В. С. Ендрюс
Семена на злото (24)

Градина на небето

Горката Синди, мислех си аз, как ли ще живее в Холивуд? Въздъхнах и се огледах за близнаците. Те седяха сериозни в пясъчника си с кофичките, а над главите им сияеше дъга. Независимо че бе началото на септември, времето постепенно застудяваше. Те не пълнеха с пясък в хубавите си кофички и не строяха пясъчни замъци. Седяха, без да правят нищо.

— Слушаме как духа вятърът — каза Диадра.

— Не обичам вятъра — добави Дарън.

Крис се приближи с бързи крачки до нас, преди да им отговоря.

— Синди току-що се обади от Холивуд. Каза, че вече има много приятели там. Не зная дали е така или не, но има много пари. Вече позвъних на една от моите приятелки, която проучи — съобщих му аз.

— Така е по-добре — каза той с дълбока въздишка. — Изглежда, че нищо не може да я задържи тук. Не се разбира с Барт, а вече се е заела с Джоел. Всъщност според нея той е по-лош от Барт.

— Тя е права, Крис! Още ли не си го разбрал?

Той ми се противопостави тъкмо тогава, когато мислех, че съм го убедила.

— Ти си предубедена, защото е син на Малкълм. Двете със Синди почти ме убедихте, но Джоел не влияе по никакъв начин на Барт. От слуховете, които чувам, Барт е в разцвета на силите си и си живее живота, но ти не искаш да повярваш. А дните на Джоел са преброени. Ракът го изсмуква ден след ден, въпреки че не губи от теглото си. Няма да се задържи повече от месец или два.

Не се обърках. Дори не се почувствах виновна или засрамена. Мислех си, че Джоел получаваше от живота именно онова, което заслужаваше.

— Откъде знаеш, че е болен от рак? — попитах го аз.

— Той сподели с мене, че се е върнал обратно, за да умре на своя земя. Иска да бъде погребан в семейната гробница.

— Крис, както каза Синди, сега изглежда по-добре, отколкото когато се върна.

— Защото се храни добре и се грижат за него. Живял е в мизерия в онзи манастир. Ти го виждаш по един начин, а аз по друг. Той ми се доверява, Катрин, и ми разказва колко трудно му е било да те спечели на своя страна. Сълзи бликнаха от очите му. „А тя прилича толкова много на скъпата си майка, на милата ми сестра“ — непрекъснато повтаря той.

Нито за миг, след като с очите си го бях видяла в параклиса, не бих повярвала на този зъл човек. Когато с големи подробности описах инцидента на Крис, той не му обърна внимание, докато не споменах на какво учат близнаците.

— Ти чу ли? Наистина ли чу тези малки деца да казват, че са дяволски изчадия? — Недоверието се четеше в сините му очи.

— Не ти ли звучи познато? Не виждаш ли Кори и Кари, коленичили пред леглата си, да се молят на Бога за прошка, че са родени от дяволско семе? Дори когато не знаеха какво означава това? Дали някой знае по-добре от мен и теб каква вреда могат да нанесат подобни идеи, насаждани в толкова млади главички? Крис, ние трябва да си отидем скоро! Не след като Джоел умре, а колкото е възможно по-бързо!

Той изрече точно това, от което най-много се опасявах. Трябваше да мислим за Джори, който се нуждаеше от специално обзавеждане.

— Той трябва да има асансьор. Вратите трябва да се разширят. Коридорите трябва да са широки. А има и още нещо, с което трябва да се съобразим — Джори може и да се ожени за Тони. Попита ме дали според мен може да я направи щастлива. Отговорих му утвърдително. Виждам, че любовта между тях се разгаря с всеки изминал ден. Допада ми отношението й към него — сякаш не вижда инвалидната количка и нещата, които не може да направи, а само онези, които може. А между Тони и Барт не съществуваше любов, Кати. Беше сляпо увлечение, сексуално привличане — наречи го както искаш, но не беше любов. Не беше нашата вечна любов.

— Не… — въздъхнах аз.

След два дни Крис се обади от Шарлотсвил и ми каза, че е намерил къща.

— С колко стаи?

— Единайсет. Ще ни се струва малка след Фоксуърт Хол. Но стаите са просторни, приветливи. Има четири бани и една стая за гримиране, пет спални, гостна и баня над гаража, а на втория етаж има и едно голямо помещение, което можем да превърнем в студио за Джори. Едната от допълнителните спални може да стане мой кабинет. Къщата ще ти хареса.

Съмнявах се, беше я е намерил прекалено бързо, въпреки че му бях поръчала. Беше толкова щастлив, че ме обнадежди. Засмя се и продължи да обяснява:

— Прекрасна е, Кати, чувал съм да казваш, че винаги си искала точно такава къща. Нито твърде голяма, нито прекалено малка. И напълно самостоятелна, заобиколена от три акра цветни лехи.

Беше решено.

Изнасяхме се в момента, в който успеехме да си стегнем багажа и безбройните лични вещи, натрупани през годините, които прекарахме във Фоксуърт Хол.

Чувствах известна тъга, докато се разхождах из огромните стаи, които постепенно станаха уютни благодарение на дизайнерските ми идеи. Барт се беше оплаквал неведнъж, че променях нещата, които трябваше да останат непроменени. Но след като видя подобренията, които превръщаха къщата в дом, а не в музей, ги одобри.

Крис се върна при мен в петък вечер и ме погледна нежно.

— Скъпа моя, имай търпение и ми позволи да огледам къщата по-подробно, преди да подпишем окончателния договор. Намерил съм един чудесен апартамент, който можем да наемем, преди да се нанесем в къщата. Имам да уредя няколко неща в лабораторията, после мога да си взема няколко почивни дни и да помогна при настаняването ни. Както ти казах и по телефона, мисля, че две седмици ще са ни достатъчни да стегнем новата къща. Ще монтираме наклонените плоскости, асансьор и всичко необходимо.

Той деликатно не спомена за всички години, които бе живял с Барт, знаейки, че животът със сина ми е като експлозив, за който не си сигурен кога ще избухне. Никога не ми отправи и най-малкия упрек за това, че съм го дарила с предизвикателен и неблагодарен син, който не се интересуваше от любовта на околните.

О, колко страдания понесе заради Барт, но не ме осъди, че преследвах втория съпруг на майка ми. Хванах главата си с ръце, защото отново усетих силната вътрешна болка.

Моят Кристофър потегли рано сутринта и ме остави да изтърпя още един тежък ден. С течение на годините бях станала по-зависима от него. Някога се гордеех със своята самостоятелност и умението си да вървя по своя път, без да имам нужда от някого, така както те имаха нужда от мен. Колко егоистично гледах на живота като млада. Поставях своите нужди на първо място. А сега на преден план идваха потребностите на другите.

Неспирно бродех из стаите и разглеждах любимите си неща. Вгледах се в Барт, когато се върна вкъщи. Исках да го обвиня в безброй неща, но ми домъчня за него и го съжалих. Седна зад бюрото си, като първокласен бизнесмен. Не изпитваше вина. Не се срамуваше, докато се пазареше, манипулираше и преговаряше. Печелеше все повече пари само от разговори по телефона или чрез компютърни комуникации. Погледна ме и се засмя. Искрено ме поздрави.

— Денят ми се просветли, когато Джоел ми каза, че Синди е решила да ни напусне. Все още се чувствам така. — Все пак нещо странно се криеше в тъмните му очи. Защо ме гледаше така, сякаш щеше да заплаче?

— Барт, ако искаш да споделиш нещо с мен…

— Нищо не искам да споделям, мамо.

Гласът му беше благ. Твърде мек, сякаш говореше на някой, който скоро щеше да си отиде завинаги.

— Ти може и да не знаеш това, Барт, но мъжът, когото толкова мразиш — моят брат и твой вуйчо, е дал максимума от себе си, за да замести баща ти.

Той поклати глава в знак на несъгласие.

— Най-доброто, което можеше да направи, бе да прекъсне връзката си с теб, неговата сестра, но той не го стори. Щях да го обичам, ако си беше останал само мой вуйчо. Не трябваше да се опитваш да ме заблуждаваш. Би трябвало да знаеш, че децата растат и задават неудобни въпроси. Те помнят всички сцени, които мислиш, че са забравили. Запечатват ги в съзнанието си и ги извикват по-късно, когато могат да ти разберат. А спомените ми подсказват, че вие двамата сте свързани неразделно и само смъртта може да ви раздели.

Сърцето ми заби по-бързо. На покрива на Фоксуърт Хол, под откритото небе ние с Крис си бяхме дали тържествено обещание, с което се обвързахме завинаги. Бяхме твърде млади и глупави и създадохме нашите собствени капани…

Напоследък сълзите толкова лесно бликваха от очите ми.

— Барт, как бих могла да живея без него?

— О, можеш, мамо! Знаеш, че би могла. Остави го да си върви, мамо. Дай ми онази почтена майка, от която винаги съм се нуждаел.

— А ако не мога да се разделя с Крис, Барт?

Той сведе глава.

— Господ да ти е на помощ, майко. Аз не бих могъл да ти помогна. Господ да помага и на мен. Все пак трябва да мисля и за собствената си душа.

Напуснах стаята.

През цялата нощ сънувах пожар и се събудих ужасена. Не си спомнях нищо определено, а само огъня; и все пак имаше нещо друго, нещо ужасно, което продължавах да задържам в подсъзнанието си. Какво? Какво? Не успях да преодолея необяснимата умора и отново се унесох, веднага потънах в нескончаемия кошмар, където близнаците на Джори бяха отвлечени. За втори път се събудих. Станах, въпреки че главата силно ме болеше.

Чувствах се замаяна, когато се захванах с ежедневните домакински работи. Близнаците не се отделяха от мен и непрекъснато задаваха въпроси, особено Диадра. Тя ми напомняше за Кари с нейните „защо?“, „къде?“, „на кого“, „и как е станало нейно или негово?“. Бърбореше непрекъснато, докато Дарън надничаше в килерите, издърпваше отворените чекмеджета, проверяваше пликовете, прелистваше списанията и в същото време ги съсипваше, карайки ме да извикам:

— Кори, пусни ги! Те са на дядо ти и той обича да ги чете, въпреки че ти харесваш само картинките. Кари, би ли замълчала поне за пет минути? Само пет! — Това, разбира се, породи друг въпрос — кой е Кори и коя е Кари, и защо винаги ги наричах с тези смешни имена?

Най-накрая Тони дойде да ме отърве от любопитните деца.

— Извинявай, Кати, но Джори ме помоли да му позирам в градината, преди всички рози да умрат…

Преди всички рози да умрат? Втренчих се в нея, после тръснах глава и реших, че търся скрито значение в обикновените думи. Розите щяха да живеят, докато падне слана, а до зимата имаше още много месеци.

Около два следобед телефонът в стаята ми иззвъня. Току-що бях легнала да си почина. Обаждаше се Крис.

— Скъпа, не спирам да се тревожа за това, което може да се случи. Мисля, че ме зарази със страховете си. Имай търпение, ще те видя след час. Добре ли си?

— Защо да не съм добре?

— Просто проверявам. Имам лошо предчувствие. Обичам те.

— И аз те обичам.

Близнаците бяха неуморни, не искаха да играят на пясъчника, нито да правят това, което им предложих.

— Ди-ди не обича въжето за скачане — каза Диадра, която не можеше да произнесе правилно името си, но и не се стараеше. Започваше да фъфли, когато се опитвахме да я научим. Беше упорита като Кари и тъй като Дарън я следваше с охота, и той фъфлеше след нея. А каква ли разлика би имало, ако момче на неговата възраст си играеше на „къща“.

Сложих близнаците да спят. Те протестираха и не млъкнаха, докато Тони не влезе да им прочете приказката, която им беше обещала, след като аз току-що бях прочела същата досадна история три пъти! Скоро вече спяха в хубавата си стая със спуснати завеси. Колко сладки изглеждаха, обърнати с лице един към друг, точно както Кори и Кари правеха някога!

След като се обадих на Джори, който четеше книга как да стегне мускулите на интимните си части, отидох в стаята си и се заех с изоставения си ръкопис. Когато се изморих и отегчих от пълната тишина в къщата, тръгнах да събудя близнаците.

Но те не бяха в креватчетата си!

Джори и Тони бяха на терасата и лежаха настрани върху гимнастическия матрак. Прегръщаха се и се целуваха страстно.

— Извинявайте, че ви прекъсвам — казах, засрамена, че се натрапвам и прекъсвам прекрасното преживяване за Джори… и за нея. — Къде са близнаците?

— Мислехме, че са с теб — каза Джори и ми намигна, преди да се обърне отново към Тони. — Отиди и ги намери, мамо, аз съм зает с днешния урок.

Поех по най-късия път до параклиса. Бързах, минавайки през градината, и се оглеждах неспокойно. На земята три сенки започваха да се издължават и да се пресичат помежду си, докато наближавах вратата. Странна миризма се носеше. Тамян. Продължих да тичам и без дъх стигнах до параклиса. Вътре беше монтиран орган. Промъкнах се колкото е възможно по-тихо вътре.

Джоел беше седнал на органа и свиреше чудесно, демонстрирайки уменията си на професионален музикант. Барт се изправи, за да запее. Отдъхнах си, като видях близнаците на предната пейка. Те гледаха щастливо чичо си, който пееше толкова добре, че страхът ми напълно изчезна и се успокоих.

Химнът свърши. Моментално близнаците паднаха на колене и сложиха малките си длани под брадичките си. Приличаха на херувими — или на агънца за заколение.

Защо мислех така? Това беше свято място.

— Господи, въпреки че минаваме през долината на смъртта, не се страхуваме от злото… — говореше Барт коленичил. — Дарън, Диадра, повтаряйте след мен.

— Господи, въпреки че минаваме през долината на смъртта, не се страхуваме от злото… — подчини се Диадра, а високият й тънък глас проправяше път за Дарън.

— Защото Ти си с мен… — каза Барт.

— Защото Ти си с мен.

— Твоят жезъл и Твоите, светци ще ме утешат…

— Твоят жезъл и Твоите светци ще ме утешат…

Пристъпих напред.

— Барт, какво, по дяволите, правиш? Нито е събота, нито някой е починал.

Той вдигна наведената си глава. Тъмните му очи ме погледнаха тъжно.

— Майко, излез, моля те.

Тръгнах към децата, които скочиха на крака.

— Не ни харесва тук — прошепна Диадра. — Мразим това място.

Джоел се беше изправил. Стоеше висок и мършав в сенките, а отраженията на цветното стъкло падаха върху изпитото му лице. Той не пророни и дума, а ме заоглежда язвително от главата до петите.

— Върни се обратно в къщата, майко, моля те.

— Нямаш никакво право да учиш тези деца на страх от Бога. Когато проповядваш, говори за любовта на Бога, а не за неговия гняв.

— Те не се страхуват от Бога, майко. Ти говориш за собствения си страх.

Започнах да отстъпвам, като дърпах близнаците с мене.

— Някой ден ще познаеш любовта, Барт. Ще установиш, че не идва, когато ти поискаш или се нуждаеш от нея. Твоя е само когато я заслужиш. Спохожда те, когато най-малко я очакваш. Влиза и затваря тихо вратата. Ако е истинска — остава. Не трябва да се чудиш как да я откриеш. Трябва да я заслужиш или никога няма да я задържиш за дълго.

Тъмните му очи изглеждаха мрачни. Извисяваше се на мястото си, а после бързо пристъпи към нас.

— Всички си отиваме, Барт. Би трябвало да си доволен. Повече няма да те безпокоим. Джори и Тони ще дойдат с нас. Ти ще станеш господар. Всяка стая от огромната къща на майка ми ще бъде само твоя. Ако поискаш, Крис ще прехвърли опекунството на Джоел, докато навършиш трийсет и пет години.

За един кратък момент страх премина през лицето на Барт, а воднистите очи на Джоел тържествуваха.

— Крис да прехвърли опекунството на моя адвокат — каза Барт бързо.

— Щом така искаш. — Усмихнах се на Джоел, който извърна лице и погледна разочаровано Барт, потвърждавайки подозренията ми — сърдеше се, защото Барт взимаше всичко, което му се полага.

— До сутринта всички ще сме си отишли — прошепнах дрезгаво.

— Да, майко. Нека Бог да е с вас и да имате късмет.

Гледах малкия си син, който стоеше на три фута от мен. Къде бях чувала тези думи за последен път? О… беше толкова отдавна. Високият кондуктор в нощния влак, който ни доведе тук като деца. Той стоеше на стъпалата на спалния вагон и ни каза същата реплика, а влакът тъжно изсвири за сбогом.

Когато срещнах угнетения поглед на Барт, си спомних, че сега трябваше да се сбогувам с него, в параклиса до дома му. Утре най-вероятно щях да се разплача.

Той заговори пръв.

— Изглежда майките винаги си отиват и оставят синовете си да страдат. Защо ме изоставяш?

Гърленият му глас, изпълнен с болка, ме натъжи. Все пак казах каквото мислех.

— Защото ме отбягваше в продължение на години — отвърнах на пресекулки. — Обичам те, Барт. Винаги съм те обичала, въпреки че не искаш да го повярваш. И Крис те обича, но ти отхвърляш любовта му. Всеки божи ден си повтаряш, че биологическият ти баща щеше да бъде по-добър баща, но не знаеш дали щеше да е така. Той изневеряваше на съпругата си — моята майка, а аз не бях първото му увлечение. Не искам да говоря непочтително за човека, когото навремето много обичах, но той не беше като Крис. Не би ти посветил толкова много от себе си.

Слънцето хвърли огненочервени отблясъци върху лицето на Барт. Сви ръцете си юмруци.

— Не казвай нито дума повече! — извика той. — Той е бащата, когото искам и винаги съм искал! Крис ме кара да се срамувам и да страдам… Махни се! Радвам се, че си заминавате. Вземете греховете си и забравете, че съществувам!

 

 

Часовете минаваха, а Крис не се появяваше. Обадих се в университетската лаборатория и секретарката ми каза, че си е тръгнал преди три часа.

— Трябва да е пристигнал, госпожо Шефийлд.

Моментално започнаха да ме глождят мислите за баща ми. Катастрофа на магистралата. Дали не повтаряхме действията на родителите си, като бягахме от Фоксуърт Хол. „Тик-так“ — отмерваха часовниците, „туп-туп-туп“ — биеше сърцето ми.

— Мамо, моля те, престани да крачиш напред-назад — нареди Джори. — Ходиш ми по нервите. Защо толкова бързаме да се махнем оттук? Кажи ми защо, моля те, кажи нещо.

Джоел и Барт се присъединиха към нас.

— Ти не дойде на вечеря, майко. Ще кажа на главния готвач да приготви поднос. — Той погледна към Тони. — Ти можеш да останеш.

— Не, благодаря ти, Барт. Джори поиска ръката ми. — Брадичката й се повдигна предизвикателно. — Той ме обича така, както ти никога не би могъл.

Барт погледна брат си. В очите му се четеше обида.

— Ти не можеш да се ожениш. Що за съпруг ще бъдеш?

— Такъв, какъвто искам! — изплака Тони, направи крачка назад и застана зад инвалидната количка на Джори, като сложи ръката си на рамото му.

— Ако искаш пари, той няма и един процент от това, което притежавам аз.

— Не бих се притеснила, дори да беше просяк — отвърна гордо тя и отвърна на обвиняващия поглед. — Обичам го така, както никой друг досега.

— Съжаляваш го — уточни Барт.

Джори трепна от болка, но не каза нищо. Изглежда знаеше, че Тони и Барт трябваше да се оправят помежду си.

— Преди го съжалявах — призна си честно тя. — Смятах, че е жалко един чудесен и талантлив човек да бъде инвалид. Но сега не го намирам за такъв. Виж, Барт, всички от нас са осакатени по някакъв начин. Недъгът на Джори е очевиден. А твоят — скрит. Ти си толкова болен, че сега ми е жал за теб!

Разгорещени емоции разкривиха лицето на Барт. Погледнах към Джоел и видях, че той наблюдава Барт и сякаш го наставлява да мълчи.

Барт се завъртя и се разкрещя на мен.

— Защо сте се събрали в тази стая? Защо не си лягате? Късно е.

— Чакаме Крис.

— Станала е катастрофа на магистралата — каза Джоел. — Съобщиха в новините по радиото. Един човек е загинал. — Изглеждаше доволен, че той ми е дал информацията.

Сърцето ми спря да бие — още един Фоксуърт убит при катастрофа?

Не и Крис, не и моят Кристофър Дол. Още не, още не.

Отдалеко чух слабото отваряне и затваряне на кухненската врата. Помислих, че главният готвач тръгва към апартамента си над гаража — или пък Крис. Обнадеждена се обърнах към гаража. Никакви светлосини очи, никаква усмивка, нито ръце, готови да ме прегърнат. Никой не влезе през вратата.

Времето минаваше, а ние се гледахме мълчаливо. Сърцето ми беше свито; Крис вече трябваше да си е у дома.

Джоел ме гледаше втренчено, устните му бяха свити злобно, сякаш знаеше повече от казаното. Обърнах се към Джори, коленичих до количката и му позволих да ме прегърне.

— Страх ме е, Джори — изхлипах. — Вече трябваше да се е прибрал. Не са му необходими повече от три часа, дори и през зимата по замръзналите пътища.

Никой не каза нищо. Дори и Джори, който ме прегръщаше силно. Нито Тони, нито Барт или дори Джоел. Начинът, по който седяхме заедно й чакахме, само съживи твърде образно сцената от празнуването на трийсет и шестата годишнина на баща ми, когато двама полицаи съобщиха за смъртта му.

В гърлото си почувствах вик, когато видях една бяла кола с примигваща червена светлина да приближава бързо по нашата алея.

Времето се върна назад.

НЕ! НЕ! НЕ! Съзнанието ми кънтеше дори когато съобщаваха подробности за катастрофата; за доктора, който беше изскочил от колата си, за да помогне на ранените и умиращите жертви. Докато тичал да пресече магистралата, бил сгазен от шофьор, който избягал.

Внимателно и с уважение те поставиха вещите му на масата, също както бяха натрупали нещата на баща ми върху онази маса в Гладстоун. Този път аз се загледах в личните неща, които Крис обикновено носеше по джобовете си. Всичко беше нереално, приличаше на кошмар, от който исках да се събудя — не исках да виждам снимката ми в портмонето му, часовника му и сапфирения пръстен, който му бях подарила за Коледа. Не и моят Кристофър Дол, не, не, не.

Предметите се размазваха пред очите ми. Нощният мрак се разпростря върху цялото ми същество. Джори и Барт изглеждаха толкова далече, а Тони прие застрашителни размери, когато дойде да ми помогне да се изправя на крака.

— Кати, толкова съжалявам… ужасно съжалявам…

Мисля, че каза повече, но аз се отскубнах от прегръдката й и избягах, избягах от кошмарите, които се превръщаха в действителност. Търси и ще намериш.

Продължавах да тичам напред, за да избягам от истината. Не спрях, докато не стигнах до параклиса, където се проснах пред амвона и започнах да се моля, както никога дотогава.

— Моля ти се, Господи, ти не можеш да причиниш това на мен и на Крис! Няма по добър човек на земята от Крис… би трябвало да знаеш… — После се разплаках, защото и баща ми беше прекрасен човек, но това нямаше значение. Съдбата не подбираше необичаните, изоставените, ненужните или нежеланите. Съдбата беше безплътна форма с жестока ръка, която избираше произволно, безгрижно и коравосърдечно.

 

 

Не погребаха тялото на моя Кристофър Дол в парцела на семейство Фоксуърт, а в гробището, където Пол, майка ми, бащата на Барт и Джулиан лежаха в земята. Недалеко беше и малкият гроб на Кари.

Вече бях дала нареждане да преместят тялото на баща ми от студената, твърда и самотна земя в Гладстоун, Пенсилвания, така че и той да лежи до останалите от нас. Мисля, че щеше да му хареса.

Аз бях последната от четирите кукли от Дрезден. Само аз… ала не исках да бъда тук.

Слънцето беше горещо и ярко. Денят беше подходящ за разходка, за риболов, за плуване, за игра на тенис и за забавления, а те полагаха моя Кристофър в земята.

Опитвах се да не гледам сините му очи, затворени завинаги. Гледах към Барт, който произнасяше похвално слово със сълзи на очи. Чувах гласа му, който изричаше онези неща, които трябваше да каже, когато Крис беше жив и можеше да ги оцени.

— В Библията е казано — подхвана Барт с онзи чудесен убедителен глас, който използваше, когато поиска, — че никога не е късно да поискаш прошка. Надявам се и се моля да е истина, защото ще поискам от човека, който лежи пред мен, душата му да слезе от Рая и да ми прости, че не бях любящият и разбиращ син, какъвто трябваше да бъда. Този баща, когото не приемах като свой, много пъти ми е спасявал живота и аз стоя тук изпълнен с вина и срам за пропилените години, които биха направили живота му щастлив.

Тъмнокосата му глава се наведе така, че слънцето освети падащите сълзи.

— Обичам те, Кристофър Шефийлд Фоксуърт. Надявам се да ме чуваш и се моля да ми простиш, че не можах да те оценя. — Сълзите се стичаха по бузите му, а гласът му стана дрезгав. Хората започнаха да плачат.

Само аз стоях със сухи очи и безчувствено сърце.

— Доктор Кристофър Шефийлд се отказа от своето фамилно име Фоксуърт — продължи той. — Сега знам, че беше принуден. Беше лекар до последния си миг, до последния си миг се опитваше да облекчи човешкото страдание; докато аз, неговият син, не му позволявах да ми бъде втори баща. С унижение, угризение и срам свеждам глава и изричам тази молитва…

Той продължаваше, а аз затворих очи и отместих поглед, вцепенена от мъка.

 

 

— Мамо, думите на Барт бяха чудесни — каза Джори един мрачен ден. — Заплаках и не можах да се спра. Той се унижи пред тази огромна тълпа. Никога преди не съм го виждал толкова смирен. Трябва да му простиш.

Тъмносините му очи ме умоляваха.

— Мамо, ти също трябва да поплачеш. Не можеш да седиш и да гледаш в празното пространство — вече минаха две седмици. Ти не си сама — имаш нас. Джоел отлетя обратно за манастира, за да умре там. Никога няма да го видим. Последното му желание бе да не бъде погребан до семейство Фоксуърт. Ти имаш мен, Тони, Барт, Синди и внуците си. Ние те обичаме и се нуждаем от теб. Близнаците се чудят защо не играеш с тях. Не затваряй сърцето си за нас. Ти винаги си се справяла с всяка трагедия. Съвземи се и сега. Върни се заради всички нас — но най-вече заради Барт; ще го съсипеш, ако продължаваш да страдаш до смъртта си.

За доброто на Барт се опитах да стана част от един свят, който вече не се нуждаеше от мен.

 

 

Изминаха девет дълги месеца. Сините очи на Крис ме гледаха от синьото небе; във всичко златно съзирах цвета на косата му. Спирах се по улиците и се заглеждах по младите мъже, които приличаха на него, когато беше на тяхната възраст; втренчвах се с копнеж в гърбовете на високите мъже и се надявах да се обърнат и отново да срещна усмивката на Крис. Понякога те се обръщаха, сякаш чувстваха желанието в очите ми. Извръщах глава, защото не беше той.

Бродех из горите и полята, усещах го зад мен — недосегаем, но все пак зад мен.

Докато се разхождах, ми хрумна, че всичко в живота ни бе предначертано, че не беше случайно.

По всевъзможни начини Барт се опитваше да ме върне към живота и аз се усмихвах, насилвах се да се смея, за да му вдъхна успокоение и увереност, от които се нуждаеше, за да се чувства полезен.

И все пак коя бях аз сега, когато Барт беше намерил себе си? Убедеността ми, че съществува съдба, растеше, докато често седях сама сред разкоша на Фоксуърт Хол.

В крайна сметка разбрах мъката, злополучните трагедии и трогателните случки в нашия живот. Защо никой от психиатрите на Барт не можа да установи, че той търси и се опитва да намери ролята, която му подхожда най-добре? По време на агонията на детството си и през младостта си той се бореше с недостатъците, отблъскваше грозотата, която почерняше душата му, и се придържаше към собствените си разбирания за доброто и злото. В неговите очи Крис и аз сме били злото.

Най-накрая Барт откри призванието си. Включвах телевизора в събота сутрин, а понякога и през седмицата, за да чуя малкият ми син да пее, да проповядва, признат като най-убедителния евангелист на света. Думите му се забиваха като рапири в съвестта на всеки и парите на милиони хора се отправяха към хазната му. Той ги използваше, за да разширява дейността си.

Тогава дойде и изненадата, когато една събота сутрин видяхме Синди да се изправя и присъединява на подиума до Барт. Тя застана до него и го хвана за ръка. Барт се усмихна гордо, преди да обяви:

— Сестра ми и аз посвещаваме тази песен на нашата майка. Мамо, ако ни гледаш, ще разбереш колко много означава тя не само за нас двамата, но и за теб.

Заедно, като брат и сестра, те изпяха любимия ми химн… преди много време се бях отказала от религията, мислейки, че не е за мен, когато имаше толкова много слепи привърженици, тесногръди и жестоки хора.

Все пак сълзи потекоха по лицето ми… и аз се разплаках.

 

 

Барт беше изкоренил и последните лоши гени на Малкълм, като остави само доброто. Хартиени цветя бяха цъфтяли в прашния таван, за да го създадат.

Пожар изгори къщата, за да го съхрани, майка ни беше умряла, баща ни също… само за да съхранят лидера, който щеше да спаси човечеството от разрухата.

Загасих телевизора, когато програмата на Барт свърши. Тя беше единствената, която гледах. Наблизо строяха огромен мемориал в чест на моя Кристофър. Щеше да се казва: ЦЕНТЪР ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ НА РАКА „КРИСТОФЪР ШЕФИЙЛД“.

В Грийнглена, Южна Каролина, Барт беше основал стипендия за обещаващи млади адвокати, наречена ПРАВНА СТИПЕНДИЯ НА БАРТОЛОМЮ УИНСЛОУ.

Знаех, че Барт се опитва да се отблагодари с добро за злото, което беше направил, отблъсквайки човека, сторил всичко възможно да му бъде баща. Стотици пъти го уверявах, че Крис би бил доволен, много доволен.

 

 

Тони се омъжи за Джори. Близнаците я обожаваха. Синди получи договор за филм и стана бързо изгряваща звезда. Цял живот давах нещо от себе си, първо на моите близнаци, после на съпрузите ми, на децата и внуците ми, а сега те нямаха нужда от мен — нямах собствено място и се чувствах излишна.

— Мамо — каза ми един ден Джори, — Тони е бременна! Ти не знаеш какво означава това за мен. Ако си имаме момче, ще се казва Крис, а ако е момиче, ще бъде Катрин. Не казвай, че не можем да го кръстим така, защото при всички случаи ще го направим.

Молех се да имат момче като Крис, или като моя Джори, а някой ден и Барт да намери жената, която да го направи щастлив. И едва тогава осъзнах, че Тони беше права — той търсеше жена като мен, без моите слабости, искаше тя да притежава моята сила, а вероятно докато бях жива, никога нямаше да я открие.

— И, мамо — Джори беше продължил същия разговор, — спечелих първата си награда в състезание за акварелна рисунка… Така че съм на път към нова успешна кариера.

— Точно както баща ти предвиждаше — отвърнах аз.

 

 

Всичко това отекваше в съзнанието ми и бях щастлива за Джори и Тони, за Барт и Синди, когато се отправих към двойното стълбище, което щеше да ме отведе високо, високо.

Чух вятърът от планините да ме вика предишната нощ, шепнеше ми, че е дошъл моят ред. Знаех какво трябва да направя, когато се събудих.

Влязох в студена, мрачна стая — в нея бе останала само куклената къща, която не беше толкова хубава, колкото оригиналната; отворих вратата на килера и тръгнах нагоре по стръмната и тясна стълба.

На път към тавана.

Натам, където отново щях да намеря моя Крис…