая Барт остави ракетата и се запъти към нас с широка приветстваща усмивка. Излязохме на терасата, покрита с разноцветни камъчета. По нея бяха наредени много растения и градински мебели с разноцветни чадъри, които да ни предпазват от слънцето. Мелъди сякаш затаи дъх и се изпъна, докато Барт се приближаваше към Джори. Барт ускори крачките си и накрая се затича, а Джори се забърза да го посрещне. Сърцето ми щеше да се пръсне… най-накрая се държаха като братя! Така правеха, когато бяха съвсем малки. Потупаха се по гърба, разрошиха косите си, а после Барт разтръска ръката на Джори и отново го потупа по гърба, както често правят мъжете. Обърна се и огледа Мелъди.

И… ентусиазмът му умря.

— Здравей, Мелъди — каза той и продължи да хвали Джори за успехите му на сцената и постигнатата слава. — Гордея се с вас — заяви той със странна усмивка.

— Имаме изненада за теб, братко — каза Джори. — Пред теб стоят най-щастливите съпруг и съпруга, защото през януари ще ставаме родители.

Барт погледна Мелъди, която избегна погледа му. Слънцето освети меднорусата й коса, леко червеникава около темето й. Външните руси кичури блестяха и наподобяваха златен ореол. Тя се бе изправила като истинска мадона, готова за битка. Извивката на дългата й шия, нежните очертания на малкия й нос, месестите устни й придаваха някаква неземна красота, която й бе помогнала да се превърне в една от най-красивите и най-уважавани балерини в Америка.

— Бременността ти отива, Мелъди — каза нежно Барт, без да обръща внимание на думите на Джори, че е отложил ангажиментите си за цяла година, за да може да бъде до Мелъди и да й помага, след като бебето се роди.

Барт погледна към френските прозорци, откъдето Джоел наблюдаваше семейната среща. Не желаех да присъства, но позасрамена му махнах с ръка да се приближи, когато Барт извика:

— Ела да те представя на брат ми и съпругата му.

Джоел се приближи бавно, влачейки крака по плочките. Студено поздрави Джори и Мелъди, без да протегне ръка за поздрав.

— Разбрах, че сте балетист — заяви той на Джори.

— Да… Цял живот съм работил, за да ме наричат така.

Джоел се обърна и напусна, без да продума нито дума.

— Кой е този странен възрастен мъж? — попита Джори. — Мамо, мислех, че вуйчовците ти са починали съвсем млади.

Свих рамене и оставих Барт да обясни.

 

 

За нула време настанихме Джори и съпругата му в един богато обзаведен апартамент с тежки червени кадифени завеси, червен килим и тъмни стени, които придаваха на стаята мъжки вид. Мелъди се огледа наоколо, като леко сбърчи нос.

— Богато… хубаво е наистина — каза тя с усилие.

— Скъпа, не можем навсякъде да очакваме бели стени и син килим — засмя се Джори. — Харесва ми тази стая, Барт. Сякаш е твоят тип класическа спалня.

Барт не слушаше Джори. Очите му все още бяха приковани в Мелъди, която обикаляше край мебелите, прокарвайки дългите си изящни пръсти върху гладките полирани повърхности. Погледна в съседния хол и влезе във великолепната баня със старовремска орехова вана, обкована с олово. Засмя се при вида на ваната.

— О, много ми харесва. Вижте колко е дълбока. Ако пожелаеш, водата може да стигне до брадичката ти.

— Приказните жени имат такъв драматичен вид, когато са заобиколени от тъмни цветове — промълви Барт, без да съзнава, че говори на глас. Никой не продума.

В банята имаше душ, прекрасна тоалетка от същото орехово дърво и огромно огледало със златна рамка и три крила, така че седналият върху кадифения стол можеше да се оглежда от всички страни.

 

 

Вечеряхме рано и привечер седнахме на терасата. Джоел не се присъедини към нас, за което му бях много благодарна. Барт почти нямаше какво да каже, но не откъсваше очи от Мелъди и ефирната й синя рокля, която подчертаваше деликатните извивки на тялото й. Прилоша ми, като го гледах как я изучава, а в очите му се чете нескрито желание.

 

 

Върху масата имаше жълти маргаритки. Вече имахме надежда. Гледахме жълтия цвят и не изпитвахме страх, че никога няма да видим слънчевата светлина. Крис се смееше на думите на Джори, а Барт само се усмихваше, като все още не откъсваше очи от Мелъди, която ядеше без апетит.

— Рано или късно ще повърна всичко — обясни леко притеснена тя. — Явно не зависи от храната, а от мен. Би трябвало да се храня бавно и да не мисля за това… но само то ми се върти в главата. — Зад рамото й, в сянката на големите палмови листа, Джоел я наблюдаваше, като изучаваше профила й. После погледна Джори и отново сведе очи.

— Джоел — извиках аз. — Ела да закусиш с нас.

Той се приближи предпазливо, с нежелание, като влачеше обувките си върху плочките и държеше ръцете си скръстени на гърдите, сякаш носеше невидимо грубо кафяво расо и ръцете му се губеха в големите ръкави. Поздрави учтиво Джори и Мелъди и кимаше в отговор на въпросите им какво представлява монашеският живот.

— Не мога да живея без присъствието на жени — заяви Джори. — Трябва да съм заобиколен от хора, да слушам музика. От всеки получавам по нещо. За да съм щастлив, са ми необходими много приятели. Вече ми липсват хората от балетното студио.

— Трябва да съществуват различни хора, за да се движи светът — каза Джоел. — Господ първо дава, после взима. — Отне сведе глава, сякаш се молеше, а после промърмори:

— Бог сигурно е знаел защо ни прави толкова различни.

Джори се завъртя около стола си и проследи с очи Джоел.

— Това значи е правуйчото, който се предполагаше, че е загинал, карайки ски. Мамо, няма ли да е странно, ако се появи и другият брат?

Барт побесня и скочи на крака.

— Не ставай смешен! Големият син на Малкълм е загинал. Открили са тялото му в пропастта и са го погребали в семейната гробница, която често посещавам. Според думите на вуйчо Джоел, баща му е изпратил детективи да търсят изгубения му по-малък син и това е една от причините, поради които той се е скрил в манастира. По-късно свикнал с живота там и започнал да се страхува от външния свят. — Барт извърна глава към мен, за да се убеди, че ние като деца също бяхме свикнали с нашия затвор и се страхувахме от всичко навън. — Джоел казва, че ако дълго време си изолиран, започваш да виждаш истинската същност на хората — сякаш разстоянието ти дава по-добра перспектива.

Крис ме погледна. Да, ние знаехме какво представлява изолацията. Крис се изправи, махна на Джори и предложи да го разведе наоколо.

— Барт смята да построи конюшни, за да може да ходи на лов за лисици, като Малкълм. Може би някой ден ще пожелаем да изпробваме този вид спорт.

— Спорт ли? — възрази Мелъди, изправи се грациозно и побърза да се присъедини към Джори. — Не смятам, че глутница гладни хрътки, преследващи невинни лисици, би могло да се нарече спорт. Това е варварщина!

— Ето какъв е проблемът с балетистите — прекалено са чувствителни при сблъсъка им с действителността — отвърна Барт, преди да поеме в друга посока.

 

 

Късно следобед заварих Крис във фоайето да наблюдава Джори, който бе застанал пред огледалата и използваше един стол вместо станак. Между тях съществуваше привързаност, каквато се надявах някой ден да възникне между Крис и Барт. Баща и син, и двамата се възхищаваха и уважаваха един друг. Кръстосах ръце пред гърдите си. Толкова се радвах, че се е събрало цялото семейство, или щеше да се събере при пристигането на Синди. А очакваното бебе щеше да заздрави отношенията ни.

Джори загря и затанцува на музиката от „Жар птица“. Въртеше се бързо като пумпал, скачаше във въздуха като перце и се приземяваше без никакъв шум. Мускулите му се обтегнаха, когато отново скочи, като разтвори крака, така че във въздуха пръстите на ръцете му докоснаха пръстите на краката му. Докато го наблюдавах, ме обзе въодушевление, защото знаех, че танцува заради нас.

— Забеляза ли подскоците му? — попита Крис, като ме видя. — Той покрива около дванайсет фута. Не мога да повярвам на очите си.

— Десет, не дванайсет — поправи го Джори, като се завъртя около нас и премина огромното пространство във фоайето за няколко секунди. После, останал без дъх, се отпусна върху ватената рогозка на пода, специално поставена, за да може да си почива върху нея, без потта му да попива в изисканата тапицерия на столовете.

— Подът е ужасно твърд, ако падна… — въздъхна той, докато си почиваше.

— Не мога да повярвам, че е толкова подвижен на тази възраст.

— Аз съм само на двайсет и девет години, татко, а не на трийсет и девет — възпротиви се Джори, който се засягаше, че остарява и ще трябва да отстъпи мястото си на по-младите. — Има поне още единайсет години, преди да се оттегля.

Знаех точно как се чувства, докато лежи на рогозката. Приликата му с Джулиан бе невероятна. Сякаш отново бях на двайсет години. Мускулите на всички танцьори, наближаващи четирийсетте, се втвърдяват и красивите им някога тела вече не привличат публиката. Сбогом на старите, път на новите… От това се страхуваха всички танцьори, въпреки че балерините можеха да издържат по-дълго. Отпуснах се на рогозката до Джори и скръстих крака.

— Джори, ще танцуваш по-дълго от повечето балетисти, така че престани да се притесняваш. Очаква те дълъг, изпълнен със слава път, докато навършиш четирийсет, а кой знае, може да се оттеглиш и на петдесет.

— Да, разбира се — каза той и погледна високия таван. — Аз съм четиринайсетият по ред от едно цяло поколение балетисти и това число би трябвало да носи щастие, нали?

Колко пъти го бях чувала да казва, че не би могъл да живее, без да танцува? На две години го поведох по пътя, по който вървеше сега.

По стълбите се зададе Мелъди, освежена от скорошната баня. Приличаше на крехко пролетно цвете в синьото си трико.

— Джори, моят лекар каза, че мога да правя леки упражнения. Искам да танцувам, за да запазя мускулите си стегнати и здрави. Танцувай с мен, скъпи. Нека да танцуваме, да танцуваме.

Джори веднага скочи, завъртя се и падна на коляно в романтичната поза на принца, съзрял принцесата от мечтите си.

— Удоволствието е мое, любима… — Той я грабна и се завъртя с нея, сетне я постави на земята умело и грациозно, сякаш бе по-лека от перце. Танцуваха така, както някога двамата с Джулиан танцувахме — единствено за удоволствието и просто защото бяхме млади, жизнени и талантливи. Очите ми се насълзиха, докато ги наблюдавах.

Прочел мислите ми, Крис ме прегърна и ме притегли към себе си.

— Нали са прекрасни? Бих казал, че са създадени един за друг. А притворяли очи, виждам теб и Джулиан… Но ти си много по-красива, Катрин, много по-красива.

Зад нас се чу въздишката на Барт.

Обърнах се и видях, че Джоел се е промъкнал зад Барт като добре обучено куче. Беше спрял до него, свел глава, а ръцете му все още не се виждаха.

— Бог дава, Бог взима — промърмори отново Джоел.

Защо, по дяволите, непрекъснато го повтаряше?

Неспокойно преместих поглед от Джоел към Барт и видях, че отново не откъсва очи от Мелъди. Не ми хареса завистливият поглед на Барт и страстното желание, което се четеше в него. Светът беше пълен със свободни момичета — не му трябваше Мелъди, съпругата на брат му.

Барт възторжено ги аплодира, когато танцът им приключи, а те се гледаха захласнато, забравили за съществуването ни.

— Трябва да танцувате така на тържеството за рождения ми ден. Джори, обещай ми, че ще го направите.

Джори извърна неохотно глава и се усмихна на Барт.

— Е, ако искаш, аз ще танцувам, но Мел не. Лекарят й позволява да се упражнява, но тя не може да издържи натоварването, което изисква едно професионално представление, а зная, че ти искаш само най-доброто.

— Но аз искам и Мелъди да участва — възпротиви се Барт и се усмихна мило на съпругата на брат си. — Моля те, само за рождения ми ден, Мелъди, само веднъж… никой няма да забележи състоянието ти.

Мелъди неуверено погледна Барт.

— Не мисля, че трябва — бавно каза тя. — Искам бебето ни да е здраво. Не мога да рискувам да го загубя.

Барт се опита да я накара да промени решението си, но Джори сложи край на спора.

— Виж какво, Барт, казах на нашия агент, че лекарят на Мелъди не й позволява да танцува. Ако го направи, той може да чуе и да ни съди. А тя е и много изморена. За едно професионално изпълнение са необходими много репетиции. Измъчваш ни с молбите си. Синди би могла да танцува с мен, когато пристигне.

— Не! — отсече Барт, намръщи се и загуби чара си. — Тя не може да танцува като Мелъди.

Наистина не можеше. Не беше професионалистка, но когато пожелаеше, се справяше много добре. Двамата с Джори я обучавахме от двегодишна възраст.

Джоел стоеше на няколко крачки зад Барт, негова бледа сянка. Присъствието му ме вбесяваше.

Целенасочено го изхвърлих от съзнанието си и се замислих за Синди. С нетърпение очаквах да я видя отново. Да чуя нестихващото й бърборене, когато ми разказваше за срещите си с нейни приятели.

На фона на залязващото слънце, скрита в сенките на огромната арка, наблюдавах Джори и Мелъди, които отново танцуваха в огромното фоайе. Сега Мелъди бе облякла виолетово трико и къса прозрачна туника, която бе превързана с виолетови сатенени панделки под малките й твърди гърди. Приличаше на принцеса, танцуваща със своя любим. О, страстта, която бликаше между Джори и Мелъди, породи копнеж дори в моите слабини. Да можех да съм млада като тях… да имам шанса да опитам отново… и този път да го направя правилно.

Изведнъж осъзнах, че Барт е наблизо, сякаш шпионираше, или меко казано, наблюдаваше. А той не харесваше балета и опияняващата музика. Беше се подпрял спокойно на рамката на вратата, а ръцете му бяха скръстени на гърдите. Но тъмните му изгарящи очи не се откъсваха от Мелъди. Те бяха изпълнени с желанието, което забелязах и преди. Сърцето ми замря.

Всъщност Барт винаги желаеше всичко, което притежаваше Джори.

Музиката спря. Джори и Мелъди бяха забравили, че някой може да ги наблюдава, бяха се вглъбили и не преставаха да танцуват, запленени един от друг. Накрая Мелъди се затича и се отпусна в прегръдките му. Устните й се впиха в неговите и леко се разтвориха. Бях толкова обладана от любовната им игра, колкото и Барт, и не можех да отместя поглед. Те се поглъщаха с целувки. Обхванати от непреодолима страст, се отпуснаха на рогозката. Докато бързах към Барт, чувах учестеното им дишане.

— Хайде, Барт, не е възпитано да ги наблюдаваме, след като танцът е приключил.

Той подскочи, сякаш го бях опарила. Копнежът в очите му едновременно ме нарани и изплаши.

— Трябва да се научат да сдържат чувствата си, когато са мои гости — каза той с дрезгав глас, без да откъсва очи от двойката, търкаляща се върху рогозката с преплетени ръце и крака, мокри коси и нестихващи целувки.

Издърпах Барт в музикалната зала и тихо затворих вратата зад нас. Тази стая не ми харесваше. Бе обзаведена според мъжкия вкус на Барт. Имаше огромно пиано, на което никой не свиреше. Бях забелязала как Джоел прокарва пръсти по него, след което отдръпва ръце, сякаш извършваше грях. Но пианото го привличаше неудържимо и той често стоеше и го наблюдаваше, свивайки и отпускайки пръстите си. Барт се запъти към шкафчето, в което имаше напитки. Взе кристалната гарафа и си наля чисто уиски. Без вода и лед. Пресуши го наведнъж, след което ме погледна виновно.

— След девет години съвместен живот все още не са си омръзнали. Какво притежавате двамата с Крис, което Джори е наследил, а аз не?

Изчервих се и сведох глава.

— Не знаех, че пиеш сам.

— И много други неща не знаеш за мен, скъпа майко. — Без да вдигам глава, чух шум и разбрах, че си налива втора чаша. — Дори и Малкълм е пиел понякога.

Обзе ме любопитство.

— Все още ли си мислиш за Малкълм?

Той се отпусна на един стол и скръсти крака. Отвърнах поглед, спомняйки си, че малкият ми син имаше навика да слага краката си върху нещата, намиращи се около него, като по този начин съсипа красивите столове и покривките за легла. После очите ми отново се втренчиха в обувките му. Как успяваше да запази подметките си толкова чисти, сякаш се движеше само по килими?

Един след друг Барт загуби всички лоши навици от детството си.

— Защо гледаш обувките ми, майко?

— Много са красиви.

— Наистина ли ти харесват? — Той ги погледна с безразличие. — Струват шестстотин долара, но платих още сто за специална обработка на подметките, така че по тях да не остават следи от прах. Това е положително качество — да носиш обувки с чисти подметки.

Намръщих се. Какво ли психологично послание беше това?

— Върховете ще се износят преди подметката.

— И какво от това?

Трябваше да се съглася. Сега за нас парите не означаваха нищо. Имахме повече, отколкото бихме могли да похарчим.

— Когато върховете се износят, ще ги хвърля и ще си купя нови.

— Тогава защо обработваш подметките?

— Всъщност, майко — каза грубо той, — обичам всичко да изглежда като ново, докато ми омръзне. Ще се отвращавам от Мелъди, когато коремът й се подуе и заприлича на дойна крава…

— Ще се зарадвам, когато й проличи, защото тогава вероятно ще спреш да я гледаш.

Барт запали цигара и спокойно каза:

— Мога да се обзаложа, че лесно ще я отнема от Джори.

— Как смееш да говориш така? — попитах ядосано.

— Забелязала ли си, че никога не ме поглежда. Предполагам, че не иска да разбере, че сега съм по-красив от Джори, по-висок, по-умен и хиляда пъти по-богат.

Не откъсвахме очи един от друг. Преглътнах нервно и изчистих невидима прашинки от дрехите си.

— Утре пристига Синди.

Той притвори за миг очи и стисна здраво облегалката на стола.

— Не одобрявам това момиче — изрече най-накрая той.

— Надявам се да не се държиш грубо с нея, когато пристигне. Спомняш ли си как те обожаваше и се влачеше след теб. Тя те обичаше, преди да я настроиш срещу себе си. Ако престанеш да й се подиграваш така безмилостно, пак ще те обожава. Барт, не съжаляваш ли за отвратителните неща, които наговори и стори на сестра си?

— Тя не ми е сестра.

— Напротив, сестра ти е!

— Господи, майко, никога не съм смятал Синди за моя сестра. Тя е осиновена и не е една от нас. Прочетох някои от писмата, които ти изпраща. Не виждаш ли каква е? Или разбираш само каквото пише, а не какво има предвид? Как би могло едно момиче да е толкова известно, без да се отдава на мъжете.

Скочих на крака.

— Какво ти става, Барт? — изкрещях аз. — Не приемаш Крис за баща, Синди за сестра, а Джори за брат. Не се ли нуждаеш от никой друг, освен от собствената си персона и от онзи омразен възрастен мъж, който те следва неотлъчно?

— Нуждая се малко от теб, нали, майко? — каза той и присви злокобно очи. — И от вуйчо Джоел, който е много интересен човек и в момента се моли за душите ни.

Сякаш размаха червена кърпа пред очите ми и ме вбеси.

— Голям идиот си, ако предпочиташ този старец пред единствения баща, когото познаваш! — Опитах се да се овладея, но не успях. — Забрави ли всички добри неща, които Крис направи за теб и все още продължава да прави?

Барт се наведе и ме прониза с искрящия си поглед.

— Животът ми щеше да е щастлив, ако Крис го нямаше. Ако се бе омъжила за истинския ми баща, щях да съм идеалният син. Много по-добър от Джори. Може би приличам на теб, майко. Вероятно повече от всичко на света се нуждая от своето отмъщение.

— За какво искаш да отмъстиш? — изненадах се аз.

Той се наведе напред и настървено продължи:

— Смяташ, че след като си ми осигурила дрехи, храна и подслон, съм имал всичко необходимо, но не е така. Знаех, че пазиш обичта си за Джори. А след като се появи Синди — и за нея. Към мен изпитваше само съжаление. Мразя те, че ме съжаляваше.

Призля ми. Добре, че бях седнала.

— Барт — започнах аз, мъчейки се да не се разплача и да не издам слабостта си, която той презираше, — вероятно някога съм те съжалявала за непохватността ти… Но най-вече страдах, че толкова често се нараняваш. Но сега за какво да те съжалявам? Ти си много красив, интелигентен, а когато пожелаеш, ставаш дори чаровен. Какво основание за съжаление бих могла да имам сега?

— Точно това ме притеснява — отвърна тихо той. — Караш ме да се оглеждам и да се чудя какво виждаш. Стигнах до заключението, че просто не ме харесваш. Не ми вярваш, нямаш доверие в мен. По очите ти разбирам, че не ме смяташ за напълно нормален човек. — Изведнъж присвитите му очи широко се разтвориха. Впи поглед в очите ми, които винаги издаваха мислите ми. Засмя се пресилено. — Виждам подозрението и страха в очите ти, майко. Мога да прочета мислите ти. Смяташ, че някой ден ще предам теб и брат ти, въпреки че досега съм имал хиляди възможности, но не съм го направил. Запазих греховете ви за себе си. Защо не си признаеш честно, че не си обичала втория съпруг на майка ти? Кажи, че всъщност си го използвала за отмъщението си. Преследвала си го, получила си го, заченала си ме и той е загинал. И типично в твой стил си се отправила към нещастния доктор в Южна Каролина, който без съмнение те е обичал и ти е вярвал безрезервно. Той разбра ли, че си се омъжила за него само за да дадеш име на копелето си? Знаеше ли, че го използваш, за да избягаш от Крис? Виж колко много съм мислил? А сега стигнах до ново заключение: в Джори ти намираш много от чертите на Крис, и точно това ти харесва! В мен виждаш единствено Малкълм и не забелязваш, че приличам на баща си, виждаш само онова, което искаш. Смяташ, че в очите ми откриваш душата на Малкълм. Кажи ми, че греша! Хайде, кажи, че лъжа!

Понечих да отрека всичко казано, но не отроних нито дума.

Обзе ме паника, защото исках да го прегърна и да опра главата му на гърдите си, както често успокоявах Джори, но не можех да помръдна. Наистина се страхувах от него. Хладното му, отблъскващо поведение в момента превръщаше любовта ми в неприязън.

Той ме чакаше да проговоря, да отрека обвиненията му, а аз направих най-лошото — избягах в стаята си.

Хвърлих се на леглото и заплаках. Той казваше самата истина! Не знаех, че чете мислите ми като разтворена книга. Ужасявах се, като си представях какво може да направи някой ден, за да погуби не само Крис, мен и Синди, но дори и Мелъди.