В. С. Ендрюс
Семена на злото (25)

Епилог

Тревър откри майка ми горе, седнала на перваза на нещо, което можеше да се нарече прозорец на класната стая, която тя често споменаваше в разказите си за живота й във Фоксуърт Хол. Чудната й дълга коса падаше по раменете й. Очите й бяха отворени и гледаха към небето.

С голяма мъка в гласа той ми се обади, за да ми разкаже подробностите, а аз махнах на Тони да дойде по-близо, за да слуша. Жалко, че Барт беше на околосветска обиколка, тъй като би се върнал в мига, в който усетеше, че тя има нужда от него.

Тревър продължи.

— Мисля, че от известно време не се чувстваше добре. Беше твърде замислена, сякаш се опитваше да разбере смисъла на живота. Имаше някаква ужасна тъга в очите й, трогателен копнеж, който караше сърцето ми да се свива. Търсех я и най-накрая използвах втората тясна стълба към тавана. Огледах се и се изненадах, когато забелязах, че известно време е украсявала тавана с хартиени цветя…

Той спря, когато се задавих от сълзи и тъга, че не направих повече, за да я накарам да се почувства желана и необходима. Тревър продължи със странна нотка в плътния му глас.

— Трябва да ви кажа нещо странно. Майка ви изглеждаше толкова млада, слаба и крехка, а по лицето й се четяха радост и щастие.

Тревър ми съобщи и други подробности. Сякаш предчувствайки смъртта си, майка ми беше залепила хартиени цветя по стените на тавана, както и един странен оранжев охлюв и лилав червей. Беше написала бележка, която здраво стискаше в ръката си.

„Има една градина в небето, която ме чака. Това е градината, която двамата с Крис си представяхме години наред, докато лежахме на твърдия гладък покрив и гледахме слънцето и звездите.

Той е там горе, шепне на ветровете да ми кажат, че там расте лилава трева. Всички са там горе и ме чакат.

Простете ми, че съм уморена, твърде уморена, за да остана. Живях достатъчно дълго и мога да кажа, че животът ми беше пълен и с щастие, и с тъга. Въпреки че някои могат да не мислят така.

Обичам всички ви еднакво. Обичам Дарън и Диадра и им пожелавам късмет в живота — същото желая и на твоето неродено дете, Джори.

Сагата Долангенгър приключи.

Ще намерите последния ми ръкопис в стаята ми. Направете с него, каквото поискате.

Това е съдбата. Мога да отида единствено там. Само Крис се нуждае от мен.

Моля ви, не казвайте, че не съм успяла да постигна най-важната си цел. Може би не бях примабалерина, нито идеална съпруга или майка — но успях да убедя един човек, че имаше най-подходящия баща.

И не беше твърде късно, Барт.

Никога не е твърде късно.“