В. С. Ендрюс
Семена на злото (22)

Утринният здрач настъпва

Прекрасният летен ден бе помрачен от тъмни зловещи облаци и аз побързах да си откъсна свежи цветя. Изненадах се, когато видях, че Тони набра бели и жълти маргарити, които отнесе при Джори в малка млечнобяла стъклена ваза. Постави я на масата, близо до Джори, който работеше над нова картина. Тя изобразяваше прекрасна тъмнокоса жена, твърде много приличаща на Тони, която бере цветя. Гъстите храсти ме прикриваха и ги наблюдавах, без да ме забележат. По необяснима за мен причина реших да не им се обаждам.

Джори благодари на Тони и леко й се усмихна, изплакна четката си в чиста вода, потопи я в смес от сини бои и добави няколко щриха.

— Никога няма да улуча истинския цвят на небето — промърмори той. — То винаги се променя… О, какво не бих дал Търнър да ми е учител…

Тони стоеше и гледаше как слънцето играе в синьо-черните коси на Джори. Той беше небръснат и изглеждаше двойно по-мъжествен. Внезапно вдигна очи и забеляза погледа й.

— Извини ме за вида ми, Тони — каза притеснено. — Много бързах да изляза, преди дъждът да провали още един ден. Мразя дните, когато не мога да излизам навън. — Тя стоеше мълчаливо, а слънцето озаряваше прекрасния тен на кожата й. Очите му се задържаха на чистото й свежо лице, след което я огледа цялата.

— Благодаря ти за маргаритите. Те не могат да говорят. Каква тайна крият? — Тони се наведе бързо и вдигна няколко скици, които той беше захвърлил до кошчето. Погледна ги, преди да ги изхвърли, и прекрасното й лице пламна.

— Ти си ме скицирал? — промълви тихо тя.

— Изхвърли ги! — грубо нареди той. — Не са хубави. Мога да рисувам цветя и планини, създавам красиви пейзажи, но портретите са ужасно трудни. Никога няма да уловя основното в теб.

— Мисля, че скиците са много добри — възрази тя, като ги разгледа отново. — Не би трябвало да ги изхвърляш. Мога ли да ги запазя?

Внимателно се опита да изглади гънките и след това ги постави на масата, като ги притисна с тежки книги отгоре.

— Наеха ме да се грижа за теб и за близнаците. Но ти никога не ме молиш за нищо. А майка ти сутрин обича да си играе с близнаците, така че ми остава много свободно време и мога да се грижа за теб. Какво искаш да направя? — Четката покри със сива боя долната част на облаците, преди той да се обърне и да я погледне. Горчива усмивка раздвижи устните му.

— Някога бих измислил нещо. Сега те съветвам да ме оставиш сам. За съжаление сакатите мъже не са много забавни. — Тя се отпусна отчаяно в един удобен шезлонг.

— Говориш като Барт. Той непрекъснато ми повтаря: „Махай се“ и „остави ме сам“. Не мислех, че приличаш на него.

— А защо не? — попита тъжно той. — Ние сме братя. И двамата имаме лоши моменти — и тогава е по-добре да сме сами.

— Мислех, че той е най-прекрасният мъж — продължи тя. — Но май не трябва да се доверявам на преценката си. Вярвах, че Барт желае да се ожени за мен, а сега ми крещи и ме гони. След това ме вика и ме моли да му простя. Искам да напусна тази къща и никога да не се връщам, но нещо ме задържа тук, продължава да ми нашепва, че не е настъпил моментът да си вървя…

— Да — каза Джори и продължи да рисува внимателно, като леко тръскаше дъската и цветовете се размазваха, създавайки „случайни“ смеси, които понякога бяха чудесни. — Това е Фоксуърт Хол. Влезеш ли веднъж в него, трудно излизаш.

— Съпругата ти е избягала.

— Да. Заслужава поздравления, въпреки че не мислех така, когато го направи.

— Огорчен ли си?

— Не съм огорчен, вкиснал съм се като оцет. Наслаждавам се на живота си. Притиснат съм между рая и ада в някое от чистилищата, където духовете от миналото нощем бродят по коридорите. Чувам потропването на веригите им и съм благодарен, че никога не се появяват. Вероятно тихият шум от гумите на колелата ми ги плаши.

— Защо стоиш тук, след като се чувстваш по този начин?

Джори се отмести от статива, след което закова тъмните си очи върху нея.

— Какво, по дяволите, правиш тук с мен? Върви при любовника си. Явно ти харесваш начина, по който се отнася с теб, защото би могла да избягаш достатъчно лесно. Не си прикована тук със спомени, с надежди или с несбъднати мечти. Не си Фоксуърт или Шефийлд.

— Защо го мразиш?

— А ти защо не го мразиш?

— Мразя го понякога.

— Довери се на моментното си чувство и се махни. Махни се, преди се превърнеш в една от нас.

— А ти кой си? — Джори подкара инвалидната си количка към бордюра, след който започваше градината, и се загледа към планините.

— Някога бях балетист и не се замислях за нищо друго. Сега, когато не мога да танцувам, трябва да приема, че вече не означавам нищо за никого. Така че смятам, че принадлежа на това място, а не на някое друго.

— Защо говориш така? Не мислиш ли, че си нужен на родителите си, на сестра си и най-вече на децата си?

— Всъщност те не се нуждаят от мен, нали? Родителите ми са заедно. Децата ми имат баба си и дядо си. Барт има теб, а Синди — кариерата си. Тъй че аз съм излишен.

Тони се изправи, пристъпи зад количката му и умело започна да масажира врата му.

— Все още ли те боли гърбът нощем?

— Не — отвърна той с дрезгав глас. Знаех, че лъже. Скрита зад храстите, тръгнах направо към розите. Не бяха разбрали, че съм тук.

— Извикай ме, ако гърбът отново те заболи, и аз ще ти направя масаж, за да отстраним болката.

Джори завъртя инвалидната си количка, за да застане с лице срещу нея. Тя трябваше да отскочи назад или той щеше да я блъсне.

— Значи, ако не можеш да имаш единия брат, ще се задоволиш със сакатия, който не може да устои на многобройните ти прелести? Много ти благодаря, но отказвам. Майка ми ще масажира гърба ми. — Тя се отдалечи бавно, като два пъти се обърна да го погледне. Не знаеше, че чувствата му се четяха в очите му. Затвори внимателно френската врата. Престанах да режа рози, с които исках да украся масата за закуска, и седнах на тревата. Зад мен близнаците си играеха.

Следвахме инструкциите на Крис и се стараехме да увеличаваме речника им ежедневно. Усилията ни даваха прекрасни резултати.

— И Господ казал на Ева да се маха от това място — Дарън весело се смееше.

Обърнах се, за да ги наблюдавам. Те бяха свалили леките летни дрешки. Диадра наниза листо на малкия пенис на брат си, след което огледа себе си и се намръщи.

— Дар… какво означава да съгрешиш?

— То е като бягането — отговори й брат. — Лошо е, когато си бос.

Двамата се засмяха и се затичаха към мен. Прегърнах ги, притиснах топлите голи телца до себе си и обсипах с целувки лицата им.

— Изядохте ли си закуската?

— Да, бабо. Тони ни даде грейпфрут, но ние го мразим. Ядем всичко, освен яйца. Не обичаме яйцата.

Това беше Диадра, която говореше от името на Дарън, точно както Кари някога отговаряше вместо Кори.

— Мамо, откога си тук? — извика Джори. Гласът му прозвуча притеснено. Станах, прегърнала голите близнаци, и се отправих към Джори.

— Открих Тони в басейна да учи близнаците да плуват, така че поех децата и я помолих да се погрижи за теб. Вече се движат уверено из водата. Защо не се присъедини към нас тази сутрин?

— Защо не се обади?

— Само набрах сутрешните рози, Джори. Знаеш, че върша това всеки ден. Набраните цветя поставям във всяка стая — това е първото нещо, което правя сутрин. Така къщата става поносима. — Игриво тикнах червена роза зад ухото му. Той бързо я махна и напъха при маргаритите, които Тони му беше донесла.

— Чу ли разговора ни с Тони?

— Джори, когато съм навън през август, знаейки, че септември не е далеч, аз просто се наслаждавам на всеки миг. Мирисът на рози ме кара да си мисля, че съм в рая, или в градината на Пол. Неговата градина беше най-прекрасната. Беше я разделил на части: английска, японска, италианска…

— Това съм го чувал преди! — ми отговори нетърпеливо той. — Попитах те дали си ни чула?

— В интерес на истината, чух всички прекрасни неща, които си казахте, а когато имах възможност, крадешком поглеждах над розите, за да ви наблюдавам. — Той се намръщи като Барт, а аз се наведох, за да пусна близнаците на земята, след това ги плеснах леко по голите дупета и им поръчах да намерят Тони и да се облекат. Те се отдалечиха като малки кукли.

Седнах и се усмихнах на Джори, който ме гледаше обвиняващо. Когато беше сърдит, приличаше още повече на Барт.

— Джори, не съм възнамерявала да ви подслушвам. Бях тук, преди вие да се появите. — Замълчах и погледнах намръщеното му лице. — Ти обичаш Тони, нали?

— Не я обичам! Тя е на Барт! Проклет да съм, ако отново събера остатъците на Барт.

— Отново?

— Хайде, мамо. И двамата знаем истинската причина Мел да напусне тази къща. Стана ясно в онази коледна сутрин, когато платноходът беше мистериозно натрошен. Тя щеше да остане тук завинаги, ако Барт беше продължил да се държи като мой заместник. Мисля, че Мелъди се влюби в него несъзнателно, докато той задоволяваше нуждите й вместо мен. Винаги чувах плача й посред нощ. Исках да отида при нея, но не можех да се помръдна от леглото си. Чувствах се виновен за нея и за себе си. Това беше ад. Ад е и сега, но по-различен.

— Джори, как мога да ти помогна?

Той се наведе напред и ме погледна с такава настойчивост, че аз си припомних Джулиан и множеството пъти, в които му бях пречела.

— Мамо, въпреки всичко, което тази къща представлява за теб, за мен тя е като дом. Коридорите и входовете са толкова широки. Има асансьор, плувен басейн, тераси, градина и парк. В действителност е като рай на земята, но има няколко недостатъка. Привикнах с мисълта, че не мога да замина. Сега и не искам да замина. Не желая да те тревожа повече, но трябва да ти разкажа нещо.

Със страх очаквах да чуя за „недостатъците“.

— Като дете вярвах, че светът е пълен с прекрасни неща и че все още се случват чудеса — слепите проглеждат, а куците започват да се разхождат и т.н. По този начин цялата несправедливост, която виждах наоколо, цялата грозота на живота ставаше по-поносима. Мисля, че балетът ми попречи да порасна, и продължих да вярвам, че могат да се случат чудеса, ако достатъчно силно вярваш в тях — както в песента „Когато си пожелаеш нещо при падането на звезда, мечтата ти ще се сбъдне“. В балета непрекъснато се случват чудеса, така че аз запазих детските си мечти. Все още вярвам, че в реалния свят, ако вярваш достатъчно, всичко се оправя. По това си приличахме с Мел. В. балета има нещо, което те запазва чист, девствен. Не виждаш злото, не го чуваш, дори не го споменаваш. Разбираш какво искам да кажа, защото това беше и твой свят, мамо. — Той замълча и погледна нагоре към буреносното небе. — В този свят имах жена, която ме обичаше. В реалния свят тя бързо ми намери заместник. Мразех Барт, защото ми я отне, когато най-много се нуждаех от нея. После намразих и Мел, защото му позволи да я използва като начин да ми отмъщава. Той все прави това, мамо. И не бих те тревожил, ако понякога не се страхувам за живота си и за живота на моите деца.

Слушах го и се опитвах да не показвам шока, в който бях изпаднала, докато той разказваше за неща, за които не бе намеквал досега.

— Спомняш ли си успоредката, на която се упражнявах за скобите по гърба и краката ми? Е, някой я е поръсил с метални стърготини, така че когато плъзна ръцете си по кръглите лостове, да набия ръцете си. Татко ги извади много внимателно и ме накара да обещая да не ти казвам.

Разтреперих се, нещо ме сграбчи отвътре.

— Какво друго, Джори? От вида ти разбирам, че това не е всичко.

— Нищо особено, мамо. Само дребни неща, които ти тровят живота, като буболечки в кафето, чая или млякото. Захарницата ми е пълна със сол, а солницата със захар… безсмислени неща, детски пакости, които биха могли да станат опасни. В леглото ми се появяват кабарчета, на седалката на количката ми също… о, през цялото време ми се случват неща като на празника на Вси светии. Понякога се смея — толкова глупави са шегите. Но не ми беше до смях, когато си обух обувката и вътре имаше пирон, който не почувствах. Кракът ми се инфектира. Губя страшно много време да преглеждам нещата, които използвам — например новото ножче на самобръсначката ми изведнъж е сменено с ръждясало.

Той се огледа, за да види дали Джоел или Барт са наблизо и независимо че не видя никого, снижи гласа си до шепот.

— Вчера беше много топло, спомняш ли си? Самата ти разтвори три от прозорците ми, за да влезе свеж, хладен ветрец. Тогава вятърът се промени, задуха от север и стана много студен. Ти бързо дотича да затвориш прозорците и да ме покриеш с друго одеяло. Заспах. Половин час по-късно се събудих с чувството, че съм на Северния полюс. Шестте прозореца в стаята ми бяха широко отворени. Дъждът мокреше леглото ми. Но това не беше най-лошото. Одеялата ми бяха махнати. Обърнах се, за да позвъня за помощ, но звънецът ми не работеше. Седнах и се протегнах за инвалидната количка. Но тя не беше там, където обикновено я поставям — точно до леглото. За момент изпаднах в паника. Тогава, тъй като сега съм много по-силен в ръцете, се спуснах на пода и издърпах един обикновен стол, който можех да изтласкам близо до прозорците. Седнах на него и се опитах да затворя прозорците. Но първият от тях отказа да се помръдне. Преместих стола до другия прозорец, но и той не се затвори. Бяха залепнали от пресния слой боя, който им бе нанесен преди няколко седмици. Разбрах, че е безполезно да опитвам да затворя и останалите четири и да се боря със свирепия студен дъжд и вятър. И все пак отчаяно храбър, както ти често ме наричаш, продължих да упорствам. Никакъв успех. Тогава отново се свлякох на пода и се отправих към вратата. Тя беше заключена. Влачех се по пода обратно, като се хващах за краката на мебелите и стигнах до дрешника. Издърпах зимното палто, покрих се и заспах.

Какво ставаше с лицето ми? Чувствах, че съм се вцепенила. Не можех да помръдна устните си и да проговоря, нито да изразя шока си. Джори ме гледаше втренчено и настойчиво.

— Мамо, слушаш ли ме? Разбираш ли? Сега… не започвай да коментираш, докато не завърша историята. Както вече споменах, заспах в дрешника, на пода, просмукан от влага. Когато се събудих, бях обратно в леглото си — в сухо легло. Бях покрит с чаршафи и одеяла и облечен в чиста пижама. — Той замълча и срещна ужасените ми очи.

— Мамо, ако някой в тази къща желае да хвана пневмония и да умра, би ли ме поставил обратно в леглото? Татко не си беше вкъщи, за да ме вдигне и отнесе в леглото, а ти със сигурност не си способна да го направиш.

— Но — прошепнах аз — Барт не те мрази толкова много. Той изобщо не те мрази…

— Вероятно Тревър ме е намерил, а не Барт. Но не мога да повярвам, че Тревър е достатъчно силен, за да ме повдигне. Както и да е, някой тук ме мрази — заяви твърдо Джори. — Някой иска да си отида. Много мислих и стигнах до заключението, че Барт ме е намерил в дрешника и ме е върнал обратно в леглото. Минало ли ви е през ума, че ако ти, татко, аз и близнаците бъдем премахнати, Барт ще получи и нашите, и своите пари.

— Но той е непристойно богат! Не се нуждае от повече!

Джори завъртя количката си и погледна на изток. Взря се в изчезващото слънце.

— Никога не съм се страхувал от Барт. Винаги съм го съжалявал и съм искал да му помогна. Мислех да взема близнаците и да напусна с теб и татко… Но това е страхлива постъпка. Ако Барт е отворил прозорците, за да позволи дъждът и вятърът да нахлуят, по-късно е променил мнението си и се е върнал обратно, за да ме спаси. Спомням си за счупения платноход. Барт със сигурност не беше виновен, защото прекалено силно желаеше да го притежава. Мисля си за Джоел. Ти мислиш, че е виновен. А той оказва най-голямо влияние върху Барт. Някой е обсебил Барт и го мачка в ръцете си. Връща часовника назад и той отново става онова десетгодишно момче, което искаше ти и баба му да изгорите и по този начин да изкупите вината си.

— Моля те, Джори, ти обеща, че никога няма да споменаваш този период от живота ни.

Настъпилата тишина се проточи безкрайно, преди той да продължи.

— Рибата в аквариума ми умря миналата нощ. Въздушният филтър е бил изключен, а устройството за контрол на температурата — смазано. — Отново замълча и се вгледа в лицето ми. — Вярваш ли поне в част от това, което ти разказах? — Загледах се в сините планини, в заоблените хълмове, които ми напомняха за огромни девственици. Повдигнах очи към тъмносиньото небе, перестите буреносни облаци и проблясващото зад тях небе, предвестяващо по-хубав ден.

Под същото небе, заобиколени от същите планини, Крис, Кори, Кари и аз бяхме подложени на терор, а Господ ни наблюдаваше. Пръстите ми нервно отстраниха невидима паяжина, докато се опитвах да намеря точните думи.

— Мамо, колкото и да ми е неприятно, мисля, че трябва да се спрем на Барт. Не трябва да се доверяваме на любовта, която проявява от време на време. Той отново се нуждае от помощта на специалист. Аз винаги съм вярвал, че той таи в себе си голяма доза любов, но не знае как да я изрази. А сега мисля, че не можем да го спасим. Не можем да го изгоним от собствения му дом — освен ако не го обявим за душевноболен и не го изпратим в психиатрия. Не желая да става така. Така че единственото, което можем да направим, е да напуснем. Не е ли смешно — сега не искам да си отида, независимо че животът ми е застрашен. Свикнах с тази къща и ми е приятно тук, така че рискувам живота на всички нас. Не скучая, защото с любопитство очаквам какво още ще ми се случи. Мамо, най-страшното нещо в живота ми е скуката.

Почти не слушах думите на Джори.

Очите ми се разшириха, защото видях Диадра и Дарън да следват Джоел и Барт към малкия параклис. Той имаше отделна външна врата от страната на градината. Те влязоха вътре и вратата се затвори.

Забравих кошницата с рози и скочих на крака. Къде беше Тони? Защо не закриляше близнаците от Барт и Джоел? В този момент почувствах, че полудявам. Тя не би могла да допусне, че Барт или Джоел са заплаха за две малки, невинни деца. Бързо се разделих с Джори, казах му да не се безпокои, защото след няколко минути ще се върна с Дарън и Диадра и ще обядваме заедно.

— Джори, имаш ли нещо против да те оставя сам за няколко минути?

— Не, мамо. Върви след децата ми.

След минута се прокраднах през вътрешната врата и влязох в параклиса. Джоел беше внушил на Барт, че той е абсолютно необходим, ако иска да изкупи греховете си. Това бе една малка стая, която се опитваше да имитира фамилните параклиси в много от старите замъци и дворци. Барт беше коленичил пред първата скамейка с Дарън от едната страна, а Диадра — от другата. Джоел стоеше зад амвона и се молеше с наведена глава. Крадешком се приближих по-наблизо и се скрих в сянката на арката.

— Тук не ни харесва — изхленчи Диадра.

— Тихо. Това е свято място — предупреди Барт.

— Чувам котето ми да мяука — каза Дарън тихо и се дръпна от Барт.

— Не можеш да чуеш котешко мяукане, защото разстоянието е прекалено голямо. Освен това котето е на Тревър и той само ти позволява да си играеш с него.

Близнаците започнаха да подсмърчат, опитвайки се да сдържат виковете си. И двамата обожаваха котета, кученца, птички — с една дума всичко, което беше малко и мило.

— ТИШИНА! — извика Барт. — Не чувам нищо навън, но ако слушате внимателно, Господ ще ви каже как да оцелеете.

— Какво означава да оцелееш?

— Дарън, защо позволяваш на сестра ти да задава всички въпроси?

— Тя обича повече от мен да задава въпроси.

— Защо е толкова тъмно тук, чичо Барт?

— Диадра, като всички жени говориш твърде много.

Тя започна да плаче силно.

— Не е вярно! Баба обича да говоря…

— Баба ти обича да говори с всеки, с изключение на мен — тъжно отговори Барт и стисна рамото на Диадра, за да я накара да стои мирно.

Дузина свещи горяха на подиума, откъдето Джоел вдигна глава. Архитектите бяха конструирали тавана така, че светлината да се фокусира върху този, който стои зад амвона, и Джоел се намираше точно в центъра на мистичен светлинен кръст.

С ясен висок глас той нареди:

— Да станем и да запеем молитви към Бога, преди да започнем днешната служба. — Гласът му беше внушителен и властен.

Бях се настанила удобно зад една поддържаща колона, от където можех да наблюдавам, без да бъда забелязана. Близнаците бяха тренирани като две малки роботчета — явно бяха идвали тук много пъти без баща си, Крис, мен или Тони. Стояха покорно от двете страни на Барт, който беше положил ръцете си на малките им раменца, и заедно с него запяха химни. Гласовете им трепереха и не можеха да поддържат добре мелодията. Полагаха огромни усилия да не изостават от Барт, който ме изуми със своя учудващо добър баритон.

Защо Барт не пееше така, когато всички участвахме в църковните служби? Нима Крис, аз и Джори така бяхме наплашили Барт, че той криеше естествения си природен Божи дар? Когато хвалехме Синди за хубавия й глас, той само се намръщи и с нищо не отбеляза, че и той притежава прекрасен глас. О, комплексите на Барт можеха да ме влудят.

При други, не така зловещи обстоятелства, щях да се развълнувам от радостното извисяване на гласа на Барт. Той влагаше в него цялото си сърце. Слънчевите лъчи минаваха през оцветените стъкла на прозорците и придаваха на лицето му пурпурен, розов и зелен цвят. Пееше прекрасно, а очите му светеха, сякаш наистина притежаваше силата на Светия Дух.

Бях трогната от вярата му в Господа. Сълзи нахлуха в очите ми. Почувствах се облекчена и пречистена.

О, Барт, не може да си толкова зъл, след като пееш прекрасно и изглеждаш както сега. Не е прекалено късно да те спася.

Не е чудно, че Мелъди го обичаше. Не е чудно, че Тони не можеше да му обърне гръб и да го изостави.

„О, пей тази песен…

тази песен за любов към теб.

Вярваме в Бога…

вярваме в Бога!“

Гласът му ехтеше, извисяваше се над слабите гласове на близнаците. Коленичих и сведох глава.

— Благодаря ти, Господи — прошепнах. — Благодаря ти, че спаси сина ми.

След това се взрях отново в него, усетих Светия Дух и поисках да повярвам в него. Думите изплуваха от миналото. Барт беше при нас, когато Крис ни предупреди:

— Трябва да внимаваме с Джори. Имунната му система е отслабнала. Не бива да му позволяваме да се простуди, защото дробовете му могат да се изпълнят със секрет.

Продължавах да коленича като омагьосана. Вече вярвах, че Барт е само един много объркан млад мъж, който отчаяно се опитва да открие себе си.

Силният глас на Барт заглъхна. О, ако Синди можеше да го чуе. Ако можеха да пеят заедно, като двама приятели, свързани от таланта си. Тук нямаше никой, който да го аплодира, когато песента свърши. Само тишина и глухите удари на сърцето ми.

Близнаците гледаха Барт с широко отворени, невинни, сини очи.

— Пей още, чичо Барт — помоли Диадра. — Пей за скалата…

Разбрах защо те идваха доброволно в параклиса — да чуят гласа на чичо си, да почувстват онова непознато присъствие, което стопляше и облекчаваше.

Без всякакъв акомпанимент Барт запя „Вековната скала“. Не помръдвах от мястото си. С този глас светът можеше да му принадлежи, а той беше заключил таланта в кабинета си.

— Достатъчно, племеннико — каза Джоел, когато свърши и втората песен. — Всички да седнат и да започнем днешната служба.

Барт послушно седна и привлече близнаците до себе си. Той продължи да държи ръцете си покровителствено върху тях, което също ме развълнува. Обичаше ли близнаците на Джори? Дали не се бе преструвал, че не ги обича, защото приличаха на прокълнатите близнаци от миналото.

— Да сведем глави и да се помолим — инструктира Джоел.

Аз също наведох глава.

Слушах молитвата му с недоверие. Гласът му звучеше професионално, беше изпълнен със съчувствие към онези, които никога не бяха изпитали радостта от „спасението“ и пълното отдаване на Христос.

— Когато отворите сърцето си и позволите на Христос да влезе, той ще ви изпълни с любов. Когато обикнете Господ и Неговия син, който умря за вас, и повярвате в правилния път на Бога и Неговия син, разпънат така жестоко на кръста, ще откриете умиротворението, което досега ви е отбягвало. Откажете се от греховете, от шпагите, от щитовете, от жаждата за власт и пари. Отхвърлете земните страсти, за които жадува плътта ви. Отстранете всички земни апетити, които не могат да бъдат задоволени, и вярвайте, вярвайте! Следвайте стъпките на Христос. Следвайте Го, накъдето и да ви води, вярвайте в Неговото учение и ще бъдете спасени. Спасени от злото на този греховен свят, жаден за секс и власт. Спасете себе си, преди да е станало твърде късно!

Плашеше ме убедеността, с която проповядваше. Защо не можех да му повярвам, както повярвах на гласа на Барт? Защо си представях силния вятър и дъжда, който обливаше Джори? Те отмиваха красноречието на Джоел. Чувствах, че ще предам Джори, ако помисля, че Джоел е такъв, какъвто се представяше в този момент.

Проповедта му продължи. Ужасих се от небрежния, обикновен тон, който бе възприел, сякаш директно говореше на Барт.

— Слуховете в селището мигновено затихнаха, когато построихме в тази огромна къща малкия параклис. Работниците, които построиха този дом за преклонение пред Бога, са им разказали какво сме направили и из селото е плъзнала мълвата, че семейство Фоксуърт искат да спасят душите си. Вече не говорят за отмъщение срещу семейство Фоксуърт, което ги управлява повече от двеста години. Дълбоко в сърцата си таят омраза заради причиненото от нашите самовлюбени предшественици. Не са забравили и простили греховете на Корин Фоксуърт, която се омъжи за получичо си. Не са забравили и греховете на майка ти, Барт, и на нейния брат. Тя продължава да му доставя удоволствия с тялото си под собствения ти покрив… двамата лежат голи под слънцето, преди да се слеят един в друг пред очите на Господа. Те са се пристрастили един към друг така силно, както някои се пристрастяват към опиатите, разпространявани в днешното аморално, своенравно, егоистично общество. Той, лекарят, нейният собствен брат, изкупва греховете си чрез усилията си да служи на обществото, посвещавайки професионалните си умения на медицината и науката. Така че той би могъл да бъде опростен по-лесно, отколкото тази порочна жена, майката, която не даде нищо друго на света, освен една извратена дъщеря и един първороден син, който танцуваше за пари! За да прослави тялото си! Той плати за греховете си скъпо, като загуби краката си, а заедно с тях и тялото си. После загуби жена си. Съдбата е безкрайно мъдра, когато решава кого да накаже и кому да помогне. — Отново замълча драматично и фиксира злобните си очи върху Барт, сякаш искаше насилствено да проникне в мозъка на сина ми. — Сине мой, знам, че обичаш майка си и би й простил всичко… грешиш, защото Бог би ли го направил? Не, не мисля така. Спаси я, защото как да й прости Господ, когато тя съблазнява брат си?

Той замълча, бледите му очи горяха фанатично. Очакваше отговора на Барт.

— Гладна съм! — замрънка неочаквано Диадра.

— Аз също — заплака Дарън.

— Стойте мирно и слушайте, за да не бъдете наказани — изкрещя Джоел зад амвона.

Близнаците сякаш се затвориха в черупките си и гледаха Джоел изплашено. Как бе успял да ги наплаши така? О, Господи, нима бях позволила двамата с Барт да ги наранят по някакъв начин?

Измина една дълга минута, сякаш той умишлено ги проверяваше. Исках да скоча и да изкрещя, да попреча на Джоел да обърква невинните детски глави. Но Барт сякаш изобщо не чуваше думите му. Беше приковал тъмните си очи върху прекрасно украсеното стъкло на прозореца точно зад амвона. Там бе нарисуван Христос, а до краката му стояха малки деца и го гледаха с обожание. Подобно обожание беше изписано на лицето на Барт. Той не слушаше вуйчо си. Беше погълнат от онова присъствие, което дори аз усещах.

Господ съществуваше, винаги беше тук, дори когато отричах това.

Думите на Христос имаха място в днешния свят — по някакъв начин учението му беше достигнало в объркания мозък на Барт.

— Барт, племенниците ти са заспали! — извика Джоел ядосано. — Пренебрегваш задълженията си! Събуди ги! Веднага!

— Малките деца страдат, вуйчо — отговори той. — Проповедите ти са твърде дълги и уморителни. Не са лоши или опорочени. Те са родени след свещения обред на бракосъчетанието. Не са първите близнаци, близнаците на кръвосмешението, вуйчо — не са прокълнатите близнаци…

Докато гледах. Барт как вдига Дарън и Диадра на ръце, сякаш се опитваше да ги предпази, почувствах страх, примесен с надежда. Барт доказваше, че е фин и благороден като баща си. Веднага щом си го помислих, чух думи, които ме накараха да се вцепеня.

Барт се изправи с близнаците на ръце.

— Пусни ги! — заповяда Джоел. Проповедта му беше приключила и строгият му глас се снижи до обикновения дрезгав шепот. Дали не беше изчерпал енергията си? Молех се за това.

— Деца, след като не сте се научили да контролирате физическите си потребности, повторете уроците, които се опитах да ви науча. Кажете ми, Дарън и Диадра! Кажете думите, които трябва да запомните завинаги! Говорете и нека Господ ви чуе.

Обикновено те говореха на срички, по детски и рядко казваха повече от няколко думи. Но този път те се изразиха правилно и сериозно като възрастни.

Барт слушаше внимателно, сякаш им помагаше.

— Ние сме родени от дяволско семе. Ние сме творение на дявола, дяволски изчадия. Ние сме наследници на гените на злото, които водят до кръвосмешение.

Доволни от себе си, те се усмихнаха, без да разбират значението на думите. След това извърнаха сини очи към стареца зад амвона.

— Утре ще продължим уроците — каза Джоел и затвори огромната черна Библия.

Барт вдигна близнаците, целуна бузките им и им каза да облекат чисти сухи панталонки, да се нахранят и хубаво да поспят преди следващата служба.

В този миг аз се изправих и пристъпих напред.

— Барт, какво се опитвате да правите с децата на Джори?

Синът ми се втренчи в мен, загорялото му лице пребледня.

— Мамо, не трябва да идваш тук, освен в неделя…

— Защо? Опитваш се да ме държиш настрани, така че да превърнеш близнаците в извратени човешки същества, които да накажете по-късно? Това ли е целта ти?

— Кой ви разврати и ви превърна в това, което сте? — попита Джоел със свити очи.

Завъртях се ядосано и застанах срещу него.

— Твоите родители! — изкрещях. — Сестра ти, Джоел, ни заключи горе и ни държа там години наред, докато Крис и аз станахме зрели хора и нямахме кого да обичаме, освен себе си. Така че хвърли обвиненията си върху този, който направи от нас това, което сме. Но сега ще ме изслушаш. Обичам Крис и не се срамувам. Мислиш, че не съм дала нищо важно на света, но тук стои племенникът ти, който държи внуците ми, а на терасата е другият ми син. Те не са осквернени! Не са творения на дявола или дяволски изчадия! Никога не повтаряй тези думи пред членовете на моето семейство или ще се погрижа да те затворят в лудница!

Цветът се върна на лицето на Барт, а лицето на Джоел пребледня. Бледите му сини очи се мъчеха да уловят погледа на Барт, но Барт се беше втренчил в мен, сякаш досега не ме беше забелязвал.

— Мамо — каза той с отпаднал глас. Опита се да продължи, но близнаците скочиха от ръцете му и затичаха към мен.

— Гладни сме, бабо, гладни сме.

Погледнах Барт.

— Ти притежаваш най-красивия глас, който някога съм чувала — казах, докато отстъпвах назад с близнаците. — Бъди самостоятелен, Барт. Не се нуждаеш от Джоел. Откри таланта си, сега го използвай!

Той стоеше като вцепенен, сякаш искаше да ми каже още много неща, но Джоел го теглеше за ръката, а близнаците искаха да обядват.