В. С. Ендрюс
Семена на злото (17)

Традиционният коледен бал

Вечерята в коледната вечер бе сервирана около пет часа, за да може семейството да се приготви за голямото събитие, което щеше да започне около девет и половина. Барт беше обзет от неописуема радост. Ръката му хвана моята. Изпитах огромно удоволствие, защото той рядко показваше чувствата си по този начин.

— След като не мога да получа богатството си, мога поне да се наслаждавам на престижа, полагащ се на собственика на тази къща.

Усмихнах се и покрих дланта му със свободната си ръка.

— Разбирам те. Ще направим всичко възможно тържеството да пожъне огромен успех.

Джоел седеше наблизо и излъчваше невидими предупреждения.

— Господи, помогни на заблудените — усмихна се цинично той. Барт затвори очите си и се престори, че не е чул забележката му, но аз се притесних. Някой беше натрошил платнохода на Джори, който беше предназначен за Барт. Вероятно Джоел бе съсипал робския труд на Джори. Какво друго би могъл да направи?

Погледнах го. Не мога да опиша как изглеждаше в този момент. Едва докосваше храната. Наряза кекса на дълги парчета, които хващаше с дългите си пръсти. Дъвчеше ги съсредоточено, като използваше само предните си зъби. Приличаше на заек, захапал морков.

— Лягам си — обяви той. — Не одобрявам това тържество, Барт. Не забравяй какво се случи на тържеството за рождения ти ден. Пак ще повторя, че прахосваш пари, за да забавляваш хора, които не познаваш добре. Не одобрявам хората, които пият, ядат и се забавляват в ден, предназначен за молитви. Този ден принадлежи на Господ Бог и сина му. Би трябвало още в ранни зори всички да паднем на колене и да се молим до полунощ, както правехме в манастира. Безмълвно благодаряхме на Бог за живота ни.

Тъй като всички мълчахме, Джоел продължи:

— Зная, че пияните мъже и жени ще се опитват да прелюбодействат. Спомням си как се държаха на тържеството по случай рождения ти ден. Греховният модерен свят ме накара да осъзная колко чист живот водихме, докато бях млад. Всичко се е променило. Хората тогава знаеха как да се държат на обществени места, независимо какво правеха по домовете си. Сега никой не се интересува какво правят останалите. Когато бях млад, жените не разголваха гърдите си и не вдигаха полите си за всеки, който ги пожелае. — Той впи сините си очи в мен и в Синди.

— Грешниците винаги плащат греховете си. Мисля, че вече някои от вас разбраха това — заяви той и подло погледна Джори.

— Старо копеле — промърмори Синди, докато гледаше как Джоел се измъква от стаята.

— Синди, да не съм те чул повече да говориш така! — извика Барт. — Никой не ругае в моя дом.

— За Бога! — отвърна Синди. — Завчера ти нарече Джоел по същия начин. А освен това, Барт Фоксуърт, винаги ще наричам копелето — копеле, дори и в твоя дом!

— Прибери се в стаята си! — заповяда Барт.

— Забавлението продължава — каза Джори и се отправи към асансьора. — Що се отнася до мен, с удоволствие бих се отказал от християнството.

— Та ти никога не си бил истински християнин — извика Барт. — Никой от вас не ходи на църква. Но скоро ще настъпи момент, в който всички ще ходите.

Крис се изправи и остави салфетката си. Погледна Барт и Синди настоятелно.

— Омръзнаха ми детските ви кавги. Учудвам се, че след като се смятате за възрастни хора, можете за секунди да се превръщате в деца.

Но този път Джори не спря дотук. Той внезапно завъртя инвалидната си количка. Обикновено спокойното му лице беше изкривено от гняв, а ноздрите му се бяха разширили.

— Съжалявам, татко, но този път ще кажа какво мисля. — Обърна се към Барт, който се беше изправил. — Сега ме чуй, скъпи братко! — Силните му ръце пуснаха лоста и той стисна юмруците си. — Вярвам в Бог, но не вярвам в религията. Тя се използва за манипулиране и наказание на хората. Използва се за печалба. Дори и църквата прави така, защото парите все още са истинският Бог.

— Барт — намесих се аз, защото се притеснявах, че пак ще обиди Джори, — време е да се приготвяме.

Барт беше пребледнял.

— Не се учудвам, че седиш в тази количка, след като разсъждаваш така. Господ те е наказал, точно както каза Джоел.

— Джоел ли? — извика Джори. — Кой, по дяволите, се интересува какво говори той? Наказан съм, защото някой идиот е намокрил пясъка! Господ не предизвика дъжд, за да направи това. Градинарският маркуч е заел мястото Му, и аз затова съм в тази инвалидна количка. В най-скоро време ще се махна оттук, Барт! Ще забравя, че си ми брат и че винаги съм се опитвал да те обичам и да ти помагам. Преустановявам опитите си!

— Браво, Джори! — извика Синди, скочи на крака и започна да ръкопляска.

— Престани! — извиках и хванах Синди за рамото, а Крис я хвана за другата ръка и я дръпнахме настрани от Барт. Тя се извиваше и се опитваше да се освободи.

— Ти си един проклет лицемер! — извика тя. — На тържеството по случай рождения ти ден научих, че и ти използваш местния бордей.

Слава Богу, че вратата на асансьора се затвори, преди Барт да хване Синди.

— Научи се да държи устата си затворена, Синди — каза Джори. — Правиш го по-лош! Аз вече съжалявам за думите си. Видя ли лицето му? Не смятам, че се преструва за религията. Говори съвсем сериозно. Вярва напълно. Джоел може и да е лицемер, но Барт не е.

Преди да излезе от асансьора, Крис ги погледна строго.

— Джори, Синди, слушайте внимателно. Искам и двамата да направите всичко възможно тържеството на Барт да е успешно. Поне довечера забравете за караниците си. Като дете той имаше проблеми, но сега те са нараснали. Необходима му е незабавна помощ. И то не от лекари, а от тези, които го обичат най-много. Зная, че независимо от всичко вие го обичате. Също както аз и майка му го обичаме и се интересуваме какво ще стане с него. Що се отнася до Мелъди, посетих я преди вечеря. Тя не се чувства достатъчно добре, за да се присъедини към тържеството. Не ми даде да я прегледам. Каза, че се чувства огромна и тромава и не желае гостите да я оглеждат. Мисля, че така ще е най-добре. Но ако искате, кажете й няколко ободрителни думи, защото горкото момиче се разкъсва от притеснения.

Джори се отправи по коридора към стаята си, без да обръща внимание на затворената врата на Мелъди. Двамата с Крис въздъхнахме.

Синди послушно се опита да каже няколко успокоителни думи на Мелъди пред затворената й врата, но след това се върна при нас.

— Няма да й позволя да развали настроението ми. Смятам, че се държи глупаво. Що се отнася до мен — мисля да се забавлявам страхотно довечера. Единственото, което ме интересува от празненството на Барт, е удоволствието, което ще ни достави.

— Притеснявам се за Синди — каза Крис, докато лежахме в леглото си и се опитвахме да поспим.

— Крис, не говори така! Това, че я хванахме в леглото с Ланс, не означава, че спи с всеки. Тя се стреми към всеки мъж, с когото се среща, защото се надява той да е истинският. Ако някой й каже, че я обича, тя му вярва, защото има нужда да му вярва. Не разбираш ли, че Барт й е смачкал самочувствието! Смята, че е проклета, за каквато той я смята, и се опитва да се държи добре — както искаме ние. Синди е красива млада жена, а Барт се отнася с нея като с парцал.

Денят се оказа прекалено дълъг. Той затвори очи и се обърна да ме прегърне.

— Барт вероятно ще се оправи — промърмори той. — За първи път съзрях в очите му желание за компромис. Мъчи се да открие нещо или някого, в когото да вярва. Един ден ще разбере от какво има нужда и тогава добрият човек, който се крие в него, ще победи.

Заспах и сънувах небивалици — семейна хармония, двама братя и една сестра, които са открили разбирателството помежду си. Сънувах, сънувах…

Чух, че часовникът на дядо ми удари седем часа. Трябваше да станем, да се изкъпем и облечем. Събудих Крис и го накарах да побърза да се облече. Той се протегна, прозя се и мързеливо влезе под душа, докато аз бързо влязох във ваната. Крис се избръсна, облече специално ушития смокинг и се огледа.

— Кати, напълнял ли съм? — попита загрижено той.

— Не, скъпи, жесток си — както би казала Синди.

— А ти какво ще кажеш?

— С всяка изминала година ставаш по-красив. — Приближих се, обвих ръце около кръста му и опрях лицето си до гърба му. — Обичам те още повече и дори когато остарееш като Джоел, пак ще те виждам както в момента — облечен в рицарските си дрехи, готов да се възкачиш на белия си кон. В едната си ръка ще държиш дванайсетфутово копие, на чието острие ще има зелена глава на дракон.

Видях отражението му в огледалото. В очите му блестяха сълзи.

— Не си забравила, след толкова години — прошепна той. — След толкова много години…

— Нима можех да забравя?

— Но това беше толкова отдавна.

— А днес луната изгря на обяд — промърморих аз, застанах пред него и обвих ръце около врата му. — А вятърът отнесе коня ти и за мое учудване разбрах, че си запазил уважението ми. Нямаше нужда да го печелиш.

Двете сълзи се търкулнаха по бузите му, а аз ги попих с целувката си.

— Значи ми прощаваш, Катрин? Сега, докато имаме тази възможност, ми кажи, че ми прощаваш за всичко, което съм ти причинил. Защото Барт нямаше да се държи така, ако бях останал само вуйчо за него и се бях оженил за друга жена.

Внимавах да не изцапам сакото му с грима си, когато опрях буза върху сърцето му и се заслушах в ударите му.

— В момента, в който затворя очи, си представям, че съм на дванайсет години, а ти — на четиринайсет. Спомням си как изглеждаше тогава, но не си спомням как изглеждах аз. Защо не мога да си спомня, Крис?

Усмивката му тъжно се изкриви.

— Защото откраднах всички спомени как изглеждаше тогава и ги съхраних в сърцето си. Но ти не каза дали ми прощаваш.

— Нима ако не исках, сега щях да съм тук?

— Моля се да е така — каза той и ме прегърна толкова силно, че ребрата ми изпукаха.

Навън отново беше започнало да вали. А вътре в къщата моят Кристофър Дол бе върнал часовника назад. Независимо че Мелъди мразеше тази къща, а Синди беше наранена от заминаването на Ланс, аз винаги се чувствах омагьосана, когато Крис беше до мен.

 

 

В девет и половина всички бяхме готови да се изправим, когато Тревър отвори вратата. Той нетърпеливо поглеждаше часовника си и ни гледаше с гордост. Джори, Крис, Барт и аз бяхме облечени в елегантните си скъпи дрехи и наблюдавахме прекрасните пердета на прозорците. Хиляди светлини блестяха по коледното дърво във фоайето. Пет души бяха необходими за украсяването на елхата.

Седях като Пепеляшка на средна възраст, която беше открила своя принц и се бе омъжила за него, а сега изживяваше щастливите си дни. Нещо привлече вниманието ми. В сянката на балкона, където върху пиедестал бяха разположени двама рицари с пълните си доспехи, се движеше лека сянка. Знаех кое е. Джоел, който трябваше да си е легнал, или да се моли на колене за греховете ни.

— Барт — прошепнах аз, — това тържество не трябваше ли да е посветено на представянето на Джоел на старите му приятели?

— Да — отвърна тихо той и сложи ръка върху рамото ми. — Но това беше само предлог. Знаех, че няма да иска да присъства. Всъщност само няколко от приятелите му са все още живи, въпреки че съучениците на баба ми още се мотаят наоколо. — Той нежно стисна рамото ми. — Прекрасна си — като ангел!

Това комплимент ли беше, или предложение?

Той се усмихна цинично и отдръпна ръката си, сякаш го беше издала.

— О, някой ден, когато остарея като Джоел — засмях се нервно аз, — ще се изгърбя като баба и ще влача краката си. А когато приключа с греховете си, отново ще сложа ореола си, който загубих в пубертета…

Крис и Барт се намръщиха на думите ми, но аз се зарадвах, когато забелязах, че сянката на Джоел е изчезнала.

Прислужници в ливреи приготвяха масите. Барт се изправи и започна да се разхожда. Изглеждаше невероятно красив в тъмния си смокинг.

Стиснах ръката на Джори.

— И ти изглеждаш като Барт — прошепнах.

— Направи ли му комплимент, мамо? Той изглежда страхотно и явно прилича на баща си.

Изчервих се засрамена.

— Не, нито дума не съм му казала, защото той изглежда толкова доволен от себе си, че ще се пръсне, ако и аз го похваля.

— Грешиш, мамо. Хайде, кажи му каквото каза на мен. Мисля, че той има по-голяма нужда да чуе това.

Изправих се и се приближих до Барт, който наблюдаваше пътя.

— Не виждам никакви светлини — оплака се той. — Вече не вали. Пътищата са изчистени. Нашият път е поръсен с чакъл. Защо, за Бога, се бавят?

— Барт, никога не съм те виждала толкова красив. — Той ме погледна в очите, а после се обърна към Джори.

— По-красив от Джори?

— Еднакво красиви сте.

Той се намръщи и се обърна към прозореца. Забеляза нещо, което го разсея.

— Хей, виж, те идват!

Гледах върволицата от светлини, която пълзеше по хълма.

— Пригответе се — извика Барт и даде знак на Тревър да бъде готов да отвори широко вратите.

Крис застана зад Джори и умело придвижи количката му, а аз хванах ръката на Барт й се приближих към мястото за посрещане на гостите. Тревър ни се усмихна щастливо и каза:

— Винаги съм обичал тържествата. Те ускоряват пулса ти и те карат отново да се чувстваш млад. Смятам, че тържеството ще бъде страхотно.

Тревър повтори тези думи още няколко пъти, като въодушевлението му постепенно изчезваше. Нито една от колите не се отправи към нас. Никой не позвъни на звънеца, не почука на вратата.

Музикантите бяха заели местата си под балкона, върху една платформа, построена специално за тях между двете крила на балкона. Настройваха и пренастройваха инструментите си, а краката ми започнаха да ме болят. Отново се отпуснах върху изискания стол и събух обувките си, като ги скрих под роклята си, която с всяка изминала минута ставаше все по-неудобна и тежка. Скоро Крис седна до мен, а Барт се отпусна в съседния стол. Всички мълчахме, притаили дъх. Джори се движеше непрекъснато с количката си. Отправяше се от един прозорец към друг и ни докладваше какво вижда.

Знаех, че Синди е горе, облечена и готова, и изчаква да закъснее „достатъчно“ и да впечатли всички, когато слезе по стълбите. Сигурно беше на границата на търпението си.

— Би трябвало скоро да дойдат… — каза Джори, когато стана десет и трийсет. — Има доста сняг по пътищата и сигурно се притесняват…

Барт беше стиснал устни и гледаше хладно.

Всички мълчахме. Страхувах се дори да помисля защо никой не идва. Тревър изглеждаше разтревожен, когато смяташе, че не го забелязваме.

За да разсея мрачните си мисли, се загледах в красиво подредените маси, които ми напомняха за първия бал в истинския Фоксуърт Хол. Много приличаха на тези.

Червени ленени покривки, сребърни чинии и купи, фонтан, който разпръскваше шампанско. Огромни, блестящи табли, от които се носеше приятна миризма. Купища храна, наредена върху красиво подредени кристални, порцеланови и сребърни подноси. Накрая не издържах и станах да опитам деликатесите. Барт се намръщи и заяви, че развалям красивата украса. Сбърчих нос и подадох на Крис чиния, пълна с любимите му ястия. Скоро Джори се присъедини към нас.

Червените свещи бавно се топяха. Желатиновите кули започнаха да се отпускат, разтопените сирена се втвърдяваха, а подгретите сосове се сгъстиха. Сервитьорите се оглеждаха любопитно.

В стаите ни бяха запалени камини, които създаваха уютна атмосфера. Допълнително наетите прислужници започнаха да нервничат, защото не знаеха какво да правят, започнаха да се въртят напред-назад и да си говорят.

Синди се появи в червената си рокля. Беше толкова изискана, че засенчваше моя тоалет. Горната част беше по тялото й, а леки дантели закриваха част от ръцете й, като подчертаваха голите й рамене и очертаваха стегнатите й гърди. Роклята беше дълга, пристегната с бели копринени цветя и обточена с разноцветни кристали. Няколко от тези цветя бяха затъкнати в косата. Вероятно така е изглеждала Скарлет О’Хара.

— Къде са гостите? — попита тя и се огледа, като радостното й изражение изчезна. — Чаках да чуя музиката, после явно съм задрямала, а като се събудих, реших, че съм изпуснала цялото забавление.

Тя изчака, отново се огледа и объркано каза:

— Не ми казвайте, че няма да дойдат. Не мога да понеса още едно разочарование! — Тя драматично разтвори ръце.

— Все още никой не се е появил, госпожице — обясни тактично Тревър. — Вероятно са се изгубили. Позволете ми да отбележа, че изглеждате великолепно, също както и майка ви.

— Благодаря — отвърна Синди, спусна се към него и го целуна признателно по бузата. — И вие изглеждате превъзходно. — Тя се завъртя пред удивения поглед на Барт и се затича към пианото. — Ще ми позволите ли? — обърна се тя към младия красив музикант, който се зарадва, че накрая става нещо.

Синди седна до него, отпусна ръце върху клавишите, отметна глава назад и запя.

— Тиха нощ, свята нощ…

Всички погледнаха момичето, което познавахме толкова добре. Песента не беше лесна, но тя я изпълни толкова добре и с такова чувство, че дори Барт спря да се разхожда нервно по пода и я загледа учудено.

Очите ми се напълниха със сълзи. О, Синди, защо досега си пазила в тайна гласа си? Свиренето й беше посредствено, но гласът и чувствата, които влагаше, бяха изключителни. Всички музиканти се присъединиха към нея и заглушиха акордите, но не и гласа й.

Седях объркана и не можех да повярвам, че моята Синди може да пее толкова добре. Когато приключи, всички я аплодирахме.

— Изключително! Сензационно! — извика Джори. — Браво, Синди! Защо не ни каза, че си продължила с уроците по пеене?

— Не съм. Просто изразявах чувствата си.

Тя сведе очи, след което плахо погледна Барт. Той я наблюдаваше учудено, но в погледа му се четеше и възхищение. За първи път бе открил нещо в Синди, което беше достойно за възхищението му. Доволната й усмивка бързо се стопи и тя помръкна, сякаш искаше Барт да я харесва и по други причини.

— Обичам коледните и религиозните песни. Те ме въодушевяват.

Тя отново се засмя и весело ни каза да се присъединим и да се веселим истински, дори и никой да не се появи. Запя песен, подобна на „Джингъл белс“ и „Радост за целия свят“.

Този път Барт не се развълнува.

Отправи се към прозореца и погледна навън.

— Не може да не дойдат, след като отговориха — промърмори сякаш на себе си той.

Не можех да разбера как приятелите му от бизнеса смееха да го обиждат така, след като той вероятно беше най-важният им клиент. Всички хора обичаха тържествата, особено онези, за които предварително се знаеше, че ще са сензационни.

Барт по някакъв начин постигаше чудеса с петстотинте хиляди годишно. Влагаше ги в рисковани начинания. Рискуваше всичко, но изчисленията му се оказваха точни и богатството му нарастваше. Едва сега осъзнах, че майка ми вероятно е предвидила това. Ако беше дала на Барт богатството наведнъж, той нямаше да се опитва сам да забогатее. Ако продължаваше така, богатството му щеше да нарасне неколкократно над завещаното от Малкълм. А по този начин Барт щеше да разбере собствената си цена.

Но всъщност какво значение имаха парите, след като беше толкова разочарован, че не можеше да сложи залък в устата си от красиво подредените чинии. Но разочарованието го накара да пие и той успя да погълне около дузина силни питиета, докато се разхождаше из стаята и се вбесяваше все по-силно.

Не можех да наблюдавам разочарованието му и въпреки усилията ми, сълзи потекоха по лицето ми.

— Не може да си легнем и да го оставим сам — прошепна Крис. — Той страда, Кати. Погледни как се разхожда напред-назад. С всяка стъпка гневът му расте. Някой ще плати за това.

До този момент само Синди се веселеше. Музикантите и сервитьорите сякаш я боготворяха. Неуморно свиреха, докато тя пееше. Когато спря да пее, започна да танцува с всички мъже, дори с Тревър и другите сервитьори. Махна на прислужничките и ги покани да се присъединят към нея, което те направиха с удоволствие.

— Хайде да ядем, да пием и да се веселим! — извика тя и се усмихна на Барт. — Не е настъпил краят на света! Защо се впрягаш? Прекалено сме богати, за да ни харесват. Освен това сме прекалено богати, за да се самосъжаляваме. Виж, имаме поне двайсетина гости, хайде да танцуваме, да пием, да се забавляваме!

Барт спря и я погледна. Синди вдигна високо чашата с шампанско.

— Вдигам тост за теб, братко! За всяка една обида, която си ми казал, ти пожелавам добра воля и добро здраве, дълъг живот и много любов. — Синди докосна чашата му със своята и отпи, преди да предложи нов тост. — Мисля, че изглеждаш страхотно, а момичетата, които не се появиха тази вечер, изпускат шанса в живота си. Така че вдигам още един тост за най-известния ерген в света. Пожелавам ти радост, щастие и любов. Бих ти пожелала и успех, но той не ти трябва.

Той не можеше да откъсне очи от нея.

— Защо да не ми трябва успех? — попита тихо Барт.

— Какво друго ти трябва? Натрупа милиони, а скоро ще имаш толкова пари, че няма да знаеш какво да правиш с тях.

Барт сведе глава.

— Не усещам успеха. След като никой не дойде на тържеството ми. — Гласът му заглъхна и той се обърна настрани.

Изправих се и се приближих до него.

— Ще танцуваш ли с мен, Барт?

— Не — извика той и отново отиде до прозореца.

Синди се забавляваше с музикантите и наетата допълнителна прислуга. Аз обаче бях в лошо настроение и съчувствах на Барт, който много разчиташе на този бал. От симпатия към него всички, с изключение на Синди и сервитьорите, се преместихме в предния салон и зачакахме гостите, които очевидно бяха приели поканата на Барт, за да му скроят лош номер и по този начин да ни покажат какво мислят за всички нас.

Часовникът на дядо ми удари дванайсет. Барт се отдели от прозорците и се отпусна върху канапето пред камината.

— Трябваше да предположа, че ще стане така. — Той погледна ядосано Джори. — Вероятно са дошли на рождения ми ден, за да видят как танцуваш, а сега, когато вече не можеш, не се интересуват от мен! Обидиха ме и ще си платят — каза хладно той. Гласът му беше по-силен от този на Джоел, но звучеше също толкова гневно. — Когато приключа, всички къщи, разположени на разстояние по-малко от двайсет мили, ще ми принадлежат. Ще ги съсипя. Ще ги унищожа до един.

С помощта на тръста на Фоксуърт мога да заема милиони, след което ще изкупя банките и ще поискам да ми изплатят ипотеките. Ще откупя магазините в селото и ще ги затворя. Ще наема нови адвокати, а старите ще ги уволня и ще се постарая да им отнемат правата. Ще си намеря нови агенти и брокери, ще наема агенти за недвижими имоти и когато къщите се продават евтино, ще купувам. Когато свърша, в тази част на Шарлотсвил няма да е останало нито едно аристократично семейство. И всички мои бизнес партньори ще са натрупали само дългове.

— И ще изпиташ удовлетворение? — попита Крис.

— НЕ! — извика Барт. — Няма да се успокоя, докато има несправедливост! С нищо не съм заслужил подобно отношение! Опитах се да им дам това, което предшествениците ни са им давали, но те ме отхвърлиха! Ще платят, скъпо ще ми платят.

Говореше като мен. Чух собствените си думи от устата на детето, с което бях бременна, когато ги изрекох, и изтръпнах. Опитах се да запазя самообладание.

— Съжалявам, Барт! Но загубата не беше голяма! Всички сме тук, като едно задружно семейство. А песните на Синди направиха вечерта незабравима.

Той не ме слушаше.

Гледаше неизядената храна и изветрялото шампанско. Алкохола, който трябваше да развърже доста езици, за да получи информацията, от която се нуждаеше. Погледна сервитьорките в красивите им черно-бели униформи, които се разхождаха наоколо пияни, а някои дори танцуваха. Имаше няколко сервитьора, които все още държаха подноси с напитки. Някои от тях го наблюдаваха и очакваха сигнала му, че вечерта е приключила.

— Какъв късметлия беше, когато танцува в „Лешникотрошачката“, Джори — каза Барт и се отправи към стълбите. — Грозната Лешникотрошачка се превърна в красив принц. Изпълни всички главни роли и винаги печелеше най-красивата балерина. В „Пепеляшка“, в „Ромео и Жулиета“, в „Спящата красавица“ и в „Лебедово езеро“. Печелеше винаги, с изключение на последния път. А всъщност той има най-голямо значение, нали?

Колко подло постъпи! Много подло! Видях как Джори помръкна и болката се изписа по лицето му.

— Весела Коледа! — извика Барт и се качи по стълбите. — Докато съм господар на този дом, никога повече няма да празнуваме този празник. Джоел беше прав. Опита се да ме убеди да не постъпвам като другите. Каза да не се мъча да накарам хората да ме харесват и уважават. Отсега нататък ще се държа като Малкълм. Ще печеля уважение, като налагам своята воля с желязна хватка и пълна безсърдечност. Всички, които ме обидиха днес, ще изпитат жестокостта ми.

Когато Барт се скри, се обърнах към Крис.

— Говори като луд човек!

— Не, скъпа, той не е ненормален. Просто отново е същият Барт — уязвим и много обиден. Като дете чупеше костите си, за да се самонаказва, защото не се е справил с училище. Сега ще пречупи живота на другите. Колко жалко, че нищо не му помага, Кати!

Погледнах нагоре и забелязах сянката на възрастния мъж, който сякаш се превиваше от смях.

— Ти се качвай, Крис. Аз ще дойде след малко. — Крис се поинтересува какво ще правя и аз го излъгах, че ще поговоря с домакина за разчистването на тази бъркотия. Но смятах да направя нещо съвсем различно.

След като всички се прибраха, се вмъкнах в кабинета на Барт, затворих вратата и започнах да ровя из бюрото му за отговорите на поканите му, които бяха пристигнали преди две седмици.

Явно доста бяха опипвани, защото пликовете бяха изцапани с мастило. Двеста и петдесет души бяха приели. Прехапах долната си устна. Нито един отказ, нито един. Хората не постъпваха така, дори и да не харесваха някого. Ако не искаха да дойдат, просто щяха да изхвърлят поканите, заедно с картичката за отговор. Или просто щяха да откажат. Внимателно оставих картичките на мястото им и се отправих към стаята на Джоел.

Влязох, без да почукам, и го заварих седнал на ръба на тясното си легло. Беше се превил на две, сякаш силно го болеше стомахът, или се смееше мълчаливо.

Бавно изчаках, докато истерията му приключи. Едва тогава той съзра сянката ми. Въздъхна с провиснала уста, защото протезата му беше в чашата до леглото му, и ме погледна.

— Защо си дошла? — попита тихо той. Косата му стърчеше като дяволски рога.

— Видях те как седеше на балкона и се смееше? Защо се смееше, Джоел? Не видя ли как страдаше Барт?

— Не зная — изфъфли той и се опита да постави протезите в устата си. Когато ги сложи, прокара ръка по щръкналата си коса и я приглади. Не ме поглеждаше.

— Дъщеря ти вдигаше такъв шум, че не можех да спя. Представих си как седите в елегантните си дрехи, чакате гостите, а те не идват. Гледката възбуди чувството ми за хумор.

— Много жестоко чувство за хумор имаш, Джоел. Мислех си, че се притесняваш за Барт.

— Обичам го.

— Така ли? — попитах остро. — Не е така, защо в противен случай щеше да му съчувстваш. — Огледах стаята му и се замислих. — Ти ли изпрати поканите?

— Не си спомням — отвърна спокойно той. — Времето е без значение за възрастен човек като мен. Помня нещата, случили се преди години по-ясно от случилото се преди месец.

— Моята памет е по-добра от твоята, Джоел.

Седнах на стола в стаята му.

— Барт имаше важна среща и доколкото си спомням, ти даде поканите. Ти изпрати ли ги, Джоел?

— Разбира се! — извика ядосано той.

— Току-що каза, че не помниш.

— Спомням си този ден. Толкова време ми отне да ги пускам една по една в пощенската кутия.

През цялото време го гледах в очите.

— Лъжеш, Джоел — казах, като стрелях напосоки. — Не си изпратил поканите. Донесъл си ги в стаята си, отворил си ги и си попълнил празните места с „Да, ще се радваме да присъстваме!“. После си ги изпратил обратно на Барт. Аз ги открих в кабинета му. Никога не съм срещала толкова странен почерк в различни оттенъци на синьо, виолетово, черно, зелено и кафяво мастило. Сменял си химикалките, за да изглежда, че отговорите са написани от различни хора.

Джоел бавно се изправи. Събра ръчно тъканото си кафяво расо и размаха ръцете си.

— Смятам, че си се побъркала — отвърна хладно той. — Ако искаш, иди при сина си и му разкажи за варварските си подозрения, за да видим дали ще ти повярва.

Аз скочих и се запътих към вратата.

— Точно това смятам да направя! — Тръшнах вратата зад себе си.

Барт седеше зад бюрото в кабинета си. Върху пижамата си беше облякъл дебел вълнен червен халат. Беше пиян и изхвърляше отговорите на поканите в огъня. За нещастие видях как хвърля последните купчини и си налива ново питие.

— Какво искаш? — попита завалено той и сведе очи, сякаш беше изненадан от появата ми.

— Барт, искам да ме изслушаш. Мисля, че Джоел не е изпратил поканите и гостите ти затова не дойдоха.

Той се опита да се концентрира, но съзнанието му беше замъглено от алкохола.

— Разбира се, че ги е изпратил. Той винаги се подчинява на заповедите ми. — Той се облегна в стола, който автоматично се огъна под теглото му, и притвори очи. — Уморен съм. Иди си. Не искам да ме гледаш и да ме съжаляваш. А те приеха… нали току-що изгорих отговорите им.

— Барт, чуй ме! Не заспивай, преди да ме изслушаш. Не забеляза ли колко странно са подписани. С разноцветно мастило и изкривен почерк. Джоел не е изпратил поканите ти, а ги е занесъл в стаята си, отворил ги е и сам е написал отговорите и тъй като ти беше поставил марки върху всички, просто е отивал до близката поща и всеки ден ти е изпращал по няколко.

Барт леко отвори очи.

— Майко, смятам, че трябва да си лягаш. Правуйчо ми е най-добрият ми приятел. Не би направил нещо, което да ме нарани.

— Моля те, Барт. Не вярвай прекалено много на Джоел.

— МАХАЙ СЕ! — извика той. — Ти си виновна, че не дойдоха. Ти и мъжът, с когото спиш!

Обърнах се и се спънах. Чувствах се победена и се страхувах, че думите му са истина, а Джоел е просто един възрастен мъж, който иска да изживее оставащите му дни до единствения човек, който го обичаше и уважаваше.