В. С. Ендрюс
Семена на злото (2)

Джоел Фоксуърт

Крис бързо успя да прикрие изненадата, която явно бе изписана по лицата ни, с думите:

— Изплашихте съпругата ми — учтиво обясни той. — Моминското й име е Фоксуърт и досега смяташе, че всички роднини на майка й са мъртви.

Няколко леки, изкривени усмивки се плъзнаха по лицето на вуйчо Джоел, преди то да придобие любезния и благ израз на сърдечна доброта.

— Разбирам — прошепна възрастният мъж. Гласът му прозвуча като слаб вятър, неприятно шумолящ из падналите сухи листа.

Някъде дълбоко във воднистосините очи на Джоел се прокрадваха сенки, тъмни сенки. Знаех, че Крис ще ми каже, че въображението ми отново се е задействало.

Няма сенки, няма сенки, няма сенки… освен онези, които сама си измислях.

За да се откъсна от подозренията, които изпитвах към възрастния човек, който твърдеше, че е един от братята на майка ми, огледах с интерес фоайето — често го използваха като бална зала. Долових как вятърът набира скорост и гръмотевиците все повече се приближават, показвайки, че бурята е точно над главите ни.

Въздъхнах при спомена за деня, когато бях на дванайсет, гледах дъжда и мечтаех да танцувам в тази зала с втория съпруг на майка ми, станал по-късно баща на втория ми син Барт.

Въздъхнах при спомена за младостта ми, когато вярвах, че светът е прекрасно, приказно място.

Нещата, които ме впечатляваха като дете, бледнееха в сравнение с видяното при пътешествията ни с Крис из Азия, Египет и Индия. Но въпреки това фоайето ми изглеждаше двойно по-елегантно и внушително от спомените ми.

О, колко жалко, че все още се притеснявах. С нежелание се огледах наоколо. Сърцето ми затуптя по странен начин и накара кръвта ми да кипне. Погледнах трите полилея от кристал и злато, в които бяха сложени истински свещи. Диаметърът на всеки от тях беше петнайсет фута и имаше седем кръга от свещи. Колко бяха те преди? Пет? Три? Не помнех. Погледнах огромните огледала със златни рамки, в които се оглеждаха изисканите мебели в стил Луи XIV.

Не трябваше да е така! Спомените никога не отговаряха на очакванията. Тогава защо този нов Фоксуърт Хол ме притесняваше повече от оригиналния?

В този миг видях нещо, което ме изненада.

Извитите двойни стълби от бял и червен мрамор. Същите ли бяха? Излъскани, но същите. Бях наблюдавала как пламъците поглъщат Фоксуърт Хол и го превръщат в жарава. Но осемте комина бяха останали, както и мраморните стълби. Дървените перила бяха изгорели и възстановени. Преглътнах твърдата буца, заседнала в гърлото ми. Исках къщата да е нова, изцяло нова… да няма нищо, останало от старата.

Джоел ме наблюдаваше и сякаш ми казваше, че лицето ми говори повече от това на Крис. Когато очите ни се срещнаха, той бързо погледна встрани, преди да ни направи знак да го последваме. Джоел ни разведе из красивите стаи на първия етаж. Аз вървях безмълвно, а Крис задаваше въпроси, докато не се настанихме в един от салоните и Джоел ни заразказва историята си.

По време на обиколката спряхме в кухнята, за да вземе сандвичи за обяд. Отказа предложената от Крис помощ и понесе подноса е чай и изискани сандвичи. Нямах апетит, но както можеше да се очаква, Крис беше гладен и след няколко минути бе опустошил шест от тънките сандвичи и посягаше към седмия, докато Джоел му наливаше втора чаша чай. Хапнах един от миниатюрните безвкусни сандвичи и отпих две глътки чай, докато с нетърпение очаквах да чуя историята на Джоел.

Гласът му беше слаб, изпълнен с хриптящи тонове, които те карат да мислиш, че е настинал и говори трудно. Но скоро забравих неприятния тембър на гласа му, докато слушах разказа му за миналото на майка ми и родителите й. Веднага стана ясно, че той е мразил баща си, и едва тогава започнах леко го харесвам.

— Наричали сте баща си по име? — попитах за първи път от началото на разказа му, шептейки, сякаш Малкълм би могъл да ме чуе.

Устните му се извиха в подигравателна усмивка.

— Разбира се. Брат ми Мел беше с четири години по-възрастен от мен и ние винаги наричахме баща ни с първото му име, но не и в негово присъствие. Не ни достигаше смелост. Да му казваме „тате“, изглеждаше смешно. Не можехме да го наричаме „татко“, защото не беше истински баща, но когато ни се налагаше, се обръщахме към него така. Всъщност и двамата се опитвахме да не ни забелязва. Имаше офис в града, откъдето ръководеше бизнеса си, както и кабинет вкъщи. Винаги работеше, седнал зад огромното бюро, което се превърна в бариера за нас. Дори когато си беше у дома, се държеше хладно. Никога не стоеше спокойно, винаги скачаше, за да говори по телефона от кабинета си, така че да не чуваме деловите му разговори. Рядко разговаряше с майка ни. Тя сякаш не страдаше от това. В редки случаи го виждахме да държи сестра ни в скута си. Криехме се и го наблюдавахме, изпълнени със завист.

По-късно разговаряхме защо изпитваме завист към Корин, когато и нея я наказваха толкова жестоко, колкото нас. Но баща ни винаги съжаляваше, когато я наказваше. За да компенсира страданията, боя или престоя й в таванската стая, което бе едно от любимите му наказания, той й носеше скъпи бижута, кукли или играчки. Тя притежаваше всичко, което едно малко момиче би могло да пожелае, но ако сбъркаше нещо, той й отнемаше любимите неща и ги даваше на църквата. Тя плачеше и се опитваше да спечели отново доверието му.

Когато двамата с Мел се опитвахме да получим подаръци от него, той ни обръщаше гръб и ни заявяваше, че трябва да се държим като мъже, а не като деца. Двамата с Мел смятахме, че майка ти знае как да въздейства на баща ни, за да получи онова, което иска. Ние не можехме да се преструваме, да се държим мило или любезно.

Наблюдавах Джоел с широко отворени очи.

— Корин и майка ни не се разбираха. Когато пораснахме, разбрахме, че майка ни е ревнувала собствената си дъщеря заради красотата и способността й да върти мъжете около пръста си. Корин беше невероятно красива. Дори като нейни братя усещахме мощта, която щеше да притежава някой ден. — Джоел сложи слабите си, бледи ръце върху коленете си. Ръцете му бяха загрубели, но все още изискани, може би защото ги движеше грациозно, или заради бледия им цвят. — Вижте цялото това богатство и красота и си представете едно семейство от измъчени хора, опитващи се да се освободят от веригите на Малкълм. Дори и майка ни, която бе наследила богатството от родителите си, бе държана под непрекъснат контрол.

Мел бягаше от банковия бизнес, който Малкълм го застави да упражнява, като се мяташе на мотора и отиваше в планината. Там стоеше в дървена колиба, построена от нас двамата. Там канехме приятелките си и правехме всичко, което знаехме, че няма да се хареса на баща ни.

В един ужасен летен ден Мел падна в пропастта. Беше на двайсет и една години, а аз — на седемнайсет. Усещах, че част от мен също е умряла — толкова самотен се чувствах без брат си. След погребението баща ми дойде при мен и каза, че трябва да заема мястото на Мел и да работя в една от банките му, за да се запозная със света на финансите. Сякаш ми каза да си отрежа ръцете и краката. Същата нощ избягах.

Около нас къщата тънеше в мълчаливо очакване. Бурята навън сякаш също бе затаила дъх, въпреки че виждах как оловносивото небе се мръщи заплашително. Приближих се до Крис. Джоел седеше мълчаливо срещу нас в люлеещия се стол, така потънал в меланхоличните си спомени, сякаш двамата с Крис вече не съществувахме за него.

— Къде отидохте? — попита Крис, остави чаената си чаша, отпусна се назад и кръстоса крака. Ръката му потърси моята. — Сигурно е било трудно на едно седемнайсетгодишно момче да се справи само…

Джоел се върна в действителността. Изглеждаше озадачен, че се намира в омразната къща на родителите си.

— Не беше лесно. Не знаех да правя нищо, но бях надарен музикант. Качих се на един параход и работих като моряк, за да платя пътя си до Франция. За първи път в живота си имах мазоли по ръцете си. Когато пристигнах във Франция, си намерих работа в един нощен клуб и изкарвах по няколко франка на седмица. Скоро тази работа ме умори и заминах за Швейцария. Смятах да обиколя света и да не се връщам вкъщи. Намерих си нова работа като нощен музикант в една швейцарска гостилница до италианската граница и скоро се присъединих към скиорите в Алпите. Прекарвах по-голяма част от свободното си време на ски, а през лятото карах колело и се катерех из планините. Бях поканен от мои приятели да ги придружа в една доста рискована експедиция. Щяхме да се спуснем със ски от самия връх. Тогава бях на около деветнайсет години. Бях поизостанал от приятелите си, които се смееха и се закачаха и не забелязаха как паднах през глава в огромна ледена цепнатина. Счупих си крака. Ден и половина лежах там. Двама монаси с магарета чули слабите ми викове за помощ. Не си спомням как са ме измъкнали оттам, защото почти бях изпаднал в безсъзнание от глад и болка. Свестих се в манастира им, а гладките им лица ми се усмихваха. Манастирът им се намираше в Италианските Алпи, а аз не знаех италиански. Докато счупеният ми крак заздравяваше, ме научиха на латински и използваха артистичните ми наклонности, за да им помогна при рисуването на стенописите или да илюстрирам църковните им книги. Понякога свирех на органа им. Когато кракът ми оздравя, разбрах, че харесвам рисуването, музиката, тихата рутина на спокойните им дни, изпълнени с молитви, работа и самоотричане. Станах един от тях. В манастира най-накрая открих покой.

Той приключи разказа си. Погледна Крис, след което извърна светлите си, но пронизващи очи към мен.

Погледът му ме изненада, но се опитах да не поглеждам встрани, за да не покажа отвращението, което изпитвах. Не ми харесваше, въпреки че ми напомняше за любимия ми баща. Определено нямах причини да го мразя. Предполагам, че се дължеше на собственото ми безпокойство и страх, че ще научи, че Крис ми е брат, а не съпруг. Дали Барт му беше казал? Забелязваше ли приликата на Крис с Фоксуъртови? Не можех да преценя. Той ми се усмихваше и посвоему се опитваше да ме очарова. Бе достатъчно умен, за да разбере, че не е необходимо да убеждава Крис…

— Защо се върнахте? — попита Крис.

Джоел отново се опита да се усмихне.

— Един американски журналист пристигна в манастира, за да опише какво е да си монах в съвременния свят. Тъй като бях единственият, който говореше английски, ме използваха за техен представител. Между другото го попитах дали е чувал за семейство Фоксуърт от Вирджиния. Знаеше го, защото Малкълм бе натрупал огромно състояние и често се бе включвал в политиката. Едва тогава научих за смъртта му и за смъртта на майка ми. Когато журналистът си замина, не спирах да мисля за сестра си и за къщата. Годините лесно се сливат, когато дните ти са еднакви, а наоколо няма календари. Накрая настъпи ден, в който реших, че искам да се върна у дома, да се свържа със сестра си и да я опозная. Журналистът не спомена дали е омъжена. Едва около година след като се върнах в селото, научих, че в една коледна нощ къщата бе изгоряла, а сестра ми — настанена в психиатрична клиника. Нейното огромно богатство бе завещано. А когато се появи Барт, научих останалото — че тя е починала и той е наследил всичко. — Джоел сведе очи. — Барт е забележителен младеж. Харесвам компанията му. Преди да се запознаем, прекарвах дълго време тук, разговаряйки с иконома. Той ми обясни, че Барт се грижи за възстановяването на къщата и че лично наблюдава работата. При едно от неговите посещения се срещнахме, разказах му кой съм и той сякаш се зарадва… Това е.

Наистина ли? Изгледах го остро. Дали не се беше върнал, мислейки, че ще получи своя дял от богатството на Малкълм? Можеше ли да оспори завещанието на майка ми и да получи голяма част от богатството? Ако можеше, не проумявах защо Барт не беше разстроен, че Джоел е още жив.

Не споделих мислите си, просто седях, а Джоел изпадна в дълбоко мълчание. Крис се изправи.

— Джоел, денят беше доста дълъг за нас и съпругата ми е уморена. Би ли ни показал стаите, които ще ползваме, за да си починем и да се освежим?

Джоел веднага скочи на крака, извини се за негостоприемството си и ни поведе по стълбите.

— Ще се радвам отново да видя Барт. Той беше много щедър и ми предложи стая в къщата. Но тези стаи ми напомнят твърде много за родителите ми. Стаята ми е над гаража, в помещенията за прислугата.

Тогава телефонът иззвъня. Джоел ми подаде слушалката.

— По-възрастният ви син се обажда от Ню Йорк — заяви бодро той. — Бихте могли да използвате телефона в първия салон, ако и двамата желаете да говорите с него.

Крис побърза да вдигне телефона, докато поздравявах Джори. Гласът му разсея безпокойството и депресията, които ме бяха завладели.

— Мамо, татко, успях да отложа някои ангажименти и двамата с Мел ще дойдем при вас. Уморени сме и ни е необходима почивка. Освен това искаме да видим къщата, за която сме слушали толкова много. Наистина ли е копие на оригиналната? А освен това имаме новини за вас.

О, да, приликата дори бе прекалена. Радвах се, че Джори и Мелъди ще се присъединят към нас, а когато пристигнеха Синди и Барт, отново щяхме да се съберем всички заедно и да заживеем заедно под един покрив — нещо, което отдавна не се беше случвало.

Затворихме телефона и с Крис си разменихме по една усмивка. Джоел се бе оттеглил, за да ни остави сами, но отново се появи, като колебливо пристъпваше около френската маса с огромна кашпа с букет сухи цветя и ни съобщи кои стаи Барт е предвидил за мен. Погледна ме и след това се обърна към Крис:

— И за вас, доктор Шефийлд.

Джоел втренчи воднистите си очи в мен, като поглъщаше изражението ми, сякаш там откри нещо, което му харесваше.

Облегнах се на Крис и смело погледнах стълбите, които щяха да ни отведат нагоре към втория етаж, където започна онази прекрасна, греховна любов, която двамата с Крис открихме в прашния потискащ таван, изпълнен със стари мебели, книжни цветя и неспазени обещания.