В. С. Ендрюс
Семена на злото (12)

Завръщане у дома

Най-накрая работниците, наети за оборудването на стаите на Джори, приключиха с работата си. Вече разполагахме с всички необходими удобства. Двете с Мелъди разгледахме промените, които правеха стаята уютна и светла.

— Джори харесва светлината и ярките цветове, за разлика от онези, които харесват тъмните цветове, защото подчертават богатството — обясни Мелъди със загадъчен поглед. Знаех, че говори за Барт. Погледнах я с любопитство и отново се запитах колко ли време прекарва с Барт и какви ли разговори водят. Бях убедена, че неприкритото желание, което се четеше в очите й, щеше да го накара да се опита да я спечели. А моментът беше много подходящ, защото Джори беше в болницата, а Мелъди се нуждаеше от утеха. Опитах се да заглуша съмненията си. Мелъди презираше Барт. Вероятно се нуждаеше от компанията му, но това беше всичко.

— Как да ти помогна? — попитах, защото исках тя да се чувства полезна. Мелъди ми се усмихна за първи път от много време насам.

— Можеш да ми помогнеш да оправя леглото с новите чаршафи, които поръчах. — Тя разкъса пластмасовите опаковки, а движението разклати наедрелите й гърди.

Тревожех се за нея почти толкова, колкото и за Джори. Бременната жена трябваше да се храни повече, да пие мляко и витамини, а освен това се притеснявах от внезапната промяна в поведението й. Вече приемаше напълно състоянието на Джори. Исках да е така, но то се случи много бързо и се притеснявах, да не би да се преструва.

И тогава разбрах причините за сигурността й.

— Кати, Джори ще оздравее и отново ще танцува — снощи го сънувах, а сънищата ми винаги се сбъдват.

Тя постъпваше като мен в началото. Приемаше, че някой ден Джори ще се възстанови и върху тези мечти щеше да изгради бъдещия си живот, както и неговия.

Опитах се да й обясня какво ми каза Крис, но в коридора отекнаха стъпките на Барт. Той моментално се намръщи при вида на пребоядисаните стени. Тъмният цвят бе покрит с бяла боя, така че изпъкваха очертанията на морето и на брега. Явно не беше доволен от промените.

— Искаме да зарадваме Джори — обясних, преди да проговори, а Мелъди го наблюдаваше с широко отворени очи, като дете, заловено на местопрестъплението.

— Зная, че искаш брат ти да е щастлив, а никой не обича морето, сърфовете, пясъка и чайките повече от Джори. Затова пренесохме част от морето и от брега, за да го убедим, че ценните неща в живота му все още съществуват. Небето е над него, земята — под краката му, а между тях — морето. Нищо няма да му липсва, Барт. Ще получи всичко, което би могло да го направи щастлив. Зная, че и ти искаш да помогнеш, Барт.

Той наблюдаваше Мелъди и почти не ме гледаше. Очите му шареха по наедрелите й гърди и леката подутина на корема й.

— Мелъди, би трябвало да ме попиташ, преди да промениш нещо, след като аз плащам сметките.

Игнорира ме напълно, сякаш не съществувах.

— О, не! Ние имаме пари — каза Мелъди. — Можем да платим за промените, които сме направили… мислех, че няма да се противопоставиш, след като си толкова загрижен за него.

— Не е необходимо да плащате за нищо — заяви изненадващо сърдечно Барт. — Когато Джори се прибере от болницата, адвокатите ще прочетат отново завещанието и вече ще зная цялото си богатство. Изморих се да чакам този ден.

— Барт — намесих се аз, като пристъпих между него и Мелъди, — знаеш защо не прочетоха завещанието досега. — Искаха Джори да присъства и да е в пълно съзнание.

Той ме заобиколи и се вгледа единствено в огромните очи на Мелъди.

— Ти трябва само да ми кажеш от какво се нуждаеш и аз моментално ще го доставя. Двамата с Джори можете да останете тук, колкото пожелаете.

Стояха на около двайсет фута един от друг. Тъмните очи на Барт се втренчиха в тъжните сини очи на Мелъди и той нежно промълви:

— Не се притеснявай толкова много, Мелъди. Двамата с Джори може да останете тук завинаги. Не ме интересува какво правите с тези стаи. Искам Джори да е щастлив и да разполага с всички удобства.

Дали говореше така, за да ме успокои, или за да прелъсти Мелъди? Защо тя се изчерви и се загледа в краката си?

Разказът на Синди отново отекна тревожно в съзнанието ми. Застраховка за всички гости… в случай на злополука. Мокър пясък вместо сух. Пясък, размесен с цимент, който не се разпръскваше веднага.

В съзнанието ми изплуваха спомени за Барт на седем, осем, девет и десет години…

Защо краката ми не са толкова красиви, колкото краката на Джори? Защо не мога да тичам и да танцувам като него? Някой ден ще стана по-висок и по-силен от Джори. Някой ден.

Барт повтаряше детските си мечти толкова често, че не им обръщах внимание. А когато порасна…

Кой ще ме обича, както Мелъди обича Джори? Никой, никой.

Разклатих глава, за да се отърва от неприятните спомени за онова момче, което искаше да бъде равно на талантливия си брат.

Но защо наблюдаваше сега Мелъди? Очите й се вгледаха в него за миг, след което тя отклони поглед, изчерви се и разположи ръцете си по онзи специфичен начин за балета, който се използваше, за да не се отвлича вниманието от главния изпълнител. Мелъди беше на сцената и изпълняваше някаква роля.

Барт си тръгна с уверени стъпки. Беше сигурен в себе си както никога досега. Изпитах съжаление, че едва когато се измъкна от сянката на Джори, координира движенията и способностите си. Въздъхнах и реших да се върна към настоящето и всичко, което правехме, за да възвърнем увереността на Джори.

До леглото беше разположен огромен цветен телевизор с дистанционно управление, така че Джори можеше да го включва и изключва, без да става. Автоматично можеше да дърпа завесите. До леглото имаше и стереоуредба. Зад леглото му бяха наредени книги. Леглото беше подвижно, така че можеше да го поставя в каквото положение поискаше. Мелъди, аз и Крис опитахме да открием всички модерни съоръжения, които ще му помогнат да прави каквото пожелае. Сега трябваше да му намерим някакво занимание, с което ще може да изразходва енергията си и ще бъде предизвикателство за неговите способности.

Много отдавна започнах да чета психологически книги, защото се опитвах да помогна на Барт. Сега щях да помогна на Джори, на устремения му към борба и победа характер. Той нямаше да понесе бездействието. До стената бяхме разположили станак, който да му вдъхва надежда, че някой ден отново ще се изправи, дори ако се налага да носи скоби за гърба, свързани с тези на краката. Въздъхнах при мисълта как красивият ми син ще пристъпва като спънат кон. По лицето ми се стекоха сълзи. Бързо ги изтрих, за да не ги забележи Мелъди.

Снаха ми скоро се измори и аз я оставих да си почине. Довърших стаята и побързах да видя приспособленията, които щяха да помагат на Джори да се придвижва на терасата и в градината. Бяхме положили всички усилия, за да не бъде затворен в стаята си. Дори бяхме инсталирали нов асансьор в някогашния килер.

 

 

Най-накрая настъпи прекрасният ден, когато Джори получи разрешение да се прибере у дома. Все още беше с гипс, но се хранеше нормално и беше възвърнал цвета и загубеното си тегло. Сърцето ми се късаше, докато наблюдавах как лежи върху количката и го избутват към асансьора. Някога прескачаше по три стъпала наведнъж. Видях го как се вглежда в стълбите, сякаш би продал душата си, за да ги използва отново.

Но той се усмихна при вида на стаите и очите му заблестяха.

— Великолепна работа сте свършили. Любимата ми комбинация в синьо и бяло. Дали сте ми морския бряг. Почти усещам сърфа и чувам гларусите.

Съпругата му стоеше до леглото, което трябваше да използва, докато свалят гипса, но не го поглеждаше.

— Благодаря ти, че оцени усилията ни. Майка ти, Крис и аз наистина се опитахме да ти доставим удоволствие.

Сините му очи потъмняха, докато я гледаше, сякаш усети нещо. Аз също го почувствах. Погледна към прозореца, сви устни и отново се затвори в черупката си.

Моментално пристъпих напред и му подадох огромната кутия, запазена специално за този момент.

— Джори, ето нещо, с което да се занимаваш, докато все още си прикован към леглото. Не искам само да гледаш тавана.

Той сякаш се успокои, че не трябва отново да безпокои съпругата си, и с детска нетърпеливост разтръска кутията.

— Смачкан слон? Разтегаем сърф? — опита се да отгатне той, като ме гледаше. Разбърках косата му, наведох се, прегърнах го и го целунах. С нетърпение очаквах да чуя как ще приеме подаръка ми, донесен чак от Нова Англия.

Скоро свали панделките и красивата опаковка и погледна дългата кутия с тънки дълги клечки. Имаше и боя, лепило, корда и внимателно увит плат.

— Комплект за сглобяване на платноход — каза той учудено. — Но, мамо, тук има десет страници с инструкции. Толкова е сложно, че ще отнеме по-голяма част от живота ми. И когато го направя, ако изобщо успея, за какво ще ми служи?

— За какво ли? Сине, когато го завършиш, ще имаш безценно богатство, което да завещаеш на сина или дъщеря си — заявих гордо, убедена, че ще се справи със сложните инструкции. — Ръцете ти са ловки, окото ти е точно и можеш да разбереш инструкциите. И освен това погледни празната полица, която очаква твоя платноход.

Той се засмя и уморено отпусна главата на възглавницата си. Затвори очи.

— Добре, убеди ме. Ще пробвам, но нямам много опит, защото не съм се занимавал с подобно нещо от дете.

Да, добре помнех лепените самолети, които висяха от тавана и вбесяваха Барт, който не можеше да залепи нищо по това време.

— Мамо, уморих се. Моля те, нека си подремна, преди да дойдат адвокатите. Не зная дали съм в подходящо настроение, за да приема въодушевлението на Барт, че вече става собственик.

В този момент Барт влезе в стаята. Джори усети присъствието му и отвори очи. Погледите им се срещнаха и дълго време останаха приковани един в друг. Мълчанието стана толкова непоносимо, че накрая почти усещах ударите на сърцето си. Зад мен се чуваше часовникът и тежкото дишане на Мелъди. Преди тя да започне да пренарежда нова ваза с цветя, просто за да се занимава с нещо, чух чуруликането на птичките.

Те продължаваха да се гледат втренчено. Предизвикваха се, а би трябвало Барт да поздрави брат си с „добре дошъл“, след като го посети само веднъж в болницата. Той стоеше там и не помръдваше, докато Джори не отмести поглед и не загуби мълчаливата битка.

Точно отворих устни, за да прекратя борбата, когато Джори мило се усмихна и каза:

— Здравей, братко. Зная колко мразиш болниците, така че беше много мило от твоя страна да ме посетиш. След като съм тук, в дома ти, не е ли по-лесно да ме поздравиш? Радвам се, че инцидентът с мен не е развалил рождения ти ден. Синди ми каза, че е настъпило само моментно объркване и тържеството е продължило, сякаш нищо не се е случило.

Барт продължаваше да стои мълчаливо. Мелъди постави последната роза във вазата и вдигна глава. Няколко кичура от косата й се бяха разпилели и й придаваха приказен вид. Дали си въобразявах или наистина отправи мълчаливо предупреждение към Барт и той я разбра. Внезапно по лицето му се появи усмивка.

— Радвам се, че се върна. Добре дошъл у дома, Джори! — Пристъпи и стисна ръката на брат си. — Ако имаш нужда от нещо, просто ми кажи. — След това излезе.

 

 

Точно в четири часа същия следобед, малко след като Джори се събуди и Крис и Барт го вдигнаха на количката, трима адвокати дойдоха в големия кабинет на Барт. Всички седяхме в кожените столове е цвят на шоколад, с изключение на Джори, който лежеше неподвижен и мълчалив в количката. Беше притворил очи, което подчертаваше слабия му интерес. Синди се беше върнала вкъщи, защото и тя бе спомената в завещанието. Беше се облегнала на моя стол и нервно клатеше крак напред-назад. Приемаше всичко като шега, докато Джоел не откъсваше поглед от сините обувки с висок ток, които привличаха вниманието върху забележителните й крака. Седяхме като на погребение, докато се разлистваха книжата, нагласяваха се очилата и се чуваше шушукане между адвокатите, което ни караше да се чувстваме неловко.

Барт беше особено развълнуван, превъзбуден, но изпитваше подозрение от начина, по който го наблюдаваха адвокатите. Най-възрастният от тримата влезе в ролята на говорител, като дума по дума прочете отново завещанието на майка ми. Всички го бяха чували и преди.

„… когато внукът ми Бартоломю Уинслоу Скот Шефийлд, който евентуално ще смени името си с Фоксуърт, навърши двайсет и пет години — прочете около седемдесетгодишният мъж, чийто очила се бяха смъкнали върху носа му, — ще му бъде предоставена сумата от петстотин хиляди долара годишно, докато навърши трийсет и пет години. На тази възраст цялото ми богатство, наричано «Тръст на Корин Фоксуърт Уинслоу» ще бъде предоставено на моя внук Бартоломю Уинслоу Скот Шефийлд Фоксуърт. Първородният ми син Кристофър Гарланд Шефийлд Фоксуърт ще се явява попечител за гореспоменатото време. Ако той не е жив, докато Бартоломю Уинслоу Скот Шефийлд Фоксуърт навърши трийсет и пет години, тогава дъщеря ми Катрин Шефийлд Фоксуърт ще влезе в ролята на попечител, докато гореспоменатият ми внук навърши трийсет и пет години.“

Имаше още много, но не чух останалото. Бях шокирана и погледнах Крис, който стоеше онемял. След това отместих поглед към Барт.

Лицето му беше пребледняло и отразяваше цял калейдоскоп от чувства. Ту почервеняваше, ту пребледняваше. Прекара дългите си пръсти през косата си и развали идеалната прическа. Безпомощно потърси съчувствие в Джоел, но той само сви рамене и стисна устни, сякаш искаше да каже: „Нали ти казах.“ После Барт се вгледа в Синди, сякаш присъствието й като магическа пръчка бе променило завещанието на баба му. Очите му се насочиха към Джори, който сънено лежеше в количката и не се интересуваше от нищо, освен от Мелъди, която следеше с поглед Барт, а бледото й лице трептеше като пламък от силния вятър на разочарованието му.

Барт бързо отмести поглед от нея, когато тя склони глава на гърдите на Джори и мълчаливо заплака.

Почти цяла вечност измина, преди възрастният адвокат да сгъне дългото завещание, да го постави в синя папка и да го сложи на бюрото на Барт. Той се изправи, скръсти ръце и зачака въпросите на Барт.

— Какво става тук? — извика Барт.

Скочи на крака, приближи се към бюрото и грабна завещанието. Разгледа го с опитно око. Когато приключи, го хвърли.

— Дано да гори в ада! Тя ми обеща всичко, всичко! Сега трябва да чакам още десет години… Защо не прочетохте тази част преди? Аз бях там. Бях на десет години, но си спомням, че в завещанието й се казваше, че когато навърша двайсет и пет години, ще стана собственик на всичко. Вече съм на двайсет и пет и един месец и къде ми е наградата?

Крис се изправи.

— Барт — започна спокойно той, — ще получаваш петстотин хиляди долара годишно, това не са малко пари. А не чу ли, че всичките ти разходи, поддръжката на къщата и персонала ще се заплащат допълнително от тръста. Данъците са предплатени. А петстотин хиляди долара годишно за десет години са повече пари, отколкото деветдесет и девет цяло и девет процента от хората по света ще видят за целия си живот. Колко би могъл да харчиш за себе си, след като останалите разходи са платени? Освен това тези десет години ще изминат неусетно и тогава ще получиш всичко и ще можеш да правиш с него каквото си поискаш.

— А колко още има? — извика Барт, като очите му блестяха толкова силно, сякаш можеха да те изгорят. Лицето му беше потъмняло от гняв. — Ще получа пет милиона за десет години, а колко още ще остане? Десет, двайсет милиона или един милиард… колко?

— Наистина не зная — отвърна спокойно Крис, докато адвокатите наблюдаваха Барт. — Но мога съвсем честно да ти кажа, че в деня, когато наследиш всичко, без съмнение ще станеш един от най-богатите хора в света.

— Но дотогава… ще си ти! — извика Барт. — Ти. От всички хора, точно ти! Онзи, който най-много е съгрешил! Не е честно! Изиграха ме, подведоха ме! — Изгледа ни, тръшна вратата на кабинета си, но след секунда надникна отново.

— Ще съжаляваш, Крис — ожесточено заяви той. — Сигурно си я уговорил да добави това условие към завещанието си и си наредил на адвокатите да не го четат на глас, когато го слушах за първи път на десет години. Ти си виновен, че не получих всичко, което ми се полага!

Както винаги вината беше у Крис… или у мен!