В. С. Ендрюс
Семена на злото (19)

Сенките изчезват

Потискащите зимни дни се изнизаха, изпълнени с обикновени всекидневни неща. В новогодишната вечер посетихме едно тържество, като взехме Джори и Синди с нас. Най-накрая на Синди й се удаде възможността да се запознае с всички важни мъже в околността. Тя пожъна невероятен успех. Барт не пожела да ни придружи, защото реши, че ще прекара по-приятно в изискания мъжки клуб, в който членуваше.

— Клубът не е само за мъже — прошепна Синди. Тя смяташе, че знае отговорите на всички въпроси. — Той посещава някои публични домове.

— Да не си посмяла да говориш така! — троснах се аз. — Какво прави Барт, си е негова работа. Откъде чу този слух?

Някои от гостите, които Барт бе поканил на бала си, присъстваха на новогодишното тържество и аз тактично ги попитах дали бяха получили поканите му. Всички отговориха отрицателно, въпреки че гледаха мен и Крис, а и Джори така, сякаш имаха някои тайни мисли, които никога нямаше да споделят.

— Майко, не ти вярвам — заяви хладно Барт, когато му казах, че гостите, с които съм се срещнала, не са получили поканите. — Ти мразиш Джоел, той ти напомня Малкълм и искаш да разклатиш вярата ми в добрия старец. Той се закле, че е изпратил поканите и аз му вярвам.

— А на мен вярваш ли?

Той сви рамене.

— Хората са хитри. Може би онези, с които си разговаряла, са искали да се държат възпитано.

На втори февруари Синди замина за училище. С нетърпение очакваше да се откъсне от скуката на ада — както тя наричаше Фоксуърт Хол. Тя щеше да се дипломира през пролетта, но нямаше намерение да постъпва в колеж, както се опитвахме да я убедим. Но очевидно нищо не постигнахме. Синди беше голям инат и по някакъв начин приличаше на Кари.

Мелъди се движеше мълчаливо, изпаднала в меланхолия, и беше толкова скучна компания, че всички я избягваха. Тя отказваше да се грижи за малките бебета, независимо че смятах, че те ще осмислят живота й. Наложи се да наемем сестра. Снаха ми не помагаше и на Джори, така че аз вършех нещата, които той не можеше да свърши сам.

 

 

Крис бе доволен от работата си и се връщаше всеки петък около четири часа, по същия начин както татко някога се прибираше при нас в петък. Нещата се повтаряха. Крис се движеше в своя собствен свят, а ние в планината — в нашия. Той идваше и си отиваше, изглеждаше свеж, доволен и уверен, радваше се, че е с нас през уикендите. Не забелязваше проблемите, сякаш те бяха маловажни и не се нуждаеха от вниманието му.

Продължавахме да стоим във Фоксуърт Хол. Не го напускахме, защото Джори не желаеше да се отдели от спокойствието и сигурността, които му даваха прекрасните стаи.

Наближаваше трийсетият рожден ден на Джори. Трябваше да направим нещо специално. Реших да поканя приятелите му от балетната школа в Ню Йорк. Но първо трябваше да говоря с Барт.

Той отблъсна стола си от компютъра.

— Не! Не желая балетисти в моя дом! Никога няма да направя ново тържество и да пръскам пари за хора, с които дори не желая да се запознавам! Направи нещо друго за него, но не ги кани!

— Барт, веднъж те чух да казваш, че искаш колегите на Джори да изнасят представления на тържествата ти.

— Вече не. Промених се. Освен това никога не съм одобрявал балетистите. И никога няма да ги одобря. Този дом принадлежи на Господ и през пролетта ще издигна храм за молитви.

— Какво искаш да кажеш?

Той се усмихна и отново насочи вниманието си към компютъра.

— Ще построя параклис толкова близо до къщата, че няма да можеш да го избягваш, майко. Прекрасно, нали? Всяка неделя ще ставаме рано и всички ще посещаваме службата.

— А кой ще води литургията? Ти?!

— Не, майко. Все още не съм се пречистил от греховете си. Вуйчо ми ще проповядва. Той е много праведен човек.

— Крис обича да спи до късно в неделните утрини. Аз също — заявих аз, независимо от решението ми да не му се противопоставям. — А колкото до Джори и Мелъди — би трябвало да обсъдиш въпроса лично с тях.

— Вече го направих. Ще направят, каквото пожелая.

— Барт, рожденият ден на Джори е на четиринайсети. Спомни си, че той е роден в деня на Свети Валентин.

Той отново ме погледна.

— Не е ли странно, че в нашето семейство бебетата обикновено се раждат около някой празник. Вуйчо Джоел каза, че това показва нещо — нещо много важно.

— Не се съмнявам! — избухнах аз. — Скъпият Джоел смята, че всичко е значително в очите на неговия Бог. Той сякаш не само притежава, но и управлява Бога! — Завъртях се и се сблъсках с Джоел, който винаги се намираше на около десет фута от Барт. По някакъв начин ме караше да се страхувам от него, затова извиках. — Престани да пълниш главата на сина ми с налудничави идеи, Джоел!

— Не се налага да правя това, скъпа племеннице! Ти си създала начина му на мислене много преди да се роди. От омразата е заченато дете. А от нуждата идва Ангелът на спасението. Помисли за това, преди да ме обвиняваш.

 

 

Една сутрин местните вестници съобщиха за едно банкрутирало семейство. Беше известно, майка ми често го беше споменавала. Прочетох подробностите, сгънах вестника и замислено се загледах пред себе си. Дали Барт имаше нещо общо с изчезването на богатството на този мъж? Той бе сред гостите, които не се появиха на бала.

Друг ден вестникът съобщи за баща, убил съпругата си и двете си деца, защото вложил огромна част от спестяванията си на стоковата борса, а цените на пшеницата рязко паднали. Още един от неприятелите на Барт — някога поканен на злощастния коледен бал. Но как би могъл Барт да въздейства на пазарите и на банкрута?

— Нищо не знам за това! — избухна Барт, когато го попитах. — Тези хора изкопават гробовете си с алчността си. Ти да не смяташ, че съм Бог? Много неща казах в коледната вечер, но не съм толкова побъркан, колкото мислиш. Нямам намерение да рискувам душата си. Глупаците винаги успяват да се оплетат.

Отпразнувахме рождения ден на Джори със семейно тържество. Синди пристигна и остана два дни. Радваше се да празнува с Джори. Куфарът й беше пълен с подаръци, които да го занимават.

— Ако срещна мъж като тебе, бързо ще се вкопча в него! Просто се опитвам да разбера дали съществува друг мъж, който да може да се сравни с тебе. Ланс Спалдинг все още не е доказал това.

— А ти откъде знаеш? — попита Джори, който не знаеше подробностите за внезапното заминаване на Ланс. Той погледна изпитателно съпругата си, която държеше Дарън, а аз бях прегърнала Диадра. Бяхме хванали шишетата с храна и стояхме пред приятния огън. Бебетата ни даваха основание да мислим, че ни очаква страхотно бъдеще. Струва ми се, че дори Барт се радваше, като виждаше колко бързо растат.

Мелъди сложи Дарън в голямата люлка, която Крис бе открил в един антикварен магазин. Той се постара да я ремонтира, така че тя изглеждаше почти като нова. Мелъди клатеше с крак люлката и гледаше Барт, след което отново се втренчи замислено в горящия огън. Тя рядко говореше и не показваше интерес към децата си. Вдигаше ги по принуда, по задължение. Не се интересуваше от нас, нито от постъпките ни.

Джори пазаруваше подаръци по пощата, които й доставяха почти всекидневни изненади. Тя отваряше кутиите, усмихваше се леко и благодареше. Понякога дори не отваряше пакетите, като благодареше на Джори, без да го поглежда. Той се мръщеше и свеждаше глава, за да скрие изражението си. Той се опитваше… не можеше ли и тя да опита?

За мое най-голямо учудване с всеки изминал ден Мелъди се отдръпваше не само от съпруга си, но и от децата си. Обичта й беше кратка, без себеотдаване — сякаш с нежните крила на нощна пеперуда тя се опитваше да потуши пламъците на майчината любов. Аз ставах нощем, за да ги храня. Аз се опитвах да сменя две пелени едновременно, аз тичах в кухнята и приготвях храната им, а после ги държах, за да се оригнат. Аз ги прегръщах и ги люлеех, пеейки им приспивни песни, докато те ме гледаха с огромните си сини очи, а после уморени притваряха клепки. От усмивките им разбирах, че продължават да ме слушат. Сърцето ми се изпълваше с радост, защото забелязвах, че все повече приличат на Кори и Кари.

Независимо че живеехме в изолация, до нас достигаха слуховете, които прислугата научаваше в местните магазини. Често дочувах шепота им, докато белеха лук и чушки и приготвяха различни десерти и торти, които всички обичахме. Знаех, че прислужничките ни се застояват прекалено дълго в коридорите и нарочно оправят леглата ни, докато все още бяхме на втория етаж. Смятайки, че сме сами, можехме да издадем много от тайните си, с които те да подхранват клюките.

Барт рядко се прибираше и понякога му бях благодарна за това. Когато отсъстваше, кавги в дома ни нямаше, а Джоел седеше в стаята си и се молеше, или поне така мислех аз.

Една сутрин реших, че мога да изпробвам някои от триковете на прислугата и се завъртях край кухнята… и така научих много клюки от селото. Според тях Барт сваляше най-хубавите и най-богатите дами, независимо дали са омъжени или не. Вече беше съсипал един брак, който случайно беше на двойка, поканена на коледния бал. Според слуховете Барт често посещаваше и един публичен дом, разположен на около десет мили от селото.

Имах доказателства, че някои от слуховете може да са верни. Често го виждах пиян — беше весел и сговорчив и със съжаление установявах, че предпочитам да е пиян. Само тогава се усмихваше и се смееше. Един ден го попитах:

— Какво правиш, когато се прибираш толкова късно?

Той се засмя:

— Вуйчо Джоел каза, че най-добрите евангелисти са били най-големите грешници; каза, че трябва да се овъргаляш в мръсотията, за да разбереш какво означава да си пречистен и изцелен.

— И ти се въргаляш в мръсотията?

— Да, скъпа майко… защото не зная какво означава да си пречистен.

Пролетта приближаваше плахо като срамежлива синя птица. Силните студени ветрове се превърнаха в топъл южен бриз. Небето придоби онзи специфичен син цвят, който ме караше да се чувствам млада и изпълнена с надежди. Често излизах в градината, събирах листа и плевях бурените, които градинарите бяха пропуснали. С нетърпение очаквах минзухарите да се покажат, да цъфнат лалетата и нарцисите, а кучешкият дрян да напъпи. Очаквах цветовете на азалиите да превърнат моя живот и живота на всички около мен във вълшебна приказка. Наблюдавах с учудване дърветата, които никога не изглеждаха потиснати и самотни. Колко много неща можехме да научим от природата!

Водех Джори с мен. Разхождахме се до там, до където той лесно можеше да управлява инвалидната си количка.

— Трябва да намерим начин да влизаме навътре в гората — казах замислено аз. — Можем да сложим плочки, но през зимата те ще се напукат и е възможно количката да се преобърне. Колкото и да мразя цимента, ще се наложи да използваме или него, или асфалт. Май повече ми харесва асфалтът. Ти как мислиш?

Той се засмя на глупостта ми.

— Червени тухли, мамо. Тухлените пътеки са много живописни, а освен това инвалидната количка е цяло чудо. — Той се огледа наоколо, засмя се доволно и наклони лицето си, за да го огрява слънцето. — Много бих искал Мел да приеме злополуката ми и да се интересува повече от близнаците.

Нищо не можех да кажа, защото повече от десет пъти бях обсъждала този въпрос с Мелъди. Колкото повече настоявах, толкова повече се съпротивляваше тя.

— Това е МОЯТ живот, Кати — викаше тя. — МОЯТ ЖИВОТ, а не твоят. — Викаше, а лицето й почервеняваше от гняв.

Терапевтът на Джори му беше показал как да се спуска на земята без много усилия и как без чужда помощ да се връща в количката си. Така Джори можеше да ми помогне да засаждаме повече червени рози. Силните му ръце използваха лопатката много по-добре от моите.

Градинарите с удоволствие научиха Джори как да окастря храстите, кога и колко да ги наторява. Двамата с него бяхме превърнали градинарството не само в наше хоби, но и в средство, което да ни предпазва да не полудеем. Парниците бяха разширени, така че можехме да засаждаме екзотични цветя и да създаваме наш свят със свое собствено очарование. Но за Джори това не беше достатъчно. Той бе решил да остане в изкуството, независимо под каква форма.

— Татко не е единственият човек в семейството, който може да пресъздаде облачно небе и да те накара да почувстваш влажния въздух, или да нарисува толкова истинска роза, че да усещаш как ухае тя — каза той и се усмихна широко. — Вече се превръщам в художник, мамо.

Джори се опитваше да живее без Мелъди, независимо че тя присъстваше в къщата. Беше завързал ремъци за количката и ги премяташе през раменете си, за да може да носи близнаците със себе си. Радваше се, когато те му се усмихваха, и това ме разнежваше, точно както отблъскваше Мелъди от детската стая.

— Мамо, по очите им разбирам, че ме обичат!

Те познаваха Джори по-добре от майка си. Усмихваха й се вяло и някак си тъжно, може би защото тя винаги ги гледаше замислено.

Да, близнаците не само знаеха кой е баща им и го обичаха, но и му се доверяваха напълно. Когато посягаше да ги вдигне, те не премигваха от страх, че ще ги изпусне. Смееха се, сякаш бяха уверени, че никога няма да ги изпусне.

Намерих Мелъди в стаята й. Вече беше ужасно слаба, а красивата й коса сега беше суха и слепена.

— За да станеш добра майка, е необходимо време, Мелъди — казах аз и седнах без покана, тъй като очевидно присъствието ми не беше желателно. — Те не разбират, че ти си им майка, защото повечето време за тях се грижим ние. В деня, когато видиш щастливи усмивки да се появяват върху лицата им при влизането ти, ще откриеш любовта, която търсиш. Сърцето ти ще се разтопи. Техните нужди ще ти дадат нещо, което никой друг не може да ти даде, и винаги ще усещаш всепоглъщащата любов към децата си. Щом те те обичат, и ти ще ги обикнеш.

Слабата й горчива усмивка бързо изчезна.

— Кати, нима ми оставяш време да се грижа за децата си? Когато стана рано, ти вече си ги изкъпала и облякла. Те не се нуждаят от майка, след като имат баба като теб.

Учуди ме несправедливият й упрек. Много често лежах в леглото си и чувах плача на близнаците, преди да стана и да се погрижа за тях. Лежах и се мъчех, докато чаках майка им да отиде при тях. Какво трябваше да направя — да не обръщам внимание на плача им? Давах й достатъчно време. Нейната стая беше срещу тяхната, а моята беше в другото крило.

Тя явно прочете мислите ми, защото гласът й заприлича на съскане на змия.

— Винаги си права, нали, скъпа ми свекърво? Винаги успяваш да получиш каквото пожелаеш. Но има едно нещо, което никога няма да получиш — любовта и уважението на Барт. Когато ме обичаше, а някога той наистина ме обичаше, ми каза, че те мрази и наистина те презира. Тогава го съжалявах, а теб — още повече. Сега разбирам защо се чувства така. Защото с майка като теб на Джори не му е необходима съпруга като мен.

 

 

Болеше ме от грубите думи, които Мелъди ми беше казала. Въздъхнах, седнах и скръстих крака. Очакваше ме тежък ден, тъй като прислугата и Тревър имаха почивен ден. В четвъртък се чувствах като мама, готвех се за петък, когато мъжът, когото обичах, се връщаше вкъщи.

Джори плачеше тихо, когато внесох изкъпаните и облечени близнаци в стаята му. В ръцете си държеше лист хартия.

— Прочети това — задави се той и сложи листа на масата до инвалидната си количка й се протегна да вземе децата си. Като ги хвана в прегръдката си, сведе лицето си към техните главички.

Хванах листа — от Фоксуърт Хол винаги идваха само лоши новини.

„Скъпи Джори,

Аз съм страхливка. Винаги съм го знаела, но се надявах да не разбереш. Ти винаги си бил изпълнен със сила. Обичам те и винаги ще те обичам, но не мога да живея с мъж, който никога вече няма да ме люби.

Гледам те как седиш в ужасната количка, която вече прие, за разлика от мен. Родителите ти ме убеждаваха да ти кажа какво чувствам. Не мога да го направя, защото ти можеш да кажеш нещо, което да промени намерението ми, а аз трябва да си отида, или да полудея.

Разбираш ли, скъпи мой, вече почти съм полудяла от стоенето в тази къща, тази ужасна къща с измамна красота. Лежа в леглото си и сънувам балета. Чувам музика. Трябва да се върна в нейния свят и ако това ти се струва грозно и егоистично, те моля да ми простиш.

Кажи добри думи на децата ни, когато пораснат и започнат да те питат за майка си. Кажи им тези думи, дори и да не са истина, защото зная, че предадох както теб, така и тях. Имаш пълното право да ме мразиш, но моля те, не ме помни такава, каквото съм сега. Помни ме такава, каквато бях като млада.

Не се обвинявай за нищо. Не обвинявай и никой друг. Вината е изцяло моя. Разбираш ли, аз не съм истинска и никога няма да бъда такава. Не мога да приема жестоката действителност, която разрушава живота на хората и разбива мечтите им. Не забравяй и това: аз съм фантазията, която ти създаде от своите и моите мечти.

Сбогом, любими мой, моя първа, най-сладка, най-тъжна и вероятно единствена любов. Намери жена, изключителна като майка ти, която да заеме мястото ми. Тя ти помогна да се справиш с действителността, независимо колко жестока е тя.

Бог щеше да е милостив, ако ме беше дарил с майка като твоята.

Твоя Мелъди“

Листът падна от ръката ми върху килима. Джори и аз го наблюдавахме как тъжно лежи там.

— Свърши се, мамо — каза безизразно той с дрезгав глас. — Любовта, която започна, когато аз бях на дванайсет, а тя на единайсет, приключи. Изградих целия си живот около нея. Мислех си, че ще продължава, докато остареем.

Как можех да му обясня, че Мелъди нямаше да остане с него, дори той да продължаваше да танцува. Тя отхвърляше силата му, вродената му способност да се справя със ситуации, които тя не можеше да приеме.

Поклатих глава. Не. Не бях справедлива.

— Съжалявам, Джори, ужасно съжалявам. — Не добавих, че вероятно щеше да се чувства по-добре без нея.

— Аз също съжалявам — прошепна той, без да ме погледне. — Коя ли жена би ме пожелала сега?

Той вероятно никога нямаше да бъде истински мъж, а знаех, че се нуждае от някого през дългите самотни нощи. По лицето му сутрин познавах, че нощите са най-ужасната част от живота му. Те го караха да се чувства изолиран и уязвим, а също така и безпомощен. Приличаше на мен — нуждаеше се от някого, който да го успокоява нощем, да го целува, докато заспи, и да го събужда с целувка.

— Снощи чух свистенето на вятъра — каза той, докато близнаците седяха във високите си столове и цапаха лицата си с топлата каша. — Събудих се. Мислех, че усещам дишането на Мелъди до себе си, но нямаше нищо. Видях как птичките щастливо изграждат гнездата си и с песен поздравяват настъпващия ден, след което забелязах писмото й. Знаех какво пише в него, без да съм го чел, но продължих да мисля за птичките и любовните им песни, които изведнъж се превърнаха в песни, защитаващи териториалните им права. — Гласът му замлъкна и той сведе глава. — Бях чувал, че гъските си избират партньор само веднъж в живота, и си представях, че Мелъди е лебед, който, независимо от обстоятелствата ще ми остане — винаги верен.

— Зная, зная, скъпи — успокоих го аз и погалих тъмните му къдрици, — но любовта може отново да почука на вратата ти, така че не се отчайвай. А освен това не си сам.

Той кимна и каза:

— Благодаря, че винаги сте до мен. Благодари и на татко от мен…

Страхувах се и аз да не се разплача и бързо го прегърнах.

— Джори, Мелъди си отиде, но ти остави син и дъщеря. Трябва да си благодарен за това. Тя те напусна, така че те са изцяло твои. Тя изостави не само теб, но и децата си. Можеш да се разведеш и да използваш цялата си сила, за да развиеш смелост и решителност у децата си. Ще се справиш и без нея, а ние ще сме около тебе винаги когато имаш нужда от нас.

През цялото време си мислех, че Мелъди целенасочено се е отдръпвала от децата си, за да направи раздялата полека. Не си бе позволила да ги обича, нито те да я обикнат. Нейният прощален подарък бяха собствените му деца.

Джори избърса сълзите си и опита да се усмихне, но усмивката му бе изпълнена с горчивина.