В. С. Ендрюс
Семена на злото (3)

Спомени

По средата на стълбите се извърнах и погледнах надолу. Исках да видя дали нещо не е убягнало от погледа ми. Дори докато слушахме разказа на Джоел и се хранихме, аз непрекъснато разглеждах наоколо. От стаята, където стояхме, лесно можех да виждам фоайето с огромните огледала и изисканите френски мебели. Мраморният под блестеше като стъкло от непрекъснатото полиране. Изпитах огромното желание да танцувам и да се въртя, докато не падна в несвяст на земята.

Крис загуби търпение и ме побутна нагоре. Достигнахме големия балкон и отново погледнах надолу към балната зала.

— Кати, в спомените си ли се изгуби? — прошепна някак недоволно Крис. — Не е ли време да: загърбим миналото и да продължим напред? Хайде, зная, че си много уморена.

Спомени… те ме връхлитаха като вихрушка. Кори, Кари, Бартоломю Уинслоу — усещах ги около мен. Те ми шепнеха. Погледнах Джоел, който каза, че не иска да го наричаме вуйчо Джоел. Пазеше това предимство за децата ми.

Вероятно приличаше на Малкълм, но очите му бяха по-меки, не толкова сурови, колкото очите на онзи портрет в цял ръст, окачен в стаята за „трофеите“. Напомних си, че не всички сини очи са подли и жестоки. Би трябвало да зная това повече от всеки друг.

Изучавах открито остарялото му лице и открих останките от младия мъж, който някога е бил. Мъж със сламеноруса коса. Чертите на лицето му напомняха много тези на татко и на сина му. Тази прилика ме успокои и аз пристъпих напред и го прегърнах.

— Добре дошъл вкъщи, Джоел.

Почувствах, че тялото му е студено и сковано. Бузата му беше суха, когато устните ми едва я докоснаха. Отдръпна се от мен като попарен — вероятно се страхуваше от жените. Отстъпих назад и съжалих, че се опитах да се държа приятелски. За Фоксуъртови докосването не беше позволено, освен ако не притежаваш брачно удостоверение. Нервно потърсих очите на Крис. Успокой се, ми каза погледът му, всичко ще бъде наред.

— Съпругата ми е много уморена — спокойно напомни Крис. — Програмата ни беше много напрегната — дипломирането на малкия ни син, тържествата, пътуването до тук…

Джоел най-накрая сложи край на неловкото мълчание, което ни държеше на мрачния балкон, като спомена, че Барт ще наеме прислуга. Вече се бил свързал с една агенция и е казал, че можем да интервюираме хората вместо него. Джоел мърмореше толкова тихо, че не долових и половината от думите му, а мисълта ми бе насочена към изолираната стая в северното крило, където бяхме затворени. Дали Барт бе наредил да сложат две двойни легла, заедно с цялата масивна мебелировка? Молех се да не е така.

Изведнъж Джоел изрече думи, за които не бях подготвена.

— Приличаш на майка си, Катрин.

Погледнах го остро и не реагирах на забележката му.

Той продължаваше да седи там в очакване на мълчаливата ми капитулация. Погледна мен, после Крис, след това отново мен, кимна и ни поведе към стаята ни. Слънцето, което грееше при пристигането ни, остана само спомен, когато едрите капки дъжд се изсипаха като куршуми върху покрива. Гръмотевици се разбиваха над главите ни, а в тъмното небе проблясваха светкавици, които ме изпратиха в прегръдките на Крис, разтреперана от онова, което си мислех за Божието проклятие.

Потоци вода се стичаха по прозорците, падаха от покрива като водопад, който скоро щеше да наводни градината и да унищожи всички красиви цветя. Въздъхнах, нещастна от завръщането ни тук. Отново се почувствах много уязвима.

— Да, да — мърмореше си Джоел, — точно като Корин. — Очите му ме огледаха критично още веднъж, след което наведе глава и сякаш изминаха пет минути. Или пет секунди.

— Трябва да си разопаковаме багажа — заяви настоятелно Крис. — Съпругата ми е изморена. Трябва да се изкъпе и да си почине, защото пътуването я изморява. — Чудех се защо ли му обясняваше.

Внезапно Джоел се върна в действителността. Вероятно монасите често стояха с наведени глави и се молеха, вглъбявайки се мълчаливо в себе си, без това да означава нищо друго. Не познавах манастирите и начина, по който живееха монасите.

С бавни стъпки той най-накрая ни поведе по дългия коридор. Зави и за мое най-голямо учудване ни поведе към южното крило, където навремето живееше майка ни. Бях мечтала да лежа в леглото й и да се гримирам, седнала пред тоалетката й, да се къпя в банята от черен мрамор с огромни огледала на тавана и по всички стени.

Джоел спря точно пред двойната врата, до двете стъпала във формата на полумесец. Спря и се усмихна особено.

— Покоите на майка ти — каза кратко той.

Потръпнах пред познатата врата. Безпомощно погледнах Крис. Дъждът беше утихнал и барабанеше равномерно. Джоел отвори вратата и влезе в спалнята. Крис успя да ми прошепне:

— За него сме просто съпруг и съпруга, Кати. Той не знае нищо друго.

Очите ми се изпълниха със сълзи, докато пристъпвах в стаята. Не повярвах на очите си, когато видях огромното легло във форма на лебед с красивия розов балдахин. Леглото! Мислех, че е изгоряло при пожара. Но грациозната глава на лебеда беше същата, както и извивката на шията му, а полупритворените му очи бяха мълчалив страж на спящите.

Не можех да повярвам на очите си. Да спя в това легло. Леглото, в което майка ми бе лежала в прегръдките на втория си съпруг — Бартоломю Уинслоу, мъжа, когото й откраднах и който бе баща на Барт! Мъжът, който ме преследваше в сънищата ми и ме изпълваше с чувство за вина. Не! Никога не бих могла да легна в това легло!

Някога мечтаех да спя в това легло с Бартоломю Уинслоу. Колко млада и глупава бях тогава, вярвайки, че материалните неща носят щастие. Вярвах, че единственото, което исках, е да го притежавам.

— Не е ли прекрасно това легло? — попита Джоел. — Барт доста се е измъчил, докато открие майстори, които да го изработят. Но накрая намерил няколко възрастни мъже, които се зарадвали, че ще могат да изработят нещо уникално и да бъдат възнаградени за това. Много се ядоса, когато в началото не успяха да се справят. Направиха и малкото детско креватче във формата на лебед. И то беше за теб, Катрин.

— Джоел, какво ти е разказал Барт? — попита твърдо Крис. Пристъпи и ме прегърна, за да ме успокои и предпази от Джоел и от всичко около нас. С него бих живяла дори в палатка или в пещера. Той ми вдъхваше смелост.

Възрастният мъж се усмихна леко и подигравателно.

— Барт ми разказа цялата история на семейството си. Необходим му е бил възрастен човек, с когото да разговаря.

Замълча зловещо, като погледна Крис, който долови намека. Забелязах, че се намръщи, въпреки прочутото си самообладание. Джоел изглеждаше доволен.

— Барт ми разказа как майка му, братята и сестра й са били затворени повече от три години. Разказа ми как майка му взела сестра си и избягала в Южна Каролина и как са минали години, докато откриеш подходящ съпруг и това е причината сега да си омъжена за… доктор Кристофър Шефийлд.

Думите му бяха пълни с недомлъвки, с неизказани неща, които ме накараха да потръпна.

Накрая Джоел затвори вратата и си тръгна. Едва тогава Крис можа да ми вдъхне успокоението, от което се нуждаех дори само за една вечер. Целуна ме, прегърна ме, погали гърба и косата ми. Едва тогава заразглеждах нещата, които Барт бе направил, за да станат стаите луксозни както преди.

— Това е само едно легло, Кати, копие на оригинала — каза Крис с разбиране. — Майка ни не е спала в това легло, скъпа. Не забравяй, че Барт прочете ръкописите ти. Всичко, което е тук, се дължи на теб. Ти му даде идеята. С такива подробности си описала това легло и вероятно той си е помислил, че желаеш да притежаваш същото. А може би подсъзнателно наистина желаеш точно това и той го е разбрал. Прости и на двама ни, ако съм сбъркал. Мисли си, че е искал да ти достави удоволствие и е срещнал доста трудности, докато обзаведе стаята както някога.

Стоях като онемяла.

— Мечтите ти, Катрин! Желанието да имаш всичко, което имаше тя! Зная това. Синовете ти също са го разбрали. Моля те, не ни обвинявай, че разбираме желанията ти дори когато хитро се мъчиш да ги прикриеш.

Бих желала да го намразя, че ме познава толкова добре. Зарових лице в ризата му, потръпвайки, докато се опитвах да скрия истината дори от себе си.

— Крис, не се дръж грубо с мен — проплаках. — Просто се изненадах, че стаите са точно такива, каквито бяха, когато двамата с теб се промъквахме, за да крадем от нея… и от съпруга й.

Той ме притисна силно към себе си.

— Какво мислиш за Джоел?

Крис се замисли, преди да отговори.

— Харесва ми, Кати. Изглежда искрен и сякаш наистина се радва, че ще живее тук с нас.

— Казал си му, че може да остане?! — прошепнах аз.

— Разбира се. Ние ще напуснем веднага след като Барт навърши двайсет и пет години. Само помисли каква прекрасна възможност имаме да научим повече за миналото на семейство Фоксуърт. Може би, когато научим подробностите, ще разберем защо тя ни предаде и защо дядо ни искаше да умрем. Вероятно съществува някаква тайна в миналото на Малкълм, която така е замъглила разсъдъка му, че той е желаел майка ни да превъзмогне инстинкта си да закриля децата си.

Аз смятах, че Джоел вече разказа достатъчно неща. Малкълм Фоксуърт е бил едно от онези странни човешки същества, които никога не съжаляват за постъпките си.

Крис ме погледна умолително и разкри сърцето и душата си.

— Искам да науча повече за младините на мама, Кати, така че да проумея нейното отношение към нас. Тя ни нарани жестоко и аз мисля, че няма да се възстановим напълно, докато не я разберем. Простих й, но не мога да забравя. Бих искал и ти да й простиш…

— Какво ще ни помогне това? — попитах с ирония аз. — Твърде късно е да простим на майка ни и, честно казано, аз не желая.

Ръцете му се отпуснаха и той се отдалечи от мен.

— Отивам за багажа. Изкъпи се. Докато свършиш, ще съм разопаковал всичко. — На вратата спря, без да се обърне. — Опитай се да използваш тази възможност, за да се сдобриш с Барт. Той не е непоправим, Кати. Чу го при дипломирането. Този млад мъж е роден оратор. Думите му имаха смисъл. Разчитат на него, Кати, а беше толкова затворен. Можем само да се радваме, че накрая Барт излезе от черупката си.

Наведох виновно глава.

— Да, ще направя каквото мога. Прости ми, Крис, че отново проявих своя инат.

Той се усмихна и излезе.

Докато се пълнеше водата в черната мраморна вана в „нейната“ баня, аз бавно се съблякох. Навсякъде около мен висяха огледала в златни рамки, които отразяваха голото ми тяло. Гордеех се от стегнатата си фигура и високите гърди. След като си свалих дрехите, вдигнах ръце, за да извадя останалите фиби в косата си. Представих си как майка ни е правила същите неща, мислейки за младия си съпруг. Беше ли се чудила къде е той в нощите, когато идваше при мен? Беше ли разбрала коя е любовницата на Барт преди появата ми в коледната нощ? О, надявах се да е така!

 

 

Вечерята мина незабелязано.

Два часа по-късно лежах в лебедовото легло и наблюдавах как Крис се съблича. Верен на думата си, той бе разопаковал всичко, бе закачил дрехите и бе подредил бельото ни. Сега изглеждаше уморен и леко нещастен.

— Джоел ме предупреди, че утре ще идват хора за интервюта. Надявам се, че ще се справиш.

Озадачено се изправих.

— Мислех, че Барт сам ще си наеме хората.

— Не, той ти предоставя избора.

— О!

Крис закачи костюма си на месинговата закачалка. Това отново ме наведе на мисълта, че тази закачалка много прилича на онази, която бе използвал бащата на Барт, докато живееше тук — или в онзи другия Фоксуърт Хол. Преследваха ме спомени. Чисто гол Крис се отправи към „неговата“ баня.

— Ще си взема един душ и идвам при теб. Не заспивай, докато дойда.

Лежах в полутъмната стая и се оглеждах наоколо. Превъплътих се в майка си и усетих четирите деца, затворени на тавана. Обзе ме чувството на вина, което сигурно бе изпитвала, докато жестокият ни дядо продължаваше да живее долу и да й вдъхва страх дори когато бе далеч от него. Децата ти са лоши, подли и зли. Затворих очи и се опитах да спра тази лудост. Не чувах никакви гласове. Не чувах симфонична музика. Не долавях сухия, застоял дъх на тавана. Сега бях на петдесет и две години, а не на дванайсет, тринайсет, четиринайсет или петнайсет.

Старата миризма се бе изгубила. Усещах само новата боя, новите килими, новата мебелировка. Всичко беше ново, освен прекрасните антики на първия етаж. Не беше истинският Фоксуърт Хол, а само негова имитация. Но защо Джоел се беше върнал, след като толкова харесваше монашеския живот? Не бе възможно да желае цялото богатство, след като бе привикнал с аскетизма в манастира. Вероятно съществуваше друга причина, освен желанието му да разбере какво е останало от семейството. Той бе останал, независимо че бе научил за смъртта на майка ни. Изчакал бе възможността да се срещне с Барт. Какво го привличаше в Барт? Защо той го използваше като иконом? Въздъхнах. Защо усложнявах нещата, след като бе намесено богатството. Парите винаги се оказваха в основата на нещата.

Умората затваряше очите ми. Борех се със съня. Трябваше ми време да помисля за утрешния ден, за чичото, появил се неизвестно откъде. Дали не бяхме спечелили обещаното от мама само за да го изгубим отново? Дали не искаше някаква награда, за да не оспори завещанието на мама?

На сутринта двамата с Крис се спуснахме по дясното крило на двойното стълбище с чувството, че сме открили себе си и управляваме живота си. Хвана ръката ми и я стисна, усещайки, че тази къща вече не ме плаши.

Открихме Джоел в кухнята. Приготвяше закуска. Носеше дълга бяла престилка и готварска шапка. Изглеждаше неестествено, но му бях благодарна, че бе поел ролята, която никога не ми е харесвала.

— Надявам се, че обичате яйца по бенедиктински — попита Джоел, без да поглежда към нас. За моя най-голяма изненада те бяха много вкусни. Крис изяде две порции и Джоел ни разведе из празните стаи. Усмихна ми се криво.

— Барт ми каза, че обичаш обикновените стаи с удобни мебели. Иска да обзаведеш тези помещения по свой вкус.

Подиграваше ли ми се? Знаеше, че двамата с Крис сме тук само на посещение. След това осъзнах, че вероятно Барт е искал да помогна при обзавеждането, но не е могъл да си го признае сам.

Когато попитах Крис дали Джоел може да оспори завещанието на майка ни и да отнеме парите, така необходими за самолюбието на Барт, Крис поклати глава и заяви, че не познава съдебната практика.

— Барт може да даде на Джоел пари, които ще му стигнат до края на живота му — казах аз, като напрегнах мозъка си, за да си спомня всяка дума от последното завещание на майка ни. Не споменаваше по-големите си братя, защото смяташе, че са мъртви.

След малко Джоел отново се появи в кухнята. В килера, зареден с достатъчно храна за цял хотел, беше открил онова, което търсеше. Отговаряше на някакъв въпрос на Крис, който не бях чула. Гласът му беше тъжен.

— Къщата, разбира се, не е същата, защото сега никой не използва дървени клинове вместо пирони. Преместих старите мебели в моите стаи. Наистина нямам място тук, така че ще живея в помещенията за прислугата над гаража.

— Казах ти, че не трябва да правиш това — заяви намръщено Крис. — Просто не е редно член на семейството да живее по този примитивен начин. — Вече бяхме огледали огромния гараж. Помещенията на слугите над него не биха могли да се нарекат примитивни, по-скоро малки.

Исках да извикам: „Остави го!“ — но не казах нито дума.

Преди да осъзная какво става, Крис настани Джоел в западното крило на втория етаж. Съжалявах, че с Джоел ще живеем под един покрив. Но всичко щеше да бъде наред. Веднага щом Барт отпразнуваше рождения си ден, щяхме да отпътуваме със Синди за Хаваите.

Около два часа следобед двамата с Крис интервюирахме един мъж и една жена с отлични препоръки. Всичко беше идеално, освен лукавите им погледи. Неспокойно потръпнах от начина, по който ни гледаха.

— Съжалявам — заяви Крис, долавяйки отрицателния знак, който направих, — но вече се спряхме на друга двойка.

Съпрузите се изправиха. На вратата жената се обърна и ме погледна коварно.

— Аз живея в селото, госпожо Шефийлд — заяви хладно тя. — От пет години сме там, но сме слушали доста истории за семейство Фоксуърт.

Думите й ме накараха да извърна глава.

— Убеден съм, че е така — каза сухо Крис.

Жената изсумтя, преди да затвори вратата.

Следващият по ред беше висок, аристократичен мъж с изправена военна стойка, безупречно облечен до най-малките подробности. Влезе и възпитано изчака, докато двамата с Крис го поканихме да седне.

— Казвам се Тревър Мейнстрим Мейджърс — представи се в английски стил той. — Роден съм в Ливърпул преди петдесет и девет години. Ожених се двайсет и шест годишен, но съпругата ми почина преди три години. Двамата ми сина живеят в Северна Каролина, така че се надявам да намеря работа във Вирджиния и през почивните си дни да посещавам синовете си.

— Къде сте работили, след като сте напуснали семейство Джонстън? — попита Крис, поглеждайки документите на мъжа. — До преди година сте имали прекрасни препоръки.

Крис вече беше поканил англичанина да седне. Преди да отговори, Тревър Мейджърс отмести дългите си крака и оправи вратовръзката си.

— Работих при семейство Милерсън. Те се преместиха от Хил преди шест месеца.

Мълчание. Майка ми споменаваше името Милерсън много често. Сърцето ми заби учестено.

— Колко дълго работихте при тях? — попита приятелски Крис, сякаш не се страхуваше дори след като забеляза притеснения ми поглед.

— Кратко време, господине. Те имат пет деца, а и непрекъснато се появяваха племенници, племеннички или приятели. Бях единственият прислужник в къщата. Готвех, вършех домакинската работа, перях, шофирах и като всеки англичанин поддържах градината. Тъй като карах петте деца на училище и обратно, на танци, на спортни мероприятия и т.н., прекарвах толкова време по пътищата, че не успявах да приготвя прилично ядене. Един ден господин Милерсън се оплака, че не съм окосил тревата и не съм оплевил градината и не бил ял вкусно ядене в продължение на две седмици. Развика ми се, защото вечерята закъснявала. Това ми дойде много, господине, тъй като съпругата му ме накара да я развеждам по магазините, да я чакам, докато пазарува, да прибера децата от киното… а трябваше да приготвя и вечерята навреме. Заявих на господин Милерсън, че не съм робот, и напуснах. Беше толкова ядосан и ме заплаши, че няма да ми даде добра препоръка. Но ако изчакате няколко дни, той вероятно ще се успокои и ще разбере, че съм правил дори невъзможното.

Въздъхнах, погледнах Крис и кимнах одобрително. Човекът беше съвършен. Крис дори не ме погледна.

— Смятам, че ще се справите, господин Мейджърс. Ще ви наемем за пробен период от един месец и ако след изтичането му не ви одобрим, ще прекратим договора. — Крис ме погледна. — Така че, ако съпругата ми е съгласна…

Мълчаливо се изправих и кимнах с глава. Трябваше ни прислуга. Не възнамерявах да прекарам ваканцията си, чистейки и бършейки прах в огромната къща.

— Господине, госпожо, ако желаете, ме наричайте просто Тревър. За мен е чест да работя в тази голяма къща. — Скочи на крака в мига, в който се изправих, а после двамата с Крис си стиснаха ръцете. — Голяма чест, наистина — допълни той и ни се усмихна одобрително.

За три дни наехме трима прислужника. Беше лесно, тъй като Барт предлагаше огромна заплата.

Вечерта на петия ден се изправих до Крис на балкона и се загледах в заобикалящите ни планини и онази луна, която ни познаваше от дните, когато лежахме на покрива на Фоксуърт Хол. Тогава, на петнайсет години, вярвах, че тя е Божието око.

— Прекрасна вечер, нали? — попита Крис и обви с ръка кръста ми. — Харесва ми този балкон, който Барт е построил като допълнение към помещенията. Оттук се разкрива страхотен изглед към планината.

За мен планината, потънала в синя мъгла, олицетворяваше ограда, предназначена винаги да ни държи затворници. Дори и сега виждах заоблените върхове като бариера между мен и свободата ми. Господи, ти, който си на небето, моля те, помогни ми да издържа следващите няколко седмици.

 

 

На другия ден, около обяд, Джоел, Крис и аз стояхме на предната тераса и наблюдавахме как червеният ягуар се движи по пътя към Фоксуърт Хол.

Барт караше бързо, сякаш предизвикваше смъртта. Прилоша ми, само като го гледах как взима завоите.

— Боже Господи, не трябва да кара така безразсъдно — промърмори Крис. — Винаги си навлича неприятности, а кара, сякаш е безсмъртен.

— Някои са — промълви загадъчно Джоел.

Погледнах го учудено, а после отново извърнах глава към малката червена кола, която струваше цяло състояние. Всяка година Барт си купуваше нова кола, но всички бяха червени. Пробваше всички луксозни коли, за да разбере коя му харесва най-много. Тази му беше любимата засега, както ни уведоми в едно кратко писмо.

Спря рязко, като остави следа. Помаха ни, свали слънчевите си очила, разтръска глава, свали ръкавиците си и небрежно ги захвърли върху седалката. Бързо изкачи стълбите, прегърна ме и ме целуна. Обърка ме радушното му посрещане. Нетърпеливо му отвърнах. В мига, когато устните докоснаха бузата му, той ме остави на земята и леко ме отблъсна, сякаш бързо му бях омръзнала.

Стоеше на слънчевата светлина, висок шест фута и три инча, а от тъмнокафявите му очи струяха интелигентност и сила. Раменете му бяха широки, тялото — атлетично, с дълги и здрави крака. Беше невероятно красив в обикновените си спортни дрехи.

— Изглеждаш страхотно, мамо! — очите му ме обходиха от главата до петите. — Благодаря, че си облякла червена рокля — това е любимият ми цвят.

Потърсих ръката на Крис.

— Благодаря ти, Барт. Наистина специално за теб облякох тази рокля. — Надявах се да каже нещо мило на Крис. Очаквах го, но Барт игнорира Крис и се обърна към Джоел.

— Здравей, вуйчо Джоел. Нали майка ми е толкова красива, колкото ти казах.

Ръката на Крис така здраво стисна моята, че чак ме заболя. Барт винаги намираше начин да го нарани.

— Да, Барт, майка ти е много красива — отвърна Джоел с шептящия си глас. — Всъщност точно така си представях Корин на нейната възраст.

— Барт, няма ли да поздравиш… — Тук заекнах. Исках да кажа „баща ти“, но се въздържах. Казах Крис. Барт извърна очи, някак дивашки погледна Крис и го поздрави грубо.

— Ти никога не остаряваш, нали? — изрече обвинително той.

— Съжалявам, Барт — отвърна спокойно Крис, — но времето ще свърши работата си.

— Да се надяваме.

Бих му ударила плесница.

Барт се завъртя, без да ни обръща внимание, разгледа ливадите, къщата, градините, пътеките и се усмихна с гордостта на собственик.

— Великолепно. Точно както се надявах да бъде. В целия свят няма къща, която може да се сравни с Фоксуърт Хол.

Очите му се впиха в моите.

— Зная какво си мислиш, майко. Зная, че все още не е най-хубавата къща, но някой ден ще стане. Смятам да построя нови крила и някой ден тази къща ще засенчи всички дворци в Европа. Ще концентрирам усилията си и ще превърна Фоксуърт Хол в историческа забележителност.

— И кого ще впечатлиш с постигнатото? — попита Крис. — Светът вече не се впечатлява от големите къщи и големите богатства и не уважава тези, които са ги получили като наследство.

О, по дяволите! Крис толкова рядко казваше нещо грубо и нетактично. Защо изрече това? Загорялото лице на Барт почервеня.

— Имам намерение да увелича богатството си със собствени усилия — извика той и се приближи към Крис. Барт беше много слаб, а Крис бе понапълнял, особено в раменете, така че синът ми изглеждаше по-висок от него.

— Досега аз го правех вместо теб — каза Крис.

За мое учудване Барт се зарадва.

— Искаш да кажеш, че като попечител си увеличил богатството ми?

— Да, беше доста лесно — отвърна лаконично Крис. — Парите носят пари и инвестициите, които направих за теб, донесоха печалба.

— Залагам десет към едно, че щях да се справя по-добре.

Крис се усмихна подигравателно.

— Можех да предположа, че ще ми благодариш по този начин.

Гледах и единия, и другия и ги съжалявах. Крис беше възрастен мъж, който знаеше какво е постигнал и беше уверен в себе си, докато Барт все още търсеше своето място в този свят.

Сине, сине, кога ще се научиш на благородство и благодарност? Много нощи бях свидетел как Крис се мъчи над цифрите и се опитва да реши кои са най-подходящите инвестиции, сякаш знаеше, че рано или късно Барт ще го обвини в некомпетентност.

— Скоро ще можеш да опиташ — отвърна Крис и се обърна към мен. — Хайде да се разходим до езерото, Кати.

— Чакайте малко — извика Барт. Беше побеснял, че го напускаме веднага след пристигането му вкъщи. Разкъсвах се между желанието да угодя на сина си или да избягам с Крис. — Къде е Синди?

— Скоро ще дойде — отвърнах. — Вероятно ще се зарадваш, че Джори ще дойде с Мелъди.

Барт стоеше и ме наблюдаваше, сякаш объркан от думите ми. После странно вълнение смени чувствата, изписани по лицето му.

— Барт, къщата е прекрасна — казах аз, като не се подадох на опитите на Крис да ме отведе. — Всички промени, които си направил, са чудесни.

Той отново изглеждаше учуден.

— Мамо, искаш да кажеш, че не е съвсем същата? Мислех, че е…

— О, не, Барт. Нямаше балкон в нашето крило.

Барт се завъртя към правуйчо си.

— Ти каза, че е имало! — извика той.

Джоел пристъпи напред, усмихвайки се зловещо.

— Барт, сине, не съм те излъгал. Никога не лъжа. Оригиналната къща е имала балкон. Майката на баща ми го е искала. През балкона е успявала да отиде при любовника си, без да я забелязват слугите. След време избягала оттам, без да събуди съпруга си, който заключвал спалнята им и криел ключа. Когато станал собственик, Малкълм наредил да разрушат балкона… но той наистина придава някакъв чар на тази страна на къщата.

Доволен, Барт отново се обърна към мен и Крис.

— Виждаш ли, майко, ти не знаеш нищо за тази къща. Вуйчо Джоел е специалистът. Той в големи подробности ми описа мебелировката, картините и накрая получих не само същата къща, но дори по-добра от оригинала.

Барт не се бе променил. Той все още беше обладан от духове и искаше да е копие на Малкълм Фоксуърт, ако не външно, то поне като личност желаеше да притежава неговата решителност и да стане най-богатият човек на света, независимо от цената.