В. С. Ендрюс
Семена на злото (4)

По-малкият ми син

Не след дълго Барт започна да крои планове за предстоящото тържество по случай рождения му ден. За моя най-голяма радост и учудване той бе намерил много приятели във Вирджиния по време на ваканциите, прекарани тук. Беше ми мъчно, че прекарваше толкова малко време с нас в Калифорния, където според мен беше домът му. Но сега изглежда той познаваше хора, за които не бяхме чували, а в колежа се бе запознал с младежи, които също смяташе да покани.

Само няколкото монотонни дни, прекарани във Фоксуърт Хол, ме караха да изпитвам желание да избягам колкото може по-бързо. Мълчанието на планините пораждаше у мен чувство на самота и отчаяние. Тишината опъваше нервите ми. Исках да чувам гласове, много гласове, телефонен звън, да се срещам с хора, които се отбиват, за да ни поздравят. Тук никой не се отбиваше. А тези, които познаваха добре семейство Фоксуърт, ние с Крис трябваше да отбягваме. Имахме приятели в Ню Йорк и Калифорния, които исках да поканя на тържеството на Барт, но не смеех да го направя без одобрението му. Неуморно се разхождах из огромните стаи на къщата. Понякога сама, а понякога с Крис.

Той отново се зае с живописта — неговото старо хоби. Така си намери занимание, докато аз не можех да танцувам. Независимо от това непрекъснато правех упражнения просто за да поддържам фигурата си. С удоволствие му позирах, когато ме помолеше. Веднъж Джоел ме видя в червено трико, докато се държах за стола в хола ни и правех упражненията си. Чух възклицанието му през отворената врата. Обърнах се и видях, че ме наблюдава, сякаш съм гола.

— Какво има? — попитах притеснено. — Нещо лошо ли се е случило?

Той разтвори широко бледите си ръце и ме огледа отвратено.

— Не си ли малко стара, за да се правиш на прелъстителка?

— Ти някога чувал ли си за гимнастика, Джоел? — попитах нетърпеливо. — Никой не те е карал да влизаш в нашите стаи. Тогава нямаше да си така шокиран.

— Държиш се непочтително към по-възрастните хора — отвърна остро той.

— Извинявай, ако съм те обидила. Но ти ме предизвика. Ако искаш в тази къща да цари мир, стой настрана от мене, Джоел, особено когато съм в собственото си крило. Тази къща е толкова огромна, че може да ни осигури усамотение, без да се налага да затваряме вратите.

Той бързо се обърна, но не преди да забележа възмущението в погледа му. Бързо погледнах след него. Чудех се дали бъркам и дали той наистина не беше само един безобиден старец. Но не се извиних. Свалих трикото си, облякох къси панталони и блуза и потърсих Крис, мислейки за Джори и съпругата му, които скоро щяха да ме утешат. Пред кабинета на Барт се поспрях и се заслушах как говори с доставчика и планира да покани най-малко двеста души. Докато го слушах, изтръпнах. О, Барт, нали разбираш, че някои няма да дойдат, а ако го направят, Бог да ни е на помощ.

Чух го да споменава имената на някои от поканените и не всички бяха местни. Някои бяха известни личности от Европа, с които се бе срещал по време на пътешествията си. Докато беше в колежа, неуморимо пътуваше и се срещаше с важни личности, които имаха власт и пари. Предполагах, че това се дължи на неспособността му да се чувства щастлив на едно място.

— Всички ще дойдат — заяви той на онзи, с когото говореше. — Когато прочетат поканата ми, няма да могат да откажат.

Той затвори телефона, завъртя стола си и ме изгледа.

— Майко! Подслушваш ли?

— От тебе се научих, скъпи.

Той се намръщи.

— Барт, защо не направиш само семейно тържество? Или пък покани най-добрите си приятели. Жителите на селото няма да искат да дойдат. Според думите на майка ни те винаги са мразели семейство Фоксуърт, което притежавало голямо богатство, докато те били бедни. Моля те, не кани местните богаташи, независимо дали Джоел ти е казал, че са му приятели, следователно наши и твои.

— Страхуваш се, че ще разкрият греха ти, така ли, майко? — безмилостно попита той. Бях свикнала с това, но все пак изтръпнах. Толкова ли беше лошо, че двамата с Крис живеехме заедно като съпруг и съпруга? Вестниците бяха изпълнени с много по-тежки престъпления от нашите.

— Е, хайде, майко, не ме гледай така. Нека да бъдем щастливи поне за малко. — Загорялото му лице се озари, сякаш нищо, което можех да кажа, нямаше да намали ентусиазма му. — Моля те, майко, въодушеви се заради мен. Поръчвам най-доброто от всичко. Непременно ще се разчуе, защото доставчикът ми е най-добрият във Вирджиния и обича да клюкарства и тогава всички ще искат да присъстват. Ще разберат, че ще дойдат артисти от Ню Йорк и Холивуд, а най-важното, всички ще искат да видят как танцуват Джори и Мелъди.

Изненадата ме зарадва.

— Попита ли ги?

— Не, но брат ми и снаха ми не биха могли да ми откажат. Смятам да направя тържеството в градината, на лунна светлина. Градината ще е осветена със златни глобуси. Ще поставя фонтани с разноцветни светлини. Ще има вносно шампанско и всякакъв вид алкохол. Храната ще бъде най-вкусната. В средата на градината ще издигна сцена, а наоколо ще са разпръснати маси е красиви покривки в различни цветове. Върху тях ще са подредени вази. Ще покажа на света какво може да направи един Фоксуърт.

Продължаваше да говори.

Когато излязох от кабинета му и открих Крис, който разговаряше с един от градинарите, се почувствах щастлива, уверена. Може би това щеше да бъде лятото, през което Барт наистина щеше да намери себе си.

Щеше да се сбъдне предреченото от Крис: Барт нямаше да наследи само богатство, а гордост и достойнство, и ще открие себе си.

След два дни седях в кабинета му, разположена в един от удобните кожени столове и се учудвах колко много неща успя да свърши за краткия си престой у дома. Явно допълнителното оборудване беше готово и чакаше да бъде монтирано в момента на появяването му. Малката стая до библиотеката, която използваше за кабинет и в която бе живял дядо ни до смъртта си, бе превърната в стая за съхранение на документацията. Стаята на медицинските сестри стана кабинет на бъдещата секретарка на Барт, ако успееше да открие някоя, която да отговаря на високите му изисквания. Преобладаващата част от бюрото се заемаше от компютър и два принтера, където се разпечатваха писма дори докато двамата с Барт разговаряхме. Учудих се, че набира по-бързо от мен. Шумът от принтерите се заглушаваше от плексигласовите им покрития.

С гордост ми показа как може да се свързва със света дори от къщи само чрез натискане на няколко клавиша и влизането в програма „Източник“. Едва тогава разбрах, че през една от летните ваканции е изучавал програмиране.

— Мога да извършвам покупки и продажби и да получавам техническа и базова информация като използвам компютъра. Така ще си запълвам времето, докато открия собствена юридическа кантора. — За миг потъна в мълчание и размисъл. Все още смятах, че се е записал в Харвард, защото баща му е учил там. За него правото не представляваше интерес. Вълнуваше го единствено печеленето на пари, на много пари.

— Не притежаваш ли достатъчно средства, Барт? Има ли нещо, което да не можеш да си купиш?

Някакъв момчешки блясък озари тъмните му очи.

— Уважение, майко. Не съм талантлив като теб и Джори. Не мога да танцувам, нито да нарисувам цвете, да не говорим за човешко същество. — Той косвено намекваше за хобито на Крис. — Когато посещавам галерии, не разбирам възхищението на хората. Не виждам нищо прекрасно в Мона Лиза. Просто едно безизразно лице на обикновена невзрачна жена, която не би могла да ме заинтригува. Не харесвам нито класическа, нито някаква друга музика. Казаха ми, че имам хубав глас. Като малък се опитвах да пея. Сигурно много сте ми се смели. — Той мило се усмихна и безпомощно разтвори ръце. — Не притежавам никакви артистични наклонности, така че се насочих към цифрите, тях разбирам, особено доларите и центовете. В музеите мога да се възхищавам единствено на бижутата. Блясъкът на диамантите, рубините, брилянтите и перлите — това мога да оценя. Мога да разбера златото — планини от злато. Откривам красота в златото, среброто, медта и горивото. Знаеш ли, че ходех във Вашингтон само за да се наслаждавам на гледката от претопяването на златото в монети. Толкова се въодушевявах в тези моменти, понеже ми се струваше, че някой ден цялото злато ще бъде мое.

Възхищението ми се изпари и го съжалих.

— А момичетата, Барт? Какво ще кажеш за любовта? За семейството и добрите приятели? За децата? Не мечтаеш ли да се влюбиш и да се ожениш?

Барт ме погледна за миг, докато барабанеше със силните си пръсти по бюрото, изправи се до прозорците и се загледа в градината и синкавите планини над нея.

— Правил съм секс, майко. Не предполагах, че ще ми хареса, но стана точно така. Имах чувството, че тялото ми предава волята ми. Но никога не съм се влюбвал. Не мога да си представя как бих могъл да се посветя на една жена, след като има толкова много красиви и леснодостъпни жени. Когато ме подмине някое красиво момиче и се обърна да го загледам, установявам, че и то се е обърнало и ме гледа. Толкова е лесно да ги вкарам в леглото си. Липсва всякакво предизвикателство. — Той спря и извърна глава към мен. — Аз използвам жените, майко, й понякога се срамувам. Възползвам се от тях, обезоръжавам ги, а в някои случаи дори се правя, че не ги познавам. Накрая всички те ме намразват.

Погледна ме предизвикателно.

— Не си ли шокирана? — попита мило той. — Или точно това си очаквала от мен?

Преглътнах, като се надявах този път да кажа правилните неща. Съмнявах се, че нечии думи биха могли да променят Барт.

— Предполагам, че си продукт на своето време — започнах спокойно, без обвинения. — Съжалявам вашето поколение най-вече за това, че не знае колко прекрасно е да си влюбен. Къде според теб е романтиката, Барт? Какво даваш на момичетата, с които спиш? Знаеш ли колко време е необходимо, за да изградиш една стабилна, продължителна връзка? Не става за една нощ. Любовните афери за една нощ не пораждат чувства. Можеш да се наслаждаваш на красивото тяло и да го желаеш, но това не е любов.

Изгарящият му поглед показваше интерес, който ме накара да продължа, особено когато попита:

— Ти как би обяснила любовта?

Това беше ловко поставен капан, защото той знаеше, че всички мои любими са имали трагичен край. Въпреки всичко отговорих, защото се опитвах да го спася от грешките, които неминуемо щеше да извърши.

— Няма нужда да обяснявам любовта, Барт. Мисля, че никой не би могъл да го направи. Тя нараства с всеки изминал ден, когато общуваш с онзи човек, който разбира проблемите ти, както и ти неговите. Като флейта докосва сърцето ти и те прави уязвим за всичко красиво. Съзираш красота и там, където преди си виждал грозота. Гориш от щастие, без да знаеш защо. Погледът ти се среща с погледа на любимия човек и виждаш, че там се отразяват собствените ти чувства, надежди и желания. Щастлив си дори само от присъствието му. Дори и когато не го докосваш, усещаш топлината помежду ви. Тогава някой ден го докосваш. Може би нейната или неговата ръка. Чувстваш се превъзходно. Не е необходимо да е интимно докосване. Възбудата нараства и ти искаш да бъдеш непрекъснато с този човек, а не да правите секс… просто да бъдете заедно и постепенно да се опознавате. Първо споделяте живота си, а после телата си. Едва тогава се замисляш сериозно да правиш любов с този човек. Мечтаеш за това. Искаш любовта ви да продължава вечно. Така че бавно, бавно се приближаваш към върховния момент в живота си. С всеки изминал ден, с всяка минута, с всяка секунда се привързваш към този човек, разбираш, че няма да си разочарован, че можеш да разчиташ на него или на нея… дори когато сте на разстояние един от друг. Истинската любов носи доверие, мир, щастие. Влюбването прилича на запалване на свещ в тъмен тунел. Изведнъж всичко се осветява. Никога не си сам, защото тя те обича и ти я обичаш. — Спрях, за да си поема въздух, забелязах интереса му и това ми даде сили да продължа. — Това искам да изпиташ, Барт. То струва повече от всичкото злато на света, повече от всички скъпоценни камъни. Искам да намериш едно прекрасно момиче. Забрави парите. Имаш достатъчно. Огледай се и очите ти ще открият радостите на живота, и ти ще забравиш за богатството.

— Значи така си представят жените любовта и секса — заяви замислено той. — Винаги съм се чудил. Тя не е мъжко чувство, зная това, но въпреки всичко думите ти ме заинтригуваха. — Барт се обърна, преди да продължи. — Честно казано, не зная какво друго искам от живота, освен повече пари. Казват, че мога да стана добър адвокат. Но не мога да реша коя област на правото ме привлича. Не искам да се занимавам с криминални дела като баща ми, защото често ще се налага да защитавам виновниците. Всъщност интересува ме политиката, но моето проклето психично заболяване е белязало биографията ми и винаги ще ми пречи да се занимавам с нея.

Барт заобиколи бюрото си, приближи се и хвана ръката ми.

— Харесаха ми думите ти. Разкажи ми повече за любимите ти, за човека, когото си обичала най-много. Първият ти съпруг Джулиан ли беше? Или прекрасният доктор Пол? Мисля, че щях да го обикна, ако го помнех. Той се е омъжил за теб, за да нося името му. Да можех да си го спомня както Джори, но не мога. Джори не го е забравил. Дори помни и баща ми. — Той придоби заплашителен вид и очите му ме пронизаха. — Кажи ми, че си обичала баща ми най-много. Кажи, че той е единственият мъж, покорил сърцето ти. Не ми казвай, че си го използвала само за да отмъстиш на майка си! Не ми казвай, че си използвала любовта му, за да избягаш от любовта на собствения ти брат!

Онемях.

Тъмните му мрачни очи ме изучаваха.

— Не разбираш ли, че двамата с брат ти и вашето кръвосмешение винаги ще съсипвате живота ми. Надявах се, молех се някой ден да го напуснеш, но това не стана. Примирих се с факта, че двамата сте обладани един от друг и вероятно се наслаждавате на връзката си, защото тя е греховна.

Отново клопка. Изправих се, защото знаех, че ще използва гласа си, за да ме подлъже в капана си.

— Обичах баща ти, Барт. Никога не се съмнявай в това. Признавам, че търсех отмъщение и затова се опитах да прелъстя доведения си баща. Но когато постигнах желаното и разбрах, че го обичам и той ме обича, почувствах, че съм измамила и себе си. Той не можеше да се ожени за мен. Обичаше мен по един начин, а майка ми — по друг. Разкъсваше се между двете. Реших да прекъсна колебанията му, като забременея. Но дори и тогава не се реши. Едва в нощта, когато повярва на разказа ми как собствената му съпруга ни е затворила, той се обърна срещу нея и заяви, че ще се ожени за мен. Смятах, че парите ще го задържат завинаги при нея, но той щеше да се ожени за мен.

Изправих се, за да си тръгна. Барт не каза нито дума. Погледнах го. Той седеше зад бюрото си, с лакти върху плота. Държеше главата си с ръце.

— Майко, мислиш ли, че някой ще ме обикне заради мен самия, а не заради богатството ми?

Сърцето ми спря за миг.

— Да, Барт. Но тук няма да откриеш момиче, което да не знае колко си богат. Защо не заминеш? Установи се на запад или на североизток. Когато откриеш някое момиче, то няма да знае, че си богат, особено ако работиш като обикновен адвокат…

Тогава той вдигна очи.

— Вече официално съм сменил фамилията си, майко.

Обзе ме ужас. Нямаше нужда да питам.

— Какво ти е името сега?

— Фоксуърт — отвърна той, потвърждавайки подозренията ми. — Не можех да стана Уинслоу, след като баща ми не ти е бил съпруг. А не беше честно да запазя фамилията Шефийлд. Пол не ми е баща, брат ти също, слава Богу. Потръпнах от ужас. Това бе първата стъпка от превъплъщаването му в Малкълм. Точно от това се страхувах най-много.

— Жалко, че не си избрал Уинслоу, Барт. Баща ти би се зарадвал.

— Да, убеден съм в това — сухо заяви той. — Доста време го обмислях, но ако бях избрал името Уинслоу, щях да се лиша от законното си право върху името Фоксуърт. Това е хубаво име, майко. Име, уважавано от всички, освен от селяните, които не знаят дори да броят. Смятам, че Фоксуърт Хол наистина ми принадлежи. Не изпитвам никаква вина. — В очите му заиграха щастливи искри. — Виждаш ли, Джоел се съгласи, че не всички ме мразят и ме смятат за по-непълноценен от Джори. — Той млъкна, за да види реакцията ми. Опитах се да не издавам чувствата си. Изглеждаше разочарован. — Тръгвай си, майко. Чакаме дълъг ден.

Рискувах да го ядосам, но се наведох и казах:

— Докато си затворен в този кабинет, Барт, недей да забравяш, че семейството ти много те обича и ти желае най-доброто. Ако парите ще те накарат да се почувстваш по-добре, тогава стани най-богатият човек в света. Бъди щастлив — това е всичко, което искаме за теб. Намери мястото си в този живот — това е най-важното.

Затворих вратата на кабинета му и тръгнах към стълбите, където се сблъсках с Джоел. В очите му се четеше вина. Явно беше чул разговора ни. Но не бях ли сторила несъзнателно и аз подобно нещо?

— Съжалявам, че не те видях в тъмнината, Джоел.

— Не възнамерявах да подслушвам — заяви той с особен поглед. Измъкна се като стара църковна мишка, на която й липсват клюки за подхранване на апетита й. Почувствах вина, засрамих се. Винаги се отнасях с подозрение към хората, носещи името Фоксуърт.

Не че ми липсваха причини.